Включено в книгата
Оригинално заглавие
37°2 le matin, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 9 гласа)

24

Денят бе дяволски хубав, въпреки че беше неделя. Не бяхме станали прекалено късно, защото точно в девет някакъв тип бе потропал настойчиво долу на вратата. Бях навлякъл едни гащета и бях слязъл да видя кой е. Мъж с костюм, грижливо вчесан, с не по-малко грижливо лъсната черна папка. И с ШИРОКА УСМИВКА.

— Добър ден, господине. Вярвате ли в Бог?

— Не — казах.

— Добре тогава, бих искал да побеседвам с вас…

— Чакайте — казах, — пошегувах се… Разбира се, че вярвам!

Широка усмивка. МНОГО ШИРОКА УСМИВКА.

— Тъкмо публикувахме една малка брошура…

— Колко?

— Всичките събрани пари ги внасяме направо за…

— Разбира се! — прекъснах го аз. — Колко?

— Господине, колкото стойността на пет пакета цигари…

Извадих една банкнота от джоба, подадох му я и затворих вратата. Бум-бум. Отворих отново.

— Забравихте брошурата — каза той.

— Не — отвърнах. — Не ми трябва. Струва ми се, че току-що откупих от вас едно късче от рая, не е ли така?

Докато затварях вратата, един слънчев лъч прониза окото ми. Ако беше улучил устата ми, щях да кажа: „Като затварях вратата, един кисел бонбон се шмугна между устните ми.“ Представих си морето и вълните и тази картина завладя съзнанието ми. Качих се горе на бегом и завивките полетяха из стаята.

— Дявол да го вземе, иска ми се да видя морето — възкликнах. — А ти?

— Малко е далечко, но както решиш.

— След два часа ще се пържиш на плажа.

— Ами приеми тогава, че съм готова — отговори тя.

Гледах я как става съвсем гола от леглото, сякаш излизаше от раковина на райета, но отложих онази работа за по-късно. Слънцето нямаше да ни чака.

Беше един много модерен курорт, много шик, но и там имаше толкова глупаци, колкото навсякъде другаде, и то през цялата година, та затова ресторантите и магазините продължаваха да работят и след края на сезона. За да намери човек кътче от плажа, което да не е прекалено мръсно, трябваше да си плати. И ние си платихме. Нямаше никой наоколо. Къпахме се, после отново и отново, след което огладняхме. За да се изплакнем на душовете, също трябваше да се изръсим. Както и за да си вземем колата от паркинга. И за това, и за онова, и за какво ли още не. Накрая ръката ми се напълни с монети, вече бях така свикнал, че мангизите изпреварваха сянката ми. Това местенце приличаше на гигантска машина за пари и все още не бях открил поне едно нещо, което да е безплатно.

Ядохме на една тераса, под чадър от изкуствена тръстика. На отсрещния тротоар имаше двайсетина млади жени и всяка от тях с по едно дете на три-четири години, русичко, бащата въртеше някакъв бизнес, а все още младата и хубава майчица прекарваше времето си, като скучаеше вкъщи или извън къщи. Сервитьорът ни обясни, че висели там, защото искали малките им съкровища да участват в някакво прослушване. И наистина малките сополанковци сигурно бяха в състояние да ни накарат да се просълзим, ако ги видим в някой рекламен клип за осигурително дружество под девиза ДА ИЗГРАДИМ ТЯХНОТО БЪДЕЩЕ. Подобни реклами ми се струваха доста странни, защото като гледах тези преливащи от здраве и мангизи хлапета, много-много не се безпокоях за бъдещето им.

Вече цял час висяха така на слънцето, когато се заехме с нашите мелби с праскови. Мамчетата малко се бяха поизнервили, а малчуганите препускаха напред-назад. От време на време жените ги викаха, за да пооправят някой немирен кичур коса или да изчистят невидима прашинка. Слънцето се превръщаше в дъжд от амфетамини, в обезумял душ, включен на 220 волта.

— Мама му стара, сигурно адски им се иска да се докопат до тоя нещастен чек — каза Бети.

Погледнах към жените, докато поемах една солидна порция бита сметана, украсена с някакви шарени топчета.

— Не е само чекът. Те се опитват да издигнат паметник на собствената си красота.

— Човек трябва да е откачил, за да държи хлапетата на този пек…

Понякога бижутата на жените изстрелваха към нас мълнии. Чувахме ги как се оплакват и въздишат, въпреки че бяха на отсрещната страна на улицата, а и ние съвсем не напрягахме слух. Наведох очи и се съсредоточих над моята мелба с праскови, защото безумието е общо явление в този свят, не минава ден без цялата пошлост на човечеството да се разголи пред очите ни. Малко е нужно, достатъчна е някаква подробност или да срещнеш погледа на някакъв тип в бакалницата на ъгъла, или пък да се качиш в колата, да разгърнеш вестника или да затвориш очи някой следобед, слушайки шумовете от улицата, или да попаднеш на пакетче с ЕДИНАЙСЕТ дъвки вътре. В действителност една нищо и никаква дреболия е достатъчна, за да ти се ухили светът с кривата си усмивка. Прогоних тези жени от съзнанието си, защото всичко ми беше пределно ясно, нямах нужда от примери. Важното е, че самите ние нямахме никакво намерение да се застояваме тук, ни най-малко. Те можеха колкото си искат да висят на тротоара и да се пържат на слънцето, но ние с Бети щяхме да се върнем на плажа, където имаше само море и хоризонт, на плажа при огромния чадър и при ледчетата, които правят клик-клок, когато се удрят в стените на чашата. И така, теглих черта на отсрещния тротоар, станах и без угризения се насочих към тоалетните. Малко по-късно щях да разбера, че е голяма грешка да се подценява противника. Добре, така да е, но може ли човек да има очи навсякъде?

Забавих се известно време, защото трябваше да се пуснат монети в ключалката, а нямах дребни, и се наложи да се кача на касата, за да разваля една банкнота. На моменти водата сама започваше да тече или пък трябваше да пусна монета, с една дума, общо взето, не беше много проста работа и само си губех времето. Когато се върнах на масата, Бети беше изчезнала. Почувствах как ме обзема леко безпокойство, докато сядах на стола, питах се дали изведнъж не бе станало прекалено горещо. Забелязах, че не е довършила десерта си, и сметановият сладолед с ванилия бавно се топеше от единия край. Гледката направо ме хипнотизираше.

Успях все пак да вдигна глава, защото жените писукаха нещо отсреща. Първо не обърнах внимание, виждах само ято чайки, които се щурат на припек и пищят без видима причина. После забелязах, че те наистина се суетят нещо и гледат към мен. Едната от тях изглеждаше особено разтревожена.

— О, Томи, мъничкият ми Томи! — викаше тя.

Помислих си, че малкият Томи е получил слънчев удар или се е разтопил като буца сняг. Само че от това не ми ставаше по-ясно къде е Бети.

Точно щях да им извикам, че не съм лекар, когато цяла дузина жени пресече улицата, исках да им кажа, че не съм доктор и че нищо не мога да направя, но нещо ме спря в последния момент. Те прескочиха високия бордюр, който отделяше терасата от тротоара, и ме притиснаха от всички страни. Опитах се да им се усмихна. Майката на Томи изглеждаше съвсем откачила, тя ме гледаше така, сякаш бях Квазимодо, а и приятелките й не бяха по-благосклонни от нея, усещах вредните им излъчвания. Нямах никакво време да си задам въпроса какво всъщност става. Жената се хвърли към мен, като крещеше да й върна детето. Паднах назад със стола. Нищичко не разбирах. Одрасках си лакътя, но се изправих веднага. Различни мисли ми минаха през ума със скоростта на светлината, но не успявах да задържа нито една от тях. Онази избухна в ридания и виковете й сигурно щяха да са достатъчни, за да ме изгорят жив. Женорята образуваха обръч около мен, общо взето, не бяха за изхвърляне, но явно не бях техен тип, най-малкото в този момент, и усещах как само след частица от секундата ще се хвърлят отгоре ми. Знаех също така, че ще трябва да стана изкупителна жертва заради ужасната горещина, заради чакането, заради скуката и заради още куп неща, за които нямах никаква вина, и това ме отвращаваше, дори не успявах да отворя уста. На едната ноктите й бяха намацани с небесносин лак, при всички случаи щеше да ми призлее, даже и при съвсем нормални обстоятелства.

— Момичето, което беше с вас… — изсъска тя. — Видях я как тръгна с момченцето!…

— Кое момиче? — попитах аз.

Въпросът ми едва бе успял да стигне до ушите им, когато вече бях прескочил три маси и се втурнах към вътрешността на ресторанта. Бях накарал цялата тази банда мръсници направо да замръзне на мястото си. По едно време ги чух как реват след мен, но имах достатъчно време, за да затворя вратата на тоалетната зад себе си. Нямаше ключ. Стиснах здраво вратата, като се оглеждах нервно наоколо. Сервитьорът вече почти се беше облекчил и ми кимна леко с глава. Извадих цяла шепа банкноти от джоба си и той се съгласи да затиска вратата вместо мен. Чуваше се как момичетата удрят и крещят зад тънката дървена преграда, цялата осеяна с клетки, запълнени с пресована хартия, от тези, дето като ги ритнеш, имаш чувството, че душата ти преминава през прозрачна оризова хартия. И така, пъхнах още две банкноти в джоба на симпатягата, после изчезнах през прозореца.

Озовах се в малък двор, който гледаше към кухнята. Боклукчийските кофи бяха препълнени и преливаха под слънчевите лъчи. В това време излезе един готвач, като бършеше потта от врата си. Започвах да осъзнавам какво трябва да направя. Преди онзи да смогне да си отвори устата, извадих една банкнота и му я напъхах усмихнат в джоба на ризата. Той също се ухили. Имах чувството, че се разкарвам с магическа пръчица — може би с малко тренировки щях да се науча да пускам гълъбчета в небето. Междувременно се насочих към вратата в дъното и излязох на уличката.

Излишно е да казвам, че си плюх на петите, изминах тичешком няколко улици, щъках напред-назад из кръстовищата и направих още куп неща, на които човек все още е способен, когато на трийсет и пет години е в добра форма, като например да прескочи някоя спряла зад пешеходната пътека кола или да подобри собствения си рекорд на четиристотин метра, като поглежда какво става зад него. По едно време си помислих, че съм им избягал. Спрях да си поема дъх. И понеже пред мен имаше един стол, взех, че седнах. След което почувствах, че някакъв тип започна да ми лъска ботушите. Тъкмо да наведа очи към него, чух го как изсвири с уста.

— Я гледай! — учуди се той. — Но това са ботуши „Тони Лама“!

— Ами да — казах. — Оставих джапанките в колата.

— Не е ли малко топличко с тях в този сезон?

— Не, все едно, че съм с балетни пантофки.

Беше младок на около двайсет години с доста интелигентен поглед, приличаше на човешко същество.

— Ще разбереш един ден, че невинаги е много лесно да не бъдеш глупак като другите — казах аз. — Човек не може да бъде съвършен. Прекалено уморително е.

— Разбирам…

— Добре. Гледай все пак да не сложиш прекалено много вакса, карай по-кротко…

Цялата процедура продължи две-три минути и през това време се опитах да погледна трезво на нещата и да разсъдя спокойно. Но достатъчно беше да помисля за нея, за да почувствам как някакъв побеснял дракон бълва пламъци в мозъка ми и унищожава резултата от всичките ми усилия. Единственото нещо, което можех да направя, бе да се изправя на крака. Според мен останалото щеше само да се подреди. И така, върнах се на плажа, като обърсвах стените по пътя си, след като бях дал една банкнота на момчето. Беше излязъл топъл ветрец. Като стигнах булеварда, който се вие покрай морето, вече бях убеден, че смуча вата. Забелязах в далечината колата и първата ми мисъл беше да тръгна да кръстосвам града зад волана й. После си казах: добре, ти си някъде тук, разхождаш се с едно хлапе, което е седяло два часа на слънце само защото майка му е глупачка, а Томи вече е изплезил език, да те видя тогава какво ще правиш? И понеже не си от онези момичета, които само търсят тъмно кътче, за да нарежат някое хлапе на късчета, да те видя тогава какво ще правиш, а?…

Малко по-надолу имаше един сладоледаджия — беше се настанил на сянка под едно дърво. Пресякох улицата, като се оглеждах наоколо. Когато видя, че се приближавам, мъжът вдигна капака на съда със сладоледа.

— Един обикновен? Двоен? Или троен? — попита той.

— Не, благодаря. Да сте виждали случайно едно хубаво тъмнокосо момиче с три-четири годишно момченце? Не са ли си купили сладолед от вас?

— Да, купиха. Но момичето не беше чак толкова хубаво…

Често съм срещал напълно безчувствени към красотата типове и така и не можах да разбера какво точно не им е наред. Но винаги съм ги съжалявал.

— Бедничкият ми — казах. — А не забелязахте ли накъде продължиха?…

— Забелязах.

Изчаках няколко секунди, после се наложи да извадя пачката банкноти от джоба, за да си вея с нея като с ветрило. Местните обичаи вече не ми се струваха забавни, прииска ми се да му напъхам цялата пачка в устата. Малко облаче пара излизаше от съда със сладоледа. Подадох му две банкноти, като гледах настрани. Почувствах как мангизите се плъзнаха в дланите ми.

— Ами после влязоха в онзи магазин за играчки, ето там. Момченцето беше със сини очи, трябва да беше високо около метър. Взе си двоен с ягоди, носеше малък медальон на врата. Беше някъде около три часа. Колкото до момичето…

— Достатъчно — прекъснах го аз. — Ако говориш повече, отколкото е нужно, ще си на загуба.

Магазинът беше на три нива. Към мен се насочи дребна бледа продавачка с характерната за хората с минимални заплати искра в погледа. Не ми беше особено трудно да се отърва от нея. Нямаше много хора. Претърсих партера, после се качих на първия етаж. Наоколо беше необичайно тихо. Наострих слух. Не бях забравил бандата, която беше по петите ни, и знаех, че няма да са им нужни десет години, за да обиколят града надлъж и нашир. Но усещането ми беше вече добре познато, от известно време забелязвах, че ние с Бети все по-често изпадахме в подобни положения. Е, казах си аз, всички си имаме своите критични периоди. Човек трябва да има поне малко търпение в живота. Обиколих щандовете, без да я открия. Първо ми беше станало студено, после топло, а сега направо изгарях. Заизкачвах се към последния етаж, все едно, че се катерех по Свещената планина.

Някакъв тип се усмихваше зад тезгяха и придържаше с ръка цял куп опаковани подаръци. Имаше директорска усмивка и носеше двуреден блейзър с малко прекалено ярка кърпичка, но вече не беше първа младост и кожата му висеше под очите. Кърпичката приличаше на фойерверк. Когато ме забеляза, веднага се спусна към мен, като правеше гримаси или може би се усмихваше, така и не можах да разбера, после изигра малка пантомима — имитираше човек, който си сапунисва ръцете.

— Моля ви да ни извините, драги господине, но етажът е затворен…

— Затворен ли?

Огледах набързо етажа. Изглеждаше безлюден. Тук се продаваха цели комплекти играчки, пистолети със стрели, лъкове, роботи, автомобилчета с педали, с една дума, всичко, което човек може да си представи, без кой знае колко да напрегне въображението си. Отдъхнах си, защото чувствах, че Бети е някъде тук.

— Може би ще ви е възможно да наминете отново привечер? — предложи той.

— Вижте какво, трябва ми само една лазерна пушка с ракетни снаряди, и то без специална опаковка за подаръци. Ще отнеме не повече от една минута…

— Невъзможно. Една клиентка е наела целия етаж…

— БЕТИ! — извиках аз.

Мъжът се опита да ми попречи да мина, но все пак успях. Чувах го как подтичва и ругае след мен, докато се провирах между щандовете — не можеше да ме настигне, защото тялото ми излъчваше топлина на всички посоки. Стигнах до дъното на магазина, без да я открия. Внезапно се спрях и онзи за малко щеше да се натресе отгоре ми.

— Къде е тя? — попитах.

Тъй като не отговаряше, започнах да го душа.

— По дяволите! Това е жена ми! Искам да знам къде е!

Той ми посочи един подиум, на който бе кацнало цяло индианско селце.

— Те са в палатката на Великия вожд, но тя не иска никой да я безпокои — изломоти онзи.

— Коя точно?

— Онази със специалната реклама. Много хубава стока…

Пуснах му блейзъра, после влязох в лагера и се насочих право към палатката на вожда. Вдигнах платнената завеса. Бети пушеше лулата на мира.

— Влез — каза. — Седни при нас.

Томи си беше сложил някаква превръзка с пера около челото, изглеждаше съвсем спокоен и ведър.

— Хей, Бети, кой е този? — попита.

— Мъжът на моя живот — пошегува се тя.

Улових се здраво за палатката.

— Немачкаема е! — каза онзи задръстеняк зад гърба ми.

Погледнах Бети, клатейки глава.

— Я ми кажи… знаеш ли, че майка му го търси под дърво и камък? Знаеш ли, че най-добре ще направим, ако се ометем по най-бързия начин?

Тя въздъхна, изглеждаше малко разстроена.

— Добре, остави ни още пет минути — каза.

— Не, невъзможно е — отсякох аз.

След което се наведох и вдигнах Томи. За една бройка томахавката щеше да ме цапардоса по ухото, добре, че успях да я хвана във въздуха.

— Недей да разваляш всичко — казах аз, като му направих една кисела муцка.

Пристъпих към директора на магазина. Стоеше вдървен като оловен войник.

— Ще ви го оставим — казах. — Майка му ще мине да си го вземе след пет минути. Ще й кажете, че не сме могли да я изчакаме.

Все едно, че му бях съобщил за пристигането на цяла сюрия финансови инспектори.

— Но как така?… — недоумяваше той.

Връчих му Томи в обятията, после почувствах как ръката на Бети се плъзга по рамото ми.

— Почакай една секунда — каза. — Държа да платим всичките му подаръци.

Трябваше да изберем най-късия път, да избягваме подводните рифове и да преценяваме трезво всички рискове. Извадих банкнотите, като в това време чувствах как ме обзема пристъп на треска. Едното от двете е, казах си аз, или бълнувам, или наистина чувам крясъци, които се носят отдолу.

— Добре, колко общо? — попитах.

Дъртият каубой пусна детето, за да може да се съсредоточи и да направи сметката наум. Затвори очи. В кошмарното ми видение стълбите се тресяха от бесен галоп. Томи сграбчи един лък и стрели от най-близкия щанд. Погледна Бети.

— Искам и това!

— Мълчи. Стой мирно — скръцнах му със зъби аз.

Онзи отпори най-сетне очи. Усмихна се, сякаш току-що изплуваше от някакъв приятен сън.

— Не зная, трябва ли да сметна и лъка?

— Не, дума да не става — казах аз.

Томи започна да пищи. Дръпнах лъка от ръцете му и го захвърлих колкото можах по-надалече.

— Започваш да ми лазиш по нервите, така да знаеш — казах му аз.

Сега вече усещах как и подът потреперва под краката ми. Точно щях да се обърна към търговеца на играчки, за да го поразтърся малко и да го накарам да изплюе най-сетне някаква цифра, когато силна врява заля етажа като зловещ и изгарящ вятър. Видях как мадамите изникват внезапно от другия край на магазина и, разбира се, никой няма да ми повярва, ако му кажа, че очите им мятаха мълнии. Както и да е, но малки снопчета искри свистяха по пода и избухваха по рафтовете. Направих малко тъжна гримаса към Бети.

— Спасявай се, бейби, спасявай се — казах й аз.

Надявах се да ги задържа за малко, колкото Бети да успее да излезе през аварийния изход, но вместо да се втурне нататък, тя само въздъхна, като не отлепяше крака от пода.

— Не, излишно е. Уморена съм — прошепна.

Онези бяха изминали вече половината път, като продължаваха да пищят, истинска разбунена вълна, която помиташе всичко между щандовете. Хвърлих пачката с банкноти във въздуха.

Дъртият хубавец се хвърли под душа, протегнал ръце към тавана. Точно в този момент дадох газ и се задействах с нечувана скорост. Бяха ми нужни малко по-малко от четири секунди, за да се завъртя на един крак, да вдигна Бети на ръце, да се втурна към аварийния изход и да полетя навън към светлината.

Въобще не погледнах дали не се подават нечии пръсти, когато затръшнах желязната врата зад себе си. Намирахме се над една малка уличка, върху метална платформа със стълба, която свършваше на два метра от земята. Пуснах Бети и отново се вкопчих във вратата. Сблъсках се със същия проблем както преди малко, само че този път не беше необходимо да купувам каквото и да било, за да се измъкна от положението, извадих късмет. На един ъгъл от стената стоеше подпрян стар отпоен железен прът от перила, забелязах го в момента, когато първите удари се стовариха по вътрешната страна на вратата. Бих казал, че човекът, отрязал страхотното желязо с най-подходящата дължина, е най-малкото ангел, тъй че можах чудесно да го използвам като лост и окончателно да блокирам дръжката след няколко хубави ритника. Сега вече можеха да квичат колкото си искат. Изтрих си потта от челото, като в същото време съзнанието ми започваше да възприема ослепителната светлина, която трептеше около нас с леко свистене. Бети се разкърши, усмихвайки се. Още малко и щях да откача. Спуснах се цял етаж надолу, като вдигах адски шум, после се качих отново на пръсти. Можах да се уверя, че зад вратата започваше да се усеща леко колебание. Бети всеки момент щеше да се разхили. Направих й знак да си затваря устата.

— Няма да слизаме, ще се качим на покрива! — прошепнах аз.

Покривът беше всъщност голяма тераса, нещо като изпълнен със слънце басейн. Прекрачихме парапета, в това време вратата изкънтя още веднъж, после на етажа стана отново тихо. Веднага се насочих към една оскъдна сянка. Когато седнах, само краката ми оставаха на слънце. Протегнах ръка към Бети, за да я накарам да дойде при мен. Изглеждаше учудена, че се е озовала тук.

Планът ми съвсем не беше гениален, в него имаше даже страхотен риск. Това ме изнервяше. Достатъчно беше една от тайфата да е поне малко хитра и тогава щяха да ни хванат натясно и да ни изхвърлят зад борда. Но наистина нямах избор, би трябвало да имам до себе си някое момиче, което истински да държи на кожата си, за да се опитаме да спринтираме до колата. Случаят не беше такъв. Моята все едно, че си беше наляла олово в обувките. Изчаках още минутка, после се изправих и хвърлих едно око към централната улица, като адски внимавах да не ме забележат. Цялата банда препускаше по тротоара и тези, които бяха начело, вече завиваха зад ъгъла. Небето беше яркосиньо, морето — спокойно и зелено. На хоризонта не се мяркаше нито една биричка, нищо, което би могло да ме заинтересува. Прекосих терасата, за да видя какво става откъм страната на стълбата. Пътьом хванах Бети за брадичката и я целунах, за да обобщя положението.

— Искам да се връщаме вече — прошепна тя.

— Да — казах. — Отиваме си след пет минути.

Застанах на пост, за да ги издебна, когато пристигнат. Според мен имаше нещо нездраво в тяхното настървение, сякаш искаха по този начин да разрешат някакъв расов проблем. В никакъв случай не трябваше да ни забележат. Залепих се като палачинка до стената и трябваше да направя усилие над себе си, за да не запаля цигара. Чух ги как се уговарят нещо долу. После долетя шум от трополене на крака и използвах момента, за да се престраша и да погледна — тичаха надолу по улицата с притиснати до тялото лакти, нищо чудно на тези тъпанарки да им беше излязла пяна на устата.

Върнах се да седна до Бети, като си казвах, че имаме немалки шансове да се отървем в края на краищата. Стиснах ръката й, за да си поиграя малко с нея. Усещах я, че е напушена. А слънцето постепенно се успокояваше след истеричната криза, вече не налиташе на сенките и ги оставяше спокойно да се местят, светлината преминаваше от ярките към умерените тонове, а терасата се бе превърнала в правоъгълен остров, застлан с пресована хартия, беше почти хубаво и без майтап трябва да призная, че бях срещал и по-лоши места, не биваше да преувеличаваме.

— Забеляза ли, вижда се морето… — казах аз.

— Хм, да…

— ПОГЛЕДНИ ТАМ, ВИЖДА СЕ НЯКАКЪВ МЪЖ, КОЙТО КАРА ВОДНИ СКИ НА ЕДИН КРАК!

Тя не вдигна поглед. Пъхнах в устата й запалена цигара. Сгънах единия си крак, като не откъсвах очи от малката точица на хоризонта, нямаше нищо особено в нея, но все пак много ми харесваше.

— Недоумявам защо го направи — казах. — Не искам да зная и не ми се говори за това. Предлагам да го забравим.

Тя поклати глава, без да ме поглежда, и трябваше да се задоволя с приблизително такъв отговор. Така или иначе, щеше да е достатъчно, ако ми бе дала знак с едно потрепване на миглите или ако лекичко бе стиснала ръката ми. Никога не разбирах напълно какво ми разправят хората, но затова пък бях в състояние с часове да бродя из нейните мълчания, без нито за миг да се изгубя, все едно, че се спусках по някоя улица, поздравявайки близки и усмихнати лица сред един съвършено познат ден. Нямаше на света човек, когото да познавам по-добре от Бети, може би около осемдесет процента, е, човек никога не може да е съвсем сигурен, но горе-долу така беше. Дотам бях стигнал, че когато я чувах да ми говори, не бях сигурен дали движи устните си. Трябва да признаем, че на моменти животът прави всичко, за да ни очарова, и винаги знае как точно да го направи. А и такива типове като мен съвсем не са от най-взискателните.

Поседяхме още малко така, без да обелим нито дума, и много странно, но се почувствах постепенно в блестяща форма, започнах лекичко да се усмихвам, защото мислех, ако поискам, само с поглед да извия врата на този свят, но не го направих, оставих го да се стопи като бонбон на слънцето, без да полепне по ръцете ми. Просто се чувствах добре на мястото си и ако трябваше, нямаше да се поколебая да обикна парчето желязо, това най-малко можеше да ме развълнува. Никога преди това не се бях чувствал така добре на някоя тераса, знаех, че силите ми са непокътнати, и ми беше така гот на малкия квадрат насмолен картон, бях като поклонник, прекрачващ през вратите на Ерусалим. Още малко и щях да си направя кефа да измисля някое захаросано стихче, но не беше моментът да се занимавам със сериозни неща, първо трябваше да видим как щяхме да се измъкнем оттук.

— Е добре — казах аз, — в състояние ли си да потичаш?

— Да.

— Да, но да тичаш ИСТИНСКИ, разбираш ли ме добре, искам да кажа да прелетиш като стрела, без да се обръщаш. Не като преди малко…

— Аха, да тичам. Ами да, разбирам от една дума. Не съм идиот.

— Прекрасно. Виждам, че нещата са потръгнали. Е, след малко ще стане ясно дали ще се справиш. Ако чувстваш, че не можеш, ще ме чакаш тук. Ще изтичам за колата и ще мина да те взема…

Тя ми направи кисела муцунка, преди да скочи на крака.

— Такъв план ще изготвиш, когато стана на осемдесет лазарника.

— Само че имай предвид, че тогава няма да имам сили да го изпълня — промърморих аз.

Огледах внимателно улицата, преди да прескоча парапета, но онези не се виждаха наоколо. Бети ме последва и се заспускахме надолу по фасадата, напрягахме мускули, сякаш бяхме на двайсет години, хич не се помайвахме. Увиснахме на последното стъпало, скочихме на тротоара, после се понесохме с адска скорост по улицата.

Бети беше решително най-бързата от всички момичета, които познавах. Да тичаш до нея беше едно от нещата, които просто обожавах, но предпочитах това да става на по-спокойни места и този път нито веднъж не хвърлих око встрани, за да видя как гърдите й танцуват, да се насладя на бузите й, които постепенно ставаха наситено розови, не, нищо такова нямаше, само главозамайващ и лишен от всякакъв чар спринт към колата.

Тръшнахме вратите, запалих мотора и потеглихме. В момента, когато превключвах скоростта, за малко щях да избухна в истеричен смях, усещах как се надига в корема ми. Вместо това видях едно момиче от тайфата, което се спусна стремглаво отстрани, и в същия момент предното ми стъкло се пръсна и стъклен дъжд се посипа по краката ни. Рефлексът ми проработи и успях да изплюя парче стъкло, което бе влязло в устата ми, след което рязко дадох газ и мерцедесът полетя напред. Подкарах на зигзаг по булеварда, като в същото време яко ругаех. Отзад започнаха да свирят клаксони.

— По дяволите! Наведи се! — изръмжах аз.

— Гума ли спукахме?

— Не. Но те сигурно са наели някой елитен стрелец!

Тя се наведе, за да вдигне нещо в краката си.

— Можеш да намалиш — каза. — Погледни, подхвърлила ни е бутилка бира.

— Пълна ли е? — попитах аз.

Карахме така още петдесетина километра с развети от вятъра коси. Очите ни се насълзяваха, но времето беше хубаво и слънцето бавно залязваше. Говорехме си за това-онова. Човекът, изобретил първата кола, сигурно е бил някой самотен гений. Бети бе пъхнала краката си в жабката. Спряхме пред един гараж, на който имаше обява ПОСТАВЯМЕ ВЕДНАГА ПРЕДНИ СТЪКЛА — дори не излязохме от колата, докато момчетата си вършеха работата. Може би малко ги притеснихме, не зная, нямам представа. Хич не ми пука.