Включено в книгата
Оригинално заглавие
37°2 le matin, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 9 гласа)

25

Малко след тази история се заех отново да пиша. Не трябваше да се насилвам, то идваше от само себе си. Но го правех съвсем дискретно, защото не исках Бети да разбере. Обикновено пишех през нощта и когато усетех, че тя се размърдва до мен, веднага пъхах нещата под дюшека. Не исках да й създавам измамни радости, още повече, че не пишех както преди петдесет години. Това бе по-скоро недостатък, противно на общоприетото мнение. Лично аз не носех никаква вина, че светът се бе променил, и не пишех по този начин само за да досаждам на хората, по-скоро обратното, бях доста чувствителен и всъщност другите ми досаждаха, а не аз на тях.

С напредването на лятото продажбите намаляваха. Трябва да призная, че съвсем нямах намерение да си скубя косите от отчаяние. Затварях магазина рано и когато обстановката позволяваше, залавях се да обмислям това, което щях да напиша вечерта, или пък излизахме на разходка. Останали ни бяха още доста мангизи, но тъй като мисълта да заминем за някъде не я привличаше особено, както впрочем и всякаква друга мисъл, парите не ни служеха кой знае за какво, освен че можехме да плащаме разни сметки навреме и да не разчитаме само на пианата, за да преживяваме. Ха, ха, ама и аз какви ги говоря! Мангизите никога не си изпълняват обещанията.

И така, понеже ни най-малко не си давах зор в магазина, можех да си позволя да извадя бележника около полунощ или към един и да пиша до зори, без да се почувствам скапан след това. Поспивах малко на сутринта и няколко часа следобед и така книжлето полека-лека напредваше. Чувствах се като свръхзаредена батерия. Призори премахвах всякакви следи от нощното си бдение и изхвърлях бирените бутилки в кофата за боклук, при което димът от цигарата дразнеше очите ми. Все така продължавах да гледам Бети, преди да си легна, и се питах дали няколкото страници, които бях изпълнил, са наистина на висота. Много обичах да си задавам подобни въпроси. Това ме караше да се целя високо като писател. Помагаше ми също така и да бъда безмилостен към себе си.

През целия този период имах чувството, че мозъкът ми работи без прекъсване. Знаех, че трябва да бързам, МНОГО ДА БЪРЗАМ, но беше нужно ужасно много време, за да напише човек книга, и само като си помислех за това, направо се задушавах от пристъп на лудо безпокойство. Проклинах се, че не бях почнал по-рано, че толкова дълго бях чакал, преди да извадя този морскосин бележник със спирала. По дяволите, хайде да те видя сега, отговарях сам на себе си, мислиш си, че е много лесна работа, нали, смяташ, че е достатъчно да седнеш зад някоя маса и готово, музата се явява незабавно. Та нали месеци наред се въртях в леглото, ококорил очи, и бродих през безмълвна сива пустиня, без да съзра и най-малката искрица, скитах се из Великата Пустиня на Изпразнения от Мисъл Човек! Мислиш, че ми беше много забавно, така ли смяташ?

Не, не е вярно, не можех да постъпя другояче. Но бях достатъчно луд да си въобразявам обратното и се гневях на небето, че не ме беше осенило по-рано. Изпитвах болезненото усещане, че всичко беше дошло прекалено късно, и това чувство беше едно допълнително бреме. Добре, че все пак не губех надежда, може би шансът ми беше едно на един милион, но всяка нощ редях страниците като тухли, опитвах се да изградя нещо, за да я закрилям. Може да се каже, че в известен смисъл по този начин заковавах здраво капаците, докато ураганът се задаваше и бучеше на хоризонта. Можехме да си зададем въпроса дали след неуспешния старт писателят щеше да съумее да изпревари урагана, дали това момче беше достатъчно нахакано, за да промени хода на нещата.

 

 

В продължение на цяла седмица времето беше страшно горещо, не си спомнях да съм преживявал подобна жега, нито една зелена тревичка не бе останала на километри наоколо. Градът бе обхванат от някакво вцепенение и най-нервните вече поглеждаха неспокойно към небето. Трябва да беше някъде към седем вечерта. Слънцето залязваше, но улиците, тротоарите, покривите и стените на къщите бяха все така напечени и всичко живо се потеше. Бях отишъл да купя някои неща. Бях спестил на Бети това неприятно задължение и бавно се връщах с претъпкан багажник и с кръгове от пот под мишниците. Малко преди да пристигна, се разминах с една линейка, беше надула сирената и блестеше като чисто нова монета.

Поизправих се на седалката и изпреварих две таратайки, които едва кретаха. Дишането ми се ускори. Когато спрях пред къщата, треперех, като че ли ми бяха стегнали гърлото с примка. Не съм в състояние да кажа точно в кой момент разбрах, но тази подробност е без значение. Профучах по стълбите, имах чувството, че някой преобръща остри шипове в корема ми. Когато стигнах горе, се сблъсках с Боб, беше застанал на колене на земята, прелетях през него и се пльоснах на пода, като съборих столовете. Почувствах как някаква топла течност потече под главата ми.

— БОБ! — изкрещях аз.

Той скочи върху мен.

— Не отивай там! — каза.

Пратих го под масата. Трудно ми беше да произнеса макар и само една дума. Изправяйки се на лакът, забелязах, че бяхме съборили един леген. Това на косата ми беше вода, вода с малко пяна. Не по-малко трудно ми беше и да дишам. Изправихме се едновременно. Потърсих я с поглед, но в стаята беше само Боб — не знам какво търсеше тук, беше се вторачил в мен. Изкривих лице в ужасна гримаса.

— Къде е тя? — попитах.

— Седни — каза той.

Хвърлих се към кухнята. Нищо. Обърнах се. Боб бе застанал в рамката на вратата, протегнал едната си ръка към мен. Залепих го за стената с едно движение на рамото като ранен бик, нападащ в тясна уличка. Усещах странно свистене в ушите си. Буквално прелетях до банята, едва се ориентирах в къщата. Хванах вратата и я отворих широко.

Малката стая беше празна. Неоновата лампа бе запалена. Умивалникът беше пълен с кръв. Да не говорим за локвичките по пода. Сякаш удар от копие ме прободе точно през средата на гърба и трябваше да коленича от болка. Не можех да си поема въздух. Шум от счупени стъкла отекна в главата ми с кристален звън. Ужасно усилие ми костваше да затворя вратата, сякаш безброй малки отвратителни демони теглеха от другата страна.

Боб дойде при мен, като разтъркваше рамото си. Трябва да беше той. Толкова трудно дишах, че даже не можех да говоря.

— Дявол да го вземе — каза, — исках да почистя всичко… Но ти ме изпревари.

Разкрачих се леко, за да имам по-добра опора. Бях уловен в мрежа от ледена пот. Той сложи ръката си върху моята, но не усетих нищо, просто го видях, че ме докосва.

— Много неприятна гледка е, но няма страшно — добави той. — Добре, че се отбих да донеса миксера… — Погледна обувките си. — Тъкмо почиствах кръвта в антрето…

В този миг ръката ми полетя напред и го сграбчих яростно.

— КАКВО СЕ СЛУЧИ? — изревах.

— Изтръгна си едното око — каза той. — Да… с ръка.

Свлякох се до вратата. Сега вече дишах, но въздухът ме изгаряше. Той клекна пред мен.

— Не е толкова опасно — каза. — Щом е само окото, ще се оправи. Хей, чуваш ли ме?…

Той грабна една бутилка от шкафа. Отпи солидна глътка. Аз не пожелах. Предпочетох да се изправя и да отида до прозореца. Останах така неподвижен, докато той вдигаше легена и го изсипваше в банята. Чувах как пуска водата. Улицата беше застинала в някаква абсолютна неподвижност.

Когато излезе от банята, вече се чувствах по-добре. Не бях в състояние да подредя и най-елементарната мисъл, но поне най-сетне можех да дишам. Отидох до кухнята, за да взема една бира, краката не ме държаха.

— Боб, заведи ме в болницата. Няма да мога да карам — казах.

— Излишно е. Няма да можеш да я видиш веднага. Изчакай малко.

Ударих с бутилката по масата. Тя се пръсна.

— БОБ, ЗАКАРАЙ МЕ В ТАЗИ ШИБАНА БОЛНИЦА!

Той въздъхна. Подадох му ключовете на мерцедеса и слязохме долу. Навън съвсем се бе стъмнило.

 

 

През целия път до болницата не обелих нито дума. Боб ми говореше нещо, но не го разбирах, седях със скръстени ръце, леко наведен напред. Жива е, повтарях си аз, няма нищо, важното е, че е жива. Почувствах как челюстите ми бавно се отпускат и най-сетне можах да преглътна. Мисля, че успях да се събудя, все едно, че колата се бе преобърнала три пъти.

Когато минавахме през вратите на болницата, разбрах защо ми бе станало лошо, когато бяхме дошли да видим Арчи, защо се бях почувствал така потиснат и какво означаваше всичко това. За малко щях да припадна за втори път, щях да си тръгна, като усетих как същият отвратителен полъх близна лицето ми, бях просто на ръба, щях да наведа глава и да оставя и последните ми сили да ме напуснат. Овладях се в последния момент, но лично аз нямам никаква заслуга за това, всъщност тя ми помогна, можеше да ме накара да премина и през стени, ако се наложи, достатъчно ми беше да си повтарям името й като будистко заклинание. Искам да кажа между другото, че човек може да благодари на небето, ако е изпитал подобно чувство, имах всички основания да се гордея. И така, само потреперих и се озовах във фоайето, отново попадах на прокълнатата планета. Боб сложи ръка на рамото ми.

— Иди да седнеш — каза. — Ще отида да проуча нещата. Хайде, върви да седнеш…

Наблизо имаше празна скамейка. Подчиних се. Ако ми беше казал да легна на пода, щях да го направя. Ту желанието да действам пламваше в мен като сноп сухи треви, ту парализата бавно пълзеше във вените ми като шепа синкави ледчета. Преминавах рязко от едното състояние в другото. Когато седнах, бях в студения период. Мозъкът ми се бе превърнал в нещо пихтиесто и безжизнено. Опрях глава на стената и зачаках. Сигурно кухните бяха наблизо, миришеше на супа от праз.

— Всичко е наред — заяви той. — В момента спи.

— Искам да я видя.

— Разбира се. Всичко съм уредил. Но преди това ще трябва да попълниш две-три бумаги.

Почувствах как тялото ми постепенно се затопля. Станах, отстранявайки Боб от пътя си, умът ми отново заработи.

— Хубаво, ще почакат малко! — казах. — В коя стая е?

Можех да видя как някаква жена гледа към мен от остъклената си стаичка, в ръцете си държеше връзка листа. Изглеждаше напълно способна да изхвръкне от канцеларията и да се втурне подир кой да е по етажите.

— Слушай — въздъхна Боб, — трябва задължително да минеш оттам. Няма смисъл да усложняваме нещата, а и освен това тя трябва да спи сега, спокойно можеш да почакаш пет минути и да уредиш онези документи. Всичко е наред, нали ти казах, няма причини за безпокойство…

Прав беше, по този огън в мен не искаше да утихне. Жената ми правеше знак да се приближа. Изведнъж ме обзе чувството, че болницата е тъпкана със задръстени яки санитари, точно в този момент един такъв мина покрай мен, рижав, с космати ръце и квадратни челюсти. Нищо, че се бях превърнал в жива факла, трябваше да се съобразявам с установения ред. Отидох да видя какво иска. Бях капитулирал пред Адската Машина, не исках да се оставя да ме смели. Имаше нужда от някои сведения. Седнах пред нея, но докато разговаряхме, през цялото време се питах дали не е някой травестит.

— Вие съпругът ли сте?

— Не — казах.

— От семейството ли сте?

— Не, представлявам всичко останало.

Тя вдигна вежди. Сигурно се мислеше за стожер на цялото заведение, май не беше от онези, дето биха попълнили формуляра отгоре-отгоре. Погледна ме така, сякаш бях някакво нищожество. Наложих си да наведа глава, надявах се така да спечеля поне няколко секунди.

— Живея с нея — добавих аз. — Мога да ви дам всички необходими сведения…

Тя облиза червилото с розовия си език, имаше много доволен вид.

— Добре, ами да започваме тогава, фамилно име?

Казах й го.

— Собствено име?

— Бети.

— Елизабет.

— Не, Бети.

— Бети не е име.

Изпуках с пръсти колкото се може по-дискретно, като се наведох напред.

— Ами какво е тогава според вас?… Може би нова марка паста за зъби?

Видях как светкавица пламна за миг в очите й, в резултат на което в продължение на цели десет минути ме измъчва на стола, без да мога да направя нищо. Да обърна бюрото върху краката й би бил най-неподходящият начин да стигна до Бети. След малко вече отговарях със затворени очи. Накрая трябваше да й обещая, че ще се върна при нея с всичките необходими документи. Съвсем се бях уплел с различните номерца за това и за онова, да не говорим за разни подробности, за чието съществуване просто не подозирах. А онази се бе възползвала от моята обърканост, за да ми подхвърли лукаво, докато въртеше химикалката между устните си: я ми кажете, май не познавате много добре жената, с която живеете!

Всъщност, Бети, трябваше ли да знам кръвната ти група, името на затънтеното местенце, където си се родила, всичките болести, които си прекарала като дете, и името на майка ти, а защо не и поносимостта ти към антибиотиците? Права ли беше наистина, толкова малко ли те познавах? Зададох си този въпрос просто така, на майтап. След което станах и излязох заднишком, превит на две от поклони, като се извинявах за главоболията, които може би й бях създал. В момента, в който затварях вратата, дори успях да й се усмихна.

— И кой номер е стаята?

— Първия етаж. Стая номер седем.

Върнах се при Боб във фоайето. Благодарих му, задето ме беше придружил, и го отпратих заедно с мерцедеса. Казах му, че ще се справя сам, да не се притеснява за мен. Изчаках да излезе, после се насочих към тоалетните да си наплискам лицето. Подейства ми добре. Започвах да свиквам с мисълта, че си беше изтръгнала едното око. Спомних си, че си има две. Бях като малка ливадка, която си ближе тревичките след буря под морскосиньото небе.

Когато пристигнах пред номер седем, една сестра тъкмо излизаше от стаята. Блондинка с плосък задник и с мила усмивка. Веднага разбра кой съм.

— Всичко е наред. Трябва да я оставим да си почива — каза тя.

— Да, но аз искам да я видя.

Тя ми направи път. Пъхнах ръце в джобовете и влязох, като разглеждах внимателно пода. Спрях се пред леглото. Имаше съвсем слаба светлина и през окото на Бети минаваше широка превръзка. Тя спеше. Гледах я около три секунди, после сведох поглед. Сестрата все още стоеше зад гърба ми. Понеже не знаех какво да направя, взех, че подсмръкнах. После погледнах към тавана.

— Бих искал да остана за минутка сам с нея — помолих.

— Добре, но не повече…

Кимнах, без да се обръщам. Чух как вратата се затвори. Имаше няколко стръка цветя на нощната масичка, приближих се и ги докоснах леко с пръсти. С крайчеца на окото забелязах, че Бети диша, да, нямаше никакво съмнение. Не бях сигурен дали ще помогне с нещо, но извадих ножчето и отрязах дръжките на цветята, за да издържат по-дълго. Седнах на ръба на леглото, опрях лакти на коленете и обхванах главата си с длани. Така мускулите на тила ми малко се поотпуснаха и след известно време се почувствах в достатъчно добра форма, за да докосна ръката й. Каква прелест беше тази ръка, каква прелест, с цялото си сърце се надявах да си е послужила с другата, когато е извършила онова отвратително нещо, още не го бях преглътнал напълно.

Станах да хвърля един поглед през прозореца. Тъмно беше, но изглежда, че всичко навън си вървеше като по вода. Трябва да признаем, че каквото и да правим, на всекиго от нас все някога му идва редът. За всеки има ден и нощ, радост и мъка, разклащате яко коктейла и всяка сутрин изгълтвате по една голяма чаша. И ето ви вече истински мъж. Много ни е приятно да ви приветстваме с „добре дошъл“ между нас, приятелче. Ще видите, че животът притежава несравнима и тъжна красота. Точно избърсвах капка пот, която се стичаше по бузата ми, когато усетих как един пръст ме чукна по рамото.

— Елате, сега трябва да я оставим сама. Няма да се събуди преди утре на обяд, дали сме й успокоителни.

Обърнах се към сестрата, която шепнеше зад гърба ми. Вече не си спомнях какво бях правил през деня, но сега се чувствах напълно изтощен. Дадох й знак, че тръгвам след нея. Общото ми впечатление беше, че тялото ми бавно затъва в поток от стичаща се лава. Тя затвори вратата след нас и аз останах да стърча така в коридора, без да знам какво да предприема по-нататък. Тя ме хвана за ръката, за да ме отведе към изхода.

— Можете да дойдете утре пак — каза. — Хей, внимавайте, има стъпало!

Мисля, че се събудих едва когато се озовах на улицата. А въздухът навън беше лепкав и горещ, много добра имитация на екваториална нощ. Навярно се намирах на два километра от къщи. Пресякох улицата, за да си купя една пица на ъгъла, стоях на опашка в някакво малко магазинче за две бири и се заредих с цигари. Беше ми почти приятно да върша толкова обикновени неща, опитвах се да не мисля за нищо. После се метнах в един автобус, за да се прибера у дома. Пицата бе заела формата на колената ми.

Като се върнах, включих телевизора. Захвърлих пицата в единия край на масата и му обърнах една бира, както си стоях прав. Прииска ми се да отида да взема душ, но веднага се отказах от тази мисъл, изключено беше да стъпя в онова място, във всеки случай не в момента. Опитах се да чуя какво става на екрана. Някаква тайфа типове, които вече почти бяха сдали багажа, представяха новите си книги. Настаних се на фотьойл, като грабнах пицата. Погледнах онези в бялото на очите. Превземаха се около чаша портокалов сок и имаха толкова доволен вид, че чак очите им блестяха. Явно бяха в крак с вкуса на времето. Истина е, че всяка епоха има писателите, които заслужава, и това, което ставаше пред очите ми, беше поучително. Пицата ми беше доста изстинала и много мазна. Е, може би пък точно тази вечер бяха поканили най-загубените, за да изчезне и най-малкото съмнение. Може би темата на предаването беше: как да издадем някое книжле в тираж триста хиляди, когато просто нямаме какво да кажем и не притежаваме нито душа, нито талант, когато не умеем нито да обичаме, нито да страдаме, нито да поставим една дума пред някоя друга, без написаното да накара читателя да се прозее. Останалите програми бяха същата стока. Намалих звука и се задоволих да правя компания на образите.

След известно време констатирах, че просто не знам какво да правя, само че хич не ми се лягаше, особено пък тук, в центъра на тази умопомрачителна клопка. Отидох у Боб, като взех със себе си една бутилка. Когато пристигнах, Ани точно трошеше съдовете. Като ме видя, задържа купата за салата високо над главата си — на пода имаше доста счупени парчета от чинии. Боб стоеше в единия ъгъл на стаята.

— Ще намина друг път — казах аз.

— Не, не — настояха те. — Как е Бети?

Приближих се, като стъпвах върху счупеното, и сложих бутилката в средата на масата.

— Добре е — казах, — няма страшно. Но не ми се говори за това. Просто не ми се оставаше сам…

Ани ме хвана за ръката, за да ме накара да седна на един стол. Беше по пеньоар, лицето й беше все още розово от гняв.

— Разбира се — каза тя. — Напълно те разбирам.

Боб извади чаши.

— Хей, да не ви притеснявам нещо? — попитах.

— Шегуваш ли се? — рече той.

Ани седна до мен, отметна с една ръка кичура, който падаше пред очите й.

— Къде са хлапетата? — попитах.

— При майката на този мръсник — отговори тя.

— Слушайте — казах, — не ми обръщайте внимание. Все едно, че ме няма.

Боб напълни чашите.

— Абе разправяхме се нещо, но това са дреболии…

— Ами да, разбира се, че са дреболии. Този кучи син ми изневерява, но това за него е нищо!

— Дявол да го вземе, ти вече съвсем изкрейзи — каза Боб.

Той се дръпна настрани, за да избегне купата, която се удари в стената и се пръсна. После вдигнахме чашите.

— Наздраве! — казах.

Известно време мълчахме, докато пиехме, после разправията продължи с нова сила. Лично за мен обстановката беше повече от чудесна. Опънах крака под масата и кръстосах ръце върху корема си. Не проявявах особен интерес към това, което ставаше около мен, усещах, че имаше голямо раздвижване, чувах крясъци и шум от счупени чинии на пода, но чувствах как тъгата ми се уталожва и се рони като сух сладкиш. Поне веднъж можех да благословя това, което мразех най-много на света — този коктейл от светлина, от човешко присъствие, от топлина и шум. Свих се на стола, след като се погрижих да си напълня чашата. Във всички кътчета на планетата мъже и жени се биеха, обичаха се, разкъсваха се взаимно, разни типове снасяха по някое романче без любов, без лудост, без жар и на всичкото отгоре без капка стил — тези мръсници се опитваха да ни направят живота черен. Ето докъде бях стигнал в моите литературни разсъждения, когато забелязах луната през прозореца. Беше кръгла, величествена и студена и от дума на дума се сетих за малкото ми птиченце, което бе ранило оченцето си със стръкче мимоза. Неусетно осъзнах, че цял комплект шарени купички летят из стаята.

Точно в този миг почувствах някакъв вътрешен покой и се вкопчих в него. Не е малко нещо човек да може да си го позволи след всичките тези мрачни часове — и на устните ми се появи блажена усмивка. Иначе атмосферата в стаята се беше бая нагорещила. Боб отбиваше, общо взето, успешно атаките до момента, в който Ани се озова с по едно оръжие във всяка ръка. Тя понечи да метне бурканчето с горчица, но така стана, че полетя не то, а захарницата. Така и предполагах. Боб рухна на пода, Ани го беше уцелила по главата. Помогнах му да се изправи.

— Ще отида да си легна — каза той.

— Хич не се притеснявай заради мен — казах. — Вече се чувствам по-добре.

Отведох го до стаята му, после се върнах и седнах отново. Погледнах Ани, която бе започнала да мете пода.

— Добре, добре, знам какво си мислиш в момента — каза тя. — Но ако не го направя аз, кой тогава?

В края на краищата започнах да събирам най-едрите парчета и мълчаливо направихме няколко курса до кофата за боклук, преди да запалим по цигара. Поднесох й огънчето под носа.

— Знаеш ли, Ани, явно не съм уцелил най-подходящия момент, но исках да ви попитам дали мога да спя тук. Не се чувствам много добре сам вкъщи.

Тя издуха цял облак дим във въздуха.

— Дявол да го вземе, може ли да питаш за такова нещо? А и освен това ние с Боб не се обичаме достатъчно, че да се скараме истински. Това, на което стана свидетел, не е нещо кой знае колко сериозно…

— Стига за тази вечер — добавих аз.

Привършихме малкото почистване, като разговаряхме за съвсем обикновени, банални неща, най-вече за страхотната жега, която бе заляла града като горещ сироп от клен. Почти се бяхме изпотили от това нищо и никакво бачкане. Седнах на един стол, докато тя се отпусна на края на масата.

— Можеш да спиш в леглото на Арчи — предложи. — Искаш ли да ти дам книга? Имаш ли нужда от нещо?

— Не, благодаря.

Тя отметна краищата на пеньоара си, разкривайки голите си бедра. Можах да установя, че отдолу не носеше нищо. Може би очакваше, че ще направя някаква забележка, но аз не казах нищо. Тя сигурно си помисли, че това не е достатъчно, и този път широко разтвори дрехата, после краката си и вдигна единия на стола пред нея. Цепката й беше с внушителни размери, а гърдите й — малко по-едри от нормалното. Не пропуснах да забележа всичко това само за секунда, но не съборих кьопаво чашата си, а я изпих и минах в другата стая. Преди да изчезна, грабнах няколко списания от фотьойла.

Тя пристигна, докато четях нещо за конфликта между Севера и Юга. Пеньоарът й бе прихлупен.

— Намирам държането ти за съвсем идиотско — започна тя. — Какво толкова? Имам чувството, че правиш от мухата слон.

— Не, не точно слон, по-скоро слонче.

— Върви по дяволите тогава — каза тя. — По дяволите.

Станах да видя какво се вижда през прозореца. Само мрак и клонка от някакво дърво с омекнали от топлината листа. Плеснах се по крака със скапаното списание.

— Я ми кажи — попитах аз, — какво толкова ще спечелим, ако преспим заедно? Предлагаш, ли ми нещо наистина интересно, нещо, което поне малко да излиза от релсите? — Обърнах й гръб. Усещах леко парене на тила си. — Чуй какво ще ти кажа — добавих, — на мен лично никога не ми е доставяло удоволствие да чукам безразборно наляво и надясно, абсолютно никога. Зная, че всички го правят, но не е особено забавно да постъпваш като другите. Лично на мен ми е направо досадно. А и не е зле човек да поживее поне малко в съгласие с убежденията си, да не изменя на себе си, да не омекне в последния момент под предлог, че мацката имала хубав задник, или защото му предлагат главозамайващ чек, или просто защото това е мекото на баницата и ти е подръка. Хубаво е човек да не отстъпва, отразява се добре на самочувствието. — Обърнах се към нея, за да я ощастливя с Великата тайна. — Предпочитам съсредоточаването пред разпиляването. Имам само един живот и единственото, което е от значение за мен, е да го накарам да блести.

Тя си потърка леко крайчеца на носа, като придаде на лицето си замечтано изражение.

— Добре, ясно ми е — въздъхна. — Ако имаш нужда от аспирин, преди да заспиш, има в банята. Ако искаш, мога да ти донеса пижама, откъде да знам, може би спиш гол…

— Не, не е необходимо. Така или иначе, винаги спя по гащета и държа ръцете си над завивките.

— Мама му стара, защо не попаднах на човек като Хенри Милър? — прошепна тя.

След което се обърна и аз се озовах сам. Човек няма нужда от кой знае колко място, когато остане сам и не очаква никого. Леглото на Арчи вършеше чудесна работа. Почувствах как гуменото дюшече измяука под мен. Запалих малката лампа с форма на костенурка и се вслушах в мълчанието, което се стелеше в мрака като невидим и парализиращ крем. Велики Боже!…