Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (22)

21

Професор Слокъм спусна завесите и се завъртя, за да се обърне към малкия конклав, събран в кабинета му.

Групата в състав от трима души го наблюдаваше внимателно. Първият — на име Джим Пули — се бе облегнал на мраморната камина и опипваше великолепните мустаци, които бе решил да отгледа. Вторият, мъж с ирландско потекло, който наскоро бе продал бръснача си с прилична печалба, се бе разположил в кресло до камината, почти невидим зад гората от къдрава, черна брада. Третият, магазинер и жертва на обстоятелствата, си играеше нервно с чашата с уиски и се молеше отчаяно за възможност да се измъкне и да освободи камилата си.

На това събрание присъстваше и още едно същество, но то бе от безплътен вид и невидимо с просто око. Едгар Алън По се стремеше с все сили да остане незабележим.

— Събрах ви тук, господа — каза професор Слокъм, — защото вече почти нямаме време. Ако въобще искаме да действаме, трябва да го сторим бързо.

— Значи сте стигнали до решение, така ли? — попита с надежда Джим.

— Може би — отвърна старият джентълмен и направи неопределен жест с бледата си ръка. — Макар че подкрепям решението на един аутсайдер.

— И аз не съм човек, който да залага на несигурно — каза Омали, — освен, разбира се, ако имам вътрешен човек.

— Точно така. Повярвайте ми, отделих на този въпрос доста време. Навярно съм изразходвал за него повече мисловна енергия, отколкото за който и да било друг проблем. Имам чувството, че бих могъл да намеря решение, но планът зависи от множество фактори, които трябва да заработят в наша полза. А това, както сами можете да прецените, е донякъде пълно с опасности.

— Кажете ни тогава най-лошото — рече Омали. — Мисля, че можете да ни смятате за посветени.

— Благодаря ти, Джон. По същество то е самата простота. Това малко ме безпокои, навярно поради липсата на онези надути артистични изрази, които моята суета толкова обича. Всъщност това е съвсем скучен и невдъхновяващ план.

— И въпреки това е изпълнен с опасности?

— Да, за съжаление. По мои указания Соуп Дистант е превърнал парцелите в същинско минно поле. Използваният експлозив е по моя рецепта и мога да ви уверя в неговата ефикасност. Възнамерявам да го взривя при кацането на първия кораб. Както разбирате можем да не успеем да ликвидираме всички нашественически кораби, но ако успеем да премахнем една или две от челните им единици, мисля, че това ще ни даде известно предимство.

— Ами останалите? — попита Пули.

— Точно в този момент трябва да се доверим до голяма степен на психологията. Тези същества са пътували твърде дълго, за да се завърнат у дома. Както много добре знаете, домът им вече не съществува. Когато разберат това, логично е да се запитат с едно голямо „Защо?“ Насам ги насочва комуникационният буй в „Лебеда“, но ако първият кораб бъде мигновено унищожен, смятам, че ще е разумно да допуснем, че ще направят собствените си заключения. Ще приемат, че хората на Земята са се развили в превъзхождаща ги раса, която е в състояние да унищожава цели планети, ако пожелае това. Мога само да се надявам, че бързо ще се оттеглят някъде другаде. А ако трябва да потърсят подкрепления, те ще са твърде далеч, ако изобщо съществуват.

— Мога да приема това на теория — каза Омали, — но с известни резерви. Съществуват прекалено много „ако“ и „но“.

— Аз го приемам безрезервно — заяви Джим. — Моето име досега не бе споменато и това напълно ме устройва.

— Има още едно-две неща, които трябва да изясним — каза професор Слокъм някак натъртено. — И точно в този момент ти също влизаш в играта.

— Предполагам, че ще става дума за онази част с множеството опасности — предположи мрачно Джим.

Професор Слокъм кимна.

— Става дума за малкия проблем с комуникационния буй в „Лебеда“. Той ще трябва да бъде изключен. Не можем да си позволим тукашните сересианци да издадат играта, нали така?

Джим поклати умислено глава.

— Мисля, че не можем — потвърди той.

— Имаме една възможност да се справим с онова нещо и тя е утре вечер.

— Аз трябва да играя във финалите — оплака се Норман. — Омали е обещал, че ще участвам.

— Не си изпълнил своята част от сделката — каза гласът зад брадата. — Машината още бръмчи, а ти не си сторил нищо.

— Още не съм имал тази възможност. Не мога да вляза там, отлъчен съм, забрави ли?

— Успокойте се — призова ги професор Слокъм и вдигна бледа ръка. — Всичко може да се уреди.

— Машината не може да бъде повредена — каза Джим. — Можете да бъдете сигурни в това. Ние сме обречени.

— Мога да гарантирам, че не може да бъде унищожена от „Лебеда“ — каза Професорът, — защото вече се опитах.

— Нима? — каза Пули.

— Стана тя — отвърна професор Слокъм. — Нима си мислите, че съм лентяйствал? — Всички присъстващи енергично заклатиха глави. — Моят слуга Гамън, въпреки напредналата си възраст и грохналия си вид, е майстор на дегизировката. На два пъти посещава „Лебеда“ с цел да разруши устройството. Първо се появи предрешен като представител на пивоварната, дошъл на проверка на електроинсталацията. Увери ме, че машината не може да бъде изключена по никакъв начин и, че Невил никак не обича представителите на пивоварната. По-късно се върна като техник, пристигнал на оглед на устройството преди да го изключи. Този път получил храна — първо, второ и трето — за сметка на заведението плюс половин бутилка шампанско, ала въпреки това претърпя пълен провал. Дори свределът с диамантен връх не е могъл да пробие кожуха на машината.

— Казах ви, че сме обречени — рече Пули. — Аз съм за това да си намерим маски на Джак Паланс и черни костюми.

Норман се размърда неудобно на стола си.

— Мисля, че наистина трябва да си вървя — каза той. — Не мога да направя нищо, ако не проникна вътре в машината. Обадете ми се, когато поискате, но засега — довиждане.

— Не бързай толкова — прекъсна го професор Слокъм. — Обмислях доста нещата и мисля, че стигнах до решение.

— Мога ли да си вървя тогава? — попита Норман. — Утре заран трябва да ставам рано.

— Да пробваш своя морис-майнър ли? — попита Омали.

Магазинерът се сви на стола си. Професор Слокъм продължи:

— Имаме си работа със същества, които макар и надарени с превъзхождащ интелект, не са много по-различни от нас. Те смятат, че сме развиваща се, но все още по-нисша раса. Те може и да играят с белязани карти, Пули, но се съмнявам, че са предвиждали пряк саботаж. Тяхната машина очевидно е защитена отвън. Но може да има слаби места, ако бъде атакувана от друга посока.

— Как така? — попита Пули.

— Изотзад. Тя е монтирана към стената на „Лебеда“. Смятам, че ако успеем да проникнем изотзад, ще срещнем малка съпротива.

— Какво? През стената на къри градината на Арчи Карачи ли? Не смятам, че къри кралят на Кали ще ни разреши подобно нещо.

— Но Арчи Карачи е член на отбора на „Лебеда“ по дартс. Аз самият видях табелата на вратата му „Затворено целия четвъртък“.

Пули подръпна края на мустака си, чиято дължина би могла да предизвика завистлив поглед от самия Салвадор Дали.

— При всичкия онзи шум в „Лебеда“ — каза той, — никой няма да обърне внимание на малко трополене в съседната сграда.

— Четеш ми мислите. Обаче ще се нуждаем от шпионин вътре, просто да хвърля по едно око. Гамън ще се заеме с това. Когато проникнем в машината, тогава всичко е в твоите ръце — да се справиш по подходящия начин с нея.

— Тогава няма проблеми — отвърна магазинерът и духна на пръстите си. — Няма построена машина, с която да не мога да се справя.

— Може да срещнеш някоя и друга изненада, когато я отворим.

— Детинска работа — каза Норман с неочакван бабаитлък в тона.

Идеята все повече започваше да му харесва. Никога не бе харесвал особено Арчи Карачи и мисълта да съборят стената на неговата кухня особено му се понрави. Освен това, ако машината бе всичко онова, за което я мислеше Професорът, тя сигурно съдържаше някои полезни компоненти.

— Само ме заведете при нея.

Омали се изкиска през бакенбардите си.

— Браво, Норман — каза Професорът, широко усмихнат. — А сега, ако ме извините, предлагам да приключим с това събрание. Има все още няколко нерешени въпроса, с които трябва да се заема.

Старикът извади от джоба си парче хартия и го подаде на всеки от присъстващите по ред.

— Ще се срещнем утре точно в седем и трийсет на този адрес. Моля ви, не произнасяйте адреса на глас.

Тримата запомниха адреса. Сбогуваха се набързо без да се ръкуват и си тръгнаха.

Професор Слокъм затвори френските прозорци след тях и заключи жалузите.

— А сега — каза той и се обърна към смълчаната стая, — представете ми се сам, господин По или ще трябва да ви призова към видимостта?

— Бих предпочел да го направим по най-лесния начин — каза Едгар Алън По. — Трябва да поговорим за доста неща.