Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (15)

14

Малкият Дейв полежа няколко дни на болничното си легло, преди лекарите да го пуснат. Изглеждаше достатъчно здрав физически, малко пообгорен от бедствието, но нищо повече. Умственото му състояние обаче плашеше болничния персонал. Това, че постоянно си говореше сам. И все пак, няма закони срещу това, а и той не бе частен пациент, нали така? И съответно лекарите изхвърлиха джуджето пощенски раздавач на улицата и го оставиха да се грижи само за себе си.

Накрая той се превърна в непристъпната черупка, характерна за фамилията му от безброй поколения насам. Докато стоеше и се взираше в почернялата зидария, по личицето му можеше да се прочете твърде малко емоция. Само сви рамене, изпляска с ръце и каза дума-две на своя невидим спътник, след което се обърна кръгом и пое по „Ийлинг роуд“.

Невил го видя да минава от вратата на „Лебеда“.

— Отмъстителен, държащ карез дребен негодник — само това можа да каже нещатният барман.

Когато джуджето се стопи в далечината, Невил отбеляза за свое огорчение, че една подскачаща, крачеща широко фигура със светлозелена коса, облечена с прилепнали панталони, приближаваше бързешком, джобовете на дънките й бяха издути с монетите на короната, а показалецът й вече потрепваше. Той всъщност потрепваше в ритъма на тика, с който барманът бе сподобил здравото си око.

— По дяволите — каза Невил, когато Рафълс Ратбоун му махна весело за поздрав. Подскачащото момче се промъкна покрай него в салона на бара и изтича до Атакуващата машина на капитан Лазер.

— Добър ден и на теб — поздрави машината, обръщайки се направо към нея. — Готова ли си за излитане?

С едно движение откъсна надписа „Повредена“, който Невил бе залепил със скоч върху видеоекрана, и го хвърли на пода.

— Счупена е — каза нещатният барман без да се обръща от мястото си до вратата. — Монета се е заклинила в механизма, няма да работи.

Пик хвърли изпълнен със съмнение поглед на задните части на бармана.

— Ще я опитам, да се уверя — каза бавно момчето.

— От пивоварната казаха да не я пипаме, може да гръмне, ако някой вземе да я човърка.

— Не виждам никаква монета — каза момчето, след като огледа с присвити очи процепа.

— Имам си своите нареждания. Трябва да чакам да дойде техник.

— Наистина ли?

Разногледите очи на Пик щъкаха между гърба на бармана и бръмчащата машина. В ръцете си държеше един флорин, а челото му бе сбърчено от нерешителност.

Невил се обърна неочаквано.

— Най-добре е да я оставиш, а?

Монетата бе на няколко сантиметра от процепа и ръката на младежа се разтрепери. Във въздуха се появи някакво електричество, а заедно с него — и характерният вой на хармоника, тъй като в съседния заден двор на къри градината „Звездата на Бомбай“ Арчи Карачи изпълняваше „Не ме изоставяй, мила моя“. Не че той знаеше за разиграващата се в салона на „Лебеда“ драма, по-скоро наблюдаваше бар-мицвата^[1] на сина си и искаше да я отпразнува с достойно шоу.

Нервният тик на Невил леко се ускори, но той фиксира момчето с пронизителен поглед от любимия на кобрите тип, когато наблюдават четирикракия си обяд. Ник не бе равностоен в такава битка на волите. Постара се да изглежда максимално решителен, но по високата линия на косата над челото му изби пот и отнесе значително количество зелена боя, която се спусна към носа му, оставяйки подире си неприятна слузеста следа.

— Остави я, де! — каза Невил.

— Аз… ъ-ъ-ъ…

Младежът издуха една зелена капка от върха на носа си. Мина минута, една дълга минута. В „Лебеда“ нищо не помръдваше, освен трепкащия клепач и синхронизирано трепкащия с него десен показалец. Лицето на Ник вече бе на ивици и му придаваше вид на снайперист, надничащ от високата трева.

Здравото око на Невил започна да се просълзява. Някой от двамата трябваше поддаде.

— Ще взема половин шенди, моля — каза момчето с дълбока въздишка на облекчение. Невил се усмихна широко и се обърна към помпите си.

И тогава се чу неочаквано металическо изщракване, нещо издрънча и… Байтоу… Байтоу… Байтоу… Байтоу… пое Атакуващата извънземни машина на капитан Лазер.

— Всичко е наред — каза сладко Ник, — поправена е. Можеш да позвъниш на пивоварната и да им кажеш да отменят идването на техника.

Невил изскърца противно със зъби и сграбчи барплота. Толкова малко му оставаше. Толкова малко, толкова малко.

В „Летящия лебед“ влезе Старият Пийт, следван по износените си пети от Чипс.

— Добър да бъде денят ти, Невил — рече старикът. — Един голям тъмен ром, ако обичаш.

Невил изпълни поръчката, точната сума в монети смени притежателите си и нещатният барман чукна „Без продажба“ на касовия апарат.

Старият Пийт изгледа играча на машината с презрение и извади слушалката на слуховия си апарат.

— Извини ме, докато съм се оттеглил в света на мълчанието — каза той на Невил.

— Виждал ли си напоследък Пули или Омали? — попита нещатният барман.

— Моля? — рече Старият Пийт.

— Пули и Омали! — изкрещя Невил. — Включи проклетото нещо, стар глупако!

Пийт нагласи отново слушалката си.

— Не съм ги виждал — отвърна той и посръбна от питието си.

— Вече минава седмица — каза Невил с известна горчивина в гласа. — Трябваше да ми свършат една малка работа. Боя се, че се измъкнаха по терлици.

Старият Пийт поклати снежнобялата си глава.

— Може би в „Четиримата конници“ са намалили цените или пък в „Червения лъв“ са наели стриптийзьорка.

Байтоу… Байтоу… Байтоу… Байтоу… Байтоу… продължаваше да бълва Атакуващата извънземни машина на капитан Лазер.

Байтоу… Байтоу… Байтоу…

— Какво? — Рафълс Ратбоун се обърна към Невил. — Пак си човъркал машината — каза младежът и сви устни. — Последователността отново е променена, така не е честно.

— Я се разкарай! — каза му Невил.

— По-така човек не получава равни възможности — изквича младият спортист. — Последователността се променя за втори път. — След което отиде крадешком до бара и каза смело: — Дай ми една светла бира.

Невил подсвирна през развалените си зъби.

— Цял половин пайнт и без лимонада, така ли?

— Чиста — отвърна момчето.

Старият Пийт гледаше младежа с отвращение. Младият Чипс облиза устни и си помисли за глезените на момчето. Невил наля половинка светло и Рафълс Ратбоун му подаде шепа монети. Невил услужливо му върна рестото.

— Нещо ново при теб? — попита Старият Пийт, след като пънкарчето се върна отново при бръмчащата машина.

— Почти нищо — отвърна Невил. — Получих още една картичка от Арчрой. Доставена, бързам да добавя, от заместника на раздавача — чаровен и с добър характер, който доставя пощата на хората непрочетена.

Старият Пийт се изкикоти.

— Значи дребният Дейв още е закопчан в отделението за смахнати в болницата „Котидж“?

— Не, излезе, но за късмет вече не обикаля района.

— Отмъстителен, държащ карез дребен негодник — каза Старият Пийт. — А с Арчрой какво става, как се справя с пътуванията си момъкът?

— Твърди, че е открил Ноевия ковчег на връх Арарат — заяви доста гордо Невил. — В последната си картичка пише, че е наел група кюрди да освободят от ледника долната част на великия кораб. Във всички случаи — трудна работа.

— Така си е — отвърна подигравателно Старият Пийт.

Невил сви рамене.

— Това е необичайно. Признавам си, че дори не знам какво да си мисля. Но ако се окаже вярно, ще бъде много необичайно. Не мога да не подозирам, че има някаква уловка и че тя ще ми струва доста скъпо.

— Е — каза Старият Пийт с най-сериозен тон, — не ме разбирай погрешно, защото не съм църковен човек, но ще ти разкажа една странна история. По време на войната с Хитлер служех като охрана в център за бежанци в Южен Лондон. Една вечер си бъбрех с млад руснак и той ми показа четири фотографии, за които твърдеше, че са на Ноевия ковчег. — Здравото око на Невил се ококори. — Бяха едрозърнести снимки с цвят сепия, пътували много и много преживели, но той се държеше с тях като със свещени реликви. Намирал се на военен транспорт, който бил торпедиран и твърдеше, че снимките спасили живота му. Изглежда народът, който обитава района около Арарат, винаги е знаел за съществуването на Ковчега. Очевидно той може да се види само през няколко кратки месеца, веднъж или дваж на век, и по това време техните свети отци правят поклонническо пътуване към планината, за да си откъртят по малко катран от корпуса на кораба. После правят от катрана амулети срещу удавяне.

Невил бе омаян.

— Но как се е сдобил онзи приятел със снимките?

Старият Пийт разклати празната си чаша върху тезгяха и се престори на глух. Невил я грабна от ръката му и я напълни отново. Старият Пийт продължи историята си.

— Каза ми, че баща му ги взел от един друг руснак, който участвал в експедиция, преоткрила старото корито още по царско време.

— Ти смяташ ли, че са истински?

— Кой може да каже? На снимките имаше един много стар и много голям кораб, наполовина затънал в ледник. Признавам, че по онова време изобщо не им обърнах внимание. Точно тогава имаше въздушно нападение.

— И какво стана с младия руснак?

— Загина при взрив от бомбардировката — отвърна злобно Старият Пийт. — Изглежда снимките не са предлагали защита и срещу подобни неща.

— Всичкото това си го измисли — каза подигравателно Невил и посегна за чаша и за кърпата си за полиране.

Старият Пийт извади своя опърпан портфейл и го постави почтително на бара.

— А какво ще речеш, ако ти кажа, че той ми даде една от снимките и че я нося със себе си повече от трийсет годни? Какво ще кажеш на това, ти, Тома Неверни?

Тикът на Невил, който временно си бе взел отпуск, се завърна въодушевен.

— Нима? Нима ти…?

Старият Пийт прибра със замах портфейла и го мушна в джоба си.

— Защото нямам такава снимка! — рече победоносно той. — Понякога си готов да повярваш на всичко, нали Невил?

Нещатният барман се ухапа по една от пломбите си. Да го минат два пъти само преди обяд, е, това нямаше повече да позволи. Изрече на ум една голяма и ужасна клетва към езическото си божество, независимо кое би могло да бъде то, което се опитваше да вземе връх у него. За да стане клетвата по-обвързваща, той прободе пръста си и го прокара по цялата дължина на своя боздуган. От такава клетва отърване няма.

— Налей ми още едно от същото, Невил — каза кикотещият се старик.

Норман влезе в „Летящия лебед“ с пепеляво на цвят лице. Невил не го бе виждал от известно време и се наслади на липсата на вежди и на ръчно резбованите дървени зъби на магазинера. Сигурно бе някаква нова мода сред магазинерското братство, помисли си той.

— Налей ми от онова — рече Норман и посочи скоча.

— Да не си затворил за приемане на стока? — попита Невил. — Или онези от санитарната инспекция пак са проверявали бонбоните ти?

— Просто налей напитката.

Невил го стори.

Норман изведнъж се стегна.

— Да е наминавал тук Малкият Дейв? — попита и огледа бара.

— Не — отвърна Невил, — но мисля, че вече съм готов да го посрещна.

— Не, не си — изстена Норман, — можеш да повярваш на думата ми. — Тъй като бе обърнал скоча си на една глътка, Невил му доля отново. — Беше у дома и в него има нещо изцяло сбъркано.

— Винаги е било така.

— Това е по-различно. — Норман погледна през рамо, за да се увери, че никой не го бе проследил. — Той знае за разни неща.

— Разбира се, че знае, винаги ти чете проклетата поща и наднича през процепите на пощенските кутии на хората. Отмъстителен, държащ карез…

— Да, знам всичко това, но чуй ме! — Норман се поуспокои. Невил се възползва от възможността да си вземе дължимото за питиетата. — Влиза той в магазина ми — продължи Норман, — и си иска броя на „Психични новини“. Няма го, отговарям му аз. Той промърморва нещо под носа си и след малко казва, че списанието му било трето по ред отдолу нагоре в купчинката. И с подгънат ъгъл на корицата.

— И ти, разбира се, му го даде — отбеляза Невил.

— Мога ли да продължа?

Невил кимна и Норман приближи към него и му зашепна доверително. Старият Пийт включи слуховия си апарат и го постави на барплота.

— Ровя аз из купчината вестници и ето го неговото списание, точно както каза той — трето от долу нагоре. Ето ти го, казвам аз. И кутийка с пет цигарки, поръчва той. Подавам му пакета, той пак промърморва нещо под носа си и ми казва, че са изветрели. Без дори да ги отвори! Тогава аз се разпенвам, но като отварям пакета само поради учтивост, дяволите да ме вземат — цигарите сухи като барут. Невил погледна към Стария Пийт, който само сви рамене. Младият Чипс обаче попиваше всичко. — Както и да е — продължи Норман, — след това той посочва друг пакет на лавицата и казва, че тоя е наред и ще го вземе. Сякаш не стига това, ами на излизане от магазина ми казва, че изкуствените ми зъби мухлясват под тезгяха.

— И там ли бяха? — попита Старият Пийт.

Норман извади кожена кесийка от Националната здравна служба и хвърли протезата на масата.

— Изгубих ги преди седмица или повече. Онзи не би могъл да знае къде са.

— Любопитно — каза Невил и се почеса по побеляващите слепоочия.

— Но и това не е всичко.

— Искаш да кажеш, че има и още ли?

— О, да — гласът на Норман бе достигнал до обезоръжаващо висок тон. — Каза, че ние трябва да тръгваме веднага. Ние, ето какво каза. Но щели сме да се върнем. След което вратата на магазина се отваря сама, той излиза и вратата се затваря подире му сам-самичка.

— Норман — каза Невил със спокоен, дори равен тон, — Норман, забранено ти е да посещаваш тази кръчма до живот. Най-любезно те призовавам да напуснеш моето заведение и никога, ама никога повече да не се завръщаш.