Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (14)

13

Червената светлина пред тях грееше злокобно и призрачните фигури навлизаха в нейната аура, за да се превърнат в картонени силуети. Пули и Омали вървяха зад ариергарда на странната бригада толкова безшумно, колкото им позволяваха пиянските изпълнения. Никой от необичайната орда не извърна глава, макар че шумът на преследвачите й, докато се препъваха из порутените огради и в поцинкованите водни резервоари, се носеше достатъчно силно над парцелите. Когато рязко очертаните силуети наближиха светлината, те се подредиха в колона и прекрачваха прага на колибата на Соуп Дистант като войничета с навити пружини.

Щом и последният влезе вътре, светлината достигна ослепителна сила, а после бързо се стопи в мрака.

— Ето — каза Пули, преплитайки крака, — това е един номер на светлината и нищо друго, вероятно е от фаровете на кацащ джъмбо джет или нещо подобно. Да ходим да си лягаме, а?

Омали го сръга в слабините с греблото, което разумно бе грабнал с цел самозащита.

— Напред, Пули — заповяда той. — Ще стигнем до дъното на всичко това.

Думите му, както се оказа, не биха могли да бъдат по-зле подбрани, но Омали, разбира се, още не можеше да знае това. Двамината наближиха бараката на Соуп и надникнаха през отворената врата. Вътре не се виждаше нищо, освен пълна, непроницаема и бездънна тъма.

— Запалката — изкомандва Омали. Пули извади своята старичка „Зипо“ и щракна с колелцето. Омали грабна остарелия приятел на пушача и когато пламъкът освети вътрешността на бараката двамата едновременно подсвирнаха от изумление.

Барака бе празна: четири порутени стени, таван от азбестови летви и бетонен под.

Джон Омали изстена. Пули поклати объркан глава.

— Тези момчета от съвета определено разказаха играта на Худини^[1] — каза с уважение той. — Как смяташ, че го правят?

— Абсолютно отказвам да повярвам на това — каза Омали и, вдигнал високо запалката, прекрачи смело прага. — Не съществува възможен начин всички да са…

Той така и не успя да довърши изречението си. Запалката на Пули изведнъж угасна и думите на Омали бяха погълнати, сякаш всмукани в някакъв огромен и ужасен вакуум.

— Джон! — извика Пули, озовал се сам в мрака. — Джон, това вече не е смешно. — Гласът му отекна кухо в злокобната барака. — Ох, горкичкият аз!

Луната бавно излезе от облачната си бърлога и пусна широк сноп светлина през отворената врата. Малката барака бе празна. Джон Омали просто бе престанал да съществува. Джим сграбчи захвърленото от него гребло, насочи го напред и предпазливо пристъпи. Луната светеше ярко и по близките покриви вече се появяваше тънката червена линия на зората.

— Ох!

Краят на протегнатото напред гребло на Пули изведнъж се разми, очертанията му се размазаха. Още една стъпка напред и за свое удивление той забеляза, че то изчезна в пространството. Отдръпна греблото бързешком и прокара пръсти по дължината му — беше цяло. Джим погледна инструмента, а после — празната барака пред себе си, почеса се по главата, а после и по брадата, претегли греблото на ръка и се опита да намери някаква логика във всичко.

Бараката определено не бе онова, на което приличаше на пръв поглед. Беше наистина изкусен камуфлаж. Но камуфлаж на какво и, което бе най-важното — къде бе Джон?! Очевидно някъде зад симулираната реалност на празната барака дебнеше нещо друго, очевидно нещо напълно вредно, нещо, което вещаеше зло за непредпазливите играчи на голф.

Пули отново приближи до вратата и протегна греблото вътре до дръжката. Разклати го и го развъртя напред-назад, но то не срещна никаква съпротива. Джим издърпа инструмента и известно време остана неподвижен, само се почесваше по главата. Беше много хитра работа наистина. Навярно момчетата от общината се бяха измъквали от тях по същия начин и преди. Вероятно онзи от тоалетната на „Лебеда“ бе включил някакъв триизмерен прожекционен апарат и бе излъчил чрез него изображение на празна кабинка, докато в същото време си бе седял на седалката и се бе присмивал на напушения Омали. И дори сега сигурно си седяха в бараката и вършеха същото.

Пули отстъпи крачка напред. Ще им покаже той на негодниците! Вдигна греблото колкото можа по-заплашително, пое дълбоко пиянски дъх и се втурна срещу изображението.

— О-о-о о-о-о! — изкрещя Джим Пули, след като бетонният под на бараката изчезна под краката му и той полетя надолу във вечния мрак на вече легендарната Бездънна бездна^[2].

Колко далеч пада Джим и колко дълго продължи всъщност полетът му към долния свят ще трябва да си остане въпрос на предположения. Това, че животът му проблесна на няколко пъти пред очите му, едва ли носеше някакво утешение, макар че му даде възможност да си спомни, че бе консумирал голямо количество алкохол. И, че ако оцелееше, имаше всички намерения да консумира далеч повече.

Най-накрая обаче на това, което дотогава беше относително безпроблемно, макар и страховито падане към забравата, летящият силует на Пули направи болезнен и доста неочакван контакт с леденостудена и очевидно бездънна вода.

— Оу… ох! — виеше най-нещастният представител на човечеството. — Оу… ух… и бълбук!

Пули изскочи на повърхността след няколко отчаяни моменти на давене, изрече няколко много навременни и добре формулирани ругатни и потъна отново в подземните дълбини.

— Прощавам на всички! — заяви той, когато главата му изскочи за втори път.

Може би Джим щеше да оцелее доста време като потъва и изскача по този начин. По-вероятно обаче беше да поеме последната си глътка въздух, когато потъна за прословутия си трети път, ако не бе дошла помощ от най-неочаквано място.

— Качвай се на борда, Джим — каза един глас, който се стори доста познат на бързо вкочаняващия се мозък на Пули.

Джим присви очи от водния си гроб и за първи път осъзна, че вече не бе сам в мрака. Видя над себе си покритите с гугла глава и рамене на мъж, който се бе надвесил от нещо като първобитна лодка, изплетена от пръчки и покрита с дървесна кора — онзи му подаваше грубовато гребло. Пули се улови за него без колебание и бе безцеремонно изтеглен на борда. Свит на кълбо в единия край на странната лодка лежеше Джон Омали, завит с одеяла.

— Добре, че се отби — каза ирландецът, а зъбите му неудържимо тракаха.

Пули направи неуспешни опити да удължи реверите на сакото си от туид, но скоро се отказа и се примири със смъртта от пневмония.

— Къде сме? — попита той и се огледа.

Бледата светлина, излъчвана сякаш от недрата на самите скали, които се издигаха във формата на купол на смайваща височина, осветяваше чудовищна пещера. Черните води на подземното езеро се простираха докъдето стигаше погледът, губеха се в огромната пустота на абсолютното нищо.

Всичко това изглеждаше малко обезпокоително.

Джим потрепери, но не от вледеняващия студ, който вече бе сковал всеки негов мускул. Треперенето се дължеше на смразяващата ума безкрайност на мястото и на факта, че то изобщо съществуваше някъде дълбоко под пътищата, по които той всекидневно крачеше. А и тези води, какво ли се криеше в тях? Не смееше дори да си помисли за това. Джим се обърна към спасителя си.

— Приемете моите благодарности, сър — каза той. — Кажете… — думите му секнаха, след като тъмната фигура се обърна от ключа, където внимателно напъхваше греблото и се изправи пред измокрения брентфордец. — Соуп? — възкликна Джим. — Соуп, ти ли си?

Лодкарят свали гуглата, която покриваше главата му, и се ухили вълчи.

— Нима съм се променил толкова много, Пули? — попита той.

Джим огледа облечената в тъмни дрехи фигура, черните одежди придаваха смъртна бледност на лицето, от което се получаваше злокобен контраст. Косата му бе като изрусена до бяло, а веждите и миглите му бяха същински наежени снежни иглици. Соуп бе, както се казва, блед като чаршаф. Пули си спомни червендалестото лице на теоретика на подземното царство с неговите блещукащи зелени очи, които ги угощаваше с историите си за Ригденджиепо и за обитателите на подземния свят. Спомни си също много добре онази ужасна нощ, когато Соуп ги бе поканил заедно с Омали във фантастичната система от тунели под къщата му, за да станат свидетели на отварянето на онова, което Соуп смяташе за Портите към Вътрешната земя.

Пули и Омали се бяха измъкнали бързешком от катакомбите, но Соуп бе останал и онова, което отвори, се бяха оказали спирателните кранове на старите шлюзове на брентфордските докове. Цяло коляно от канала Гранд Юниън пресъхна, след като водите му заляха тунелите на Соуп и тогава брентфордци видяха за последен път привърженика на теорията за кухата земя.

Пули гледаше Соуп невярващо.

— Виждаш ми се с малко променен вид — каза внимателно, докато се взираше в очите му, сега розови като на албинос и малко изсветлели.

— Пет години долу могат да променят всеки човек — отвърна Соуп и поправи гуглата си. — Тук видях неща, които могат да смаят сетивата и на най-силния мъж. Виждал съм гледки, които могат да прогонят разума от главата ти по-бързо, отколкото лайното ще падне от лопатата.

Сега Пули си спомни също, че той и Омали винаги бяха смятали Соуп за опасен лунатик.

— Да — каза Джим, — наистина. Е, добре тогава, приеми отново моите благодарности, че ми спаси живота, а сега ще бъдеш ли така добър да ни покажеш пътя как да се измъкнем оттук? Имам чувството, че наближава краят на часа ми за закуска.

Омали го подкрепи:

— Имам свинско в шкафа и ако дойдеш с нас горе, Соуп, стари приятелю…

Закачулената фигура не отговори нищо, а седна внимателно и се залови за греблата. Странната лодчица с необичайния си екипаж бавно пое по мастиленочерните води. Беше абсолютно непонятно как Соуп имаше някаква представа накъде отива. Може би минаха часове или пък само минути; тук времето изглежда нямаше значение. Ръчният часовник „Пиаже“ на Пули окончателно бе спрял да тиктака и поддържаше намусено и ръждиво мълчание. Високият скалист купол изглеждаше непроменен и Омали се питаше дали изобщо се движеха. Но на хоризонта се появи тънка бяла линия.

— Земя на хоризонта! — рече Соуп и се ухили на вкочанените си до кости пътници.

— Ще се появи ли най-сетне светлина в края на тунела? — попита Пули. — Като например храна или евентуално сгряваща глътка бира?

Соуп се потупа по носа по начин, който двамата помнеха твърде добре.

— Ще се погрижат добре за вас, отдавна ви очакват.

След тази съмнителна забележка той отново потъна в мълчание и загреба към сушата.

Островът, защото такава се оказа сушата, бе достатъчно странно място откъдето и да го погледнеше човек. След като Соуп изкара лодката и двамата си пътници на брега, Пули се огледа, обзет от най-дълбоки опасения. Тук цареше ужасен праисторически мрак; ако черните води бяха достатъчно злокобни сами по себе си, то това място беше някак си още по-лошо.

Островът представляваше дълъг, неравен полумесец, обрасъл в по-голямата си част с огромни сталагмити. Те му придаваха вид на полупотопена челюст на отдавна мъртъв бегемот. Пули инстинктивно почувства, че да стъпи човек на подобно нещо ще е ужасна грешка, а и Омали споделяше тези му мисли. Но и двамата бяха измокрени до кости, измръзнали, гладни и деморализирани, затова след кратко неубедително мърморене, последваха вдървени Соуп по белия като сняг плаж към купчината скали, които изглеждаха най-високата точка на мрачната земя.

— Бихте ли се обърнали за момент с гръб, моля? — помоли ги учтиво Соуп.

Пули погледна другаря си и ирландецът с посиняло лице само сви рамене под наметнатото одеяло. Соуп извърши онова, което бе намислил само за миг и когато двамата се обърнаха отново, в гладката скала пред тях зееше голяма врата, зад която се виждаше уютна на вид стая с изключителни размери.

— Влизайте бързо, моля. Нямам намерение да разкривам този вход по-дълго, отколкото е необходимо. Очи има навсякъде, дори и тук.

Пули поклати глава с още по-голяма почуда и двамината изприпкаха вътре, последвани от любезния си, макар и загадъчен домакин. Вратата се затвори, както можеше да се очаква, без да остави и следа от съществуването си.

— А сега — каза Соуп, — чаша чай, а?

Лека усмивка пробяга за миг по лицето на арктическия изследовател Омали.

— Само Соуп Дистант може да предложи чаша чай в сърцевината на Земята.

— Имало е и други — отвърна Соуп и посочи буквите А. С. издълбани в някои от каменните стени. — Но това е съвсем друга история.

Пули огледа стаята. В нея имаше всичко, характерно за средностатистическата брентфордска всекидневна — мокет, изкуствен килим, маса, чието присъствие тепърва щеше да заеме централно място, библиотечни шкафове и телевизионен приемник. Ако не бяха издяланите от камък стени и ако не липсваха прозорци, човек би могъл да се подведе и да повярва, че се намира в обикновената обстановка на жилище от предградията.

— Сигурно картината тук е малко на „черти“? — попита Джим, като посочи телевизора.

— Държа го само от носталгия по предишното си съществувание — отвърна Соуп. — А сега, изглежда моето предложение за по една чаша горещ чай среща твърде слаба положителна реакция. Имам в избата си хубав ризлинг или може би ще предпочетете бордо-розе? Да отворя ли някоя и друга каса?

— Точно това ни е необходимо — каза Пули с известно въодушевление. — Твърде много събития се струпаха върху главите ни напоследък.

Соуп Дистант изчезна от стаята по издълбани в скалата стъпала, за които по-горе не стана дума.

Пули и Омали постояха известно време в мълчание, преди великият мъж от Ейре да го наруши.

— Ако бих могъл да се изразя така, Джим — започна Джон. — Твоето предложение да си отиваме към уютните легла и да започнем на чисто на сутринта заслужаваше да бъде прието преди да е изгубило силата си.

— Не виня никого — отвърна благородният Джим, — но бих попитал искрено какво, в името на вси светии, търсим в това забравено от Бога място и как бихме могли да осъществим бягството си?

Соуп се появи от избата с няколко бутилки вино в ръце.

— Спасихме положението — каза той, противно усмихнат. — Избата е пълна догоре със стари вина от всякакъв вид. Донесох тук една селекция.

Омали, който бе сигурен, че положението далеч не е спасено, потри замислено ръце.

— Защо сме тук, Соуп? — попита той.

— Е, това вече е истински въпрос, няма грешка — отвърна Соуп. — Някои са склонни да приемат теорията за божествения създател, който си има собствени причини да върши разни неща. Други поддържат теорията за естествения подбор или намекват, че не сме нищо друго, освен една случайност на ДНК. Аз самият имам доста по-радикална теория.

— Не ще и дума — каза кисело Джон, — но ти отлично знаеш, че не това имах предвид. Защо ние, тоест Пули и аз, сме тук, седнали върху това ужасно канапе и бавно, но сигурно замръзваме до смърт?

Соуп извади тапите на две от бутилките и подаде по една на всеки от гостите си.

— Казано с няколко думи — отвърна Соуп, — вие сте попаднали в една голяма игра. Мисля, че няма да е зле да ударите по една-две глътки, преди да ви информирам за подробностите.

Двамата голф играчи на минусови температури не се нуждаеха от повторна покана и за броени секунди съдържанието на двете бутилки отлежало рейнско вино изчезна в долния свят на два стомаха.

— Думата изглежда вече е твоя — каза Джим и избърса брадата си. — Има ли още от това?

Соуп им подаде още две бутилки и зае важна поза до измазаната камина.

— Както си спомняте — започна той, — говорил съм ви много пъти в миналото за убеждението на семейство Дистант в това, че цял един свят съществува тук, под повърхността на Земята, и че той е населен със свръхсъщества, великодушни и щедри, които ще дарят огромното богатство от познанията си на човека от горния свят, който дойде с мир да говори с тях.

Джон и Джим кимнаха замислени.

— Е, грешал съм.

— Лош късмет — каза Омали. — Се ла ви, дето му казват французите.

— Сигурен ли си? — попита Пули.

Соуп винаги бе говорил с такава убеденост, че макар Джим да го смяташе за смахнат, все се чудеше романтично дали тези приказки не могат да са истина.

— Наистина съм сигурен — отвърна Соуп. — Точно обратното е. Тук долу има обитатели, които далеч не са великодушни и щедри и имат само едно намерение: да изоставят този свят на мрака и да завладеят окъпаното в слънце царство горе.

Розовите очи на Соуп се обърнаха нагоре и Джон и Джим го последваха.

— Чакай, чакай — каза Омали. — Не мога да повярвам в това. Та ако беше вярно, тези приятели щяха да се появят преди много години. Те сигурно биха могли да прокопаят пътя си нагоре. Но как са се озовали тук, първо на първо?

— А, това наистина е дълга история — отвърна Соуп и отново се потупа обезпокоително-многозначително по носа, — и ако имате време, ще ви я разкажа.

— Струва ми се — каза Джон, — че освен ако не склониш да ни изведеш горе, под небесата, разполагаме с всичкото време на света.

— Вие определено сте завладяваща публика, но трябва да ви обърна внимание, че това е много важна работа и вашата помощ е крайно необходима. Нямам желание да се завръщам на повърхността, моят свят е тук. Но нямам и желание да видя човечеството унищожено от тези същества, или още по-лошо — да бъде докарано тук да ме съсипе.

Джон свали една от обувките си и изпразни съдържанието й в близката саксия с аспидистра.

— Давай, тогава — каза той, — нека я чуем.

Соуп извади от вътрешен джоб някакъв блестящ диск и го вдигна пред очите на гостите си.

— Не се съмнявам, че сигурно познавате това.

Пули се взря и кимна.

— Символът е същият като онези в парцелите. Да не би случайно да знаеш какво означава?

— Знам и професор Слокъм знае.

— Е, той определено не е бил готов да го сподели с нас. „С“, петата от десетте — само това разбрахме.

— Аз бях в стаята, когато ви го каза — рече Соуп. — Професорът и аз знаем за символите и плановете на сересианците от известно време насам. Стигнахме до разбирането, че трябва да потърсим помощ за унищожаването им. Хора предприемчиви, решихме, хора истински, хора добри и верни, хора непоклатими, хора доблестни, с големи…

— Да, да — каза Омали — естествено, вие сте имали предвид нас.

— Всъщност не — отвърна Соуп, — надявахме се, че Малкия Дейв може да намине, но след като вие се отбихте…

— Благодарим много — каза Омали.

— Аз едва не се удавих — рече Джим.

— Просто се пошегувах — каза Соуп и се усмихна сладко. — Професорът каза, че вие двамата сте първият му избор.

Пули изстена патетично.

— Както изглежда, Джон — каза той, — ние сме в капан.

Омали кимна мрачно.

— Тъй като бягството очевидно е извън всякакъв въпрос, предлагам да не губим повече време. Разказвай приказката си, Соуп.

— Благодаря, Джон. Очаквах поне един или два удара по главата си. Радвам се, че го приехте толкова добре. Онова, което ще ви разкажа, изглежда малко трудно за вярване, но мога да ви уверя, че е напълно вярно.

— Не ще и дума — каза Омали.

— Символът върху този диск — Соуп вдигна отново блестящото колело, — означава буквално онова, което ви каза Професорът. Аз съм „С“, петата от десетте. Това е и символът на планетата Серес, която някога е била десетата планета на нашата слънчева система, пета по ред от Слънцето. Серес е била населена от най-напреднала раса, която е пътувала между планетите така, както вие или аз бихме могли да вземем автобус номер шейсет и пет за булевард „Ийлинг“. Светът им бил малък, а населението — многобройно. Нуждаели се да колонизират друга планета, сходна на тяхната. И естествено, погледите им се обърнали към Земята, свят, който по онова време бил обитаван от примитивно общество, което не би могло да окаже голяма съпротива. Изпратили разузнавателни групи, които с удоволствие установили, че простите земляни ги приветстват като богове. Не ще и дума, че сересианците щяха да управляват Земята и сега, ако войнствената им природа не бе унищожила голяма част от тях. На Серес избухнала голяма война и докато значителен брой от тамошните момчета били тук, за да уредят нещата по удовлетворителен за тях начин, цялата им планета била напълно разрушена и те останали изолирани на земята.

Катаклизмът бил донякъде земеразтърсващ, ако ме извините за израза, и шокът бил почувстван и тук. Един пътуващ астероид, който сега познаваме като Луната, бил хвърлен в орбитата на Земята и предизвикал абсолютно опустошение. Половината свят бил наводнен. Онези сересианци, които преживели опустошението, го сторили като се оттеглили тук, където се капсуловали.

Оцелелите никога не изгубили надежда, макар да били малко на брой и въпреки, че през изминалите векове развитието на човечеството бавно се доближавало до тяхното собствено равнище. И въпреки това останали, очаквали и кроели планове. Защото им оставало само едно — да чакат и да кроят планове.

Малко преди унищожението на планетата им хората от Серес изпратили голяма бойна част извън тази слънчева система в търсене на други звезди и други светове. Сересианците знаели, че някой ден тя ще се върне и като не намери Серес, ще събере две и две и ще посети отново Земята. Ето защо останали, очаквали и очаквали, подготвяйки се за това завръщане.

Те правят това и сега, а времето им почти е дошло. Докато сега си говорим, бойната им част се носи из космоса в посока към Земята. И те имат само едно нещо на ум.

Соуп прекрати фантастичния си монолог, а Пули и Омали продължиха да го гледат вцепенени и със зяпнали усти.

— Ако нямаш нищо против да го кажа — рече най-сетне Джон, — и моля те не възприемай това като критика към себе си или своя характер, но това е най-абсурдната глупост, която някога съм имал нещастието да чуя.

— Аз съм гледал филм за това — каза Пули, — беше дублиран от японския оригинал.

— А светлините в парцелите — каза Соуп, — какво смятате, че е предназначението им?

— Работа на общинския съвет — отвърна твърдо Омали. — Още един заговор да попречат на честните играчи на голф.

Соуп изпадна в припадък от смях. По бледите му бузи се стичаха сълзи, държеше се за корема.

— Чакай сега — намеси се Пули, — това никак не е за смях, онези момчета наистина са ни погнали.

— Погнали са ви, така ли? — каза на пресекулки между конвулсиите Соуп. — Вие сте били свидетели на тестване на система за кацане с лазерно ориентирани лъчи, продукт на технологии, които са извън нашата възможност да ги разберем, и отдавате това на дейността на Брентфордския съвет?

— Ще ме извиниш — каза Пули, леко обиден, — но ако това е продукт на технологии извън нашите възможности да ги разберем, то едва ли бих могъл да бъда винен за това.

— Разбира се — додаде Омали.

— А вашето пътуване дотук през солидния бетонен под на празна барака в парцелите?

— Имах намерение да попитам някого за това — каза Джон.

— Това бе холограма — добави небрежно Пули.

— О, разбира се, една от онези работи.

— Трябва да ви се извиня за бързото спускане — обясни Соуп. — Имах големи неприятности да държа вратата отворена достатъчно дълго, за да влезете и двамата. Не бях в състояние обаче да попреча на сересианците да свалят асансьора.

— Чакай сега — каза Пули, който от край време обичаше тази фраза, — бъди справедлив, Соуп, всичко това е малко трудно за преглъщане.

— Въпреки това, то е вярно. Както е вярно и това, че се намирате тук, на миля и половина под Пенджи, и пиете сто и петдесетгодишно рейнско вино.

— Пенджи ли? — Пули отново поклати глава. — Къде, по дяволите, се намира Пенджи?

— И аз самият никога не съм бил сигурен, но ми казаха, че било много хубаво място.

Джон и Джим приключиха с вторите си бутилки и потънаха в мълчание, защото се чудеха какво, по дяволите, трябва да направят оттук нататък. Омали гледаше сърдито килима. Пули свали сакото си, което бе започнало да изпуска пара от раменете.

— Добре — каза той накрая. — Да речем, че ти вярваме.

— Не и аз — прекъсна го Омали.

— Да, добре, да речем, че е така. Какво смяташ, че бихме могли да сторим? Как бихме могли… — той посочи себе си и своя измокрен спътник, — как бихме могли да поведем битка с междугалактическа бойна част? Аз лично разполагам с джобно ножче, което става за дялкане, а Омали притежава въздушен пистолет. Ти би ли могъл да се включиш с няколко противосамолетни ракети и някое и друго термоядрено устройство?

— За съжаление, не — отвърна Соуп. — Но за момента съм готов да изслушам всички предложения.

— Аз мога да направя едно — каза мрачно Джон Омали.

Пули запуши с длани ушите си.