Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (12)

11

Норман се завърна в кухничката, след като остани камилата си да похърква мирно под стрехите на заключения гараж, под чула си във формата на пуловер от остров Феър. Огледа разрушенията на скъпоценната си апаратура и се запита какво трябва да стори. Щяха да са му нужни доста части за замяна, ако изобщо можеше да се надява да възстанови всичко. Пак щеше да пуска малки рекламни каренца за по лира две във всички местни вестникарски агенции: „Ентусиаст търси стари радиоапарати/части и т.н. за благотворителни цели. Сам ще си ги вземе, независимо от разстоянието.“ Тези обяви досега му бяха вършили добра работа. А ако дойдеше най-лошото, пак щеше да се наложи посред нощ да дебне в уличката откъм задния двор на „Мърис илектрикъл“ на Хай стрийт.

Норман си проправи път през плетеницата от изкривени части и се замисли за съдбата си; в момента тя не изглеждаше особено благосклонна. Щеше да му струва сума пари, независимо как щяха да се развият нещата, но най-малкото получи удовлетворението да разбере, че теорията му е поне отчасти правилна. Вонящият кораб на пустинята, настанен в гаража му, бе достатъчно доказателство за това. Но в изчисленията му определено липсваше нещо. Щеше да се наложи да ги препровери; всичко бе въпрос на тегло, почти изцяло въпрос на тегло.

Норман измъкна стола си изпод развалините и се отпусна върху него. В крайна сметка този ден се оказа доста изтощителен. Докато си седеше, обхванал с длан брадичката си, мислите му бавно се зареяха назад, към мига — източник на вдъхновение за този велик и чудесен проект. Колкото и странно да звучеше, всичко започна по обедно време в салона на кръчмата „Летящия лебед“.

Норман слушаше със слаб интерес един спор между Джим Пули и Джон Омали относно книга, която Джим наскоро бе заел от библиотека „Мемориъл“ — книгата бе на тема великите загадки на древността. Разговорът се люшкаше в най-различни посоки. Пули твърдеше, че според него Стоунхендж не е нищо друго освен ешафод и, че строителите му били земните предшественици на „Уимпи и Ко.“, но нямали възможността да издигнат сградата. Несъмнено е била кръчма, заключи Пули.

Омали, който кимаше мъдро, добави, че подобни били случаите и с множество древни сгради, чието първоначално предназначение било неправилно интерпретирано от днешните учени сухари. Колизеумът, твърдеше той, много му приличал на многоетажен паркинг, а Партенонът — на киносалон.

— Я погледнете „Одеон“ на булевард „Нортфийлдс“ — казваше Омали. — Фасадата му е почти идентична.

Норман бе на път да направи твърде очевидното възражение, когато Пули неочаквано каза:

— Тя определено не е построена като гробница.

— Кое, „Одеон Нортфийлдс“ ли? Не, не мисля.

— Не „Одеон“, а голямата пирамида в Гиза.

— А, тя ли — кимна Омали. — Четох някъде, че е дело на онези извънземни момчета, които са вдигали бая големи тежести по онова време.

Пули поклати глава.

— Съмнявам се в това.

— Е, какво е тогава? — попита Омали, изпразни чашата си и шумно я тръшна на барплота.

Пули, който винаги можеше да усети наличието на заинтригувана публика, подредила се на опашка да си купи билетче на цена един пайнт бира, поръча по два реда от онова, което пиеха всички по това време, и продължи:

— Тиктакането на стария часовник „Гинес“ ми подсказа решението на загадката.

— А, значи смяташ, че голямата пирамида също е била кръчма, така ли?

— Едва ли.

— Тогава мога ли да проявя смелостта да попитам как едно такова скромно нещо като часовника „Гинес“ те е довело до решаването на загадка, която смущава съня на учените египтолози хилядолетия наред?

— Всичко е ужасно просто — отвърна Джим, но разбира се съвсем не беше така. — Тиктакането на часовника на „Гинес“ ми напомни, напълно естествено, за Биг Бен.

— Напълно естествено.

— А сега, както може би сте забелязали, Биг Бен е много голям часовник с толкова голямо махало, че ходът му е от тук, през прохода, че чак до мъжката тоалетна.

Омали подсвирна:

— Нима е толкова голямо, а?

— Да, толкова и този грамаден часовник върви точно чрез купчината пенита, вложени върху това махало от строителя му. Прав ли съм?

— Прав си — отвърна любезно Омали, — прав си наистина.

— Е, и тогава? — попита триумфално Пули.

— Какво тогава?

Пули въздъхна; очевидно разговаряше с идиот.

— Голямата пирамида е за планетата Земя онова, което са купчините пенита за махалото на Биг Бен. Да обясня ли по-подробно?

— Може би ще трябва, Джим, но го направи по-бързичко, а?

— Добре тогава. Както всички знаем, древните египтяни са били доста хитър народ. Много умело са картирали звездното небе и са смятали със старата логаритмична линийка. Е, аз смятам, че някъде по онова време се е случила някакъв вид катастрофа, несъмнено от космически произход, която е изместила малко Земята от нейната ос. Има много доказателства в подкрепа на тази теза — неочакваното изчезване на мамутите, разместването на полярните „шапки“, все неща от този сорт.

Омали се прозя.

— Извинете — каза той.

— Сега… тези момчета, египтяните, не са били сварени по бели гащи, а когато разбрали, че над тях е надвиснала гибел, направили единственото логично нещо и взели корекционни мерки.

— Корекционни мерки ли? — Дъното на халбата на Омали вече се виждаше и той усещаше как го зоват стреличките на дартса.

— Взели корекционни мерки — продължи Джим, — като построили нещо като контратежест върху повърхността на Земята, за да продължи тя да се върти по орбитата си. Избрали точното място, където се разполовяват континентите и океаните. Свързали конструкцията си с четирите посоки на света и след това — да става каквото ще, експлозия или не. Ето, както виждате, доказателство, че дължим големи благодарности на тези древни, загорели от слънцето момчета.

Омали бе обзет от необичайни съмнения.

— Оттогава насам по света е построено бая нещо — каза той, — за част от което мога лично да свидетелствам. При всичката тази тежест, разпределена неравномерно, имам чувството, че влиянието на твоите стари пирамиди е донякъде унищожено.

Пули поклати глава.

— Пирамидата е уникална структура, тя има точно определено съотношение на тегло, маса и плътност. Това е единствената конструкция, която би свършила подобна работа. Камъните, които са били извличани от кариерите, били обработвани по точно пресметнати размери и форми, всеки от тях бил интегрална и точно пасваща част, досущ като в китайските пъзели. Вътрешните камери са свързани така, че да насочват определени земни силови полета по начин, по който се постига максимален ефект. Това е нещо далеч по-сложно от елементарно струпване на камара камъни. Независимо колко други сгради са построени по света, пирамидата винаги ще изпълнява функциите си. За да се промени орбитата на движение на Земята, човек ще трябва да премести голямата пирамида.

— Е, отказвам се тогава — рече Омали, но забележката му очевидно не бе насочена към Джим Пули.

Норман обаче бе омаян. Възможно ли бе зад несвързания брътвеж на Пули да се крие някаква истина? Всичко това изглеждаше прекалено невероятно, невъзможно. Ами ако беше вярно? Изводите бяха поразителни! Ако човек може да промени хода на Земята чрез преместване на голямата пирамида, тогава той би могъл да притежава власт над огромни тежести — и то не само в буквалния смисъл на думата. Едно малко наклоняване на север и Брентфорд ще се радва на тропическо лято, съвсем малко отклонение по-късно през годината и ще има и тропически зими. И всичко това — само с едно мръдване на китката.

Щеше да бъде доста трудна задача, обаче. Смяташе се, че голямата пирамида тежи пет милиона деветстотин двайсет и три хиляди и четиристотин тона. Нямаше да са достатъчни един самосвал и две енергични момчета на хаспела. Навярно би могъл да подкупи цели автобуси с туристи, всеки от които да отнесе по малко камъни със себе си. Това обаче би отнело много време.

Огромният интелект на Норман заработи на свръхобороти. Експериментираше от години с концепция, основаваща се на общата теория на Айнщайн за полетата, която се занимава предимно с невидимостта и телепортирането на твърди предмети. Носеха се слухове, че американските военноморски сили са провели успешен експеримент по време на войната, създавайки някакъв вид магнитен камуфлаж, при който цял брониран кръстосвач временно изчезнал. Твърди се, че самият Айнщайн бил забранил по-нататъшни експерименти поради злополучните ефекти върху екипажа.

Норман си бе спомнял неведнъж, че Айнщайн, макар и индивид, осенен от редките проблясъци на вдъхновението, през по-голямата част от времето си бе работил на празни обороти. А сега, ако голямата пирамида би могла да бъде телепортирана от едно място на друго, би могло да бъде много поучително да се проследят резултатите…

Норман се затътри из боклуците. Всичко това бе толкова отдавна, оттогава насам под стария мост бе изтекла много вода. Но той поне бе доказал, че част от теорията е възможна. Всъщност, колкото повече мислеше за това, толкова повече разбираше, че да се телепортира за броени секунди жива камила от делтата на Нил до парцелите „Сейнт Мери“ не беше никак малко. Определено се намираше на прав път.

Норман се усмихна доволно, проправи си път до ъгловата мивка, дръпна завесата, извади бутилка от домашно приготвената зелева бира на Дейв, каса от която бе отнесъл в апартамента си срещу неплатения му годишен абонамент за „Психични новини“. Всичко това бе повече откъм земната страна на нещата и бе само бегло свързано с лукавото брюкселско зеле, но винаги се промъкваше у човек, ако нивото на газта в запалката му е намаляло.

— За най-върховния проект — каза Норман и вдигна бутилката към овъгления таван на сякаш разсипаната от война кухничка.

Отдавна му бе станало навик, зародил се, както той смяташе, през Каубойската вечер, на която присъства преди няколко години, да отваря твърдата капачка със зъби, преди да опразни съдържанието на бутилката направо от гърлото й.

И сега в своя ентусиазъм съвсем бе забравил за своенравната си протеза.

От последвалия писък окачените на комините съдове на няколко преки задрънчаха и накараха мнозина от „праведните спящи“ да се размърдат в съня си и да се прекръстят на пресекулки.