Лиза Джексън
Шепот (8)

4.

Уестън свали грота, закрепи утлегара и почувства върху лицето си хладните океански пръски. Имаше мигове, в които изпитваше огромна наслада от плаването. Обичаше да се носи сам сред необятния океан, да се полюлява върху вълните, да предизвиква с дързостта си природните стихии. Тази вечер обаче не изпитваше нищо подобно.

Светлините на яхтклуба се отразяваха в тъмните води. Уестън запали двигателя, прекоси залива и насочи лъскавата яхта към котвената стоянка. Завърза я с опитността на изкусен мореплавател, помисли си да се обади на Кристъл, но веднага се отказа от тази идея. Тя беше пламенна и всеотдайна; момиче, готово на всичко, за да му достави удоволствие. Само дето го отегчаваше до смърт. Имаше нужда от ново предизвикателство. И от ново завоевание.

Уестън обаче знаеше, че дори и това не би му донесло успокоение, не би задоволило нагона му. И тази мисъл го потискаше. Не желаеше да се занимава с поредното лесно завоевание, със следващото невинно момиче. Не го блазнеше дори и мисълта за Кендъл, в случай че тя решеше да приеме предложението му. Господи, бе постъпил с нея като истински негодник — престорил се, че е тласкан от благородни подбуди, той й бе предложил да я изчука и да й направи бебе. Голата истина обаче бе съвсем друга — просто му се искаше да изпробва вкуса на рошавото й котенце. Освен това го привличаше възможността да стане баща на едно дете, което Харли ще трябва да отгледа като свое — сценарий, напълно съответстващ на перверзната му същност. В резултат на това Кендъл ще му бъде задължена до гроб, а той ще си осигури дългосрочно надмощие над оня глупав задник, брат му.

Заключи кабината и осъзна, че желанието му да притежава Кендъл изобщо не може да се сравни с неистовата страст, с която копнееше за някоя от дъщерите на Холанд.

Защо ли? Защото вече почти двадесет години баща му не спираше да говори за тях като за врагове и категорично забраняваше на синовете си да се доближават до красивите, но покварени и порочни щерки на Дъч Холанд.

Само че това ги правеше още по-интересни в очите на Уес. А сега, когато Харли проявяваше дързостта да се среща открито с Клеър, Уестън просто не виждаше защо и той да не се подчини на инстинктите си. О, той бе наговорил цял куп глупости на Харли и го бе заплашил, че баща им ще го изключи от завещанието си. Уестън обаче знаеше, че старецът никога не би стигнал чак до такива крайности. А и той самият никога не би направил нещо, с което да застраши позициите си на основен наследник. Твърде много години бе посветил на това. Научил се бе да играе по свирката на Нийл, постигнал бе забележителни успехи във всяко едно начинание и не можеше да допусне всичките му усилия да отидат на вятъра. Нийл Тагарт никога не бе прикривал факта, че Уестън е неговият любимец и, като такъв, ще наследи лъвския пай от семейното богатство. Затова Уестън никога не би проиграл благоразположението на баща си.

Но какво ще стане ако онзи син предяви някакви претенции? Непризнатият син на Нийл? Копелето?

Когато Уестън спомена пред баща си, че този стар слух отново надига грозната си глава, Нийл се закле, че всичко е лъжа и хвърли вината върху Дъч Холанд. Поради някаква неизвестна причина Дъч мразеше Нийл и не би се спрял пред нищо в опитите си да го съсипе.

Уестън се поуспокои, поне за момента, и открадна от офиса на баща си в Портланд едно копие от завещанието му. Нийл току-що бе променил документа, но не бе предал сина си. Когато баща му един ден гушнеше букетчето, Уестън щеше да започне живота си на чисто.

Ако дотогава не прецака всичко. Не, нямаше да го направи. Беше твърде прозорлив и не би допуснал да се издъни. И въпреки това целият пламваше от желание само при мисълта за Миранда Холанд. Какво ли не би дал, за да прекара една нощ с тази леденостудена жена с остър като бръснач език? Само една нощ, в която да й покаже какво означава пламенна, яростна, първично животинска страст. Беше добър любовник. Можеше да й покаже неща, които да я изпотят, да разтупкат сърцето й, да я накарат да го моли за още.

Мисълта за това извика усмивка на устните му. До този момент тя бе отклонявала с гордо вдигнат нос всеки негов опит дори да й се усмихне. И сега се възбуди само като си я представи със зачервено лице и влажна от пот коса да го умолява да я люби и да протяга ненаситни пръсти към ципа на панталона му.

— Някой ден — едва чуто промърмори Уестън. Някой ден Миранда щеше да разбере какво може да направи с нея един истински мъж.

Усмихна се, пооправи панталона си, слезе от яхтата и напусна кея. Спря се да запали цигара под осветения неонов надпис на яхтклуба Илахий. Образът на Миранда Холанд отново се прокрадна в главата му. Мислите за нея не му даваха мира нито в океана, нито на сушата. За бога, започваше да се държи като Харли. Само че, за разлика от Клеър, която очевидно с охота споделяше леглото на по-малкия му брат, Миранда по-скоро би го заплюла, отколкото да се съгласи да разговаря с него.

Седна в колата и отново си представи какъв би бил сексът с Миранда. Висока, с дълги крака и студени като лед очи, тя с пренебрежение отхвърляше ухажванията на повечето момчета и прекарваше времето си, забила почти съвършения си нос в някоя книга. Уестън обаче усещаше, че под ледената й външност се крие пламенна и страстна жена, готова да се отдаде на животинския си нагон.

Изключително умна, с остър като бръснач език, дистанцирана и недостъпна, тя се стараеше да внуши на света, че цялото й бъдеще вече е предначертано и в него няма място за авантюри с представителите на противоположния пол.

Макар че това беше само поза. Фалшива и твърде далеч от истината.

Уестън си припомни как миналата седмица бе проследил черното й камаро. Миранда не беше сама. С нея беше Хънтър Рейли, завареният син на градинаря на Дъч Холанд. Според Уестън Райли беше пълен нещастник. Загубеняк. Миранда и Хънт вероятно се познаваха от години и тя може би просто му вършеше услуга, откарвайки го до града, но Уестън бе забелязал прекалено фамилиарния начин, по който тя го гледаше и му се усмихваше, докато Хънт, преметнал нехайно ръка през раменете й, нежно разтриваше основата на врата й.

— Кучи син! — измърмори той, внезапно обхванат от силен гняв. За кого се мислеше този Райли?

Господин Никой, който работеше на половин работен ден в дърводобивната компания на Тагартови. В останалото време помагаше на баща си да поддържа градината на семейство Холанд. Кръгла нула! Хънтър Райли едва бе успял да завърши гимназия и сега с много усилия се опитваше да избута и местния общински колеж.

Какво бе видяла изтънчената Миранда в този селяндур?

Жени, помисли си той, навлезе в един завой с прекалено висока скорост и гумите пронизително изсвириха по асфалта. Готов беше да се прости с част от оная си работа, само и само да го разбере.

Свалил гюрука на поршето си, той се носеше с бясна скорост по посока на „Стоун Илахий“ — курортния комплекс, който баща му презираше. Изпитваше потребност от едно добро чукане. И бе тръгнал на лов. За пореден път. Трябваше да задоволи нагона си. Не можеше да се противопостави на парещата болка между краката си. Не знаеше дали в случаи като този действаше, тласкан от невероятната си животинска сексуалност или от вродената му амбиция да бъде пръв във всичко — стремеж, станал причина за някои доста неудачни избори на партньорки. Не че това имаше някакво значение.

— Миранда — промърмори той. Тя беше неговият избор, макар че Клеър беше повече жена, отколкото бе предполагал.

Доскоро гледаше на нея като на безлична сива мишчица, но момичето бе пораснало, превръщайки се в привлекателна тийнейджърка. Беше най-атлетичната от трите дъщери на Дъч — по всяко едно време можеше да бъде видяна да язди, да гребе, да плува или пък да се катери по скалистите хълмове. Свитото, свенливо момиченце се бе превърнало в дръзко дяволче. И може би точно затова излизаше с Харли.

Харли! Какво жалко нищожество беше този негов брат… Вечно хленчеше за нещо. Не спираше да се оплаква. На Уестън му беше трудно да повярва, че наистина са братя. Харли беше прекалено чувствителен и отстъпчив и едва ли някога щеше да започне да се държи като истински мъж.

Уестън стигна до входа на „Стоун Илахий“, намали скоростта, ухили се на себе си и, подчинявайки се на някакъв внезапен импулс, мина през масивния портал на скъпия курортен комплекс. Заобиколи с колата игрището на голф и тенис кортовете и мина край оградата от гъсти, осеяни с цветове храсти, която отделяше плувния басейн от централния паркинг на комплекса. Все още нямаше десет часа, но Уестън бе подразбрал, че старият Холанд е извън града за уикенда, така че нямаше опасност да го срещне из курорта. Що се отнася до служителите на Дъч, никой от тях не би се осмелил да изхвърли от комплекса един от членовете на семейство Тагарт.

Беше в безопасност.

Защо тогава изпитваше тревога? Защо си мислеше, че идването му тук е грешка? Огромна и непоправима.

Зави зад ъгъла и пред погледа му се разкри голямата постройка от сив камък и тъмно дърво. Цялата окъпана в светлината на невидими прожектори, пететажната сграда от камък, стъкло и кедър, се издигаше на самия край на каменистата скала в близост до плажа. Близо до входната врата имаше водопад, облян от ярка светлина, който се спускаше с глухо бучене между боровите дървета и рододендроните.

Почувствал се като натрапник, Уестън паркира колата, пусна ключовете в джоба си и се насочи към сградата. През отворените прозорци на бара долиташе музика и го примамваше като песента на сирена. Не очакваше да срещне тук някоя от дъщерите на Дъч, но пък се надяваше, че в бара може да попадне на някое благосклонно момиче. Изпита слаби угризения, спомнил си за Кристъл. В ранния следобед двамата се бяха любили на яхтата, след което я бе оставил пред дома й, за да може тя да отиде на работа. Кристъл беше красиво момиче с гладка, златиста кожа, тъмни очи и невероятно черна коса. Само че беше прекалено достъпна и покорна и с времето се бе превърнала в негова сексуална робиня. Само да пожелаеше нещо и тя му го даваше веднага. Готова бе на всичко. Отнасяше се към него като към свой господар и той понякога изпълняваше тази роля до съвършенство. Покорството й обаче бе започнало да го отегчава. Имаше нужда от по-голямо предизвикателство, от жена с малко повече плам в душата си. Жена, която да му се опъне в началото. Да се бори с него, да се опита да го отблъсне, преди да отстъпи пред настоятелността му и да разтвори крака.

Искаше Миранда Холанд.

— И ти си същият глупак като Харли — процеди през зъби той, бутна тежката врата от масивен дъб и стъкло и се насочи към бара. Тръгна по един къс коридор, като се ориентираше по стелещия се от бара цигарен дим и по оглушителната музика.

Свиреше група от Портланд. Солистката им, облечена с прилепнала по тялото кожена мини рокличка, изпълняваше някакво джаз парче, което звучеше непознато за Уес. Твърде много солови партии за саксофон и ужасно малко басове. Уестън си избра едно сепаре — възможно най-далеч от естрадата. Барабанейки нервно с пръсти по повърхността на масата, той се загледа в кедровата ламперия на стените, цялата покрита с рибарски мрежи, плувки, препарирани риби, донесени от всевъзможни кътчета по света, както и оръжията, с които рибите са били убити. Харпуни, копия, въдици и всякакви рибарски такъми — всички те бяха накачени между телата на препарираните сьомги, дълбоководни риби и акули.

Една сервитьорка с черна пола, бяла блуза и червена вратовръзка плавно се приближи до масата му.

Уестън си поръча бира и се ухили, когато момичето му поиска някакъв документ за самоличност, с който да удостовери, че е на двадесет и една години.

— Уестън Тагарт — прочете името му тя и се усмихна по-широко, разпознала фамилията. — Ей сега се връщам.

Няколко жени му се усмихнаха, опитвайки се да привлекат вниманието му, но той не прояви никакъв интерес. Бяха твърде достъпна и лесна плячка и, ако се съдеше по отчаянието в очите им, очевидно от доста време играеха тази игра по баровете.

Не, тази вечер искаше нещо по-различно. Едно лесно чукане нямаше да премахне парещата болка в слабините му.

— Заповядай, миличък — рече сервитьорката и остави чаша светла бира на масата.

Макар и леденостудена, бирата не можа да охлади пламналата му кръв. Уестън набързо пресуши чашата, започвайки бавно да осъзнава, че непозволеното му присъствие в свещената частна собственост на Дъч Холанд не му бе донесло кой знае какво удовлетворение. Очевидно се нуждаеше от по-силна тръпка. Остави една петдоларова банкнота на масата и си тръгна. Вървеше през паркинга към колата си, когато я видя — най-малката дъщеря на Дъч. Русата й коса блестеше като сребро на силната светлина на лампите. Теса. Облечена беше с разръфани, отрязани над коленете дънки, тясна тениска и късо кожено елече, украсено с малки фалшиви диаманти, които искряха на светлината и по нищо не личеше, че е едно от най-богатите момичета в тази част на страната.

Говореше се, че момичето обича да се шляе из града с впити шорти и тесни потничета, които подчертаваха невероятните й гърди и бяха достатъчно късички, че да открият гладката кожа на загорелия й корем. Понякога небрежно намяташе кожено яке на раменете си, но никога не го закопчаваше. Възползваше се от всяка възможност да демонстрира невероятната си фигура. Тази вечер не беше изключение от правилото.

Седеше на оградата край водопада, пушеше цигара и отегчено наблюдаваше падащата с грохот вода.

Това не беше жената, която Уестън желаеше. Теса не беше Миранда.

Тя обаче беше на разположение в момента, а Уестън бе излязъл на лов.

— Знаеш ли, тъкмо си мислех за теб и за сестрите ти, когато изведнъж те видях — рече той, изопачавайки истината съвсем малко, и дръпна нагоре ръкавите на якето си.

Стресната от гласа му, тя рязко вдигна очи, погледна го за част от секундата и отново насочи вниманието си към разменената вода.

— Това ли е дежурната реплика, с която заговаряш момичетата?

— Казах ти самата истина.

— Да бе, а пък аз съм английската кралица.

— Не мисля. Доколкото съм чувал, тя е малко по-възрастна от теб.

Теса завъртя очи и дръпна от цигарата.

— Какво правиш тук? Мислех, че това място е забранена зона за всички Тагартови. Всеки, който носи фамилното ви име, осмелил се да мине през портала на комплекса, рискува да бъде удавен или насечен на парчета.

Уестън се разсмя. Поне не беше тъпа като мотика.

— Може би е време някой от нас да сложи край на това съперничество.

Тя отново го изгледа с невероятно сините си очи, след което сви рамене, сякаш не даваше пет пари за истинските му намерения. Демонстрираше пълно безразличие към него, а и към всеки друг член на семейството му.

— Щом така си решил.

— Чакаш ли някого? — Седна до нея на оградата. Очакваше Теса да се отдръпне по-далеч от него, но тя не направи нищо подобно. Дръпна отново от цигарата си и изпусна дима през единия ъгъл на устата си.

— Предполагам.

— Не знаеш ли?

— Точно така. Не зная. — Предизвикателно вирна брадичка, но под тази фалшиво нафукана гордост той успя, макар и само за миг, да зърне истинската неуверена и далеч по-уязвима Теса Холанд. Веднага след това тя премигна и отново надяна тежката си, непробиваема броня — броня, в която имаше съвсем малка пукнатина.

— Ще дойде ли някой да те вземе?

— Може би.

— Искаш ли да те откарам?

Тя се усмихна и хвърли фаса в осветения водопад. Угарката изцвърча и, понесена от пенливия въртоп, изчезна в дълбоките води.

— Може.

— Къде искаш да отидеш?

Теса се поколеба за секунда. След това свъси съвършено оформените си руси вежди.

— Може пък да не ми пука.

Устните му потрепнаха в усмивка. Тя очевидно притежаваше достатъчно кураж и се държеше повече от предизвикателно.

— А може би би трябвало.

— Какво предлагаш? — Гласът й беше нисък и съблазнителен. Играеше си с него, а на него това му харесваше. Защото това беше игра, която той разбираше. Игра, която владееше до съвършенство. Игра, в която винаги побеждаваше.

— Ти решаваш.

— Така ли? — Тя внезапно се изправи и преметна през рамо някаква черна чанта с ресни. Хвърли един последен, изпълнен с презрение поглед към комплекса на баща си и каза: — Добре тогава, да тръгваме. Можеш да ме откараш до Сийсайд.

— И какво има там? — попита Уестън.

Тя се усмихна в отговор и усмивката й сякаш освети цялата нощ.

— А какво няма?

 

 

Харли закъсняваше. Клеър крачеше нетърпеливо по пристана, на който бе закотвена лодката на баща му, и беше готова вече да се откаже да го чака. Не само тази вечер, но и въобще. Самата мисъл за това вледени сърцето й, кожата на ръцете й настръхна.

— О, Харли — прошепна тя, почувствала, че сестрите й с пълно право я смятат за глупачка.

Сладкият, съвършен Харли се бе променил. Напоследък се бе отдалечил от нея. Като че ли й се обаждаше единствено за да промени плановете им. В началото на връзката им не можеше да й се насити и нищо, ама наистина нищо, не беше в състояние да му попречи да излиза с нея. В ония дни Харли отминаваше с пълно безразличие категоричните забрани на Нийл. Предупрежденията на по-големия му брат го направиха още по-дързък, а безспирните оплаквания и упреци от страна на Пейдж сякаш допълнително подклаждаха желанието му да бъде с Клеър.

През онези първи няколко шеметни седмици Клеър също бе готова на всичко, за да бъде с него. Харли беше мил, внимателен и чаровен. И я обожаваше. Отказал се бе от всичко, включително и от предишната си приятелка, примирено понасяше гневните изблици на баща си и подигравките на брат си, защото я обичаше. Беше й го повтарял многократно и тя му бе повярвала с цялата невинност на младото си сърце.

Само че нещата постепенно се промениха. Клеър се облегна на парапета на пристана и се загледа в черната като мастило водна повърхност, осеяна с ярките отражения на лампите, които висяха високо над главата й. Потребността му да бъде близо до нея бе намаляла. Отношението му към нея се бе променило подобно на вятър, сменил неусетно посоката си.

Най-голямата й грешка бе, че му позволи да я люби. Връзката им започна да се променя веднага след онзи следобед, в който пресякоха невидимата граница, превърнала ги в истински любовници. Една бариера, отвъд която се бяха заклели да не преминават.

Бяха излезли да се поразходят с лодка из езерото. Спряха в едно малко заливче на северния му бряг. Харли носеше бутилка вино, която бе отмъкнал от избата на баща си. Под топлите лъчи на лятното слънце двамата пийнаха вино, поплуваха, полудуваха във водата, като не спираха да се смеят и да се целуват, омаяни от сладостното очарование на споделената си любов.

Клеър, която никога преди не бе близвала алкохол, се почувства замаяна и безметежно щастлива. Въздухът около тях сякаш трептеше от магията на чувствата им. Клеър се отпусна и захвърли предпазливостта си на вятъра, който нежно галеше лицето й и рошеше черната коса на Харли.

Харли стана по-смел и настоятелен в ласките си. Главата на Клеър продължаваше да се върти, мислите й бяха объркани и неясни. Той я целуваше все по-страстно и настойчиво, а тя, позволила му да плъзне ръце надолу по гладкото й тяло, с готовност отвръщаше на ласките му. Пръстите му ловко се пъхнаха под горнището на банския й костюм и само с едно бързо движение той свали оскъдната дрешка с обиграността на човек, правил това поне стотина пъти. Притисна я към себе си и започна да целува гърдите й — под и над водата. Клеър цялата потрепери, кръвта й кипна, подпалена от жарката вълна, заляла тялото й.

— Обвий крака около кръста ми — тихо прошепна Харли, притиснал лице към тялото й. Малки капчици езерна вода блестяха по миглите му. А когато тя се подчини и, обвила с крака мускулестото му тяло, се отпусна по гръб във водата, изложила голите си гърди на ласките на топлото лятно слънце, Харли прошепна задавено:

— Това е моето момиче. — После я целуна по корема. Клеър, понесла се на вълните на чувствената наслада, не възрази, когато Харли я отнесе на брега и започна страстно да целува гърдите й, да я гали, докосва и милва с устни. Ласките му я подлудиха, изпепеляваща страст се надигна в самия център на женската й същност. Той хвана ръката й и я притисна към слабините си. Изстена от удоволствие и се закле, че ще я обича вечно. Изхлузи банския си и Клеър за пръв път видя голото му тяло. Силната му ерекция я изплаши мъничко, но Харли вече се бе заел да свали долнището на банския й.

В следващия миг и двамата бяха напълно голи. Целуваха се до забрава, притиснали голите си тела, разкъсвани от непоносима болка и копнеж. Харли не я попита, а и тя изобщо не възрази, когато той я сложи да легне по гръб, раздалечи с коляно краката й и с един бърз и мощен тласък открадна девствеността, която тя така храбро бе бранила в продължение на седемнадесет години.

Последва силна болка, а също и няколко сълзи, но той ги избърза с устни, след като свърши след още три силни и бързи тласъка. Отпусна се изтощен до нея и, задъхан от преживяната сластна наслада, й се закле, че ще я обича до смъртта си.

В онзи ден никой от двамата не бе възнамерявал да стигнат до края, помисли си Клеър и погали с ръка погрознелия от годините парапет. Една мършава черна котка пробяга край нея и се скри в сенките. Преди онази разходка из езерото бяха говорили по този въпрос, но и двамата се бяха съгласили, че предпочитат да изчакат да се оженят и едва след това да споделят страстта на телата си.

През онзи следобед обаче, размекнати от топлите лъчи на слънцето и отпуснати от виното, двамата се любиха, позволили на желанието и страстта да замъглят здравия им разум и да повлияят на преценките им.

Стиснала с пръсти парапета, Клеър затвори очи и отново си го представи — изпотен от усилието, с напрегнати до крайност мускули, да се усмихва триумфално, когато проникна в нея. В онзи момент и тя беше полудяла от желание, пламтеше от копнеж, който никой друг мъж не би могъл да утоли. Такава глупава, блажена в неведението си любов!

В онзи ден се заклеха да останат заедно завинаги, да се оженят, да имат деца, да излекуват раните, нанесени от враждата между семействата им. Само че Харли междувременно се промени. Вече не се усмихваше толкова искрено и като че ли искаше единствено да правят секс. При всяка тяхна среща — а те и не бяха кой знае колко през изминалите седмици — той очакваше от нея да се съгласи да се любят. Струваше й се, че след онзи ден на брега на езерото Харли бе започнал да се интересува единствено от тялото й.

Но това си беше чиста лудост. Та той я обичаше! Или?

Чу бръмченето на колата му и сърцето й радостно подскочи, защото до този момент изобщо не бе сигурна, че няма отново да й върже тенекия. Забързаните му стъпки отекнаха в тишината и Клеър се усмихна, когато го видя да тича към нея.

— Извинявай, че закъснях — промълви той, грабна я в прегръдките си и зарови лице в извивката на врата й. — Господи, толкова ми липсваше. — Зарови ръце в косата й и въздъхна дълбоко, заглушавайки свистенето на вятъра, който духаше над залива. Сърцето й се размекна и тя веднага се изпълни с опрощение. Това беше нейният скъп, любим Харли. Момчето, което обичаше с цялата си душа и сърце.

Затвори очи, притисна го към себе си, пренебрегнала всички съмнения, страхове и тревоги, които заплашваха да подкопаят любовта им.

— И ти ми липсваше — дрезгаво прошепна Клеър. Очите й се напълниха със сълзи.

— Прости ми.

Сърцето й сякаш спря за миг.

— Няма какво да ти прощавам.

— О, Клеър, само ако знаеше… — Отчаянието в гласа му отекна болезнено в душата й.

— Да зная какво?

Цялото му тяло се напрегна. Притискаше я толкова силно, че тя едва успяваше да си поеме дъх.

— Какво да зная, Харли?

Колебанието му продължи твърде дълго.

— Че те обичам. Каквото и да се случи, моля те, никога не се съмнявай в любовта ми.

— Харли… нищо няма да се случи — промълви Клеър, но макар да продължаваше да се притиска към него, дълбоко в сърцето си почувства хлад. Ледена буца, студена като океанските вълни през зимата, се загнезди в дълбините на душата й.

— Надявам се да си права — отвърна той, вдигна глава и се вгледа в очите й. — Моля се на Господ да си права…

 

 

Миранда погледна часовника си и почувства, че сърцето й ускорява ритъма си. Наближаваше часът за уговорената й среща с Хънтър в дървената къщичка. Устата й пресъхна от напрежение.

Беше влюбена за пръв път през живота си и макар да съзнаваше, че тази връзка е пълна лудост, тъй като двамата с Хънтър Райли не можеха да се надяват на съвместно бъдеще, тя не можеше да устои на привличането, което изпитва към него. Не беше в състояние да промени убеждението си, че той е мъжът за нея. Ако не завинаги, то поне за момента.

От доста време насам наблюдаваше страданията и терзанията на Клеър и не можеше да не си даде сметка, че и тя, също като сестра си, е поела по много опасен път, който щеше да й донесе единствено болка. В продължение на осемнадесет години бе следвала неотклонно избраната от нея посока, не се бе отклонила нито за миг от правия път, изпълнена с решимост да докаже на Дъч Холанд, че, макар и момиче, по нищо не отстъпва на един евентуален наследник от мъжки пол, за какъвто баща й не спираше да мечтае.

Въпреки всичките си усилия обаче не бе успяла да го впечатли. Той дори не бе забелязал отчаяния й стремеж да му се хареса. Годините се бяха изнизали една след друга и Миранда скоро щеше да замине да учи в колеж.

Грабна един пуловер от леглото си, пъхна чантата си под мишница и се спусна по задното стълбище.

Хънтър беше по-голям от нея и макар че бе изпаднал от последния гимназиален клас, бе успял да завърши като частен ученик и сега учеше в местния общински колеж, като едновременно с това работеше на половин работен ден в дърводобивната компания на Тагарт и помагаше на застарелия си баща да поддържа имението на семейство Холанд.

Миранда го забеляза за пръв път късно през пролетта, когато го видя заедно с баща си да разчиства храсталаците около една поляна за пикник на брега на езерото. Тя седеше на задната веранда и четеше, когато небето изведнъж се покри с облаци и тежки дъждовни капки забарабаниха по покрива.

Миранда остана на сухо на верандата, но Хънтър и баща му продължиха работата си дори и след като небесата сякаш се продъниха и истински порой се изля върху вече влажната земя. Хънтър продължи да сече дъбовите и лескови издънки, избуяли край поляната, без да обръща никакво внимание на проливния дъжд. Дъждовните капки се стичаха по брадичката му, мократа тениска залепна за гърба му. С пресъхнало от вълнение гърло Миранда се взираше в тялото му, очертано под тънката памучна тъкан, наблюдаваше ритмичното свиване и разпускане на стегнатите му мускули и стомахът й се свиваше при вида на плавните му движения.

Пясъчнорусата му коса потъмня, намокрена от дъжда. В един момент той погледна през рамо, прикова я под погледа на сивите си като зимна буря очи и Миранда смутено се извърна. Неочаквана топлина плъзна нагоре по шията й, някакво ново, напълно непознато чувство събуди сексуалните й инстинкти и тя усети странно потрепване ниско в корема си.

През този ден не размени нито дума с него. Нито пък през следващия, когато отново седна на верандата, преструвайки се, че чете. Времето беше топло и задушно. Облаци пара се вдигаха от мократа земя, стоплена от лъчите на слънцето. Миранда седеше на верандата и не можеше да откъсне очите си от мъжа, когото бе познавала през целия си живот, но сякаш за пръв път виждаше истински.

— Ти ме наблюдаваш — подхвърли й той, когато по-късно през седмицата се срещнаха в конюшнята.

Миранда беше отишла да потърси Клеър, без да знае, че Хънтър е вътре и помага на баща си да ремонтира пода на празния сеновал. По-възрастният Райли не се виждаше наоколо, но Хънтър стоеше на най-горното стъпало на металната стълба и подменяше една от изгнилите дъски на сеновала.

Капки пот се стичаха по врата му и попиваха в кичурите влажна коса.

— Аз ли? — Тя вдигна очи и погледът й се плъзна по дългите му крака, загорели от работата на открито и покрити със златисти косъмчета.

Разръфаните дънки, с които беше облечен, бяха отрязани високо над коленете и сякаш се крепяха върху него благодарение единствено на олющения колан с инструменти, който бе закопчал около кръста си. Останалата част от тялото му беше гола — гладка, загоряла от слънцето кожа, жилави, мускулести ръце, широки гърди, покрити с червеникаворуси косъмчета. Твърдо решена да не му дава повече поводи за подобни твърдения, Миранда побърза да отклони поглед от стройното му тяло и се загледа в тила му. Хънтър хвърли изгнилата дъска и тя се приземи точно до стълбата. Тряс! Вдигна се облак прах, една конска муха забръмча като обезумяла, Миранда се закашля, а Хънтър се зае да закове новата дъска на мястото й.

— Няма смисъл да отричаш — продължи той. — Видях как ме наблюдаваше онзи ден, докато кастрех храсталаците.

— Не, аз…

— Стига, Миранда! Мислех си, че ти си умницата в семейството. Онази, която никога не лъже. — Говореше с нисък и провлачен глас, който я привличаше и възбуждаше, макар че думите му никак не й допадаха. — Не ми казвай, че съм се лъгал…

— Моля? — Миранда цялата настръхна. За какъв се мисли той? Как си позволява да й говори като на някакво потайно, вятърничаво хлапе и да намеква, че се е опитвала да го шпионира?

Той извади няколко пирона от торбичката, окачена на колана му и ги пъхна в единия ъгъл на устата си. Заговори с пълна уста:

— Всички в града смятат, че ти си най-умната от трите сестри Холанд. Амбициозна и мотивирана. Нали се сещаш какво се говори? Че си най-голямото и най-отговорно дете в семейството. Ей такива неща. — Погледна надолу и се усмихна, без да изпуска проклетите пирони от устата си. — Хайде, Ранда, не се опитвай да ме убеждаваш, че не знаеш с каква репутация се ползваш в града.

— Не се интересувам от клюките по мой адрес.

— Сигурно. — Измъкна един чук от колана с инструментите.

Миранда скръсти ръце пред гърдите си и, отказала се от всякакви преструвки, погледна право в него.

— Ти май си мислиш, че ме познаваш добре?

— Не, но познавам този тип хора. — Сложи един пирон върху дъската и го удари три пъти с чука. Бам! Бам! Бам!

— Аз не принадлежа към никакъв тип.

— Така ли? Хайде, признай си, че ти доставя удоволствие да гледаш как работниците на баща ти се трепят, докато ти се размотаваш и чакаш да изсъхне лакът на ноктите ти. — Погледна я през мускулестото си рамо. Погледът му беше обвинителен, но и необикновено привлекателен и вълнуващ.

— Знаеш ли какво? Ти си просто поредният арогантен, самовлюбен негодник. Такива като тебе с лопата да ги ринеш в този град.

— Ти ме наблюдаваше.

— Значи съм допуснала грешка.

— Естествено.

Зае се отново с работата си и заби още един пирон в дъската. Гладките мускули на гърба му подскачаха при всяко негово движение.

— И, за твое сведение, не съм негодник.

— А пък аз не съм егоистична богата кучка.

Ниският му смях отекна в конюшнята.

— Не си ли?

— Не, не съм. — Миранда се запъти към вратата. Изведнъж той скочи от стълбата и се приземи точно пред нея.

Стресната, тя неволно отстъпи назад. От него се носеше миризма на пот и мускусен афтършейв. Беше толкова близо до нея — полугол и дяволски съблазнителен, че тя за миг сякаш спря дори да диша.

Острите черти на скулестото му лице се смекчаваха единствено от наболата златиста брада и от сивите му очи, които в полумрака на конюшнята проблясваха като оксидиран метал. Взираше се в нея толкова напрегнато, че й се прииска да избяга. Само че нямаше накъде да отстъпва — гърбът й вече бе опрял в една от дървените подпори на сеновала. Освен това Миранда не желаеше да му достави удоволствието да я види как плашливо се дърпа назад. За нищо на света! Продължи да стои пред него, макар че стомахът й се преобърна, когато погледът й се спря на устата му и на белите зъби, които се показваха между твърдите и опасно съблазнителни устни. Облиза собствените си устни, а той пристъпи още по-близо и голото му тяло почти докосна върховете на гърдите й.

— Чух, че искаш да станеш адвокат.

— Точно… точно така.

Плоските зърна на гърдите му бяха почти скрити сред къдравите косъмчета на гърдите му. Стегнатите му коремни мускули потрепваха при всяко негово вдишване и издишване.

Коленете й изведнъж омекнаха.

— Имаш големи амбиции, а?

— Не… да, предполагам.

— И какво се опитваш да докажеш?

Въпросът му я прониза болезнено. Вдигна очи към неговите и видя, че той вече не й се подиграва, а е просто любопитен. Зениците му бяха леко разширени и Миранда предположи, че и той, също като нея, е подвластен на сексуалното привличане помежду им.

— Нищо. Не ми се налага да доказвам каквото и да било.

— Но искаш да го направиш. — Вдигна ръце и ги подпря на стълба зад гърба й, приковавайки я между тях. Не направи обаче никакъв опит да я докосне.

— Да.

— Защо? Надяваш се, че тогава баща ти ще престане да се оплаква от съдбата, лишила го от синове?

— Не зная — отвърна тя, но гласът й потрепери от изречената лъжа. Разбира се, че искаше да докаже на Дъч Холанд, че струва не по-малко от всеки син, който би могъл да има.

— Или защото искаш да докажеш себе си в един предимно мъжки свят?

— Просто искам да дам най-доброто от себе си.

— И заради това си готова да се лишиш от всички простички удоволствия на този свят?

— Ти не знаеш нищо за мен.

— Зная, че внимаваш много какво точно ядеш, редовно играеш каланетика в стаята си, четеш всичко, което, според теб, ще обогати кръгозора ти и се стараеш отчаяно да докажеш, че си всичко онова, което Дъч би желал от децата си.

— Откъде знаеш…

— Аз също те наблюдавам.

Гърлото й се сви и тя се запита дали не бе надничал през прозорците на стаята й нощем. Дали не я бе видял да разглежда тялото си, да докосва гърдите си, да гали корема си и да копнее за мъжка ласка.

— Нямаш право…

— Така е, нямам. Само желание. Същото като твоето.

— Не изпитвам никакво же…

— Не лъжи!

Беше толкова близо до нея; в конюшнята беше тясно и задушно.

— Махни се от пътя ми.

— Ако наистина смяташ да си изкарваш хляба като адвокат, трябва да се научиш как да се държиш с хората. Само с обиди и спорове няма да се получи. Понякога са нужни и комплименти. — Свали поглед към гърдите й, които бързо се издигаха и спускаха под тънката материя на ризата й.

— О, започвам да разбирам — присмя му се тя, неспособна да прикрие язвителността, която напираше в гласа й. — Това очевидно е нещо като тест. А ти се изживяваш като учител.

— Не, просто се опитвам да водя някакъв разговор.

За миг очите му се спряха върху устните й и част от нея — онази част, която се измъчваше от желания и копнежи — цялата потрепери в отговор. В този момент Миранда го мразеше, но едновременно с това изпитваше привличане, което, колкото и да не й се искаше да си го признае, докосваше някаква първична струна в душата й.

— Намери си някой друг, който да проявява интерес към онова, което имаш да му кажеш.

— Ти проявяваш интерес.

— Не мисля така.

Усмивката му говореше, че не й вярва. Отстъпи встрани. Миранда понечи да мине край него, но той я хвана за китката. Само с едно бързо движения я завъртя към себе си и я обгърна със силните си, твърди като скала мускулести ръце. Миранда не можеше да помръдне. Едва успяваше да си поеме дъх, а сърцето й биеше толкова бързо в гърдите й, че се уплаши да не вземе да припадне.

— Недей…

Устните му се впиха в нейните. Целувката му, настойчива и продължителна, я остави без дъх. Целуваше я така, сякаш искаше да я накаже за изречените от нея думи. Миранда се опита да се бори, макар да съзнаваше, че усилията й са напразни. Разумът й отчаяно й нашепваше да се освободи от прегръдката му, но онази непозната, току-що разпъпила, разпътно женствена част от нея отчаяно копнееше да отвърне на целувката му, да почувства безумното вълнение, съпътстващо истинския, разкрепостен секс.

Ръцете му бяха големи и силни, тялото му, сгорещено и влажно от потта, ухаеше на мъж и стърготини. В гърлото му се зароди глухо стенание, езикът му облиза устните й и ги разтвори без всякакви усилия.

— Ето че проявяваш интерес — прошепна той в разтворената й уста и изведнъж я пусна. — Когато станеш достатъчно жена, за да си го признаеш, обади ми се.

Миранда се измъкна със залитане през вратата и енергично поклати глава.

— Можеш да си изгниеш в ада докато чакаш това да се случи.

— Не мисля така.

Беше се оказал прав, по дяволите! Избягваше го в продължение на две седмици след това. Правеше се, че не го вижда и бързаше да се отдалечи всеки път щом го зърнеше близо до себе си. Умът й обаче всеки път се връщаше към онази единствена целувка в конюшнята, сърцето й неволно ускоряваше ритъма си и тя цялата се обливаше в пот.

Нощем лежеше в леглото си със сгорещено от лятната жега тяло и мислеше за него. Мислеше за него и през деня, докато се опитваше да чете за вечерните курсове, които посещаваше в местния колеж — още едно място, на което не можеше да не се сблъска с него.

След две седмици изостави всякаква съпротива и захвърли гордостта си на вятъра. Вдигна телефона и му се обади. Вечерта прекараха часове наред на плажа. Газеха в плитката вода и гледаха пенливите вълни, които се разбиваха в пясъка. Той дори не я докосна.

Същото се случи и на следващата им среща, както и на по-следващата. Хънтър се държеше така, сякаш онази целувка беше единствената ласка, която възнамеряваше да сподели с нея. Най-накрая Миранда го хвана за китката, килна глава на една страна и въздъхна.

— Боиш ли се от мен?

Той се разсмя. Дълбок, гърлен смях, който отекна дълбоко в душата й.

— Да се боя? Не ставай смешна!

— Но… — Почувства се като глупачка. Какво можеше да му каже? Той стоеше, подпрял се на бронята на колата й. Беше горещо, слънцето светеше ослепително. Миранда беше паркирала в едно уединено кътче на плажа, отдалечено на няколко мили от курортния комплекс на баща й.

— Какво но?

— Ние никога… ами, ти знаеш.

— Не мога дори да предположа — бавно отвърна той, но на устните му се появи едва забележима усмивка.

— Не ми се прави на срамежлив, Хънтър.

— Говори тогава направо. Какво имаш предвид?

Тя преглътна и безсилно отпусна ръка, неспособна да намери подходящите думи.

— Хайде, адвокате — предизвикателно подхвърли той. — Щом вярваш, че можеш да станеш първокласен юрист, би трябвало да можеш да изразиш с думи всяка своя мисъл.

— Ти изобщо не ме докосваш — изтърси тя и почувства, че лицето й пламна от срам.

— И това те притеснява? — Зачака отговора й, като междувременно си играеше със златния си пръстен с ониксов камък.

Прииска й се да излъже, но не го направи.

— Да, така е.

— Може пък да си мисля, че си недосегаема.

— Не, има нещо друго. Какво е то, Хънтър?

Той я изгледа от главата до петите, а след това, процедил някаква ругатня през стиснатите си зъби, я сграбчи и я притисна към себе си. Жадните му устни се впиха в нейните, големите му длани се плъзнаха по гърба й, а тя се разтопи в ръцете му, тялото й се нагоди към неговото, устните й отвърнаха на целувката му със същата настоятелност и пламенна страст, които очевидно изгаряха душата му. Миранда разтвори устни, пое езика му и цялата се притисна към него, изгаряща от желание да почувства допира на силното му тяло.

Океанските вълни с трясък се разбиваха в брега, ситният пясък лепнеше по краката й, жаркото слънце палеше гърба й, а Миранда се чувстваше така, сякаш те двамата бяха единствените живи хора в цялата вселена.

— Това… това ли искаш? — попита я той и отмести кичур коса от бузата й.

Искам да ме любиш, трескаво си помисли тя.

— Да.

— А това? — Целуна я отново. Пъхна едната си ръка под блузата й и докосна гърдите й.

— Д-да.

Пръстите му проникнаха под памучната чашка на обикновения й сутиен и леко погалиха зърното й.

Дъхът й изведнъж заседна в гърлото й, сладостна болка сгря стомаха й.

— Още ли? — дрезгаво попита Хънтър.

— Да… Не. Ооо… — Облегнал се на колата, той леко помръдна, разкрачи крака и я притегли между тях. Късите й шорти се притиснаха точно към ципа на дънките му, под който напираше силната му възбуда. Целуна я отново и разкопча сутиена й. Гърдите й се залюляха свободно. Ръцете му — неговите груби и горещи ръце, изведнъж се плъзнаха по цялото й тяло. Докосваха, галеха, милваха.

— Това може да донесе много неприятности — промълви той, докато се занимаваше с ципа на рязаните си дънки.

— За теб?

— Не, за теб.

— О! — Целуна го с нетърпеливото очакване на девственица, опиянена от първия си истински опит да се люби с мъж.

— Ако продължаваме така, ще настъпи момент, в който просто няма да мога да спра.

— Не спирай тогава. Никога…

— О, Ранда! — Целуна я отново. Устните му бяха настойчиви, пръстите му ласкаво галеха голия й корем. И тогава, изведнъж, той рязко я отблъсна от себе си. — Не! — изръмжа Хънтър по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Не, не, не! От това няма да излезе нищо добро.

— Ка… какво? Разбира се, че ще излезе.

— Ти нищо не схващаш, нали? — Той поклати глава и безсилно прокара пръсти през косата си. — Ти и аз… разделят ни толкова много неща, Миранда, и ние не можем да направим абсолютно нищо, за да променим това.

— Не разбирам.

— Ще разбереш — отвърна той и, присвил очи, се загледа към хоризонта.

Миранда обаче не желаеше да отстъпи. Започна да го умолява, превръщайки се в едно от момичетата, които ненавиждаше — онези, които не оставят момчетата на мира и не спират да ги преследват. Смелостта и безсрамието й дадоха резултат. Той й обеща, че ще продължи да се среща с нея, но постави едно условие — да запазят връзката си в тайна.

— Нямам никакво желание да се сблъскам с гнева на баща ти, ако той разбере за нас — рече й Хънтър, докато двамата седяха сами край потока. — Нямам нищо против да получи инфаркт заради Тагарт и сестра ти, но не желая името ми да бъде намесвано по какъвто и да било начин.

— Защо?

— Защото цялата ситуация е дяволски заплетена, затова. Моля те да ми повярваш и да ми се довериш.

И тя го направи. Никой не знаеше, че двамата се виждат. Продължиха да се срещат тайно, а цялата тази потайност придаваше допълнително очарование на романтичната им връзка.

Докато шофираше към дървената къщичка в северния край на имението, Миранда си мислеше, че този път сигурно щяха да се любят. На няколко пъти почти бяха стигнали до момента, от който нямаше връщане назад, но Хънтър винаги успяваше да се овладее и да се отдръпне. С времето Миранда бе започнала да му се доверява изцяло. Загледана в звездите, изпъстрили тъмното небе, тя си помисли, че този път може и да не успеят да се въздържат. Тази мисъл обаче изобщо не я притесняваше.

Зави по обраслата алея към къщата и чу как изсъхналите бурени драскат по дъното на колата й. От двете страни на алеята избуялата трева стигаше до прозорците на камарото. Във въздуха се носеше сладостният аромат на розовите храсти, които, подивели и неподкастрени, се виеха редом с малиновите шубраци, които растяха в тази част на Орегон.

Никой не живееше вече в дървената къщичка. Била е построена преди голямата къща, още в началото на века, и сега бе напълно забравена от всички. Бодливите малинови храсти бяха плъзнали по парапета на верандата, няколко тухли от комина липсваха, но вътре беше топло и сухо и макар температурата навън да беше някъде около 65 градуса, през прозорците се виждаха пламъците на запаления огън.

Хънтър я очакваше.

С разтуптяно сърце Миранда се изкачи бързо по стълбите и натисна бравата на вратата.

— Закъсня. — Гласът му я изненада, защото не бе чула стъпките му на верандата. Подскочи от уплаха, но в следващия момент почувства силните му ръце, които собственически обгърнаха тялото й.

— Ти си подранил.

— Нямах търпение.

— Така ли? — Тя се разсмя, а той я вдигна на ръце и блъсна с крак вратата. Подобно на младоженец, който пренася булката си през прага на новия им дом, Хънтър я целуна и влезе вътре. Зави й се свят, когато внимателно я положи върху старото желязно легло, застлано със завивки, които бе донесъл от дома си. Огънят пращеше в камината и пламъците му бавно поглъщаха големите, покрити с мъх пънове. Миранда вдигна очи и погледна мъжа, когото бе започнала да обича.

Абсолютно непредсказуем, той можеше да бъде невероятно жесток и неописуемо мил. Беше я научил да стреля с лък и да прави жабчета по водната повърхност. Доверил й бе, че момчетата на четиринадесет години проявяват интерес единствено към храната, но на шестнадесет вече копнеят да изчукат всичко, което мърда. Не понасяше глупаците и категорично отказваше да се среща с нея открито.

— Няма смисъл да развързваме езиците на хората — повтаряше й той. — Повярвай ми, не ти трябва да се превръщаш в основна тема на разговорите им.

— Нямам нищо против — обикновено възразяваше тя, но той не искаше и да чуе за това. Тези спорове бяха единственият повод за напрежение помежду им.

И сега, докато лежеше в ръцете му, загледана в скулестото му лице и в потъмнелите от страст очи, Миранда се питаше дали някой ден все пак ще се омъжи за него. За пръв път можа да се абстрахира от различното положение, което заемаха в обществото. Тя беше привилегированата дъщеря на милионер, а той — беден заварен син на обикновен градинар. Само че какво значение имаше всичко това?

Хънтър я целуна и кръвта й пламна. Старият матрак поддаде под тежестта им. Миранда обви ръце около шията му. Ръцете му се плъзнаха по тялото му — докосваха я, галеха я, а кожата й сякаш оживяваше под пръстите му. Никога досега не се бе чувствала толкова жива. И така желана.

Дълбоко в душата й се надигнаха желание и копнеж и тя почувства силен трепет в най-съкровената, най-женствената част на тялото си.

— Хънтър — дрезгаво промълви Миранда. Кипналата й кръв бучеше в ушите й.

Той продължи да я целува. Смъкна презрамката на сутиена й и погали с влажния си език части от тялото й, които никой друг не бе виждал и докосвал. Наболата му брада беше остра и груба, дъхът му — горещ, а тялото му, също като нейното, пламтеше от огъня на страстта.

Миранда зарови пръсти в гъстата му коса, задъхана от желание и копнеж. Пламъците на огъня хвърляха медните си отблясъци по гладката му кожа.

Хънтър разкопча сутиена й и го хвърли на пода, неспособен да отдели очарования си поглед от гърдите й, които се залюляха свободно.

— Толкова си красива — най-накрая промълви той и я опари с горещия си дъх. — Това, което вършим, не може да е грях. — Докосна зърното на едната й гърда и то мигновено се втвърди. Хънтър наведе глава и го засмука.

— О… о…

Ръцете му се спуснаха към шортите й и ги смъкнаха надолу. Хънтър нежно докосна внезапно овлажнелите косъмчета между краката й, пръстите му продължиха да я галят, достигайки до най-съкровените кътчета на женската й същност.

И Миранда не можа да му устои. Тя, която винаги се държеше толкова студено и надменно, че караше момчетата да повтарят, че във вените й тече ледена вода вместо кръв, изведнъж изви тяло, притискайки се към него, молейки го без думи да продължи. Намираше се в малка мизерна стаичка в една порутена дървена колиба, целуваше до премала един мъж, когото почти не познаваше, мъж, който категорично отказваше да се среща с нея на публични места, мъж, който всеки момент щеше да стане нейният пръв и единствен любовник.

После и двамата се отпуснаха отмалели, опиянени от преживяната наслада. Хънтър я притискаше към себе си и нежно галеше лицето й. Пръстенът му проблясваше, уловил пламъците на огъня. Миранда докосна черния камък.

— Той има ли някакво значение за теб?

— Този пръстен е единственото нещо, което имам на себе си в момента.

Миранда се засмя и го погледна.

— Зная. Просто се питах дали е важен за теб. — Зарови пръсти в къдравите косъмчета на гърдите му. — Нали разбираш… чудя се дали не ти е подарък от някое момиче.

Той изсумтя.

— Нищо подобно. — Свали златния пръстен от пръста си и погледна през него. — Това е единственото, което имам от истинския си баща — някакъв тип без лице, който направил бебе на майка ми и си плюл на петите. Предполагам, че би трябвало да го изхвърля, но продължавам да го нося по една-единствена причина — искам нещо да ми напомня, че онова копеле не ме е искало, не е искало и майка ми, а пък аз съм извадил огромен късмет, когато Дан Райли се е съгласил да стане мой втори баща.

— Как се казва?

— Моят истински баща? — Той въздъхна. — Не зная. Никой никога не ми е казвал името му. Не фигурира и в акта ми за раждане.

— Не искаш ли да го узнаеш?

— Не. — Върна пръстена на мястото му, привлече я по-близо до себе си и тя сгуши глава върху твърдите мускули на голото му рамо. — Името му няма значение. — Целуна я по косата и додаде: — Точно в този момент единственото, което има значение, сме ние двамата.

— Завинаги ли? — попита Миранда.

— Завинаги е много дълъг срок, но може би. Да, може би.

Миранда леко повдигна глава в очакване на целувката, за която беше сигурна, че ще последва. Най-накрая бе успяла да намери своето малко райско кътче тук долу, на земята.

 

 

— Снощи си била с Уестън Тагарт? — прошепна Миранда и видимо пребледня.

Наля вода в кафе машината, която веднага започна да нагрява и готовото кафе потече с бълбукане. Изненадващото съобщение на сестра й отекна в объркания й мозък, който все още се опитваше да се справи с факта, че предишната вечер се бе любила с Хънтър. Болката, която изпитваше между краката си тази сутрин, непрекъснато й напомняше за случилото се между тях двамата. Тя се изкашля и се опита да се концентрира върху настоящия проблем. Проблемът както винаги беше Теса.

— За бога, Теса, защо?

Теса предизвикателно сви рамене — жест, с който искаше да покаже, че не дава пет пари за мнението й. Приближи се до масата и едва сподави поредната си прозявка.

— И защо не?

— Знаеш защо. Онзи тип е негодник.

— Защото е Тагарт ли? О, Ранда, започваш да говориш също като татко.

— Престани да се преструваш, Теса. Мнението ми няма нищо общо с фамилното му име и ти го знаеш. Този тип се ползва с ужасна репутация.

Ами Хънтър? Защо не иска никой да узнае, че двамата се срещате? Срамува ли се от теб? Опитва се да те предпази ли? Или пък, също като Уестън, ще се окаже долен негодник?

От радиото се носеше гласът на Кени Роджърс.

Руби… не заминавай за града…

Миранда рязко загаси радиото, без да е чула края на песента.

Теса отмести с крак един от столовете и се настани в него. Подпряла брадичка с едната си ръка, тя погледна Миранда и се усмихна свенливо.

— Уестън се смята за един от най-перспективните кандидати за женитба в този град.

— Чуй се само! За какво говориш, Теса? Перспективни кандидати за женитба? — Миранда отвори един пакет с нарязан хляб и пъхна две филии в тостера. — Та ти си само на петнадесет години, за бога. Петнадесет! Още си бебе! И изобщо не ти трябва съпруг!

Теса, видимо раздразнена, издаде напред долната си устна. Разтърка очите си с ръка и гримът й, непочистен от предишната вечер, се размаза по лицето й.

— Е, аз пък нямам намерение да се превръщам в сбръчкана стара мома.

— Това камък в моята градина ли е?

— Както искаш, така го разбирай. — Теса си играеше с керамичните солнички. Взираше се в изрисуваните по тях ягодки, сякаш в тях се съдържаха всичките тайни на вселената.

Миранда извади готовите филийки, сложи други две в тостера и се зае да маже първите с масло. Движенията й бяха толкова резки, че едва не проби дупка в препечения хляб.

— Аз самата също не възнамерявам да оставам стара мома, но пък никога не бих допуснала да се превърна в играчка в ръцете на някакво разглезено богаташко синче. Уестън Тагарт е използвач. — Подсили думите си, размахала ножа под носа на Теса. — Взима от момичетата всичко, което може. А когато му писне, ги захвърля като носни кърпички.

— Откъде знаеш?

— Всеки, който има малко мозък в главата си, го знае.

Теса се излегна на стола, без дори да погледне към препечените филийки, които Миранда сложи на масата пред нея.

— Виж, той се опитва да ме свали от години — призна й Миранда.

Теса се изсмя.

— Теб? — Изгледа изпитателно сестра си. — Не ти вярвам.

— Само че това е самата истина.

— Може, но аз не го вярвам. Има ли нещо за пиене в тази къща? Сок?

— В хладилника. — Проклета да е, ако налее на Теса нещо за пиене. И филийките й бяха много!

Искаше й се отново да повтори предупрежденията си по отношение на Уестън, но си даде сметка, че всичките й усилия са напразни. С Теса бе невъзможно да се спори. Ама че катастрофа! Теса и Уестън. Дъч със сигурност щеше да получи сърдечен удар. Миранда само се надяваше, че снощната им среща е била еднократна свалка, която няма да се повтори.

— Къде е Руби? — попита Теса. Взе си една препечена филийка и се зае да бели кората й.

Миранда погледна часовника си. Наближаваше десет часа, а Руби Сонгбърд все още не бе дошла. Миранда не си спомняше друг подобен случай. Руби неизменно се появяваше още преди осем и се залавяше да мие прозорци, да търка подове, да пече хляб и стоически да раздава заповеди, очаквайки те да бъдат изпълнявани безпрекословно. Хрумна й, че може да се е случило нещо, но веднага отхвърли тази мисъл и отново съсредоточи вниманието си върху по-малката си сестра. Теса все успяваше да се забърка в някакви неприятности. Големи неприятности, които можеха да променят целия й живот.

— Виж, не зная какво си мислиш, Тес, но ще допуснеш голяма грешка, ако се обвържеш с Уестън. Повярвай ми, зная какво говоря.

— Точно като грешката, която допускат Харли и Клеър? — попита Теса и, зърнала Клеър, отмести поглед към вратата.

— При тях е различно. — Миранда се почувства като хваната в капан. Притисната до стената от хитрата си като лисица сестра.

— Как така? — настоятелно попита Теса.

Миранда мълчаливо преброи до десет и след това погледна право към Клеър.

— Харли и Клеър се обичат. Те двамата излизат от известно време, изглеждат предани един на друг и…

— Ами Кендъл Форсайт?

Клеър пребледня като платно и сви юмруци.

— Какво?

— Изглежда, че Харли не може да скъса напълно с нея. — Теса се премести заедно със стола си назад. Дори и да бе забелязала болката в очите на Клеър, изобщо не го показа.

— Това е лъжа — твърдо заяви Клеър. — Връзката му с Кендъл е история.

— Не мисля така. — Теса отвори вратата на хладилника и извади отвътре бурканче с домашното сладко от малини на Руби и кана с портокалов сок.

Руби? Къде беше тя, за бога! Миранда се приближи до прозорците и се загледа към алеята, която завиваше отзад зад гаража и продължаваше между езерото и плувния басейн. Това бе пътят, по който Руби идваше всяка сутрин.

— Не трябва да вярваш на онова, което ти говори Уестън. — Клеър, успяла да се овладее достатъчно и да изправи гордо гръб, прекоси кухнята и си наля чаша кафе, макар че каничката все още не беше съвсем пълна. Няколко капки паднаха върху нагорещената повърхност, преди да успее да върне каничката на мястото й. Ръцете й почти не трепереха.

Теса обаче си остана невъзмутимо спокойна.

— И защо? — Отвори едно чекмедже и си взе лъжица.

— Защото… защото на него не може да му се вярва.

— А на Харли може, така ли? — Теса изразително повдигна вежди, подпря се на един шкаф и загреба сладко с лъжицата.

— Да!

— Виж, Тес, няма смисъл да продължаваме този спор. Просто бъди внимателна, става ли? — обади се Миранда.

— Като теб ли? — Теса се усмихна като прословутата котка, изяла домашното канарче, и облиза лъжицата. — Както ти внимаваш с Хънтър?

— Хънтър? Хънтър Райли? — попита Клеър, свъсила вежди и се обърна към по-голямата си сестра.

— Според Уестън Ранда тайно се среща с Хънтър.

— Ние сме приятели — заяви Миранда. Това поне не беше лъжа.

— Май сте много повече от обикновени приятели.

— Наистина ли? — Клеър, непоправимата романтичка, изглеждаше заинтригувана.

Дяволите да го вземат Уестън Тагарт! Него и голямата му уста!

— Нали сте чували приказката за хората, които живеят в стъклени къщички? — попита ги Теса, настани се отново на стола си и намаза една филия със сладко. — Та за същите тези хора ще е най-добре, ако не хвърлят камъни по другите.

— Ти и Хънт? — Клеър като че ли все още не можеше да смели новината. Миранда обаче беше сигурна, че пламналото й лице я бе издало веднага. — Наистина ли?

— Не е станало кой знае какво.

Теса изразително завъртя очи.

— Ти се виждаш с него! — Клеър лекичко се усмихна. — Не мога да повярвам.

— Недей! Нищо не е станало…

Е, това вече беше лъжа. Чувствата й към Хънтър бяха важни, това беше единствената важна връзка в живота й.

Теса изсумтя презрително.

— Само си помисли какво ще каже татко. Най-голямата му дъщеря, неговото сериозно, добро момиче, онова, което планира да продължи образованието си в… къде точно? О, да, в „Радклиф“, „Иейл“ или пък „Станфорд“, нали?

— Уиламет^[1].

Теса отново завъртя очи.

— Такива възвишени идеали, а в същото време прави Бог знае какво със сина на градинаря. — Теса цъкна с език и драматично поклати глава. — Ами мама? Ранда, помисли си само как ще реагира като научи, че излизаш с човек, който не отговаря на общественото ти положение.

— Той не е… — Миранда рязко замълча. — Не мога да повярвам, че водим този разговор.

— Ти го започна.

— И смятам да го прекратя веднага! — Отново погледна часовника си. — Къде е Руби? Тя никога не закъснява.

— Остави я на мира, ако обичаш. Мама и татко са в Портланд. И тя вероятно е решила да си поспи до късно. Нали знаеш онази поговорка: Когато котката спи… — Теса облиза устни.

— Ти пък откога знаеш толкова много поговорки?

— Ако те стяга чепикът…

— О, я престанете! — Клеър отпи голяма глътка кафе. — Мисля, че вие двете трябва първи да научите новината.

— Каква новина? — Миранда почувства ледените пръсти на страха да се плъзгат по гръбнака й.

— Опа! — Самодоволната усмивка на Теса помръкна.

— Аз взех много важно решение. — Клеър дълбоко си пое дъх.

— За? — настоятелно попита Миранда. Теса, сякаш досетила се какво ще последва, само поклати глава.

Клеър остави чашата си на масата, успя да изобрази някаква усмивка на лицето си и протегна напред лявата си ръка. На безименния й пръст имаше пръстен с диамант, който гордо проблясваше на утринната светлина.

— Всичко вече е официално — заяви тя с леко разтреперан глас, неспособна да прикрие измъчващите я съмнения и колебания. — Не ме интересува кой какво мисли по въпроса. Двамата с Харли ще се женим.