Лиза Джексън
Шепот (7)

3.

— Господ да ми е на помощ — промърмори Кендъл, която, притиснала ръце към корема си, крачеше нервно по верандата на бащината й вила. Защо просто не можеше да се откаже от Харли? Защо бе така обсебена от него? Пейдж имаше право като твърдеше, че би могла да има всяко момче, което си пожелае. Тя обаче искаше единствено Харли Тагарт.

Харесваше го толкова много не само заради името му. Харли беше изключително мил и нежен. Е, поне в миналото. Преди да срещне Клеър — онова безполезно, сиво като мишле момиче на Холанд. Какво, какво толкова виждаше в нея?

В мига, в който си бе дала сметка, че той сериозно възнамерява да скъса с нея, Кендъл бе изпаднала в отчаяние. От край време искаше да се омъжи за Харли Тагарт и не бе свикнала някой да застава на пътя й.

Стомахът й се сви болезнено, очите й се напълниха със сълзи. Тя подпря ръце на перилата на верандата. Зарея поглед над дюните, обрасли с плажна трева, към тъмните води на Тихия океан. Тази гледка към океана, разпростял се чак до хоризонта, винаги й бе действала успокояващо, помагала й бе да види живота си в перспектива. Но не и тази вечер. Не и когато целият й живот се разпадаше пред очите й. По плажа се разхождаха мъж и жена — вървяха преплели ръце и се смееха високо, пенливите вълни обливаха глезените им, а босите им краха оставяха два реда следи по мокрия пясък. Кучето им — слаб ирландски сетер — си играеше в пенливата вода и тичаше след пръчките, които мъжът му подхвърляше.

Двамата влюбени изглеждаха толкова щастливи… Също като тях и Харли на времето. Преди Клеър. Гърлото й се сви и Кендъл едва успя да овладее сълзите си. За пръв път в живота си се чувстваше абсолютно безпомощна. За пръв път така отчаяно се стремеше към нещо.

Чу, че някаква кола спира пред къщата. Отвори плъзгащата се врата и в този момент чу стъпки, които се приближаваха към верандата. Сърцето й подскочи от радост. Беше дошъл. Значи все още мислеше за нея.

— Харли… — извика тя, но името му сякаш заседна в гърлото й, когато видя Уестън да идва срещу нея. На мъжественото му лице грееше безгрижна усмивка. — О! — Разочарованието се загнезди като камък в душата й.

— Помислих си, че може да си тук.

— Харли… Харли ли те изпрати?

Усмивката на Уестън, разтопила не едно и две женски сърца, нехайно разтегли устните му нагоре.

— Нищо подобно. Дойдох по собствено желание.

— Но откъде знаеше, че аз…

Той се облегна на парапета на верандата и скръсти ръце пред гърдите си.

— Всяко съобщение, оставено в офиса, неминуемо стига до ушите на много хора.

— Не съм оставяла…

Той махна с ръка, пренебрегнал напълно обясненията й.

— Няма значение. Просто реших да намина и да ти дам някой и друг съвет.

Мускулите на врата й се схванаха.

— Не си спомням да съм те молила за съвет.

— Повярвай ми, имаш нужда от него. — Уестън я погледна и въздъхна. — Знаеш ли, Кендъл, ти ме изненадваш. Винаги съм те мислил за умно момиче, което знае какво иска и как да го получи.

— С Харли е по-различно.

— Защо?

— Не е толкова просто.

— Разбира се, че е просто.

Тя прокара пръсти през косата си — жест, издаващ пълното й безсилие.

— Как така?

— Ами възползвай се от факта, че той, за разлика от теб, не е чак толкова умен. И не се опитвай да спориш с мен и да го защитаваш — рече той и вдигна ръка, забелязал опита й да му възрази. — И двамата знаем кои са слабите му места. — Усмивката на Уестън вече граничеше с жестокост.

— Какво предлагаш?

— Постави му капан.

— Какво? — Помисли си, че не го е чула добре.

— Забременей.

Тя сви устни.

— Никога не бих…

— Разбира се, че би — прекъсна я Уес. На лицето му внезапно се изписа отегчение. — Подслушах последния ти разговор с него. Тогава го стресна, а сега остава само да го довършиш. — Надигна се, седна на перилата с гръб към океана и я изгледа изпитателно. — Не ми казвай, че нямаш куража да го направиш, Кендъл, защото няма да ти повярвам. Продължавам да смятам, че си жена, която знае какво иска и как да го получи.

Тя прехапа долната си устна и се замисли.

— Какво ще стане ако… ако не съм бременна?

— Ами забременей.

Никога не бе смятала Уестън за идиот, но той се държеше така, сякаш тя трябваше само да махне като с вълшебна пръчица и…

— Не мога просто да се престоря.

— Не ти казах да се престориш, а да забременееш.

— Мисля, че ще имам нужда от Харли за това.

Уестън я погледна така, сякаш беше невероятно задръстена.

— Стига, Кендъл! Харли е толкова слабохарактерен. Всеки го знае. От теб се иска само да го съблазниш.

— Да го съблазня? Просто ей така?

— Повярвай ми, той няма да може да ти устои.

Тя обмисли предложението му. Не можеше да отрече, че в думите му има известна логика, но тя просто не желаеше да приема съвети от Уестън. Той никога не правеше нещо без определена цел. И тази цел обикновено бе свързана с неговите лични планове и амбиции. Погледна го докато оправяше плажния чадър, под който бе скрита масата.

— Защо толкова се интересуваш от връзката ми с Харли?

Той погледна през рамо към океана и замълча за момент, сякаш се опитваше да обмисли отговора си.

— Предполагам, че няма да ми повярваш, ако ти кажа, че го правя, защото съм загрижен за брат си?

— Прав си, няма. Опитай пак. Какво печелиш ти от всичко това?

— Добре. Харли е като трън в петата на цялото семейство. Погълнат е изцяло от Клеър Холанд и постоянно говори, че ще се жени за нея…

Кендъл ахна. Остра болка прониза сърцето й. Харли нито веднъж не бе споменавал думата брак пред нея.

— … а това би довело до истинска катастрофа.

— За теб?

— Да. А и за цялото ни шибано семейство. Татко е толкова бесен от тази история, че не може да се съсредоточи върху бизнеса, който ръководи. Боя се, че току-виж получил я инфаркт, я инсулт. Пейдж е разстроена, а аз съм готов да се обзаложа, че старият Дъч, също като всички нас, не е във възторг от тази ситуация. Цялата вражда между двете семейства ще пламне с нова сила и това вероятно ще убие татко.

Думите му не звучаха убедително. Уестън никога не се бе интересувал за другите членове от семейството им. Винаги бе смятал себе си за номер едно, а в живота му просто нямаше място за номер две или номер три.

— Има и още нещо, нали? Тази твоя загриженост е твърде лична.

Един мускул нервно заигра по квадратната му челюст.

— Харли не може да се ожени за момиче от семейство Холанд — заяви той, без да се церемони повече.

— И защо не?

Уестън присви очи и я погледна.

— Защото не заслужава нито една от тях. Дори Клеър.

— Но заслужава мен! — Нима бе дошъл тук, за да я обижда?

— Виж, просто ти предлагам начин да получиш онова, което желаеш. Това е всичко.

— Така че Харли да не се ожени за Клеър и да не обърка плановете ти, каквито и да са те.

— Да, горе-долу за това става дума.

— Ами ако откаже да бъде прелъстен?

— Намери си фалшив резултат за бременност, омъжи се за него и забременей през първата брачна нощ. Измисли нещо, Кендъл. Все пак не те карам да извършваш сърдечна операция.

Тя прехапа устни.

— Какво ще стане, ако не забременя през първите три или четири месеца? Той ще разбере…

Уестън изруга, след което я погледна отново — напрегнато и изпитателно.

— Значи искаш непременно да има бебе, с което да подпечаташ сделката? — попита той.

— Ами… да, предполагам.

— Тогава аз ще ти направя едно.

— Какво? — Устата й изведнъж пресъхна. Не можеше да повярва на ушите си.

— Ще ти направя бебе. — Стъпи на пода и тръгна към нея. Въпреки че Уестън я отвращаваше, тя не можа да възпре тръпката, пробягала по гръбнака й.

— Ти?

— Имам същите гени като Харли. И същата кръвна група. Никой не би могъл да оспори бащинството на детето.

— О, господи! — Сърцето й започна да препуска като обезумяло. Тя прикова поглед върху него. — Ти… ти какво ще получиш от всичко това? — Преглътна мъчително, когато погледът му бавно се плъзна надолу по тялото й, след което се върна върху лицето й.

— Твоята вечна привързаност и благодарност.

— Не мисля, че мога…

— Дори и за да станеш съпруга на Харли? — Присегна се, хвана ръката й, поднесе я към устните си и целуна дланта й.

Коленете й омекнаха, но тя дръпна ръката си толкова рязко, сякаш целувката му бе прогорила дупка в кожата й.

— Това са глупости. Няма начин…

— Помисли си все пак. Ако се омъжиш за него ще станеш госпожа Харли Тагарт.

— И ще бъда бременна с твоето бебе.

— Би могла да направиш спонтанен аборт…

Кендъл едва не повърна и притисна ръка към устата си.

— Ти си невероятно извратен.

— Само се опитвам да помогна. — Кендъл се обърна, но той беше по-бърз от нея. Обви силните си ръце около тялото й така, че гърдите й се опряха на тях.

— Помисли си, Кендъл — прошепна в ухото й той. Постоянният тътен на океана се носеше над смълчаните дюни, а юлското слънце бавно слизаше надолу към хоризонта. — Бихме могли да се позабавляваме малко и след това… Бинго! И Харли е твой. Какво би могло да се обърка?

— Всичко — с отвращение отвърна тя, макар че кожата й пламна под допира на ръцете му. — Ти би могъл да съсипеш всичко.

Той се разсмя.

— Не мисля така, малката. Ти вече и сама успя да провалиш тази връзка. — Пусна я и тръгна към стълбите. Преди да завие зад ъгъла й извика през рамо: — Ако си решила да оставиш Харли да ти се изплъзне и да се ожени за Клеър Холанд, недей да обвиняваш мен. Не, скъпа, ако го допуснеш, ще трябва да обвиняваш единствено себе си.

 

 

В гласа на Харли определено се долавяше раздразнение.

— Съжалявам, Клеър, ще ти се обадя по-късно, но сега не мога да дойда, защото излезе нещо спешно. Бизнес. И татко не иска да ме освободи.

Клеър затвори очи, започна да навива кабела на телефона около пръстите си и едва успя да се пребори с желанието да се разкрещи. Нещо определено не беше наред и всичките онези съмнения, с които тя така храбро се бореше, отново изплуваха на повърхността, заплашвайки да я задушат.

— Той просто се опитва да ни раздели.

— Зная, но ще те видя по-късно. Знаеш, че ще дойда.

— Не сме се виждали повече от седмица.

— Зная, зная — отвърна той и по гласа му Клеър се досети, че трескаво се опитва да измисли нещо. Защо я лъжеше? Защо я избягваше? Защо просто не се разделят? Черно отчаяние изпълни душата й. Обичаше Харли, обожаваше го, но въпреки това…

— Ще се срещнем по-късно… е, вероятно не тази вечер, но скоро. Кълна се. Клеър, липсваш ми!

Така ли? Наистина ли?

— Харли?

— Какво?

Раздразнение ли долови в гласа му? Възнамеряваше да му каже, че го обича, но се отказа. Той беше прекалено разсеян, твърде сдържан и хладен.

— Нищо.

— Добре. Виж можем да излезем с лодката. Някоя вечер.

— С удоволствие.

— Чакай ме в яхтклуба в десет. Не, в десет и половина. Знаеш на коя стоянка.

— Да, но…

— Съжалявам, че не мога да те видя по-рано. Аз… аз те обичам. Знаеш това.

— И аз те обичам — отвърна тя, но думите й прозвучаха кухо и неискрено. Беше ги произнесла само защото той очакваше точно такъв отговор.

Опитвайки се да не мисли за главоболието си, тя се загледа през прозореца, приковала поглед върху слънцето, което бавно залезе зад западните склонове на планината. Откъде точно й бе позвънил Харли? Кой беше с него? Защо отново бе отложил срещата им?

Той не те обича! Поне не истински. Твърде горчива мисъл, която не би могла да преглътне, без да изгуби голяма част от себеуважението си. Наля си лимонада и притисна студената чаша към челото си.

Къщата беше задушна и празна. Летните температури продължаваха да се покачват и тъй като Дъч категорично бе отказал да монтира климатици в старата хижа, температурата в кухнята през деня достигаше до деветдесет градуса^[1], че и нагоре. Дори и с отворени прозорци в къщата едва се дишаше.

Всички стаи тънеха в тишина. Чуваше се единствено тиктакането на големия стенен часовник в предното фоайе, тихото бръмчене на хладилника и проскърцването на старите дървени стени. Миранда, както често ставаше напоследък, бе излязла по-рано през деня без никакви обяснения. Доминик бе настояла Дъч да прекара заедно с нея уикенда в Портланд, за да се видят със стари приятели, да гледат някоя театрална постановка и да се порадват на града. Теса бе изчезнала с някакви приятели, които твърдяха, че отиват на кино, но вероятно я бяха излъгали. Както правеха всички напоследък.

Навън бързо притъмняваше и сенките на приближаващата нощ докоснаха стъклата на прозорците. Клеър излезе навън и седна в стария люлеещ се стол на задната веранда. Оранжевите отблясъци на залязващото слънце бяха заменени от дрезгавия сумрак на теменужната вечер. Няколко прилепа се плъзнаха над повърхността на езерото. Рибата се разигра и взе шумно да подскача във водата. Звездите започнаха да се появяват една по една и Клеър за пореден път се запита къде ли е в момента Харли и с кого. Извиненията му бяха станали прекалено много и тя започваше да си мисли, че той наистина има връзка с друго момиче. И това момиче вероятно е Кендъл Форсайт.

— Идиотка! — промърмори тя, отвратена от собствените си романтични представи за връзката й с Харли. Всички у дома й повтаряха, че е идиотка. Баща й и сестрите й я предупреждаваха да не се обвързва с Харли. Тя обаче се инатеше, твърдо решена да им докаже, че грешат.

А той си играеше с нея и я правеше на глупачка.

Старият стол проскърца под тежестта й. Ако останеше сама, може би щеше да се отдаде на сантиментална сълзливост и да се преизпълни със съжаление към самата себе си. Само че точно в този момент не беше в настроение за сълзи. Пък и мисълта за това никак не й допадаше. Беше сигурна, че обича Харли, но нямаше да допусне той — или което и да е друго момче — да я пренебрегва и унижава.

Стана от стола, прекоси кухнята и стигна до задната врата, където на една кука висяха резервните ключове на колите. Баща й притежаваше цял парк от автомобили. Клеър си избра един тъмнозелен джип, седна зад волана и пое към Шинуук. Градчето беше съвсем малко — две таверни, няколко ресторанта, един-два мотела и смесен магазин — но там със сигурност щеше да й е по-интересно отколкото у дома, където щеше да прекара времето си в мисли за едно момче, което напоследък все не можеше да намери време за нея.

Карайки с по-висока от позволената скорост, тя мина край методистката църква — единствената църква в града, която имаше островръх покрив — и зърна няколко хлапета, които се мотаеха из местната пицария. На паркинга се виждаха небрежно паркираните им мотори и стари пикапи. Клеър спря, прибра ключовете в джоба си и влезе в заведението. Посрещна я острата миризма на печен хляб, чесън, доматен сос и цигарен дим.

Всички маси бяха заети със семейства, излезли на вечеря. Групата тийнейджъри се бе скупчила около камината, но Клеър забеляза единствено Кейн Морън. Облечен беше с дънки и прокъсана черна тениска, опъната върху яките му рамене. Седеше в едно ъглово сепаре, подпрял гръб на стената и изпружил напред дългите си крака, и гледаше право към вратата. Като че ли я очакваше да се появи.

Страхотно! Единствения човек, когото не желаеше да срещне. Ужасена, почувства, че пулсът й се ускори.

Приближи се до бара, поръча си една кока-кола, а след това, извикала на помощ цялата си смелост, тръгна към него.

На лицето му тъмнееше еднодневна брада; устните му бяха изкривени в мрачна, опасно привлекателна усмивка. На масата пред него стоеше пълна до половината чаша с кола, а цигарата, като че ли напълно забравена, догаряше в малкия пепелник.

— И това ако не е принцесата — провлачено изрече той и побутна един стол с върха на обеления си ботуш. — Решила си да видиш как живее простолюдието, а?

— Точно така. Това съм аз. Принцеса Клеър. — Седна на предложеното й място и го погледна над ръба на чашата си. Надяваше се, че колата ще овлажни внезапно пресъхналото й гърло. Наведе се напред и го погледна през масата. — Но и аз, също като теб, не възприемам тези хора като простолюдие и не смятам, че съм нещо повече от тях.

— Само че всички те са от моята черга. И от моето обкръжение.

— Така ли? — не му остана длъжна тя. — А пък аз бях чувала, че движиш с местните негодници и хулигани.

Сексапилната му усмивка стана още по-широка.

— Туш, госпожице Холанд. — Намигна й и додаде: — Само че нещата не стоят точно така — истината е, че те движат с мен.

Е, сега поне знаеше, че Кейн притежава някакво изкривено чувство за хумор.

— Добре тогава, кажи ми защо напоследък си си поставил за цел да ме притесняваш постоянно?

— Това ли правя? — Дръпна от цигарата, след което отпи глътка кола. — Притеснявам те? — Впи очи в нейните и помещението около тях сякаш изведнъж изчезна. Клеър се почувства като във вакуум — имаше усещането, че е съвсем сама с него, макар да знаеше, че ресторантът е препълнен с посетители. Гледаше я така, сякаш тя бе единствената жена на земята, а той бе преживял целия си живот в безбрачие. Усети капчиците пот, които се стичаха между гърдите й.

— Ами аз… само се отбих да пийна нещо.

— Сама?

Тя сви рамене, опитвайки се да се пребори с обхваналото я смущение.

— И къде е по-добрата ти половинка?

— Не съм омъжена.

— Виж ти, а пък аз да не зная. — Пресуши колата си, а тя изтри капчиците вода, избили по стените на нейната чаша. Отчаяно се молеше той да престане да се взира в нея, присвил леко златистите си очи. — Всъщност, женитбата ти е само въпрос на време.

— Откъде знаеш?

— Защото решението, добро или лошо, вече е взето.

Тя леко прехапа устни.

— Ти не знаеш нищо за мен.

— Така ли мислиш? — Той се засмя и поглади с ръка бакенбардите си. — Зная повече, отколкото предполагаш, принцесо. Повече, отколкото ми е нужно. — Сега беше негов ред да се наведе към нея. Прикова поглед върху нея, изучавайки напрегнато всеки милиметър от лицето й. — Ти си жена, която сама взима решенията си и прави каквото си е наумила. И тъй като си лоялна и предана до крайност, за нищо на света не би повярвала на лоша дума, изречена по адрес на човек, на когото държиш. Ще си останеш все така лоялна и почтена, дори и когато за всички останали е ясно, че въпросният човек само те използва.

Прииска й се да го зашлеви през лицето.

— Не съм…

— Събуди се, Клеър! Твърде умна си, за да допускаш това. — С бързината на диво животно той се присегна през масата и хвана ръцете й — топлите му, дълги пръсти собственически обгърнаха китките й. — Е, къде е той?

— Кой? Харли? Работи до късно. — Обяснението й се стори твърде банално.

— Тагарт не е работил нито ден през целия си живот. Опитай отново.

— Той… трябва да свърши нещо за баща си. Бизнес дела.

— Харли Тагарт участва в някаква важна делова сделка? И ти, като мен, едва ли вярваш в това.

Тя леко вирна брадичка.

— Той не би ме излъгал.

— Разбира се, че би те излъгал, Клеър — възрази Кейн. Чувствителната кожа на китките й пламна от допира на топлите му пръсти. Лицето му, толкова близо до нейното, бе белязано от неприсъщи за възрастта му проницателност и горчив опит. — Всички мъже лъжат.

— Той ми се обади и… — Защо изобщо се оправдаваше пред Кейн Морън? Та той дори не й бе приятел. Беше само един нафукан тийнейджър на прага на мъжествеността, а самочувствието му бе голямо като планината, в която живееха.

— И отложи срещата ви.

— Ще се видим по-късно.

Някаква емоция проблесна в очите му за част от секундата, но изчезна толкова бързо, че Клеър не беше съвсем сигурна дали не си е измислила болката и страданието, които й се стори, че долавя в погледа му. Морън беше здрав като бик, жилав и издръжлив, костелив орех, неподвластен на страсти и емоции и закален срещу обиди и душевни рани; объркано дете, орисано да се превърне в криминален престъпник. Или поне така смятаха баща й и другите мъже, с които той всеки вторник играеше покер в кабинета си. Но това момче, което седеше от другата страна на масата, което държеше китките й с топлите си груби ръце, този възмъжаващ тийнейджър не беше по-лош от нея самата. Сърцето й се преобърна докато се опитваше да си представи какво ли ще е усещането, ако целуне тези тънки, изкривени в перманентна цинична гримаса, устни. Смутена от странния обрат на мислите си, тя бавно издърпа ръцете си.

— Аз трябва да тръгвам. — Прекалено остро усещаше присъствието му; беше като омагьосана от близостта му.

— Пица за Браун — извика по микрофона един от сервитьорите. Касовият апарат непрекъснато подрънкваше, посетителите разговаряха и се смееха на висок глас, от скритите говорители се носеше едно старо парче на Бъди Холи, но Клеър не чуваше нищо от цялата тази врява, оглушена от силните удари на полудялото си сърце.

Той се изправи, дръпна за последно от цигарата си и я загаси в пепелника.

— Искаш ли да се повозим с мотора? — попита я, обгърнат от облак дим.

— Не, аз трябва да тръгвам…

— И къде ще отидеш? Ще се прибереш у дома и ще чакаш Тагарт да ти звънне по телефона?

— Не, но…

— Само ще се повозим, Клеър.

— Зная.

Очите му, засенчени от дебели вежди, предизвикателно проблеснаха.

— Не смятам…

— Както желаеш. — Облече коженото си яке и вдигна яката му. — Е, какво решаваш?

Защо пък не? Как можеше да е сигурна, че в този момент Харли не е с Кендъл или с някое друго момиче? Преглътна бързото не, което се канеше да изрече.

— Добре — най-после прие тя, тръсна глава и косата й се разпиля по раменете й.

На лицето му се появи опасна усмивка. Хвана я за ръката.

— Хайде, да вървим.

Излязоха от пицарията, прекосиха паркинга и спряха пред големия му черен мотор с лъщящи хромирани части. А Клеър вече бе започнала да изпитва колебания. Какво щеше да стане, ако някой ги видеше заедно? Ами ако случайно катастрофират? Ако Кейн я заведе някъде и откаже да я върне обратно до десет и половина? И какво изобщо знаеше за това момче? Че е хулиган, заподозрян за повечето престъпления, извършвани в малкия градец? Че има баща инвалид и изпитва непреодолимо желание да се махне далеч от Шинуук? И че тя инстинктивно усещаше, че той не е толкова лош, колкото го описваха.

Отпъди всичките си съмнения и страхове, седна зад него на мотора и обви ръце около кръста му. Огромната машина се закашля, после изрева и запали.

— Дръж се — извика през рамо Кейн и тя зарови лице между лопатките на гърба му. Обгърна я миризмата на кожа и цигарен дим. Изпод гумите на мотора се разхвърчаха малки камъчета от чакъла, с който бе настлан паркинга.

Само след няколко секунди те се включиха в рехавия поток от превозни средства, които напускаха града. Понесоха се бързо край неоновите надписи на барове и мотели. Фаровете на движещите се срещу тях коли ги осветяваха само за миг, след което изчезваха, потънали в мрака зад тях. В главата й отекваше бръмченето на мотора — ниско в началото и все по-силно и по-пронизително с увеличаването на скоростта. Само след миг градът остана зад тях и те се понесоха с бясна скорост по пътя. Очите на Клеър се пълнеха със сълзи, а вятърът, който я блъскаше в лицето и рошеше косата й, веднага ги отвяваше в мрака.

Това е лудост, помисли си тя. Трябва да е била откачена да се съгласи на това лудо препускане в лунната нощ. Въпреки това обаче се чувстваше свободна и безгрижна както никога преди. Минаха край портите от ковано желязо на „Стоун Илахий“ — курорта, който беше собственост на баща й. Клеър се облегна на гърба на Кейн, освободила се напълно от чувството на вина заради тази разходка. Кейн, беден и непокорен, твърдоглав и циничен, бе толкова различен от Харли Тагарт, че изобщо не можеше и дума да става за някакво сравнение между двамата.

Нарушавайки закона, те изминаха известно разстояние по плажа, след което отново излязоха на пътя и поеха нагоре през тъмната гора. Огромните дървета, разперили клони над главите им, не пропускаха лунните лъчи. Единствената светлина идваше от фара на мотора, който подскачаше нагоре-надолу по стесняващия се път. Кейн намали скоростта, когато асфалтът изведнъж свърши, и поеха по настлана с чакъл пътека.

— Къде отиваме? — попита Клеър със задавен от вятъра глас. Идеята за тази разходка вече не й се струваше чак толкова добра.

— Ще видиш.

Моторът бавно мина между ръждясалите стълбове на неизползваема вече порта, осигурявала достъп към изоставен горски път, след което започна да се изкачва нагоре в планината. Кейн внимателно караше по коловозите на стария каменист път, криволичещ сред цели райони с потъмнели от дъждовете, загниващи пънове, които стояха като призрачни стражи по хълмовете, обрасли някога с вековни дървета. Целият дървен материал от района бе изсечен и извозен надолу към града, а хълмовете тъмнееха около тях — голи и обезобразени. Сърцето на Клеър биеше силно, а в душата й започна да се прокрадва страх. Допуснала бе ужасна грешка като се бе съгласила да тръгне с него.

Моторът с вой се изкачи до самия връх на един хълм, на който се извисяваше самотна ела, опазила се кой знае как от резачките на дърварите. Кейн намали и спря.

— Знаеш ли къде сме? — попита той, хвана я за ръка и я поведе към една широка скала, от която се разкриваше прекрасна гледка във всички посоки. Ниско долу видяха проблясващите светлини на Шинуук. На запад се виждаха няколко огъня на къмпингуващи по плажа младежи и разменената повърхност на океана.

— В планината сме. Това вероятно е някакъв неизползваем вече дърводобивен участък…

— Собственост на баща ти е.

— О! — Защо гласът му прозвуча толкова зловещо?

— Ела насам. — Обви ръка около кръста й, подпря брадичка на рамото й и посочи със свободната си ръка към един напълно оголен хълм, върху който не растеше нито едно дърво. — Точно там баща ми е претърпял злополуката, превърнала го в инвалид за цял живот.

Стомахът на Клеър се сви. Въпреки топлата звездна нощ и топлината на тялото му, тя почувства силен хлад в душата си. Ледена тръпка пробяга по гръбнака й.

— Доведе ме тук, за да ми покажеш къде точно е пострадал баща ти?

Не й отговори нищо. Свали ръка от кръста й и седна на самия край на скалата. Разтършува се из джобовете си за нов пакет цигари, затвори очи и вдигна глава, сякаш се опитваше да проясни мислите си.

— Понякога се качвам тук, горе, за да размишлявам на спокойствие. — Пъхна една цигара „Кемъл“ в устата си, драсна с кибритена клечка по грапавата повърхност на скалата, фосфорният й край припламна и Кейн запали цигарата си. Малкото пламъче освети за миг суровите черти на лицето му. Той вдиша дълбоко лютивия дим.

— И за какво размишляваш? — осмели се да попита тя.

Кейн загаси кибритената клечка и се усмихна. Белите му зъби проблеснаха в тъмнината заедно с червеното пламъче на цигарата.

— Понякога си мисля за теб.

Тя шумно преглътна.

— За мен?

— От време на време — призна й той. Край тях цареше непрогледна тъмнина, но очите му все пак успяха да намерят нейните.

— А ти не си ли мислиш понякога за мен?

Застанала близо до мотора, Клеър нервно разтърка палци във върховете на другите си пръсти.

— Ами аз… опитвам се да не го правя.

— Но не успяваш.

— В повечето случаи, не — призна си тя и се почувства като предател.

— Записах се в армията.

— Какво? — Сърцето й замря неподвижно. Думите му сякаш продължиха да отекват сред смълчаната планина. Какво си направил?

— Записах се в армията. Вчера.

— Защо? — Една малка част от нея сякаш умря, попарена от тази новина. Онази част, която Клеър предпочиташе да не анализира в дълбочина. Той щеше да замине… Не че наистина й пукаше, но без него градът вече нямаше да е същият.

— Защото настъпи моментът да го направя.

Тя прехапа устни.

— Кога… Кога заминаваш?

Кейн сви рамене и дръпна силно от цигарата.

— След няколко седмици. — Загледа се някъде на запад, преметнал ръка върху едното си коляно. — Седни — без следа от усмивка я подкани той. — Не хапя… Е, поне не и на първа среща.

— Това… това не е среща.

Не възрази. Продължи да пуши мълчаливо, но Клеър знаеше, че мислено я нарича лъжкиня.

— Ти май си мислиш, че се страхувам от теб — осмели се да подхвърли тя.

— Би трябвало да се страхуваш.

— Защо? — Нервна като уплашено жребче, готово всеки момент да хукне през глава, тя се приближи до ръба на скалата и седна до Кейн.

— Имам лоша репутация. Или поне така твърдят хората. — Замисленият му поглед се спря върху устните й и тя за миг си помисли, че белите й дробове изведнъж са отказали да функционират. — А ти се ползваш с добро име, Клеър. Поне за момента. — Смачка цигарата си в прахоляка до него.

— Не смятам, че тази наша среднощна разходка ще промени това. — Клеър седна до него, опитвайки се да си внуши, че изобщо не е нервна, че ръцете й се потят от влажния и лепкав въздух, а сърцето й просто така, без видима причина, бе решило да ускори ритъма си.

— Струва ми се, че ми вярваш повече отколкото би трябвало.

— Не мисля така.

Отново не й отговори. Погледна я изпитателно и кръвта й пламна. Лекият вечерен ветрец погали лицето и разроши косата й. Не спираше да се пита как щеше да се почувства, ако този непрокопсаник решеше да я притисне към себе си и да я целуне. Мислено си представи как затваря очи и се отдава на ласките му. Само дето това никога нямаше да се случи. Защото тя обичаше друг.

— Защо ме доведе тук? — задъхано попита Клеър и се стресна от собствения си глас.

Той се намръщи и без да я докосва продължи напрегнато да изучава лицето й.

— Беше грешка.

— Защо?

Кейн въздъхна, излегна се назад, подпря се на лакти и изви глава, за да я погледне в очите. За пръв път си позволи да смъкне нафуканата маска, която носеше на лицето си, и Клеър видя неописуемата болка, разкривила чертите му.

— Ти все още не разбираш, нали?

— Да разбирам какво?

Той здраво стисна зъби.

Тя обаче не възнамеряваше да му позволи да мълчи.

— Ти започна, Кейн — напомни му Клеър. — Ти ме убеди да дойда тук с теб.

— Не се наложи да те убеждавам кой знае колко много, нали? Не може да се каже, че съм те заставил да тръгнеш с мен.

Наведе се към нея и Клеър преглътна, за да навлажни внезапно пресъхналото си гърло.

— Признай си, Клеър, че тръгна с мен само защото искаше да разбереш що за човек съм и кое ме кара да върша нещата, които се говорят за мен. Отегчена си до смърт от твоя скучен и абсолютно предсказуем живот, писнало ти е да правиш само онова, което се очаква от теб. Точно затова се захвана с Тагарт — за да се опънеш на баща си. Само че сърцето ти май не се разкъсва от любов по Харли Тагарт, нали?

— Не намесвай Харли в този разговор! — Глупавото й сърце блъскаше като обезумяло в гърдите й.

— Защо? Боиш се, че той може да разбере, че го смяташ за скучен и елементарен?

— Той не е… — Клеър прехапа език. Опитите й да защити Харли нямаше да променят нищо. Освен това Кейн изопачаваше думите й, манипулираше целия им разговор. — Ти ме доведе тук, Кейн, и аз искам да зная защо. Отговори ми без се опитваш да подлагаш на психоанализа причините, поради които се съгласих да тръгна с теб.

Той повдигна скептично едната си вежда.

Без да си даде време да помисли, Клеър се присегна, стисна с две ръце кожените ръкави на якето му и почувства как мускулите на ръцете му се сковаха. Той бавно погледна ръцете й, после очите му се преместиха нагоре към лицето й и Клеър за пореден път установи, че не може да диша, прикована под напрегнатия му поглед. По тялото й изби пот.

— Играеш си с огъня, принцесо — предупреди я той и се премести по-близо до нея. В тъмния му поглед проблесна обещание за забранени удоволствия.

Клеър нервно облиза устни и той простена.

— Само след две минути сигурно ще съжалявам за това — заяви Кейн. Лицето му беше толкова близо до нейното, че тя долавяше тютюневия аромат на дъха му, виждаше колебанията, замъглили очите му. — Но тъй като, така или иначе, заминавам, предполагам, че е време да ти призная истината.

Клеър цялата трепереше. Боеше се от онова, което можеше да й каже, но в същото време отчаяно копнееше да го чуе.

Двете му силни ръце я хванаха за раменете, пръстите му свирепо се впиха в плътта й.

— Това е единственият път, когато ще ме чуеш да ти го казвам. Никога няма да го призная пред когото и да било. Разбра ли?

Тя кимна.

— Дяволската истина е, че те обичам, Клеър Холанд — безизразно заяви той. — Господ ми е свидетел, че не го искам. Всъщност, дори се мразя заради чувствата си към теб, но не мога да направя нищо по въпроса. Любовта ми към теб е по-силна от мен.

Клеър замръзна неподвижно. Не можеше да говори. Не смееше да помръдне. Приличаше на сърничка, заслепена от фаровете на идваща срещу нея кола. Сърцето й биеше оглушително. Крадешком погледна към устните му, като се чудеше дали да изчака да я целуне, или тя да притисне нетърпеливите си устни към неговите.

— Има и още нещо, което би трябвало да знаеш. Ако беше моя, нямаше да те карам да ме чакаш по цял ден. Харли Тагарт е глупак, а ти си по-глупава и от него, щом му позволяваш да се държи с теб по този начин. И знаеш ли защо те наричам принцеса? Защото вярвам, че всички трябва да се отнасят към теб като към кралска особа.

— О, господи — прошепна тя, осъзнала, че нейният спокоен, подреден свят изведнъж се бе разбил на безброй парченца. Кейн Морън я обича?

— Да, и аз се чувствам по същия начин. Дяволска каша, не мислиш ли? — Кейн я пусна и тя също отдръпна ръцете си. — Хайде, Клеър, ще те върна при колата ти. — Лицето му беше твърдо като гранит. — Не искаме да караме Харли да те чака, нали?

Рязко се изправи и тръгна към мотора.

— Кейн…

Закова се на място и погледна през рамо. Тя преглътна мъчително.

— Аз… ами не зная какво да кажа.

— Не казвай нищо. Не искам лъжи. Нито пък извинения. Просто не казвай нищо. — Преметна крак и седна на мотора. Завъртя ключа и изрита педала. Огромният двигател изръмжа и бръмченето отекна нагоре по хълмовете. — И за двама ни ще е по-добре, ако просто замълчиш.

Тя обаче не беше толкова сигурна.

С пресъхнало до болка гърло Клеър се изправи, несигурно се приближи до мотора и седна зад Кейн. Беше толкова естествено и толкова истинско — да обвие ръце около кръста му. Стори й се, че го чува да казва:

— Нека се опитаме да забравим, че тази нощ е съществувала.

Тя обаче не беше сигурна, че ще може да забрави. Знаеше, че ще скъта случилото се през тези няколко часа дълбоко в душата си и ще го помни докато е жива.

Мотоциклетът с рев се понесе надолу по хълма, а Клеър с все сила се притисна към гърба на Кейн. Даваше си сметка, че това вероятно беше последната й възможност да почувства допира на тялото му.