Лиза Джексън
Шепот (20)

6.

Клеър не можеше нито да се храни, нито да спи. След среднощните разкрития тя бе прекарала оставащите до утрото часове въртейки се в леглото си, загледана в часовника и потънала в спомени за Харли. Сладкия, мил Харли. Беше го обичала с глупавата и наивна любов на младостта и до срещата си с Кейн изобщо не се бе съмнявала в дълбочината на чувствата, които изпитваше към него. Каквито и да бяха недостатъците на Харли, каквито и слабости да бе имал, той не заслужаваше да умре. Нито пък Теса заслужаваше да бъде превърната в убийца.

Клеър се изкъпа, облече се и заведе децата до „Стоун Илахий“ за урока им по тенис. Остави ги там, за да поплуват в басейна, върна се у дома и се запита дали някога ще успее да заживее нормално. Реши, че трябва да се обади в полицията, на няколко пъти дори посегна към телефона, но в крайна сметка се отказа и остави Миранда да се занимава с възникналия проблем. Тя работеше в прокуратурата на Мултнома, най-големия район в Портланд, и като служител на съда беше задължена да спазва закона и да се стреми неотклонно към истината и справедливостта. Така че тя щеше да стори необходимото, за да информира властите в Шинуук.

Ами ти? Истината и справедливостта не са ли важни за теб? Не те ли е грижа за смъртта на Харли? За Миранда, която е била изнасилена от Уестън? За лишеното от живот бебе на Миранда и Хънтър?

Остра болка прониза сърцето й. Агонията, стегнала душата, й беше непоносима.

Изведнъж почувства потребност да избяга, да се махне някъде надалеч, както правеше, когато беше малка. Пренебрегнала дългия списък от задачи, които си бе набелязала за деня, Клеър тръгна към обора. Видя тъмните облаци, покрили небето. На кого му пука за времето! След няколко минути оседла малката дореста кобила и пое по познатата и обрасла с трева пътека, която водеше към свещените земи на местното индианско племе, към поляната на върха на скалите, за която Руби й бе говорила преди толкова много години, към специалното кътче, на което се бяха любили двамата с Кейн.

Кейн. Остра болка прониза сърцето й при мисълта за него. Той със сигурност щеше да открие истината. Щеше да разобличи лъжите й. Все някак си щеше да разбере, че Шон е негов син. И тогава какво? Щеше ли да я намрази навеки? Щеше ли да я изостави? Да поведе битка за попечителство върху сина си?

Не можеше да прогони тревожните мисли от главата си. О, господи, трябваше да му кажа. Скоро.

Ято чайки се издигна високо над гората. Между клоните на дърветата се виждаха тънки паяжини, блеснали от утринната роса. Листата на по-ниските клони я удряха по лицето, а кобилата вървеше все напред и бавно се изкачваше нагоре към облаците.

Изкачила се на върха на скалите, Клеър насочи коня към мястото за къмпинг, на което толкова често се бе виждала с Кейн. Днес обаче то беше безлюдно и, като се изключи студената пепел, останала от нечий отдавна загаснал огън, мястото изглеждаше напълно запуснато и изоставено. Студена тръпка пробяга по гръбнака й. Клеър настръхна, спомни си за предупрежденията на Руби и се запита дали духовете на мъртвите наистина не обитават това специално място.

Изпълнена с разочарование, тя остави кобилата да пасе и без да слиза от гърба й се загледа в буреносните облаци, надвиснали над тъмния и страховит океан. Даде си сметка, че бе дошла тук не защото й се яздеше, а защото се бе надявала да се срещне с Кейн отново. Изпитваше потребност да види него, а не това мрачно място, скътано високо в планината. Трябваше да го види.

И точно това щеше да направи.

— Дий! — Дръпна юздите. Насочи кобилата обратно към дома, срита я с колене и конят препусна в галоп. Поради някаква неизвестна причина й се струваше, че времето й изтича. Чувстваше, че ако не се види скоро с Кейн и не му каже истината, целият ад ще се стовари върху главата й.

 

 

Теса Холанд беше последният човек, когото Уестън би очаквал да намери в кабинета си, но ето че тя беше там, настанила се удобно на дивана, кръстосала стройните си крака и стиснала запалена цигара в едната си ръка. По някакъв начин бе успяла да се промъкне покрай неговата строга като нацистки офицер рецепционистка, но Уестън, всъщност, не възразяваше срещу присъствието й. Облечена беше с къса черна пола и прилепнал към тялото бял пуловер и изглеждаше по-сексапилна от всякога. Почувства как членът му помръдна и мълчаливо прокле свръхразвития си сексуален нагон, който цял живот го бе вкарвал в неприятности. Сериозни при това.

— Теса — поздрави той с надеждата, че гласът му прозвуча достатъчно нехайно. После приседна на ъгъла на бюрото си и кръстоса ръце над едното си коляно. — На какво дължа тази чест?

— Помислих се, че е крайно време за някои признания.

— От твоя страна?

— Не. От твоя. — Тя дръпна от цигарата си и изпусна облак дим през устата си. — Сигурно вече си чул, че по време на изкопните работи за новия хотел на „Стоун Илахий“ намериха тялото на Хънтър Райли?

Налагаше се да действа особено предпазливо. Тя очевидно знаеше повече, отколкото бе предполагал.

— Чух, че са намерили някакво тяло. Засега се смята, че това е Райли заради пръстена, който е намерен заедно с трупа, но за категорична идентификация ще може да се говори едва когато бъде открит стоматологичният му картон, за да сравнят зъбния статус.

— Това е само въпрос на време. — Теса наклони главата си на една страна и го изгледа така, че на него му се прииска да изчезне на часа. — Ти си го направил, Уестън — заяви тя. — Сигурни сме в това, защото всички знаем, че си излъгал за работата му в Канада. — Тя цъкна с език. — Знаеш ли, мислех те за по-умен.

— Значи си дошла тук — за какво? Да ме обвиниш в убийство? — Той се разсмя. — Хайде, стига, Теса! Я се отпусни! Доколкото си спомням, двамата с теб на времето си прекарвахме много добре заедно. Признай си, че това е единствената причина, поради която в момента си тук.

— Само в мечтите ти. Тук съм, защото исках да си поиграя с теб.

— Теса, миличка…

— Аз пък си спомням, че имаше моменти, в които си прекарвахме ужасно — подхвърли тя и сините й очи леко се разшириха. — Като например момента, в който ме преби и ме принуди да ти духам.

— Виж, аз не…

— А след това се сещам за момента, в който изнасили Миранда. Спомняш си, нали? И тя направи аборт. Знаеше ли това? — Теса се изправи и се приближи толкова близо до Уестън, че можеше да го докосне с двата си пръста, стиснали цигарата „Вирджиния Слимс“. — Отнесе се с нея с такава брутална жестокост, че тя изгуби бебето си. А аз бях толкова слаба, така дяволски безполезна, че не можах дори да се изправя и да й помогна. Трябваше да те убия тогава, Уестън. Така щях да спестя на щата разходите, които ще направи, за да докаже, че ти си виновен за смъртта на Хънтър Райли.

— Аз не съм…

— В такъв случай знаеш кой го е сторил. — Изтръска пепелта от цигарата си върху килима му. — Съветвам те да си потърсиш някой дяволски добър адвокат, Тагарт, защото ще имаш нужда от него.

— Не можеш да докажеш нищо от това, в което ме обвиняваш — студено отвърна той, макар че сърцето му се свиваше от страх. — А и кой ще ти повярва? Колко психиатри си посещавала през последните петнадесет години? Пет? Десет? Освен това май бях чул отнякъде, че си правила секс с един от терапевтите ти. Исусе, Теса, наистина не зная за какво говориш. Ти си само една побъркана откачалка.

Тя не отстъпи нито сантиметър назад.

— Ами какво ще кажеш за Джак Сонгбърд? Знаеш ли, че намериха ножа му близо до тялото на Хънтър? — Усмихна се странно; сочните й устни, покрити с блестящо ярко червило се опънаха върху зъбите й. Чукна с пръст главата си, сякаш току-що й бе хрумнала някаква мисъл. — Не съм ли виждала този нож у тебе? Нали си спомняш, непосредствено след като някакви вандали надраскаха колата ти?

Уестън бе започнал да се поти, но той играеше тази игра твърде отдавна, за да си позволи да се огъне.

— Ти си побъркана, нали?

— Това е краят ти, Тагарт. Крайно време беше някой да ти види сметката. Исках само да ти кажа, че нямам търпение да дам показания — не само за ножа, но и за всичко останало.

Уестън се разсмя, макар че в действителност му се искаше да я удуши.

— Ами давай тогава. Аз нямам какво да крия. Защо ми е да убивам Райли или пък Сонгбърд?

— Добър въпрос — отбеляза тя и загаси цигарата си в един месингов пепелник на масичката пред дивана. — Трябва да знаеш обаче, че ченгетата си разбират от работата и сами ще се досетят за мотивите ти. О! — Замълча за момент, сякаш току-що й бе хрумнала някаква друга мисъл. Изпълнението й обаче беше толкова съвършено, че Уестън беше повече от сигурен, че всичко това е внимателно обмислена постановка. — Предполагам вече знаеш, че бизнес делата ти също се разследват в момента.

Стомахът му се сви на възел.

— Разследват се?

— Да. Не съм сигурна коя точно правителствена организация извършва проверката — данъчните власти или някоя щатска комисия, но на твое място бих се притеснила сериозно, ако документацията ти не е в ред. — Стисна дамската си чанта с едната си ръка и тръгна към вратата. — Дойдох да ти съобщя добрите новини, защото смятах, че ти го дължа след всичко, което направи за мен и семейството ми. — Изпрати му една въздушна целувка и хвана бравата. — Ще се видим в съда.

Излезе от кабинета му, обгърната от облак цигарен дим и аромата на скъп парфюм. Теса блъфираше. Сигурен беше в това. А може би наистина го мразеше толкова много, че да се унижи до там, че да свидетелства срещу него в съда? Нямаше ли някакъв срок на давност за изнасилване и нападение… или законът беше променен? Що се отнася до убийството…

Мисли, Тагарт. Мисли. Изпадал си и в по-затруднено положение. Все трябва да има някакъв изход!

Заобиколи бюрото и седна на стола си. Сърцето му блъскаше с все сила, цялото му тяло беше покрито с пот. За секунда си помисли, че ще изгуби контрол върху стомаха си и ще повърне, но гаденето бързо отмина, когато изведнъж му хрумна, че разполага със скрит коз. Единственото, което трябваше да направи, бе да елиминира Теса. А също и Шон. Хлапето беше син на Харли, заплаха за наследството му, и затова той трябваше да се погрижи за него. Работил беше твърде дълго и упорито, отнел бе не един човешки живот, преследвайки лъвския пай от богатството на семейство Тагарт. Единствено Пейдж бе останала, за да се съревновава с него за дял от наследството, но той съзнаваше, че никога няма да може да се отърве от нея. Имаше нужда от нея, за да се грижи за баща им. Освен това нещо му подсказваше, че сестра му може да бъде изключително опасна. Разбираше го по надменно вирнатата й брадичка и странния блясък, който от време на време съзираше в очите й. Макар че никога не говореше за това, Уестън бе сигурен, че тя знае за всяко извършено от него злодеяние и само изчаква удобния момент, за да използва информацията си срещу него.

Вдигна телефонната слушалка и набра бързо номера на Денвър Стайлз. Попадна на телефонен секретар. Остави съобщение на Стайлз. Искаше да се срещнат по-късно същата вечер.

 

 

През целия си живот Клеър нито веднъж не бе посещавала малката дървена къщичка на другия бряг на езерото. Винаги бе знаела, че Кейн живее там. Минавала бе с лодка наблизо, но никога не бе спирала. Освен това връзката й с Кейн беше толкова кратка и пламенна, че изобщо не разполагаха с време за посещения. Пък и в онези дни Кейн постоянно си търсеше някакво извинение, за да се махне далеч от къщата и пияния си баща.

Клеър насочи колата си към малкия паркинг близо до къщата. Сърцето й биеше като обезумяло. Джипът на Кейн беше спрян на алеята, което означаваше, че си е у дома. Трябваше да се изправи пред него и да му каже, че е баща. Никакви лъжи повече. Пръстите й овлажняха от пот. Можеше да измисли хиляди извинения, за да отложи неизбежното, но просто не искаше да го прави. Време беше да каже истината.

Изкачваше се по стълбите, когато Кейн отвори вратата.

— Мен ли търсиш? — попита той.

Стори й се по-студен и отчужден от всякога. Не я прегърна, нито пък я целуна. Не се усмихна дори. Въпреки това изглеждаше все така красив и жизнен и част от нея искаше да се хвърли в прегръдките му, да обвие ръце около врата му, да го целуне и да остане при него до края на живота си.

— Трябва да поговорим.

С интерес повдигна нагоре едната си златиста вежда.

— За?

— За много неща.

Отвори вратата, за да я пропусне вътре. Къщата беше чиста и подредена, с изключение на работната му маса, която беше отрупана с хартии, химикалки, папки и кламери. Имаше и компютър. Почувства, че той стои непосредствено зад нея и търпеливо чака. Клеър се опита да намери най-подходящите думи, с които да му обясни и да го накара да разбере.

— Има… нещо, което трябва да знаеш.

— Обърни се, Клеър — рече той, хвана я за рамото и я завъртя внимателно, принуждавайки я да го погледне в очите.

— Много ми е трудно. — Прокашля се. — Става дума… за Шон.

Кейн едва забележимо стисна устни.

— Той не е син на Пол.

— Какво? Не, но…

— Мой син е.

Думите му сякаш отекнаха в съзнанието й, но в стаята цареше абсолютна тишина. Презрение ли долавяше в погледа му? Или неподправен гняв?

— Да.

— Защо не ми каза?

— Аз… аз не можех. Когато разбрах, че е твой син, вече бях женена. Пол се бе съгласил да признае детето за свое и аз си помислих… Искам да кажа, че докато Шон не стана на три-четири месеца, аз вярвах… — Очите й се напълниха със сълзи, лицето й пламна от срам.

— Мислила си, че е син на Тагарт.

— Да. — Гласът й потрепери. — Аз… аз… О, Кейн, толкова съжалявам.

Хвърли се в прегръдките му и почувства как цялото му тяло се скова.

— Мислех, че бебето е на Харли. По време на цялата си бременност и през първите няколко месеца от живота му аз вярвах, че бащата на Шон е мъртъв и че нищо не може да се направи по въпроса, но после… месеците и годините минаваха и за мен стана очевидно, че ти си негов баща, само че тогава забременях със Сам и предпочетох да се престоря, че двамата с Пол сме създали едно щастливо и нормално семейство. — Премигна няколко пъти, опитвайки се да прогони горещите сълзи, напълнили очите й. — А това, естествено, не отговаряше на истината.

Силна тръпка разтърси тялото му и ръцете му, толкова безучастно студени само преди миг, се обвиха около тялото й и той с все сила я притисна към себе си, сякаш за да узакони властта си над тялото и душата й.

— Няма нищо, всичко е наред — промълви той, заровил лице в косата й и коленете й внезапно омекнаха. С какво бе заслужила това негово разбиране и опрощение?

Кейн я целуна по върха на главата. От гърлото й се изтръгна задавено ридание.

— Обичам те — изрече тя, а Кейн я притисна още по-силно към себе си.

— И аз те обичам. — Плъзна ръце нагоре по тялото й, хвана главата й и я извърна към себе си. — Знаех за Шон.

Тя замръзна.

— Знаел си?

— Вчера научих.

— Какво? — Опита се да се отдръпне, но той я държеше здраво и притискаше главата й към рамото си.

— Получих копие от акта за раждане.

— О, не… — В този момент й се искаше да умре.

— В началото си помислих, че е син на Тагарт, но след това се замислих и изведнъж си дадох сметка, че момчето прилича на мен. Кръвните проби също съвпадат. Вече проверих.

— Когато разбрах истината вече беше прекалено късно. Тогава смятах, че за него ще е по-добре, ако вярва, че Пол е истинският му баща. — Тя шумно подсмръкна. — Но това се оказа поредната ми грешка.

— Всичко ще се оправи — повтори Кейн и тя си помисли, че много би искала да му повярва.

— Не виждам как.

— Искам да се омъжиш за мен, Клеър — заяви той, погледна надолу към нея и се усмихна едва-едва. — Пропиляхме много време, но въпреки това смятам, че всичко ще бъде наред. За всички нас.

— Но Шон и Саманта…

— И двамата ще бъдат мои деца.

— Не мисля… искам да кажа… Кейн, та ти пишеш книга за Харли.

— Приключих с това. И искам да ти призная нещо.

Заведе я до канапето и двамата седнаха един до друг. Той веднага я прегърна през раменете и й разказа за случилото се предишната нощ. Каза й как бе тичал към дома й с намерението да я попита направо за Шон, но бе чул разговора на трите сестри и бе останал до края, неспособен да си тръгне, преди да е научил цялата истина.

— Не трябваше да се спотайвам в сенките и да подслушвам — заяви той, разяждан от чувство на вина. — Но просто не можех да си тръгна. Повярвай ми, никога няма да издам тайната ви. Можеш да си сигурна в това.

— В нищо вече не мога да съм сигурна.

— Шшт…

Целуна я и почувства соления вкус на сълзите й.

— Трябва само да ми се довериш, Клеър.

— Вярвам ти. — Потрепери до него и въздъхна примирено.

— Стани моя жена.

— Ще стана — обеща му тя, а той я целуна отново, осъзнал най-после, че тази жена е неговата съдба.

 

 

Уестън оправи кливера и платното заплющя на вятъра. Беше позвънил на Денвър Стайлз и бе поискал да се срещнат насаме, в резултат на което двамата в момента плаваха заедно на „Стефани“ и се приближаваха към брега. Докато направляваше скъпата си яхта Уестън не преставаше да се пита до каква степен би могъл да се довери на Стайлз. Беше сигурен, че алчното копеле би направило всичко, за да получи съответната значителна сума, уверен беше, че Стайлз е човек без каквито и да било скрупули. Според него Стайлз беше продажен частен детектив, който вероятно поддържаше доста тесни контакти с престъпния свят.

— Имам проблем — призна Уестън и насочи лодката по посока на вятъра.

— От какво естество? — Стайлз хвърли един проницателен поглед по посока на Уестън.

— И се надявам, че ти ще ми помогнеш да го разреша.

— Може би.

— Някои хора трябва да… изчезнат.

Вятърът издуха косата на Стайлз върху лицето му, но изражението му изобщо не се промени. Той продължи да се взира в Уестън с металносивите си очи.

— Какво имаш предвид под изчезнат?

— Искам да си идат завинаги.

Стайлз разтърка лицето си.

— Искаш някой да ги убие.

Уестън сви рамене и рече:

— Струва ми се, че това би бил най-лесният начин. Една злополука по „Шосе 101“, там, където пътят криволичи високо над океана… Мантинелата може лесно да бъде разхлабена, а колата може да бъде изблъскана от пътя. Щом премине през мантинелата, тя ще се преобърне от скалите и ще падне в океана.

Стайлз едва забележимо стисна зъби и мускулите на лицето му потрепнаха.

— И кой ще пътува в тази кола?

— Теса Холанд и племенникът й Шон Сейнтджон.

— А ако кажа не?

— Мога да ти предложа много пари.

Стайлз се поколеба и в този момент Уестън разбра, че е спечелил. Копелето наистина бе алчно за пари.

— Колко?

— Двеста хиляди. От теб се иска само да намериш начин да ги отвлечеш, да излееш малко алкохол в гърлото на Теса, а може би и в гърлото на момчето… Той си пада малко хулиганче и аз съм сигурен, че вече е обърнал не една бира. След като ги напиеш, ще ги сложиш в колата на Теса и докато всички останали са на партито, на което Дъч утре вечер ще обяви кандидатурата си за губернатор, те двамата ще претърпят малка злополука.

— А ти ще разполагаш с надеждно алиби. — Гласът на Денвър звучеше все така спокойно и безизразно.

— Бинго! — Уестън вкара яхтата в канала, водещ към залива. — Какво ще кажеш?

— Двеста хиляди?

— Точно така. Сто хиляди предварително.

Студените очи заблестяха и само за миг в тях проблесна слабо колебание и някакви угризения. След това устните му се разтегнаха в широка усмивка.

— Споразумяхме се, Тагарт — заяви той. — Но искам да ми платиш утре вечер. Веднага след партито. След това изчезвам от тук. И никога повече няма да чуеш за мен.

— Още по-добре — отвърна Уестън, решил, че този тип наистина му харесва. — Още по-добре.

 

 

— Има нещо, за което искам да поговоря с теб — рече Клеър, когато Шон влетя в къщата.

Напоследък често отсъстваше от дома им и продължаваше да й се сърди заради решението й да се преместят в Орегон. Макар че не го бяха хващали да краде отново, Шон се мотаеше с някакви хлапета, които Клеър никак не харесваше, прибираше се прекалено късно и постоянно й отговаряше. Клеър никога не го бе хващала пиян, макар че понякога си идваше целият вмирисан на цигари и бира.

Той тръгна по стълбите към стаята си.

— И какво е то? — Неохотно се обърна към нея и в този момент забеляза кремавата рокля, с която беше облечена. — О, по дяволите! Ти си мислиш, че ще отида на онова шибано парти, така ли?

— Тази вечер е много важна за дядо ти.

— Що се отнася до мен, дядо може да го духа. Той е едно манипулативно копеле.

— Шон!

— Точно такъв е. Освен това си имам свои планове.

— И с кого са свързани?

— Има ли някакво значение?

— Разбира се. Въпреки че няма начин да не дойдеш на партито.

— Разбира се, че има. Дядо пет пари не дава дали ще съм там. Той и без друго не ме харесва.

— Защо смяташ така?

— Разбирам го по начина, по който ме гледа.

— Ти си параноик — заяви Саманта и се спусна надолу по стълбите, пременена с най-новата си рокля от розова коприна, която шумолеше при всяко нейно движение.

— Да, а ти си…

— Моля ви, не започвайте пак. Става ли? Нямаме никакво време. Шон, ела в кухнята. Трябва да поговорим за нещо. — Сега или никога, каза си Клеър. Твърде много хора вече знаеха, че Шон не е син на Пол. Крайно време беше и той да научи истината.

— Ако някой пак ти е казал, че съм отмъкнал нещо, значи те е излъгал…

— Саманта, искам да ни оставиш насаме за няколко минути — рече Клеър, а Сам кимна с глава и излезе на предната веранда. — Внимавай да не се изцапаш.

— Няма. Не се притеснявай. — Вратата се затвори с трясък след нея.

Клеър последва сина си в кухнята. Той отвори хладилника, взе си кутийка кола и парче студено пиле, след което се настани на един стол до плота. В очите му се четеше недоверие, косата му падаше върху лицето му, на което бе изписано неописуемо раздразнение. И въпреки това Клеър обичаше това момче с цялото си сърце.

— Има нещо, което искам да знаеш. Нещо, което трябваше да ти кажа много отдавна.

— Така ли? — Той отвори колата. — И какво е то?

— Отнася се до баща ти.

— Той е перверзник. — Шон отпи голяма глътка кола.

— Не, Шон, аз не говоря за Пол.

— Мамка му, какво тогава…? — Погледна я с интерес.

Клеър хвана ръката му и почувства напрежението, сковало цялото му тяло.

— Пол Сейнтджон не е биологичният ти баща.

— Какво, по дя… — Отдръпна се от нея като опарен. — Какво искаш да кажеш? Как така не е мой биологичен баща?

— Просто не е. Чуй ме. Когато забременях с тебе все още не бях омъжена. Имах връзка с един човек, но той се записа в армията и замина, а тогава аз още не знаех за теб.

— Какво? — Скочи от стола, който се плъзна по пода и се удари с трясък в стената. — Какво? За бога, мамо, това да не е някаква отвратителна шега?

— Не е шега.

— Но… — Той невярващо поклати глава.

— Кейн Морън е истинският ти баща.

Шон зяпна от изумление.

— Онзи тип с мотора?

— Който те отърва от обвинение в кражба.

— Той е моят баща? — изграчи Шон. — Това не е поредната ти лъжа, нали?

— Не. — Погледът й беше изключително сериозен и пред очите й лицето на Шон, зачервено от ярост до преди малко, изведнъж пребеля като платно.

— Няма начин.

— Така е, Шон, и аз трябваше да ти го кажа по-рано.

— Дяволски си права, че е трябвало! Какво е това, мамо? Да не би да искаш да ми кажеш, че целият ми живот е лъжа?

— Не, но…

— Исусе, не мога да повярвам! — Очите му се напълниха със сълзи. — Чукала си се с него, а след това си ме представила като дете на онзи перверзник Сейнтджон. Мили боже! Ами Сам? — Гласът му пресекна и нежеланите сълзи потекоха по лицето му.

— Тя е дъщеря на Пол.

— Мамка му, мамо…

— Шон, изслушай ме…

— Няма начин! — Пристъпи назад, препъна се в съборения стол и продължи да отстъпва към вратата. — Няма начин, по дяволите! — Изхвърча от вратата и побягна с все сила.

Клеър хукна след него. Излетя през вратата и излезе на верандата, но токчето на обувката й се заклещи между дъските. Шон продължи да тича към гаража, заобиколи пристана и изчезна в гората.

— Шон! — извика след него Клеър. — Шон!

— Какво се е случило? — попита Саманта, седнала на люлката на верандата.

— Съобщих му нещо, което той не искаше да чуе.

— И какво е то?

— По-късно ще ти кажа. Точно сега трябва да отида да го потърся.

— Дай му време да се поуспокои — посъветва я Сам. — Всъщност, не се налага да идва на партито, нали?

— Би трябвало да присъства.

— Само ще създава проблеми, ако дойде — мъдро отбеляза Сам.

Клеър се загледа към гората, чувствайки се абсолютно безсилна. Може би Сам имаше право. Само че тя чувстваше, че трябва да последва момчето, да го прегърне и да му каже, че всичко ще се оправи. Да му повтори, че съжалява, загдето го е лъгала, и да го увери, че животът трябва да продължи. Стоеше там сама и се молеше синът й да е добре, надявайки се, че е взела правилното решение.

— Добре, нека да го оставим на мира за известно време — рече Клеър и се обърна към къщата.

Двете със Саманта влязоха заедно в кухнята и в този момент телефонът иззвъня. Клеър вдигна слушалката на третото иззвъняване.

— Клеър? — Гласът на Миранда трепереше от напрежение. — Виждала ли си Теса?

— Не съм. А трябваше ли?

— Двете трябваше да отидем на партито заедно, но не можах да я намеря нито в апартамента й, нито някъде другаде в комплекса.

Клеър не беше изненадана.

— Знаеш я каква е.

— Зная, че не искаше да ходи на това парти, но снощи самата тя ми каза, че е редно да отидем.

— И друг път е променяла решенията си.

— Сега е различно — възрази Миранда и Клеър почувства как тревогата й се предава и на нея. — Разговарях с нея преди два часа и тя ми каза, че ще бъде готова в уреченото време. Проблемът е в това, че още тогава ми се стори пияна.

— Понякога, когато има нужда от малко допълнителна увереност…

— Зная, зная… в такива случаи си налива питие. Но… е, добре, няма какво повече да направя. Ще се видим на партито. Може Теса да се появи направо там.

— Може — съгласи се Клеър и се загледа през прозореца към гората, в която бе изчезнал синът й. Той щеше да се прибере у дома. Винаги си идваше, но не и преди да е готов да го стори.

Погледна към вечерното небе и се помоли този ден да свърши по-скоро.

 

 

Балната зала в „Стоун Илахий“ беше претъпкана. Официално облечените и отрупани със скъпоценности гости се събираха на малки групички, разговаряха, смееха се и отпиваха шампанско, което извираше от няколко сребърни фонтана. Върху покритите с ленени покривки маси бяха подредени изискани ордьоври, а Бенедикт Дъч Холанд, застанал на подиума, обявяваше намерението си да се кандидатира за губернатор на щата.

Клеър обаче беше неспокойна. Нещо не беше наред. Чувствайте го инстинктивно. Кейн, естествено, не присъстваше на партито, тъй като Дъч го считаше за свой враг. Нямаше го и Денвър Стайлз и отсъствието му изглеждаше странно в очите на Клеър. Не, тук нещо определено не беше както трябва. Клеър имаше усещането, че някой е метнал примка на шията й и бавно затяга клупа.

— Къде е Денвър? — попита Миранда.

— Нямам представа. — Клеър огледа тълпата, долови приглушените гласове на гостите и в този момент зърна Уестън и Кендъл Тагарт да влизат през входната врата. — Олеле!

— Какво означава това? — попита Миранда, настръхнала от неприязън. — Татко никога не би ги поканил.

Бледа както винаги, Кендъл едва намери сили да се усмихне. Приличаше на уплашена сърна, готова всеки момент да побегне. На лицето на Уестън обаче грееше широка усмивка. Здрависваше се с гостите и се държеше като скъп приятел на домакина.

— Може да е някаква важна клечка в републиканската партия.

— И въпреки това не вярвам, че татко… О, господи, погледни нататък.

Дъч най-сетне бе забелязал Уестън и усмивката изведнъж замръзна на зачервеното му лице. Той слезе от подиума и прекоси цялата зала, без да обръща внимание на пожеланията и сърдечните поздрави на гостите, край които минаваше.

— Надушвам неприятности — рече Миранда. — Повикай охраната.

— Какво става? — попита Саманта, доловила безпокойството в гласа на леля си.

— Не зная. — Клеър прекоси залата. Щеше й се Кейн да е тук с нея. Той със сигурност щеше да знае как да постъпи. Беше му се обадила, за да го предупреди за бягството на Шон и той й бе обещал да излезе да потърси сина си, да го намери и да й се обади. До този момент обаче все още нямаше вест от него.

Достигна до един от охранителите точно в момента, в който Дъч и Уестън застанаха един срещу друг.

— Какво става тук, Тагарт? — грубо попита Дъч.

Усмивката на Уестън не помръкна нито за миг.

— Реших да дойда и да ти пожелая късмет.

— Как ли пък не, по дяволите!

— Дъч… — Началникът на предизборния му щаб, Ралф Мърдок, хвана Дъч под ръка.

Кендъл изглеждаше така, сякаш й се искаше земята да се разтвори под краката й и да я погълне.

— Махай се от тук!

Уестън вдигна едната си ръка.

— Ей, аз най-редовно си плащам членския внос като член на…

— Казах да изчезваш от тук!

— Предупредих те, че идеята не е добра — обади се Кендъл.

Музиката, разнасяща се от пианото, бавно заглъхна, разговорите в залата замряха. Всички погледи се насочиха към новия кандидат за губернаторския пост и неговия стар съперник и конкурент.

— Не зная каква игра играеш, Тагарт, но ти предлагам да отидеш да си я играеш някъде другаде!

Хората от охраната внимателно си проправяха път през претъпканата зала.

— Хайде да се успокоим — настоя Мърдок. — Бенедикт, моля те…

На Дъч обаче тези не му минаваха.

— Изхвърлете го от сградата — изръмжа той. — Веднага! — Един от охранителите докосна Дъч по рамото и той рязко се завъртя към него. Очите му гневно блестяха. — Това е моят хотел, моето парти, моята шибана…

Вратите се отвориха с трясък и в залата връхлетя Кейн, заобиколен от трима заместник-шерифи.

— В името на свети Петър, сега пък какво? — смотолеви Дъч.

Всички погледи се насочиха към служителите от шерифската служба, но не и този на Клеър. Тя потърси погледа на Кейн и едва не припадна, когато забеляза болката и ужасната агония, спотаени в очите му. Шон. Нещо страшно се бе случило с момчето й. Кейн прекоси залата и я обгърна с ръце. Един от заместник-шерифите се приближи до Дъч.

— Преди около петнадесет минути е станала катастрофа на „Шосе 101“. Една кола е изхвърчала от шосето, минала през мантинелите и се разбила долу в океана. Колата е с калифорнийска регистрация и се води на името на Теса Холанд.

Миранда не успя да сподави вика, надигнал се в гърлото й. Краката на Клеър изведнъж омекнаха.

— Теса — прошепна тя и се уплаши, че всеки момент ще повърне.

— Какво? — Дъч неволно отстъпи назад. — Какво? Теса? Не.

— Все още не сме намерили телата на пострадалите, но водолазите са готови да започнат търсенето.

— Това не е всичко — призна Кейн. В гласа му се прокрадваше едва контролиран ужас. — Има свидетел, който смята, че е видял Теса по-рано през деня. С нея е имало едно момче.

— Момче? — неуверено повтори Клеър.

— Описанието му съвпада с това на Шон.

 

 

Всевъзможни светлини — червени, бели и сини — прорязваха тъмнината на нощта. Колите на шерифската служба бяха спрени до самия ръб на скалите, в близост до изкъртената мантинела. Колата на Теса, осветена от прожекторите, монтирани на пътя, изглеждаше напълно смачкана и потрошена, с изпочупени стъкла.

Все още не бяха намерени никакви тела и Клеър започваше да си мисли, че течението ги е отнесло навътре в океана. Гадеше й се от страх, горещи сълзи мокреха лицето й, а тя продължаваше да се взира в тъмните води на океана и да се моли за живота на сестра си и сина си.

На мястото на злополуката се бе насъбрала голяма група хора. Фотографи и репортери се блъскаха около лентата, опасваща мястото на произшествието. Гостите, поканени на партито на Дъч, бяха пристигнали с колите си, тласкани от болезнено любопитство и изпълнени с благодарност, че техните близки са в безопасност и далеч от смачканата кола, която виждаха на триста метра под себе си.

Клеър беше неутешима, но Кейн, скован от собствената си скръб, не я изпускаше от прегръдките си. Някой наметна одеяло върху раменете й и тя си спомни нощта, през която тя и сестрите й се бяха озовали в тъмните води на езерото Ероухед, а някакъв добър човек, опитвайки се да ги стопли, им бе предложил старо одеяло и чаша кафе.

— Как се случи това? — попита Клеър, припомнила си опасенията на Миранда, че Теса може да е пияна. Тя вероятно случайно бе срещнала Шон в града и бе решила да го вземе със себе си на партито. Защо? Защо? Защо!

Облегна се на Кейн и почувства как цялото му тяло се напрегна, когато мерцедесът на Уестън Тагарт се присъедини към останалите коли край пътя.

— Хайде, хора, движение. Продължавайте напред. Няма нищо за гледане — повтаряха шерифите, но изпълнените с любопитство зяпачи продължаваха да се навъртат наоколо, а Уестън, запалил цигара, пренебрегна напълно молбата на полицаите.

— Копеле — изръмжа Кейн и скованите мускули на ръцете му се поотпуснаха. — Какво търси тук, по дяволите?

— Кой знае… — отвърна Клеър, изцяло погълната от мъката и страховете си.

Ръцете на Кейн обаче сякаш го сърбяха да се сбие с някого. Бавно пусна Клеър и се обърна към Тагарт.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да изкажа своята съпричастност.

— Няма нужда.

— Какъв точно ти е проблемът, Морън?

— Ти си ми проблемът. Знаеш ли, арестуването ти за убийството на Хънтър Райли е само въпрос на време.

— Нямам нищо общо…

— А също и за убийството на Джак Сонгбърд.

— Ти да не си се побъркал? Виж, ако продължиш да ме клеветиш, ще се обадя на адвоката си и ще те помъкна по съдилищата. Толкова много дела ще ти стоваря на главата, че ще се чудиш откъде ти е дошло.

— Сериозно? — Кейн, стиснал юмруци, не сваляше от лицето му блесналите си от ярост очи. — Какво знаеш за това? — попита той и кимна с глава по посока на смачканата мантинела.

— Само това, което знаят и останалите — Теса Холанд най-вероятно не е успяла да вземе завоя и се е гмурнала в океана.

— И ти нямаш нищо общо?

— Отиваш твърде далеч, Морън — заяви Уестън и на лицето му цъфна надменна усмивка.

— Така ли? Защо бях чул, че Теса смята да свидетелства срещу тебе в съда?

— Нямам представа за какво говориш.

— Кейн, недей! — предупреди го Клеър, почувствала, че той се кани да замахне и да удари Уестън.

— Ей, я се успокойте! — разпореди се един от шерифите — някакъв дебелак с огромен мустак.

— Рано или късно ще си получиш заслуженото, Тагарт. Аз лично ще се погрижа.

— Нима? Така, както си го получи Дъч Холанд? Само че си твърде обвързан с дъщеря му и не ти стига куража, за да напишеш книгата си, нали?

— Ще се откажа от историята за Тагарт в полза на други, далеч по-интересни четива.

— Добре, стига толкова. Вие двамата, връщайте се при колите си.

Кейн понечи да се обърне, но в този момент до тях рязко спря един черен лексъс. Пейдж Тагарт бързо излезе от колата.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — сърдито попита Уестън.

Пейдж въздъхна, изгледа по-големия си брат, а след това насочи поглед към Кейн.

— Тук съм, защото подходящият момент най-сетне настъпи, братко — с усмивка заяви тя. Бръкна в чантата си и извади от там лист хартия. — Спомняш ли си го? Намерих го в камината преди много години. Това е част от удостоверението за раждане, което се опитваше да изгориш. Принадлежи на Хънтър Райли. О, а пистолетът, който бе намерен близо до тялото на Харли? Е, той беше мой. Всъщност, принадлежеше на мама, но след като осъзнах, че си убил Харли, аз го взех и тръгнах да те търся, твърдо решена да те стресна до смърт. Само че изведнъж се уплаших и си тръгнах. Харли ме видя, попита ме какво правя, измъкна пистолета от ръцете ми и го хвърли във водата.

— Защо правиш това? — попита я Уестън.

— Защото е крайно време да платиш за греховете си, Уестън. Ти, който винаги си смятал, че ще наследиш цялото ни богатство. Ти дори посегна на момчето на Клеър, нали? На Шон? Защото си смятал, че е син на Харли. Но онова, което не знаеш, за което изобщо не си се досетил, е, че хлапето изобщо не е Тагарт. Той е син на Кейн.

Уестън рязко се обърна, видя сляпата ярост, изписана на лицето на Кейн, и подобно на хваната в капан котка изведнъж се хвърли към него. Тряс! Юмрукът му се стовари върху челюстта на Кейн.

— Не! — извика Клеър, осъзнала, че Шон е мъртъв, а обезобразеното му тяло е отнесено от течението в океана.

Кейн замахна с юмрук, удари Уестън в стомаха и той се преви на две.

— Достатъчно! — изрева заместник-шерифът.

Уестън се изправи, изрева диво, но Кейн отново го удари с все сила и той се стовари на земята, осветен от фаровете на приближаващ към тях пикап. Колата рязко спря и вратите се отвориха.

Денвър Стайлз, стиснал пистолет в ръката си, скочи от шофьорското място. Уестън се ухили безумно.

— Слава богу!

След него от пикапа изскочиха трима полицаи и насочиха оръжията си към Уестън.

— Легни по очи, Тагарт — разпореди се Денвър. — Веднага!

— Какво, по дяволите…

— Изпълнявай! — Обърна се към един от полицаите. — Прочети му правата.

— Имате право да запазите…

— Почакай! Какво е това? — изкрещя Уестън.

— Прибавете към обвиненията и съпротива по време на арест — рече Денвър и в този момент още двама човека се появиха от колата.

Сърцето на Клеър едва не се пръсна. Пред нея стояха Теса и Шон. Изглеждаха уплашени, но напълно невредими. Шон, разтърсван от ридания, се хвърли в ръцете на майка си и Клеър не можа да сдържи сълзите, които потекоха от очите й.

— О, Шон — прошепна тя. — Миличък, какво се случи?

— Беше Стайлз — обади се Теса. На лицето й нямаше никакъв грим и изглеждаше така, сякаш не е спала дни наред. — Той е ченге под прикритие. От толкова време работи под чуждо име, че дори и Миранда не го познава.

Миранда, която стоеше наблизо и ги наблюдаваше, само присви очи.

— През цялото време не можех да се отърва от усещането, че съм те виждала някъде.

— От месеци се опитваме да пипнем Тагарт — поясни Стайлз. — Подозирахме го в пране на пари, даване на подкупи и, евентуално, в убийство. Оказа се, че сме били прави. Сестра му и Теса се съгласиха да свидетелстват срещу него в делата за убийството на Джак Сонгбърд и Хънтър Райли. — Изражението му помръкна. — Теса, обаче, ще трябва да бъде обвинена за убийството на Харли Тагарт. Когато я попитах по-рано тази вечер, тя най-после си призна, че го е убила.

— Беше злополука — проплака Миранда.

— Въпреки това.

— Няма нищо — обади се Теса. — Крайно време е. Трябваше да кажа на някого.

— О, Тес… — Миранда прегърна сестра си, опитвайки се да я подкрепи и да й помогне да издържи.

— Съжалявам, че избягах от къщи — рече Шон, който изглеждаше искрено разстроен. — Отидох в града и там ме намериха леля Теса и господин Стайлз. Поискаха от мен да тръгна с тях и…

— Денвър е записал последния си разговор с Уестън — обясни Теса. — Тогава Уестън му предложил пари, за да ни убие.

— Но защо? — На лицето на Клеър се изписа неподправено отвращение докато наблюдаваше Уестън, който, закопчан с белезници, вървеше с полицаите към пикапа.

— Защото аз щях да свидетелствам срещу него. За Шон е смятал, че е син на Харли — поредният претендент за короната на семейство Тагарт.

Клеър с все сила притисна сина си към себе си, а Саманта, която бе станала свидетел на цялата сцена, обгърна с ръце майка си и брат си.

— Да си вървим у дома — предложи Кейн.

— У дома? — попита Клеър, която се чувстваше като човек, повлечен от течението на събитията.

— В къщата. Хайде, тръгваме. — Погледна към Миранда. — Искаш ли да дойдеш с нас?

— Не. — Тя изгледа Денвър Стайлз с подновен интерес. — Ще се присъединя към вас по-късно. Точно сега имам нужда от малко повече информация. А ти — обърна се директно към Теса — не казвай нито дума повече, преди да си разговаряла с адвокат.

— Добър съвет. Особено като се има предвид, че е даден от прокурор — отбеляза Стайлз и я дари с усмивка, каквато тя не бе виждала никога преди.

Кейн се наведе към Клеър и прошепна в ухото й:

— Сега, когато фойерверките приключиха и всички се оказаха в безопасност, ще ми направиш ли една услуга?

— Каквото кажеш — съгласи се тя.

— Добре. Тогава се омъжи за мен. Колкото е възможно по-скоро.

— Но…

— Но какво? — попита той.

— Хайде, мамо, защо не? — намеси се Шон и сърцето на Клеър за пореден път едва не се пръсна. Този път от щастие.

— Крайно време е — подкрепи ги Саманта.

Очите на Кейн бяха тъмни като заобикалящата ги нощ.

— Знаеш, че ще го направя, Кейн Морън — отвърна тя, а морският бриз разроши косата й. — Колкото е възможно по-скоро.