Лиза Джексън
Шепот (14)

10.

Клеър натисна спирачките и джипът плавно спря близо до гаража. Неспособна да овладее треперенето си, тя погледна пръста, на който до скоро бе носила годежния пръстен, и се опита да се спре сълзите, опарили очите й. Последните три часа бе прекарала в шофиране из града. Избягваше местата, на които Харли би могъл да я намери, не смееше да се прибере у дома, защото се боеше, че може да я потърси. Той имаше нужда от време, за да изтрезнее и да помисли върху онова, което му беше казала. Тя самата имаше нужда от пространство, за да преосмисли живота си.

Тъкмо излизаше от пристанището, когато буреносните облаци, събирали се цял ден на хоризонта най-сетне се струпаха над града. Разрази се силна буря. Вятърът огъваше клоните на дърветата, които сякаш танцуваха в тъмнината. От небето се изля пороен дъжд. По пътя се образуваха големи локви, а старата хижа, домът, който Клеър толкова обичаше, й се стори мрачен и изпълнен с лоши поличби и предзнаменования.

Вкъщи нямаше никой. Колата на Ранда не беше паркирана на обичайното й място, а напоследък Дъч прекарваше повечето си време в Портланд, където се срещаше с архитекти, адвокати и счетоводители, за да обсъдят следващата фаза от застрояването на „Стоун Илахий“. Този път Доминик бе заминала с него, макар че Клеър нямаше представа защо. Лятото бавно преминаваше в есен, а родителите й като че ли все повече и повече се отдалечаваха един от друг.

Доминик не беше от хората, които страдат мълчаливо. През целия си съзнателен живот Клеър я бе слушала да се оплаква от живота им в това забравено от бога място, скрито в сърцето на пустошта.

Теса вероятно също бе някъде навън. Къде и с кого, Клеър просто не знаеше. Никога не бе съществувала кой знае каква близост между нея и по-малката й сестра, но през това лято отношенията им съвсем охладняха. Между тях се появи напрежение. Теса беше като буре с барут, готово всеки момент да избухне. Клеър пък бе станала необичайно раздразнителна и обидчива, решена на всяка цена да защити връзката си с Харли.

Само дето връзка вече нямаше. А двете с Теса току-виж почнали да се разбират.

Миранда беше единственият човек в семейството, който беше твърд и надежден като скала. Единствения човек, на когото Клеър можеше да разчита.

Рязко дръпна ключовете, вдигна яката си, слезе от джипа и чу равномерното бръмчене на мощен двигател, заглушил плющенето на дъжда и грохота на водата, която се изливаше от улуците на къщата. Между дърветата проблеснаха фаровете на кола. Сърцето й се сви. Харли. Беше изтрезнял и бе хукнал подире й!

Само че тя просто не можеше отново да се изправи пред него.

Въпреки това продължи да стои като хипнотизирана, подобно на сърничка, заслепена от фаровете на кола. Опита да се овладее. Стегна се вътрешно и се приготви да му заяви по категоричен начин, че за всички ще е най-добре, ако наистина сложат край на връзката си. Надяваше се да го убеди в това — ако не веднага, то все някога щеше да успее.

Камарото на Миранда се появи с висока скорост иззад завоя и рязко навлезе в паркинга. Клеър въздъхна с облекчение. Гумите на колата изсвириха, тя леко занесе и спря само на два-три метра от Клеър.

— Качвай се! — извика Миранда през отворения прозорец. Гласът й трепереше от отчаяние.

— Ка…?

— Не спори, Клеър! Нямам време за това. Просто се качи в шибаната кола, по дяволите! — Напрежението, обхванало Ранда, граничеше с безумие и Клеър не си и помисли да възрази по някакъв начин. Отвори предната врата. Теса, очевидно изпаднала в шок, седеше прегърбена до Ранда. Беше пребледняла като мъртвец, очите й гледаха безизразно, а зъбите й тракаха неконтролируемо. Миранда не изглеждаше много по-добре. Тъмната й коса беше разрошена и залепнала за главата й, дрехите й бяха разкъсани, а на лицето й бе застинало сурово и неумолимо изражение. В ъгълчетата на устните й обаче се прокрадваше някакъв страх. Изглеждаше като човек, който знае, че е преследван от зла сила и трябва да се бори за живота си. Както и за живота на Теса.

— Ранда…?

— Влизай в колата, по дяволите!

Сърцето й се сви от ужас. Тя се настани на задната седалка.

— Какво става?

— Затвори вратата! — разпореди се Ранда, а Теса, която сякаш не можеше дори да разсъждава самостоятелно, се подчини на часа.

Миранда рязко завъртя волана, настъпи педала на газта и се понесе по алеята. Колата профуча с висока скорост покрай дърветата — тъмните стражи, охраняващи сребристите води на езерото.

Сърцето на Клеър щеше да се пръсне от страх; дланите на ръцете й започнаха да се потят.

— Някоя от вас ще ми каже ли най-после какво се е случило?

— Тази вечер виждала ли си се с Харли? — попита я Миранда. Колата занесе на завоя и задната гума се плъзна по разкаляния банкет. Миранда завъртя волана като обезумяла и само след миг колата отново се понесе по блесналия от дъжда асфалт.

— Да.

— На пристанището?

— Да. Да. Ама какво е това? На въпроси и отговори ли ще си играем?

Миранда леко намали скоростта и зави на север по пътя, който вървеше успоредно на езерото. По-голямата й сестра неволно водеше Клеър към къщата на Кейн, докато тя самата отчаяно се опитваше да овладее паниката, надигнала се в гърдите й. Какво се бе случило? Защо сестрите й изглеждаха така, сякаш току-що бе настъпил краят на света? Теса тихичко се разплака на предната седалка.

— Кога го видя? — настоятелно попита Миранда.

— Харли ли? — Мислите й отново се върнаха към мъчителната среща. — Аз… ами, видяхме се към десет и половина. Защо? За бога, Ранда, ще ми кажеш ли…?

Зърнаха една полицейска кола, която, пуснала всичките си светлини, се движеше с висока скорост в обратната посока.

— Мамка му! — възкликна Миранда и зави по един страничен, застлан с чакъл и издълбан от времето път.

— Миранда…

— Изчакай само минутка, моля те! В момента трябва да се погрижа да се измъкнем от цялата тая бъркотия.

— Каква бъркотия! — отчаяно извика Клеър и Миранда рязко натисна спирачките. Камарото поднесе и спря като едва не се блъсна в един електрически стълб. Къпините край пътя одраскаха боята с бодливите си клони.

— Слизай от колата. — Миранда остави двигателя да работи, но загаси фаровете.

— Какво? Та аз току-що се качих.

Миранда вече бе отворила вратата и излизаше навън. Клеър я последва с обезумяло от ужас сърце. Вътрешното осветление в колата светна за един кратък миг и Клеър зърна кървавите петна по полата на Миранда.

Кръв? Стомахът й се преобърна от страх. Кръв? Но как? Защо? Гърлото й се сви. Стори й се, че не може да диша. Внезапно установи, че не желае да чуе какво се е случило. В един кратък миг на просветление проумя, че от тук насетне животът й, а също и животът на хората, които обичаше, щеше да се промени. Към по-лошо. Необратимо и безвъзвратно. Погледна към Теса, която седеше, обгърнала коленете си с ръце, сгушена на предната седалка на колата. Докато наблюдаваше окъпаното й от сълзи лице и размазания грим, Клеър изведнъж осъзна, че някакво ужасно зло бе впило в тях противните си и отвратителни пипала.

— Не разполагаме с много време, така че просто ме изслушай — заяви Миранда веднага щом Клеър се измъкна от колата. Сграбчи раменете на сестра си и я стисна толкова силно, че Клеър едва не извика от болка. На лицето на Миранда бе изписана решителност. Погледът й беше напрегнат, а в очите й проблясваше безумие, каквото Клеър не бе виждала никога преди. Дъждът продължаваше да се лее отгоре им. Косите им подгизнаха, дъждовните капки се стичаха по носовете им, пълнеха вратовете им. — Харли е мъртъв.

— Ка… — Гласът на Клеър заглъхна, коленете й се разтрепериха, но Миранда я подпря на калника и й помогна да остане права. — Какво? Не!

— Умрял е тази вечер в пристанището.

— Ранда…

— Истина е, Клеър.

— Но… но…

— Той е мъртъв!

— Не! — Краката й омекнаха напълно и тя се смъкна на земята. Сестра й продължаваше да я стиска за раменете.

Гласът на Миранда се разтрепери.

— Аз… не зная никакви подробности, но чух, че преди около час тялото му е било намерено в залива.

— Не. О, господи, не! — Клеър се разтрепери неудържимо. Стомахът й се разбунтува и тя си помисли, че всичко това е сън — някакъв ужасяващ кошмар. Ей сега щеше да се събуди и да разбере, че нищо подобно не се е случило.

— Истина е.

— Но аз го видях… — Трябваше да продължи да отрича — това беше единственият начин да запази разсъдъка си. Миранда я лъжеше. Сигурно си беше измислила цялата тази история. Но защо? Може би просто не бе чула добре. Точно така — всичко беше грешка… ужасна, отвратителна грешка. — Ти… ти просто си измисляш, нали?

— О, Клеър, защо да го правя?

— Не зная, но това не е истина! Не може да е истина! Ти просто си се заблудила.

Миранда изплака, разкъсвана от болка заради сестра си.

— Толкова съжалявам; зная колко много го обичаше.

Думите сякаш изобщо не стигнаха до съзнанието й — отскачаха от главата й подобно на малки камъчета, подскачащи по повърхността на езерото. Тя поклати глава.

— Бъркаш нещо, Ранда. Харли е добре. Пиян е, но ще изтрезнее.

— Мъртъв е, Клеър. Мъртъв. Умрял е преди няколко часа. Удавил се в залива.

— Не…

Миранда толкова рязко поклати глава, че зъбите й изтракаха.

— Чуй ме, по дяволите!

И тогава прозрението я връхлетя. Заля я подобно на мощна океанска вълна, въвлече я във водовъртежа си, повлече я надолу към дъното, спря дъха й. Клеър отвори уста, опитвайки се да си поеме въздух. Отчаяно поклати глава. Ранда хвана лицето й с двете си ръце и я принуди да я погледне право в очите. Видя агонията и отчаянието в погледа на по-голямата си сестра. Пресвета богородице, истина беше!

От гърлото й се изтръгна пронизителен писък, който можеше да си съперничи единствено с бурния вятър, който виеше в клоните на дърветата. Клеър сви ръката си в юмрук и започна с все сила да блъска по земята. Около нея се разхвърчаха кални пръски, които оплескаха дрехите и лицето й.

— Но аз бях заедно с него само преди три часа.

— Зная. Пазачът те е видял.

— Харли, о, моля те, не… — Душата й се разкъсваше от неописуема мъка и чувство на вина. Ако не се бе съгласила на тази среща, ако не се бе качила на яхтата заедно с него, ако не го бе оставила сам, той може би още щеше да е жив. Тя беше отговорна за смъртта му. Вината беше изцяло нейна.

— Никой все още не знае дали става дума за злополука, убийство или самоубийство — каза й Ранда. Гласът й сякаш идваше някъде отдалеч, макар че Ранда стоеше толкова близо до нея, че Клеър чувстваше топлия й дъх. — Проблемът е в това, че всички ние ще бъдем разпитвани… и най-вече ти, заради връзката ти с него. Освен това си сред хората, които последни са го видели жив.

Клеър продължаваше да пръска кал около себе си и изобщо не се вслушваше в думите на Миранда. Знаеше единствено, че Харли, скъпият Харли, е мъртъв. Твърдостта и самообладанието я напуснаха.

— Аз съм виновна — заяви тя.

— Не, дори не го изричай. — Ранда, подпряла гръб на задната гума, продължаваше да я държи в прегръдките си. Галеше я по опръсканата с кал буза, сякаш Клеър беше малко детенце, ударило силно главата си.

— Аз скъсах с него и…

— Ти какво?

— Развалих годежа. О, господи, аз съм виновна.

— Не!

— Но аз… О, Харли! — Клеър имаше чувството, че тялото й е било разсечено на две. Та тя бе обичала Харли, вярвала бе в него. Тялото й се разтресе от конвулсивни, сърцераздирателни ридания. Лицето й се окъпа в сълзи. Остро чувство на вина се загнезди дълбоко в ума й. Миранда продължаваше да я притиска към себе си и да я люлее в прегръдките си. — Как… как разбра? Откъде научи? — попита Клеър, макар че това не я интересуваше особено.

— Бях в града и чух да се говори за смъртта му — отвърна Миранда, която очевидно се стараеше да не навлиза в подробности. Клеър обаче изведнъж се почувства твърде уморена, за да я разпитва повече.

— Знаех, че си била на яхтата при него, но реших, че вероятно вече си се прибрала у дома и затова тръгнах към къщи. Видях Теса, която стоеше на „Магистрала 101“ и се опитваше да спре някоя кола. Взех я и продължих към къщи, за да взема и теб.

— Но защо? Какво се е случило с теб? — попита Клеър, докосна с ръка раздраната блуза на Миранда, но не посмя да погледне към петното на полата й.

Кръв. Чия? На Ранда? На Харли? Исусе, да не би Ранда да е била с Харли? Може би е отишла да я търси на яхтата, заварила го е пиян и… какво? Не! Не! Не! Всичко това беше напълно безсмислено. Ако само можеше да върне стрелките на часовника с няколко часа назад и да промени събитията от последните няколко часа…

— Това е дълга история. Нямаме време за нея сега — отвърна Миранда. Главата на Клеър пулсираше от болка. — Какво прави, след като се разделихте с Харли?

— Шофирах наоколо. — Защо й беше толкова студено?

— Кой те видя?

— Не зная. Вероятно никой. — Горчива жлъч опари гърлото й. Стана й лошо.

— Сигурна ли си?

— Аз… не зная. — Зъбите й тракаха неудържимо, кожата й бе настръхнала.

— Не можем да се тревожим за това сега, но ще трябва да се овладееш и да се стегнеш, Клеър. Клеър…? — Миранда отново я разтърси, но Клеър я отблъсна настрана и пропълзя до пълната с вода канавка край пътя. Мократа трева я удряше по лицето. Стомахът й се сви болезнено и, превита на две, тя започна да повръща. Отново и отново. Цялата се тресеше от конвулсиите, разтърсили тялото й. Накрая в стомаха й не остана нищо.

Почувства ръката на Ранда върху рамото си.

— Добре ли си?

— Не!

— Не разбираш какво ти говоря, нали? Ще можеш ли да се качиш в колата? Трябва да се махаме от тук. Клеър?

— Аз… не зная дали ще мога. — Изтри уста с опакото на ръката си, но не можа да прогони горчивия вкус от устата си. Мрачно чувство на обреченост изпълни душата й.

— Опитай. След което трите заедно ще трябва да скалъпим някаква история. Бързо при това. Следиш ли мисълта ми? Ще трябва да си измислим алиби за времето, в което е умрял Харли.

— Не разбирам…

— Трите трябва да сме в състояние да обясним къде точно сме били.

— Защо? — попита Клеър и се вгледа в очите на Миранда. Едва в този момент внезапно проумя, че Миранда е в беда. Сериозна беда. Даде си сметка, че сестра й по някакъв начин е въвлечена в смъртта на Харли. Сякаш някаква студена и кокалеста ръка я сграбчи за гърлото и тя установи, че не може да диша.

— Ето какво ще кажем… Били сме на кино… Гледали сме трилогията от стари филми на Клинт Истууд. „Обесете ги нависоко“. „Поплачи за мен“ и „Мръсният Хари“. По време на втория филм сме решили да се прибираме и сме си тръгнали, без да изчакаме началото на последния филм. Аз съм заспала на волана, колата е излязла от пътя и е паднала в езерото.

— Какво…? Но това е лудост. Защо?

Миранда не отговори. Само се вгледа напрегнато в очите на сестра си. Някаква искра на разбирателство прехвръкна помежду им.

— Довери ми се, Клеър. Нямаме друг избор. Ако Харли е бил убит, а аз мисля, че случаят е точно такъв, ти ще бъдеш основната заподозряна. На всичкото отгоре аз също ходих на пристанището тази вечер.

— Какво?

— Теса също.

Гласът на Миранда сякаш идваше някъде отдалеч. Кънтеше и звучеше неясно, но въпреки това всяка нейна думичка успяваше да достигне до замаяния разсъдък на Клеър.

— В един момент имената и на трите ни ще излязат наяве, а ние нямаме никакво алиби.

— Но аз не съм убила Харли. Нито пък ти, или Теса. Не можем ли просто да им кажем истината?

— Не и този път — отвърна Миранда и въздъхна мъчително. — Този път истината ще навлече огромни неприятности поне на една от трите ни. Повярвай ми, семейство Тагарт няма да се спрат пред нищо, за да ни видят на подсъдимата скамейка.

Клеър премигна в дъжда.

— Не виждам как… — понечи да възрази на сестра си, но се въздържа. Миранда очевидно бе затънала до гуша. Каквото и да се бе случило, сестра й се намираше в сериозна беда… Тя имаше нужда от алиби. Клеър преглътна мъчително и кимна. — Добре.

Миранда й помогна да се изправи и отвори предната врата на колата. Теса продължаваше да седи неподвижно, вперила невиждащ поглед в мрака.

— Седни между нас двете. Не искам да се окажеш хваната в капан на задната седалка. — Клеър се притисна към Теса, а Миранда подкара колата към другия бряг на езерото. — Нито една от трите не бива да казва на когото и да било за случилото се през тази нощ. Няма да говорим за това помежду си, няма да споделяме с мама и татко, нито пък с най-добрите си приятелки. Няма да се доверяваме на никого. От този момент нататък всички ще разказваме една и съща история — били сме на кино и толкова. Клеър, ще трябва да ми помогнеш с Теса, след като влезем с колата във водата.

— Не смяташ да го направиш наистина, нали? — възкликна Клеър, внезапно обхваната от ужас. — Просто ще кажеш, че…

— Трябва да го направя! Всичко трябва да изглежда автентично. Ясно? Езерото не е много дълбоко в северния си край. Нищо няма да ни стане.

Колата пое по черния път.

— Но това е лудост! Хората се давят дори във ваните си. А Теса… та тя като че ли дори не е в съзнание. — Миранда превключи скоростите и колата се понесе още по-бързо по пътя. — Ранда…

— Само ми обещай, че ще се придържаш към версията ни.

— Ти си си изгубила ума…

Миранда взе последния завой и езерото Ероухед проблесна между дърветата. Водата беше тъмна и бурна, силният вятър образуваше пенливи вълнички по повърхността му.

— Ранда… не!

Камарото се понесе по пътя. Все по-бързо и по-бързо. Чистачките скърцаха по предното стъкло, гумите свистяха по мокрия път.

— Хайде, Клеър, ще ми помогнеш да го направим, нали? — Миранда продължи да настъпва педала на газта. Дърветата по брега оредяха и пред тях изникна един затревен участък.

— Ами Теса? — обхваната от паника попита Клеър.

— Тя вече се съгласи.

— Та тя не е промълвила нито дума, по дяволите!

— Но се съгласи с плана ми.

— Добре, добре!

— Дръж се! — Миранда рязко завъртя волана. Камарото подскочи. Гумите стъпиха върху чакъла край пътя и колата поднесе.

— Милостиви боже…

Колата подскачаше по неравния участък, прегазваше по пътя си треволяци, бурени и храсти и се носеше все по-бързо и по-бързо към езерото, което се простираше като зинала черна дупка в края на пътя.

— Господ да ми е на помощ! — Миранда рязко натисна спирачките и гумите изораха дълбоки бразди в пясъка на брега. Колата цопна във водата. Ударът беше силен. Клеър удари глава в покрива. От устата й се изтръгна писък, който едва не проби тъпанчетата на ушите й. Водата достигна до прозорците на колата. Двигателят угасна.

— Дотук добре! Сега помогни на Теса!

Миранда отвори вратата откъм шофьора и Клеър, присегнала се през тялото на сестра си, успя да отвори и другата. Водата нахлу в купето. Клеър се закашля, гмурна се във водата, извлече Теса на повърхността и в този миг си даде сметка, че сестра й не може да стои на краката си. Свлече се надолу към калното дъно, но главата й остана над водата.

Харли. О, господи, Харли, съжалявам! Сърцето й се сви от мъчителна болка.

— Хайде, хайде! — Миранда преметна едната ръка на Теса през рамо и я повлече през мътната вода обратно към пътя. — Кои филми гледахме?

— „Обесете ги нависоко“.

— И?

— „Поплачи за мен“. Стига, Ранда, как си представяш, че Теса ще се справи с всичко това?

— Тес? — подкани я Миранда. Не последва никакъв отговор и трите продължиха да газят във водата, която стигаше до коленете им. — Теса?

— „Мръсният Хари“ — прошепна тя.

— Този последния обаче не сме го гледали, защото сме си тръгнали преди началото му. Запомнете това. И стойте близо до мен. Не им позволявайте да ни разделят.

Изведнъж чуха гласове. Някакъв пикап намали скоростта и спря на банкета край пътя. Мъж, облечен с жълт дъждобран, се затича към тях.

— Ей! — провикна се той. Гласът му беше груб и изплашен. — Добре ли сте? В името на Исус, какво, по дяволите, става тук? Първо хлапето на Тагарт, а сега и това!

Значи беше истина. Краката на Клеър натежаха като олово.

Край пътя спряха още коли. Първият мъж най-сетне дотича до тях и подкрепи Теса със силните си ръце.

— Добре ли сте, момичета? Има ли още някой в колата?

— Няма — отвърна Ранда. — Ние… ние сме добре.

— Сигурна ли си? — Извърна глава по посока на Теса и тя почувства киселия мирис на бира в дъха му. — Ами ти?

— Добре… Добре съм.

— Какво се е случило? — попита някаква жена, спряла колата си до пикапа. — Всемогъщи боже, да не би някой да е паднал с колата в езерото?

— Аз… аз сигурно съм заспала на волана — промълви Миранда. Зъбите й тракаха неудържимо. Това беше началото на лъжата. Клеър цялата потрепери. — Както си карах по пътя изведнъж се озовахме…

— Мили боже! — прекъсна я жената. — Най-напред трябва да ви стоплим. Джордж, Джордж, донеси одеялата от багажника. Тези момичета ще се простудят до смърт.

Вцепенена от преживяното и от студа, Клеър почувства, че я водят към групичката превозни средства, паркирали безразборно на банкета край пътя.

— Мили боже, вижте ги само — възкликна един възрастен мъж.

— Имат късмет, че са оцелели. — Този път се обади някаква жена, облечена с дъждобран. Силуетът й ясно се очертаваше на светлината на запалените фарове.

— За разлика от хлапето на Тагарт.

Краката на Клеър се подкосиха, но някой я подхвана, изправи я и, подкрепяйки я, отново я поведе напред. Душата й се късаше от болка, скръбта дълбаеше като с остър нож сърцето й. Тя се разтрепери неудържимо.

— Някой повика ли линейка?

— Потърсете още малко, момичета — обади се спокоен мъжки глас. — Ще се оправите.

Клеър разпозна гласа, но не можа да си спомни името на човека. Знаеше, че той работи в бензиностанцията, от която тя обикновено зареждаше бензин.

— Имате ли някакви сериозни наранявания?

Клеър не отговори. Не можеше да изтръгне нито звук от свитото си гърло.

— Не мисля. — Отново Миранда. Запазила самообладание и поела цялата отговорност.

Клеър успя да кимне на Теса, която прошепна единствено:

— „Мръсният Хари“.

Това, което правеха, беше погрешно. Ужасно погрешно.

— Какво каза тя? — попита една жена.

— Стори ми се, че спомена думата мръсен.

— Вероятно и трите са все още в шок.

Клеър премигна на дъжда и потрепери от студ. Мокрите й, мръсни дрехи лепнеха по тялото й подобно на острата болка, обгърнала сърцето й.

— Джордж, за бога, не ти ли казах да донесеш одеялото, което е в багажника на колата?

Някъде наблизо, вероятно в една от колите, спрели безразборно покрай пътя, заплака бебе. Малкото човече се дереше толкова силно, че чак се давеше от собствения си плач. От каросерията на един от пикапите залая куче.

— Млъквай, Роско!

Кучето веднага престана да лае.

— Я чакайте… — прошепна една от жените, но достатъчно високо, за да я чуят всички присъстващи. — Това не са ли дъщерите на Дъч Холанд?

— Някой да се обади на родителите им.

— Полицаите вече пътуват насам.

— Как, по дяволите, са се озовали в езерото? Исусе Христе, извадили са късмет, че се е случило точно на това място. Ако бяха изхвърчали на някой друг участък от пътя, със сигурност щяха да се разбият в някое дърво.

Една от жените поведе Клеър към стар олдсмобил седан.

— Влезте вътре, момичета. Не се притеснявайте, че ще намокрите седалките — тапицерията е найлонова. Винаги може да се измие. И без друго непрекъснато возя кучетата си отзад. Може да не е много чисто, но ще се постоплите.

Отвори вратата и Клеър се напъха на задната седалка. Теса и Миранда я последваха. Трите се притиснаха една към друга и придърпаха одеялата върху раменете си. Собственичката на колата, жена с набръчкано лице и редки, раздалечени зъби, предложи на Клеър чаша кафе, което наля от термоса си. Другите добри самаряни, спрели, за да им окажат помощ, осигуриха топли напитки и за Теса и Миранда. Трите стиснаха топлите чаши в ръцете си и продължиха да се притискат една към друга на задната седалка.

Фаровете на спрелите коли осветяваха дъждовната нощ. Жените се събраха на малка групичка, а мъжете се заеха да търсят колата.

— Някой сети ли се да повика влекач?

От парата, която се вдигаше от чашите, и от топлия им дъх прозорците на седана се замъглиха и Клеър изпита искрена благодарност заради уединението, което изпотените стъкла предлагаха — крехка и мокра завеса, която ги предпазваше от любопитните погледи на зяпачите.

Пронизителният вой на сирена отекна в смълчаната нощ. Целият район бе осветен от червените, бели и сини светлини на полицейската кола. Клеър подскочи и разля кафето си върху индианското одеяло, с което беше завита.

Погледна към Миранда и сърцето й се сви от ужас, когато си даде сметка, че по-голямата й сестра беше уплашена. Лицето й, пребеляло като платно, бе цялото наплескано с кал. Мократа й, сплъстена от калта коса, висеше безжизнено край лицето й. Миранда срещна погледа на по-малката си сестра и преглътна мъчително.

— Не забравяйте какво се разбрахме — прошепна тя в мига, в който пристигна дежурната кола на градската шерифска служба.

Двама от заместник-шерифите слязоха от колата и Клеър зърна неясните им фигури през замъглените стъкла на седана. Единият офицер остана близо до пътя, извади фенерчето си и се зае да регулира движението по пътя. Другият тръгна към колата.

По пътя се спря, за да поговори набързо с насъбралите се хора. Задаваше им въпроси, които Клеър не можеше да чуе добре. След това отвори задната врата на седана и осветлението в купето се включи. Беше висок и едър мъж, облечен в някаква водоустойчива униформа. Струйки дъждовна вода се стичаха от периферията на шапката му.

— Здравейте, момичета! Аз съм заместник-шериф Хенкок. Най-напред искам да разбера дали някоя от вас е ранена. И ако е ранена, колко сериозно. Линейката вече пътува насам. След това ще трябва да ми разкажете какво точно се е случило, за да го отразя в доклада си. — Усмихна им се окуражително, но усмивката му изплаши Клеър до смърт. Опита се да се овладее и да се подготви за първия си сблъсък със закона.

— Вината е изцяло моя — обади се Миранда и погледна Хенкок право в очите. — Аз… изгубих контрол върху колата си. Предполагам, че сигурно съм заспала на волана.

— Има ли ранени?

Клеър отрицателно поклати глава.

— Не мисля — отвърна Миранда.

— Ами ти, миличка? — Заместник-шерифът погледна Теса.

Тя вдигна поглед и потрепери.

— „Мръсният Хари.“

— Моля? — възкликна той и въпросително свъси вежди.

— Бяхме на лятно кино — намеси се Миранда. — „Мръсният Хари“ е филма, който пропуснахме, защото решихме да си тръгнем веднага щом започна бурята.

— О! — Той замислено почеса брадата си и вдигна очи към небето. — Неподходяща нощ за кино на открито.

— Да… ние… киното беше грешка.

Той прикрепи фенерчето си върху капака на колата.

— Е, по-късно ще ми разкажете всичко най-подробно, но най-напред трябва да се уверим, че не се нуждаете от медицинска помощ. Вече се обадих за линейка и влекач. Всеки момент трябва да са тук.

— Не е нужно да ходим в болницата — възрази Миранда. — Добре сме.

— Нека да оставим на лекарите да преценят това.

Още една пронизителна сирена отекна в нощта и чашата с кафе, която Клеър продължаваше да държи, се изплъзна от пръстите й. Но това не я притесни изобщо. Нищо вече нямаше значение. Харли беше мъртъв, а тя седеше на задната седалка на нечий седан в цяла локва езерна вода. Беше прекалено уморена, за да разсъждава. Чак й се гадеше от болката, стиснала душата й — беше й толкова зле, че нямаше сили да помисли върху случващото се. Миранда бе настояла, че трябва да излъжат. Клеър забеляза страха, изписан по лицето на по-голямата й сестра, видя шока, разкривил чертите на Теса. В този момент си каза, че ще трябва да продължи да лъже заради тях. Сестрите й бяха единствените близки същества, останали й на този свят.

Ами Кейн?

Той заминаваше.

На следващия ден щеше да се запише в армията.

Чу шум от приближаващи стъпки. Чакълът хрущеше под тежките ботуши на приближаващия към колата човек и острият шум отекваше болезнено в главата й. Ако само можеше да се види с Кейн в този момент, да поговори с него, да го прегърне… Горещи сълзи опариха лицето й. Излезе от колата заедно със сестрите си и почувства очите на зяпачите, приковани върху тях. Поведоха ги през тълпата, след което се приближиха парамедиците, за да ги прегледат. Пристигнаха още служители от шерифската служба.

Като в просъница Клеър видя няколко от шерифите да опъват жълта лента около района на злополуката. Изневиделица се появи огромен влекач. В този момент до ушите й достигна силното бръмчене на мощен мотоциклет.

Тя се извърна към пътя, но самотният ездач бързо отмина в нощта като едва-едва намали скоростта край шерифа, който продължаваше да насочва пътуващите по пътя превозни средства.

Дали беше Кейн? Ръцете на Клеър стиснаха мокрото одеяло, с което беше загърната.

— Ама че нощ! — оплака се един от шерифите. — Първо момчето на Тагарт, а сега и това!

Клеър неволно подскочи — думите на шерифа отново я върнаха към жестоката действителност, далеч от мечтите и фантазиите й за Кейн Морън.

Харли беше мъртъв и тя, макар и неволно, бе станала причина за смъртта му. Не знаеше какво се бе случило, след като тя си тръгна от яхтата, но беше убедена, че нещастието е предизвикано от решението й да скъса с него. Сигурна беше в това. Харли, нежният, сладък Харли, може и да не беше любовта на живота й, но със сигурност не заслужаваше да умре.

 

 

Клеър не можеше да спи. Въртеше се и се обръщаше в леглото си, а образите на Харли и Кейн сякаш прогаряха съзнанието й. От време на време избухваше в плач или пък просто лежеше вцепенена със сухи и парещи очи, взираше се в часовника и се вслушваше в проскърцването на старата къща, блъскана от пристъпите на бурния вятър. Клоните на близките дървета се удряха в прозорците, дъждът плющеше силно и се изливаше с бучене през улуците. Малко преди зазоряване бурята утихна и дъждът внезапно спря.

Клеър обаче все така не можеше да заспи. Случилото се през изминалата нощ се въртеше непрекъснато в главата й — подобно на развалена грамофонна плоча, която свири една и съща мелодия.

След като бяха прегледани от лекар и разпитани от няколко заместник-шерифа и детективи от полицейското управление, сестрите Холанд бяха предадени на родителите им, които се бяха прибрали по спешност от Портланд. Доминик, обляна в сълзи, обгърна момичетата си с грижи и внимание, а Дъч обеща да им осигури най-добрите адвокати, практикуващи по Западното крайбрежие. Никой, нито дори шибаният Нийл Тагарт, нямаше да успее да го победи в този случай. Увери момичетата, че им вярва. Заяви, че е сигурен, че никоя от тях не е убила сина на Тагарт. Думите му обаче не звучаха особено убедително. За него смъртта на Харли беше само още една спънка в и без това сложния му живот.

Клеър, сгушена на задната седалка на линкълна на баща си, случайно улови суровия му, безкомпромисен поглед в огледалото за обратно виждане и внезапно проумя, че той изобщо не скърби за безсмислената загуба на един млад живот. Не, силната загриженост на баща й бе породена единствено от възможността дъщерите му да се превърнат в център на голям и неприятен скандал. Дъч Холанд се тревожеше от онова, което биха могли да си помислят акционерите в „Стоун Илахий“ и в другите му холдингови компании.

Красивото лице на Харли изплува пред очите й, в главата й отекнаха отчаяните му вопли, молбите му да не разваля годежа им.

Не мога да те изгубя. Ще се откажа от всичко заради теб. От всичко. Моля те, Клеър, недей… не казвай, че всичко е свършило…

Сълзите потекоха като реки от очите й. Само с устни изрече името му. Не бе искала да го нарани. А ето че сега той беше мъртъв. Според онова, което бе подслушала в шерифската служба, тялото му, обърнато с лицето надолу, е било намерено в залива. Хипотезите засега бяха три — злополука, самоубийство, или убийство.

Самоубийство? Мили боже, не, помоли се Клеър. Убийство? Кой би посегнал на живота му? Съществуваше ли човек, който да го мрази толкова много, че да го убие?

По полата на Миранда имаше петна от кръв; Теса бе изпаднала в нещо подобно на кататония. Оказа се, че и двете са били на пристанището и имаха нужда от алиби. О, Харли, какво направих…

Силно стисна очи, опитвайки се да прогони образа му от главата си. Не можеше да прекара остатъка от живота си, раздирана от чувство на вина заради начина, по който Харли бе намерил смъртта си точно през нощта, в която тя му бе върнала годежния пръстен. Въпреки това обаче дълбоко в сърцето си знаеше, че до края на дните си няма да може да се отърве от измъчващите я в момента тъмни съмнения, подозрения и ужасяваща несигурност.

Надигна се, седна в леглото и покри лицето си с ръце. Но и това не й помогна. В мислите й този път изплува образът на Кейн — висок и кокалест, облечен с избелели дънки и черно кожено яке. Ъгловатото му лице, напрегнатите златисти очи и дрезгавият му глас напълно обсебиха мислите й.

Истината е, че искам да направя с теб всичко, което ми позволиш. Искам да те целувам, да те докосвам, да заспивам, притиснал те в прегръдките си, и да се събуждам сутрин до теб. Искам да прокарам език по голата ти кожа и да те галя, докато цялата се разтрепериш от желание и, повече от всичко друго на света, искам да се изгубя целия в теб и да те любя до края на живота си!… И, повярвай ми, никога, ама никога, няма да се отнасям с теб така, както прави онова копеле Тагарт.

Не можеше да остане в тази стая нито миг повече. Отметна завивките и съблече нощницата си. Грабна дънките, които бе преметнала в долния край на леглото си, и тениската, която лежеше намачкана на пода. Успя да нахлузи на краката си чифт чисти чорапи, взе ботушите си в ръка и излезе в коридора. Мина покрай стаята на Теса. Вратата й беше плътно затворена. Нощната лампа в стаята на Миранда все още светеше — през открехнатата врата проникваше светъл лъч и осветяваше износения килим в коридора. Клеър забави крачка и надникна в стаята. Миранда седеше на перваза на прозореца, завила с нощницата свитите си колене, обгърнала тялото си с ръце и приковала празния си поглед към притъмнялото езеро. Неописуема тъга струеше от помръкналия й поглед. Клеър никога преди не бе виждала по-голямата си сестра в подобно състояние.

Тя пристъпи тихо в стаята. Миранда бавно я погледна.

— Какво ще правиш?

— Отивам да пояздя.

— Още не се е разсъмнало.

— Зная, но скоро ще се развидели — прошепна в отговор Клеър. — Не можах да заспя. Не мога да остана нито миг повече в леглото си. — Внезапно се почувства неловко, някак си не на място в тази тъжна и мрачна стая с дървена ламперия по стените и претъпкана до пръсване библиотека. — Какво точно се случи с теб през изминалата нощ? — най-накрая попита тя, прекоси стаята и се подпря на другия край на перваза.

На лицето на Миранда се появи тъжна и несигурна усмивка. Лицето й беше бледо като платно. Огромни сини сенки ограждаха хлътналите й очи.

— Наложи ми се да порасна.

— Какво означава това?

— Не би искала да знаеш. — Отново се загледа през прозореца. — А на мен пък не ми се говори за това.

— На… на полата ти имаше кръв.

Ранда кимна и прокара пръст по рамката на отворения прозорец.

— Зная.

— Твоя ли беше?

— Моя? — Тя потрепери. — Част от нея.

— О, господи, Ранда! Няма ли да ми кажеш какво се е случило?

Очите на Миранда се фокусираха върху по-малката й сестра. В този момент изглеждаше много по-стара.

— Не, Клеър — непоколебимо заяви тя. — Няма да кажа на никого. Не забравяй, че съм на осемнадесет години. А това означава, че вече съм възрастен човек. И мога сама да взимам всички решения, отнасящи се до мен и собствения ми живот.

В очите на закона в щата Орегон също си възрастен човек. И всяко твое незаконно действие ще те изпрати директно в затвора, а не в изправителен дом за малолетни престъпници. Клеър не изрече мислите си на глас. Не беше нужно.

— От теб искам единствено да се придържаш към историята, която измислихме. И ще видиш, че всичко ще се оправи.

Думите й прозвучаха кухо и неубедително, но Клеър предпочете да не спори. Мина край спалнята на родителите си, откъдето се носеше оглушителното хъркане на баща й и тиктакането на античния кристален часовник на майка й.

Промъквайки се крадешком като котка, дебнеща нищо неподозираща птичка, Клеър се спусна по стълбите и мина през кухнята. За пръв път от смъртта на Джак изпита благодарност, че Руби, която понякога пристигаше в къщата им още в пет часа сутринта, вече не работи за тях.

Отвън слънцето бе поело по пътя си, преследвайки безмилостно тъмната нощ. Въздухът беше хладен и свеж. По двора имаше локви, изпочупени клони и нападали от дърветата листа — спомен от нощната буря. Въздухът обаче ухаеше прекрасно, а мъглата, забулила повърхността на езерото, започваше бавно да се вдига.

Клеър влезе в конюшнята, прехвърли юздата през главата на изненадания Марти, поведе го през оградените пасбища, отвори последната порта, засили се, подскочи и се настани върху голия му гръб.

Той направи крачка встрани, но Клеър заби колене в хълбоците му и конят веднага реагира — спусна се напред по познатия му маршрут, като разплискваше водата от локвите с копитата си и прескачаше над нападалите клони и пънове.

Високите дървета, разпрострели бодливите си клони над пътеката, почти изцяло спираха сивкавата утринна светлина и Клеър препускаше в тъмнината, която продължаваше да цари във вековната гора.

— Хайде, хайде… — подканяше коня си тя и препускаше все по-нагоре и по-нагоре. Мина покрай един скалист, лишен от всякаква растителност район и продължи към билото на хълма, към свещената земя на местните американци — мястото, на което Кейн обикновено лагеруваше.

Нервно облиза устни, когато конят взе и последния завой по пътеката. Очите й трескаво оглеждаха тъмната гора.

Сърцето й, подхранвано от нетърпеливо очакване, биеше като обезумяло. Клеър излезе на поляната и го видя да се подпира на покрития с мъх дънер на едно дърво. На лицето му тъмнееше еднодневна брада, несресаната му коса падаше безразборно във всички посоки. Облечен беше с изтърканото си кожено яке и чифт оръфани, избелели от слънцето дънки „Ливайс“. Между пръстите си стискаше запалена цигара.

Сълзи на облекчение опариха очите й. Клеър дръпна поводите, за да възпре коня.

От догарящия огън се виеше тънка струйка дим. Моторът и спалният му чувал бяха скрити под брезента, завързан между две дървета.

— Мен ли търсиш? — бавно изрече той. Тънките му устни почти не помръдваха, а очите му искряха с блясъка на отлежало уиски.

Сърцето й подскочи.

— Да.

— Помислих си, че може да дойдеш и затова останах да те почакам.

Захвърли цигарата в огъня и тръгна към нея. Клеър скочи от гърба на коня, затича се през неравния участък и се хвърли в ръцете му. Цялото й лице бе окъпано в сълзи. Единственото, което искаше в този момент, бе да го прегърне и да го притисне към себе си. Да се вкопчи в него и да не го пусне никога вече.

Той обви ръце около тялото й, осигури й топло убежище и без думи й обеща, че всичко ще се оправи.

— Чух за Тагарт.

От гърлото й се изтръгна протяжен, изпълнен с болка вопъл. Светът отново се завъртя пред очите й.

— О, боже, Кейн, аз съм виновна за всичко.

Той замръзна неподвижно.

— Ти?

— Развалих годежа. Върнах му пръстена. — Клеър вече ридаеше неудържимо, думите се изливаха от устата й подобно на вода, преливаща през скъсана язовирна стена. — Бяхме в пристанището. Качихме се в яхтата им… той започна да пие и… аз го изоставих.

— Шшт… — Целуна я по главата и тя почувства успокояващия аромат на дим, кожа и афтършейв. — Вината не е твоя.

— Но той беше разстроен и… и… накарах нощния пазач да отиде да го нагледа… но…

— Но нищо. — Хвана я за ръка, поведе я към импровизираната палатка и я накара да седне на сухата земя под подгизналия от дъжда брезент. Нито за миг не я пусна, нито за секунда не я лиши от подкрепата на силните си ръце. — Всичко ще се оправи.

— Как? Той е мъртъв, Кейн. Мъртъв! — От гърлото й се отрони задавено ридание и тя немощно удари с юмруци по гърдите му.

— А ти си жива. Не се наказвай заради случилото се, принцесо.

— Не ме наричай…

— Добре. Забрави. Но аз съм тук, Клеър. Ти знаеше, че ще те чакам тук, нали?

Разбира се, че знаеше. Нали точно затова бе дошла. Остро чувство за вина отново прониза оголената й душа.

— Аз… просто не го обичах достатъчно. — Подсмръкна шумно и се отдръпна назад, за да се вгледа в очите на Кейн. — Заради теб.

— Вината не е твоя. — Премести поглед към устните й и Клеър си даде сметка, че устните й са подпухнали от плач, очите — зачервени, а лицето й е мокро и набраздено от сълзите. — Нищо лошо не си направила, Клеър. Нищо. — Без да отделя поглед от нея, Кейн я привлече към себе си и устните му намериха нейните.

В действията му вече нямаше нежност. Целуваше я, дал воля на дълго потисканата си страст и на изгарящия го копнеж — копнеж, какъвто Клеър не бе изпитвала никога преди. Твърдите му, нетърпеливи устни искаха още и още. Обви дългите си, силни ръце около нея и Клеър изведнъж си даде сметка, че вече не може да диша, не може и да разсъждава, а болката бавно избледнява, стопява се в гърдите й, заменена от първичното желание, започнало да пулсира дълбоко в утробата й. Кейн погали с език устните й и тя цялата се разтвори пред него — с ясното съзнание, че той съвсем скоро щеше да си замине завинаги, тя разголи тялото и душата си, захвърлила всичката си предпазливост на вятъра.

Някъде в дълбините на съзнанието си Клеър знаеше, че не бива да го целува. Даваше си сметка, че в емоционалното състояние, в което се намира, не би могла да вземе правилното решение. Само че изобщо не й пукаше. Топлото му тяло й носеше спокойствие и утеха, твърдите му, загрубели ръце нежно галеха кожата й, а в душата й се надигаха непреодолимо желание, пламенна страст и копнеж.

Пръстите му намериха долния ръб на тениската й, той пъхна ръка под тънката материя, докосна голата й кожа и проследи извивката на гръбнака й. Ласката му възпламени кръвта й, притъпи мъката и чувството на вина, които продължаваха да витаят някъде в подсъзнанието й.

Той изпъшка, дал си сметка, че Клеър не носи сутиен, ръцете му се плъзнаха напред и погалиха двете й гърди. Кейн преплете крака в нейните и двамата заедно се отпуснаха върху спалния чувал. Притисна тяло към нейното и тя почувства през грубия плат на дънките му и тънкия памук на тениската си силната му ерекция, издула ципа му до пръсване.

Кейн съблече тениската през главата й, загледа се за миг в гърдите й, а след това премести поглед нагоре. Очите му бяха потъмнели от изгарящата го страст, едно мускулче нервно подскачаше в близост до слепоочието му.

— По-красива си отколкото… отколкото…

Хвана гърдите й, допря ги една до друга и нежно погали зърната им. Кръвта й се възпламени. Заля я огнена вълна. Обхвана я пълно безумство. Отдала се на насладата, Клеър забрави за всичко останало. Простена от удоволствие, когато Кейн целуна устните й, а после се спусна надолу, изгаряйки с топлия си език извивката на шията и гладката кожа между гърдите й. Устните му намериха едно от зърната й и нежно го засмукаха.

— Кейн… — проплака тя, изви тяло назад, а той я сграбчи за дупето с грубите си и нетърпеливи ръце. — Кейн…

Листата на дърветата над главата й започнаха да се въртят пред очите й, а ниско долу, в най-съкровената и женствена част на младото й тяло, се образува друг огнен водовъртеж. Забил пръсти в плътта й, Кейн я възседна и тя отново почувства силната му възбуда, даде си сметка за сладката болка, пулсираща между краката й.

Това не е правилно! Ти не го обичаш. Не го познаваш дори. Помисли си какво правиш, Клеър! Той само те използва! Чуваше пронизителния гласец, спотаен някъде в дълбините на съзнанието й, но изобщо не й пукаше. Не искаше да го слуша. Не я интересуваше какво ще стане. Пометена от вълните на страстта, тя вдигна ръце, смъкна якето от раменете му и се захвана с тениската му.

Той изхлузи износената памучна блуза през главата си и тя се загледа в мускулите на гърдите му, които потрепваха под ласките на пръстите й и блестяха, осветени от първите лъчи на слънцето, обагрило в златисточервено източния склон на планината.

— Играеш си с огъня, скъпа — предупреди я Кейн, но тя, пренебрегнала напълно забележката му, продължи да го гали. С върховете на пръстите си докосна плоското зърно на едната му гърда и се загледа като хипнотизирана в конвулсиите, разтърсили тялото му. — Клеър… не спирай… Аз не мога… — Гласът му беше дрезгав и задъхан. — Имаш ли някаква представа какво означаваш за мен?

— Какво?

— Всичко — призна й той и намери колана на дънките й. Само с едно бързо движение откопча копчето и ципа на дънките й. Опитните му ръце смъкнаха грубия плат надолу по бедрата й.

— Клеър… — промълви той и започна да я целува по корема. Горещият му дъх опари нежната й кожа. — Клеър… кажи ми… това ли искаш наистина?

— Искам теб.

— По-късно ще съжаляваш.

— Не… — Нима щеше да я отблъсне? — Имам нужда от теб.

От гърлото му се откъсна измъчен стон — първичен като гората около тях.

— Сигурна ли си?

— Да… О, господи, да!

Нетърпеливите му пръсти проникнаха под гащичките й, избутаха настрани меката памучна тъкан и я докоснаха по възможно най-интимния начин, намериха пътя си към онова най-съкровено кътче от женствеността й, овлажняло от раздиращата душата й страст.

Клеър продължи да мълви името му отново и отново. Кейн се смъкна още по-ниско, смъкна гащичките надолу по дългите й крака, целуна бедрата й, обсипа с целувки коленете й и разтвори краката й толкова бавно, че тя си помисли, че ще умре от изпепеляващото желание, бушуващо в кръвта й.

Почувства горещия му дъх върху венериния си хълм и утробата й се сви от болезнен копнеж. Тялото й се покри с пот, кръвта й кипна, подпалена от първичното желание да го притежава, животинската й страст възпламени буен огън в душата й.

— Моля те — проплака Клеър.

Кейн я докосна с неизмерима нежност, а след това разтвори женствеността й сякаш й правеше най-специалния подарък на света, я целуна толкова интимно, че тя почувства горещите сълзи, опарили очите й.

— Не съм спирал да те желая през целия си съзнателен живот — закле й се Кейн. Думите достигнаха до ушите й, макар и леко приглушени от тътена на океанските вълни и оглушителните удари на собственото й сърце.

Той изрита дънките си като не спираше да я гали и докосва. Тя се извиваше в ръцете му, искаше още, имаше нужда го почувства целия в себе си. Нетърпеливо надигна бедра от земята.

— Кейн… аз… ох… Оооох… — Той вдигна краката й, подпря ги на раменете си и ласките му станаха по-настоятелни. Земята сякаш се разцепи, дърветата над главата й се завъртяха, а душата й се понесе към небесата. Тя цялата потрепери, тялото й се сгърчи от неизпитвана преди наслада.

— Браво, моето момиче — прошепна Кейн, който с изопнато лице се бореше да запази контрол над собствените си желания. — Остави се на насладата.

И тя направи точно това. Задъхана като ездач на родео, който обяздва див жребец, Клеър извиваше тяло и се гърчеше под ласките на нежните му пръсти и топлия му, влажен език. Кожата й заблестя от пот, дишането й стана накъсано и неравномерно. Едва тогава Кейн се плъзна нагоре по тялото й и разтвори краката й с коленете си.

— К… какво искаш? — попита тя, опитвайки се отчаяно да си поеме дъх.

— Само теб, Клеър! Това е всичко, което съм искал някога…

И тогава си я взе. Само с едно силно движение, съпроводено от първично животински стон, Кейн проникна дълбоко в тялото й, а Клеър, макар и изтощена от преживяната наслада, почувства, че сърцето й мигновено ускори ритъма си, а гърдите й се втвърдиха. Забила пръсти в плътта на раменете му, обвила бедра около кръста му, тя се залюля в неговия ритъм, понесена на вълните на страстта.

— Клеър, Клеър, Клеър… — извика той, погледна надолу към нея и застина неподвижно.

Тялото й се стегна около него и Клеър, убедена, че в този миг небето и земята се докоснаха, се притисна плътно към него и го остави да излее горещото си семе в утробата й.

— Обичай ме — прошепна той и се отпусна изтощено върху нея. Мускулестото му тяло сплеска гърдите й под тежестта си. — Обичай ме само днес.

— Защото довечера вече няма да си тук…

Кейн не отговори нещо. Претърколи се по гръб, придърпа я върху себе си и зарови лице между гърдите й.

 

 

Клеър остана заедно с него почти до обяд. Двамата се любиха под ласките на топлите слънчеви лъчи, шепнеха си любовни слова в свещената гора, опитваха се да забравят болката от смъртта на Харли и да се абстрахират от предстоящото му заминаване и от мъчителната увереност, че едва ли някога ще се видят отново.