Лиза Джексън
Шепот (1)

Пролог

Езерото Ероухед, Орегон

В любовта и на война всичко е позволено.

Или поне така гласи старата поговорка. Кейн обаче не беше съвсем убеден, че приема напълно тези думи. Не и когато на карта бе заложено бъдещето на Клеър Холанд. Но пък, от друга страна, тя и без друго никога не бе държала на него. Никога не го бе поздравявала дори — с изключение на онзи ден, в който си бе позволила да свали за миг изящната си, но непробиваема броня.

Той натисна рязко спирачката и изключи двигателя, напомняйки си, че, макар и понастоящем да не живееше със съпруга си, тя беше омъжена и името й вече бе Клеър Сейнтджон.

Кейн погледна през мокрото предно стъкло, по което се стичаха ручейчета дъждовна вода, и спря поглед на съборетината, която бе наследил — дървена хижа с три стаички на самия бряг на езерото Ероухед. От покрива липсваха цели шиндели^[1]; два от прозорците бяха заковани с шперплат, който хлапетиите бяха изрисували с графити; от улуците, задръстени с изсъхнали листа, борови иглички и мръсотия, изтичаше покафеняла от ръждата вода и оставяше оранжеви петна по стените; предната веранда бе изгнила и хлътнала като гръб на дръглива кранта. Купчината дървени дънери, нарязани грубо с бичкия и почернели от многото години под дъжда, бе започнала да се руши много преди баща му да започне да изработва произведения на изкуството, характерни за северозападните щати. Таванският прозорец — единственият източник на дневна светлина в тясното и претрупано помещение, което на времето бе стаята на Кейн, беше счупен и покривът на верандата все още бе осеян с натрошени стъкла.

Добре дошъл у дома, мрачно промърмори той, слезе от джипа, преметна раницата и спалния чувал през рамо и тръгна напред, привел глава, за да се предпази от леденостудения вятър. Остра болка прониза бедрото му — спомен от парчето шрапнел, попаднало в крака му по време на последната му командировка отвъд океана. Премигна, намести раницата по-удобно на рамото си и безмълвно прокле накуцването, което, макар и слабо, бе достатъчно, за да забави всеки негов опит да върви по-бързо.

Спря на верандата, пъхна ключа си в старата ключалка, която веднага поддаде, и вратата се отвори с жалостиво скърцане. От напълно безполезното и неизползваемо резе се посипаха дървени стърготини.

Пристъпи през прага и веднага се потопи в мрачната атмосфера, пропита от миризмата на прах, застоял въздух и натрапчивото усещане за изгубени надежди и пропилени мечти. За пръв път изпита съмнения по отношение на взетото решение. Връщането му по тези места май щеше да се окаже лоша идея. Може би хората, които живееха живота си, без да се обръщат назад и да се ровят в миналото, знаеха нещо, което Кейн все още не бе научил.

Толкова по-зле за него! Прескочи една преобърната масичка за кафе. Вече бе късно да се връща. Хвърли раницата и спалния чувал върху канапето в ъгъла. Розовата дамаска на модерното на времето канапе бе придобила мръсен розово-сивкав цвят. Тапицерията бе изтъняла и прокъсана на места, пълнежът стърчеше навън от грозните дупки. Боята на прозорците се лющеше, первазите бяха осеяни с изсушените скелети на насекомите, станали храна на паяците. В единия ъгъл на тавана, точно под липсващите шиндели, се люлееше полуизгнило гнездо на оси. Чворестите борови стени бяха покрити с мухъл. Цялата колиба бе обгърната от зловонната миризма на влага и плесен.

През изминалите години бе живял и при далеч по-лоши условия; в Близкия Изток и в Босна бе виждал бордеи, в сравнение с които неговата стара дървена хижа изглеждаше като палат, но никоя от онези окаяни съборетини не бе наричал свой дом. Само тук душата му кървеше от болка — в тази западнала колиба, в която бе отгледан от майка, чиито подметки бяха вечно изтрити от безкрайните километри, които навърташе зад тезгяха на Уестуинд бар енд грил.

— Бъди внимателен и се пази, миличък — казваше му тя, лекичко го докосваше по рамото и му се усмихваше. — Аз ще се върна късно, така че заключи вратата. Баща ти… той ще се прибере по-рано. — Лъжеше го, естествено. Винаги го лъжеше, но той никога не задаваше въпроси. След това тя го целуваше по бузата.

Алис Морън винаги ухаеше на рози и дим — смесица от евтин парфюм и качествени цигари. Години наред най-горното чекмедже на тоалетната й масичка бе неизменно претъпкано с талони, отлепени от цигарените кутии — талони, които майка му събираше и с които купуваше някои по-специални неща. Повечето от подаръците, които Кейн получаваше за Коледа и по случай рождените си дни, бяха купени благодарение на никотиновата зависимост на майка му.

Всичко това обаче се бе случило много отдавна, в годините, когато животът, макар и прекаран в оскъдица и лишения, изглеждаше толкова простичък за едно осем-деветгодишно момче. Точно по това време баща му бе претърпял злополука, която бе променила завинаги и без това окаяния им живот.

Тези размишления върху миналото му се сториха напълно безсмислени и Кейн се постара да забрави за първичния гняв, надигнал се в душата му, и за острата болка в бедрото. Намери един пожълтял вестник от 1980 година със снимки на Джими Картър и на вулкана Света Хелена, който изхвърляше струя от пепел високо в небесата, и сякаш отново се превърна в онзи недодялан и непокорен тийнейджър — чепат, сърдит и разкъсван от парещата потребност да получи нещо повече от живота, изгарян от желанието да бъде като децата от семейство Холанд и семейство Тагарт — двете най-богати фамилии край езерото, съставляващи социалния елит не само в малкото населено място край Ероухед, но и в Портланд, намиращ се само на някакви си деветдесет мили на изток.

Освен това бе копнял за Клеър. Завладян от заслепяваща страст, измъчван от изпепеляващ пламък и слабините, той живееше, потопен във фантазиите си за нея — богатата и недостъпна дъщеря на Дъч Холанд.

Смачка вестника в юмрук и си припомни многото безсънни нощи, които бе прекарал в стаята си, опитвайки се да измисли начин да бъде с нея — напълно безрезултатни и наивни планове, които неизменно завършваха по един и същи начин — душата му се изпълваше с безсилие, лицето му се къпеше в пот, а членът му, болезнено твърд и възбуден, щръкваше като пилон на знаме в напълно безветрен ден.

Не искаше да мисли за Клеър. Тя само усложняваше нещата, а и никога не бе смятала, че е достатъчно добър за нея. Не! Юношеските й чувства бяха насочени към Харли Тагарт — син на най-сериозния конкурент на баща й. Имаше очи само за него. С изключение на един-единствен път. През онова, изпълнено с магия, утро.

— По дяволите — изръмжа Кейн, опитвайки се да прогони образа й от главата си. Пренебрегнал дъжда, той отвори прозореца и в стаята нахлу режещият, влажен вятър, който носеше мириса на Тихия океан. Може би студеният въздух щеше да пропъди отчаянието и усещането за изгубени надежди, които, подобно на лепкави паяжини, обгръщаха избелелите пердета и евтините мебели, разпръснати из влажната и мухлясала стая.

Излезе от къщата и остави вратата зад себе си отворена. Върна се при джипа, откъдето взе едно куфарче, лаптопа си и бутилка ирландско уиски — любимото евтино питие на баща му. Той самият предпочиташе същата марка уиски като баща си — човек, когото бе презирал през целия си живот. Този факт, макар и изпълнен с ирония, му се струваше необяснимо логичен. Хамптън Морън беше долен и презрян кучи син, подъл до мозъка на костите си. А след злополуката, оставила го неподвижен труп, прикован към инвалидния стол, се превърна в сприхав и жесток алкохолик, изпълнен със самосъжаление и нестихваща ярост. Преди да осакатее той пиеше прекалено много и често биеше съпругата и момчето си. По-късно, когато единствено Кейн остана да се грижи за него, баща му деградира напълно, превръщайки се в ожесточен и сърдит на целия свят старец, който намираше успокоение и утеха единствено в бутилката. Пиеше „Блек Велвет“ всеки път, когато можеше да си го позволи и уискито стана единствената му любима. Понякога си позволяваше и „Джак Даниелс“ — рядко посещаващ го и твърде скъп приятел. През повечето време обаче се наливаше с долнокачествено ирландско уиски, с което подхранваше прекършените си мечти.

Нищо чудно, че майката на Кейн ги напусна малко след злополуката. Тя просто нямаше друг избор.

Някакъв богаташ завъртя главата й и й обеща по-добър живот, но само при условие, че напусне Хамптън и сина си. Човекът не желаеше да поема и допълнителното бреме, което представляваше едно диво и непокорно момче — той самият имал две свои, вече поотраснали деца. А също и съпруга. Кейн така и не бе научил името на копелето. Всеки месец обаче, с влудяваща точност, в пощенската им кутия пристигаше чек за триста долара, издаден на името на Кейн. Хамптън, изтрезняващ за пръв път след тридесетдневен запой, чакаше с нетърпение пощальона и принуждаваше Кейн да вземе и осребри въпросния чек. О, баща му винаги проявяваше изумителна щедрост! Даваше на Кейн пет долара. Останалите пари обикновено му бяха достатъчни, за да изкара до следващия чек.

— Сигурно си чувал израза кървави пари, нали, момче? Е, тези тук са курвенски пари — майка ти ги печели като си вдига краката заради онзи богат кучи син. Запомни това, Кейн: никоя жена не заслужава да си изгубиш ума, или пък парите, заради нея. Жените са измет. Уличници. Развратници. — След тази реч обикновено започваше да цитира светото писание, редеше стиховете в разбъркан и напълно лишен от смисъл ред.

Кейн прекрасно си спомняше деня, в който майка му ги напусна.

— Ще се върна — обеща му тя. С окъпано в сълзи лице прегърна сина си и с все сила го притисна към себе си — сякаш още тогава знаеше, че никога повече няма да го види. — Ще се върна, за да те отведа далеч от него.

А баща му спеше дълбоко — хъркаше и си отспиваше след поредното пиянство.

Кейн изобщо не направи опит да вдигне ръце, за да я прегърне или да й махне за довиждане. Когато тя се качи в дългата черна кола, управлявана от намръщен шофьор, Кейн само я изгледа обвинително, наказвайки я заради предателството й.

— Обещавам, миличък. Ще се върна.

Но не го направи. Тази лъжа бе само поредната брънка от мрачната поредица от неспазени обещания, съставляващи досегашния живот на Кейн. Той никога повече не я видя, не си направи труда да разбере какво се бе случило с нея. До този момент.

А от истината го заболя — дяволски силно го заболя.

Изобщо не си направи труда да потърси чаша — просто отвори бутилката и отпи голяма глътка. Избърса с ръкав нащърбения пластмасов плот, включи компютъра и се настани пред масата с метални крака, върху която се бе хранил през първите двадесет години от живота си. Хората от електрическата компания очевидно бяха включили електрическото захранване, защото мониторът оживя и лаптопът забръмча, готов за работа.

Кейн рязко отвори куфарчето си, извади отвътре една папка, издута от записки, изрезки от вестниците и снимки на членовете на семейство Холанд. Започна да обръща снимките една по една — като карти от стара и добре позната колода. Първата карта беше поп каро — старият Дъч Холанд, патриарх на фамилията и евентуален бъдещ губернатор на щата, който претендираше, че принадлежи към човешкия род, макар Кейн да знаеше, че душата му е покварена и усукана като сложен моряшки възел.

След това обърна снимката на бившата съпруга на Дъч, Доминик, все още красива като фотомодел, която понастоящем живееше извън страната, и която, срещу съответното възнаграждение в брой, би могла да се окаже надежден източник на информация за разследването му. Следваха лъскавите фотографии на две от дъщерите на Дъч — Миранда и Теса. И последната снимка — на Клеър.

Много жалко, че тя също беше въвлечена, защото, според Кейн, тя също бе участвала в онези събития.

Той стисна зъби, загледан в двете лица, застинали в безизразни пози, вероятно режисирани от някой безименен, но скъп моден фотограф. Пусна снимките на Миранда и Теса — най-голямата и най-малката от трите сестри — върху масата при фотографиите на родителите им. После съсредоточи вниманието си върху снимката на Клеър — моментална снимка, която отдавна бе запаметил с най-големи подробности. Беше възседнала шарения си жребец, от който се виждаха единствено врата и задницата му. Клеър обаче бе попаднала точно в обектива. Обективът на неговия фотоапарат.

Ясни очи, прав нос, широки скули и разпуснати канеленокафяви къдрици, които обрамчваха овалното й лице. Господи, беше толкова красива! Усмивката й беше свенлива, загадъчна и невинна. По дяволите, дори и след толкова години пулсът му леко се учестяваше при мисълта за нея — за момичето, което имаше всичко и изпитваше към него единствено презрение и съжаление. Но вече край!

Ролите този път бяха разменени. Той беше човекът, който контролираше положението. Прониза го внезапен пристъп на угризения. Чудесно съзнаваше, че онова, което възнамеряваше да направи, сигурно щеше да изложи Клеър под брутално жестокия поглед на обществеността. Щяха да разглеждат под лупа живота й, да се ровят в миналото й, да го разнищват дотогава, докато всичката мръсотия изплува на повърхността, докато всички скрити тайни излязат наяве, изложени на показ като избелелите от слънцето кости на някое животно, намерило смъртта си сред пустинята.

Много жалко! Сигурно щеше да бъде наранена, но това беше част от живота. Понякога болката просто не можеше да бъде избегната. Преди много години един човек бе намерил смъртта си на дъното на езерото. Изпратен бе във водния си гроб от някой, който по онова време живееше в къщата на семейство Холанд. И Кейн беше твърдо решен да открие кой точно бе размазал черепа на Харли Тагарт и бе прикривал престъплението си повече от шестнадесет години. Имаше си лични основания за тази вендета, основания, които далеч надхвърляха належащата необходимост да изкарва прехраната си по някакъв начин, основания, които почиваха на искреното му убеждение, че Харли може и да не е единствената жертва на лъжите и измамите, скрити под гладката повърхност на езерото Ероухед.

Той разлисти бележките си, а след това сложи компютъра точно пред себе си. Опитните му пръсти бързо препуснаха по клавиатурата и заглавната страница беше готова.

„Злоупотреба с властта: Убийството на Харли Тагарт.“

От Кейн Морън

Отпи още една глътка направо от бутилката и започна да пише. Разследването му беше още в началото си и той все още не бе изровил всичките кирливи ризи на семейство Холанд. Сигурен беше обаче, че още преди да е завършил писанието си, срещу убиеца на Харли ще бъде повдигнато обвинение за извършено престъпление с шестнадесетгодишна давност. Дъч Холанд, долното копеле, ще се прости с възможността да стане губернатор на Орегон, а всички останали членове на семейство Холанд, включително и Клеър, ще изпитват единствено омраза и презрение към Кейн Морън.

Така да бъде! Животът не беше лесен. Нито пък справедлив. Научил беше този болезнен урок още преди години, а Клеър бе сред най-старателните му учители. Освен всичко останало, този негов материал, посветен на семейство Холанд, преследваше и още една цел — той беше неговото отмъщение, неговия катарзис.

А също и ново начало.

Отново надигна бутилката. Глътката уиски проправи огнена пътека към стомаха му, а Кейн се запита защо вместо очакваното приповдигнато настроение в душата му се загнезди ужасното предчувствие, че току-що неволно бе направил първата си крачка към ада.