Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Лиза Джаксън. Шепот

ИК „Компас“, Варна, 2003

Американска. Първо издание

Редактор: Любен Любенов

ISBN: 954-701-147-2

История

  1. — Добавяне

6.

Баща му беше пиян.

Отново.

А точно тази вечер пиянството на баща му го вбесяваше. Самият Кейн нямаше обяснение за поведението си, но откакто Джак му спомена за годежа на Клеър Холанд и Харли Тагарт, той само търсеше с кого да се сбие. Идеше му да стовари юмрук върху някоя стена, върху дебел дънер и/или върху самодоволната физиономия на Тагарт. Не непременно в този ред.

— Кучи син — изръмжа той и се присегна за ключовете си, които държеше в един пепелник върху стария и олющен скрин.

Месецът вече бе преполовен и Хемптън отдавна бе изпил скъпите си и качествени питиета. През последните десетина дни се наливаше предимно с долнопробно уиски и не спираше да се оплаква от бившата си съпруга — егоистична и потайна кучка, изоставила бедния инвалид да отглежда сам непокорния им син.

— Какво ли знаеш ти, татко… — промърмори през зъби Кейн и отвори прозореца. Чу инвалидния стол на баща му да се движи по ленолеума. Телевизорът гърмеше оглушително — монологът на Джони Карсън и смехът на публиката в студиото се чуваха съвсем ясно през тънките гипсови стени.

Господи, как ненавиждаше това място! И съжителството с баща си — изпълнен с горчивина и ожесточение инвалид, който бе отблъснал всички съседи и роднини, опитали се да им помогнат по някакъв начин. Милостивите и богобоязливи хора от града му предлагаха работа — в железарския магазин, в консервната фабрика, в супермаркета, че дори и в една застрахователна компания, но Хемптън Кейн, бивш дървосекач, не желаеше подаяния. Не, предпочиташе да се самосъжалява по цял ден и единствената работа, която похващаше, бе свързана с хобито му като резбар.

Цялата предна морава и верандата бяха затрупани със стърготини и с особените скулптури на Хептън — непродадени дървени фигури, които стояха като стражи, охраняващи мизерната им собственост. Ръмжащи мечки, индианци с жестоки лица, кривокраки каубои, предъвкващи кибритени клечки, изправили се на задните си крака коне с подивели очи и развети гриви — всички те бяха изработени от дънери на дървета, същите като онова, от което бе паднал на времето и бе потрошил краката си. Понякога Кейн имаше чувството, че Хемптън е подел някаква лична вендета, битка на живот и смърт с горите около Шинуук и „Стоун Илахий“. Негови врагове бяха всички дървета и шубраци из околността, както и всеки човек, носещ фамилното име Холанд.

Хората, които се отбиваха да разгледат работите му, често си тръгваха с впечатлението, че обезобразените дървени скулптури в двора им са чудати и необикновени. Те като че ли възприемаха Хемптън като ексцентричен творец и смятаха, че мрачният му характер е по-скоро следствие от вътрешната му потребност да изрази сам себе си, а не от горчивината и омразата, които той възприемаше като дар от бога и не спираше да се налива с евтиния алкохол, който замъгляваше съзнанието и размекваше мозъка му.

Според Кейн обаче в тези брътвежи нямаше и капка истина.

Входната врата се затвори с трясък и само след минута трионът на баща му оживя. Още един нищо неподозиращ дънер беше на път да се превърне във вълк, сьомга или в някакъв друг символ на изкуството от северозападните щати. Кейн обаче нямаше намерение да остане достатъчно дълго в дома си, за да види най-новото творение на Хемптън. Измъкна се през прозореца, спусна се от ръба на покрива и скочи на земята. Не се опитваше да се измъкне незабелязано от къщи. Не, баща му нямаше дори да забележи отсъствието му. Но точно тази вечер на Кейн просто не му се говореше със стареца.

Освен това искаше да се срещне с Клеър. Отчаяно копнееше да я види. Макар да знаеше, че това ще е грешка.

Запали мотора, остави зад гърба си къщата, в която бе изпитвал единствено болка, и полетя надолу по тъмната магистрала. Постепенно увеличи скоростта. Изпитваше потребност да чуе воя на двигателя, да почувства соления вятър върху лицето си, докато летеше по пътя, превел се ниско върху кормилото. Моторът му „Харлей Дейвидсън“, поднесе за миг, но веднага след това отново се понесе по магистралата. Кейн караше около езерото — движеше се все по-бързо и по-бързо, сякаш самият дявол го гонеше по петите. Светлините на къщата от другата страна на посребрената от лунните лъчи водна повърхност проблясваха сред дърветата. Светеха поне дузина прозорци, а в притъмнялото небе се виеше тънка струйка дим от комина на покрива. Къщата изглеждаше като слязла от някоя от шибаните картини на Къриър и Ийвс.

Портата беше отворена и той, без да се поколебае нито за миг, смело мина през нея и продължи напред, ориентирайки се единствено на светлината от фара на мотоциклета си. Плавно спря близо до гаража, стисна зъби, изкачи се по стълбите на верандата и едва не натисна звънеца. Само че преди това я видя — свита на люлката в ъгъла на верандата, подпряла брадичка върху коленете на дългите си крака. Очите й, блеснали на лунната светлина, бяха приковани върху него.

— Какво правиш тук?

— Търся те. — Не се помръдна. Стоеше като хипнотизиран, загледан в лунните отблясъци, които проблясваха в косата й.

— Мен?

— Чух, че ще се жениш.

Усмивката й беше скована и принудена.

— Не ми казвай, че и ти ще се опитваш да ме разубеждаваш.

— Не и ако наистина желаеш този брак.

— Желая го. — Тя придърпа колене под брадичката си.

Кейн внезапно се изпоти. Представи си как я хваща за ръката и хуква надалеч. Държи я близо до себе си и бяга с всички сили през гората. Ако тя не успее да го следва, ще я вдигне и ще я понесе на ръце. Ще направи всичко, но ще напуснат тази къща. Не можеха да останат тук. Трябваше да се махнат от предчувствието за предстоящо зло, спотаило се в заобикалящите ги гори, изгарящо ги с алчните си, жадни за мъст очи, притискащо ги с неизбежността на последствията от тази омразна, изпълнена с отчаяние ситуация, в която бяха изпаднали.

— В такъв случай, надявам се да бъдеш щастлива.

— Не си искрен. — Тя опъна дългите си крака. — Не си тук, за да ме поздравиш и да ми пожелаеш късмет. — Прекоси разстоянието, което ги разделяше. Кейн забеляза влагата в очите й и се досети, че е плакала. Застана точно пред него, вдигна лице и го погледна право в очите, забулени от въпросите, които не му даваха мира. — Какво точно искаш от мен, Кейн Морън?

— Повече, отколкото бих могъл да получа — призна й той и видя как устните й потрепнаха за миг. Един бухал се обади от дърветата наблизо. Някакво куче от другата страна на езерото, най-вероятно Оскар, излая продължително.

— Аз съм влюбена в Харли Тагарт.

— Само че този кучи син не те заслужава.

— Защо? — попита Клеър. Стоеше толкова близо до нея, че почувства дъха й, видя червенината по бузите й, породена от внезапно обхваналия я гняв. — Защо всички в този шибан град смятат, че Харли не струва?

— Той е слабохарактерен човек, Клеър. А ти имаш нужда от решителен и силен мъж.

— Някой като теб? — предизвикателно попита тя.

Изгледа я продължително, без да каже нито дума. Бухалът издаде протяжен самотен вик, някъде в далечината премина влак.

— Да — най-накрая призна той. — Имаш нужда от някой като мен.

— Но ти заминаваш.

— Ще бъда тук още няколко седмици.

Тя въздъхна дълбоко и издуха нагоре косъмчета от бретона си. Кейн впрегна цялата си воля, опитвайки се отчаяно да не помръдне ръцете си, които държеше скръстени пред гърдите си. Представи си как я взема в прегръдките си и я целува, как я притиска толкова силно към себе си, че тя не може да се помръдне, как отмята глава назад и извива тяло под ласките му… само че изобщо не се помръдна. Не се осмели. Вместо това продължи да се поти, опитвайки се да прогони от главата си еротичните образи, които сякаш прогаряха съзнанието му.

— Какво всъщност искаш? — внезапно попита тя.

Той се изсмя нервно.

— Не би искала да знаеш.

— Напротив, искам.

— Не…

— Неслучайно си тук, Кейн!

— Исках само да те видя отново.

— И нищо повече.

Той се поколеба.

— Какво?

Цялата му воля изведнъж го напусна, сякаш пометена от соления вятър, който духаше от океана.

— Господи, Клеър, а ти какво смяташ, че искам?

— Не зная…

— Разбира се, че знаеш.

— Не, Кейн…

— Ами помисли си тогава. — Погледна я право в очите, а след това премести поглед към устните й. Кръвта му се сгорещи, мускулите му сякаш се схванаха от обхваналото го желание да я има. Присегна се и я хвана за голите ръце. Тя леко разтвори устни и възбудата му стана неконтролируема. Мислите му препускаха като бързата река Шинуук, която се виеше сред дълбоките планински клисури. — Каквото и да си мислиш, че искам, вероятно си права.

— Просто го кажи — задъхано промълви тя.

Кейн се замисли за миг, а след това реши да прати всичко по дяволите. Какво значение имаше какво си мисли тя.

— Добре, Клеър — започна той и стисна ръцете й още по-силно. — Истината е, че искам да направя с теб всичко, което ми позволиш. Искам да те целувам, да те докосвам, да заспивам, притиснал те в прегръдките си, и да се събуждам сутрин до теб. Искам да прокарам език по голата ти кожа и да те галя, докато цялата се разтрепериш от желание, и повече от всичко друго на света искам да се изгубя целия в теб и да те любя до края на живота си!

Клеър се опита да се отдръпне, но той се засмя и я стисна още по-здраво.

— Ти пожела да ти го кажа.

— О, господи!

— И, повярвай ми, никога, ама никога, няма да се отнасям с теб така, както прави онова копеле Тагарт. — След това я пусна. Глупавите му думи продължаваха да отекват в ушите му, когато се обърна, приближи се до мотора си и с все сила изрита стартера. Машината изрева, Кейн се метна на нея и отпраши по алеята. Знаеше, че тя продължава да стои там, където я беше оставил, на самия край на верандата, и вероятно се надсмива над него и налудничавите му романтични копнежи.

— Глупак — изръмжа той и прелетя с мотора през портата на имението. — Шибан, ненормален глупак!

Излезе на магистралата и пое към града, надявайки се да се избави от предчувствието, че току-що бе допуснал най-сериозната грешка в живота си, когато видя първата полицейска кола, която бързо го застигаше. Нощта оживя от светлините й — червени, сини и бели. Сирената й оглуши смълчания път.

Кейн погледна скоростомера и веднага си даде сметка, че ченгетата го бяха засекли. Караше със седемдесет и пет мили в час и бе превишил разрешената скорост с цели двадесет мили. Отби на един по-широк участък от банкета, но полицейската кола изобщо не намали и продължи по пътя си. Ченгето дори и не погледна към него. Само след миг край него профуча линейка, последвана от друга полицейска пола, която, надула сирената си, го задмина също като първата.

С разтуптяно сърце Кейн отново излезе на пътя. Изкачвайки последния стръмен участък преди града, той започна постепенно да се успокоява. Преживял бе една ужасна вечер, но поне бе отървал поредната глоба… И тогава я видя — колоната от коли, които завиваха по „Трета улица“, близо до старата мелница. Полицейските коли бяха паркирали безразборно, а ченгетата отклоняваха пешеходците и преминаващите превозни средства и ги караха да заобикалят отдалеч петата къща по улицата вляво — спретната дървена хижа, собственост на Руби и Ханк Сонгбърд.

Първата мисъл на Кейн беше за Джак. Законът постоянно беше по петите му. Джак вечно се забъркваше в някакви неприятности. На шестнадесет години вече бе арестуван веднъж за кражба на кола, на седемнадесет го обвиниха в притежание на алкохол, а на осемнадесет го задържаха, след като бе стрелял по пощенските кутии на хората от града и по уличните стълбове. Този път обаче положението беше далеч по-сериозно. За ченгетата Джак вече бе пълнолетен, а това означаваше, че ще се отнасят към него като към истински престъпник, а не като към непълнолетен нехранимайко, неспособен да контролира буйния си и непокорен нрав.

Кейн зави по задръстената от хора и коли улица, като пресече железопътната линия, която минаваше през тази част на града. Загаси мотора и спря, независимо че полицай Туули, когото Кейн имаше честта да познава лично, му махна с ръка да продължи.

— Хайде, хора, тръгвайте. Няма какво да гледате тук. Хайде, вървете си по пътя.

— Какво се е случило? — попита Кейн.

— Момчето. Пострадало е. Паднало от скалите в „Стоун Илахий“ — обясни му един от зяпачите — мъж със съсухрено лице, облечен с анцуг и блуза с качулка.

Кейн застина неподвижно. Сърцето му сякаш замря в гърдите му.

— Джак? — едва се осмели да попита той. Мили боже, какво ли се бе случило? Представи си приятеля си, както го бе видял за последно по-рано през деня — самоуверен и леко подпийнал да се отдалечава тичешком, преметнал пушката си през рамо.

— Хайде, хора, размърдайте се — монотонно повтаряше Туули, размахал фенера си, докато колите и минувачите продължаваха да се тълпят по улицата.

От къщата се разнесе пронизителен протяжен вой. Само жена, изпаднала в дълбоко, черно отчаяние и безмерна скръб, можеше да изтръгне подобен писък от гърдите си.

— Мили боже — прошепна една жена, застанала зад Кейн, и бързо се прекръсти. — Мили боже, моля те, чуй молитвите ни…

Кейн не можеше повече да стои безучастен. Без да обръща внимание на ченгетата, той се втурна към входната врата, която в този миг се отвори и Кристъл изтича навън. Силуетът й се очерта на светлината, която струеше през отворената врата. Без да промълви нито дума, тя се хвърли в ръцете на Кейн и се разрида неудържимо. Слабото й тяло се тресеше от неконтролируеми спазми, момичето сякаш изплакваше душата си, а небесата над главите им изведнъж сякаш се продъниха и плисна проливен дъжд.

— Джак! — проплака тя. — Джак! О, господи, Джак!

— Шшт… — прошепна Кейн, макар че черно отчаяние бе сграбчило душата му. Държеше Кристъл в прегръдките си, галеше косата й и се опитваше да я успокои, при все че цялото му същество се гърчеше от мъка.

— Мили боже, не! — отново извика тя.

— Кристъл, моля те! Миличка, всичко ще се оправи…

— Няма да се оправи — проплака тя с отчаяние, което попари всичките му надежди. — О, господи, Кейн, той си отиде.

Отиде си? — Беше го разбрал още преди да чуе ужасните думи. Джак Сонгбърд, непокорното индианско момче, арогантният непрокопсаник, единственият приятел на Кейн, беше мъртъв.

Дива ярост възпламени кръвта му, стомахът му се сви от болка. Горещи сълзи опариха очите му, ръцете му се свиха в юмруци. Искаше му се да удря, да крещи, да проклина съдбата. Но не можеше да го стори. Не и сега. Не и когато Кристъл се разпадаше пред очите му.

Прегърнал я нежно, Кейн я поведе обратно по небоядисаните стълби към входната врата. Бащата на Джак, Ханк, стоеше близо до камината. Очите му бяха сухи, но лицето му бе разкривено от неизразима мъка. Ръцете му силно трепереха.

Руби седеше в люлеещия се стол край студеното огнище, приковала поглед върху пъстрия килим и загледана в нещо, което единствено тя виждаше. Тихо припяваше с монотонен глас някакви думи, които Кейн не можеше да разбере. Лелята на Кристъл, Луси някоя си, я изтръгна от прегръдките му.

— Момчето само си докара тая беля — заяви бащата на Джак с присъщия си стоицизъм.

— Джак не е паднал — уверено възрази Кристъл, макар гласът й да трепереше неудържимо. — Беше пъргав като антилопа. Познаваше района като пръстите на ръката си. Изкачвал се е на онази скала поне милион пъти.

— Но сега е бил пиян — изрече Ханк с нетърпящ възражения глас.

— Няма значение.

Руби замижа и заговори със суров глас, изричайки непознатите думи на езика на предците си. Когато отвори очи, погледът й бе прикован право върху Кейн.

— Това беше проклятие — обясни тя. Очите й бяха сухи, устните й трепереха, брадичката й нервно подскачаше нагоре-надолу. — Току-що проклех човека, убил момчето ми.

Ханк презрително изсумтя.

— В такъв случай си проклела душата на собствения ни син, Руби. — Прикова върху жена си изпитателния поглед на черните си очи, но не я докосна, не й предложи утеха и подкрепа. Всеки един от двамата страдаше мълчаливо, изпепелен от собствената си болка. — Джак глупакът уби сина ни Джак. Това е истината.

 

 

Уестън, целият окъпан в пот, изстена продължително и се отпусна отмалял върху женското тяло под себе си. Образът на Миранда все още не можеше да се изличи от ума му, когато се наведе и целуна за последно безстрастните устни на Кендъл. Нищо чудно, че Харли бе престанал да се интересува от нея. Тя се любеше като парцалена кукла — просто лежеше с безучастно и леко намръщено лице, оставила на него да свърши цялата работа. Но на Уестън не му пукаше. Имаше нужда от време, за да проясни главата си и да помисли. Струваше му се, че животът започва да се изплъзва от контрола му. Започнал бе да действа импулсивно и прибързано, без да обмисля нещата до край. Трябваше да се вземе в ръце, защото не можеше да си позволи да прецака всичко точно сега.

Ето че чукаше Кендъл, Теса и Кристъл едновременно, но това не му носеше никакво задоволство и удовлетворение. На всичкото отгоре не преставаше да се притеснява от факта, че баща му може би има още едно семейство, или поне още един син, готов да излезе на светло и да предяви претенциите си към част от богатството на семейство Тагарт. А имаше и още нещо… онази по-тъмна и зловеща страна от характера му, проявила се през изминалата нощ… Само при мисълта за това започна да се облива в пот — ту ледена, ту гореща.

— Слез от мен — обади се Кендъл и го блъсна по рамото.

— Знаеш ли, можеше поне да се опиташ да ми помогнеш малко — подразни я той, претърколи се на леглото и я плесна с ръка по кокалестия задник.

Тя потрепери.

— Това е отвратително…

— Какво? — Уестън се ухили и се присегна към смачкания пакет цигари. — О, Кендъл, аз съм наранен. — Разпери едната си ръка точно над сърцето си, а с другата измъкна една цигара „Марлборо“ от пакета. — Дълбоко наранен.

— Запази тези приказки за пред някоя, която ще ти повярва. — Кендъл грабна един плажен халат от стола край леглото и го наметна на гърба си.

— Би могла да се позабавляваш, ако се отпуснеш и си го позволиш. — Той се присегна за запалката си.

— Дай да си изясним нещо, Уестън. Това не е забавление. — Завърза колана около тънката си талия и се приближи до прозорците, засенчени от плътно спуснатите щори. — Само се надявам да даде резултат.

— Ще даде. Но е нужно време.

Тя потрепери отново.

— Толкова ужасно ли ти се струва? — Той щракна със запалката и се загледа в пламъчето, близнало края на цигарата му.

— Ти наистина не схващаш, нали? Аз обичам Харли. Той е единственото момче, с което съм го правила някога… е, до този момент… но това с теб е различно. — Брадичката й леко се разтрепери, но тя бе твърде силна и праволинейна, за да си позволи да се пречупи. — Правя го единствено заради бебето.

Пъхнал цигарата в единия ъгъл на устата си, Уестън взе намачкания си панталон в цвят каки и го навлече на краката си.

— Но искаш да продължим, нали?

— Докато не се уверя, че съм бременна. Да, искам да продължим. — Обгърнала тялото си с ръце, тя додаде: — Чух, че вече излизаш с Теса Холанд.

— Лошите вести идват бързо.

— Значи е истина — с отвращение заключи тя.

Той бавно закопча токата на колана си.

— Да, и какво от това?

— Ти май наистина си като разгонен уличен котарак, а? — попита тя и надникна през щорите навън. — Ако си обвързан с Теса по някакъв начин, защо, докато се любеше с мен, викаше името на Миранда?

— Така ли? — Протегна ръка към ризата си. Бе дал воля на всичките си необуздани фантазии, докато се опитваше да изтръгне някакъв ответ от Кендъл, която от тук насетне щеше да провъзгласи за царица сред най-студените и сковани в леглото мадами.

— Да.

— Ами защото, да си призная честно, това винаги е била една от фантазиите ми.

— Фантазии? — Тя леко пребледня.

— Аха! Да изчукам и трите сестри Холанд.

Кендъл с отвращение сбърчи нос.

— Не желая да слушам това.

— Е, не едновременно, разбира се. Освен ако те не го пожелаят.

— Уестън, достатъчно! Господи, как можеш изобщо да мислиш за подобни неща!

Смехът му прозвуча треперливо.

— О, Кендъл, що за добродетелност ми демонстрираш в момента? Нямаш кой знае какво право да ме съдиш, при положение че току-що ме изчука с едничката цел да представиш детето ми като бебе на Харли.

— О, господи! — Тя покри лицето си с ръце.

Той обаче не млъкна. За каква се мислеше пък тази, по дяволите?

— Не забравяй, Кендъл, че се натискаш с мен, само защото искаш с измама да принудиш Харли да се ожени за теб.

— Зная, но това е, защото го обичам. — От гърлото й се изтръгна тихо ридание.

— Какво благородство!

— Ти ме мразиш.

— Разбира се, че не те мразя. — Господи как мразеше момичетата, които се опитваха да му се правят на мъченици! — Виж, просто се отпусни. И се наслаждавай на онова, което правим. — Облак дим обви главата му. — Чукането може да е много по-забавно от това, което правиш. Освен това би могла да научиш цял куп трикове, които след това да приложиш на брат ми.

Тя буквално занемя. Господи, тая беше пълна откачалка!

Уестън закопча ризата си и отново дръпна от цигарата си.

— Утре пак, а? По същото време, на същото място?

Тя се отпусна на един стол и наведе глава. Приличаше на жертвен агнец, поведен на заколение.

— Да — най-сетне промълви Кендъл. Говореше толкова тихо, че той едва успя да я чуе.

— Ще бъда готов — увери я Уестън, отвори вратата и потъна в нощта. Истината обаче бе, че и той, също като нея, не беше във възторг от тайните им срещи. Уестън винаги се бе гордял със способностите си да задоволи всяка жена и да я накара да стигне до оргазъм само с няколко думи или ласки. Кендъл обаче остана студена като лед. Направи какво ли не, за да привлече вниманието й, но тя продължи да лежи безучастно под него със затворени очи и разкрачени крака, докато той се блъскаше като някакъв шибан робот. Тази жена беше толкова хладно безучастна към него, че той щеше да остане много доволен, ако не успееше да забременее.

Но пък, от друга страна, това щеше да обърка всичките му планове. Мисълта, че семето му е посято в утробата на Кендъл, му носеше някакво странно успокоение. Кендъл не само щеше да накара Харли да се ожени за нея, но детето им всъщност щеше да бъде истински потомък на Уестън. Можеше да използва бащинството си и да изнудва Кендъл, за да е сигурен, че тя никога няма да му се противопостави за каквото и да било. Ако пък истината някога излезе наяве, той щеше да припознае детето и да получи, като негов баща, полагащия му се дял от наследството на Харли.

Да, чукането с Кендъл, макар и крайно неудовлетворително като преживяване, си струваше напълно половинчасовата хамалогия.

Седна в поршето си, опитвайки се да не обръща внимание на дълбоката драскотина, започваща от предния калник и свършваща чак при задните стопове — грозен белег, оставен от някой страхливец. Стисна зъби в мълчалива ярост, породена от мисълта, че някой е имал нахалството да съсипе скъпото му и лъскаво возило. Поршето беше истинска класика — двигателят му мъркаше безшумно, а боята, при съответното осветление, изглеждаше като течна. Завъртя ключа и моторът послушно забръмча. Лъскавото му бебче беше единствената жена, на която можеше да разчита.

Превключи на първа и подкара по алеята пред плажната вила на семейството Форсайт. Чувстваше се съсипан. Денят се бе оказал дълъг и уморителен. Проблемите бяха започнали със спора в дъскорезницата. Джак Сонгбърд, закъснял отново за работа, бе проявил глупостта да се опита да фалшифицира присъствената си карта, а след това се бе подиграл на Уестън, плюейки в краката му. Уестън го уволни на часа и то пред погледа на всичките му колеги. По-късно двамата се срещнаха отново и… бедничкият Джак, пиян като дъска, падна от скалите близо до „Стоун Илахий“. Уестън се усмихна и опипа ножчето, което лежеше на дъното на джоба му. Ножчето, по грозното острие на което имаше частици червена боя, съвпадаща напълно с боята на колата му.

Да, това беше един дълъг, изпълнен с много емоции ден. Жалко, че трябваше да свърши в студеното легло на Кендъл. Онова, което трябваше да бъде едно страстно, удовлетворително чукане, се бе оказало истинско разочарование. Интимностите с Кендъл бяха лишени от всякаква страст и той все още се чувстваше напрегнат и неспокоен.

Имаше нужда от истинска жена с гореща кръв и необуздана фантазия. Помисли си за Теса; тя беше винаги готова, но дълбоко в сърцето си Уестън знаеше, че и тя няма да запали огъня в душата му. Не! Единствената жена, която със сигурност щеше да му донесе удовлетворение, беше по-голямата й сестра. Само почакай, миличка, помисли си той и се изсмя грозно. Някой ден, съвсем скоро при това, ще ти покажа какво означава истинската любов.

 

 

Кендъл неохотно избра телефонния номер. Какво можеше да каже на Харли? Че току-що бе започнала месечното си неразположение? Че след закъснението от три, изпълнени с въодушевление дни, тя бе почувствала силни болки и не след дълго се бе случило и неизбежното.

Можеше ли да изтърпи още един месец? Щеше ли да намери сили да продължи да го прави с Уестън, само и само да принуди по-малкия му брат да се обвърже с брак, който не желае? Една самотна сълза се търкулна по лицето й и тя се запита защо се бе влюбила в Харли. Защо, при положение, че можеше да има всяко момче, което си пожелае, бе избрала точно Харли? Нямаше отговор на този въпрос, но знаеше, че наистина го обича. А мисълта, че той я бе изоставил заради Клеър, една мъжкарана с ужасно тяло, беше поредния удар върху нараненото й самолюбие.

Родителите й изобщо не й помагаха. Майка й я засипваше с въпроси:

— Какво се случи между теб и онова симпатично момче от семейство Тагарт? Защо не започнеш да излизаш с някой друг? Синът на Ана Прескът ме нита за теб; той е ужасно симпатичен, а семейството му има пари и…

Въпросите й просто нямаха край.

— Домът на семейство Тагарт — отговори й нечий студен глас.

— Бих искала да говоря с Харли — рече Кендъл.

— Господин Тагарт отсъства в момента.

Кендъл погледна часовника си. Минаваше пет, а тя знаеше, че Харли никога не закъснява.

— Кога го очаквате да се прибере?

— По-късно. Да му предам ли, че сте се обаждала?

— Не… Ще се опитам да му звънна по-късно — отвърна тя и затвори телефона. Очите й се напълниха със сълзи. Харли беше с Клеър. Чувстваше се го с цялата си душа. Долен, двуличен негодник!

Тя се хвърли на леглото и се загледа в тавана. Може би подходът й беше напълно погрешен. Съмнението, че може да е бременна, очевидно не беше достатъчно, за да го накара да промени решението си, но ако тя направи нещо драстично и се озове в болницата… ако го излъже, че е изгубила бебето… Тези неща обаче вероятно можеха да бъдат доказани с изследвания. Все щеше да се намери някой в болницата, който да разкрие истината… Какво щеше да прави тогава?

Гадеше й се само при мисълта, че ще трябва пак да го прави с Уестън. Изпълваше се с омраза към себе си всеки път, когато го видеше в дома си. Кожата й настръхваше от допира му. Той дяволски се стараеше в началото и Кендъл не можеше да не му го признае — докосваше я, целуваше я, опитваше се да я възбуди, но тя бе устояла на всичките му усилия, в резултат на което напоследък той просто идваше, за да свърши очакваната от него работа. Понякога дори не си събличаше дрехите — просто смъкваше гащичките й, разтваряше ципа си и изпомпваше малко семе в утробата й. Когато свършеше, той неизменно палеше цигара, поглеждаше с усмивка надолу към нея и омачканите чаршафи на леглото й, предлагаше й цигара, а това я караше да се чувства още по-презряна и омърсена.

Готова беше обаче да преглътне всички унижения. Само и само да забременее! Е, просто ще трябва да положи повече усилия. Да накара Уестън да го правят по няколко пъти на ден.

Горчива жлъч се надигна към гърлото й, но тя си каза, че ще може да го изтърпи още известно време. Щеше да започне веднага щом неразположението й премине. Ще трябва да си внуши, че той е Харли. А щом ще прави любов с Харли, значи преди това ще си вземе вана с ароматни масла, ще облече най-финото си дантелено бельо и ще запали свещи в стаята си. А когато Уестън се появи след няколко дни, ще започне да го целува и докосва, бавно ще свали дрехите му и ще го прелъсти. Точно както бе постъпила с по-малкия му брат.

Очевидно бе, че има нужда не само от секс, а и от романтика.

Трябваше обаче да измисли и някакъв резервен план. Напълно възможно бе да не успее да забременее. В такъв случай трябваше да измисли друг начин, за да накара Харли да проумее, че тя е единствената жена за него, а онази кучка, Клеър, не му подхожда.

Щеше да има нужда от помощ, за да очерни Клеър в очите му. В противен случай всичките й усилия току-виж се обърнали срещу нея. Ще трябва да намери някой друг, който да свърши мръсната работа вместо нея. Някой, който ще изпълни разпорежданията й, без да задава въпроси и без да я съди. Някой, като подлата сестричка на Харли. Пейдж би направила всичко, което Кендъл реши да поиска от нея.

 

 

Денят на погребението беше горещ и задушен. Не полъхваше никакъв ветрец, макар че далеч на хоризонта се събираха буреносни облаци. Прахът на Джак, разпръснат от същата скала, от която бе паднал, се посипа надолу към скалистите плитчини на брега на океана.

Клеър стоеше редом със сестрите и майка си, а душата й се късаше от мъка. Дъч отсъстваше от града, но бе изпратил съболезнованията си — голям венец от лилии и чек, издаден на името на Руби и семейството й. Сякаш парите можеха да им помогнат по някакъв начин.

Клеър почти не познаваше Джак, но Руби работеше за семейството й от години, а Кристъл й беше приятелка. Сестрата на Джак седеше, загледана в океанските вълни. Очите й бяха сухи, а медната й кожа изглеждаше бледа и посърнала. Без грим изглеждаше изключително млада и уязвима. В ръцете си стискаше червена бандана — Клеър предполагаше, че кърпата е принадлежала на Джак.

Теса изразително завъртя очи, когато някакъв мъж, наследник на многолюдното племе, живяло някога по тези земи, излезе напред и заговори. Макар да се смяташе за представител на местното индианско население, той по нищо не се отличаваше от останалите присъстващи с късо подстриганата си посивяла коса и набръчкана от годините кожа. Мъжът обаче очевидно се ползваше с някакъв авторитет в техните среди, защото говореше от името на племето, изтъквайки мястото на Джак в него. Клеър не чу нито дума от речта му, заглушавана от рева на океанските вълни и пронизителните крясъци на чайките, които кръжаха над главите им.

Трудно й беше да повярва, че Джак е мъртъв. Че един толкова млад и жизнен човек най-ненадейно си бе отишъл завинаги. Чу рева на приближаващ мотор и пулсът й се учести. С периферното си зрение зърна Кейн, който спря мотора до ствола на един приведен от годините бор и застана встрани от тълпата, пъхнал ръце в джобовете на коженото си яке и скрил очи зад тъмните стъкла на слънчевите си очила. Лицето му бе сурово, стиснатите му устни образуваха тънка черта, а погледът му бе прикован някъде далеч към хоризонта. Колко още щеше да остане в Шинуук?

Истината е, че искам да направя с теб всичко, което ми позволиш. Искам да те целувам, да те докосвам, да заспивам, притиснал те в прегръдките си и да се събуждам сутрин до теб. Искам да прокарам език по голата ти кожа и да те галя, докато цялата се разтрепериш от желание, и повече от всичко друго на света искам да се изгубя целия в теб и да те любя до края на живота си!

Клеър прехапа устни и се опита да не мисли за Кейн и за последната им среща в нощта, в която бе намерено тялото на Джак Сонгбърд.

И, повярвай ми, никога, ама никога, няма да се отнасям с теб така, както прави онова копеле Тагарт.

Теса, застанала непосредствено до Клеър, се размърда, пристъпвайки от крак на крак.

— Къде са Тагартови? — прошепна тя.

— Не зная — още по-тихо отвърна Клеър, изненадана от факта, че изобщо не бе забелязала отсъствието на Харли.

— Човек би си помислил, че трябва да са тук. Джак все пак работеше в тяхната дъскорезница. — Сините очи на Теса огледаха малката групичка от хора, събрали се на скалата.

— Уестън го уволнил в деня на смъртта му.

— Зная, зная — промърмори Теса и се намръщи. Искаше й се да е където и да е другаде, но не и на тази скала. Майка й я изгледа предупредително и допря пръст до устните си. Теса гневно я изгледа в отговор, но Доминик се извърна настрана, като че ли наистина проявяваше някакъв интерес към ужасния ритуал. Погребенията бяха толкова потискащи… Освен това Теса искаше да види отново Уестън. Предположила бе, че той ще дойде на погребението и бе останала разочарована, когато осъзна, че не присъства нито един член от клана Тагарт.

— Кога най-после ще свърши това? — прошепна тя и погледна Миранда, която пред последните няколко дни изглеждаше по-замислена от всякога.

Миранда не й отговори. Теса едва се сдържаше да не се махне от това място. Къде беше Уестън? Почувства познатото свиване под лъжичката. Защо бе допуснала да се увлече по него? Беше се забавлявала истински при първата им среща. Беше толкова дръзко и вълнуващо. Изобщо не се притесняваше за изгубената си девственост. Само че, най-неочаквано и за самата нея, бе осъзнала, че той я привлича. Уестън беше толкова по-голям от нея. Беше обигран светски лъв, егоцентричен и самонадеян. И изобщо не му пукаше за нея. А това направо я влудяваше.

Най-накрая шаманът, или какъвто беше там, свърши с приказките и групата индианци започна да припява бавно и монотонно. Теса не можеше да повярва на очите си. Джак Сонгбърд може и да беше чистокръвен индианец, но приживе не бе проявявал никакъв интерес към така нареченото им племе и традициите, които по-възрастните все още спазваха. Та нали никой не го бе виждал да препуска на петнист кон, украсен целият с пера и мъниста!

Непознатите думи бавно заглъхнаха и хората се разпръснаха. Теса мигновено тръгна надолу по пътеката към пътя, край който бяха паркирани колите. Пикапи, джипове, няколко седана и две комбита бяха спрени край сребристия мерцедес на Доминик. Теса отвори вратата и се настани на меката седалка, оставила другите членове на семейството й да изкажат съболезнованията си на Руби и Кристъл.

Теса не се и опитваше да се държи приятелски. Какво би могла да им каже? Разбира се, че съжалява за Джак. Смъртта му сигурно е била ужасна. Тя потрепери, представила си главоломното му падане от скалата. Само че каквото и да им кажеше в този момент, тя по никакъв начин не би могла да промени станалото. На всичкото отгоре, изобщо не знаеше как да се държи с Кристъл. Смъкна се ниско на седалката с надеждата, че сестрата на Джак няма да я забележи. В колата беше ужасно топло. И задушно. Теса започна да се поти. Крадешком погледна към Кристъл. Момичето се взираше право в нея — погледът й беше толкова напрегнат, че чак плашещ. Исусе, Кристъл можеше да изкара ангелите на човек! Нервно се присегна за цигарите, които бе скрила в дъното на чантата си. Не, няма да стане. Майка й веднага щеше да разбере, че е пушила.

Не можеха ли просто да си тръгнат? От деня на първата си среща с Уестън Теса бе започнала да усеща острия поглед на Кристъл върху себе си, който я пронизваше като остър нож право в сърцето. Теса разбираше, че индианката я презира, но не можеше да направи нищо по въпроса. В края на краищата, Кристъл нямаше никакви права над Уестън.

Проблемът беше в това, че и тя самата нямаше.

Вратите на мерцедеса се отвориха отново. Доминик седна зад волана, а Миранда и Клеър заеха местата си на задната седалка.

— Зная, че това е ужасен удар за Руби — промълви Доминик и попи сълзите си с измачканата кърпичка, която стискаше в ръка. След това извади ключовете от чантата си. — Да изгубиш дете… е, няма нищо по-лошо от това. — Колите около тяхната също потегляха една по една. — Но, макар че преживява такава ужасна загуба, не мисля, че е избрала подходящия момент за промени в живота си, за които по-късно би могла да съжалява. — Доминик запали колата и пое по тесния, застлан с чакъл път.

— Какви промени? — попита Клеър, а Теса отново завъртя очи. На кого му пука?

— Руби напуска — обяви Миранда, а Доминик само стисна устни.

— Напуска? — повтори Клеър.

— Е, сигурна съм, че ще промени решението си. — Доминик погледна в огледалото за обратно виждане. — В момента е силно разстроена. След няколко седмици, когато се справи с мъката си, ще си даде сметка, че има нужда от стабилността и сигурността, които й дава работата у дома. — Доминик въздъхна и регулира температурата на климатика. — И без друго смятах да й предложа повишение на заплатата. Това може да я накара да преосмисли решението си.

— Не мисля, че решението й има нещо общо с парите — осмели се да подчертае Клеър.

— Разбира се, че няма. Не и в момента. Но когато животът на семейство Сонгбърд отново се върне към нормалното си русло, Руби изведнъж ще установи, че има прекалено много свободно време. Ще трябва да мисли и за дъщеря си, която сигурно ще пожелае да учи в колеж. А това, както знаете, не е никак евтино. — Наближиха магистралата и Доминик включи мигача. — Руби ще се върне.

Теса изобщо не се вълнуваше от този въпрос. От край време смяташе Руби за досадница, която си позволява да ги командори наред. Теса винаги бе недоволствала от факта, че Руби, която не беше нищо повече от слугиня в дома им, си позволяваше да й казва какво да прави. Според Теса семейството им щеше да си живее по-добре без Руби Сонгбърд и нейните тъмни, вечно обвиняващи очи. Жалко за Джак, който приживе като че ли беше готин пич, но пък Теса нямаше никакво намерение да променя живота си само защото той бе намерил смъртта си.

— О, господи! Сега пък какво? — прошепна Доминик и рязко натисна спирачките, когато един мотоциклет прелетя край тях. Сребристият мотор и облеченият му в черно ездач се носеха напред по асфалта сякаш изобщо не чуваха принизителния клаксон на камиона, който се движеше в насрещното платно.

— О, господи! — извика Клеър и закри лицето си с ръце. — Кейн…

— Това момчето на Морън ли беше? — попита Доминик, притиснала сърцето си с ръка. — Мислех си, че има повече мозък в главата си, но, от друга страна, откъде би могъл да го вземе?

— Какво искаш да кажеш? — попита Клеър с разширени от уплахата очи.

Теса погледна майка си.

— Това момче израсна без никакво възпитание. Баща му е пияница, а майка му ги заряза да се оправят сами. — Доминик огледа пътя и вдигна крак от спирачката. — Ако я кара все така, едва ли ще доживее до двадесет години.

— Не говори така! — възкликна Клеър, загледала се след отдалечаващия се мотор.

— Ти пък защо се тревожиш толкова? — с интерес попита Теса.

— Не се тревожа. Просто зная, че беше добър приятел на Джак Сонгбърд.

— Така ли? И откъде го знаеш?

— Виждала съм ги да се мотаят заедно и… — Клеър се поколеба за секунда. — Той ми го каза.

— Кога?

— Не си спомням.

— Ти го познаваш? — изненадано попита Теса. Обърна се назад и погледна бледото лице на Клеър. Какво става тук?

— Да.

— И колко добре го познаваш?

Клеър погледна сестра си право в очите.

— Достатъчно — отвърна тя, извърна глава и се загледа през прозореца. — Познавам го достатъчно добре.

 

 

Три дни след погребението Миранда изпитателно се взираше в календара. Нещо не беше наред. Месечният й цикъл закъсняваше. Но това не би могло да се случи! Просто не би могло… Беше толкова предпазлива и внимателна. А също и Хънтър. Много рядко се бяха любили, без да използват кондом. Продължи да брои дните върху календара и тогава си даде сметка, че цикълът й закъсняваше не с три, а с цели десет дни.

И тогава истината се стовари с цялата си тежест върху раменете й.

Беше бременна.

Краката й отмаляха и тя се отпусна на стола зад бюрото си. Това не би могло да се случва, не и с нея, не и с момичето, което внимателно бе планирало целия си живот до последната подробност. Стисна юмруци и се замисли за бебето… бебе, за бога! Не беше само срамът от случилото се; плашеха я всички последици, произтичащи от факта, че й предстои да роди дете. Детето на Хънтър. Покри лицето си с ръце. Обхвана я неописуемо униние.

— Помогни ми… — прошепна тя.

И какво щеше да се случи с плановете й за колежа? С мечтите й да стане адвокат?

Горещи сълзи опариха очите й, но тя не заплака. В живота й се бе появило едно ново същество, с което трябваше да се съобразява. То беше част от нея самата и от Хънтър. Едно мъничко създание растеше в утробата й. Бебе! Отпусна ръце, погали плоския си корем и, неспособна повече да сдържа сълзите си, се отдаде на романтични блянове. Представи си как се жени за Хънтър, ражда бебето, а след това продължава и образованието си. Щеше да й се наложи да работи, а Хънтър ще трябва да отложи за известно време плановете си да създаде свое собствено ранчо, но това все пак не беше краят на света, нали?

Не, всъщност, можеше да се окаже дори, че не е никакъв край, а начало.

И въпреки това Миранда беше уплашена до смърт. Ще трябва да отиде на преглед в общинската болница, за да се увери, че не става дума за фалшива тревога, а след това ще съобщи новината на Хънтър. Как ли ще я приеме, запита се тя, припомнила си чувствата, които той изпитва към собствения си баща… всъщност към втория си баща.

Хънтър Райли не беше истински син на Дан, както всички в града смятаха. Не, Дан Райли се бе оженил за майката на Хънтър, когато момчето било едва двегодишно. Хънтър не си спомняше друг мъж да е присъствал в живота му, а Дан винаги се бе отнасял към него така, все едно беше негова собствена кръв и плът.

Хънтър бе признал пред Миранда, че не би могъл да приеме друг баща и тъй като никой мъж не би могъл да заеме мястото на Дан Райли в сърцето му, той не считаше за необходимо да се опитва да открие биологичния си баща. Майката на Хънтър бе отнесла тайната за истинския му баща в гроба. Починала бе от рак, когато Хънтър наближавал дванадесетата си година. На погребението в малката презвитерианска църква в покрайнините на града момчето все се оглеждало за някой господин на средна възраст, който да се приближи до него и да го увери, че е неговият баща, но нищо подобно не се случило. С годините Хънтър си дал сметка, че биологичният му баща или не знае за неговото съществуване, или просто не дава пет пари за сина си.

Разбрал още, че истината изобщо не го интересува.

Миранда се изправи, приближи се до прозореца и го отвори, наслаждавайки се на свежия въздух. Лекият ветрец носеше със себе си аромата на рози и орлови нокти.

Ами ако Хънтър не пожелае да се ожени за нея? Ами ако мечтите му се окажат по-важни от нея и от собственото му дете? Ами ако започне да настоява за аборт? Хвана се за рамката на прозореца, търсейки някаква опора, и преглътна мъчително. Изведнъж си даде сметка колко малко знае за него. Прекалено малко, за да мисли за женитба.

И въпреки всичко го обичаше. Нещата щяха да се подредят някак си; винаги ставаше така. Отново докосна корема си и се усмихна. Колкото и сантиментално да звучеше, двамата с Хънтър може би имаха нужда точно от това. От едно бебе.

 

 

— Какво е това? — с блеснали очи попита Пейдж, когато Кендъл й подаде една кутийка, завита във фолио и превързана с голяма розова панделка.

— Изненада.

— Но аз нямам рожден ден, нито пък е Коледа.

— Зная — отвърна Кендъл, седна на един стол, кръстоса крака и скръсти ръце над едното си коляно. — Просто го видях на едно място и си помислих, че ще ти хареса. Хайде, отвори го.

Усмивката на Пейдж беше патетично трогателна — също като претрупана стая, в която живееше. Огромно легло с балдахин и тоалетка, нощно шкафче и скрин в същия стил. Мебелите бяха бели със златни орнаменти, върху копринените тапети имаше изрисувани напъпили розови цветчета, цялата стая бе отрупана с дантели. И за какво си бяха дали целия този труд? Заради това шантаво момиче!

Широко усмихната, Пейдж скъса опаковката, махна панделката и видя наградата, скрита в кутийката — сребърна гривна с едно-единствено талисманче — котка с вирната нагоре опашка, което висеше, закачено с тънка халкичка.

— О, боже… — прошепна тя, приближила шибаната гривна до очите си и загледана в котето, което се поклащаше ритмично точно над носа й. За момент Кендъл се притесни, че Пейдж току-виж се хипнотизирала сама. — Красива е.

— Нищо особено.

— О, не, Кендъл — възрази Пейдж и притисна гривната до сърцето си. Държеше се така, все едно че бе получила огромен диамант. — Това е най-милият жест, който някой е правил за мен.

— Но това е само една гривна.

Пейдж поклати глава и преглътна шумно.

— Много повече е. Благодаря ти!

— Не ми благодари, а й се порадвай — рече Кендъл, която си мислеше, че хлапето реагира по много странен начин. Нима никой не си бе направил труда да направи нещо мило за това момиче? Богатото хлапе на Нийл Тагарт, единствената му дъщеря, която носеше ужасно грозни скоби на зъбите и която се бе подложила на пластична операция на носа? Нима Пейдж не бе получавала безброй подаръци през живота си?

— Тази гривна е специална, защото ти ми я подари — обясни Пейдж, сложи гривната на дебелата си китка и я закопча. — И то не защото си била длъжна, а защото си искала да го направиш.

Кендъл се почувства по-ужасно от всякога. Надявала се бе да успее да си осигури лоялността на Пейдж, но никак не й се искаше да разбие сърцето на това нещастно дете. Остро чувство на вина се стовари на плещите й.

— Не съм направила кой знае какво.

Очите на Пейдж преливаха от обожание.

— Иска ми се ти да беше станала моя снаха, а не онази тъпа Клеър Холанд — възкликна тя.

Сякаш бе успяла да прочете мислите на Кендъл. Може би детето беше значително по-умно, отколкото изглеждаше.

— Аз също, но не мога да направя нищо. Харли иска нея.

— Харли е глупак.

— Знаеш, че го обичам.

— О, зная, разбира се. — Пейдж кимна с глава, а редките кичури коса се разлюляха върху раменете й. — А тя не го обича. Не и колкото теб.

— Не би и могла. — Кендъл погали с пръст златния кант на бюрото на Пейдж. — Бих направила всичко, за да го убедя, че тя не е за него, но, повярвай ми, вече опитах какво ли не, но безуспешно.

— Трябва само да го накараме да прекарва повече време с теб и по-малко с нея. — Пейдж се приближи до огледалото, вдигна китката си и се загледа в отражението на сребърната котка, която блестеше на слънчевата светлина. — Ще ми се тя да замине някъде.

— Това няма да се случи. — Кендъл въздъхна с копнеж.

— Тогава искам да претърпи някакъв инцидент. Също като онова индианското момче.

— Джак Сонгбърд? — Ледена тръпка, зловеща като смъртта, пробяга по гръбнака на Кендъл.

— Да. — Пейдж вдигна очи и срещна ужасения поглед на Кендъл в огледалото. — Той умря.

— Зная.

— И сега няма да създава никакви проблеми.

— Не мисля, че… Не знаех, че е създавал някакви проблеми.

— Крадеше от дъскорезницата.

— Какво? — Гърлото на Кендъл изведнъж се сви.

Беше се надявала да насочи разговора към Клеър и да предложи на Пейдж да направи малко проучване — да се срещне с лекомислената по-малка сестра на Клеър и да се опита да изрови някаква грозна тайна или компромат. Все щяха да попаднат на нещо, защото никой на този свят, дори и Клеър Холанд, не беше чак толкова почтен и невинен. Само че разговорът им, кой знае как, бе взел твърде неочакван и опасен обрат.

Тя нервно облиза устните си и се опита да измисли някакъв предлог, който да й позволи да се измъкне час по-скоро. Пейдж не беше просто странна; момичето си беше направо лудо.

— Така че Господ наказа Джак задето крадеше от татко.

— Сигурна съм, че не вярваш в това. — Кендъл беше ужасена.

— Защо не? Нали точно това учим в неделното училище. А и всеки човек все някога умира. — Пейдж вдигна глава и се загледа в тавана. — Да, мисля, че няма да е лошо, ако Клеър умре.

— Тя няма да умре. Та тя е едва на седемнадесет години. Хората не умират просто ей така на тази възраст.

— Но Джак умря — философски отбеляза Пейдж, присегна се и взе любимата си плюшена играчка — огромно мече панда с тъжни очи. — И той беше млад, макар и малко по-голям от нея. — Отново погледна сребърното котенце и Клеър потрепери, съзряла погледа в очите й. После Пейдж погали голямата глава на мечето. — Знаеш ли, Клеър също би могла да умре. — Кимна сама на себе си. — Трябва само отчаяно да го пожелаеш и да се молиш пламенно и от сърце.