Лиза Джексън
Шепот (12)

8.

Кучка!

Ранда беше противна, престорено благочестива кучка.

Теса, скрита в отдавна неизползваното ателие на майка си, седеше на перваза на прозореца и наблюдаваше играта на слънчевите лъчи по огледалната водна повърхност на плувния басейн. Половин дузина недовършени платна бяха разхвърляни из ателието, а грънчарското колело стоеше потънало в прах в единия ъгъл на помещението. Теса започна да подрънква на китарата, опитвайки се да заглуши яростта, която не бе спирала да разяжда душата й от момента, в който видя Уестън да наблюдава Миранда и Хънтър да се любят на брега на езерото.

— Дяволите да ги вземат и двамата!

Какво толкова имаше Миранда, което Теса да не притежава? Е, вярно че беше по-висока, по-изтънчена, по-голяма и… О, какво значение имаше всичко това? Уестън се оказа пълна откачалка. Спомни си как държеше ножа си, опрян в гърлото й, и притискаше острието му към кожата й, сякаш искаше, ама наистина искаше, да й пусне кръв. Никога преди не бе изпитвала подобен ужас.

— Надявам се да се пържиш в ада — промълви тя.

Ръцете й се разтрепериха от страшния спомен. Радваше се, че се отърва от него. Радваше се. Радваше се. Наистина се радваше. Нека да изпробва перверзните си фантазии с някоя друга.

Някоя като Миранда?

Дръпна погрешната струна.

— Мамка му!

Теса не обичаше да губи, особено пък когато ставаше дума за някоя от сестрите й. А ето че Ранда не само че се бе оказала права по отношение на Уестън, ами се бе превърнала в обект на болезнената му, маниакална страст. Този факт вбесяваше Теса и подхранваше яростта, която тлееше в душата й.

Ако имаше малко повече кураж, щеше да му го върне на Уестън. Тъпкано при това. Щеше да се подиграе с него така, както той беше направил с нея. Ще го заплаши с нож или пистолет, ще го накара да се изпоти от страх и ще го гледа как, разтреперан от унижение, съблича дрехите си, прикован под присмехулния й поглед.

— Забрави за това! — каза си тя. — Забрави за него!

Яростта обаче продължаваше да клокочи в гърдите й. Не можеше да остави нещата така. Уестън трябваше да си плати.

Погълната от собствените си мисли, не чу стъпките по стълбището. Стресна се от лекото почукване по вратата, която в следващия момент се отвори и Миранда влезе в стаята.

Страхотно! Последния човек, когото бих искала да видя.

— Упражнявам се — заяви Теса, без да вдига поглед от китарата.

— Зная. Чух те.

— И бих искала да го правя насаме.

Ранда като че ли не схвана намека. Вместо това пристъпи навътре с дългите си, боси крака и се озова в средата на стаята. Красива като майка им, но далеч по-представителна, Миранда години наред не бе обръщала внимание на външния си вид и бе отбягвала момчетата. Въпреки това обаче, както Теса прекрасно знаеше, в очите на Уестън тя беше красива като богиня.

— Мисля, че трябва да поговорим. — Миранда седна на самия край на стария диван и сгъна крака под себе си.

— За какво? — Теса продължаваше да дрънка на китарата си, пренебрегнала факта, че по-голямата й сестра очевидно бе силно притеснена. На кого му пука? Миранда беше само една лицемерна кучка, която се тревожеше за какво ли не.

— За Уестън.

Теса опъна струните толкова силно, че тънката жица поряза върховете на пръстите й.

— Исусе! — промърмори тя. — Виж какво направих заради теб. — Жестока обида изгаряше душата й. Тя стисна устни, отметна косата си назад и пъхна кървящите си пръсти в устата си. — За твое сведение, изобщо не ми пука на Уестън. Пет пари не давам за него. Интересува ли те още нещо?

— Да. Искам да съм сигурна, че си добре — рязко отвърна Ранда.

— Както виждаш, нищо ми няма.

— Както виждам, свряла си се тук сред тия потънали в прахоляк реликви, за да се скриеш.

— Да се скрия! Каква смешка!

— Да се скриеш и да ближеш раните си на спокойствие. Нямам предвид пръстите ти, естествено.

Теса цялата се напрегна. Едва се сдържаше на мястото си. Идеше й да стисне Миранда за гърлото и да информира Нейно Височество, че единствено тя е виновна за прецакания живот на Теса.

— Не зная откъде черпиш информацията си. — Отново насочи вниманието си към песента, която се опитваше да композира.

— Лицето на Уестън изглежда така, сякаш някой е прекарал метално гребло по него.

Теса изсвири една фалшива нота.

— Видяла си го?

— Да, днес. Беше спрял на един светофар в града. Аз пресичах улицата на път за библиотеката и… ами, зная, че звучи шантаво, но гюрукът на колата му беше свален и макар че носеше слънчеви очила, аз все пак можах добре да огледам лицето му. Едната му буза е цялата в белези — все едно че котка го е драла. Помислих си, че раните може да са в резултат на някаква злополука… или пък на отчаяна битка.

— Бинго! Брилянтният ти ум отново достигна до вярното заключение. Знаеш ли, Миранда, трябва да се запишеш за участие в някое телевизионно шоу… Как се казваше онова, в което състезателите трябва да разгадаят уликите? А, да, Концентрация. Това би било точно по твоята част.

— Ти ли го издра? — попита Миранда.

— Да, Шерлок, аз го издрах — призна си Теса и нехайно сви рамене. — С всичка сила. И ако отново ми се отдаде подобна възможност, пак ще го направя. Само че този път ще издера проклетите му очи.

— Защо?

— Бях побесняла, ясно?

— Защото…

— Не е твоя работа.

— Нарани ли те? — попита Миранда и сърцето на Теса лекичко се сви от загрижеността, която напираше в гласа на по-голямата й сестра. Да, наистина беше наранена. Не можа да заспи през цялата нощ. Стоеше до прозореца, взираше се в непрогледната тъмнина и кроеше планове. Искаше да го спечели обратно, само за да може след това да го отблъсне. Потънала в отчаяние се опитваше да измисли задоволителен начин, по който да отнеме живота му.

— Скарахме се — призна тя и отново сведе глава над китарата. — Ти беше права по отношение на него. Аз сгреших. Сега доволна ли си?

— Само ако ти си добре.

— Добре съм. Както винаги — заяви Теса и заби пръст в гърдите си. — Аз винаги оцелявам.

— Не си струва да се измъчваш заради него.

— Не започвай отново с поученията си. Вече съм ги чувала, а и освен това, вече си имам майка. Ясно?

— Но ти си само…

— Да, да… Само на петнадесет. Зная. — Отказа се от песента и остави китарата на масата, отрупана със стари бои и едно изсъхнало мушкато. Кръвта й кипеше от гняв. Искаше й се да отвърне на удара с удар. Още повече че вече разполагаше с нужните амуниции. — Е… снощи сбогува ли се с Хънтър?

— Да се сбогувам? — Миранда изведнъж прикова поглед върху сестра си. — Защо?

— Той не ти ли каза? — Теса се намръщи, но дълбоко в душата си изпита задоволство от факта, че най-после бе успяла да причини болка на Миранда, която, съзнателно или не, винаги успяваше да я нарани по някакъв начин.

— Какво да ми каже? — Гласът на Миранда беше нисък и несигурен. Говореше така, сякаш очакваше да чуе най-лошото. Е, това беше добре.

— Че заминава. — Теса бръкна в чантата си и потърси цигарите си.

— Заминава? Хънтър Райли? И къде отива?

— Не зная, по дяволите.

— Не, не мисля, че заминава…

— Дан ми каза, че вече не е тук. Тръгнал някъде към полунощ. — Извади неотварян пакет цигари и разкъса целофана със зъби.

— Но къде? — Макар че никога не бе вярвала на Теса, Миранда се почувства така, сякаш земята изведнъж се бе разтворила под краката й. Нямаше начин Хънтър да я изостави така — съвсем сама и бременна. Това беше някаква грешка. Злобна клюка, перверзен опит на Теса да се пошегува с нея.

— Не зная — отвърна Теса, която сякаш искрено се забавляваше от объркването на Миранда. — Чух Дан да казва на мама тази сутрин, че Хънтър е заминал без дори да се сбогува с него, или пък да му напише бележка. Оставил колата си на гарата в Портланд късно снощи, или пък рано тази сутрин. Ти… ти не знаеше ли? — Най-накрая успя да отвори пакета и извади една цигара „Вирджиния Слимс“.

— Не ти вярвам. — Миранда поклати глава. Това беше поредната фантазия на Теса, една от многото й лъжи. Това момиченце вечно си измисляше нещо, а сега, поради някаква неизвестна причина, Теса й беше сърдита. В мига, в който влезе в старото ателие, Миранда почувства напрежението помежду им, видя неизречените обвинения в очите на по-малката си сестра.

— Чудесно. Не ми вярвай, щом така предпочиташ, но това е самата истина. Хънтър е заминал. Поне за известно време. Не можах да чуя целия разговор, но… — Замълча за момент, пъхна цигарата в устата си и запали клечка кибрит. — … той определено не е тук. Аз… ами мислех си, че ти сигурно знаеш. — Запали цигарата си и загаси клечката. — Не започвай сега да ми четеш лекция за опасността от рак на белия дроб.

— Тялото си е твое — отвърна Миранда, но мислите й бяха на светлинни години от тук.

Заминал? Хънтър напуснал дома си? Не й вярвай. Тя си измисля. Сигурно те лъже. Но защо? Душата й се сви, пронизана от силната болка на обхваналата я несигурност. Имай доверие на Хънтър. Той те обича. Не можеш да се съмняваш в него. Сигурно е станала някаква грешка.

— Или ме лъжеш, или нещо не си разбрала както трябва.

— Не мисля така. Какво има, Миранда? Нима смяташ, че си толкова перфектна, че никой мъж не би те зарязал?

— Не, но…

— Ако не ми вярваш, питай Дан — рече Теса, макар думите й вече да не звучаха толкова заядливо. Погледна встрани, отказвайки да срещне погледа на сестра си. Прокара ръка по повърхността на масата и във въздуха се разхвърча прахолякът, натрупал се през изминалата година, през която майка й се бе отказала от изкуството си. — Повярвах на чутото, защото от разговора им останах с впечатлението, че Дан е разстроен. Много разстроен. Опита се да го скрие от мама, но аз зная, че нещо става, Миранда. И каквото и да е то, сигурна съм, че не е на добро.

Бебето. Всичко беше заради бебето. Хънтър вероятно бе заминал, за да потърси работа или нещо подобно… А може би просто е искал да остане сам и да помисли на спокойствие. Той обаче щеше да й се обади. Щеше да се върне при нея и всичко щеше да се подреди както трябва. Освен ако не беше избягал. О, господи, не! Не би я оставил сама в това положение. Не би могъл.

Теса продължаваше да седи на перваза на прозореца. Миранда погледна навън, забеляза буреносните облаци, които се събираха над океана, и в душата й се прокрадна мрачно предчувствие. Вледеняващ студ скова сърцето й — все едно, че самият дявол бе прокарал костеливия си пръст по гръбнака й.

 

 

— Точно така. Замина. Без дори да се сбогува.

Дан Райли се подпираше на греблото и отбягваше погледа на Миранда. Беше жилав мъж с оредяваща, ниско подстригана сива коса и зъби, пожълтели от цигарите и кафетата. Вдигна шапката си с безсилен жест почеса набръчкания си врат.

— Винаги съм знаел, че все някога ще настъпи денят, в който той ще се изнесе. Но че очаквах, че ще го направи по този начин. — За миг спря уморените си очи върху Миранда, но веднага след това отмести поглед. Изглеждаше смутен — като че ли знаеше, или просто подозираше нещо. — Ще ми се да знаех защо. Защо той не пожела първо да обсъди плановете си с мен?

Защото е бил уплашен — страхувал се е да поеме отговорността да стане баща, с тревога си помисли Миранда, но все пак успя да се усмихне. Бяха изминали три дни откакто Теса й бе казала за заминаването на Хънтър. Миранда не бе повярвала на сестра си и през всичкото това време бе очаквала той да й се обади, уверена, че Хънтър не би избягал от нея.

Тази сутрин обаче бе решила да поговори с баща му.

— Не зная защо не го е обсъдил с тебе — рече тя с ясното съзнание, че изрича поредната лъжа. Естествено, че не би могъл да довери тайната им на баща си.

— В какви ли неприятности се е забъркал този път…

— Неприятности? — повтори Миранда. — Какви неприятности?

Дан внимателно обмисли отговора си, загледан в мръсната си шапка. После рязко си пое дъх.

— Това момче винаги е намирало неприятностите така, както ловна хрътка намира застрелян заек. Години наред той… е, да кажем, че с полицията се познават достатъчно добре. Хънтър твърде рано загуби майка си и аз винаги съм си обяснявал проблемите му с това. През изминалата половин година обаче той се стегна и, така да се каже, изплати дълговете си към обществото. Успя да завърши гимназия, започна да посещава местния общински колеж. Реших, че най-после се е осъзнал и е поел по правия път.

— Така е — увери го Миранда, а Дан само вдигна посивялата си вежда, изразявайки безмълвното си учудване от факта, че тя се опитва да защити едно момче, което почти не познава.

— Напоследък Хънт пак се промени. Започна да се измъква нощем от къщи. Само един Господ знае с какво се е занимавал. — Дан се намръщи, нахлупи отново овехтялата си бейзболна шапка на „Доджърс“ и се зае да събира с греблото листата, нападали около големия дъб, който растеше в северния край на къщата. — Нещата тук много се промениха. — Погледна я изпитателно. — Майка ти… тя намери ли заместничка на Руби?

Миранда поклати глава.

— Не още. Струва ми се, че продължава да се надява, че Руби ще промени решението си и ще се върне да работи тук.

— Съмнявам се. Познавам я и знам, че е упорита като муле. Освен това изгуби детето си, а това е нещо, което никога не се преодолява. Няма да се върне. Твърде много спомени има тук — спомени за времето, когато Джак беше жив. — Събра изсъхналите листа и коренища на малка купчинка. — Пресвети боже, само се надявам Хънт скоро да ми се обади.

Аз също, помисли си Миранда. Мрачно предчувствие сграбчи сърцето й.

— Ще ти се обади.

Той се намръщи и се зае отново да събира листата.

— Ако ми се обади, ще ти кажа… а пък, ако случайно се обади на теб… Но защо да го прави? — Погледна я отново, далеч по-изпитателно този път, и Миранда заподозря, че баща му започва да се досеща за връзката й с Хънтър.

— Аз… аз ще ти кажа — обеща тя, стисна палци и мълчаливо се помоли Хънтър наистина да й се обади.

— Ако ли пък не се обади на никой от нас… Ами, значи не си е струвало да се притесняваме за него. — Отново почеса врата си и продължи: — Има много неща, които не знаеш за това момче, госпожице Холанд. Много неща, които той криеше от всички. Хънтър обаче беше син на съпругата ми и винаги се отнасяше добре с мен.

Гърлото на Миранда се сви болезнено.

— Какво точно не зная?

— Все лоши неща. — Дан отново започна да рови земята. — В характера му имаше нещо, което… — Той едва-едва се намръщи — … ами преподобният Тачър веднъж го нарече зло.

— О, не…

— Преподобният… е, той беше предубеден и думите му бяха твърде крайни, но в душата на Хънт имаше нещо диво и необуздано, което никой не би могъл да опитоми.

— Не го вярвам — заяви тя и се обърна да си върви. Краката й трепереха несигурно, сърцето й биеше до пръсване. Стори й се, че го чу да прошепва след нея:

— Внимавайте, госпожице…

Не беше сигурна дали наистина го чу да произнася думите или това бе просто лекият ветрец, който духаше от океана и шумолеше в листата на дърветата.

 

 

— Чух, че напоследък се занасял с някакво четиринадесетгодишно момиче в Сийсайд.

— Четиринадесетгодишно? — повтори Миранда и невярващо изгледа Кристъл. Тя сигурно си беше изгубила ума, за да дрънка такива небивалици.

След като изминаха почти четири дни без никаква вест от Хънтър, Миранда се качи на колата си, отиде в града, бавно обиколи улиците му и най-накрая спря да изпие една кола в „Деъри Фрийз“. Забеляза Кристъл, която видимо се сепна от появата й, но Миранда не й позволи да се отдръпне, независимо от скръбта, породена от смъртта на брат й, и ревността, предизвикана от факта, че Теса Холанд я бе лишила от вниманието на Уестън Тагарт. Кристъл и майка й знаеха всички клюки в града. Ето защо Миранда, притеснена от думите на Дан, че Хънтър вероятно отново се е забъркал в някакви неприятности, се настани на празната пейка точно срещу Кристъл и я попита дали не се носят някакви слухове по негов адрес.

От другата страна на бара се чуваше цвърченето на олиото в дълбоките фритюрници, касовият апарат постоянно дрънчеше, а миксерът забъркваше всевъзможни млечни шейкове. Миранда отпиваше от колата си, седнала от едната страна на жълтата пластмасова маса, и внимателно слушаше Кристъл.

— Доколкото можах да схвана, това момиче било бременно от Хънтър. Той поискал тя да направи аборт, но това не е възможно, защото момичето е малолетно.

Миранда почувства как цветът се изцежда от лицето й и едва не изпусна колата си.

— Майка й била някаква откачалка на тема религия — истинска преродена християнка, която не давала и дума да се издума за аборт. Дъщеря й се изпуснала пред нея за бебето и онази женица едва не получила сърдечна криза.

— Няма начин! — Миранда завъртя натрошения лед, който издрънча по стените на чашата й, и поклати глава. Съмненията обаче, подобно на силен водовъртеж, я понесоха право надолу, заплашвайки да удавят и последната капчица вяра в момчето, което обичаше. — Аз… не мога да повярвам, че той… — Преглътна мъчително, опитвайки се да се пребори със силния световъртеж и обхваналото я гадене.

— Ей! — възкликна Кристъл и натопи едно пържено картофче в купата с кетчуп. — Казвам ти само какво говорят хората. Не зная дали обаче тези слухове отговарят на истината.

— Хънтър не би… — Или? Гърлото й се сви от болка, заля я вълна на паника. — Кое е момичето? Как се казва?

Кристъл сви рамене.

— Като че ли никой не знае името й.

Миранда бе твърдо решена да го научи.

— Мисля, че всичко това е лъжа.

— Може би. — Кристъл се намръщи. — Кой знае…

— Все някой трябва да знае.

— Да, Хънт.

— И момичето. Ако изобщо съществува. Кой ти каза всичко това?

— Майка ми. Тя го чула от някаква жена, с която играят карти, която пък научила клюката от съпруга си, който късно предишната вечер чул да се говори за това в бара „Уестуинд“.

— Но… — Бяха изминали само няколко вечери от последната им среща с Хънтър. Как е възможно някой да е научил за това? Миранда реши, че на всяка цена ще разбере какво точно става. Набързо допи колата си. — Виж, благодаря ти за информацията. Надявам се, знаеш колко много съжалявам за Джак.

Погледът на Кристъл се плъзна край рамото на Миранда и се прикова върху някаква точка в далечината, която единствено тя виждаше.

— Нали разбираш, че през онзи ден той не се е подхлъзнал просто ей така от ръба на онази скала — безизразно заяви тя. — Сама знаеш, че поне милион пъти се е изкачвал там. — Бутна пържените си картофи настрана и замислено запредъвква долната си устна. — И не е паднал, защото е бил пиян.

Миранда бе чула да се говори, че Джак, след като бил уволнен от „Тагарт индъстриз“, се напил като казак, опрашил към планината, тръгнал по някаква стара индианска пътека, следваща скалистото било, подхлъзнал се, паднал надолу в пропастта и се пребил.

— Някой го е блъснал — убедено заяви Кристъл.

Стомахът на Миранда се сви.

— Някой го е блъснал? — Обхвана я поредният силен пристъп на гадене и тя бавно преглътна горчивата жлъч, опарила гърлото й. — Мислиш, че е бил убит?

Кристъл изтри сълзата, появила се в ъгъла на окото й.

— Изобщо не се съмнявам в това. Нито пък майка ми. Само че не можем да докажем. Все някога обаче ще успеем.

— Ами желая ви успех тогава. — Миранда внезапно се почувства неловко. — Руби много ни липсва.

— Наистина ли? — Кристъл се изсмя презрително и прикова Миранда под погледа на проницателните си черни очи. — А може би просто съжалявате, че вече не разполагате с лична индианска робиня?

— Винаги сме възприемали Руби като член от семейството — заяви Миранда и се изправи.

— Защо тогава баща ти не се раздели с част от смрадливите си пари, за да наеме някой първокласен детектив и да му възложи да открие какво точно се е случило с Джак?

— Мислех, че полицейското заключение гласи, че става дума за…

— Злополука. Точно така. Освен това ни беше подсказано, че според тях може би става дума дори за самоубийство, но от полицията предпочели да не дават гласност на тази версия, за да ни спестят излишното неудобство. Самоубийство! Можеш ли да си го представиш? Никой не обичаше живота повече от Джак.

— Съжалявам…

— Тогава направи нещо. Не възнамеряваше ли да станеш първокласен адвокат?

— Някой ден и това ще стане.

Долната устна на Кристъл потрепери и тя закри лицето си с ръце.

— Майната му на всичко! — Твърде горда, за да плаче пред всичките хора в заведението, тя се измъкна от сепарето и излезе навън.

Миранда, почувствала се по-зле от всякога, я последва и, навела глава, за да се предпази от вятъра, тръгна към колата си. Кристъл беше права в едно: тя наистина щеше да стане адвокат; най-добрият адвокат в този шибан град, който благодарение на острия си ум и съобразителност щеше да смаже всичките си опоненти. Ето защо можеше да започне да се упражнява още сега — едва ли щеше да й е толкова трудно да открие какво точно се бе случило с Джак Сонгбърд и Хънтър.

В момента обаче беше само една емоционална развалина. Приказките на Кристъл за Хънт, прибавени към предупреждението на Дан, бавно разяждаха доверието й към него, подкопаваха вярата й в любовта.

— Недей! — каза си тя. — Имаше нужда да поговори с Хънт, да пресее истината от лъжите. Значи трябваше да го намери. И толкова. Едва ли щеше да се окаже чак толкова трудно.

Приела присърце предложението на Кристъл, Миранда спря пред една телефонна кабина, разлисти окъсаните жълти страници и се зачете в страницата, върху която бяха изредени телефонните номера на няколко частни детектива. Прокара пръст надолу по колоната, намери името на някакъв човек в Ман — запита и бръкна в чантата си за дребни монети.

Щеше да намери Хънтър. По един или друг начин. И тогава щеше да се изправи лице в лице с истината — каквато и да е тя. Беше длъжна да го направи. Заради собственото си бебе.

 

 

Вентилаторите на тавана се въртяха в такт с музиката на „Бий Джийс“, сребърните прибори потрепваха, а касовият апарат със звънене отчиташе всяка поръчка на бургер и пържени картофки.

Пейдж облиза и последната капчица бита сметана, с която бяха полети плодовете в мелбата, която си бе поръчала. После протегна крака под масата в местния „Деъри Фрийз“. Забелязала беше Миранда Холанд и Кристъл Сонгбърд да си говорят в едно ъглово сепаре и се бе прикрила зад дървените прегради, които отделяха залите на „Деъри Фрийз“ една от друга. Двете момичета очевидно водеха доста сериозен разговор и Пейдж бе готова да се раздели с джобните си пари за два месеца, за да чуе за какво си говорят. Не посмя обаче да се приближи, а само се смъкна надолу в собственото си сепаре, за да се скрие от погледите им и ги изчака да напуснат заведението. Запита се дали Уестън не е бил тема на разговора им. По всяка вероятност — да. Кристъл беше такова отчаяно създание!

В този момент обаче не й се мислеше нито за Кристъл, нито за Уестън, нито пък за когото и да било друг. Можеше и искаше да мисли единствено за себе си. Сребърната гривничка проблясваше на китката й и подрънкваше при всяко нейно движение. Този звук й напомняше, че Кендъл все още я харесва, а това й носеше огромно удовлетворение и спокойствие. Също като пистолета, който криеше в чантата си. Как ли щяха да се почувстват посетителите в заведението, ако можеха да предположат, че тя има пистолет?

От мига, в който Кендъл й намекна, че й се иска Клеър да умре, Пейдж съвсем сериозно бе започнала да обмисля различни планове за елиминирането й. Не беше глупачка и нямаше никакво намерение да се изправи и да застреля една от дъщерите на Дъч Холанд; не, полицаите веднага щяха да я разкрият, а и тя съвсем не беше сигурна, че би могла просто ей така да застреля, когото и да било. Между плановете да убиеш някого и самото убийство имаше огромна разлика, а истината в случая бе, че Пейдж беше доста плашлива и гнуслива. Не, това, че притежава пистолет, в никакъв случай не означаваше, че ще може да натисне спусъка… Би могла обаче да уплаши Клеър. Да я стресне и да я принуди да се оттегли. Или пък — тази идея май беше още по-добра — би могла да подплаши Харли. Ето това не би трябвало да е особено трудно.

Остави малко дребни пари на масата и излезе от прохладното помещение. Улицата отвън блестеше, окъпана от лъчите на слънцето, а острата и свежа миризма на сол и морски водорасли почти успяваше да надвие противната смрад на изгорели газове, която се носеше от магистралата, пресичаща града. Не можеше да си обясни какво я бе прихванало днес и защо бе взела пистолета със себе си. Единственото обяснение бе, че не й се искаше да го оставя у дома, където някой би могъл случайно да го намери. Беше сигурна, че всеки момент майка й ще открие липсата му и тогава на Пейдж щеше да й се наложи да излъже, или пък да си признае, че го е отмъкнала от спалнята й. Цялата потрепери, представила си как обяснява защо изобщо е решила да го вземе. Мики Тагарт се подчиняваше на много строги правила. Както в случая, при който бе заварила Пейдж да се оглежда в огледалото, пременена с един неин комбинезон и чифт обувки с високи токове. Мики не се поколеба нито за миг. Зашлеви дъщеря си през лицето и й заповяда никога повече да не пипа нещата й. След това съблече комбинезона и обувките и я остави чисто гола на тавана. Пейдж трябваше да се загърне в един стар чаршаф, който миришеше на мухъл, след което, ридаейки на глас, изтича до стаята си. Инцидентът никога повече не бе споменат, но Пейдж часове наред усещаше пареща болка върху половината си лице.

Ето защо сега или трябваше да измисли някаква достатъчно убедителна история, или просто трябваше да върне пистолета на мястото му. Пейдж мина край една книжарница, край антикварен магазин и художествена галерия и тогава зърна Клеър, която стърчеше на пешеходната алея, успоредна на плажа. Широката циментова алея бе оградена с красива, но доста нисичка ограда, която отделяше плажа от брега. На всеки три преки имаше проход в стената, който осигуряваше на пешеходците достъп до алеите, които криволичеха между тревясалите дюни по посока на океана. И точно там, в един от проходите, стоеше Клеър Холанд. Облечена беше с дънки и тениска, изглеждаше ужасно нервна и се опитваше да прикрие интереса си по отношение на някакво мърляво момче, възседнало огромен мотоциклет. Макар че не можа да се сети за името му, Пейдж го познаваше; виждала го беше и преди. Сети се, че той е един от местните хулигани. Спомни си още, че баща му май имаше някакви здравословни проблеми. Та същият този нехранимайко стоеше пред Клеър и се взираше в нея така, сякаш тя бе единственото момиче в цялата вселена.

Пейдж се опита да потисне пронизалата я остра болка на ревност и преглътна мъчително. Прехвърли се през стената, промъкна се край дюните и се приближи до тях, надявайки се да подслуша разговора им. О, какво ли не би дала, за да може някое момче, кое да е момче, да я погледне по начина, по който този тип се взираше в Клеър.

Вятърът напълни очите и устата й с пясък. Тя се изплю и избърса език с ръкава си. Сълзите, потекли от очите й, се погрижиха за дребните песъчинки, попаднали под клепачите й. Беше толкова близо, че чуваше гласовете им, но думите им не достигаха до нея, заглушавани от рева на вълните и воя на вятъра. Ако не се приближеше още малко, ако не излезеше иззад дюната, зад която се криеше, Пейдж едва ли щеше да разбере за какво си говорят.

Тя премигна и погледна надолу към гривната си. Какво ли значение имаше какво точно си говорят Клеър и онзи тип? Самият факт, че ги е видяла заедно, сам по себе си беше достатъчно силно оръжие в ръцете на Кендъл. Сега трябваше само да си спомни името му…

 

 

Клеър толкова силно стисна ключовете си, че металът се вряза в дланта й. Ама че късмет имаше! Надявала се бе да срещне Харли, а изведнъж се бе натъкнала на Кейн. Тъкмо излизаше от спортния магазин, когато Кейн я забеляза, направи веднага обратен завой по средата на натоварената улица и нагло подкара мотора си по пешеходната алея, пренебрегвайки напълно многобройните пътни знаци, които забраняваха движението на моторни превозни средства в тази пешеходна зона.

Сърцето й незабавно учести ритъма си. Не го беше виждала от погребението на Джак Сонгбърд, не бе разговаряла с него от нощта, в която той бе разголил душата си пред нея. На няколко пъти го бе сънувала — сънища, изпълнени със сексуални желания и безпътна страст, които я оставяха без дъх и я караха да изпитва срам при мисълта, че по някакъв начин мами и предава Харли.

И ето че отново го бе срещнала — възседнал мощния си мотор, скрил очите си зад слънчеви очила с огледални стъкла, нахлузил неизменното черно кожено яке.

— Е, принцесо — провлачено поздрави той с присъщата си дразнеща самоувереност. — Как се отнася светът към теб напоследък?

— Просто чудесно. — Това беше лъжа. Защо винаги, когато беше с него, изпитваше потребност да заобиколи истината?

— Така ли? — Едната му вежда подскочи над огледалното стъкло. — И нямаш никакви оплаквания?

— Абсолютно никакви — отново с лекота го излъга тя, като се питаше дали той не притежава способността да чете мислите й.

— Късметлийка — присмехулно възкликна Кейн, обвинявайки я безмълвно в безброй изречени неистини.

— Точно така.

— Добре. В такъв случай ще си тръгна от тук с чиста съвест.

— Ще си тръгнеш? — О, не!

— Вдругиден.

— Постъпваш в армията? — Внезапно тялото й бе пронизано от необяснимото убеждение, че нещо жизненоважно и съдбоносно изведнъж ще изчезне от живота й.

— Започвам първоначално обучение във Форт Люис.

— О! — Това все пак не беше краят на света. Форт Люис се намираше в щата Вашингтон, само на 150 мили от града им. — А след това?

— След това ме очаква широкият свят. — Усмивката му беше напрегната, а пръстите му, стиснали дръжките на кормилото, мърдаха неспокойно.

Внезапно извилият се вятър запрати кичур коса върху очите на Клеър и тя нетърпеливо тръсна глава, за да може да го вижда по-добре.

— Значи искаш да се сбогуваме? — Почувства силна болка, която запулсира дълбоко в душата й.

— Точно така.

Изобрази на лицето си усмивка, макар че никак не й беше до смях.

— Желая ти късмет!

— Никога не съм разчитал на късмета.

Сърцето й подскочи в гърдите й и макар да съзнаваше, че се кани да направи глупава грешка, за която по-късно ще съжалява, Клеър прекоси разстоянието, което ги разделяше, наведе се напред и го целуна по бузата.

— Въпреки това бих искала да вземеш малко със себе си.

Изправи се, а тъй преглътна мъчително. Очите му, скрити зад огледалните стъкла на очилата, потърсиха нейните. За част от секундата светът около тях сякаш замря. Бученето на океана, ревът на автомобилните двигатели, крясъците на чайките, воят на вятъра… всички звуци утихнаха в този единствен кратък миг, който щеше да промени живота им. Клеър се опита да се усмихне, но не можа. Почувства сълзата, изплъзнала се от ъгълчето на едното й око.

— Ще ми липсваш — каза й Кейн и Клеър за миг си помисли, че той ще обвие дългите си пръсти около врата й, ще привлече главата й надолу към себе си и ще впие устни в нейните.

— Ти… ти също ще ми липсваш.

Той се вгледа изпитателно в лицето й. Едно мускулче нервно заигра върху скулата му.

— Пази се. А ако Тагарт посмее да вдигне пръст срещу теб… О, по дяволите! — Завъртя китката на ръката си, моторът изрева и се понесе надолу по алеята, скочи от тротоара, занесе на завоя и се скри зад най-близкия ъгъл.

— О, господи — прошепна Клеър и се отпусна на каменната стена. Какво правеше? Наистина ли беше влюбена в Харли Тагарт? Защо тогава пулсът й се учестяваше всеки път, когато чуеше името на Кейн Морън? Защо именно той, облечен с черното си кожено яке и яхнал огромния си мотор, бе обсебил сънищата й, в които я докосваше с интимността на любовник? Нали вече се бе врекла във вечна любов и вярност на Харли? Защо тогава изпитваше толкова силна болка при мисълта, че никога няма да види Кейн отново?

Удари с юмрук по бедрото си и зърна диаманта на пръстена си — диамант, който би трябвало да означава, че е обвързана завинаги. Започна да й се гади. И в този момент осъзна ужасната истина. Не можеше да се омъжи за Харли, не и когато беше толкова объркана и изпълнена с безброй съмнения и колебания. Прехапа силно устни — толкова силно, че почувства кръв в устата си. После, съзнавайки, че е на път да вземе най-важното решение в живота си, тя бавно свали годежния си пръстен. Стори й се, че забелязва някакво движение зад една от дюните. Вгледа се по-внимателно, но не видя нищо. Помисли си, че въображението й играе номера, че вероятно е зърнала някоя чайка или пък пясъчен кюкавец, а не кичур кафява коса, както си бе помислила в началото.

Опитвайки се да се пребори със сълзите и ругаейки се безмълвно за безпътните си мисли, тя прибра пръстена в джоба на дънките си и си каза, че трябва да се види с Харли, за да развали годежа.

Никак не й се щеше да се изправи пред него и да му върне пръстена, но знаеше, че няма друг избор. Тази вечер, помисли си тя, загледана в буреносните облаци, които се събираха над океана. Ще му каже още тази вечер.