Лиза Джексън
Шепот (15)

1.

Клеър, Клеър, Клеър…

Кейн изскърца със зъби, седна на бюрото си, опитвайки се да се концентрира, но думите на монитора пред него се размазваха, а лицето на Клеър изпито, но все така красиво, продължаваше да прогаря огнения си отпечатък в съзнанието му. Независимо с какво точно се занимаваше, независимо с какво бе ангажирано вниманието му, тя неизменно присъстваше в мислите му, а образът й, спотаен в подсъзнанието му, бе готов да изплува на повърхността във всеки един момент.

Тази жена беше като проклятие.

— А ти си един глупав кучи син — промърмори през зъби той, рязко затвори капака на компютъра и се присегна към бутилката с уиски.

Разследването на събитията от нощта, в която бе умрял Харли Тагарт, бе започнало да боксува. Интересът му бе намалял, вниманието му бе отклонено в друга посока. И всичко това заради Клеър. Същото онова изпепеляващо желание, бушувало в кръвта му преди шестнадесет години, желанието, което бе позабравил през последния период от живота си, сега отново бе сграбчило душата му. Страстта му към тази жена го разсейваше, отклоняваше го от категоричната цел, която си бе поставил. Пречеше му да отмъсти на Дъч Холанд.

Много бяха причините, поради които Кейн мразеше Дъч. Всичките те бяха напълно реални и основателни, а корените им лежаха далеч в миналото. Бенедикт Холанд бе съсипал целия му живот. Но ето че зарът се бе обърнал. И Кейн разполагаше с възможността да му го върне. Тъпкано при това.

Само че срещата с Клеър бе замъглила преценките му, накарала го бе да се съмнява в мотивите и в целта, която си беше поставил. Мили боже, какъв нещастник беше само! Как можеше да позволи на една жена до такава степен да повлияе на мисленето и решенията му?

Започна да крачи напред-назад из къщата, стиснал с два пръста гърлото на бутилката. Беше боядисал и изчистил бащиния си дом. Купил беше и някои нови мебели, които бе поставил на мястото на изтърканото и олющено канапе с розовата дамаска и ожулената метална маса. Чувстваше се безсилен и безполезен. За пръв път му се случваше да не може да се концентрира върху даден проект. Имаше две положителни черти в характера си — яснота на мисълта и твърдоглава, неотклонна решимост. Винаги бе знаел какво точно желае. Поставил си веднъж дадена цел, той я преследваше с неотстъпчивостта на куче, захапало кокал, и не се отказваше, докато не получеше онова, към което се стреми.

До този момент.

Мамка му!

С огромно усилие на волята си наложи да насочи мислите си към онази бурна нощ преди шестнадесет години, нощта, в която Харли Тагарт се бе простил с живота си, оставяйки твърде много въпроси без отговори.

Не че той самият бе намерил някакви отговори. През изминалата седмица Кейн се бе опитал да събере нужния му материал. Срещна се със заместник-шерифите и свидетелите, които бяха видели Харли пред последните няколко часа от живота му, както и с онези, които бяха пристигнали първи на брега на езерото, където Миранда се бе хвърлила с колата си в мастиленочерните му води. От тогава обаче бяха изминали твърде много години, спомените на хората бяха избледнели, възприятията и предубежденията им бяха позабравени, а папките от приключеното полицейско разследване събираха прахоляк в нечий заключен шкаф.

Шериф Макбейн, офицерът, ръководил разследването, беше починал от рак на черния дроб, а останалите служители от шерифската служба — всичките вече пенсионери — не можеха да му кажат кой знае колко. Те с готовност разговаряха с него и му изглеждаха съвсем искрени, само че бяха вече уморени и поостарели и никак не им се искаше да се ровят отново в случай, който самите те бяха приключили като злополука. Освен това из града се шушукаше, че още на времето разследването е било претупано набързо. Вероятно под натиска на Нийл Тагарт или пък на Дъч Холанд — мъже, които разполагаха с достатъчно пари, за да си платят за тази услуга.

Кейн бе готов да се обзаложи, че ако някой наистина си беше платил, то този някой беше Дъч.

Върна се до старото дървено бюро, което беше купил от магазин за мебели втора употреба. Хвърли един поглед на записките си, намръщи се и изпука пръстите на ръцете си.

Харли бе загинал при твърде съмнителни обстоятелства през онази нощ, но това не бе всичко. Джак Сонгбърд се бе пребил, падайки от една скала, само няколко дни преди смъртта на Харли. А Хънтър Райли, който очевидно е имал връзка с Миранда по онова време, внезапно бе изчезнал от града, оставяйки след себе си единствено неясни слухове за забременяло от него малолетно момиче и открадната чужда кола. Райли бе напуснал страната, работил бе известно време за „Тагарт логинг“ в Канада, след което бе изчезнал от лицето на земята. Кендъл Форсайт, разстроена от смъртта на Харли, в крайна сметка се бе омъжила за брат му — Уестън Тагарт.

— Мисли! — изрече на глас Кейн и разлисти страниците на окончателния полицейски доклад.

Според официалното заключение Харли Тагарт бе умрял от удавяне. От документите обаче бе видно, че главата му е била разбита. Или той самият се бе ударил в някоя скала или в друг остър и назъбен предмет при падането си от яхтата, или някой го бе пребил, а след това бе хвърлил тялото му през борда.

След смъртта му полицаите претърсили целия залив, опитвайки се да открият някакви улики или пък оръжието на престъплението, но намерили единствено някакъв малък пистолет.

Беше ли този пистолет свързан по някакъв начин с престъплението? Или фактът, че е бил открит в непосредствена близост до тялото, не беше нищо друго, освен най-обикновено съвпадение?

Кейн намери една чаша върху бюрото си, с долния край на ризата си избърса насъбралия се върху нея прахоляк и си сипа солидна доза уиски. Съществуваше само един начин, който би му позволил да достигне до истината — трябваше да се срещне и разговаря с възможно най-много хора, да изслуша историите им, да съпостави версиите и алибитата им.

Искаше да започне с Клеър. Не само защото така повеляваше логиката, а защото искаше — не, изпитваше потребност — да я види отново. Исусе, тази жена започваше да се превръща в мания. Мисли, Морън, мисли! Използвай шибания си мозък!

Толкова много неща се бяха случили през изминалите шестнадесет години… Прекарал бе последните няколко месеца в събиране на сведения и проследяване на отделни нишки, опитвайки се открие всички хора — дали пък да не ги нарече заподозрени, — които бяха участвали в онези събития.

Седнал на самия край на стола, той отвори една тетрадка, изпълнена с имената на участниците в тази трагедия.

Нийл Тагарт, едва оживял след прекарания тежък инсулт, се бе оттеглил от поста си на президент и главен изпълнителен директор на Тагарт индъстриз. В момента Уестън изпълняваше тези ръководни функции. Дъщерята Пейдж се бе посветила почти изцяло на грижите за болния си баща.

По-големият от синовете Тагарт, Уестън, се бе оженил за Кендъл Форсайт и имаше едно дете — дъщеричка на име Стефани, която беше вече петнадесетгодишна. Бяха се оженили скоро след смъртта на Харли, не бяха създали други деца, и според всеобщото мнение разклатеният им брак беше толкова несигурен и студен, колкото скалите Илахий. Нито Уестън, нито Кендъл имаха алиби за нощта, в която Харли се бе удавил, но служителите, водещи разследването, ги бяха изключили от списъка на евентуалните заподозрени. Както, всъщност, бяха постъпили и с всички останали. Според официалните документи Харли Тагарт бе загинал при злополука. Смъртта му беше нещастен случай и нищо повече. Край на разследването.

Ханк и Руби Сонгбърд все още живееха в Шинуук. Притежаваха малък подвижен гараж. Бяха напуснали стария си дом непосредствено след смъртта на Джак, а Руби така и не бе успяла да се справи с мъката от смъртта на единствения си син. Беше се превърнала в мрачна, постоянно замислена жена, която все нареждаше нещо на бащиния си език и не спираше да се взира през прозореца към скалите, върху които Джак бе намерил смъртта си.

След онова лято Кристъл бе напуснала Шинуук, завършила бе гимназия и колеж и сега бе омъжена за лекар и живееше в Сиатъл. Рядко посещаваше родителите си и като че ли не бе запазила много щастливи спомени от това малко градче на океанския бряг.

Членовете на семейство Холанд се оказаха доста интересна пасмина. Миранда така и не се бе омъжила. Според сведенията на Кейн тя рядко излизаше с мъже и бе посветила целия си живот на кариерата си — кариера, която можеше да се провали с гръм и трясък, ако се окажеше, че тя по някакъв начин е била въвлечена в смъртта на Харли.

Теса сменяше апартамент след апартамент в Южна Калифорния. Също като майка си преди брака й с Дъч, Теса се издържаше с рисуване, свиреше на китара и пееше в някои не особено престижни заведения из Ел Ей. Купонджийка по рождение, тя имаше вече няколко ареста зад гърба си — за превишена скорост, за шофиране под въздействието на опиати, за притежаване на забранени от закона упойващи вещества — веднъж кокаин и два пъти марихуана. Живяла бе с няколко мъже, които гравитираха около света на развлекателния бизнес, но и тя, също като Миранда, нито веднъж не бе заставала пред олтара, за да се врече във вечна вярност на избраника си.

Животът на Клеър се различаваше от този на сестрите й. Красивата, жизнерадостна, загадъчна Клеър, която бе избягала от Шинуук, се бе омъжила за по-възрастен от нея мъж, родила му бе две деца, а впоследствие бе научила, че съпругът й поддържа интимна връзка с приятелката на собствения им син.

— Долно копеле — промърмори Кейн и отпи голяма глътка от питието си.

Клеър заслужаваше нещо по-добро. Всяка жена го заслужаваше. Кейн искрено се надяваше никога да не срещне въпросния Пол Сейнтджон.

Погледна часовника си и се намръщи. Готов беше на всичко, за да се отърве от предстоящата среща. Съзнаваше обаче, че трябва да я осъществи, ако наистина възнамерява да довърши някога книгата си.

След сутрешния дъжд облаците се бяха издигнали високо в небето, а топлите слънчеви лъчи, проникнали през рехавата облачна пелена, затоплиха въздуха и бързо изсушиха гората. Локвите, образували се по неравната и изровена алея пред къщата, също бяха почти изсъхнали по времето, когато Кейн се качи в джипа си и потръпна от болката в ранения си крак. Уестън Тагарт бе последният човек, с когото му се искаше да разговаря, но знаеше, че непременно трябва да изслуша разказа му за събитията отпреди шестнадесет години.

Влезе в Шинуук и остави джипа си на паркинга срещу най-новата постройка в града — двуетажна офис сграда с изглед към залива. В нея се помещаваха офисите на „Тагарт индъстриз“. Кейн прекоси фоайето на рецепцията, качи се с асансьора на втория етаж и застана пред бюрото, разположено непосредствено пред масивна дъбова врата.

— Кейн Морън — представи се той на дребната жена с къса червена коса и също толкова червени устни. Тя вдигна очи и го погледна през гъстите си, силно гримирани мигли. — Имам уговорена среща с господин Тагарт.

Тя прегледа списъка с ангажиментите на шефа си, намери името на Кейн и натисна едно копче на вътрешния телефон, за да съобщи за пристигането му. Само след няколко секунди той беше въведен в просторен ъглов кабинет с огромни прозорци. Стаята бе застлана с бронзов на цвят килим. Имаше много цветя, засадени в големи глинени саксии. До една от стените се издигаше бар. В другия ъгъл бяха разположени две канапета, а непосредствено пред стъклената стена с изглед към залива стоеше масивно бюро от розово дърво. Уестън, настанил се удобно зад него, го очакваше.

Облечен с костюм, който струваше поне хиляда долара, Уестън седеше, облегнал се на стола и подпираше брадичка върху преплетените си пръсти. Присвитите му очи изглеждаха замислени. Като се изключат няколкото бръчки, появили се в ъгълчетата на очите му, той като че ли изобщо не бе остарял. Лицето му беше все така сурово, тялото му изглеждаше здраво и атлетично, а косата му беше все така гъста без никакви признаци на побеляване. Тази среща се провеждаше по негова инициатива — той бе потърсил Кейн и бе поискал да се срещнат.

— Морън. — Изправи се, протегна се през бюрото и стисна ръката на Кейн. — Заповядай, седни. — Посочи с ръка столовете, подредени пред бюрото му, и попита: — Да ти предложа нещо за пиене? Кафе или алкохол?

— Не си прави труда. — Кейн се настани върху един от столовете с тъмночервена тапицерия и зачака. В края на краищата, идеята за тази среща беше на Уестън.

Главният изпълнителен директор на Тагарт индъстриз веднага заговори по същество.

— Чух, че пишеш книга за смъртта на брат ми.

— Точно така.

— Защо?

Кейн се размърда на стола си и се усмихна на себе си. Значи Уестън искаше час по-скоро да разбере какво всъщност става. Добре. Какви ли тайни знаеше по-големият брат на Харли?

— След смъртта му останаха твърде много въпроси без отговор.

— Изминаха шестнадесет години от тогава.

Устата на Кейн се изкриви в иронична усмивка.

— Е, бях зает през тези години. Едва сега ми остана време за това.

— Ти като че ли преследваш определена цел с написването на тази книга — заяви Уестън, опитвайки се да го води за носа. На Кейн не му харесваше да играе по свирката му, но нямаше друг избор.

— Мисля, че Дъч Холанд знае за смъртта на брат ти повече, отколкото предполагаш, и подозирам, че той — а може би в комбина с баща ти — е подкупил местните власти, за да потулят случая.

— Защо биха го направили?

— Интересен въпрос. Ти как смяташ?

— Нямам представа.

— Помисли, Уестън.

— Искаш да кажеш, че някой от тях е имал какво да крие? Че се е опитал да прикрие нещо? — В гласа на Уестън се прокрадваше недоверие. Кейн обаче изобщо не се хвана на тая въдица.

— Това е просто една хипотеза, но си струва да я проверя.

— Защо ти е да разравяш пак цялата тази мръсотия? Минаха доста години от тогава. Хората забравиха за случилото се. — Усмихна се широко — усмивка, която уж целеше да предразположи събеседника му, но беше студена като тъмните дълбини на океана.

— Аз не съм забравил. Освен това смятам, че сега, когато Дъч Холанд е решил да се кандидатира за губернатор, всичките му мръсни тайни трябва да видят бял свят.

— Защо толкова държиш на това, Морън? Та ти никога не си харесвал брат ми. Пет пари не даваше за него, когато беше жив.

— Решението ми е продиктувано от лични мотиви — отвърна Кейн и на лицето му се появи усмивка, студена като тази на Уестън. — Това е между Дъч и мен. — Леко се облегна назад. — Освен това, интересът ми не се ограничава само със смъртта на Харли, а се разпростира и върху събитията, довели до нея — призна Кейн, решил, че ако иска да научи нещо, ще трябва да сподели повече подробности.

— Например?

— Ами искам да разбера какво точно се случи с Джак Сонгбърд.

Уестън се размърда на мястото си, след което извади от вътрешния джоб на сакото си пакет „Марлборо“.

— Джак се напи и падна от скалите. — Щракна със златната си запалка, запали цигарата, вдиша дълбоко и издиша струйка дим към тавана.

— Може би. Някои хора смятат, че е скочил от там. Други обаче подозират, че е бил убит.

— Нека да отгатна кои са тези хора — Кристъл Сонгбърд, родителите й и някои от по-възрастните членове на племето. По дяволите, те от години се опитват да пробутат теорията за убийството му, но истината е, че Джак беше просто един недисциплиниран индианец, който пиеше прекалено много огнена вода и в крайна сметка си плати за това.

Мускулите на гърба на Кейн се напрегнаха и той едва се сдържа да не свие юмруци и да не цапардоса красивото лице на Уестън. Имаше си своята теория по въпроса, но не желаеше Уестън да знае нищо за това.

Уестън се загледа в огънчето на цигарата си.

— Знаеш ли, Морън, ако в тази твоя книга по някакъв начин оклеветиш семейството ми, ще ти скъсам задника от съдебни дела.

— Мислех си, че ти също си заинтересован от това истината да излезе наяве. Освен това смятах, че не би имал нищо против да натриеш носа на Дъч Холанд.

— Истината не ме интересува. Както вече казах, много вода изтече от тогава. Това е стара и забравена история. Що се отнася до Дъч… той все някога ще си получи заслуженото. По един или друг начин. И не е необходимо да му помагаш.

— Господин Тагарт? — Гласът на рецепционистката отекна в кабинета. — Съпругата ви е на първа линия. Казах й, че сте зает, но…

Уестън раздразнено свъси вежди и натисна едно копче на интеркома.

— Свържи ме. — После се обърна към Кейн. — Ще ме извиниш ли.

Кейн не се нуждаеше от повод, за да си тръгне. Беше получил онова, за което бе дошъл — успял бе да вникне, макар и за кратко, в жизнената философия на семейство Тагарт и по-специално в тази на Уестън. Човек би си помислил, че цялата им фамилия ще изпадне във възторг и ще заподскача от радост при мисълта, че най-старият и отявлен враг на семейството ще бъде публично разобличен. Нищо подобно! Уестън бе враждебно настроен срещу Кейн и проекта му. Държеше се така, сякаш беше виновен. Виновен в какво?

Докато вървеше към колата си, Кейн не можеше да се избави от обхваналото го вълнение, породено от малката му победа. Ето че вече бе започнал да настъпва важни хора по мазолите. Съвсем скоро щеше да направи първия си пробив.

Качи се в джипа и потегли. С всяка измината минута се чувстваше все по-добре. Да, старият Уес нервничеше, но защо? Този следобед имаше запланувани още няколко интервюта. Искаше да разговаря с репортерите, отразявали събитията около смъртта на Харли Тагарт и Джак Сонгбърд. Беше чел статиите им, разбира се, и бе запомнил наизуст най-важните пасажи от тях, но се надяваше, че ако разговаря с тях на четири очи, може да измъкне и други подробности. Следващите в списъка му бяха хората, пристигнали първи на брега на езерото след злополуката с колата на Миранда Холанд — добрите самаряни, видели с очите си реакцията на момичетата. Може би те щяха да му позволят да погледне под нов ъгъл на цялата тази трагедия. Едва тогава щеше отново да посети Клеър.

 

 

— Искам да проучиш внимателно един тип на име Денвър Стайлз и да разбереш колкото можеш повече за него. — Миранда и Франк Петрило седяха един срещу друг, от двете страни на нащърбената гетинаксова маса в заведението на Франкони — единственият италиански ресторант в града, в който, според Петрило, пицата си заслужаваше парите, които плащаха за нея.

— Да не ти създава проблеми, а? — попита Франк и макар че току-що си бе поръчал една бира, пъхна в устата си и парче дъвка. — Това ли е мъжът, който се мотае из службата и разпитва за теб?

— Не става дума за проблеми. Той работи за баща ми.

Франк изразително вдигна сивеещите си вежди, когато едрогърдата сервитьорка остави напитките им на масата. Петрило отпи, присви очи и я погледна над чашата, която държеше пред себе си.

— Дъч го наел, за да слухти около нас — около мен и сестрите ми, а аз просто му нямам доверие. — Накратко преразказа на Франк за срещата си със Стайлз, като внимаваше да не споменава много подробности за нощта, в която бе умрял Харли Тагарт.

— Предполага се, че е частен детектив и не е местен, но аз имам усещането, че съм го срещала и преди. — Отпи глътка шардоне и се заигра с чашата си. — Искам просто да разбера кой е той в действителност.

Петрило замислено почеса наболата си брада.

— Стайлз, а?

— Денвър Стайлз. Зная единствено името му.

— Скоро ще знаеш много повече. — Петрило изплю дъвката и отпи още една голяма глътка бира. Тъмните му очи заблестяха при мисълта за новото предизвикателство, а Миранда се почувства малко по-добре. Франк щеше да си скъса задника от работа, но нямаше да се откаже, докато не научи абсолютно всичко, което трябваше да се знае за най-новия подчинен на Дъч.

Надяваше се само, че междувременно няма да стане прекалено късно. Франк трябваше да се справи преди Денвър Стайлз и Кейн Морън да са разкрили истината. Отпи глътка вино и погледна сервитьорката, която остави на масата пред тях любимата пица на Петрило — със скариди, зелени чушки и маслини.

Франк веднага си взе едно парче и започна да се шегува с нея, опитвайки се да я успокои и разсее. Миранда обаче не можеше да се отърве от чувството, че е притисната към стената, че заплахата, преследвала я през целия й живот, вече я застъпва по петите.

Почувства, че някой я наблюдава. Бързо огледа ресторанта и си даде сметка, че въображението й започва да й играе номера. Денвър Стайлз не беше в заведението. Никой не се спотайваше край видеоекраните, нито пък се криеше в тъмните, задимени ъгли на ресторантчето. Не, собственото й въображение се бе развихрило отново, чувството за вина бе надигнало грозната си глава от водния гроб, в който го бе погребала преди години. Овладей се, мислено си заповяда тя и протегна ръка към парчето пица, което не желаеше да яде. Усмихна се насила и отхапа.

— Успокой се, хлапе — обади се Петрило. — Всичко ще бъде наред.

— Сигурен ли си?

Кафявите очи на Петрило заблестяха.

— Абсолютно!

Миранда се усмихна. Дяволски й се искаше да можеше да му повярва. Само че не можеше. Дори и в тази уютна малка пицария, пълна със смеещи се и весело разговарящи помежду си хора, дори и в присъствието на Франк Петрило, който я гледаше и й намигаше от другия край на масата, докато барманът старателно забърсваше месинговите повърхности на бара, дори и тук тя не можеше да се избави от мрачното предчувствие за надвиснала беда, което усещаше като студен повей с всяка част на тялото си.

Освен това се страхуваше. Страхуваше се както никога преди.

 

 

— Разкажи ми за татко. — Саманта се настани на кухненския плот и се загледа в майка си, която разопаковаше последните кашони с багажа им. Живееха в Шинуук вече почти цяла седмица, но все още не бяха успели да се настанят както трябва.

— Какво искаш да знаеш? — попита Клеър.

— Наистина ли е толкова лош, колкото твърди Шон?

Клеър стисна зъби. Отдавна вече не изпитваше болката, която бе разкъсала сърцето й, когато за пръв път научи, че Пол поддържа любовна връзка с друга жена. След време си даде сметка, че онази жена по всяка вероятност не е била първата му любовница, защото съпругът й през целия си живот бе изпитвал привличане към по-млади жени. Сега чувстваше единствено срам и угризения.

— Баща ти не е лош — отвърна тя, като се питаше дали е напълно искрена. — Но е слаб.

— Слаб?

— Да. Той… ами… пада си по млади жени.

— Момичета — поправи я Сам.

По всички, които носят поли.

— Да, понякога и по момичета.

— Значи е лош.

— Не желая да мислиш за него по този начин.

— Но ти го правиш — обвини я Саманта.

В очите й прозираше само част от болката, която сигурно разкъсваше младото й тяло. Тя вдигна нагоре дългите си крака, подпря пети на ръба на плота и подпря брадичка на свитите си колене. По краката й имаше прах и мръсотия, но Клеър не каза нищо. Моментът не беше подходящ за обсъждане на хигиената, която трябва да се поддържа в кухнята.

— Аз просто не желая да мисля за него. Точка по въпроса. — Клеър реши да бъда напълно откровена с дъщеря си. Децата твърде лесно разбираха кога ги лъжат.

Сам набръчка нос.

— Да. Аз също. — После леко прехапа устни. — Той ще отиде ли в затвора?

Шията на Клеър пламна от срам.

— Не зная. Може би… Може да го осъдят условно, или пък да го пуснат под гаранция… Не зная. Ще изчакаме и ще видим.

— Е, ако го пратят в затвора, не желая да го виждам повече — заяви Саманта и тръсна глава. — Всъщност, не искам да го виждам изобщо. Онова, което е извършил, е ужасно. — Брадичката й затрепери. — А бащите не би трябвало да вършат ужасни неща.

— Не, миличка, не би трябвало — съгласи се Клеър, приближи се до плота и обви ръце около слабичките раменца на дъщеря си. — Но и те са хора и понякога… понякога допускат грешки.

— Той не трябваше да допуска такава грешка.

— Зная. — Клеър почувства горещите сълзи на Сам, които измокриха блузата й.

— Ние не го заслужаваме.

— Така е, миличка, не го заслужаваме — съгласи се тя. Саманта се закашля. — Но трябва да приемем истината такава, каквато е. Независимо дали ни харесва или не.

Саманта потрепери, а след това вдигна към майка си мокрото си от сълзи лице.

— Шон казва, че цялата тази работа вони.

Клеър кимна, макар че никак не одобряваше грубия език на Шон.

— Този път има право. Хайде, ела да ти направя чаша какао, а след това ще си пуснем някой филм.

— Нека да е весел — помоли Саманта и слезе от плота.

— Да, ще си пуснем весел филм.

 

 

Наближаваше полунощ, когато Клеър, осъзнала, че няма да може да заспи, отметна тънките си завивки, навлече халата си без изобщо да пали лампата, премина боса по коридора покрай отворените врати на спящите си деца и слезе на долния етаж. В главата й бушуваше истинска буря. Образите на Кейн, Харли и Пол препускаха в съзнанието й, въртяха се като подхванати от бурен ураган, объркваха я, не й даваха нито миг спокойствие.

Спря в кухнята, откъдето взе един кибрит, след което излезе през френските прозорци на трапезарията и тръгна по буренясалата пътека, която водеше към езерото. Спираше от време на време, за да запали ароматизираните факли, разположени през няколко метра по пристана, с надеждата, че миризмата им ще прогони рояците комари.

Пламъчетата на кибритените клечки проблясваха в мрака и скоро и шестте факли заблестяха и изпълниха въздуха със сладникавия си аромат. Клеър седна на самия край на пристана, провеси босите си крака над водата и погледна нагоре. Хиляди звездички блещукаха на тъмното небе, яркият лунен сърп висеше ниско на небосклона и хвърляше своите сребристи отблясъци върху черните води на езерото. Рибата играеше във водата, в храсталаците свиреха щурци, а някъде отдалеч долиташе приглушеният глас на бухал.

Клеър винаги бе обичала това място. Независимо от непреодолимата болка и страданията, съпътствали детските й години, въпреки трагичната смърт на Харли Тагарт, тази къща и водите на езерото Ероухед винаги й действаха странно успокояващо. Вдигна поглед и погледна към другия край на езерото. Прозорците в къщата на семейство Морън все още светеха в тъмната нощ. Замисли се за Кейн. Какво ли прави в момента? Работи върху проклетата си книга? Рови се в миналото? Разравя стари тайни, за които е най-добре да си останат скрити завинаги? Остра болка прониза сърцето й и тя си даде сметка, че любовта й към него беше глупава и непреодолима.

Имаше нещо в този мъж, което възпламеняваше душата й. Той беше в състояние да я накара да захвърли здравия разум и вродената си предпазливост, да му се отдаде напълно, да пожертва всичко — дори и инатливата си гордост — за да бъде близо до него.

— Идиотка! — тихичко промърмори тя. Няма мъж на земята, който да заслужава изгубеното достойнство на една жена. Няма такъв мъж. Но, господи, дори и сега, ако само можеше да целуне Кейн, да го докосне, да почувства твърдото му, голо тяло до своето…

— Престани! — изсъска Клеър, ядосана от посоката, която следваха мислите й. — Отдавна вече не си тийнейджърка! Та ти прехвърли тридесетте, за бога! Майка си! И толкова пъти са те наранявали досега! — Ако можеше поне малко да прилича на Миранда… Да бъде силна. Независима. Смела и дръзка.

Тя обаче продължаваше да се чувства като изплашено малко момиченце.

— За бога, Клеър, вземи се в ръце! — Въздъхна, потопи пръсти в студената вода и затегна колана на халата си.

Преди много години Клеър бе погребала любовта към Кейн дълбоко в сърцето си и, осъзнала, че те двамата нямат общо бъдеще, бе обърнала гръб на първичните дълбоки и искрени емоции, които той бе събудил в душата й. Съдбата също имаше пръст в това й решение. След смъртта на Харли Кейн се записа в армията. Тя също напусна Шинуук — избяга от преживените страдания, от болката и скръбта, срещна Пол Сейнтджон, един мъж, когото никога не бе обичала, но който й бе обещал, че ще се грижи за нея.

Тогава беше едва седемнадесетгодишна. Срещна го в местния общински колеж, където той преподаваше английски. Един ден я завари да плаче на една пейка във вътрешния двор на колежа. Предложи й носна кърпичка, с която да избърше сълзите си, и силно рамо, на което да си поплаче. Клеър не бе свикнала да търси помощ и съчувствие от непознати и едва ли щеше да се сближи с него, ако същия ден не бе посетила местната клиника, където й казаха, че е бременна. Очакваше дете. И беше съвсем сама. Миранда вече бе заминала за колежа. Доминик, неспособна повече да се примирява с любовните забежки на съпруга си, го бе заплашила с развод, взела бе Теса със себе си и бе заминала за Европа. Клеър бе останала сама с баща си, който никога не бе проявявал особена привързаност към нея. Харли беше мъртъв. Кейн бе постъпил в армията. Тя и бебето й бяха съвсем сами в целия свят. И тогава се появи Пол Сейнтджон, който й предложи помощта и добротата си.

И тя, като пълна глупачка, изля сърцето си пред него. Оскъдните й спестявания се топяха с всеки изминал ден, а заплащането, което получаваше като сервитьорка в един ресторант, където работеше на половин работен ден, едва й стигаше, за да си плаща наема. Оставаше й единствено да се изправи пред страховития си баща, който вероятно щеше да я нарече уличница и да я изхвърли от дома им, задето носеше в утробата си детето на Тагарт.

Пол, поради някаква неясна за нея причина, прояви интерес към Клеър и съдбата й. Може би беше привлечен от пълното й безсилие, а може би възрастта й — още не бе навършила осемнадесет — изигра решаващата роля. А може да се е надявал, че един ден тя ще наследи значителна част от богатството на семейство Холанд. Каквато и да беше причината за решението му, той започна да я ухажва, предложи й да се ожени за нея и да й помогне да завърши гимназия и колеж. Беше на тридесет години, значително по-възрастен и по-опитен от нея, а Клеър отчаяно се нуждаеше от човек, на когото да се довери. Пък бил той и един непознат. В онзи момент реши, че той е нейната опора в живота и едва след години осъзна огромната си заблуда.

След раждането на Шон Пол се престори, че е негов истински баща, а Клеър, твърдо решена да накара всички да повярват в това, промени рождената дата на Шон, като я премести с три месеца. По този начин никой, дори и сестрите й, не заподозряха истината — никой не се досети, че бебето в действителност е син на Харли Тагарт. Или поне така си мислеше Клеър в ония години. Никой не й задаваше никакви въпроси, тъй като близките й видяха Шон за пръв път едва след като той навърши годинка. Всички единодушно решиха, че Шон просто изглежда по-едър, по-умен и по-сръчен от повечето деца на неговата възраст.

Клеър отдаде цялото си сърце на любимото си бебе. Мисълта, че Шон е една жива, дишаща частица от Харли, я караше да го обича още по-силно. Детето обаче растеше и с времето ставаше все по-очевидно, че във вените му не тече и капка от кръвта на семейство Тагарт.

Един прекрасен ден Клеър изведнъж осъзна, че невръстното й момченце е пълно копие на Кейн Морън. Започна да обича сина си още повече, ако това изобщо беше възможно. Беше щастлива, че притежава частица от непокорния бунтар, в когото се бе влюбила с цялата си душа и сърце. Благодарение на това скъпоценно момченце тя щеше винаги да е близо до Кейн и един ден… е, може би някой ден щеше да го потърси, за да му разкаже за неговия чудесен и толкова красив син.

Три години след раждането на Шон, Клеър, която бе започнала без никакви угризения да изрича лъжата за бащинството му, забременя със Саманта. Животът й може и да не беше съвършен, но поне беше пълноценен. Пол не беше толкова внимателен, колкото в началото на брака им, но Клеър реши, че това се дължи на напрежението в работата му. Само че се бе лъгала. Живяла бе в горчива заблуда.

Беше бременна в шестия месец със Саманта, когато за пръв път научи за изневерите на съпруга си. Един от колегите на Пол неволно спомена, че той се среща с тяхна колежка от университета. От този ден на нататък бракът им тръгна надолу, за да се разпадне напълно.

Клеър и Пол живееха разделени от години, но разводът им стана факт едва през последната година, когато Пол, дошъл в дома им, за да види Шон, се запознал с приятелката на Шон, Джесика Стюарт, след което я съблазнил.

Отново я обхвана познатото отвращение, прилоша й при мисълта, че съпругът й беше правил секс с момиче, което бе достатъчно младо, за да му бъде дъщеря.

— Не мисли за това — каза си тя и отново насочи вниманието си към къщата на Морън. Пак се замисли за Кейн. Дали си беше у дома? Сърцето й пропусна един такт и тя затвори очи. Нямаше смисъл да си мисли за него. Невинната любов и страстта, които ги свързваха на времето, бяха останали далеч в миналото.

 

 

Беше отказал цигарите преди шест години, но сега, загледан във факлите, които горяха на другия бряг на езерото, Кейн изпита отчаяна нужда от цигара. Подобно на сигнални огньове, указващи пистата на изпаднал в беда самолет, така и златистите пламъци на факлите го примамваха към непознатите и опасни води.

С ясното съзнание, че допуска непоправима и съдбоносна грешка, той отвърза старата моторница, избута я навътре във водата, качи се и наля малко масло в двигателя. Сграбчи дръжката и с все сила дръпна жилото за запалване. Моторът, стар Евънруд с мощност от дванадесет коня, се закашля, после плавно забръмча и Кейн усили мощността. Малката лодка се понесе напред, като пореше водната повърхност с носа си, а след себе си оставяше бяла пенлива диря. Вятърът свистеше край ушите и рошеше косата на Кейн. Ръцете му, стиснали здраво лоста за управление, бяха мокри от пот.

След като бе прекарал целия следобед в разговори със свидетели, в резултат на което не бе научил почти нищо ново, той напълно се бе отказал от идеята да се срещне отново с Клеър. Не беше готов; имаше твърде много неща, свързани с тази жена, които силно възбуждаха интереса му. В нейно присъствие той губеше обективността си. Винаги се бе гордял, че е безкомпромисен и напорист репортер, който неотклонно преследва и отразява безпристрастно новините, само че когато се намираше близо до Клеър, Кейн отново се превръщаше в объркания тийнейджър, неспокоен и превъзбуден като див жребец, изгарян от страстно желание и копнеж по тази жена.

Когато беше хлапе, Кейн прекарваше нощите като се самозадоволяваше, представяйки си как езикът му се плъзга надолу по тялото й, целува гърдите й, покрива с ласки гърба й. Затворил очи, се виждаше как целува влажните червеникавокафяви косъмчета между краката й, а след това, пуснал езика си на воля, се заема да изследва най-тъмните и съкровени кътчета на женската й същност. Представяше си как съблича дрехите й, как гърдите й пламват от целувките му и, втвърдени от страст и желание, изпълват топлите му длани, представяше си как впива устни в зърната й и ги засмуква като новородено бебе, а тя цялата се разтреперва в ръцете му и кръвта й пламва от сладостното желание, пулсиращо във вените й.

Тези отдавнашни и позабравени през последните години фантазии бяха започнали да го измъчват отново и той, който винаги се бе гордял с умението си да контролира всяка ситуация, хладнокръвният и равнодушен към жените журналист бе започнал отново да изпитва безсилието и неудовлетвореното желание, съпътстващи юношеските му години.

— Мамка му! — изръмжа Кейн. Цигарата нямаше да разреши проблема му. Нямаше да му помогне бутилката уиски. Нито пък чукането с друга жена. Имаше само един лек за терзанията му — Клеър Холанд Сейнтджон.

Трепкащите пламъци на факлите вече се виждаха по-ясно, а във въздуха се усещаше ароматът на извиващия се към небето дим. Клеър седеше на пристана, провесила във водата дългите си и стройни крака. Тялото й бе загърнато в лъскава бяла роба.

Кейн угаси двигателя и лодката бавно се плъзна към кея. Тя го наблюдаваше внимателно. По лицето й нямаше никакъв грим, очите й ярко блестяха на лунната светлина.

Той завърза лодката за един изгнил стълб и скочи на дървения пристан.

— Навлизаш без разрешение в частна собственост — рече му тя.

И друг път я бе чувал да произнася същите думи.

Господи, беше страхотна…

— И аз се радвам да те видя.

— По всичко личи, че това ти е навик.

Кейн се ухили и седна до нея. Изпъна крака върху дървения кей, обърна гръб на езерото и я погледна в лицето.

— Навик, от който така и не можах да се отърва.

— Но той би могъл да те вкара в сериозни неприятности.

— Те вече са факт. — Кръвта му забушува само от близостта й, слабините му пламнаха, обхванати от сладостна топлина.

— Е, защо си тук? — Очите й, посребрени от лунните лъчи, погледнаха право към него.

— Не можах да заспя. Видях светлините на факлите.

Лицето й се изкриви в едва доловима усмивка. Тя леко докосна с пръсти дъските на пристана.

— Значи не се опитваш да изкопаеш още малко мръсотия за баща ми, която да включиш в бъдещата си книга?

— Аз просто се опитвам да открия истината.

— Наистина ли? — Клеър поклати глава и въздъхна. — Нищо подобно, Кейн. Всичко това е някаква вендета от твоя страна.

Понечи да възрази, но бързо прехапа език. Никакви лъжи повече. Не можеше да допусне повече лъжи помежду им.

— Е, каква е причината? Защо ни мразиш толкова много?

— Не ви мразя.

— Сериозно? — Тя се завъртя, измъкна краката си от езерото, разплиска малко вода по пристана и по гърба му, след което също се обърна с гръб към водата и раменете й докоснаха неговите. — Защо тогава просто не ни оставиш на мира?

— Сключил съм договор…

— Ти самият ми заяви, че пишеш тази книга не заради парите. Каква е причината тогава? — настоятелно попита тя и зъбите й проблеснаха в мрака. В очите й блестяха непокорни пламъчета.

— Това е нещо, което трябва да бъде направено.

— Само за да попречиш на баща ми да стане губернатор? — попита Клеър и се намръщи. — Не мисля, че е това. Не разбирам защо неговата кандидатура има такова значение за теб.

— Двамата с баща ти имаме стари сметки за уреждане.

— И те са свързани със злополуката на баща ти — попита Клеър. Кейн не й отговори веднага и тя погледна през рамо към езерото. — Не се опитвам да защитя Дъч — призна му тя. — Той… той никога не е бил съвършен, а случилото се с баща ти е направо непростимо.

— Ти не знаеш и половината истина.

— Така ли? — Погледна го с огромните си, пламнали от гняв очи и това беше краят му. Изваяните й скули, устните й, влажни и блестящи, скептично повдигнатите й вежди… цялото й неустоимо излъчване го накараха да забрави на часа за мъчителния обет, който бе направил пред самия себе си, обещавайки си да не я докосва никога повече и да не преминава отвъд болезнената бариера на интимността им. Но сега, докато я гледаше толкова близо до себе си, решимостта му започна бавно да се топи, а фантазиите му, държали го буден нощ след нощ, изведнъж му се сториха напълно реални и постижими. Долови уханието на кожата й, почувства нежния аромат на парфюма й и огънят между краката му стана непоносим. — Зная, че преди години баща ти наел някакъв бивш затворник, за да го доведе тук. Онзи човек помогнал на Хемптън да проникне с взлом в дома ни, след което двамата се заловили за работа и с помощта на трионите си обезобразили резбованите колони на стълбището.

Смаян от изумление, Кейн установи, че не може дори да се помръдне.

— Какво?

— Точно така, Морън. Твоят старец влязъл в къщата ни като вандал и я опустошил. Единствената причина, поради, която Дъч не повдигна обвинения, бе страхът му от пресата. Журналистите щяха да преиначат събитията и баща ти, бедният нещастен инвалид, щеше да бъде представен като поредната онеправдана жертва. Затова баща ми предпочете да си премълчи и да забрави за случая. — Клеър въздъхна и издуха бретона от очите си. — Не че това вече има някакво значение — додаде тя. — Откакто сме тук, татко се зае да поправи парапета и… Виж, струва ми се, че мога да разбера гнева и яростта на баща ти. Както и омразата му към нас.

— Той никога не е мразил теб. Само Дъч.

— Също като теб.

Едно мускулче нервно заигра по лицето на Кейн, но се успокои веднага щом тя постави ръка върху неговата.

— Виж, нямах намерение да те нападам така. Зная, че баща ти вече не е между живите и ужасно съжалявам за смъртта му.

— Той просто се отърва от мъките си — отвърна Кейн. Меките й пръсти продължиха да галят ръката му.

Клеър изведнъж си даде сметка какво прави и рязко отдръпна ръка.

— Наистина съжалявам.

— Недей. Приживе той беше един жалък кучи син. Може сега да е намерил малко покой.

Кейн обаче не вярваше в това. Душата на Хемптън Морън сигурно и в отвъдното беше все така изпълнена със злоба и ярост. Дори и преди злополуката, превърнала го в безполезен инвалид, той си беше един раздразнителен и вечно готов за бой нехранимайко, който позволи на измъчващите го завист и постоянна неудовлетвореност да разядат сърцето и душата му след нещастието с него, да отровят живота му, да прогонят съпругата му, да накарат сина му постепенно да изгуби уважението и любовта си към него.

— Няма да позволя да бъда използвана — тихичко промълви Клеър.

— Използвана?

— От теб. За книгата ти. Зная, че постоянно душиш наоколо, вреш си носа навсякъде и ровиш в миналото, но горчиво се лъжеш, ако смяташ, че, идвайки тук тази вечер, ще ме накараш да ти разкажа някакви страховити тайни за нощта, в която умря Харли.

— Дойдох тук, защото исках да те видя — отвърна той, изненадан от собствената си искреност. — Смятах да намина по-рано, за да те помоля да поговорим за миналото, но бях прекалено уморен… А след това забелязах факлите и… — Замълча, преди да е казал твърде много, но след това я погледна в очите и душата му се сви от болка и копнеж. Преди да успее да помисли и да възпре желанието си, той протегна ръка, сложи я на врата й и привлече лицето й към своето.

— Кейн… не… — задъхано прошепна тя, а езикът му нежно докосна съвършените й устни. — Не мога…

Само че вече беше прекалено късно. Устните му се сляха с нейните и в съзнанието му нахлуха спомени, които го завладяха напълно. Спомни си опиянението от ласките й, припомни си какво блаженство изпитва, когато я докосва, когато притиска към себе си гъвкавото й, отстъпчиво тяло. Обви ръце около нея и я привлече към себе си. Дишането й беше също толкова накъсано колкото и неговото, сърцето й биеше до пръсване.

— Клеър — прошепна той. — Клеър…

Тя простена, разтвори устни и му позволи да проникне в устата й. Езикът му докосна зъбите й, погали небцето й и веднага след това затанцува, намерил своя влажен и уханен партньор. Ерекцията му се усили, слабините му запулсираха от болка.

Почувства как тялото й потрепери в ръцете му. Плъзна ръце нагоре, погали с палци ребрата й, пъхна ръка под лъскавия й халат, разкопча копчетата на нощницата й.

— Кейн… ооох! — Пръстите му проникнаха под тънката и мека тъкан и намериха твърдите й пламнали гърди. Пръстите му докоснаха щръкналите зърна, готови за ласките му. — Моля те… — Стисна косата й с едната си ръка, а с другата разтвори робата, погали гърдата й и се загледа като хипнотизиран в бялата кожа на съвършената й гръд, която проблясваше в мрака. Халатът се отвори още малко и Кейн прикова поглед върху твърдите мускули на корема й и еротичната извивка на пъпа й, зърна за миг червеникавите къдрици на триъгълника между краката й.

От гърлото му се изтръгна дрезгаво стенание, той се наведе напред и целуна гръдта й. Обгърна зърното с устни, а тя изви тяло под ласките на езика му и Кейн почувства страстта й, даде си сметка, че и тя изпитва неустоим копнеж и желание.

Обвила ръце около главата му, Клеър го притискаше към себе си, извиваше тяло под пламенните ласки на жадните му устни. Тя започна да се задъхва. Не се бореше с него, не се опитваше да го отблъсне. Приближи се още към него, сякаш и тя не бе в състояние да устои на привличането помежду им. Притисна бедра към неговите и той пъхна ръка под робата, помилва корема й, плъзна пръсти надолу и спря едва когато докосна косъмчетата между краката й. Тя извика силно, а Кейн погали бедрото й за миг, след което пръстите му се преместиха към онова жарко, райско местенце дълбоко в нея. Клеър потрепери и се задвижи с неговия ритъм. Отметна глава назад, оставила се изцяло в плен на завладялата й страст.

— Кейн — извика тя, когато той проникна още по-дълбоко в тялото й. И тогава, осъзнала, че само още миг и ще стане необратимо късно, Клеър сграбчи ръката му с двете си ръце. — О, не — прошепна тя, сякаш едва сега си даваше сметка къде се намира и кой е мъжът до нея. — Не, не, не!

Той замръзна. Пръстите му продължаваха да галят онази нейно свещена, дълбоко интимна съсредоточеност на женската й същност.

— О, господи… О, не! — Отдръпна се от него и простена като разкъсвана от непоносима агония. — Кейн, моля те… не можем просто… О, господи, аз съм майка… Твърде стара съм, за да…

— Шшт… — Накара я да замълчи, притегляйки я към себе си. Обви двете си ръце около тялото й и притисна устни към нейните. Слабините му пламтяха, пулсиращият му от болка член копнееше да се слее с нея, но той си наложи да укроти страстта си, да успокои накъсаното си и шумно дишане, дал си сметка, че Клеър има право. Не можеха просто ей така да извършат този любовен акт. Не и в този момент. А по всяка вероятност, никога. — Съжалявам — промълви той, успял най-после да се овладее достатъчно.

Тя продължаваше да трепери в ръцете му.

— Недей.

— Но…

— Моля те! — Целуна го леко по устните и сгуши глава в прегръдките му. — Зная какво чувстваш. Господи, наистина зная, но… твърде много неща ни разделят. Прекалено много време. И спомени. Твърде много грешки. — Примигна бързо няколко пъти, сякаш се опитваше да прогони сълзите, напиращи в очите й, а след това се измъкна от ръцете му. — Аз… просто не мога да го направя… не още. Та аз дори не те познавам.

— Познаваш ме — възрази той. — Всичко си спомняш.

— Да. — Сълзите се търкулнаха по лицето й. — Така е. — Нервно облиза устни.

За миг му се стори, че се кани да му каже нещо, да му довери някаква тъмна и мъчително болезнена тайна, но после внезапно поклати глава, изправи се и се все сила се затича далеч от него, пристъпвайки бързо с босите си крака.