Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (6)

Глава VI
Едно пътешествие

Кинтерос каза и продължава да твърди, че идеята да използувам правилно петте си сетива би могла да ми помогне да открия някой жител на Санта Мария, беглец като мене, без всякакви документи, обречен на страх и лицемерие.

Кинтерос лъже. Това не е упрек, защото лъжата е част от неговата личност и я допълва. Но искам да потвърдя и да оставя написано, че идеята и периодът на лудост бяха изключително мои. Той само ме подпомагаше и подбуждаше безумствата ми, за да се забавлява.

Търсех един брат, един изтръгнат от корена си, един безотечественик като мене; някой, който да е избягал от Санта Мария без разрешение от Браусен, от отвращение към Браусен и към всичко, което той излъчва. Имах вяра, че някое от петте ми сетива ще ми послужи, за да открия онова, което преследвах, ще ми помогне, като доносник, като кучешко обоняние в разузнавателната ми задача.

Бях се облегнал както всеки понеделник, сряда или петък, между седем и осем часа в една хладна октомврийска привечер, бях се облегнал, с разкопчано пардесю, на стъклото на едно от гишетата на аптеката „Паломино“ на улица Исла де Флорес или Карлос Гардел в очакване да се извари спринцовката в задната стая. Скучаещ, неподвижен, наблюдавах клиентките, които се трупаха и търсеха успокоителни, здраве, красота и вечната младост, за да изчезнат обслужени и веднага да бъдат сменени от нови. Тогава в тясното пространство между мене и ъгъла, където се намираха телефонът и повредената теглилка, която неизменно показваше десет килограма и двеста грама, се появи момичето. Мога да си спомня, и само в това съм сигурен, че не се лъжа, блясъка на квадратните й бели зъби, покорно и присмехулно наведената й глава, докато чакаше. Привлекателността на малкия, детски нос, сините, чисти панталони, младото оформящо се тяло не могат да бъдат изключително нейни в спомена. Но нейна, само нейна беше тази линия, която загатваше нещо грубо и повдигаше малко горната устна, като лека подутина, като една неизменна бременност.

Лъжех се упорито още от самото начало, от звъна на монетите, с които почукваше, с които зовеше, съпровождайки песента, която изпълняваше безгласно на своето гише. Тя не беше, повтарям, без гняв и без да се чувствувам измамен, онова, което търсех в Лаванда от толкова дълго време без всякакви данни, без помощ, без даже да разполагам с убедителни планове, нито пък с истинско упорство. Това се случи, преди, да срещна Кинтерос или Мистъра, беше време на пълно изкореняване, на неловкост на новопристигнал, на онези толкова дълги часове и дни, заместващи за мене минутите, които следват събуждането в чужда спалня.

Тя не беше онова, но все пак беше момичето, качество, което не бе породено от незначителен брой години, качество, което никой от избраните, за да бъдат наранени без всяка защита — нараняване, предизвикано от присъствието, походката, усмивката и предизвикателството на момичетата, — никога не ще се опита да обясни. Тези, които могат да разберат, вече го знаят, другите никога няма да разберат, а освен това те са и без значение.

— Ах, Медина, прехвърлил си вече четирийсетте и при тази несрета на стар човек и на чужденец. Не, Медина, стига вече, нито един път повече, дори и този не.

Но шестото сетиво ми подсказваше, че да, че отново ще има Санта Мария, че слабата фигура, наведена и подвижна, притежава силата на фар, крие следата, пряката пътека, която ще ме изведе на обратния път.

В дъното, между кутии и пакети, в стаичката без въздух и с оскъдна светлина, водата за моята спринцовка все още не завираше, непознатите течности и прахове все още не успяваха да се смесят според рецептата. В краткотрайната самота, сред внезапното настъпване на тишината аз повтарях, обърнат към отражението, което хвърляше синият светещ кръст върху тротоара:

— Понеделник, сряда, петък между седем и осем. Говорех така, сякаш разказвах за някаква мъка, толкова отдавнашна, че вече не можеше да причини болка. И бях сигурен, че знакът за разпознаване, несъмнен и ясен, ще ми бъде даден чрез обонянието.

Изпитвах през пролетта необходимост да възкреся в паметта си спомена за Санта Мария и реката, толкова различна от тази тук, която наричат море, моята река с отсрещния видим бряг, с острова по средата, със сала или ферибота, който периодично я пресича, с пъстрата, но не безредна картина на лодките, шлеповете, яхтите, моторниците, плувците. Тук, в тази стаичка, наричана аптека, неподвижен, полуизлегнат, очакващ инжекцията и надеждата, отегчен на моменти до такава степен, че досадата сякаш изсушаваше бързо хора и неща, призовавах спомена за дружелюбния простор в аптеката на Барте, растителната свежест на зимника й, почти целия изпълнен с торби и кутии, Барте и неговото едро, бяло и плахо лице, обещаващ между сини и червени флакони, успокояващ с ласкавия си глас на евнух.

А следващия понеделник, сряда или петък човекът с инжекциите ми каза, опитвайки терена, леко усмихнат, докато аз си стягах колана:

— Май ви хареса момиченцето онзи ден?

— Кое?

— Вие знаете кое, онова, което поиска крем за ръце и сироп за кашлица, онова, което подрънкваше монетите на тезгяха, съпровождайки песента си: „Хайде в леглото, че е време да си почиваме.“

— Проницателен сте — казах.

Аптекарят без звание, следвал медицина, беше рус и дребен, с големи увиснали мустаци, с кривогледство или с перде на лявото око.

— Проницателен сте — повторих спокойно и благо. — Обзалагам се, че и на вас ви харесва. И вие бихте предпочели да беше тя тук вместо мене, да я гледате със смъкнато бельо, да се радвате на задничето й, а с малко хитрост и на нещо друго, да забиете иглата рязко и да усетите, че я е позаболяло. Но това животинче сигурно няма нужда от инжекции.

След пет минути на лигави вариации върху темите на апостолската дейност, която се осъществява в задните стаички на аптеките, на идеята, че пациентите, бедните и страдащите нямат пол, той все пак се съгласи:

— Естествено, че заради всичко това човек не престава да бъде мъж.

Сетне, с цената на няколко дребни отмъщения, той си достави удоволствието да ме поучи:

— Не си мислете, че тя не се нуждае понякога от инжекции, макар не витаминозни, а хормонални. Сигурно не ви е чула добре оня ден, когато бяхте за миг сами, а аз работех в лабораторията. Защото тя беше вчера тук, но не между седем и осем, а доста по-рано. Един вносен немски препарат, който, доколкото знам, винаги е бил ефикасен. Две ампули по един кубически сантиметър, инжектирани в интервал от двадесет и четири часа. Ако тя, приятелките й или сутеньорът им са дали на когото трябва подкуп, може да я намерите на площадчето на Гаучото или край Семинарията след свечеряване, точно след седем часа, както казахте, и затова се засмях в лабораторията. Оня ден беше изключение, вие нямаше как да разберете, че тя ми даде знак и отнесе в пакет освен крема и сиропа за кашлица един плик с дамски превръзки.

„А аз, който можех да се закълна…“, започнах да си мисля. Но продължих да упорствувам, да ровя яростно в предчувствието си, в смесените миризми на аптеката, в лошото настроение, обхванало ме от една страна, което растеше с желанието ми да пуша. Откакто срещнах момичето, се бях ограничил на по-малко от пет цигари на ден, тъй като исках да засиля обонянието си, което бях изтезавал в продължение дълги години. Знаех, че момичето с панталоните беше спряло погледа си не на мене като на мъж, самец, а просто на един клиент, но това не беше оскърбило суетата ми. Не поради това побеснях за миг против аптекаря. Причината беше старото ми отвращение, погнуса и понякога омраза към проститутките, в този случай сладкото курвенце, към всяка една, способна да подправи блаженството, предлагано от кревата. Видях се как подписвам в Санта Мария жълтите карти, винаги със стари снимки и с неверни дати, разрешавайки свободното упражняване на проституцията в рамките на района и на благоприличието.

Аптекарят, изглежда усети, че предстои сбогуване, че никога няма да се върна, за да му засвидетелствувам благодарност или разочарование, защото добави меланхолично, докато гледаше ъгъла с шкафовете:

— Тези курвенски синове замразиха надниците. Но именно защото са такива, тази мярка не засяга курвите. Така че не мога да ви кажа. Преди няколко месеца тя вземаше по триста и отделно за стаята. Наричат я Виктория.

Трогна ме. По време на нашите кратки срещи той никога не се беше опитал да бъде любезен. Сега стоеше пред мене, още по-рус и крехък, патетичен, все още държеше спринцовката в ръка и се мъчеше стоически с една неубедителна усмивка да направи по-леко сбогуването.

— Разбирам — подчиних се покорен и по братски. — Това е въпрос на роднинство. Непотизъм, така пише опозиционният печат.

Изгубих две вечери, за да се вглеждам в лица, сковани от навика и грима, в невероятни и взаимоизключващи се облекла, под високи и масивни прически, построени сякаш от търпеливи майстори-дърводелци, търсех, без да мога да се въздържа — като забавях хода си, като се противопоставях на изкушенията на заблудата — в полумрака на сивата стена на Семинарията или на мигащата светлина на една неонова реклама над коня и конника с ласото на площадчето. Махалото на черните чанти с дълги дръжки, метроном, призив безплатна мостра за онова, което мога да ти дам. Сетне трябваше да разпозная в неясните очертания на подвижната малка проститутка, която ту се присъединяваше към групата на колежките си или я напускаше, ту внезапно заставаше на ъгъла, сама и надменна, готова за бягство, за обида или уклончивост, да разпозная с уморено ликуване момичето от аптеката. Виктория, надеждата да се върна в Санта Мария, в миналото, едно завръщане ей така, без особени причини, към тайната да се намираш на едно определено място на земята.

Душех я, докато говорехме. Все още триста и отделно за стаята, цена специално за мене, пълно обслужване.

Душех я без явно вълнение, докато се спускахме бързо по улицата към пансиона, намиращ се през няколко пресечки. В стаята видях, че не се беше променила много; носеше пак панталони, сега охрови на цвят, и жакет; достатъчно щеше да бъде да измия лицето й, да я разроша, за да я видя отново наведена, показвайки ми детинския си нос, насмешливата си уста, сега в действие, онази линия на грубост и цинизъм, сега издута, растяща, разливаща се, която ме беше стреснала за миг в понеделник, сряда или петък в аптеката на улица Исла де Флорес.

Обезумял и преструващ се, сплетен с разочароващо чистото поради професионална деформация тяло, проникващ през вулгарността на синтетичните парфюми, които трябваше да отделям и отстранявам като плътни, прозрачни кори, помислих, че разпознавам — в дъх, подмишница, прегръдка, умора — думите, съществата и нещата, които изброяват, книгите и които отново ще се върнат.

„Лесно е, освен да се даде име, да се направи карта на мястото и план на Санта Мария; но трябва да се постави особена светлина във всеки магазин, във всяко преддверие, на всеки ъгъл. Трябва да се даде форма на ниските облаци, които се влачат над камбанарията на църквата и над плоските покриви с кремави и розови балюстради; трябва да се разпределят отвратителни мебелировки, трябва да се приеме онова, което е омразно, трябва да се докарат от не знам къде си хора, за да обитават, мърсят, да се вълнуват, да бъдат щастливи и да прахосват.“

Отхвърляйки с усилие самотата си, преодолях леката погнуса, леката умора, упорствувах да намирам място на едва доловими миризми, подходящи за съответните входове, улични ъгли, тераси, мебели, хора, вътрешности, лица. Без да забравя — не забравях — миризмата на добитъка, носеща се в полето, миризмата на мляко на колонията на гринговците^[1].

— Сигурно всички ти казват едно и също — измърморих, притискайки с ръка гърдата на момичето, на Виктория, като й попречих да скочи, да се измие и облече. — Моля те, не мърдай. Ще има още триста. Но аз ти го казвам след това, а не преди. Не казвам, че си спомням за тебе или че си приличаш. Казвам, че би могла да приличаш на майка си или на по-голямата си сестра, на някоя, на една жена, с която се запознах веднъж, там далече, в Санта Мария.

— Санта Мария — повтори тя.

— Там, тогава. Никога ли не си била в Санта Мария?

Изпитах чувството, че вместо да я наема, бях прелъстил жената; изпитах това чувство, като се усмихвах неподвижен, силно уплашен да не направя невярно движение.

Санта Мария и огньовете в априлските привечери, които карат смолата да клокочи, а шумата да се усуква. Торът и леко предизвикателната миризма на пикочта, запряна в торищата. Размяната на банкноти при тайните сделки и единствената по рода си мръсотия, която оставят по тях пръстите. Тютюнът и димящото кафе в участъка, киселините в малката лаборатория, формолът и смъртта в моргата, и тя малка, но достатъчна. Миризмата на скритите девойки, която плахо се спотайва. Малко по-далеч, по пътя за Колонията — бяха ми казали: ако видиш колко е всичко променено, — орлови нокти и ливади в зори, цъфнали портокалови дървета, винаги благодатната земя, една плешка, която се пече сред невидими дървета. Големите складове за плодове край реката, ръждясалите железа на корабостроителницата, вкочанените панталони на суеверните рибари, застанали неподвижни на кея. Доверчивите и постоянствуващите, които пребоядисват, дебнейки хубавия сезон, къщички, лодки, моторници на брега край Виля Петрус^[2], топлейки катран, за да калафатят. В една къща близо до стария площад, изоставени в онова, което наричахме салон, ореховото дърво на едно нямо пиано, сламена кутия за шев с макари, копчета, парче изтощен ластик, един изтерзан, игленик, плик с безсилна лавандула.

А над леко начупения пейзаж, над нашите часове на щастие, нещастие или просветление — сблъсъкът, точно посред небосклона, на зелените цветове, прииждащи от полето, и наситеното сиво на реката, на жита и мъртва риба.

И отново в кабинета ми, затопленият, неприятен, единствен по рода си въздух, наситен с фосфора, който излъчва потта на разпитваните, рожба на мъката и страха, след няколко часа на уловки и въпроси, на насилие и любезност. Дори аз, Медина, човекът, който никога не се уморява, си давах почивки, за да се измия, обръсна, да се съживя с парфюм по бузите и нови ловки лъжи. Или просто нощта в Санта Мария с нейната луна или ситен дъждец и странните изпарения, смесени с толкова хиляди едновременни сънища.

Вдъхнах отново въздуха — наша рожба — и отново започнах да вярвам. Една ограничена вяра, точно по размера на възможностите й. Защото се оказа, че тя никога не е посещавала изгубения за мене град; тя, Виктория, нито майка й, нито възможната й сестра, макар, вярно, да имаш право, една приятелка, която е омъжена, и те не искат да имат деца, та тя прави на няколко пъти аборт, а съпругът е необикновен тип, носи й в неделя закуската в леглото, ходи на пазар и прави сос за печеното и я докарва в къщи и закарва на работа с моторетката си, не можеш да си представиш, та тази приятелка, Джоконда се казва, ходи преди няколко години в Санта Мария, за да получи едно наследство, от което накрая й останаха само няколко гроша, и тогава ми изпрати оттам няколко пощенски картички, още ги пазя, но и тя никога не е живяла в Санта Мария, а парите от завещанието получи, хич и не е предполагала, от една леля на съпруга, няма друг като него, рядък е, казвам ти.

Станах да се облека, дадох й парите, които беше спечелила, а също и остатъка, половината от провала. В двора имаше движение, блъскаха се врати, шушукаха, докато всички миризми на стаята бързо застиваха, възвръщаха простащината и враждебността си, отхвърляха ме, както железен стол отхвърля нещастника, който иска да се отпусне на него, за да трогне и покаже, че се нуждае от утеха и пари.