Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (28)

Глава XXVIII
Един син

„Каква е тази измамна надежда — мислеше си Медина, — онова, което ме принуждава да го обичам и да се опитвам да му налагам едно щастие, различно от това, на което се наслаждава сега и което упорствувам да наричам нещастие; и защо всъщност упорствувам да го правя? Тук има някаква илюзия, едно подправено чувство; не става въпрос само за приятелството, не е само това, че бих искал да го спася от пиянството и от наркотиците, които, сигурен съм, му доставя или продава Фрида. Да го спася от унижението и страданието. Всъщност не съм обичал никога никого истински. Не може, не е възможно да се надделее необходимостта да действуваш като човешко същество сред други. Има нещо в повече, нещо по-силно и по-чисто от нежността, от приятелството, от всяка форма на обич; не знам какво е то, но трябва да прилича на достойнството и на гордостта.“

А може би момчето бе мислило за същото. Впрочем то имаше много време да мисли и да се отегчава, да избира или приема една идея, да я обсъжда, седнал на дъските на пристана, с простата въдица, която сам си бе избрал; придържаше я лениво с коленете си, без да се интересува дали рибите кълват, или не, безразличен към съветите и шегите на Медина. Полугол, почернял от слънцето, той се прибираше от пристана в къщата, за да се нахрани и наспи. Пиеше само по чаша вино на обед и Медина наблюдаваше учуден, без да се успокоява, как момчето заприличваше все по-пълно на оня Сеоане, когото бе видял преди години за пръв път. Същият миролюбив, приятно циничен добър хумор, същото апатично доверие, същата нервна бързина на движенията и мислите.

Не напускаше никога къщата, двора на къщата или пясъчната ивица и храсталаците край брега. Не проявяваше желание да иде в града, сякаш не си спомняше, че вилата на Фрида се намира на около двеста метра от пристана с потъмнелите талпи, където сядаше да лови риба или се излягаше да се пече на слънце и откъдето се изхвърляше с лек тласък, за да се гмурне в реката, която по онова време влачеше много малко тиня и под светлината на обедното слънце изглеждаше прозрачна и дълбока. Не кроеше планове и приемаше, без да отказва, но и без въодушевление, онези, които Медина измисляше, за да го изпита. Усмихваше се, показвайки, сякаш за да се извини, зъбите си, сега още по-бели, разпитваше за анекдоти, за служещите в участъка.

— Все още е в „Касанова“ — каза една вечер Медина. — Иска ми се да ида да я видя, може и да поговоря с нея. Но съм изморен, градът изисква все повече грижи, създава повече работа; щом успея да се измъкна, идвам тук. Надявам се да ми разрешат идната седмица да ползувам отпуската си. Може да заминем, да се качим на някой товарен кораб и да тръгнем на север, срещу течението на реката. Но ето че от месец вече очаквам отпуската ми да почне от следващата седмица. А Фрида все още пее там и тъй като в Колонията са продали наскоро някаква реколта, винаги, всеки месец гринговците продават някаква реколта, заведението е все пълно. Все още пее „Предпочитам да ми кажеш“. Та мисълта ми е, че светът, който те интересува, не се е променил. Голямата атракция, гвоздеят на програмата е все още „Предпочитам да ми кажеш“. Сега сменя всяка вечер по три рокли и не се знае да има някакъв постоянен любовник или приятелка. Какво друго? Да, монтираха един неонов надпис. Ще ми се да идем някоя вечер. Ако желаеш, още днес, рано е, имаме време. Казват, че била купила или ще купи „Касанова“. А това значи, че ще остане още дълго в Санта Мария. Да. Било сигурно.

Сеоане го изслуша усмихнат, излегнал се на стола, пушейки; лицето му блестеше в очакване, сякаш се надяваше да чуе нещо, което не е било казано.

— Не съм ходил в „Касанова“ — допълни Медина. Може би си мисли, че изпитанието, на което го подлагам, е само встъпление; че съм бил там, говорил съм с нея и му нося някаква вест, едно разкаяние, една молба за прошка, едно „никога“, едно „някога“.

— Каза, че нямала пари да го купи. Но аз я познавам — побърза да се обади Сеоане. Лицето му, младо и спокойно, беше надвесено сега над масата, над безредието от вечерята. Косата на тила му беше много дълга, изсветляла от лятото. Взе бавно цигара и почна да я търкаля между пръстите си, за да я направи по-мека. Внезапно се усмихна, обърна се към Медина. — Макар че за една жена никога не може да се твърди нищо със сигурност. Ако става въпрос за истинска жена. Но едно е сигурно, днес тя има милиони.

— Съгласен съм — каза Медина, седнал в креслото до камината; гледаше го отегчено, с добродушен и глуповат израз. — Разбирам, те никога не успяват да са категорични. Но така иди иначе, изглежда, че действително ще купи „Касанова“. На светлинния надпис над входа името на заведението се редува с нейното. Двете с еднакво големи букви. Може да се качим на колата и да идем до Санта Мария. Нося няколко бутилки от ракията, на Бариентос.

— Не, аз няма да пия — отговори Сеоане. — Не ми се ходи в града. Отегчава ме. Тук се отегчавам по начин, който ми харесва. Не вярвам да купи „Касанова“, макар че притежава необходимите пари. Това не е в нейния стил. Чудно е все пак, че знаеш толкова работи, сдед като не си ходил там.

— Не съм ходил, но може би ще ида тази вечер. — Медина, прехвърлил крака през страничната облегалка на креслото, гледаше с присвити очи голия гръб на момчето. Искаше да бъде само един глас, едно предизвикателство, една ловка провокация. — Но там е ходила полицията. Нашите момчета, Мартин, Валие и Руис, са прекарали в „Касанова“ няколко вечери. Главорезът от Ендуро, след като убил жената, ограбил станцията за моторници на пристанището. Купил си костюм, обуща, копринена риза, вратовръзка. Купил всичко, което могли да му предложат във фризьорския салон на Айнса. Тип като него не би могъл да избяга от Санта Мария и ние бяхме почти сигурни, че не го е направил; с наскоро ограбените пари нямаше как да не се появи в някой от баровете. И действително появил се в „Касанова“. Един мустакат дебелак, няма и тридесет години, действувал е от страх, че ще стигне дотам да не вярва и на себе си дори. Добре, прерязал гърлото на жената. Нещо повече: прерязал гърлото на това, което притежавал и ползувал от години насам като своя собствена жена. Момчетата ходили няколко вечери в „Касанова“, очаквайки го да се появи. Отвели го пиян; молил ги да признаят съществуването на някакъв си хилядолетен таен договор между мъжете. Те се съгласили. На сутринта все още беше пиян и плачеше, докато ми даваше объркан обясненията си; бе успял да изцапа и смачка новия си костюм, който се пукаше по шевовете и сигурно бе просмукан вече от жълтеникавата пот на дебелите страхливци. Тогава не се наложи да ида в „Касанова“; но тази вечер може да ида, макар и да не е нужно.

— Аз ще си легна — каза Сеоане. — Бих се радвал да провериш дали е купила, или смята да купи бара. Залагам, че не е.

Медина не отиде тази нощ в „Касанова“. Реши да подложи момчето на друго изпитание — мислеше си поне, че е изпитание — и донесе следващата събота една плоча на Дайна Шор, която изпълняваше „Предпочитам да ми кажеш“ на английски; напи се след вечеря, слуша плочата до сутринта с упорството на пияния, до мига, когато Сеоане се отегчи да слуша приказките и шегите му, стана, протегна се и реши да си легне.

— Не си спомням вече — каза. — Но съм сигурен, че тя го пее по-добре. Или по друг начин, с някакво внушение, което ми допада повече. Ще бъде любопитно, ако се влюбиш в нея, ако се впиянчиш и пропаднеш, така че да се наложи да измислям планове за спасението ти.

Но Медина действително не беше посещавал „Касанова“, не беше виждал Фрида. „Защо? — мислеше си той. — Не го обичам и толкова години вече не мога да обикна никого. Колкото го виждам по-малко зависим от тази курва, толкова по-малко ме интересува, струва ми се по-обикновен и заменим. Да го спася от тази беда; беше прищявка, натрапчива идея, която няма нищо общо с онова, което знам за самия себе си. А в края на краищата той се излекува, защото сам го пожела, без моя помощ, защото по някакъв тайнствен начин се изчерпа илюзията за любов и необходимост. Следващата седмица ще тръгнем нагоре по реката и щом успея да го убедя да напусне Санта Мария завинаги, няма вече да се грижа за него. Аз не се интересувам от него самия, а от неговото нещастие, от робската му зависимост.“

Може би Сеоане бе мислил за същите неща, докато живя в къщата край брега, в самотните часове, когато задрямваше клекнал, след като бе хвърлил във водата въдицата с парченце обезкървено месо. Защото една вечер той прие да изпие една чаша от контрабандната ракия, само една чаша, и прекъсна някакъв разговор, за да каже енергично и високо — така, сякаш бе репетирал дълго време, — че знае повече за Медина, отколкото Медина знае за него; че Медина не знае нищо, а той всичко.

— Говорили сме за това неведнъж, не си спомням преди колко години. Искал си да имаш син открай време, вероятно още от първия път, когато си легнал с жена. Каза го, спомням си. Онова, което си чувствувал, когато си спял с някоя жена, е било толкова значително, толкова без връзка с каквото и да било друго преживяване, че си изпитвал нужда да го увековечиш, да го направиш трайно или осезаемо с появата на един син. Никога не съм могъл да разбера това; не мога да го разбера поне когато се отнася до мъж. Никога не съм искал да имам дете. От Фрида по-малко, отколкото от всяка друга. Това е истина, макар и да е истина също, че Фрида е единствената жена, която съм притежавал, ако оставим настрана пристанищните проститутки. Тя също не искаше да има дете. Обичахме се прекалено силно, за да имаме нужда от деца, за да приемем дори мисълта, че нещо би могло да се присъедини към нас. Но ти винаги си изпитвал необходимост да имаш син. Може би не само поради всичко онова, което изброих вече: чувство за вечност, трайност, любовния акт, превърнат в нещо конкретно, заемащо някакво място в пространството. При това в растеж. Може би си имал нужда от дете, за да оправдаеш престоя си върху някоя жена, за да се оневиниш, да поискаш прошка. От кого? Но това е друг проблем. След всичко и преди всичко аз съм по-добър, защото признавам, че не разбирам нищо, и допускам всички възможности, които не разбирам. Може би тази добродетел — всъщност това е безразличието, което смяташ, че притежаваш, и дори смесваш с разбирането и търпимостта; безразличието, което не си годен да притежаваш, тази добродетел съм добил в следобедите на пристана, където ми е невъзможно да избягвам посещенията и разговорите с тази свиня, твоя съсед, който се нарича мистър Рей. Пристига едва ли не прегазвайки реката или с моторната лодка, винаги дебел и сякаш заспал, винаги облечен в бяло и лъхащ на свежестта на душа и на бръсненето след следобедната почивка. В какъвто и да е час. И от обърканите разговори, от ужасяващата воня на едва вонящия призрак на покойната интелигентност на мистър Рей успях да отделя два бисера на мъдростта. Първо, за да се създаде един свят, приятелю, са необходими различни видове хора. Второ, господ си има странни питомци, приятелю. Съжалявам, че не мога да го повторя с неговия акцент, като него на един дъх. Но така или иначе, вярвам в тези два стълба на философията на мистър Рей; и се придържам към вярата си. Не сме говорили за това. Говорехме за старата ти, може би вродена нужда да имаш син и за лошия късмет, който ти е попречил да го получиш. По времето, когато си ме видял за пръв път, или може би много по-рано, ти си пожелал да си играеш на това, че съм твой син. Всъщност никаква любов: удоволствието да владееш, смешното надменно самодоволство да предопределяш живота. Всъщност няма защо да си напрягам мисълта: неведнъж си ми го показвал ясно, изповядвал си го, без да искаш.

И цялата тази грамада от фрази бе изречена, без да е пил алкохол, без жар, без сянка от някакво желание за разплата. Това се случи една събота, в края на януари, а на Медина бяха обещали да получи отпуската си следващата събота.

— Може и да е така — каза той усмихнат и се отправи към бутилката ракия на масата. — Никога не ме е занимавала мисълта да анализирам Медина, да разбера нещо за Медина; оставям го да си живее и му помагам. Опитвам се да правя същото и с останалите. Не ми е бил необходим мистър Рей, за да се науча да не се оглеждам сам. С една дума, аз съм; съществувам тук на земята и понякога действувам. В този случай, в последната глава на този случай, реших, че си прекалено интелигентен и не е справедлива цената, която плащаше — унищожението си. — Той изпразни чашата, сложи я полека на масата и се приближи към Сеоане, който го гледаше, отразен в отворения прозорец; на лицето му беше изписан израз на укротен бунт, една недоверчива усмивка. Приближи се до него колкото да го плесне леко по бузата. — Това, което каза тази вечер, дали е вярно, или не, няма значение, то показва, че си е струвало да положа усилия. Всичко, което знаем, ти и аз, потвърждава, че онази кучка не заслужава никой от нас да плати каквато и да било цена. Онази курва, казах. — Почака, дишаше бавно въздуха, наситен с аромата на реката и на лимоновите дървета, без да отделя погледа си от светлите и бляскави очи, които гледаха празно, леко любопитни, леко нагли.

— И когато поискаш да си идеш…

— Не искам да си ходя — каза бавно Сеоане и поклати глава на фона на слабата синя светлина. — Когато напусна, няма да бъде заради нея. Но не е справедливо да бъде обиждана, пък и нищо не помага. Познавам я. Никой не я познава по-добре от мене.

— Радвам се. Да, винаги се случва така. Ако размисля, излиза, че ще трябва да ти искам прошка. Аз смятах, че…

Сеоане вдигна рамене и ръката си. Подмладеното лице — иронично и мъдро — сякаш просветна.

— Говорих много. Нямам какво да кажа повече. Отивам на брега да проверя въдиците и сетне ще си легна. Лека нощ.

Когато на следващата сутрин — слънцето се беше изкачило вече високо — Медина отиваше към навеса, за да се качи на колата си, видя момчето седнало на края на пристана, почти голо, слабо и отпуснато; то държеше над водата ненужната извита въдица.

Една черна гемия плуваше тежко срещу течението; някъде вдясно, в началото на маранята, хъркаше невидима моторната лодка на мистър Рей.