Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (5)

Глава V
Гуриса

И така вълшебството на Фрида и евродоларите, които семейството й, ужасено от заплахата за нейното завръщане, изпращаше от Санта Мария, направиха възможно в края на лятото дъждът да чука по прозорците на ателието в базара, да се стича през зле запушените с парчета картон дупки. Знаех от много месеци, че като художник съм слаб и обречен. Знаех, че за мене важно беше само онова, което съчинявах. При все това губех часове да разглеждам картините си, моите разбунтувани селяни от всякаква народност, моите рибари, сигурен в техния призив, в позора на нищетата им. Защото те продължаваха да съществуват, да живеят по платната на статива, по стените, в несигурното убежище, което им предлагаха креватът и ателието.

Двете разнебитени стаи на ателието. Там работех — ако щастието заслужава да бъде наречено с това мръсно име, — спях, понякога готвех. И там случайно, по божа воля или поради лукавството на Фрида; започна онова, което сега ще се опитам да разкажа, запъвайки се, тъй като ми беше невъзможно да го нарисувам.

Стълби и коридори, мазна гадост, въздушни течения, лоши миризми, понякога краткотрайна и отвратителна тишина, викове.

Спомням си, че така започна малкият, странен ад, за който не е необходимо да се чете, но все пак го описвам. През мъглявината на прозорците, към осем, десет или на обед, до лицето ми достигаше променчивото и влажно утро. На пода, вдясно от мене, една мъртва лула, една жива книга, написана от един андалусец. Оставаше, ми една достойна, за презрение наивност, витаеха кастилски села, стари моми, чуждестранен прах и почит без причина.

Вторник, февруари, петнадесети, се изпънах в леглото, за да опозная себе си и да наругая мълчаливо почукването и полусекретната брава на вратата. Събуден, чувствувах се зле, потънал в нов ден. Тук бяха часът, гальовната глупост, упоритата жена с разкрачени крака на платното, фарсът с работата, надеждата за компания и вино.

Кучето се обаждаше. Обух си панталоните и отворих на Олга.

Не нещо много повече от гнилота, кисел фермент и неспокойна миризма на плъхове по стълби и коридори, старост, опити за рухване, пискливи гласове.

Засега толкова, за да може всеки да възстанови базара, който вече не съществува и който Фрида ми подари.

Никога не пожелах да узная кой заемаше на Олга очукания и пърпорещ форд; с който пристигаше неумолима, за да се съблече в базара, в студиото, ателието или къщата; колата, с която толкова пъти ми е предлагала да ме заведе някъде, но това никога не се случи.

Доброто, лошото беше това, че в онези месеци, достойни за спомен, аз предпочитах, пред което и да е предложение на външния свят, да рисувам картината, неотложно изисквана от Фрида. Портрета на Олга.

Сега стоеше тук, с всеки ден все по-солидна, винаги точна за срещата по пладне, понякога малко отчаяна, забавлявайки се да се напива с половинлитровите бутилки, които носеше или намираше в ателието. Докато мислех за картината, за голото тяло, аз я слушах и се съгласявах с нея, държейки я встрани от мене. Беше едра жена, с русокоса селска глава и широки мъжки длани.

Да, Олга се беше омъжила, сега вече нямаше съпруг и аз успях да не науча нищо за подробностите от тази история, макар и да чувах шума на разказа й сред сълзи. Нарисувах портрет на лицето й, свенливо и съкрушено. Загуби се заедно с толкова други неща. Нарисувах един бюст в профил, неопределен; спомням си, че по-важни от лицето на Олга бяха подробностите на дантелената блуза, отчасти измислени от мене.

И двамата знаехме: наша цел беше голото тяло, а не главата. Едно особено голо тяло, с посвещение. В спомена ми лицето от първия портрет се измъква, не се изповядва. То едва се разкриваше, беше смътно.

Знаехме и друго; като две мокри палета, гледайки се в очите; знаехме, без друга надежда за подслон, че не можем да назовем Фрида, която отнякъде се присмиваше и дърпаше конците на тази незначителна история.

И тогава дойде или сънувах предрешеното като китайка момиче, което се усмихваше със заучена нежност, за да не разбира нашите въпроси и благодарности. Намазах я, естествено, с корите на един сладък плод, чието име не можахме да отгатнем. Тя, китайката, бе облечена в дълга черна дреха, плитките й бяха навити на ушите, така че ги запушваха и това й помагаше да се усмихва; да не разбира, да отрича вяло, едва поклащайки глава.

Дали бе дошла, или не, е все едно. Не говорих за нея с Олга, защото онзи следобед, или преди това, бях загубил надежда и приемах недодяланите и невинни отговори на Олга — всяко обяснение, което не беше истина.

През ноември в продължение на две или три седмици — времето беше лошо, студ и жега, дъжд и мъгли — тя ме посещаваше и плачеше, разглеждаше илюстрациите в книгите за изкуство — една загадка за нея, — сякаш те действително я интересуваха, Не ставаше дума за голото тяло, не подхвърлях нищо, то беше забравено.

Рисувах селяни, позлатени от жетвата, които никога нямаше да вдигнат революция, геометрични длани, черни, отворени уста, вдигнати ръце.

Докато един следобед ме покани с усмивка и ме повика по име. Обърнах се, за да се излъжа, помислих, че разбрах. Оставих на статива гневната жена сред житни класове и се отправих бавно към дивана.

— Какво има — запитах, докато почиствах една шпатула и разглеждах разноцветната нечистота на парцала, мислейки си, че ако го поставя в рамка, несъмнено ще получи голямата награда на общата изложба.

— Помислих си, глупчо, че сега вече може. Искам голото тяло. Необходимо ми е и ти винаги си го знаел. Беше толкова трудно, като да ти исках пари или подарък. Нещо. Но картината е моя и ти остава малко време.

— Добре — отвърнах безрадостен.

Гледахме дъжда по мръсния прозорец, дъжда, който мокреше пода, пихме от една и съща чаша, докато започна да се стъмва.

— Имахме един бял кон с черни петна, ядеше от ръцете ни, без да ни хапе — каза Олга. — Никога не го яздехме и не знам какво стана после. Таткови работи, винаги ми се е струвал странен.

— Това е било една кобилка, Олга. Днес не. Утре започваме картината.

Преди да я видя, трябваше да си я представя гола. Не ме интересуваше да знам защо се бях съгласил, за какво я искаше, за какво й беше необходима картината. Представях си я гола, докато съмна, и продължих да се колебая цялата сутрин. Колебаех се и когато се срещнахме по пладне.

И изведнъж на втория ден, така си спомням, тя успя да се отпусне, да разхлаби усмивката, която отправяше към тавана, към лицето ми, към някакви тревожни спомени.

Започна да гледа приятелски дъжда и кратките проблясъци на охладялото слънце. Кръстоса крак и се постара да бъде по-красива, по-огромна, по-бяла и закръглена. Стана и по-точна. Идваше по пладне, описваше един току-що завършил обед, но аз не й вярвах, ядеше бавно остатъците, които намираше. Слушах я да бръщолеви, да говори на въздуха, на ателието празни приказки за проекти на някакви пиески, които ще обезсмъртят културата на Лаванда, клюки за артисти и автори, за недоносчета, осъдени на ранна смърт. Излегнат, пушех лулата си, за да я слушам разсеяно, и чаках.

Никога не можах да разбера каква беше в действителност причината, пружината, която я караше да млъкне в три часа следобед, да скочи като войник, чул тръбата за утринна проверка.

— Извинявай — сетне се събличаше.

Много, много пъти исках да променя своето чувство, да го направя по-съвършено, по-близко до истината. Но дори и днес продължавам да чувствувам същото: разсъбличаше се, сякаш сваляше калъф от чужд мебел, сякаш белеше картофи или плодове за вечеря, която няма да се състои.

После се хвърляше върху старата, покривка на дивана — преливаща от спомени — и запалваше цигара. Час по час вдигаше глава, за да огледа тялото си, гърдите си на момиче, дългите мощни крака.

Милата бедна нещастница питаше често:

— Добре ли е така? Още много ли остава?

Искаше, нуждаеше се от картината за себе си, за да я подари като троянско конче, за да направи опит с един неефикасен способ на отмъщение. Но и двамата не знаехме колко е славно да се бориш за един провал и упорствувахме.

В следобедите на безжалостна горещина тя предпочиташе да се изтегне гола в ателието в порутения базар. Говореше за своите сутрини и за плажовете си — краткотрайни щастия, които носят помирение в Лаванда, — но аз умеех да не я слушам, отново я обладавах. Приближавах се към растящото бяло тяло, изисквах причудливи, ненужни пози. Зноят смесваше в едно Олга с миризмата на терпентина и на гниещия базар.

Настана декември и аз измислих един общ баща и две майки. Моята беше непозната и двадесет и девет годишна; за нея беше достатъчно да изнамеря една невинна и нежна жена с неизменна усмивка, отправена неопределено накъде. Сходна с Олга по конструкция и по глада й да вярва. Моята беше по-сложна и чевръста.

Моята млада и никога невидяна майка не би могла да си представи липсата на значимост във всичко това. Една гола жена в присъствие на мъж, който си играе без усилие с тялото й върху големия диван, изцапан от бои и толкова други неща. Гола в бърлогата на базара, замръзнала или потяща се, невъзмутима и покорна.

Тя не беше обещала да изпълни това, което аз й наложих безмълвно: да не гледа картината без разрешение. В началото портретът беше един величествен кич в бяло и розово, който съществуваше самостоятелно, докато се настани на платното, едни очи, една неубедителна усмивка, едно загатване за коса, която стигаше до раменете. Но не минаха и десет дена и разбрах, че не беше това, че аз или голото тяло бяхме сбъркали нещо. Една дъждовна и пиянска нощ хвърлих картината на улицата, й започнахме отново. Поне аз започнах.

Олга не задаваше въпроси. Тя оставяше времето да тече и един следобед каза монотонно, почти примирена:

— Знам вече защо този портрет никога не ще може да бъде завършен. Сега вече знам, че Фрида го е поискала от тебе, а Фрида никога не ме лъже. Но през цялото време ти поставяше нещо между нас. Лошото е, че ти обеща и че аз бързам, искам го по-рано, отколкото предполагах.

— Понякога нещата се нареждат, друг път се объркват. Както стана сега, за нещастие. Но сега ще правя това, което не ме вълнува, това, което не искам. Така е лесно, става бързо и мъжът ще има тялото ти за брачната нощ. По друг начин, разбира се. Както децата отмъщават на родителите си. Така глупаво, така вълнуващо, така безсмислено.

Изсмя се; продължителен, шепнещ смях. Понякога сравнявах неправдоподобния ми спомен за момичето с едрата жена, която бързаше да се отпусне на дивана.

За три дни погрозня и сетне отново си възвърна здравата красота, възпроизведе отново почти точно чертите и цветовете на картината, правдоподобната поза.

Сравнявахме също — така мисля — краткотрайното минало на нейното детство, в което нямаше почти нищо за криене, с дребнавия свят на заплашителна, нелогична гадост — забрави, лъжи, неясен срам, — който сега беше длъжна да понася и да крепи.

Отново се засмя, сякаш беше безкрайно по-стара от мене, сякаш щеше да открие, че е разгадала тайната ми. Погледнах я учуден, благодарейки, че светът ми е запазил изненади и невинност.

— Да, затова ми трябва — отсече тя.

Времето отново се беше развалило и следобедната светлина ми служеше с уловките си. Погледнах я на картината и на дивана. Лявото полукълбо на задника й блестеше сочно и розово; другото загатваше някакво окосмяване в сянката; вратът се издигаше силен, облягаше се доверчив на нещастието.

Приближих се бавно сред трясъка на гръмотевиците, мислех за умрелите години, които никой не погребва, погълнат от щастливата и примирена топлинка на дивана, потънал в преходния мирис на бурята, която нахлуваше в гнилотата на базара и усилваше зловонието му. И много смътно, докато тя разтваряше краката и устата си, предугадих миризмата на момичето и всичко ме принуди да се хвърля върху нея. Олга застена, преди да съм я докоснал; очите й се изцъклиха кривогледи, лига на желание потече по бузата й.

Разбрах, че тя е животното-майка и селянка, така както бях предполагал. Сетне не говорихме повече за нас. Нито за акта с маслени бои, който щеше да бъде занесен в къщата на младоженката точно в деня на сватбата.

На вратата, облечена, запита. Аз лежах на дивана отново с лула в устата и слушах как вали дъждът.

— Продължаваш ли да се срещаш с Фрида?

— Рядко. Много по-малко от тебе.

Излезе, без да затръшне вратата. Продължаваше да вали и се замислих за нея с нежност, замечтан. Не смятам, че я бях направил щастлива, спомних си за сълзите върху рамото ми, виждах се да размахвам един изцапан от бои парцал, с който бършех сълзите и носа й, пазех я от дъжда, който капеше от тавана, от виковете в базара, от несправедливостта и слепотата на живота.

Следобедът се повтори със страхове и предпочитания, докато голото тяло напредваше върху статива и Олга все повече заприличваше на него. Не беше вече необходимо да обръщам погледа си, за да я гледам и копирам.

Говоря сега за неизбежната интелигентност на Олга. Може би се криеше в изпъкналите й скули, в спокойния блясък на погледа й. Говоря за това наслуки, защото тогава тя никога не ми говори за любов. Гола, огромна, детинеста, обгръщайки коленете си, тя говореше само за идиота, който бе предпочел една добре възпитана девственица с пари.

Но аз познавах Роа, бившия любовник, бях му продал две картини и за малко щеше да ми плати за трета. В него нямаше нищо идиотско; не можех да го отъждествя с човека, който ми описваше Олга, настоятелна, повтаряща се.

Гола, намусена, едра като майка, Олга ругаеше и ядеше, топеше хляб в зехтин с чесън и мащерка, побутвайки едва-едва чашата, за да налея вино. Говореше само за картината и — сега без да го назовава — за Роа. Обаче аз следях откритата й ярост, начина й да очуква цигарите, преди да ги запали. Защото тя винаги знаеше и напомняше, че съм бил с Фрида или че съм отскочил — това правех нередовно — до къщата сред дюните, за да се разходя по плажа, търсейки гребените на вълните, събирайки миди и подигравайки се сам на себе си. Защото това именно, подигравката, отморява, помага и пречиства.

Един следобед я попитах:

— Ще ти бъде ли приятно да те наричам Гуриса^[1]?

— Това не е християнско име.

— Така е. Ще ти бъде ли приятно да те наричам Гуриса?

— Да, както искаш. Всичко, стига да не е обида.

Голото тяло, завършено и опаковано, пристигна в дома на годеницата на Роа в деня на венчавката с една картичка, на която пишеше с големи печатни букви: ДОБРЕ Е ДА СЕ СРАВНЯВА МИНАЛО С БЪДЕЩЕ.