Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (10)

Глава X
Гостенката

Срещнах Хуанина в хотела и закусихме. „Срещнах я“ е начин на изразяване и всеки избира начина, който желае. Бях разправил историята на Фрида, мрачна и ненастойчива, дебнеща моята нежност и намеренията ми.

— Хубава е и млада. Но прилича на момче.

— Трябва да ти е харесала. Всеки ден не се срещат бременни момчета.

Възможно е да съм бил по-недоверчив от Фрида; дори не можех да повярвам напълно в несъществуващата Хуанина, която аз сам бях измислил. Може би това бе причината за някои беди, всичките досадни, една — непоправима.

Хуанина ме беше гледала на плажа и в хотела лице в лице, пряма и лицемерна. С едно от последните си разпореждания, подкрепено с убедителни доводи и мотиви, правителството на Лаванда бе забранило да се пише „очи с форма на бадем“ или „с бадемов цвят“. Така както е забранено да се обкръжи, да се подчертае една форма с бял или черен контур. Интелигентните художници използуват кобалтовосиньо или неопределени зелени цветове, напомнящи пелени.

Но читателят заслужава истината, а освен това всички знаем, че истината винаги е революционна! Хуанина ме беше гледала с бадемови очи, без да мигне: и тя не вярваше напълно в мене.

В паузите Фрида и аз слушахме музиката по радиото. Беше, мисля, някакъв германец, предшественик на Бах, а човекът, неговата музика винаги имат право. Говореха ми, че единственото, което има значение, е да рисувам. Че е необходимо, дори като хигиена на душата, да се откажа от жените, приятелите и парите, да обърна гръб на пейзажи и океани, никога да не приемам, да не гледам сериозно на безсмислието на един свят, на един живот, който не е създаден от мене, свят и живот, които са ми наложили, които са тук, отвън и отвътре, безмилостни при всяко събуждане, без някой да е имал любезността да се посъветва с мене, да поиска мнението ми, поне по някоя дребна и явно без значение подробност.

Забравях почти незабавно отговорите си, своите възражения. Човекът с музиката от радиото минаваше от една тема към друга, от едно темпо към друго и винаги имаше право, като изразяваше това по превъзходен начин.

Фрида поиска чаша вода, за да вземе едно хапче. С израз на отегчен, сънен човек аз пушех, изтегнат в шезлонга. Тя плете известно време, после ме запита с усмивка, свела поглед:

— Тук ли трябва да бъде? Не предпочита ли да се върне при лелята, да я убие или да й разправя спомените си или някоя нова история? Няма ли лелята пари за нея и за бъдещия племенник-внук?

— Не се плаши. Ще си иде при лелята или по дяволите, след някой и друг ден. Според мене това е въпрос на търпение, на състрадание.

— Колко дни?

— Не знам. Казах ти вече. Зависи от твоето търпение, от състраданието ти.

— Но тя нали ти е казала какво можеш да правиш с милосърдието си. Предполагам, че ще ме посъветва същото.

— Една седмица? Петнайсет дни? А може би вече си е заминала.

Германецът продължаваше да настоява по радиото.

— Нека дойде — каза Фрида. — Лошото е, че ще трябва да спиш с мене, че няма да бъдеш сам с нея, че няма да можеш да прекаляваш с тази неочаквана добрина. Колко трогателно, кълна се. Никога не съм предполагала. А сега можем да поспим, нали? После бягай да я спасяваш.

Започнах да се събличам, като в същото време си мислех за момичето или жената, за Хуанина, за полка рибари, за живота и за малодушието, което пречи на толкова милиони осъдени на смърт да го изживеят.

И след почти неизменните церемонии, които пречеха да изморявам кръста си, запалих една цигара; чух, че Фрида спи, и се почувствувах кротък и успокоен. Тук вече не ставаше въпрос за малодушие, а за възможност да живееш. Въпросът не винаги се свежда до леглото, помислих си аз, въпреки че за жените е така, макар да изпитват любов и да приказват за нея, да страдат от нея. Въпросът беше, мисля, че си спомням, да избягаш от градовете, от удобството; да уважаваш себе си, да бъдеш упорит, егоист и присмехулник, да изпълниш една повеля на съдбата или една прищявка. А ако няма съдба или прищявка, няма неизбежен повод за суровост, протестите са безсмислени, а оплакванията губят силата си, почват да звучат като пазарене, като женска гълчава на пазара.

Всичко, което би сполетяло клетниците, е добре дошло. Нека го приемат като заслужена подмяна, ако могат да го проумеят, ако се научат да му се наслаждават с помощта на вродената си глупост, на простодушието си, на своето безсилие и на милостта на Браусен. Той е последната карта, на която залагам, и инстинктът ми подсказва да я запазя чиста, небелязана.

Облякох се бавно и разбрах, че отново е станало горещо; намерих необходимите пари в чантата на Фрида и се отправих по твърдия и влажен бряг към огромната остъклена тераса на хотела.

Макар и да не бяхме го споделили предварително, Фрида и аз имахме право. Тя беше там, в бара на хотела, с куфара върху масата, пиеше някакво разхладително питие и преживяше спокойно и по навик снощната си вечеря, четиримата си рибари. Палтото, още влажно, бе преметнато на един стол.

Минах, без да я поздравя — тя позна, безизразна, рахитичната ми брада, — и отидох до тезгяха, за да поръчам блюдо със сандвичи. Отнесох го на масата, а келнерът незабавно ми донесе содата, двойната ракия, цигарите, които пуша, когато съм възбуден. Седях неподвижен и мълчалив, докато тя отново почна да се смее, гледайки ме така безочливо, както сутринта на плажа. После започна да се храни лакомо; едва тогава изпих една голяма глътка ракия и въздъхнах почти успокоен.

Бе изяла половината от сандвичите, когато обърна глава към саксията с огромните папрати, поставена в единия ъгъл на столовата, светлозелени, защитени години наред от студа и крайбрежните ветрове. Момичето изглеждаше по-здраво, по-сигурно и истинско, по-опасно, отколкото при първата среща.

— Merade^[1]. Тази дума носи късмет — каза тя, — защо трябваше да се връщаш?

Погладих брадата си, за да не забележи усмивката ми.

— Казвам се Медина, не знам казах ли ти го преди.

— Благодаря. Аз се наричам Хуанина и го казвам на всички.

— Не знам. Бях сигурен, че ще те срещна.

— Случва се понякога. Успях да се уредя в хотела. След половин час тръгва автобусът ми.

Погледнах я, погледнах я още веднъж, докато вдигах чашата, и разбрах, че по-скоро бих я убил, отколкото да я пусна да се измъкне, без да нарисувам профила й. „Макар само един път и дори тя да се движи, макар да бъде само една линия, захапала опашката си.“ Един профил с нейните очи, които всеки полицейски служител, отегчен, недоверчив или сигурен в себе си, би описал, без страх да сбърка, като светлокафяви. Сега бяха зелени. Не очите изпъкваха на това слабо лице, но те я разкриваха повече, отколкото думите и движенията й; те сякаш искаха да се присвият, а не го правеха, гледаха спокойни и широко отворени. Приятелството, съжалението, желанието не бяха предизвикани от младостта или от несполучливото подобие на искреност, с което сега ме наблюдаваше.

Всичко се дължеше на странната форма на очите, на тяхното особено разположение в орбитите, в хармонията им със скулите. Бяха видели много, но не ги окръжаваха линии, които да ги издават; кожата все още не бе отстъпила. Засега поне можеше да ме гледа така, с очите, които смятах, че е толкова лесно да нарисувам двадесет пъти, след ненужните думи и по-близо до истината. Спокойни и нови, зачервени от безсъние или от вятъра на плажа. Докато останалата част от лицето бе създадена за лъжата и приучена към нея, уморените очи не изразяваха нищо. Имаше ги чисто и просто; гледаха без боязън и без надежда. Така се появи за първи път Хуанина.

Прекъснах я меко, почти неохотно:

— Няма автобус, мога да обясня веднага. Малко съм пиян, едва напипвам щастието. Но за мене няма значение и мога да поръчам друга чаша. Знаете вече, че съм кавалер.

— Старец — каза тя. — Трябва да сте прехвърлили четирийсетте. Много е лесно да си играеш със старците и е много приятно да ги караш да си мислят, че те имат думата.

— Да — казах, — повече от четирийсет. Тъжно е, но аз не съм виновен, а за Хуанина ще бъде още по-тъжно.

— По дяволите — каза този път на испански, докато поглъщаше последния сандвич от блюдото. — Нямате четирийсет въпреки тази брада и разни други опити за измама.

— А рибарите бяха ли, са ли по-млади?

— Някои от тях. Но това е друго нещо. Те бяха там, но има и море, и нощ.

— Разбирам.

— Не. Не можете.

— Кой знае. Мога да ви разкажа една история. Когато преподавах рисуване в гимназията, случи се един особен ден, без занимания и без междучасия. Беше умрял един инспектор от средното образование. Естествено много по-стар от мене. С една дума, бе обявен траур, отмениха учебните занимания. Тогава, сред радостните викове, чух две момичета, по на четиринайсет години, да разговарят, докато се гримираха на двора. Спомням си, бяха застанали под едно скеле, на което работеха зидари, поправяха някаква повредена стена. Едното от момичетата каза: „Голям късмет извадихме. Разбираш ли? Ще правим цял следобед чикичики и ще паднат големи пари.“

— Чикичики? — запита Хуанина искрено. — Не знаех тази дума, но достатъчно е да я чуеш, за да разбереш какво значи. А вие се възмутихте, отказахте да преподавате и ето сега един добре облечен скитник.

— Не е така — казах, докато търсех лулата си. — Разбирате ли, изненадах се. Те бяха четиринайсетгодишни, знаехме ги, че принадлежат към заможната средна класа. Нямаше никаква истинска нужда да проституират.

— Добре, но може би удоволствието.

— Може би. Но оттеглям историята и разискванията. За мене беше важно да не ви пусна да изчезнете. Поне този автобус замина.

— Благодаря. През цялото време гледах часовника. Това пак ли беше състрадание?

— Не, никога не е имало състрадание. Може би това е една заглъхнала болест, която вие сте предопределена да съживите.

Когато престана да се подиграва, погледнах отново слабото костеливо лице, носа й, правилен и потрепващ. Поради липса на талант и на една яростна бяла вълна, която да застине пред мене, аз изпитвах нужда да нарисувам ей това тука, тази дръзка гаменска глава.

— Не — повторих, вглъбен в мислите си, — не става въпрос за състрадание. Интересувам се от вас, защото колекцията ми от редки птици напоследък обедня.

— Благодаря. Говори ми на ти.

— Става като с книгите. Човек ги показва, дава ги взаем и накрая библиотеката остава празна или беззъба. Но, винаги има едно „но“, което за разлика от други ще ти доверя, искам да нарисувам главата ти. Искам да я раздвижа малко, но не много и да я нарисувам. Едно птиче ми казва, че ще има буря, някой ще лови риба в мътна вода. По-добре елате у дома.

Усмихна се, загледана в отвратителната синя найлонова покривка с релефни рози. Достатъчно беше да докосна тази материя, за да ме полазят тръпки.

— Знаете ли, че сте голям мръсник… Знаете ли?

— Да — отговорих, — но не винаги. Затова сме хора. Затова сме тук.

— И после у дома ви. Където ще заваря една дебелана и тя ще ме приеме или не, ще ми помогне да ви гледам как си пушите лулата. Тази нощ?

— Не е дебела. Различава се от вас, но ще се разберете. Сигурен съм. Не знам как, нито на каква основа, но ще се разберете. Следобед, сега, след малко. Не мога да предвидя края. Най-добре е да дойдеш и видиш. Сигурно се е събудила вече.

— Всъщност ми е все едно. Ще ида да погледам жълтите й зъби, ще понасям търпението й. Далече ли е дотам?

Извадих няколко банкноти от парите на Фрида и повиках келнера.

— Ще изпия една последна — казах. — Идете в тоалетната, или клозета. Зависи от навика, от нуждата. Останете колкото се налага, добре ще е да ви представя колкото се може по-красива.

Изгледа ме, сякаш тя беше осъдена да нарисува един профил; после размаха чантата и напусна бара на хотела.

Остана толкова дълго в тоалетната, че не можех да не си я представя седнала и веднага си спомних нещо тъжно и красиво, което ми беше казала една жена, когато й доверих, че един ангел или лично самият Хуан Мария Браусен ми е внушил да нарисувам една уличка, която преминава през сив, безличен квартал на изоставен град и стига на хоризонта до един неясен силует:

„Нищо не разбирам, но да рисуваш, да проникнеш в една картина и да я изстрадаш, е сигурно като да чувствуваш и да мислиш цялостно, с цялото си тяло, дори забравил тялото си. Спомням си в началото на юношеството, бях още дете, седя една дъждовна привечер в нужника в двора на една къща, сигурна в усамотението, и чета парчета от стар, скъсан, мръсен, пожълтял вестник. Така беше, нищо и аз, всичко и аз. И ако една догаряща свещ примигваше, заплашвайки да угасне, толкова по-добре.“