Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (29)

Глава XXIX
Свадата

Сутринта Медина стана късно в къщата край брега, където Гуриса, завърнала се от Колон, закусваше, прозявайки се. Денят беше поносимо топъл и спокоен; Медина крачеше по тревясалия път, без да бърза, като проклинаше наум участъка, Санта Мария, необходимостта да се връща на работа и собствената си безполезност.

Когато стигна къщата на мистър Райт — вратата не беше добре затворена, — чу стонове, безкрайни жалби; мистърът се оплакваше, заеквайки, с похабен вече глас. Заслуша се за миг и после бавно отвори вратата и влезе в жълтата светлина. Почака още миг, слушайки шумовете: в геометричните тъмнокафяви сенки, в мириса на винарска изба и застоял въздух, в извивката на циментовото стълбище, което се спускаше към стаята. Видя едно просто легло, сандъци и бутилки край стените, писалище, заобиколено от столове с извити крака и тапицирани седалки. Различи белите обуща и панталони, дебелото седнало тяло, детинския израз на разкаяние, изписан на голямото кръгло лице.

— Шефе — промърмори мистър Райт, като клатеше глава и се смееше; смехът наподобяваше протест на кокошка.

Сам, разкрачен, той се потеше на стола, сякаш най-съвестно изпълняваше някаква работа. Единият клепач, затворен, бе поморавял, късият нос — подут, розовата уста се усмихваше разцепена; мистър Райт поздрави Медина, поклащайки се над скърцането на седалката. До няколко книги, натрупани на масата, лежаха сламената му шапка, букет жасмин, бутилка и чаша.

— Не можеш да се скриеш от окото и ръката на закона. Дори в зловонното дъно на тази катакомба. Готов съм да се изповядам, без никакъв натиск. — Той присви здравото око, за да погледне към стълбището над рамото на Медина и сетне между краката си. Засмя се отново, закудкудяка бавно като кокошка призори; изпи глътка от чашата и отдели една от друга малките си бели ръце. — Шефе, не мога да ви предложа друг потир, тъй като нямам. Но от много години нямам и сифилис, и зъбен кариес. Ракията е истинска; не знам дали си е платила митото. — Под равнодушието на небесносините оченца тънкото гласче сякаш се смееше сред въздишки и сдържани покашляния.

Медина запали цигара, отиде при писалището и седна на него.

— Добър ден. Минавах и чух. В коя битка участвувахте?

Мистър Райт взе от скута си свитата на топка носна кърпичка и почна да я прехвърля от ръка в ръка, като бършеше потта си.

— Шефе, тя ли ви изпрати? — Мърморене, приличащо на смях, глупавият, уплашен и тайнствен израз на лицето предхождаше въпроса.

— Никой нищо не ми е казал. Чух грозни хули и влязох.

— Значи, при изпълнение на служебния дълг — заключи стреснат дебелият мъж. — Но тук няма нищо. А от часове вече астмата ми се влошава в тази кочина. Пийнете си, за бога, една глътка. Дори не станах да ви посрещна. Но, шефе, това са сто и двадесет кила, положени върху една табуретка. — Кръглото и розово лице стана сериозно, леко разгневено, издуло устни, сякаш се готвеше да духне. Напълни чашата и отпи глътка, подаде чашата на Медина и изчака да я пресуши, наблюдавайки го с гневно внимание. — Истинска ракия, шефе. — Засмя се, закашля се, докато месеше между дланите носната кърпичка. Сетне внезапно стана сериозен и погледна пред себе си, сбърчил вежди. — Какво искате да ви разкажа, шефче?

— Кажете ми в коя битка участвувахте. — Медина остави чашата на масата, близо до лявата ръка на облечения в бяло огромен и пиян мъж. Взе букета жасмин, вързан с някаква трева, и го прекара по устата и носа си. „Мога да избера който и да е спомен, да му наложа това бяло ухание подобно на мощна светлина, която ще извади наяве и най-малката бръчка.“

— Ах — обади се мистър Райт, — не се оплаквам, защото няма от какво да се оплача. Само поради това; иначе обичам да се оплаквам и го признавам. Признавам всичко. — Засмя се отново и докосна кръглата ранена устица с кърпичката, която държеше с две ръце. Шефе, знаете ли кой ме би?

— Не — каза Медина. — Във всеки случай трябва да е някой храбрец. „Но кой спомен е от значение за мене? Последното истинско благоухание на цветя бе в стаята, където Тереса лежеше мъртва и невидима, а цветята й бяха подарили непознати.“ Пусна жасмина на масата и, усмихвайки се, напълни чашата; сетне я сложи в кърпичката, която държеше с две ръце дебелият и задъхан мъж.

— Обичат ме и ме мразят — каза мистър Райт, клатейки бързо глава, за да се противопостави на възраженията. — Нищо не правя, живея от една пенсия и от купоните от няколко облигации. Обичат ме, защото съм един весел дебелак. На никого не съм съперник, лично не познавам никого, който да ме мрази, но неизбежно е да ме мразят. Такива са си хората, шефе.

„Лято е — помисли си Медина; хладният въздух с мирис на години, заключени в стая, го отделяха от летния зной. — Лято е. Едно вечно подновяващо се излагане на избледнели надежди, наивно и хитро подканяне да си избереш някаква вяра за три месеца. А някои отказват да го направят, по навик или от прозорливост, но не са поради това по-умни от онези, които откликват и приемат.“

— Един дебел и неженен гринго, който би могъл да има внуци, пенсиониран железничар, който не се срамува, че е щастлив. Шефе — продължи мистър Райт, като го гледа кратко време с отчаяние, а сетне отново закудкудяка. — Могат да ме мразят само защото разбират, че съм щастлив; а всъщност аз го разправям на всички. Та, както ви казвах, горещината ме събуди на зазоряване; поиграх си на пристана с кучетата, смеех се, защото сутринта сякаш бе създадена за мене. Избръснах се, изкъпах се, качих, се на лодката и отидох да го посетя, но всичко бе затворено. Носех няколко жасмина за госпожата му и плясках с ръце^[1] на неговия пристан и по пътя, докато той се появи усмихнат, нарамил една въдица, обул бански гащи, сънен, неумит. Сетне отиде да потърси някоя бутилка и седнахме на пристана под върбите, пуснахме въдиците във водата, ей така, само за удоволствие, защото му бях обяснил, че след снощното течение няма начин да уловим каквато и да било риба. Говорихме за реката, за Европа и за Санта Мария, говорихме и за места, където може да се напиеш и да прекараш приятно с жени, и така, от дума на дума, стигнахме до „Касанова“, където, каза го съвсем равнодушен, не бил стъпвал никога. Говорейки си, стигнахме до собственицата на заведението, до Фрида. И така, докато движех лениво пръта над водата, сигурен, че нищо не ще уловя, казах му като каква е Фрида и колко струва в брой. Макар понякога да не ми е струвала нищо или поне нищо, което е трябвало да се плати в момента. Точно когато ми се стори, че някаква риба е клъвнала стръвта, и почнах да изтеглям въдицата, той извика, сякаш се шегуваше: „Стани, дебелако, моля те, стани!“ Станах и видях, че ме очаква, усмихваше се, но на лицето му беше изписана решителност; беше почти гол, отпуснал ръце и прехвърляше тежестта на тялото си от крак на крак. Попитах го какво има, вдигайки ръце, и той започна да ме налага. Мисля, че паднах на пристана и когато успях да се надигна, нямаше никого, от когото да поискам обяснения. Измих лицето си — той се бе заключил в къщата на Фрида — и когато се уморих да чакам, качих се на лодката си. Те са любовници, всички го знаят. Но това не го оправдава. Това е всичко, шефе.

— Да — каза Медина. Преди да се отдалечи от масата, помириса отново жасмина. — Няма значение.

Когато се отправи към стълбата, усети, че нещо бе стигнало до зрелост и гнилота; че години подред бе поглъщал с погнуса едно и също нещо и сега изпитваше нужда да го повърне.

— Довиждане, мистър Рей. Както обикновено, ще се видим някоя сутрин на пристана.

Спомняше си мистър Райт, застанал в краката му, в началото на стълбата; спомняше си смеха му, който трептеше като почтително гугукане на гълъб.