Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (24)

Глава XXIV
Едва ли не тъпчейки

Едва ли не тъпчейки ръце на просяци и крадци, Медина навлезе под сянката на аркадата на Стария базар в Санта Мария и се спря, за да свали сламената си шапка и да избърше челото си с кърпичка. Посърнал и избледнял, надписът върху платно гласеше: НАПИСАНО ОТ БРАУСЕН. Беше забравил, а може би не беше, ключа на арматурното табло на автомобила, но това нямаше значение. Погледна презрително дрипавата, смълчана и предателска сган и изсумтя.

Както всеки съботен следобед мъжете бяха насядали в полукръг, боси или обути с алпаргати, нахлупили шапки, чешеха се под мишниците или бъркаха в пакети, обвити с мазна хартия, или в консервени кутии от зехтин, пълни с остатъци от храна. Деца с голи и подути кореми се промъкваха, криволичейки между отпуснатите тела и бързите шамари. Имаше само няколко застарели жени и те плетяха вълна, боядисана в крещящи цветове. „До вечерта, помисли си Медина, когато ще се появят групичките от мъжлета и женички, с мотоциклети и с колите на тате, младежта, която откри тази година мръсотията на базара.“

(За да се напиват и танцуват, задушавайки се, в заведението на Бариентос или в това на германеца, момчетата с червеникави карирани ризи и с мръсни женски гриви, момичетата, които ще блестят две-три лета, а сетне внезапно ще угаснат и изчезнат, с прилепнали по бедрата им дънки и разкопчани блузи. И когато настъпи утрото и пристигнат няколко натоварени с плодове и зеленчуци камиони от Колонията, те ще се измъкнат към плажовете на Виля Петрус, за да играят на смяна на двойки, игра с изненади. Тогава, когато нашествениците почнат да се смеят безпричинно, стадото излежаващи се безделници и готованковци ще захване да се протяга, ще се раздвижи и разпръсне, за да се настани в кочините, които му предлага градът; това ще стане без предварителна уговорка, без да правят планове и да преговарят. Може би жените ще изчезнат с децата или само ще ги отведат да спят в колибите и ще се върнат напудрени — сега вече на площада, — с други дрехи и надежди, за да скиторят, очаквайки жителите на Колонията, които ще се появят пияни и недоспали. И утре, неделя, или когато настъпи мъчителната бистрота на понеделника, ще завалят доносите в участъка — където килията е една порутена стая, служила някога за спалня, — доноси срещу непознати.)

Той прибра кърпичката, наложи старомодната си шапка и погледна открито отправените към него разкривени и покорни усмивки. Бе застанал срещу базара под бялото яростно слънце, за да изпълни един неискрен и безполезен жест на милосърдие. Бръкна в джоба на разкопчаното сако и пося с монети пространството пред себе си — непрестанно променящо се, раздвижено от тичащите насам-натам сополиви деца.

Облегнат на тезгяха, Бариентос го бе видял още в мига, когато прашният форд спря димящ сред светлината на улицата. Неспокоен и примирен, той го проследи как слиза от колата, нарушавайки едва започналата следобедна почивка, как бавен и небрежен пресича виещата се редица на замаяни от сън тела. Неподвижен и раздвоен между атавистичната омраза и смътната неизповедима симпатия, мислейки за своите провинения и изчислявайки ги в глоби, заинатил се да не прибере от масата контрабандната бутилка ракия, която бе поднесъл на един от клиентите, той видя как Медина се спря под сянката на аркадата, избърса с кърпичка лицето си и хвърли шепа монети на рояка парцаливи деца. Спомни си за скрития в зимника свой най-голям грях.

— Кучият му син — помисли си Бариентос безстрастно, професионално. — Не са повече от две-три песос. Но стигат, за да ги подкупи. Сега, като слуша как пенсионираните проститутки кимат с муцуни, прикриват без нужда увисналите си празни гърди и му благодарят: „Да си жив и здрав, господин инспекторе“, като гледа добротата си, отразена в благодарните лица на тези типове, които с удоволствие биха забили — и той го знае отлично — нож в ребрата му, сигурно се чувствува като бог или най-малкото очистен от всеки грях.

Бариентос го гледаше как крачи под сянката, бял, висок и слаб, изрядно, чак смешно облечен целият в бяло, без друго тъмно петно по него освен леко разхлабената вратовръзка, която висеше извън сакото, лицето загоряло, безизразно и сурово. Видя го, че се спря отново, леко прегърбен, малко разкрачен, навлязъл вече във влажния, прохладен и вонящ базар, видя го как се огледа наоколо, хвърляйки бързи, бдителни и усърдни погледи, присъщи на професията, която бе избрал или е трябвало да приеме и да благодари за нея.

Видя го млад и едновременно стар, сърдечен и на никого приятел, видя го как измерва с господарско кимане с глава сенчестия простор на празния базар; сетне се отправи към тезгяха, където той, Бариентос, го чакаше, подготвяйки, без да се помръдне, възражения, лукаво апатичен, обрамчен от многоцветните реклами на напитките.

Медина отново свали шапката си, без да поздрави или преди да го е направил, и изви кокалестото си лице към масата, единствената заета маса, където един възрастен и дребен мъж, току-що избръснат, беше захапал лула и въртеше палци пред бутилка ракия, която не си беше платила митото.

Бариентос бавно се поизправи и каза усмихнат:

— Привет, инспекторе.

Видя го, че прекара ръка по острата, къса и възчерна коса. Тогава, както по-рано — в началото, когато Медина току-що се беше върнал в Санта Мария, той нахълтваше месеци подред, може би само за да се забавлява, всяка съботна вечер в кръчмите на базара, — както всеки път, когато виждаше как Медина притиска с неосъзната ярост неестествено младежката си буйна коса и показва острите си бели зъби, усмихвайки се безрадостно, Бариентос, без всяка надежда за отговор, се опита да разбере какво и колко е онова нещо у инспектора, което го отделяше от Санта Мария, от всички хора, които той беше познавал.

— Какво ще е, инспекторе? С джин ли, както обикновено?

— Не. Ще пия от тази ракия със сода. — Той посочи с брадичка човека с изгасналата лула.

Бариентос отиде до масата и донесе бутилката. След като му наля, Медина се наведе, разгледа етикета и го поглади с нокът.

— За мене е безплатно. Но струва ли си риска?

— Струва си — каза Бариентос безразлично и натика запушалката с дланта си в гърлото. — Има много клиенти, които я търсят и плащат добре.

— Да… Педерастите и курветата?

— Те също. Но не само те.

— Не смятате ли, че Санта Мария е отвратителен град? На мене понякога така ми се струва.

— Не знам, инспекторе. Не съм имал много възможност да сравнявам. Мисля си, че е град като всички останали. Мога ли да върна бутилката на масата? Нямам друга.

Медина го погледна за миг в лицето и каза „да“. Остана сам на тезгяха и сякаш беше сам в празния базар, сам, по собствено желание, в света.

Изви глава, за да види сганта, която се въргаляше по улицата на слънце без обяснима причина, потяща се; злобната й и жалка воня се издигаше сякаш материализирана, обгоряла, спечена. Вътрешната страна на тухлената аркада, избеляла и изпъстрена с надписи, като че ли се рушеше лениво, безшумно в синята сянка. Сетне погледна сламената си шапка на тезгяха и равнодушното, небръснато и лъжливо лице на Бариентос, който се беше върнал и чакаше.

— Дори не сте докоснали чашата си, инспекторе — каза Бариентос бавно. — Забравих да ви предложа. Все ще намеря някое парче лед.

Без да погледне чашата, Медина протегна ръка и обхвана нетрайната й прохлада. Взря изпитателен поглед в спокойните очи на кръчмаря, тъмни и празни, лишени от взор, окръжени в сумрака от застиналия блясък на бутилките и от разноцветните обещания на оплютите от мухи етикети. Не откри нищо и започна да се забавлява, като се отдаваше на беса на провала.

— Няма нужда — каза той. — Содата е студена.

Замълча и въздъхна; изпи чашата мълчаливо, не жадно, на малки глътки. Мухите жужаха невидими, тезгяхите и дървените подове почнаха да изцеждат натрупаната от дълги години миризма на зеленчуци, кръв и риба.

— Още една, инспекторе? — запита Бариентос.

— Не. Кой е този?

Бариентос не погледна дори гърба на мъжа с лулата, който продължаваше да си налива ракия, като мърмореше и въртеше палци. Той не отклоняваше погледа си от Медина или, по-точно, откриваше му без дързост очите си, лишени от взор.

— Не зная — каза Бариентос — Досега не успях да разбера как се казва. Когато иска да пие на вересия, записвам го като „англичанина“. Плаща винаги преди десети. Мисля, че получава някаква пенсия от железниците. Не общува с никого.

— Има късмет, че няма защо да го прави.

— Абе съдба — каза Бариентос кротко.

Медина се усмихна и отново въздъхна. Възбудата от играта, увереността, че ще настъпи обичайният победен край, този добре познат терен, очертан от преодолими рискове, които с удоволствие преувеличаваше.

— Абе съдба — повтори.

Отнякъде, иззад рафтовете с бутилките, оптимистичните реклами и рошавата глава на Бариентос, неподвижна, очакваща нещо неизбежно, което не би могло истински да го засегне, се появи една възрастна жена, която се движеше безшумно.

— Инспекторе — поздрави тя. Медина се усмихна, показвайки зъбите си, и поглади острата си коса. Тя приближи устата си към облегнатата на рафтовете глава на Бариентос, който не понечи да се помръдне.

Имаше сиви плитки, бляскави и присмехулни очи, мръсна кожа; беше по-скоро запусната, отколкото стара. Прошепна нещо спокойна, безучастна към отговора, който щеше да предизвика дългата, начупена, просеща фраза.

Бариентос отказа, като едва помръдна глава. Очите, все така широко отворени, гледаха острия профил на Медина — сега наведен, — който блестеше язвително, доволно. Бариентос отново отказа с кимване на глава и жената се отдалечи бавно, сякаш се страхуваше, че го е притеснила. „Инспекторе“, повтори тя за сбогом.

Когато жената бе вече изчезнала, Бариентос се отлепи от рафтовете с бутилките и постави ръце на тезгяха.

— Сега не искате ли още една? От доста време не сте идвали в събота по обяд, инспекторе. Кучето е нещо болно и тя се страхува. Никога не е имала дете и не може да има.

— Да — каза Медина и обърна профила си, за да го погледне с радост и ярост. — Нещата са ясни. Донесете две, моля; със стафиди, аз черпя.

Бариентос се отдалечи, сега вече погледът му не беше празен, в него се четеше някакво дребно разочарование, което бързо изчезна, потънало в другите грижи. Донесе бутилката и две малки чашки.

— Наздраве — каза, вдигнал чашката.

Медина се обърна отново към теменужената сянка на тухлената аркада, към фрагмента от фриза на клетниците, който се виждаше от тезгяха. Без да погледне към чашката със сладникавата течност, той я взе с два пръста и я изпи на един дъх.

— Какво бихте могли да направите? — запита Бариентос. — Да ги събирате веднъж годишно, за да им раздавате хранителни припаси, които не са достатъчни да уталожат естествения им глад за един-единствен ден, да не говорим за глада, натрупал се през изминалите триста шестдесет и пет дни. Да ги съберете в двора на участъка или, ако не се побират там, на площада с нескопосания бронзов ездач, който все се готви да дръпне в тръс и все не изпълнява намерението си. Веднъж в годината, на празника на полицията майчица-закрилница. И да им кажете, чрез устата на някой свещеник, на някоя грозница, на пратеника на губернатора, че не правят добре, като крадат, като живеят семейно, без да са встъпили в законен брак, като пият алкохол. Че пакетът — а не всички го получават, — завит в копринена хартия с цветовете на националното знаме, който им връчват госпожиците от благотворителното дружество — усмихнати и без следа от отвращение, — трябва да им стигне да се хранят с него цялата година, до следващия празник.

Докато говореха, Медина си играеше с чашката, която бе сложил като напръстник на пръста си. Постави я внимателно на тезгяха и се загледа съсредоточено в Бариентос, като се усмихваше нежно, почти по детински. Другият потърси очите му и разбра.

— Къде е? — запита Медина със същия ироничен и малко тъжен тон. — Вече загубих толкова време, колкото си бях определил. — Взе шапката от мокрия и мръсен тезгях и я нахлупи до очите си. — Да вървим.

Бариентос му хвърли бърз поглед, изпълнен с омраза, презрение и тъга. Прибра бутилката и чашките, избърса ръцете си в един парцал; излезе иззад тезгяха и се спря внезапно, като почти докосна гърба на англичанина.

— Дадох му дума, че никога няма да ви кажа.

— Да, но той не знае от какво се нуждае. Така че трябва да мисля за него. Да вървим — повтори Медина.

Изпънат, бял, той закрачи след Бариентос. Минаха покрай множеството незаети масички, навлязоха в едно широко влажно пространство, където сянката сякаш се сгъстяваше, а краката им примляскваха подобно на езици. Бариентос, клатушкайки се, леко привел гръб — само непокорната, скована глава издаваше мълчаливия протест и презрението, — го заведе до една дъсчена стена, която внезапно се издигна пред тях. Медина се пресегна през рамото му и задържа юмрука, който Бариентос беше вдигнал, за да почука.

— Почакайте — промълви. — Мислите ли, че е пиян? Знам как се подрежда в подобни случаи. — Бариентос сви рамене; Медина го заобиколи и опипа пантата, тела, който, изглежда, придържаше вратата. — Така. Сега по-добре си вървете.

Открехна безшумно, откривайки път към тъмнината и отвратителната миризма; вратата изстена внезапно, по женски, заплашвайки да се срути. Някой се надигна вляво над скрибуцането на пружини, което трептя известно време и сетне се разсея в тишината. Медина изчака мит, после ритна вратата, която се удари леко в една дъсчена преграда; потърси в джоба си кибрит.

— Един приятел, Медина е — извести той с весел глас на мрака. — Един стар и верен приятел, който не се озлобява от пренебреженията.

Сега чуваше над трептенето на пружините задъханото дишане на очакването, чиято сила не можеше да бъде овладяна. Драсна клечка кибрит и я вдигна запалена. Успя трудно да различи мършавото тяло, подпряно на юмруци, слабото лице; потърси ключа на лампата, която висеше ниско в средата на стаичката.

— Влез — обади се Сеоане от леглото с остър и едновременно равен глас, сякаш току-що го бе получил или му го бяха върнали и той опитваше този глас, за да се научи да говори. — Хайде.

Медина намери ключа някъде по средата между него и мъжа, който се превърна в момче, зяпнало, мършаво, голо, щом като светлината обля стаята със затаена ярост.

Медина се поусмихна, пусна клечката и пристъпи, без да гледа към леглото. Стената в дъното, ако имаше такава, беше закрита почти до тавана с празни сандъци за бутилки и сандъци с празни бутилки. До леглото без дюшек, покрито с някакъв син парцал, откъм страната на главата лежаха на пода две бутилки, една чаша, свещ, цигари, чифт чорапи, куп вестници. Като внимаваше да не изцапа костюма си, като се движеше бавно и не се допираше до нищо, изпитвайки явна погнуса, като се стараеше да бъде с гръб към леглото, Медина постави един сандък на земята и го покри с вестници, за да седне на него.

Кръстосал крака, свил дългото си тяло, той извади пакет цигари и сложи една в устата; с пестеливо движение хвърли пакета върху тесните гърди на момчето, взе купа сиви дрехи, който лежеше до края на леглото, и го метна върху плоския светъл корем. Старият летен костюм беше прекалено лек, за да има в него някакво оръжие. След като запали цигарата си, подхвърли и кибрита на момчето; изпусна два облака дим, отново се усмихна и едва тогава погледна открито, любопитно и с очакване болезнения и тревожен профил, който се полюляваше, докато момчето се преборваше с панталоните.

— От колко време не сме се виждали, години минаха — каза Медина с дълбок, безразличен глас, който се присмиваше сам на себе си в крайната извивка на всяко изречение. — Всъщност от месеци, ако искаме да говорим истината. Но на двама добри приятели раздялата се струва безкрайна, за тях времето едвам се влачи. Макар че не оставах без новини за тебе. Може би съм ги търсил, без да си давам сметка, може би е случайност, късмет. Но двама добри приятели не могат да се разделят завинаги. Човек рядко среща истински приятели.

— Добре — каза момчето. Беше обуло панталоните си; главата, лъснала от пот — обилна пот бе почнала отново да покрива челото, — се задъхваше, облегната на дървената стена. Беше седнало на леглото, босите му крака се свиваха плахи край лъскавите обуща на Медина. Гласът му бе се научил да изразява неумело досадата, някакъв вял цинизъм.

— Узнах, че си заминал за столицата. Не беше трудно да се досетя. Две хиляди петдесет и едно песос — подчерта Медина — не предлагат много по-големи възможности. Искам да кажа, узнах, че си наел автомобил, който те е закарал някъде над корабостроителницата, в северна посока, главозамайваща хитрост. Там си се качил на един шлеп, пренасящ плодове, и с него си продължил нагоре до Ел Росарио, до железопътната станция. Оттам — в столицата. Знаех всичко това, преди да се е случило, може би преди да си решил да го извършиш. Не пожелах да те задържа. Бог знае защо. Истинска загадка. Може би защото приятелството е свещено и истински приятели се срещат толкова рядко. Или защото се бях вцепенил от възхищение от интелигентността ти, от умението ти да прикриваш следите си. Това, твойто, трябва да е божи дар.

Докато говореше, бе наблюдавал върха на цигарата, догаряща между пръстите му, очертанията на пушека, който се издигаше почти вертикално в тъжния, душен въздух към топлината на лампата. Някъде в базара избухна женска кавга; неохотно и бавно Медина отиде и затвори вратата, бранейки мнимата нощ в стаята. Отново седна и погледна другия, който пушеше неподвижен; цигарата му висеше от полуотворената уста.

— Изпушвам цигарата и да вървим — предложи заекващо главата, все още облегната на дървената преграда.

Тогава, за първи път по време на срещата, Медина видя момчето анфас. Почти безбрадо лице, гладко и бяло, със златиста разчорлена коса и все пак не толкова младо. Не беше възможно да посочиш старостта, да докоснеш дори една бръчка, да откриеш белези на повяхване; но времето и повече от него общуването с живота наблюдаваха безсрамно Медина от изстиналите сини очи, от отпуснатата уста.

— Не го правя от състрадание — предупреди Медина. Наведе се към леглото и запали нова цигара.

— Не мисля за състраданието — заекна другият, учуден, безстрастно нагъл. — Това не ме интересува, нищо не ме интересува. Нищо.

— Или почти нищо — поправи го Медина. Гледаше усмихнат черната ръкохватка, подаваща се от кълбото парцали, което служеше на момчето за възглавница; взря се внимателно в потрепването на устата, на малките ръце, скръстени на корема. — Винаги си държал на приятелството. Сигурно именно поради това, че приятелството е за тебе свято, ти не продаде служебния пистолет, който ми открадна. Сигурен съм, че това е било причината. Всеки на твое място би го използувал веднага или би го продал незабавно. Ти държиш също на любовта, може би продължаваш да държиш на любовта и на виното, на любовта или на необходимостта да се превърнеш в куче или кучка. Така ли е?

Момчето скочи внезапно и разкрачило крака, се олюля; заплашително щръкналите ребра над хлътналия корем почти докосваха лицето на Медина. Безизразно, лицето му се сгърчи бавно и то изплю цигарата, но не успя да достигне главата на Медина. Задържа се право, движеше устни, мислеше, без да успее да изрази мисълта си, широко отворило равнодушни очи.

— Не — посъветва го Медина. — Не ме заплювай. — Наблюдава го известно време как диша задъхано, после стана. Насочи към него отворената си длан и го накара да седне на леглото почти без да го докосва. Направи крачка вдясно и взе една бутилка с вино. — Изпий една глътка. След сън винаги действува добре.

Застанал прав, той го гледа известно време отгоре как пие с жажда, породена от недоверието и колебанието; гледаше присвитите му очи, устата, която сучеше яростно от гърлото на бутилката, двете струйки вино, които се стичаха по врата, притежанието и отдаването — сгърчени, обезумели. Медина седна отново, огледа ленения си костюм, белите чорапи. Сега момчето почиваше, вдигнало уста над гърлото на бутилката, и дишаше тежко, като по лицето му се очерта язвителна усмивка. Сетне отхвърли глава и отново почна да пие, този път по-бавно, унасяйки се.

— Така беше — пошегува се отново, ленив, гласът на Медина. Не гледаше вече другия, беше се обърнал към вратата, която се крепеше като по чудо. — Ето какво стана, след като тя се отегчи в столицата или след като претърпя неуспех въпреки надеждите, които вдъхваха вестниците на всички онези, които се интересувахме от артистичната й кариера, след като не успя да поднови договора или не можа да установи по-дългосрочни връзки с някого от обожателите си, които я канеха на вечеря след представлението. Веднага след като тя се примири с провала или след като реши, че ако остане в столицата, много скоро ще настъпи мигът, в който ще трябва да се примири с него. Веднага след като се върна в Санта Мария, изличила от паметта си провалите, да речем, една седмица след това ти също се върна в града, влезе в устата на вълка; прехвърлил си реката със сал в Салто, пуснал мустаци и с тъмни очила. Телефонираха ми оттам, но не можах нищо да направя, дори да отида на пристанището, за да те посрещна или за да те наблюдавам отдалече как слизаш на пристана. Може би отново учудването, завистта, възхищението от твоята интелигентност ми попречиха да се пораздвижа. Знаех през цялото време, че се намираш в Санта Мария, укрит, неоткриваем. Но на мене ми стигаше да знам, че мнимата ти съпруга, Фрида или Марго, ако ми е позволено да спомена името й, все още пее в „Касанова“ или в „Сентрал“. Не те потърсих от погнуса.

Момчето беше завършило да се облича; седнало на леглото, с незапалена цигара в устата, то движеше пръсти под брадичката си, опитвайки се да върже вратовръзката си. Медина му хвърли бегъл поглед и забеляза едва очерталата се усмивка на търпение, лицето, сега леко зачервено и загрижено, мръсните и разкривени обуща, които придържаха полупразната бутилка.

— От погнуса и от съжаление. От един особен срам, който не знам дали можеш да разбереш. Нито съм имал, нито сега имам задължение да те търся. Твоят дълг към Санта Мария — той няма нищо общо с дълга ти към мене — се състои в това да върнеш един служебен пистолет, калибър 45, номер сто челиридесет и три хиляди, нула, нула, седем, който ми отне в Лаванда. Като спомен, за да почетеш приятелството, без злонамереност. Открадна го. Някой ден щеше да дойдеш и да го върнеш. Дадох сам на себе си дума и се успокоих. Доволен съм, че удържа думата ми. Не бях задължен да те търся, защото четиридесет и осем часа след тайнственото ти изчезване върнах двете хиляди петдесет и едно песос. Ако трябваше да го направя днес, щеше да бъде лесно; когато изчезна преди десет месеца, беше много трудно.

Момчето се наведе, за да вдигне бутилката; седнало разкрачено на леглото, изпи остатъка на един дъх. Постави внимателно бутилката на пода; запали овлажнената цигара, която придържаше с устни, и стана.

— Добре — каза то. — Всичко ми е безразлично. Да вървим. Нищо няма значение. Нищо.

Медина вдигна глава и издуха полека дима от цигарата си към младото и гладко лице. Усмихна се, показа зъбите си.

— Или почти. Всичко ти е безразлично с изключение на господарката ти, Сеоане. Всичко. С изключение на тази жалка, мръсна курва Фрида-Марго, ако устата ми е достойна да я назове. Смятам, че не си е променила навиците, само името. Бих искал да знам — не задавам въпроси — дали все още предпочита жените. Дали продължава да носи името Фрида. — Почувствувал внезапно умора, усмихна се слабо и се изхрачи с отвращение на пода. „Трябва да е сърцето, каквото и да казват лекарите.“

Изправи се бавно, смачка цигарата на пода и тръгна — като бутна силно и предизвикателно момчето — към горния край на леглото. С два пръста измъкна от чувалите, които служеха за възглавница, черния пистолет. Сложи го в джоба си.

— Той е. Няма защо да го проверявам. Сто четиридесет и три хиляди, нула, нула, седем — промърмори, усмихвайки се. — Знаех, че ще го върнеш.

— Добре. Да вървим — обади се момчето отегчено; на лицето му беше изписано примирение. Вцепенен, без да движи главата си, отпуснал ръце, остави цигарата да падне от устата на пода.

Медина плъзна ръка под сакото си и остави малък куп банкноти на леглото.

— Никъде не отиваме, никому не си нужен. Днес, благодарение на тебе, макар и да не го разбиращ, ми е лесно да се сдобивам с пари. Купи си дрехи, премести се да живееш на прилично място и ела да ме видиш. Или подари букет орхидеи на Фрида, покани я на вечеря, плати й една нощ, накарай я да пее само за тебе „Предпочитам да ми кажеш“. Макар че може би още не си толкова изпаднал, макар че може би предпочиташ да не ти казва.

Момчето стоеше оглушало, сковано като войник, безизразното, все още младо лице беше отправено към лампата, която висеше от дъсчения таван. Като минаваше край него, Медина го бутна отново и се спря.

— Хулиан Сеоане — промълви подигравателно. Другият не се обърна към него; гледаше с разширени, студени сини очи редицата сандъци с празни бутилки, която се издигаше край стената. — Хулиан Сеоане — повтори ненужно Медина.

Изчака още един миг; после, без да движи тялото си, удари с юмрук вдигнатата челюст на момчето, чу шума и го видя как рухва, разтворил крака. Постави внимателно на лявата му китка часовника марка: „Жерар Периго“, който му беше подарил за един рожден ден.