Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dejemos hablar al viento, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
hana (2014)

Издание:

Хуан Карлос Онети. Нека вятърът говори

Уругвайска. Първо издание

ДИ „Народна култура“, София, 1983

Редактор: Анна Златкова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Скорик

Коректор: Здравка Славянова

Рецензент: Емилия Юлзари

История

  1. — Добавяне

Глава XVI
Закуската

Главата, профилът, линията на носа почнаха да се множат, като гълъбите около човек, седнал на пейка на площада и разпръснал около себе си зърна.

Що се отнася до неясните голи тела — две, историята беше по-особена. С портрета на главата можах да си възвърна и да чествувам моето някогашно, вечно, наскоро появило се умение. Неясните внушения на голите тела ме накараха отново да изпитам една повтаряща се лъжа: че съм друг, че рисувам по различен и по-добър начин. Но тук не става въпрос за картини; само за една книга, за една история. Не си струват труда жертвите и обяснението.

Наблюдавах дълги часове първото голо тяло, разбрах, че е рисувано за мене, по някакво чудо, поради липса на разбиране, и че няма да го продам на никого. Или почти на никого.

Спах до обед, обвих портрета, скиците и голите тела, които можеха да бъдат показани без особено голям риск, без това да е от значение, на хорската глупост. Следобед се излегнах на слънце и спах с една бутилка вино. Не исках да говоря с жените. Сетне тръгнах по брега като суеверен играч на рулетка, отдал се на една игра, която се нарича: „Съвършената вълна може да се появи всеки миг и може би аз ще я задържа в паметта си.“ Беше необходимо само да наблюдавам водата без интерес, да крача разсеян.

Когато се завръщах след моя неуспех, започнах да изпитвам глад, който ми напомни за следобедната закуска; точно тогава попаднах на Карве, седнал пред дома си на една от пясъчните площадки, които Кристиани наричаше тераси. Пиеше вино, а при него винаги беше трудно да се разбере дали е пиян, или не; дали успяваше да лавира между просветлението и равнодушието. Помолих го за чаша вино, докато ми казваше:

— Човек никъде не може да ви види.

— По цял ден ходя из плажа. Можете да ме видите, когато пожелаете, през който и да е от десетте прозореца на къщата ви.

— Винаги са затворени. Плочите и аз. Нищо повече. Не се нуждая от нищо повече.

Помислих си за литрите вино и за поредния Ериберто. Не направих никакви коментари.

— Доколкото знам, Фрида е организирала тук утре вечер някакво събиране.

Карве постави пакет цигари на масата.

— Така е; не знаех, че сте тук — каза той, след като ми поднесе запалката. — Всъщност човек никога не може да отгатне къде сте. Дори не е възможно да го почувствувам интуитивно. — Отпи още една глътка. — С други хора успявам. Може да закусвате с мене, може да останете да живеете тук колкото си искате. Но за онова, дето го държите под мишница, и дума да не става; нямам пари, не мога и не мисля дори за купуване.

Запалих лулата и се загледах в ритмичните движения на двойките делфини.

— Нямам пари — повтори той.

— Наистина, вие никога не сте имали пари — подхвърлих. — Само някоя хилядарка по някой път. Донесох това просто за да го видите, преди някой от нас двамата да е умрял. Ще бъде жалко. Освен това рисувам само вълни и не ги продавам.

Седнал на стъпалата, подуших, че пържеше яйца с шунка. Гледах морето, като очаквах невъзможната вълна, стъпил на папката. От време на време Карве идваше запотен, пийваше по глътка от дамаджаната, предлагаше и на мене.

— Не — отговарях с безразличен глас, докато гледах делфините. — Никога не пия през деня.

— Все пак понякога — каза той. — Или това е нов начин за продаване на картини?

— Възможно е, понякога. Но, спомням си, имаше жени, този свят беше съвсем различен. Не съм дошъл да ви продавам каквото и да било; дойдох да ви покажа. След закуската; имаме време. — Вдигнах дамаджаната и намокрих устните си, направих го от вежливост, не исках той да бъде тук, на плажа, един самотен, нещастен дневен пияница; натиках тапата в гърлото и промърморих тъжно: — Продавам само вълни, а вълната, която бих желал или не бих желал да ви продам, все още не е нарисувана. Дори не можете да я видите, дори не се е разбила на брега лъжливата вълна, която би могла да даде представа за нея, да ми разкаже някои неща, да ме приближи към истината.

— Толкова рано и вече пиян — подхвърли Карве радостно и се прибра отново в къщата.

Но такава вълна нямаше, а аз не можех да повярвам дотолкова в нейното отсъствие, че да започна да я рисувам. Тя не беше някаква тихоокеанска вълна, не беше японска вълна, това трябва да бъде ясно. Може би нямаше да заслужава да си сложа подписа отдолу. Това беше една мътна вълна с мръснобял (нека прибавим от скромност, както казват някои), опалов гребен: отвратителна смесица от пикоч, изтекли очи. Елементи: бинтове, напоени с кръв и гной, но вече избелели; тапи с изтрити марки; храчки, които биха могли да се вземат за миди, лиги на епилептик, късове гипс с тъпи краища, остатъци от повръщано, парчета от вехти, неудобни мебели, полуразпаднали се дамски превръзки — и всичко това на кой да е наш плаж, — всичко погълнато от вълната и образуващо нейната пяна, височината й, достойната за уважение съмнителна белота.

Гледах делфините — те се бяха вече отдалечили, — наблюдавах ги как се гмуркат и изхвърлят над водата. Имаше много неща, с които можех да допълня моята съвършена вълна; но щях да умра, без да я видя. Отново намокрих езика си в дамаджаната и я оставих на слънцето.

Ядохме шунка с яйца и разговаряхме за много неща и хора.

— Вие се страхувате от григорианското песнопение — каза Карве. — И все пак това е началото и краят. Може би затова се страхувате. Както казват братя Гонкур, хората стават изтънчени, интелигентни, когато в червата им започнат да се образуват лайна. Ето защо говоря за григорианското песнопение.

— Може да е вярно — отвърнах, — много пъти съм си мислил същото. И сетне какво. Но моята мания е да рисувам. Нека цялата музика да свършва, да застива в григорианското песнопение. Аз рисувам.

— Аз воювам — каза Карве, засмя се и запали цигара. — И така, вие сте извървели доста път, за да ми покажете папката.

— Да, но храната все още не е оказала ефекта си върху мене. Още не съм се превърнал в духовно извисен човек. Подайте ми, моля, дамаджаната.

Тогава открих двойката делфини, които ритмично се гмуркаха и излизаха на повърхността, без да нарушават хода си.

 

 

Наближаваше сигурно пет часът, когато се престорих, че съм пиян, измъкнах папката изпод масата и я хвърлих на дивана.

— Може да се ровите колкото си щете. В нея нищо не почва, нито свършва. Не е григорианско песнопение.

Излязох навън, на стъпалата, на плажа; не исках много нещо; ограничавах се да мисля, че един аборт струва петстотин пиастри.

След около половин час дойде и седна до мене, на стъпалата, загледа се като мене във водата. Всичко беше зелено и сребърни риби се изхвърляха над реката и отново потъваха в нея. Почти отчаян, измислях останки от корабокрушение за моята вълна. Може би прекарахме на слънце, на въздуха, който почваше да се охлажда, почти цял час в мълчание. Когато почна да се здрачава, той докосна мустака си и каза без въодушевление:

— Колко?

— Всичко?

— Бих отделил някои неща.

Засмях се тихо, доволно.

— Да отделите? Не, не, всичко или нищо. Всичко за хиляда мараведи.

— Луд сте — заключи той тъжно.

— От известно време. Ако не бях луд, не бих ви предложил, не бих ви подарил папката за хиляда. Трябват ми пари. Видяхте ли главите и линията на носа на главите?

— Много са хубави. Видях това и други неща.

— Не съм рисувал други неща. Нито за вас, нито за мене. Имам само скици, рисунки.

Помълча известно време, една цяла цигара.

— При Фрида ли живеете? — попита.

— Да, временно.