Ендрю Лоурънс
Предчувствието (9)

Глава девета

Всички вестници по света разнесоха новината.

Голямото нюйоркско затъмнение.

Всеобщо прекъсване на тока в Ню Йорк.

Нощната цивилизация изключена.

Новината навсякъде влезе в заглавията. Изобилстваха разкази за плячкосване по улици, недостиг на вода, заседнали в асансьорите хора, изненадата, че телефоните работят, стопяване на леда, разваляне на храни, болниците претоварват собствените си генератори, предприемчив млад мъж от Ню Джърси продава изстудена бира на петорна цена; градът напълно е парализиран за двадесет и пет часа.

Консолидейтид Едисон — нюйоркското електроснабдително предприятие, обясни този феномен. Три мълнии ударили пет високоволтови електропровода; първо извадили от строя две хиляди и деветстотин мегавата от северната част на щата, после две хиляди мегавата от друг източник. Автоматичните прекъсвачи заработили, за да предпазят системата от дълготрайни повреди и светлините на Ню Йорк Сити изгаснали.

 

 

Мелани се събуди през следобеда на следващия ден.

Сега Ню Йорк бе абсолютно парализиран от липсата на електроенергия и се потеше в знойната жега. Пълната зависимост от електричеството се чувстваше от само себе си, естествените и приемани за дадени дейности на градските обитатели се основаваха деветдесет и пет на сто върху производството. Нямаше съобщителни връзки, транспорт, вода и не можеше да се охладиш по никакъв начин.

Майкъл не напусна хотелската стая. След като в девет часа го събудиха за закуска, и поднесоха мляко и царевични люспи заедно с извиненията на управата, той осъзна, че това няма да бъде почивката, която беше имал предвид.

През сутринта забеляза Мелани да потреперва; зави я с одеяла и я наблюдаваше като болно дете.

Когато най-накрая се протегна и се събуди, тя седна в леглото. Потърка очи и му се усмихна, сякаш не беше се случило абсолютно нищо.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Добре. Малко натъртена.

— Помниш ли какво се случи?

— Разбира се, че помня — каза тя смеейки се. — Беше добре, нали?

— Нас ли имаш предвид? — попита той неуверено.

— Нас! Сексуалното ни общуване. Хареса ли ти?

— Да. Много. — Не му се искаше да обсъжда това. Една французойка, с която бе спал веднъж, прекара целия следващ ден в анализ на техниката му и това му се стори ужасно. Дали и Мелани не е такава?

— Искаш ли да го направим пак?

— Разбира се.

— Искам да кажа сега.

— Не си ли уморена?

— А ти? Няма какво друго да се прави, с повредата няма да се справят още няколко часа. Но бих искала първо да хапна нещо, може би с малко шампанско?

Той поръча обяд — студена месна салата, сирене, коктейл от консервирани плодове и бутилка шампанско. Извиниха се, че не могат да го качат до петнадесетия етаж и ги помолиха да слязат в ресторанта.

Мелани се облече, те слязоха в ресторанта и се нахраниха на свещи в горещия неклиматизиран въздух. После отново се изкачиха бавно до стаите си, като носеха чаши за шампанско и още две бутилки.

Тя отказа да обсъжда снощните събития и не спомена за забележката си: „Нямаше да мога да го направя сама“. Той не настоя, рано или късно щеше да разбере.

Легнаха.

Не беше както предишната нощ — беше приятно, но не изключително. Заспаха прегърнати и когато се събудиха шест часа по-късно, електричеството бе възстановено.

Изядоха по една късна закуска във Вилидж, по време на която Мелани предложи да наемат кола, да излязат от Ню Йорк и да посетят нейния стар дом.

— Намира се в пустошта на Вирджиния, една стара ферма.

По пътя за Клифтън Фордж директно през Вашингтон и Ричмънд, в светлосиния понтиак Мелани говореше за семейството си — нещо, за което не бе разказвала никога преди това.

Майка й се омъжила за един млад фермер на име Хърбърт Форбс, който имал две лели, които били медиуми, но вече починали.

— … Може би затова имам някои способности на медиум.

Някои способности!

Трябваше да си признае, че за тези два дена пътуване бе успял да забрави случилото се в Ню Йорк. През първата нощ в мотела Мелани спа кротко, не показа никакви признаци на изпадане в транс и нито веднъж не чете мислите му. Той нито сънуваше, нито си спомняше или предчувстваше нещо — може би тя бе изразходвала ресурсите и на двамата.

Родният дом на Мелани го разочарова. Не бе останал никой, стопанството бе собственост на друг човек и беше превърнато в жалък къмпинг, който бе затворен. В действителност тя не го помнеше, това бе само място, където можеше да отиде.

Извини му се, дето го докара дотук за нищо, но той искрено не съжаляваше. Просто се беше откъснал от страха за повече от четиридесет и осем часа, което само по себе си бе подвиг.

В мотела край Линчбърг същата нощ, обаче, се започна отново.

— Имам новина за теб — съобщи Мелани, като си лягаше.

— Кажи.

— Ще ставаш татко.

Той се засмя — малко нервно, но се засмя.

— Не е ли малко рано да се разбере?

— Не. Зная. Ще е момче и ще бъде най-мощното дете, което се е раждало. Можеш ли да си представиш? Едно момче с баща — пряк потомък на Нострадамус и майка от знаменития род Форбс е предопределено да бъде чудесно, не ти ли се струва?

— Знаменитият род Форбс?

Мелани стана от леглото, отвори ципа на чантата си и извади една дебела книга с мека подвързия — „Наръчник по Окултизъм“. Върна се обратно в леглото, прелисти страниците и му я подаде отворена. На „Спиритуализъм и неговата история“, той прочете:

Форбс. Една съвсем нова епоха в историята на окултизма започна вечерта на пети март 1846 година в къщата на семейство Форбс в град Клифтън Фордж, Вирджиния, САЩ. От известно време семейството било обезпокоявано от почуквания и тази вечер двете момичета на Форбс, едното на 14 и другото на 16 години, помолили мистериозния източник да повтори шумовете. Духът го направил. После се установило, че сестрите Форбс изглежда предизвикват почукващи звуци, където и да отидат…

— Какви ти се падат те?

— Те са лели на дядо ми, мои прапралели. Сега разбираш защо нашият съюз е предопределен да възпроизведе едно наистина забележително дете.

— Мелани — каза той колкото може по-спокойно. — Мисля, че прекаляваш. След няколко дена не можеш да знаеш със сигурност дали си бременна.

— Разбира се, че зная. Имам прозрение, Майкъл. Ти трябваше да знаеш досега. Аз просто зная. Както ти знаеше, че художникът ще бъде ударен от светкавица.

Той се почувства неловко. Никога не й бе споменавал за този епизод. Тя четеше мислите му. Искаше му се да се махне от стаята, искаше му се да отиде на дълга среднощна разходка, далече от нея, далече от нейните разсъждения.

— Защо не отидеш да се поразходиш? Имаш нужда от чист въздух — каза тя.

— Можеш ли да четеш мислите ми и когато не съм при теб?

— Не съм опитвала. Но всичко е възможно, ако работиш върху него.

Майкъл нахлузи панталоните, ризата и обувките си. Искаше само да обиколи около хотела, да погледа басейна, може би да поплува, ако няма никой наоколо.

Махна й за довиждане и затвори вратата.

Шарката на мокета в коридора го успокои, във всеки случай му вдъхна сигурност. Излезе през двойната врата във вътрешния двор и седна на една пейка.

Ако приемеше факта, че имаше работа със свръхестествено същество, по-точно човек с определени способности на медиум, трябваше също така да приеме мисълта, че е бременна. Ако беше така, трябваше да я помоли да абортира.

Не искаше дете сега, не искаше дете от нея, със сигурност не „свръхдете“, както пророкуваше тя.

Щеше да поиска от нея без заобикалки да се отърве от него.

Поседя още малко в хладната нощ, усещайки че му е трудно да се успокои поради страха от някакво потискащо послание, дошло до него от миналото или от бъдещето, и така, без да може да си намери място, стана и тръгна обратно към хотелската стая.

Мелани стоеше гола пред огледалото и оглеждаше контузените си места.

— Астрално пренасяне? — попита той.

— Не тази нощ.

Той седна тежко на леглото.

— Огледалото помага ли?

— Това е повече свързано със секса, Майкъл — каза тя, връщайки се в леглото. — Оргазмът е много нужна част от процеса на възпроизвеждане; ако опиташ да възпроизведеш сам себе си, огледалото помага.

— Какво правиш?

— Мастурбирам трескаво, какво по дяволите мислиш, е правя?

Това го накара да се почувства неловко. Дори не беше сигурен дали казва истината или му се надсмива.

— Как си научила всичко това? Имала ли си учител?

— О да, Майкъл, моят гуру, един много висок, много силен, абсолютно плешив мъж без нито един косъм по тялото и с огромен пенис, ме научи на всичко, което зная. Имаше навика да седи с кръстосани крака на една постелка и да ме кара да лежа гола пред него и да ме наблюдава как си играя със себе си…

Тя му се подиграваше.

— Ти каза, че не би могла да го направиш сама. В Ню Йорк, когато светлините угаснаха, каза че не би могла да го направиш сама. Какво означава това?

— И други хора се самоусъвършенстват.

— Много ли?

— Доста, мисля.

— Но ти знаеше ли, че онази нощ определени хора имат намерение… да се съберат заедно, за да причинят затъмнението?

— Дали е планирано, искаш да кажеш?

— Да.

— Да, беше планирано.

— Значи се ръководите от някого?

— Не. Само трима сме.

— Кои са другите двама?

— Можеш да отгатнеш.

Той помисли, после се сети за другите схеми; другите родословни дървета.

— Григориев и Капуела?

— Григориев и Капуела — потвърди тя. — Но тъй като са мъже, те не могат да се самовъзпроизведат като мен. Е добре, могат, ако намерят друга жена — силен медиум, която да ги харесва.

— Сара имаше ли твоите способности на медиум?

— Не съвсем. Но това дете ще ги има — потупа се тя по корема.

— Кога го очакваш? — попита той.

— На трети май следващата година.

Трудно беше за вярване, но изглежда тези свръхмедиуми бродеха по света и се търсеха един друг, за да се умножат. Той бе един от тях и доскоро не го съзнаваше. Беше като да притежаваш рядка кръвна група, но много по-страшно.

— От колко време си планирала да се срещнеш с мен?

— От години. От петнадесетгодишна възраст.

— И ме проследи чрез Сара?

— Проследих те, запознах се със Сара, за да се запозная с теб.

— Значи всичко е било внимателно начертано предварително?

— Страхувам се, че е така. Но аз наистина те харесвам, много привлекателен мъж си и е удоволствие да съм с теб.

— Благодаря.

Това беше лудост. Може би тя бе луда и си измисляше всичко, но Хуелар, Париж, Албакота и останалото, което премина през съзнанието му, не беше фантазия, не бе измислица; всичко беше реално, като нейното изчезване и появяване, и затъмнението в Ню Йорк. Това, на което нямаше доверие, бе погледа й. Тя нито веднъж не каза, че тези сили могат да направят нещо добро на света. Беше обзета от жажда за власт, ненаситна да вземе връх над всички останали. Ако детето се родеше, то щеше да се превърне в чудовище и той трябваше да се увери, че то няма да бъде родено.

— Няма да направя аборт, Майкъл, ако точно това се опитваш да ми предложиш.

Тя отново четеше мислите му.

— Мисля само, че трябва да обсъдим това.

— Не съм жадна за власт заради самата власт. Искам да разтърся света, да го накарам да разбере, че има четвърто измерение, но за да направя това, трябва да потрисам, защото болшинството от хората спят дълбоко. А сътресенията се постигат чрез бедствия.

— Защо не се върнем вкъщи, в Кан, където можем да си починем и обсъдим нещата? Объркан съм, още повече, мисля че трябва да получим потвърждение за бременността, преди да започнем да спорим дали детето да се роди ли не. Трябва да почакаме поне един месец.

— Аз пък мисля, че трябва да почакаме девет — каза Мелани и стана.

Той я наблюдаваше как пресича стаята, вади цигара от пакета на масата и влиза в банята.

Тя затвори вратата и той чу заключването й.

Отпусна се.

Майкъл отново искаше да спечели време, на неизвестна цена. Случвало му се беше с Норма няколко пъти, особено когато Сара беше малка; аргументи основани на малко повече от един сблъсък на мненията какво ще е бъдещето им. Той се държеше спокойно, изчакваше, решаваше какво да направи и действаше, и неизменно откриваше, че тя се съгласява с неговото мнение, често, защото така бе по-лесно.

Може би Мелани не беше такава, но той щеше да изиграе пред нея същото. Да му се казва, че ще стане баща след само няколко нощи, бе нелепо.

Допуши му се, стана и взе цигара от пакета.

И си представи, че е бременна, просто бременна и всичкият окултен боклук, който тя хвърля върху него, не е нищо друго, освен… боклук. Щеше ли да има нещо против?

Да.

Не искаше да се нагърбва с отговорност за друго дете, не и в тази атмосфера, не както тя го вижда — като дете на съдбата. Ако Мелани се успокои и стане отново онова приятно момиче, което бе преди двамата да почнат да преследват духове, нещата щяха да стоят по съвсем друг начин. Сега, обаче, той копнееше за тихата незаангажираност на обикновения ергенски живот.

Даже се колебаеше дали да не продаде къщата и заживее в някое провансалско село. Асансьорът го потискаше, същото правеше големината на къщата. Един тавански апартамент в Ница с изглед към стъргалото, може би лесен за поддържане, далеч от влудяващата тълпа и все пак точно над нея.

Не искаше да се жени отново, въпреки че имаше нужда от приятелка.

Какво точно искаше? Не знаеше.

Погледна към часовника. Тя беше в банята повече от двадесет минути.

Прекоси стаята и почука леко на вратата.

— Мелани? Никакъв отговор. Почука по-силно.

— Мелани?

Удари по вратата, натисна дръжката, но отвътре беше заключено.

— Мелани!

Две внезапни мисли му дойдоха наум — първата, че е припаднала и има нужда от помощ, а втората моментално отхвърли, само защото го плашеше.

Налегна силно вратата, но тя не поддаде. Отстъпи и се хвърли срещу нея, но тя беше като тухлена стена. Нямаше желание да си счупва рамото. Внимателно разгледа вратата. Отваряше се навътре, ключалката бе по средата, следователно най-слабите месата представляваха горните и долните ъгли.

Натисна с крак долния край и забеляза, че дървото малко поддава. Ако имаше какво да подпъхне, можеше и да се отвори.

Почука по цялата повърхност на вратата; не беше масивна, както изглежда нямаше централен плот. Огледа се из стаята за нещо здраво. Столът.

Вдигна го, залюля го на нивото на бедрото си и го запрати с все сили. Нещо изпука.

Повтори, като се целеше в същото място. Вратата се трошеше. Удряше отново и отново, знаейки, че всеки момент някой може да се оплаче от шума и продължи, докато едно парче от нея не се отцепи. Промуши ръка през процепа, достигна до ключалката отвътре и отвори.

Тя си беше отишла, този път физически. Нямаше шкаф, нямаше къде да се скрие. Прозорецът бе затворен отвътре, пък и беше твърде малък, за да се мине през него.

Огледа отново банята. Нищо. Никаква следа от нея.

Къде би могла да отиде? Къде може да се появи съвсем гола, къде появяването на голо човешко същество няма да предизвика особено учудване?

Върна се в спалнята, отвори шкафа и извади една от роклите й. Хвана я здраво в ръцете си, отиде до леглото и легна.

Отпусни се, отпусни се. Нищо няма да се появи в това напрегнато състояние.

По дяволите! Ако наистина е медиум, както казва тя, трябва да получи някакво съобщение.

Стана, отиде до банята и намери шишенцето с транквиланти. Този път действително ще се постарае. Ще я открие. Тя казваше, че двамата са един тим, че могат да поддържат връзка; добре тогава, ако й вярва, трябва да опита.

Глътна една малка таблетка, върна се до леглото, легна и изгаси лампата.

Майкъл затвори очи и започна да се отпуска. Просто мисълта, че е взел хапче, свърши работа. Може би беше само захар, но свърши работа. Започна да диша по-равномерно, отпусна се. Държеше роклята до себе си, покри се с нея; държеше я и мислеше за Мелани, за нейните форми, ръце, крака, за луничавото й лице. Няколко образа достигнаха до него в бърза последователност.

Биг Бен, Айфеловата кула, Бранденбургската врата, Испанските стъпала, Двореца на Дожите, Операта в Сидни. Отвори очи и разтърси глава.

Това бе нелепо. Не можеше повече да има видения, беше като всички останали. Седна на ръба на леглото и закри лице с ръцете си. Къде би могла да отиде?

Къде може да се появи един гол човек, без да предизвика объркване?

На стриптийз? В друга хотелска стая, в болница?

Нещо проблесна.

Една бяла, съвременна и ниска обществена сграда, с пилон и знаме отпред; дървета, ясно синьо небе, горещина.

Малка болница?

Видението не продължи дълго, но можеше да го вземе за основа. Имаше коли, големи коли паркирани отвън, това е Америка, черна кола, катафалка. Морга.

Отишла е в моргата, напъхала се е в един от тези ковчези, които приличат на чекмеджета на скрин и чака удобен случай да вземе нечии дрехи. След това ще бъде свободна.

Стана, тропна с крак и стисна главата си с две ръце.

Полудяваше! Навлизаше в страната на чудовищата от типа на Франкенщайн, във филмите на ужасите! Все пак, това което му се случи в близкото минало, не беше много далече от филмите на ужасите.

 

 

Остана още два дни в мотела.

Няколко пъти влизаше и излизаше, ходеше на разходки, беше му невъзможно да се концентрира върху нещо и не можеше да спи без валиум.

Обади се на управата за повредената врата и обясни, че е имал недоразумение със съпругата си, която го напуснала. Никой не прояви любопитство, след като плати за поправката. Семейните свади не бяха нещо необичайно.

Надяваше се на телефонно обаждане, бележка, но нищо не дойде. Разбира се, при нейния опит за астрално преместване бе възможно нещо да се е объркало и тя да е загинала. Нямаше представа как ще реагира, ако това се потвърди. Смъртта на приятели и роднини започваше дотолкова да става част от ежедневието му, че вероятно щеше да почувства облекчение, че отново е свободен.

Умиране и раждане!

Тогава се сети. Невероятно, как досега не му беше дошло наум за това. Емма.

Майкъл вдигна слушалката и поиска номера на родителите на Дейвид в Англия.

Затвори и зачака. Запали цигара, вкусът не му хареса и я угаси.

Телефонът иззвъня. Беше бабата на Емма.

— Обаждам се да разбера как вървят нещата? — каза той.

— О, Майкъл, колко мило, откъде се обаждаш?

— От Ню Йорк — излъга. Ако кажеше, че се намира на пет мили от Линчбърг, трябваше да обяснява твърде дълго.

— Още ли си там? Мелани ни каза, че се връщаш в Кан.

Беше подготвен за това. Не се двоуми дълго. Картината се изясни.

— Забавих се, работа.

— Всъщност очаквахме тя да ни пише или да се обади, за да каже как е Емма, снощи звъняхме там.

— Звънели сте там? В Кан? И тя не отговори?

— Е, ние знаехме, че не е там. Опитвахме се да се свържем с теб.

Гласът й стана малко напрегнат, малко предизвикателен. „Решението беше съвсем неочаквано… доста се разстроихме.“

— Много съжалявам. — Майкъл се запъна. — Какво точно направи Мелани?

— Тя просто се появи преди два дена и каза, че трябва да вземе Емма и да я заведе на лекар заради някаква имунизация, която не се хванала. Носеше и писмо за доказателство.

— Писмо?

— Да, от вашия доктор в Ница, в което се казваше, че ваксината, която пуснали в обръщение, била лоша и всички имунизирани деца трябва веднага да отидат за лечение.

— Как беше облечена? — попита Майкъл.

— Облечена? Защо?

— Дадох й малко пари да си купи нови дрехи, защото винаги изглежда небрежна. Чудя се дали го е направила — излъга той.

— О… носеше нещо като униформа на детегледачка. Направи ни силно впечатление. Но ти имаш ли вести от нея?

— Да, разбира се. Тя е в Лондон и утре излита за вкъщи.

Размениха баналните приказки за времето и той затвори.

Мелани бе отвлякла Емма.

Значи тя щеше да го изнудва, направо да го изнудва, докато не се съгласи да роди детето.

Тя разчиташе на чувствата му към Емма. След като можеше да чете мислите му, очевидно знае, че ще се безпокои все повече и повече с всеки изминат ден, ще се чувства все повече и повече отговорен и накрая ще капитулира.

С Мелани трябваше да се действа много внимателно.

Наистина много внимателно.