Ендрю Лоурънс
Предчувствието (8)

Глава осма

В резултат на двете произшествия — едното обезпокоително, а другото изпълнено с ужас — Майкъл постигна съгласие със себе си и прие факта, че Мелани е необикновен медиум и че самият той притежава удивителни ясновидски способности.

Когато се завърнаха отново у дома след откритията в Хуелар, те разчистиха една от стаите за гости и я преобразиха в един вид работна стая, като преписаха родословното дърво с големи черни букви върху една от белите стени.

Сега всичко се връзваше добре; освен Жана Шапле, родена в Мелун през 1567 година и Мари Шапле дьо, Ностредам, родена в Париж през 1594 година. Липсващата връзка можеше да се докаже единствено от Сарините и неговите собствени спомени за човекоядство, които, с умиращите от глад и изяждащи собствените си деца средновековни хора, навеждаха на мисълта за някоя обсада от онова време.

Издирванията на Мелани насочваха към няколко такива обсади: Кале 1558, Шартр 1568, Рошел 1573, Турне 1581, Руан 1591, Париж 1594 и един от начините да се открие коя е въпросната обсада бе да се посетят всички тези места и да се види дали ще се случи нещо.

Те успяха в Испания. Защо да не успеят и сега?

Отново тръгнаха с колата, с намерение да посетят всички тези места и започнаха от крепостта Турне на югозапад, после подкараха направо към Шартр, където търпеливо очакваха да им се явят видения в катедралата, но експериментът не даде никакви резултати.

В провинциалния хотел, в който отседнаха да пренощуват, Майкъл се събуди облян в студена пот от далечни звуци на пневматични чукове, същите които беше чул в Албакота. Струваше му големи усилия да отиде в съседната стая и да събуди Мелани.

— Чух отново пневматични чукове и булдозери — обясни той. — Питам се дали и ти не си ги чула?

Тя незабавно записа на лента описанието му какво е чул и почувствал, после той взе хапче за сън, върна се в стаята си и заспа дълбоко.

Когато на другия ден слязоха за закуска, Майкъл видя заглавието на първа страница на вестника на някакъв човек.

Нов испански хотел се срутва.

Двеста души вероятно загинали.

Излязоха да купят вестника и прочетат подробностите как хотел Клавелес в Албакота се е срутил след лек земен трус.

Имаше снимки, разкази на очевидци на злополуката, която бе станала към четири часа сутринта и Майкъл разбра, че е видял всичко това три седмици преди да се случи в действителност.

След силното черно кафе той разказа на Мелани как е ходил по улиците на Албакота през нощта, когато бяха там и е видял новия хотел в руини. Въпреки че тя му съчувстваше за преживяното, мисълта че това е било предсказание, че би могъл да спаси хората, ако беше казал по-рано за своето видение, накара Мелани да се разгневи на упоритата му решителност да се отрича от собствените си възможности.

— Норма е мъртва, Сара е мъртва, съпругът й също умря, всичко бе предсказано от Сара, собствената ти дъщеря; самият ти си сънувал същите сънища като нейните, имал си същите предчувствия, сега си предусетил едно голямо нещастие и въпреки това ти все още не се доверяваш напълно? Как можеш да не вярваш? Имаш ясновидски способности, каквито малко други хора на земята са могли да развият. Длъжен си да ги използваш!

— С каква цел? — попита той.

— За да докажем на невярващите, че нашите умове са нещо повече от временни банки за непотребни спомени. Ясновидството, погледът към миналото, предсказанията са първи признаци, че нашето съзнание може да манипулира — дори да разрушава физически и биологични обекти. Точно сега се извършват, секретни изследвания в специални лаборатории, създадени от военни и тайни служби, защото скоро ще започне психологическата война! Искам да съм въоръжена и то добре въоръжена преди всички останали, а заедно ние ще можем да имаме поразително влияние над света.

Той не каза нищо, опитвайки се да схване това доста внезапно и изненадващо избухване от страна на Мелани.

— Скоро ще започне психологическа война? — повтори той.

— Още никой не го е забелязал, но в този момент някои изключителни умове правят необичайни неща, не ти ли се струва така? Само този, който жадува за слава, се показва на сцената. Мислил ли си някога за тези, които никога не се разкриват сами, като мен например? Само ти знаеш на какво съм способна, но дори и ти не знаеш всичко.

В погледа й имаше нещо обезпокоително. За момент той имаше чувството, че пред него се намира фанатик.

 

 

В Париж те отседнаха в хотел Сен Жермен, където Майкъл бе отсядал често и преди.

Мелани не настоя да започнат веднага с издирването, по-скоро обратното; тя се увлече от това да бъде най-обикновена туристка и призна, че никога не се е качвала на върха на Айфеловата кула и че много й се иска да посети Центъра Помпиду.

Той се възползва от настроението й я заведе на два от любимите си ресторанти — на обяд в единия, който се намираше в района на Етоал и на вечеря в другия, близо до портата Сен Дени.

Когато вървяха към улица Лафайет и търсеха да хванат такси, съвсем случайно съзря едно много мършаво, накуцващо куче, при вида на което потръпна. Това сиво и краставо същество с жълти очи и стърчащ през кожата гръден кош му беше страшно познато. Опашката му бе отрязана неотдавна и когато то се опита да я размаха за поздрав видя, че е червена и просмукана от кръв.

— Какво гледаш? — попита Мелани, когато кучето ги отмина.

— Онова куче.

— Какво куче?

Той спря и погледна назад към кучето, но то бе изчезнало.

— Едно жълто куче — много слабо, краставо и без опашка, Полюкс, принадлежеше на аптекаря… — Той се вцепени. Странна работа, думите бяха изскочили така естествено.

Затвори очи. Беше се промъкнал назад в миналото с голяма лекота. После отново се застави да мисли за кучето и си спомни, че го видя да вдига слабото си краче до ъгъла на една сграда — цялата дървена, с надвиснали напред греди и гладки каменни стъпала, водещи надолу и наляво. Сега той се намираше там с онази силна болка от глад, въпреки изядените току-що четири блюда. Отвори очи.

— Нататък вляво се намираше малка уличка, която водеше към пазара и църквата, където бяха разположили комуналната кухня. — Той хвана Мелани за ръка и я поведе да огледат съвременните сгради наоколо. Започна да се обърква, миналото бе погребано и построено наново. И тогава, както гледаше земята, забеляза ъгловия камък на една стара постройка.

— Тук беше. Това е старо, напълно оригинално. Улицата водеше нататък.

Там нямаше улица, а само солидна стена, която се издигаше на осем етажа над тях.

— Някъде вътре е, те са застроили мястото. Нека да го заобиколим.

Обиколиха целия блок, който покриваше доста голяма площ. За да влязат вътре, трябваше да изчакат до сутринта, защото двете огромни врати, които водеха към вътрешния двор, бяха затворени и заключени за през нощта, а не беше удобно да събудят портиерката, за да й заявят, че търсят някаква обсада от шестнадесети век.

Той направи груба скица на местността върху парче хартия и отбеляза мястото, където бе видял кучето и познал ъгловия камък. После се върнаха в хотела.

Майкъл стана в шест и тридесет и отиде да почука на вратата на Мелани. Тя вече се бе облякла.

— Щях да те събудя в седем — каза тя.

— Как ти понесе суфлето от раци?

— Чудесно. Спах като труп.

Той стисна ръката й. Не беше се затруднил много да я убеди да опита нещо ново, тя започваше да става чревоугодник.

Върна се отново в стаята си, изми се, обръсна се и се облече, отбелязвайки че перспективите за сутрешната работа му действат възбуждащо. Радваше се на разследването, на разкритието. Беше се наспал добре, без успокоителни и без сънища или кошмари.

През деня улица Сент Аниол бе доста различна. Наблизо имаше пазар и хората нареждаха сергиите си; месарите и продавачите на зеленчук отваряха, камиони се разтоварваха и навсякъде имаше каси. По канавките течеше прозрачна, чиста вода и във въздуха се носеше аромат на прясно кафе.

Много лесно намериха ъгловия камък, а големите входни врати малко по-нататък сега бяха отворени. Мелани провери дали касетофонът, който висеше на една каишка на рамото й, е готов за включване.

Една къса чакълена алея водеше от вратите към пълния с дървета вътрешен двор, пясъчна пътека се виеше покрай лехите с разнообразни цветя и се насочваше към входовете за апартаментите и офисите. Портиерката още не беше станала; вратата й беше затворена и пердетата спуснати, така че имаха възможност да разгледат наоколо, но нямаше абсолютно нищо, което да напомни на Майкъл за нещо специфично.

Решиха да излязат и обиколят блока, както бяха направили предишната нощ. Ако бяха в Лондон, сигурно щяха да се натъкнат на малка уличка, но тук изглежда нямаше друг път за влизане.

Те заобиколиха трите страни на зданието тогава неочаквано откриха врата обкована с шипове, която очевидно водеше към тесен проход между две здания. Майкъл нямаше нито спомени, нито някакво усещане, но мястото ги привличаше и те опитаха дали вратата е отворена. Беше заключена. Улицата бе съвсем пуста и докато Мелани се оглеждаше наоколо, Майкъл се хвана здраво за шиповете и се повдигна, за да погледне вътре.

Алеята беше тъмна, застлана с обли камъни, дълга около двадесет и пет фута и водеше към входа на много стара постройка, една църква. Той позна църквата, позна вратата на криптата и си спомни, че всичко се бе случило в криптата.

— Как за Бога ще влезем вътре?

— Мисля, че трябва да поразпитаме наоколо — предложи Мелани.

— Под какъв претекст?

Тя се засмя, вдигна платнената си чанта и внезапно я метна през вратата.

— Защо направи това? — попита поразен Майкъл.

— Миналата нощ сме били преследвани от крадци и сме се отървали, като сме хвърлили чантата. Сега искаме да си я вземем обратно.

— Крадци? Това не е Ню Йорк.

— Е, хайде! Париж е чудесен, но и тук се извършват престъпления, нали?

Идеята не беше лоша и им даваше извинението, от което се нуждаеха. Започнаха да разпитват наоколо. Съчувствие, безразличие — срещнаха всички характерни черти на човешката природа, но не намериха ключа.

Най-накрая портиерката от един вход надолу по улицата им помогна; сградата принадлежала на някакъв манастир, който се преместил в провинцията преди години и криптата се използвала за склад на мебелите им. Най-добре щяло да бъде да се прехвърлят през вратата.

Майкъл зае няколко каси от една сергия зад ъгъла, нареди ги една върху друга, успя да се покачи достатъчно високо и да прехвърли от другата страна, въпреки че в един момент за малко не си скъса панталона.

Мелани, ловка като котка, го последва с извинението, че ако някой попита, ще отвърне, че си е изгубила и едната обица, а два чифта очи виждат по-добре от един.

След като и двамата се озоваха в тъмния, усоен, калдъръмен проход, шумът от външния свят изчезна напълно. Те отидоха заедно до вратата на криптата.

Желязната дръжка се завъртя лесно и въпреки че вратата не беше заключена, все пак беше захваната за касата с катинарче. То беше толкова смешно малко в сравнение с вратата и очевидно така лесно за счупване, ако имаха лост, че те се ядосаха. Достъпът им бе преграден от едно малко парченце метал и те не можеха да направят нищо.

За досада на Майкъл, Мелани стоеше като вцепенена и гледаше втренчено препятствието. Самообладанието й го вбесяваше. Тя толкова пъти се бе справяла успешно с такива проблеми, че той бе започнал да разчита на нея да оправя нещата, но не виждаше какво би могла да направи в този случай.

— Искам да те помоля за нещо — каза тя много тихо.

— Аха?

— Искам да отидеш до другия край на алеята, да застанеш с лице към вратата и да не се обръщаш, докато не ти кажа.

Майкъл понечи да попита защо, но тя вдигна ръка: „И те моля да не задаваш въпроси.“

Тогава, приемайки че Мелани желае да задоволи естествена нужда, той се усмихна, обърна се и отиде до другия край на прохода. Загледа се във вратата и започна да брои. Не бе правил това от времето на последната игра на криеница преди много години. Когато стигна до сто, очакваше да го извика, но тя не се обаждаше.

Не искаше да я кара да се чувства неудобно и продължи броенето, но когато стигна до двеста, реши че е достатъчно и погледна скришом. За негова изненада Мелани не беше там и вратата бе широко отворена.

Премина на бегом алеята, погледна катинара, който бе отворен по някакво чудо и влезе в криптата.

Беше тъмно като в рог.

— Мелани?

— Да. Тук съм.

— Как влезе вътре?

— Просто използвах една фиба.

— Защо не ми позволи да гледам?

— Това ме изнервя, а тържествено съм обещала на човека, който ме научи как да го правя, да не го показвам на никого.

Очите му постепенно свикнаха с мрака и той забеляза горе от дясната си страна малко прозорче с решетка.

— Затвори вратата — каза Мелани, — тогава съвсем ще привикнем към тъмнината. Тук има прекрасни неща, виж онзи аналой и този олтар.

Майкъл затвори вратата и веднага бе обгърнат от много позната миризма. Гадна миризма на влага, не на изгоряло, а на преварено — задушена риба, месо, развалени зеленчуци — отвратителната миризма на гнило.

— Тук ли е? — чу той гласа на Мелани да пита някъде отдалече. Опита се да отговори, но установи, че не може; гърлото му бе пресъхнало и се затрудняваше да диша. Осъзна, че го сърби навсякъде и трябваше да почеше кокалестите си ръце.

Погледна нагоре към зарешетеното прозорче и видя как то постепенно се разширява. Докато го наблюдаваше, то по съвсем удивителен начин се удължи, сякаш бе направено от някаква мека пластмаса или се топеше. Променяше формата си и тогава се затъмни от парата от казана точно под него, където стоеше Мелани, неподвижна като статуя, омагьосана от това, което ставаше около тях.

По гърба му полазиха мравки от стенанията, тежкото дишане отзад и гангренозната смрад на мъжа с хлътнали бузи и изскочили от орбитите очни ябълки, който мина покрай него.

От сенките започнаха да се появяват хора, всичките смъртно бледи, които се движеха бавно, сякаш всяко усилие им струваше огромни мъки.

Внезапно Мелани изпищя.

Гласът й бе изпълнен с неподправен ужас и той я съзря, заобиколена от три призрачни фигури, които се опитваха да я сграбчат, но бяха твърде слаби. Те й галеха ръцете, краката, тялото, с алчни от глад очи. Той протегна ръката си и видя, че е само сивкава кожа и кокал.

Премина някаква жена, която носеше детето от неговия спомен — много слабо бебе, безжизнено, но все още дишащо. Тя съблече малкото дрешки, в които бе облечено и го пусна с главата надолу в казана. Мъжът с тоягата го разбърка и тогава вратата в далечния край, двойната входна врата на криптата неочаквано се отвори и четири мършави индивида нахлуха, дърпайки след себе си тръстикова рогозка, на която се намираше тялото на дебел мъж. Веднага го заобиколиха хурии, разкъсаха дрехите му и го насякоха, като мърша от умряла антилопа.

— Спри ги! — изпищя в ужас Мелани. — Спри ги!

На фона на всички тези ужасии тя дълбаеше в себе си, разкъсваше собствените си рамене, изстискваше кръвта си. Жената, която бе хвърлила детето в казана, танцуваше, държейки една ръка, от изтръгнатия от рамото край на която капеше кръв, очите й бяха широко отворени, устата застинала в просташка усмивка.

… Той се обърна да види какво става с трупа. Най-силният от мъжете, които го бяха довлекли, извиваше главата, извиваше я брутално, докато костите не изпращяха; другите държаха останките от трупа, той дръпна, а някой замахна с нож и главата се отдели като изкоренен стрък трева.

Стисна силно очи, тогава усети леденостудено вкопчване в китките си. Погледна с див поглед, няколко души го хванаха за врата, ръцете, глезените, повдигнаха го и щяха да го пуснат направо във врящата вода. Изкрещя. Разтвориха му насила устата и вкараха една пръчка между зъбите. Това бе краят. Ето как щеше да свърши.

Ще го задърпаха към котела, после по някаква причина назад към малката врата и той видя ръката си, собствената си китка със синия маншет и часовника, премигна и погледна към хората, които го носеха и видя, че това са здрави, загрижени хора, облечени във всекидневни дрехи. Видя Мелани, която го гледаше неспокойно, сложила пръст на устата и очевидно го молеше да мълчи.

— Allez mon vieu, tranquille. Tranquille, ’on ne va pas te a’re mal… — му говореше някой, успокоявайки го. Положиха го на една пейка, някой намери отнякъде електрически ключ и под сводестия таван светнаха няколко мътни крушки. Около него стояха четирима души, една възрастна жена в черна рокля му предлагаше чаша с вода. Мелани седеше на един стол срещу него с мокра коса, изпотена и пиеше вода от друга чаша.

— Какво стана? — попита той, задъхвайки се.

— Ти си епилептик и си имал припадък. Дръж това после ще говорим — бързо каза Мелани.

— Видя ли всичко? — попита я той.

— Да. Да, видях. Не говори сега.

Той чу полицейската сирена отвън и малко след това пристигнаха двама униформени мъже с носилка.

Шушукане, предложения, съвети, после експедитивните мъже избутаха околните, огледаха го, провериха очите му, повдигнаха клепачите му, премериха му пулса, попитаха го дали може да стане и да ходи, после премериха пулса на Мелани.

Наметнаха ги с одеяла и спокойно и внимателно ги изведоха от ужасната крипта в пасажа на дневната светлина. На улицата се бе събрала голяма тълпа. Полицаите бяха там и я държаха на разстояние.

— Qu’est ce qui se passe? Quoi? Pourquoi? Qui es?

За трагедии хората винаги намираха време.

Влязоха в относително удобната линейка — с тъмни прозорци, хората отвън се взираха, без да могат да видят нищо. Той седна и затвори очи; миризмата все още бе в ноздрите му; как можеше нещо от миналото, от преди стотици години, да бъде все още толкова силно, толкова отвратително? Тези ръце, неговите ръце, тази набръчкана суха кожа, тези язви!

Линейката тръгна с виеща сирена, която ечеше и разчистваше улиците напред. Колко потресаващ за тези, които бяха преживели злополука и какво облекчение за него беше този звук на съвременната сигурност.

— Чу ли какво ти казах? — чу Мелани да го пита. — Имал си епилептичен припадък. Били сме там да търсим ръчната ми чанта и ти си припаднал.

Той кимна. Не можеше да говори, не можеше да разграничи напълно миналото от настоящето. Какво ги накара да се материализират, онези ужасни същества? Неговата собствена сила? Тази на Мелани? Дали не бяха нахлул неканени при връщането си в този свят? Дали тревожните следи не продължават да живеят там?

Тогава неочаквано повърна — толкова бързо, че не успя да се овладее. Санитарят веднага се притече на помощ с пластмасова купа и кърпа, после даде разпореждане да намалят скоростта. Това не беше повдигане, бе четиривековното отвращение на вкуса в устата му от онова бяло месо, от стърчащата оглозгана кост от големия казан. Какво ли са направили с главите, с очите? И отново му се догади.

Майкъл трепереше, целият се тресеше. Хората помислиха, че ще припадне отново. Видя спринцовката, сестрата, която държеше иглата нагоре, малката струйка течност за проверка, миризмата на медицински спирт, навития си нагоре ръкав, бодването. Трябваше да каже на Мелани, преди да е забравил, преди да изгуби съзнание…

— Мъжът, който разбъркваше врящия казан, старият мъж, той и аз единствени оцеляхме… той бе бащата на моето дете… и аз умрях, разбираш ли! Като Сара, умрях преди дори да го зърна…

Главата му започна да бучи, очите му да се замъгляват. Всичко ще се оправи, само това искаше, инжекцията започваше да действа. Последната мисъл, която му мина през главата, преди да потъне в сън, бе един въпрос… Как влязоха вътре?

Мелани никога не бе употребявала фиби за коса.

 

 

Задържаха Майкъл в болницата два дни, хранеха го добре и провериха състоянието на целия му организъм, както и документите му за самоличност.

Бяха много внимателни и не им предявиха никакви обвинения за това, че са разбили вратата и влезли незаконно. Мелани се справи с цялата работа с обичайното си хладнокръвие. Историята била съвсем обикновена. Предната вечер били преследвани от крадци и тя хвърлила чантата си над вратата, покатерили се през нея да си я вземат отново и по всяка вероятност това усилие причинило припадъка. Той се развилнял, но погрешка се нахвърлил върху вратата на криптата и припаднал вътре. Тя загубила самообладание, разпищяла се силно, а хората разбили вратата и й се притекли на помощ. Повечето бяха помислили, че става убийство или изнасилване; никой не предположи и най-малко, че вътре в криптата двамата са преживели ужаса на обсадата на Сен Дени.

Единственият неблагоприятен резултат от случката бе че полицията взе шофьорската книжка на Майкъл, докато не се яви с медицинско заключение, че не е предразположен към епилептични припадъци. Вследствие на това той остави колата в един гараж и купи за себе си и Мелани обратни билети до Ница.

Полетът му подейства успокоително и реши, че и двамата имат нужда от почивка, за да се освободят от всичко това. Мелани беше изпитала голям страх, все още бе ужасена и призна, че има нощни кошмари. Двамата бяха преживели свръхестествен ужас и това, заедно с евкалиптовата горичка, а за него и бедствието в Албакота, допълнително изостряше нервите му, които нямаше да издържат много дълго, ако нещата продължаваха така. Спокойствието и сигурността да лети в модерен самолет с всичките му приспособления и скорост му действаха благотворно. Хвана ръката на Мелани и докато пиеше чаша студен портокалов сок, предложи да отидат в Ню Йорк на почивка. Можеха да отседнат в хотел Идън Булевард, докато се възстановят.

Мелани безропотно се съгласи. Бяха постигнали невероятното. Той беше медиум с потвърдена сила и надали бе уместно да се доказва дали е наследник на Нострадамус или не. Явно беше такъв, явно отново преживяният спомен принадлежеше на Жана Шапле, която с ядене на човешко месо е преживяла обсадата, за да умре после при раждане. Пиерет Шапле дьо Ностредам бе нейна дъщеря; записаните в документите места и дати съвпадаха. Това затваряше семейния кръг. Сега Майкъл трябваше да се пренесе не в миналото, а в бъдещето.

— Не, ако ще трябва да преживявам последиците от земетресения, преди те да са станали в действителност — рече той.

— Ами ако това са предчувствия за удоволствия? Да знаеш, че два дълги крака са самотни в съседната хотелска стая или пък кое число ще се падне на рулетката?

— Ти приличаш на посредствен дявол, който използва много стария номер с изкушението, за да купи прекрасната ми душа. Чел съм го и запомнил от доктор Фауст, благодаря. Това, което искам да предвидя и с което искам да започна, е моята собствена съдба.

— Може би не е благоразумно.

 

 

Останаха в Кан три дена, след което излетяха от Ница директно за Ню Йорк.

Обикновеното и скучно висене по летищата, самото пътуване със самолет и бъркотията бяха това, което желаеше най-много — чувството, че принадлежи към живите хора, заети с някаква дейност в космическия век. Трите нощи, които прекара сам в спалнята си, бяха тревожни, изпълнени със страх от спомени и видения.

Сега се чувстваше толкова спокоен и отдалечен от неотдавнашното минало, че когато се облегна назад и намести предпазния колан, се надяваше да заспи и засънува, но този път нещо приятно. Удаде му се доста лесно.

Моментално се намери на един вълнолом и махаше за сбогом на някакво семейство, което заминаваше с кораб. До него стояха две деца на неговата възраст. Беше дете, държеше ръката на някого, когото обичаше и на когото се доверяваше, носеше моряшко костюмче и сламена шапка.

— Добре ли си? — попита Мелани. — Дишаш много дълбоко.

Тя се грижеше за него, безпокоеше се за състоянието му, сега той бе ценен. Ще се опита да я прелъсти в Ню Йорк, може би това ще ги отрезви.

— Бях на някакъв вълнолом и махах на някого. Бях около шестгодишно момче, викторианско, бих казал.

— Твоят дядо?

Неговият дядо. Сигурно е бил собствения си дядо. Защо не? Той можеше да бъде свой дядо, майка, прапрадядо от двата рода, но никога свой чичо или леля, брат или сестра.

Промени позата си и отвори едно око да погледне белите облаци долу, старата позната снежна гледка. Отново затвори очи.

Проблясъкът дойде съвсем ясен и той се изправи на седалката.

— Какво? — веднага поиска да узнае Мелани. — Какво беше това?

— Намирах се в асансьора вкъщи, натисках копчетата, но нищо не работеше.

— Какво друго?

— Нищо.

Тя сви рамене и се облегна.

— Това не е предсказание, това е предупреждение — каза Майкъл. — Много е неприятно.

Позвъни на стюардесата и помоли за голямо уиски.

— Да не се напиеш?

— Защо не, ние сме на почивка. — И стисна крака й по не съвсем бащински маниер, тя повдигна вежди, но не отмести ръката му. Така че той я остави да стои там и се радваше на усещането от младата плът под плисираната пола.

Когато питието пристигна, Майкъл трябваше да поеме чашата, но след като отпи глътка, върна ръката си обратно на същото място и Мелани не направи никакъв опит да я махне.

Доволен, той заспа.

 

 

На витрината на галерията Шолман в Източен Бродуей беше изложена картина с маслени бои от Раулк.

Представляваше пейзаж от Испания или Италия, доста различен по стил от трите, които Майкъл имаше вкъщи.

Той влезе в галерията и разгледа колекцията: бяха пейзажи от Флоренция и околностите — бледорозови, с бледно небе, есен и зима — период, за който нямаше представа, че Раулк е преминал. Беше впечатлен и доволен, това повишаваше стойността на неговата малка колекция.

— Притежавам три от по-късните му работи — каза Майкъл на уредника на галерията. — Доста по-различни са от тези.

— Той премина през три различни периода — отвърна мъжът. — От кое време са вашите?

— Седемдесет и първа, седемдесет и втора…

— Сега са доста скъпи. Надяваме се да изложим неговите последни планински пейзажи, включително и този, върху който е работил, когато е умрял.

— Какво?

— Той загина преди две седмици. Не знаете ли? Всички вестници писача. Съвсем необичайни обстоятелства, ударен от светкавица. Мислят, че металният триножник е привлякъл гърма.

Майкъл издаде няколко съчувствени звука и приближи лицето си близо до едно от платната. После, като се посъвзе малко, излезе. Раулк умрял. От всички точно той. Можеше да го предупреди. Но как?

Раулк никога не би му повярвал. Как можеш да предупредиш човек, без първо да го убедиш, че си медиум, че е във възможностите ти да погледнеш в бъдещето? А хората искат доказателства.

Какво ли е станало със Сигрид?

Трябваше да й се обади незабавно, да се свърже с нея, да разбере повече.

Толкова много хора около него умираха… Кога щеше да свърши тази фаза, този цикъл, ако това бе цикъл?

Тръгна по Пето авеню и реши да купи подарък на Мелани. Никога не й беше подарявал нищо, въпреки че бяха станали доста близки, а сега с последните новини разбра, че няма по-близък приятел от нея. Кой друг имаше, който да знае толкова неща за него, на когото да може да се довери?

Спря се пред един бутик за старинни бижута и влезе вътре. Колие с подходящи обици? Дали ушите й бяха пробити? Купи комплекта и се върна в хотела. Мелани лежеше в леглото си и четеше вестник. Изглеждаше доста доволна, така че той не й каза за Раулк.

Подаде й кожената кутия с бижуто. Тя го погледна така, сякаш не беше сигурна дали трябва да я приеме. След това я отвори и очите й се разшириха.

— Знаеше ли, че това е любимия ми камък и цвят?

Той нямаше представа. Или може би знаеше? Сигурно знаеше всичко, без да разбира. Тя го целуна леко по бузата.

— Защо? — попита.

— Защото мисля, че си го заслужила, а аз мога да си го позволя. — След това й разказа за Раулк, но тя почти не реагира. Животът му щеше да бъде пълен с такива предчувствия; номерът бе да ги различава и да ги използва.

Обядваха в един ресторант, който той познаваше. Мелани се чувстваше по-добре в Ню Йорк, леката храна й харесваше повече, ръсеше сосовете, подправките, пиеше кока-кола, без да изглежда притеснена. Защо не, ако това наистина й доставяше удоволствие? Тя все още бе гимназиално момиче. Хамбургери. Спомени от детството. Наблюдаваше я как яде голям сладолед с плодове — толкова неестествен, колкото бе висока чашата. Смучеше колата си със сламка. Наистина беше много млада.

Мелани толкова хареса тези хамбургери на обяд, че Майкъл предпочете да вечерят по-рано, понеже възнамеряваха да отидат на кино. Изпиха няколко питиета и се почувстваха толкова доволни един от друг, че тя предложи да се върнат обратно в хотела.

В асансьора, където за пръв път тази вечер се оказаха сами, той я целуна по устата и тя му отвърна. Той старателно бе изместил мисълта да спи с нея далеч в съзнанието си и се обърка от това внезапно предизвикателство.

— Виж, какво млада госпожице, този вид държане води до изнасилване.

— Не е нужно.

— С мен е така. Аз съм наследник на Жом Ланот, забрави ли?

— Искам да кажа, че не е нужно да се стига до изнасилване.

Асансьорът спря на техния етаж и те излязоха. Тя потърси ръката му, която държеше ключовете от двете им стаи, взе неговия и го пусна в джоба на сакото му.

— Няма да имаш нужда от него довечера.

Остави го да отключи и го поведе навътре. Беше тъмно, наближаваше девет часа.

— Ще имаш ли нещо против този първи път да не палим лампите? — попита тя.

Той я притисна към стената и я прегърна мелодраматично. Мелани се засмя, Майкъл бавно я съблече, след което я занесе в леглото.

Когато смъкна своите дрехи и свикна с полумрака, той забеляза, че е преместила огледалото и го е облегнала на една маса, за да може да се вижда сама от леглото. Може би сега щеше да разбере смисъла на тази чудновата идея.

Той се настани в леглото до нея и тя се озова отгоре му като пиявица — трептяща, трескаво страстна — трябваше да се бори, за да може да диша.

Майкъл свърши бързо, твърде бързо. Мелани прошепна нещо и изстена и той не разбра дали не се преструва. На неговата възраст би трябвало да се владее повече, но беше като хлапак, неспособен да задържи внезапния си порив.

— Извинявай — каза.

— Защо?

— Un poco rapido!

— Беше хубаво. Аз давах, а ти вземаше, точно това исках.

Дали взимаше хапчета, това наивно дете?

— Взимаш ли хапчета?

— Много ми е хубаво — каза тя, плъзгайки се отново към него. — Мислиш ли, че ще се справиш още веднъж?

Тя се плъзгаше много леко по него и го целуваше. Не беше девствена, тя никога не е била девствена. Беше се заблуждавал през цялото време, беше искал да вярва, че е невинна. Той беше наивното дете. Внезапно тя се отдели от него, легна по гръб до ръба на леглото и протегна ръка за ключа на нощната лампа.

Той се сети за огледалото. Дали сега не беше дошло времето за представления?

— Отивам в банята — каза тя и стана от леглото. Премина гола през стаята и остави вратата отворена, така че той можеше да чува какво става. Как може едно такова срамежливо момиче да стане изведнъж толкова безсрамно?

Тя се появи отново и застана на вратата, после отново се вмъкна в леглото до него. Сграбчи го и започна да го възбужда, премести се върху него, а той се правеше на умрял, след това, когато се възбуди, я обърна и се качи отгоре й.

За момент се боричкаха, изкуствена борба с изкуствени възражения, а Майкъл беше в нея и мушкаше, отново и отново, вече сигурен, знаещ, че ще издържи, радващ се, че ще издържи, а тя се движеше заедно с него дълго време, после внезапно остана неподвижна и той усети как една невероятна сила го изчерпва, изсмуква го.

Това беше нещо течно, осезаемо, един дошъл неочаквано бързо оргазъм, който продължаваше, още и още, изпразвайки го безкрайно. За момент си представи, че се е слял с огромна жена, с енергията на грамадно животно. Затаи дъх, усещаше как спермата се изсмуква от него. Опита се да се отскубне, но беше хванат като в менгеме между бедрата й, които вибрираха. Отблъсна се от нея, но не можа да се освободи; сякаш беше захванат в центрофуга, която го въртеше и изсмукваше организма му, душата му, силата му, всичко през тази безкрайна тръба между краката му, тази дълга цяла миля пъпна връв, която го свързваше с безкрайността.

Усети как започва да отслабва, как му се завива свят и тогава го освободиха. Измъкна се и се повали до нея, усещаше тялото й до себе си, абсолютно отпуснато, дори немощно. Откъде това крехко момиче имаше тази сила? Това ли имаше тя предвид, когато казваше, че между тях има много сила? Това ли бе една от придобивките, които идват заедно с ясновидската дарба? Никога не беше виждал подобно нещо.

— Добре ли си? — прошепна той, превъзмогвайки изтощението.

Тя не отговори. Дишаше тежко, ритмично, бе заспала дълбоко.

Тогава и той вдиша дълбоко въздух няколко пъти. Усещането беше невероятно. Искаше да го прави отново и отново. Господи, искаше да го направи отново.

Невероятно.

Телефонът иззвъня.

Протегна се раздразнен за слушалката. Сигурно някой е сгрешил номера. Никой не знаеше, че е тук, освен ако обаждането не е за нея.

Женският глас от другата страна му се стори познат и просто му каза „Здравей“.

— Кой е?

— Аз съм.

— Кой аз? — Някоя бивша приятелка, която го е видяла в хотела? Узнала е, че имат отделни стаи? Гласът му бе познат, но не можеше да се сети.

— Аз съм, Мелани.

— Какво имате предвид, Мелани?

— Аз съм, Мелани, малката червенокоска, която ти току-що облада.

Погледна през рамо към Мелани, която спеше дълбоко. Дали огледалото не бе двупосочно? Дали някой от съседната стая не ги наблюдаваше?

— Кой е?

— Аз съм, Майкъл, Мелани Форбс.

Без да изпуска слушалката, той седна в леглото и раздруса Мелани. Тялото й беше съвсем ледено. Леденостудено.

Погледна я, кожата бе толкова бледа, почти прозрачна.

— Астрално преместване, Майкъл. Не съм с теб в леглото, в Кан съм, в твоята къща.

Това беше нейният глас. Някакъв вентрилоквистки номер.

Разтърси тялото до себе си, видя се в огледалото как го разтърсва.

— Кажи нещо — помоли гласът й.

— Коя сте вие в действителност? — Беше изплашен.

— Аз съм Мелани, обаждам ти се от Кан, Южна Франция — бавно и спокойно каза гласът. — Напуснах физическото си тяло и съм тук.

— Какво искате да кажете?

— Пътувах през пространството, Майкъл. Астрално преместване. Достави ли ти удоволствие това, което направихме преди малко?

— Да — вежливо каза той.

— Ние сме чудесен екип, нали?

Той се съвземаше. Това бе някаква шега. Нямаше представа как се играе тази игра, но сигурно е намерила съучастник или нещо подобно и се преструва, че спи до него.

Трябваше да признае, че синхронът е идеален.

— Къде точно се намираш? — попита той.

— На най-горния етаж във всекидневната, лежа на дивана.

— Как можеш да се изтегнеш на дивана без тяло? — помисли си, че я е хванал.

— Психически.

Майкъл не каза нищо.

— Не ми вярваш, нали? Знаеш ли какво, звънни ми. Просто затвори слушалката и ми звънни. Надявам се, че знаеш номера. Можеш да го набереш.

Гласът изчезна.

Той бавно затвори телефона, после бързо се измъкна от леглото. По някакъв начин отпуснатото тяло на Мелани до него, студено и бледно, го караше да се чувства неспокоен.

Внимателно дръпна одеялото, после горния чаршаф и се вторачи в нея. Беше съвсем бяла.

Светна горната лампа. Като че ли гледаше мраморна статуя.

Докосна я. Плътта бе твърда и безкръвна, устните бели, очите здраво затворени, пръстите стиснати в юмруци. Беше свита в поза на ембрион, като че се предпазваше от удар.

Пъхна ръце под нея и я обърна. По раменете й имаше синини, по гърба синини и драскотини, но не драскотини от правенето на секс, а сякаш беше минала през градушка или прозорец от триплекс.

— Мелани? — каза със силен шепот. Нищо.

Провря ръка между ръцете й, за да премери пулса. Ударите бяха изключително бавни, петнадесет-шестнадесет в минута.

Пресегна се за телефона и започна да набира номера си в Кан, после затвори слушалката. Вдигна я отново, този път се обади на телефонистката и поиска номера.

— Можете да го наберете сам.

— Зная. Но искам вие да ми го наберете, моля ви, имам… увреждане.

— О, извинете. Веднага ще го имате.

Отново затвори телефона. Какво ли увреждане може да попречи на човек да набира по телефона?

Но това си е неин проблем, а не негов.

Постави ръката си на бедрото на Мелани, после поглади косата й. Бе фина и влажна.

Телефонът иззвъня.

— Свързвам ви, номерът е на линия.

Сигналът повтори четири пъти, после някой вдигна слушалката от другата страна.

— Здравей! — изрече гласът на Мелани.

— Само ми обясни как го правиш.

— Значи ми вярваш?

— Да, вярвам ти. — Държеше да остане спокоен, да продължи нататък.

— Трябва да ми повярваш, правила съм го и преди. Спомняш ли си, когато намери асансьорните техници в къщата и пеньоара на Сара в стаята си…?

Помнеше.

— Това беше един от първите ми опити. После, когато ме намери гола в градината на Реноар, този не беше много сполучлив. Стигнах само до брега, където за щастие не ми обърнаха внимание, защото те плуват там голи.

Тя се изкиска. За нея това беше една игра.

— Как го правиш? — попита.

— Помисли сам — каза тя. — Всеки би го направил, ако работи върху себе си. Сега ще се върна. Наблюдавай, ако искаш, но това може да те отврати от мен. Зная, че за известно време изпадам в конвулсии и спазми. До скоро!

И тя прекъсна. Стана му студено. Надигна се и отиде до банята да си сложи хавлията, после запали всички лампи в стаята и провери дали вратата е заключена. Взе един стол, сложи го до леглото и седна, без да отделя за миг погледа си от нея.

За известно време не се случи нищо.

Той стана и си сложи ръчния часовник. Девет часа и двадесет и осем минути, може би беше мъртва.

Тогава забеляза как един мускул на ръката й помръдна, като откъснат крак на паяк. Ръцете й се разтвориха, сякаш течността на живота нахлуваше обратно в нея. Главата й помръдна, след това краката й бавно се изпънаха.

Преобърна се по гръб, пръстите й се разгънаха и тя се изпъваше, докато се просна в цял ръст, съвсем вкочанена. Тогава цялото й тяло започна да вибрира, като че през нея минаваше ток. После седна изправена в леглото, отвори очи и той ахна.

Тя нямаше очи.

Просто те бяха бели.

Главата й се извърна, белите очи се взираха невиждащи право в него, цялото й тяло изпадна в силна конвулсия и сякаш някаква външна сила започна да я подхваща, разтърси я, хвана я здраво и я захвърли през цялата стая. Тя се удари в стената до вратата и падна омаломощена.

Майкъл стоеше като закован.

Сега тя дишаше много тежко, все по-учестено и по-учестено. Отново отвори очи; този път бяха нормални. Цялата беше вир-вода, избърса челото си, коленичи, разтърка натъртванията си и погледна нагоре.

— Господи, не искам да правя това отново — каза и започна да се изправя. — Ще ми помогнеш ли? Наистина много ме боли.

Той й помогна да стигне до леглото и тя легна, после седна в леглото и, като сграбчена от високо напрежение, замръзна, изпъшка и осветлението угасна.

В тъмнината той се препъна, докато търсеше запалката си. Отвори вратата и разбра, че има някаква неизправност с вратите на асансьора — някой викаше, а друг му казваше да не изпада в паника, уверяваше го, че помощта идва.

Когато вдигна запалката над Мелани, той я намери легнала по гръб със затворени очи и нормално дишане. Погледна през прозореца и видя, че из целия град е тъмно като в рог; само слабата светлина оттатък Хъдсън му говореше, че повредата е ограничена.

Разбираше, че трябва да остави Мелани да си почива, но искаше да знае какво се е случило. Съвпадението по време на припадъка и затъмнението можеше да се обясни с това, че тя е била засегната от същото нещо, което причини повредата, но беше се убедил отдавна, че съвпаденията са твърде елементарно обяснение на нещата, които не разбираш и не искаш да приемеш.

Докосна ръката й, беше топла.

Тя леко помръдна и измърмори нещо, което не разбра. Сложи ръка на челото й — беше влажно, но не особено горещо.

— Мелани? — проговори в тъмното.

— Здравей.

— Добре, ли си?

— Разбира се. Не бях само аз. Нямаше да мога да го направя сама.

— Кое?

— Може ли да ми дадеш чаша вода? Ужасно съм жадна. Най-добре напълни мивката и ваната. Ще има недостиг на вода.

Стигна някак до банята, запуши ваната и умивалника, пусна крановете за студена вода, после напълни една чаша, върна се и й я подаде.

— В пътната ми чанта има фенерче — каза Мелани. — Купих го в случай на нещо непредвидено.

Майкъл го намери, запали го, сложи го на масата по посока към огледалото, за да се засили светлината, после чу как водата намалява. Явно и на другите бе хрумнало същото.

Наблюдаваше как Мелани пие водата. Тя му подаде празната чаша, легна отново на възглавницата и моментално заспа, като уморено дете след цял ден на плажа.

Той се върна в банята, спря крановете и затвори вратата. В тъмното махна хавлията си и седна на тоалетната. Свиването, което усещаше в стомаха си, сега премина в колики — беше се изплашил. През последния час успяваше да потиска чувството си на страх, но бе изплашен. Стомахът му се превърташе и свиваше, призляваше му и имаше чувството, че скоро няма да му мине. Той вече нямаше работа с нормално човешко същество. Спомените, дори способностите за предсказване можеха да имат обяснение, но тази последна демонстрация бе нещо, с което със сигурност не можеше да се справи. Мелани не само се занимаваше с психоизследвания, но тя беше отишла по-нататък, играеше си с окултни сили и това беше опасно. Трябваше да я спре по някакъв начин.