Ендрю Лоурънс
Предчувствието (6)

Глава шеста

Когато пристигнаха у дома, Майкъл бе толкова уморен, че взе асансьора до първия етаж. Това беше признание за поражението; признание, че вече не бе толкова млад и жизнен, както преди. Не беше доволен, но едва ли можеше да очаква нещо друго, след като не правеше упражнения за поддържане на физическата си форма. Ходенето нагоре-надолу по стълбите помагаше, но тази вечер наистина чувстваше слабост в колената и се радваше, че бе задържал тази скъпо струваща глупост за возене на инвалиди нагоре и надолу.

Взе душ, сложи хавлията си и се присъедини към Мелани, която приготвяше закуска в кухнята, след като беше нахранила Емма и я бе сложила в леглото.

— Да похапнем горе и да си поотпочинем с малко музика — предложи той.

Мелани постави всичко на две табли и те ги занесоха до асансьора. Майкъл остави своята на пода, за да затвори вратите.

След като изгледаха новините по телевизора и той избра какво да слушат, Мелани предпазливо попита дали може да пусне една от касетите на Сара. Майкъл не можеше да й откаже.

Тя слезе доволна до стаята си, върна се с касетофона и го включи.

Гласът на Сара заговори с твърд металически тембър.

„Намирам се на открито в някакво лозе, много е горено, небето е бледосиньо и не съм сама. Има някакви стари жени в далечината, които не ми харесват, но чието присъствие ме успокоява, защото усещам, че ме дебне опасност. Тя идва от трима мъже — войници, френски войници, — единият от които е сакат. Те живеят извън селото с циганите. Сакатият иска нещо от мен, гледа златния кръст на врата ми и златната верижка. Тези войници са жалки, дезертьори са и, когато идват към мен, стискам здраво златното кръстче, за да ми донесе щастие, а на тях нещастие, защото в очите им виждам, че не са добри, че куцият е зъл… и аз усещам, че ще се случи нещо ужасно… нещо… ужасно ще се слу…“

Гласът спря. Магнетофонът мълчеше. Мелани го изключи.

— Това ли е всичко?

— Да. Имам четиринадесет записа на същия спомен и този е най-дългият. Никога не можа да си спомни повече.

Тя го погледна въпросително, „Не си ли имал подобен сън?“

— Не.

Той едва държеше очите си отворени, искаше да спи, беше отчаяно уморен.

— Съжалявам — рече той, — изтощен съм, трябва да си лягам.

Изправи се съвсем автоматично, наведе се и я целуна за лека нощ. Това изненада и двамата, но Майкъл бе твърде уморен да реагира, твърде уморен да се замисли какво означава това.

Сутринта всичко щеше да си дойде на мястото.

 

 

Мелани му донесе закуската в единадесет часа и седна на края на леглото, като го гледаше и чакаше да се събуди напълно.

Той седна, както винаги без пижама и без да се безпокои този път какво впечатление ще й направи. Тя вече не се смущаваше, отношенията им ставаха все по-домашни.

— Иска ми се да отидем в Испания колкото се може по-скоро — каза Мелани — Вече имаме достатъчно елементи, за да намерим тялото на Жом Ланот.

Майкъл я изгледа недоверчиво.

— Жом Ланот е бил погребан с кръста на момичето — започна да обяснява тя. — Ако намерим кръста, ще открием кое е то и каква е връзката му с Имакулада Алмарго, която се е омъжила за Уилям Фейнхоуп. Трябва да има някаква връзка.

— Какво си решила да правиш? Да го изровиш ли?

— Може и да не се наложи. Зависи колко са силни екстрасензорните ти усещания.

— Какво ще правим с Емма този път? Не можем да я вземам с нас в Испания.

— Мисля да я заведем в Англия при родителите на Дейвид; те ще се радват да поседи при тях, а и тя не е трудна за гледане сега, когато отпадна нощното й хранене.

— Кога ще заминем?

— Когато те устройва и тях също.

Испания. Винаги бе мечтал да отиде в Испания. Истинска ваканция с определена цел. По-лесно е да отиде сега, отколкото когато отново се залови за работа.

— Ще им се обадя да видя какво мислят по този въпрос — каза той и посегна към телефона.

Майката на Дейвид вдигна слушалката, зарадва се много да чуе какво прави Емма и изпадна във възторг, когато той я попита дали ще може да се грижи за нея около един месец.

— Това осмисля живота ми — каза тя и предложи Мелани да дойде със самолет в края на седмицата; те ще я посрещнат на летище Хитроу.

Майкъл резервира билети за Мелани и Емма и в деня на полета ги закара с колата до аерогарата. Седна на терасата на ресторанта да изпие една бира, наблюдаваше как самолетът излита над морето и се смалява във висините и се опитваше да подреди чувствата си.

Изпитваше съжаление, от заминаването им, чувстваше се като във вакуум.

Когато се върна в празната къща, осъзна че Мелани му липсва. Харесваше я, нуждаеше се от нейната помощ, искаше да вярва във всичко, в което вярва и тя, искаше да я разбира по-добре.

Изкачи се в нейната стая. Легна на леглото й и погледна собственото си отражение в огледалото.

Вълнуващо. Тревожно.

За какво й е това огледало тук? Дали само за да се оглежда в него? Той подозираше, че е за нещо друго, по-магьосническо. Но какво? Не я познаваше толкова добре, за да я попита. Тяхната домашна близост не бе стигнала дотам.

Ще може ли да разбере с предполагаемите си способности? Ще може ли да затвори очи и да тръгне към страната на великите откровения? Какво ли ще стане, ако навлезе в някой сън или спомен? Страхува ли се? Плаши ли се от свръхестественото?

Стана и отвори гардероба. Патерицата висеше на една кука и в него се появи ужасно желание да я докосне, но си спомни за болката, която изпити.

Как да избегне болката?

Какво ще стане, ако докосне други неща? Кутията за бижута на баба си? Защо тази мисъл се появи в главата му? Тя стоеше долу в кабинета на бюрото му, ковчеже от черен метал, позлатено отгоре и подплатено отвътре с червена коприна, в която държеше само една увеличителна лупа.

Той слезе долу.

Шест часа вечерта. Най-потискащото време на деня, най-високата температура в болниците, смрачаваше се, слънцето залязваше — часът, който мразеше най-много.

Отвори кутията за бижута, извади лупата, после седна удобно на въртящия стол и я положи на коленете си със затворени очи.

Прокара пръсти по повърхността на ковчежето, по щампованите кентавър и нимфи. Ковчежето не беше антика, а доста ново — от тези, които са се продавали със стотици в Щатите около 1915 година. Неговата баба бе държала бижутата си в него. Беше го купила от сувенирен магазин в Лонг Айлънд; облечена бе в синя рокля. Купуваше го за собствено удоволствие. Чувстваше се виновна, че го притежава, че плаща с чисто нова еднодоларова банкнота от портмонето си. Хенри ще се ядоса.

Кой е този Хенри?

Отвори очи и усети, че се връща в стаята от много далече. Усещането бе съвсем неочаквано — връщането, събуждането от дълбок, но кратък сън.

Хенри. Кой беше Хенри? Откъде изплува това име?

Неговата баба Луиз, дядо му Майкъл, леля Лизи, чичо Хари…

Чичо Хари! Чичо Хенри! Братът на баба му. Защо тя щеше да се страхува от него?

Защото Хенри й е дал парите за нещо друго, нещо за него, защото той не може да излиза. На легло е, болен е от коремен тиф. Той умира от тази болест, оттук и вината. Знаеше всичко това; знаеше го. Това не е сън или фантазия. Знае го и всички тези спомени са някъде в мозъка му. Как е стигнал до тях? И как е могъл да се пренесе напред да види бъдещето? Може ли това да стане като държи нещо друго, нещо ново, нещо, което няма минало?

Майкъл влезе във всекидневната, за да потърси нещо подходящо, взе малка картина на Раулк от стената — една скица с графит и туш, — постави рамката на коленете си, положи двете си длани върху стъклото и затвори очи.

— Вибрирай, по дяволите! — каза си и седя така доста време, чувствайки само гъдел по гръбнака си и по левия крак, който започна да се схваща и да изтръпва.

Тогава видя едно смешно изображение на Раулк, който рисуваше гръмотевична буря в планината. Стоеше до платно, поставено на триножник и нанасяше бои, в този момент светкавица разцепи небето. Бе толкова нелепо, че той се усмихна, отвори очи и стана. Явно подсъзнанието му изпращаше отговор — губиш си времето, като си въобразяваш, че си медиум и сънуваш всякакви неща.

След като окачи скицата на мястото й, телефонът иззвъня.

Беше Мелани, обаждаше се от Съфък, беше с родителите на Дейвид и Емма. Каза му, че всичко е наред и се връща в понеделник.

За да я зарадва, спомена за своя експеримент — опитал се е да види бъдещето, но не знае как да действа.

— Предсказанията сами идват до тебе. Държането на съвременна скица няма да доведе до нищо, ако Раулк не е преживял силна тревога, докато е рисувал.

Осъзна казаното от нея, чак след като затвори телефона.

Не беше й споменал за естеството на своя експеримент. Как тогава е разбрала какво е правил?

Когато отиде да посрещне Мелани на летището, както винаги застана до митническите бариери. Беше доволен, че е там и преживяваше тревогите дали тя ще пристигне. Дали това е нейният полет, дали не го е изпуснала?

 

 

Пътниците от Лондон започнаха да излизат и той изведнъж забеляза съвсем ясно момиче, което изглеждаше точно като Сара. Млада, облечена в дълга рокля с цвят на праскова, която се отличаваше от другите пътници, като шаферка на сватба. Изгуби я от погледа си и Мелани се появи, махаше му и сочеше към идващия по транспортната лента багаж. Те се поздравиха с прегръдка и размениха целувки по двете страни.

— Този път донесох доста неща, цялата записваща техника на Сара, която се намираше във фермата.

Един носач му помогна да пренесе тонколоните, магнетофона и усилвателя до багажника на колата.

— Донесла съм нещо специално за теб — каза тя, очевидно възбудена от подаръка, който му носеше.

Когато пристигнаха вкъщи и се качиха в стаята й, Мелани отвори ципа на пътната си чанта и му подаде плосък, приличащ на книга пакет, опакован в луксозна хартия.

— Нямам рожден ден или нещо подобно — заяви той.

— Не е нужно да имаш.

Вътре имаше нещо обвито в мека хартия, на пипане като малка стара рамка, сигурно за да сложат в нея снимка на Емма.

В действителност се оказа гравюра върху дърво — портретът на стар човек с брада, изпъкнали очи и малка шапчица на темето.

— Мишел дьо Ностредам, твоят прародител — обясни тя.

— Прекрасен е, къде го намери?

— В Париж, преди две години. Щях да го дам на Сара, когато намеря доказателството, че са свързани с роднинска връзка. Сега искам да го подаря на теб.

— Без никакви доказателства?

— О, не. С доказателства. Или почти. Имам и друг подарък.

Тя извади още един опакован в луксозна хартия пакет, който също приличаше на картина, само че по-голяма, и му го подаде.

— Глезиш ме — заяви той.

— Ще се справиш.

Майкъл се затрудни с отварянето на пакета, тя намери ножици и сряза панделката. Вътре имаше мека хартия и рамка. Беше стихотворение, написано с несигурна ръка на изтънял стар пергамент.

Aupres d’oliviers et nudite etoile

Parent du vingt et unieme, unique au monde

Divine, sa mere bientot sous voile.

Pere mort d’une chute etroite et profonde.

Той беше виждал стихотворението в книгата на нощната й масичка, но не каза нищо. Дали не бе оригинала?

— Това е четиристишие от Нострадамус, намерих го в дневника на твоя дядо. Сара го притежаваше.

Сега си спомни. Малко преди тя да отиде в Англия, за да се омъжи, той й бе връчил кутия със стари семейни документи, които според него не представляваха някаква ценност.

— Твоят дядо, Мишел Д’Артсон, сигурно е знаел за тази роднинска връзка. Именно той си променя фамилията с едностранен акт на Д’Артсон, за да може да се чете отзад напред Ностра Д. Четиристишието трябва да е било негова собственост.

— Но какъв е смисълът му?

— Това е предсказание за Емма — каза тя. — Първият стих. „До маслинена горичка и звездна голота“, на пръв поглед е загадъчен, обаче ако etoile се раздели на et toile, а toile е френската дума за рисувателно платно и може да се разбира като картина, ще получим: „До маслинена горичка и картина на голо тяло“, което трябва да се отнася до къщата, която е била близо до ателието на Реноар, където той е рисувал голи женски тела сред маслинени дървета — „Родител на двадесет и първата, единствена в света“ се отнася до Сара, родител на Емма, която според изчисленията би могла да бъде двадесет и първото коляно от Нострадамус и следователно по всяка вероятност свръхясновидка, оттам и единствена по рода си. „Предричам, майката скоро се забулва със воал“: отново Сара, пророческо за нейната смърт скоро след раждането на Емма. „Бащата мъртъв от тясно и дълбоко падане“: очевидно Дейвид, бащата на Емма, загинал при самолетна катастрофа.

— Следователно, според написаното Емма е уникална свръхясновидка — каза той.

— Може би. Обаче не можем да бъдем сигурни, че тя е двадесет и първата, докато схемата не е завършена.

 

 

Те тръгнаха за Испания на следващия ден, като на екскурзионна почивка, багажникът на колата бе натоварен със записваща техника, а почетното място на задната седалка бе отредено на патерицата, завита в найлон.

Кан, Сан Рафаел, Сан Максим, Сан Тропе; отклониха се от пътя си до Тулон и потърсиха болницата от картичката, но научиха, че била съборена. Преминаха през Монпелие, където Нострадамус бе учил медицина, когато е бил на деветнадесет години и където, според схемата на Мелани, се е родила незаконната му дъщеря Рейниер.

Заобиколиха Перпинян, след което пресякоха границата с Испания при Фигерас, където останаха да пренощуват след еднодневното каране.

На следващия ден тръгнаха направо за Валенсия, но се отегчиха от еднообразието на правия път и решиха да прекосят страната до Гранада през Албакота и Хаен. След два часа на сякаш безкрайно каране по едно неремонтирано поне от десет години шосе, избягване на ямите и придържане към средата на пътя, където имаше по-малко неравности, при постоянно наблюдение на стрелката на бензина, който имаше опасност да се свърши, преди да стигнат до друга бензиностанция, на около пет километра от Албакота те бяха приветствани от огромна реклама, която възхваляваше всички чудеса на цивилизацията в съвсем новия хотел Клавелес.

С приближаването на града рекламите ставаха все по-многобройни и те се очароваха от мисълта да спрат в такова място на суперлукс — с обещание за плувен басейн, климатична инсталация и всичко останало, от което се нуждаят двама изморени пътешественици.

Обаче хотел Клавелес щеше да бъде отворен за посетители чак след една седмица. Другите два прилични хотела бяха претъпкани и в отчаянието си те най-накрая намериха две малки стаи в един пансион, който ги наведе на мисли за хлебарки и комари, но го приеха с удоволствие, понеже гласът на разума не се чува, когато тялото има нужда от почивка.

След почивката в сравнително хладната задна стая и тънката струйка вода от металното сито, наречено душ, Майкъл обилно се разтри с одеколон и се почувства по-добре и даже огладнял.

Той с радост поскита заедно с Мелани из непознатия незавършен град, докато най-накрая не стигнаха до някакъв бар, в който предлагаха пушена шунка, маринована аншоа, тортили и други видове закуски заедно с гарафа червено вино на човек и много шум в допълнение. Би предпочел да седне на маса с ленена покривка и да му сервират, но след първите хапки калмари и гарбансос той вече не съжаляваше, че Мелани е решила да вкусят от нетуристическите прелести на страната, насърчавайки го по такъв начин да бъде по-склонен към приключения.

След черното кафе, което обещаваше да го държи буден цяла нощ, те се поразходиха още малко.

Когато завиха зад ъгъла, се озоваха точно пред новия хотел Клавелес, с неговите осем етажа, облицовани с шлифован мрамор балкони и още недовършена входна алея с новозасадени палми, които бяха, разбира се, гордостта на града.

Умората от дългото пътуване надделя и единодушно решиха да отидат да спят. Когато се върнаха в пансиона, те си пожелаха учтиво лека нощ и се оттеглиха в отделните си стаи, както направиха и в хотела във Фигерас.

Майкъл се разсъблече изцяло, вмъкна се между белите чаршафи и се отдаде на обмислянето на идеята как да спечели Мелани и да се мушне между обсипаните й с лунички бедра. Откакто я видя гола в градината на Реноар, тя се държеше безупречно и никога не бе му намеквала, че има приятел.

Въпреки кафето, което изпи, очите му натежаха за сън и когато ги затвори, веднага заспа дълбоко. През нощта обаче се събуди от неочакван звук на бормашина. Беше невероятно шумен, след което не една, а няколко бормашини прогърмяха в тишината.

Не можеше да повярва.

Светна лампата, погледна часовника си, бе четири сутринта. Отиде до прозореца. Бормашините не спираха и шумът идваше откъм новия хотел. Долу на улицата хората тичаха сякаш безшумно към мястото на нарушението на обществения ред — шумът от бормашините заглушаваше всичко. Профучаха дълга черна кола, линейка, камион. В действие влязоха пневматични чукове.

Беше се разсънил напълно, наистина напълно и беше много заинтригуван. Облече ризата и панталоните си, обу платнените си обувки и се спусна надолу по стълбите на тъмния хотел.

В сградата беше съвсем тихо, никой друг не се беше събудил.

Майкъл излезе на улицата, която сега бе пуста и тиха. Тръгна към новия хотел; не се чуваха никакви пневматични бормашини, никакви коли, никакви хора.

Той зави зад ъгъла и ахна пред ужасната картина. Хотел Клавелес представляваше купчина отломки, сива маса от усукан метал и камъни, един балкон висеше на косъм, а хората лудо копаеха с ръце. Той стоеше като закован и наблюдаваше как двама мъже напрягат сили да повдигнат една масивна бетонна плоча, под която се намираше смазаното и окървавено тяло на мъж в пижама. Майкъл се вгледа в изражението на лицето на мъжа и прочете ужасно обвинение; то сякаш казваше: „Защо не ме предупреди, че това ще се случи?“

Майкъл отвърна погледа си, искаше да помогне с нещо, но не знаеше какво да прави. Погледна нагоре към висящия трети етаж, забеляза че се разклати и видя хората, които работеха долу. Извика, изкрещя, но гласът му като в кошмарен сън не издаде нито звук.

Тогава етажът се сгромоляса целия и всичко потъна в плътен облак от прах. Пневматичните чукове, които отново бяха заработили, изведнъж замлъкнаха. Той се огледа, чу собствения си вой и осъзна, че е съвсем сам по средата на улицата пред хотел Клавелес, който беше невредим, великолепен с изписаното си име, развяващо се от бриза на едно знаме, поставено на златист прът на покрива.

Забеляза, че е облечен, слава Богу — с риза, панталони и платнени обувки. Очевидно се бе разхождал насън и бе сънувал всичко това. Той се върна в пансиона, като се усмихваше смутено, сякаш се извиняваше. Входната врата беше открехната, той намери в тъмното копчето на осветлението и изкачи петте етажа, тъй като не искаше да нарушава спокойствието на никого с асансьора; стигна до стаята си и отиде до леглото. За пръв път в живота си се беше разхождал насън. Легна, изу обувките си и затвори очи. Този мъж, това разполовено тяло, премазаните гърди, кръвта, шумът от пневматичните чукове, всичко бе толкова реално. Той го беше преживял истински, беше усетил дори миризмата, прахта и топлината. За момент помисли да събуди Мелани и да й разкаже, но защо? Просто е сънувал лош сън, невъзможно е да е било спомен.

Когато се събуди отново, видя, че Мелани го разтърсва, доста силно. Младото й лице беше наведено над него и го гледаше загрижено, дългата й червеникава коса леко докосваше лицето му.

— Добре ли си?

— Да, разбира се. Колко е часът?

— Девет и половина. Не си ли се събличал?

— Да… тоест не. — Не искаше да й казва. Не искаше да навлиза в никакви обяснения точно сега, не искаше никакви анализи. — Предполагам, че веднага съм заспал. Най-добре да се стягаме, съгласна ли си?

Когато потеглиха към Хаен, споменът от съня избледня. Връщаше се само когато пресичаха някой град и пред очите му се появяваха прашни пътища и недостроени сгради. Обядваха в ресторант, който на пръв поглед изглеждаше скъп — бе изба, украсена с ловни трофеи, препарирани еленски глави, пушки и ловни принадлежности. Храната беше прилична и необяснимо евтина. Това го накара да се чувства по-добре. Зареди догоре с бензин резервоара на колата, провери маслото и акумулатора. Тези действия му помогнаха да възстанови чувството си за реалност. Ежедневните грижи на съвременния живот имаха добрата си страна — той имаше нужда от увереност.

 

 

Докато стигнат до Гранада, Мелани страдаше силно горещината и на него за първи път му се поиска колата да е с климатична инсталация. Въпреки постоянно каране с осемдесет километра в час и отворени прозорци пак беше много топло.

Главният път от Гранада към Малага бе прав, гладък и представляваше удоволствие в сравнение с неравния път от Хаен, но по отклонението към Алама де Гранада отново попаднаха на непостоянна настилка.

Селото Хуелар, тяхната цел, не фигурираше на никоя от съвременните карти. Мелани обаче беше намерила една стара карта, където то беше отбелязано — на шест километра право на запад от Алама.

Беше помислила за всичко. Трябваше да отидат до мястото, да се разположат там на лагер и да обикалят наоколо, докато Майкъл получи някакво въздействие от патерицата. Тя беше абсолютно сигурна, че ще има такова.

Той не си падаше по лагеруването на открито, не го бе правил никога в живота си и идеята да прекара нощта на открито най-малкото не го привличаше. Прекоси с колата привидно пустото село Хуелар и спря на това, което някога трябва да е било главен площад, пред една малка църква. Една от ниските варосани къщи беше с отворена врата и той предположи, че там сигурно се намира местната кръчма.

Мелани излезе от колата и влезе направо вътре, а Майкъл първо пораздвижи схванатите си крака и след това я последва.

Зад бара стоеше жена, която ги огледа подозрително. Заведението беше празно. Вътре имаше два сгъваеми стола, бутилка върху единствената лавица, пластмасова касета от бира зад бара, още един стол, портал към някакво вътрешно помещение и реклама на Фанта на стената до един овехтял календар на „Коняк 103“.

— Un vino bianco — чу той Мелани да поръчва бяло вино.

Удивителна млада жена. В повечето случаи бе стеснителна, но когато атмосферата беше стопроцентово потискаща, тя се държеше хладнокръвно, спокойно и уверено.

— Какво искаш, Майкъл?

— Ще пия същото. Дали имат лед?

— Ти се шегуваш.

Жената взе две мънички, но много чисти чаши и ги избърса отново с палеца си; извади едно шише бяло вино изпод тезгяха и им сипа по малко.

Двамата бързо изпразниха чашите си и поискаха още.

Виното беше киселичко, но Майкъл имаше нужда от него. Всъщност, той имаше нужда от голямо уиски със сода и лед.

Мелани извади от чантата си късче хартия, на което бяха написани споменатите в писмото на Пиеро посоки и провери една дума в речника, който носеше.

— El cemeterio? — попита Мелани жената за гробището, но не получи отговор. Досега от устата й не се беше отронила нито една дума. Явно чужденците бяха нежелани.

Отвън долетя шум от бавно чаткащи копита. Майкъл погледна през портала и видя един мулетар да води изтощено животно, приличащо на Дон Кихотовия Росинант. Човекът извика нещо и мулето се закова на място, после завърза юздите за една халка в стената, като че ли бяха попаднали в някой уестърн.

Докато влизаше, човекът се опули на колата, сякаш тя нямаше право да стои там.

— Buena — неопределено поздрави той.

Жената зад бара взе висока чаша и извади изпод тезгяха изпотена бутилка с ледена бира. Там явно имаше хладилник.

Мъжът погълна жадно студената бира, а Майкъл се зачуди дали и той да не си поръча една. Студена бира върху това вино? Точно това искаше.

— Una cervesa — каза той. — Искаш ли и ти една? Мелани кимна.

— Dos.

Отново се чу трополене на копита и отвън още двама покрити с прах мулетари се спряха да огледат колата. Бяха по-млади мъже и разглеждаха машината с пристъп на завист или може би само с любопитство към тази рожба на космическия век.

Те влязоха, казаха „Buena…“ и потупаха сърдечно по-възрастния мъж по гърба.

Жената сипа на единия бира, а на другия мастика. Двамата започнаха да говорят помежду си на неразбираем диалект, без съмнение андалуски.

По-възрастният мъж седна на един стол и започна да си свива цигара с тютюн от метална кутия, като възлестите му пръсти вещо опипваха хартията. Двамата по-млади поглеждаха към Мелани, щом им се отдадеше случай, а очите им говореха, че щеше да бъде по-добре, ако по нея имаше още няколко кила месо, но все пак присъствието на жена в тяхната среда им е приятно. Единият от тях направи някакъв коментар и жената зад бара го скастри грубо.

Използвайки цялата си женственост, Мелани го попита къде се намира гробището. Той се приближи до нея и я огледа, ноздрите му се разшириха, за да вдъхне от нейното ухание. То го обърка.

— El cemeterio? Por que? — въпросително повдигна рамене. Кому е притрябвало да ходи на гробищата?

— Conosco…? — попита тя. Не й беше ясно дали я разбира.

— Claro. Ahi… — каза той, сочейки навън.

Възползвайки се от случая, той я хвана за лакътя и я изведе навън. Майкъл ги последва. Те минаха покрай паркираната в средата на прашния площад кола и мъжът посочи право на север към една редица от кипариси. Мелани кимна, че е разбрала и му благодари.

— Ей там е, на около половин миля — каза тя уверено. После извади старата карта, разгледа местността и каза: — Да, това на картата са тези кипариси, това пък е параклисът зад нас, а в онази падина трябва да е имало река.

Те се върнаха в бара и Майкъл поръча пиене на мъжете, после всички пиха по една бира, но когато поиска да плати, жената му даде да разбере, че сметката е уредена.

— Той е платил, ние сме негови гости — обясни Мелани. — Не настоявай, за да не се обиди.

Те се ръкуваха с всички и се върнаха при колата.

Пътят беше лош. Майкъл караше на първа скорост по ивиците от двете страни на дълбоката канавка, изровена от зимните дъждове. Това бе страната на мулетата. Какво правеше тук с колата си и как, по дяволите, щеше да се върне? Нямаше подходящо място за обръщане.

Накрая стигнаха до някакво сечище, всред поле и той подкара по еднообразната камениста почва. Стигна до края на пътя, оттук нататък трябваше да ходят пеша.

Двамата слязоха от колата и се огледаха. Накъдето и да погледнеха, имаше само лозя — закърнели и чепати, ала все пак чудесни, ако се вземе предвид неплодородната земя.

Той погледна назад към Хуелар и бе поразен от формите на сградите и малката камбанария на църквата. Бяха му толкова познати, че вече нямаше усещането за чужденец в непозната страна. Изведнъж се почувства у дома и му се прииска да тръгне обратно към селото, но не по същия път. Имаше друг, по-нататък, наляво в долината.

Любопитен да узнае защо му се струва, че там има път, той изостави Мелани и тръгна надолу по склона през лозята. Там наистина се намираше пътят с малкия каменен олтар, който стоеше на входа на старото гробище. Откъде знаеше това?

Мелани го последва.

— Ти си бил тук преди, нали?

— Да — потвърди той.

— За Бога, не се сдържай. Ходи, отиди там, където ти се иска.

Той постоя известно време, после тръгна заинтригуван надолу по склона и спря на самия път. Надясно, в посока към селото, беше сигурността. Наляво — ясна тревога, даже страх.

— Отляво чувствам нещо много силно. Трябва да се е случило нещо неприятно.

— Да тръгваме. Да вървим по пътя.

Майкъл потегли неохотно. Нямаше понятие от какво се страхува, но имаше силно усещане за нещо много неприятно.

— Навлизаме в следите на тревогата — каза Мелани. Той инстинктивно вдигна очи нагоре към хълма.

— Те бяха там горе.

— Кои са били там горе? — внимателно го попита Мелани.

— Мъжете, които ни защищаваха… — Какви ги говореше?

— Кои бяхте тези „ние“?

— Леля ми — каза той. — Също Консепсион, Есперанса и Росарио.

— Моля те, не мърдай оттук, Майкъл, отивам до колата да взема патерицата.

Той седна на твърдата земя и се загледа в браздите между лозите. Бяха му съвсем познати. Пресегна се и несъзнателно започна да бере твърдите, зелени и неузрели гроздове. Точно това бе правил в това поле Бог знае преди колко години.

Стана и тръгна между редовете с лози, премина в друг ред и дъхът му секна. Тримата мъже стояха точно тук, пред него, а леля му и братовчедките гледаха отляво.

Мелани се върна, застана редом и той се почувства по-добре.

— Бях младо момиче, името ми беше Мария Долорес — каза той. — Бях изнасилена от един сакат, който открадна златното ми кръстче.

Мелани му подаде патерицата.

Той изведнъж се почувства толкова уморен, че не се изплаши от мисълта за болката, която можеше да му причини патерицата и за негово учудване не се случи нищо.

Обаче патерицата започна да се тресе, като че ли тя имаше свой собствен живот. Майкъл затвори отново очи и усети, че тя го тегли от мястото, на което е застанал.

— Тегли ли те в някаква посока? — чу гласът на Мелани да пита някъде отдалече.

— Да.

— Към тези дървета? Дръж я с две ръце, използвай я като човек, който търси подпочвена вода.

— Какво ще стане? — запита той.

— Ако Жом Ланот е погребан някъде наоколо, тя ще те заведе там. Ти получаваш вибрации от двама души, които са се свързали някъде тук и които са изпитали нещо ужасно. Трябва да открием какво е то и къде се е случило.