Ендрю Лоурънс
Предчувствието (3)

Глава трета

Мелани отново му донесе закуската.

Беше навила косата си на кок и носеше строга сива рокля с къси ръкави и бял колан. Той самият можеше да се намира в болница.

Тя разтвори умело завесите и когато очите му свикнаха със светлината, той съзря чист бял плик до чашата с кафето.

— Единадесет часа е. Сметнах, че е най-добре да те събудя.

Той взе илика и видя простичкия почерк на Сара. Адресът беше „За татко“.

Погледна нагоре и видя, че Мелани го наблюдава и чака да види как ще реагира. Реакцията бе дълбоко в него и се издигна към гърлото му.

— Тя ме помоли да ти предам това на следващата сутрин.

Мелани излезе и затвори тихо вратата след себе си. Той разкъса плика и извади оттам малък лист хартия.

Скъпи мой Татко,

Сега, след като стана така, както знаех, че ще бъде, може би ще повярваш, че в мен има сили, които понастоящем не разбираш. Много е важно да разбереш на какво бях способна и на какво си способен ти, затова те моля да позволиш на Мелани да те поведе през лабиринта от коридори отвъд вратата, която оставих отключена за теб. Зная, че това означава борба, че ти ще се опиташ да се откажеш, защото не вярваш, но моля те, опитай заради мен. Онзи свят е все още загадка и аз не твърдя, че разбирам смъртта. Искам дъщеря ми да бъде кръстена Емма и искам да бъда погребана до Мама.

Твоя обичаща те дъщеря, Сара.

Той стана, изми се и бавно се избръсна в тишината и интимността на банята. Желанията на починалата. Не можеше да ги пренебрегне. Мелани, разбира се, знаеше съдържанието на писмото, напълно бе възможно да е помагала при писането. Това е изнудване на чувствата.

 

 

Той я бе взел със себе си до клиниката, за да видят детето, преживяване, което го беше накарало да почувства реалността на събитията от близкото минало.

Свитото бебе, по-скоро сиво, отколкото розово, свързано с живота чрез разни апарати и бутилки, лежеше и дишаше в инкубатора, със завързан около тънкото глезенче етикет с номер.

Мелани се бе втренчила продължително в него, с широко отворени очи, като дете пред витрина с коледни подаръци и без съмнение в нея бе възникнало силно майчинско чувство. Той искаше да престане да бъде циничен с нея, но това беше единственото му предпазно средство.

Бяха се случили толкова неща, той беше вцепенен, бе загубил тези, които обичаше. Беше останал с едно малко човешко същество, което се нуждае от обич, бе сам и въпреки това не беше самотен. Бе благодарен на Мелани, че е тук — като буфер срещу всичките ненужни задължения, които се бяха струпали върху него.

 

 

Тя му помогна да се справи с второто погребение. Родителите на Дейвид покорно дойдоха, говориха за малкото момиченце — общата им внучка, говориха за наследството на Сара, какво трябва да се направи, какво не трябва, търсейки съвет как да вложат парите, които Сара и Дейвид бяха оставили за образованието на детето. Нищо от това не го засягаше, поне засега. Той искаше време да се възстанови, имаше нужда от време да си отдъхне, да събере мислите си. Досега не бе изпитвал такава празнота, нямаше никакви желания, нищо, за което си струва да живее; дори прелестите на природата, изгревите, залезите, кристалночистото море срещу червените скали на Лазурния бряг дълго време не раздвижваха нищо в него.

След една седмица, през която се виждаха всеки ден, било на обяд, било на чай, понякога на някое питие, родителите на Дейвид си отидоха. Мелани се справи чудесно с всичко и успяваше някак си да помага на прислужницата, която идваше през деня за по-тежката работа.

Той взимаше сънотворни, пиеше много, разхождаше се сам по хълма над старото ателие на Реноар, без да вижда нищо и без да разговаря с никого.

Една вечер Мелани се качи в горната всекидневна, където той стоеше в тъмнината и се взираше в приказните светлини на града.

— Ще се разстроиш ли, ако ти пусна касета с гласа на Сара?

— Сигурно — каза той.

— Важно е за мен. Реакцията ти на казваното от нея е важна за мен.

Той сви рамене.

Мелани светна лампите и седна до него, с един портативен касетофон на коленете си.

— Това е един от нейните сънища — каза тя и натисна бутона за възпроизвеждане.

Последваха няколко секунди тишина, придружена с леко бучене, след което неочаквано доста високо прозвуча гласът на Сара. Той помисли, че Мелани ще намали звука, но тя го остави така.

„Не си спомням как стигнах до вратата… — започна гласът — но това беше остъклена врата, боядисана в бяло, небрежно боядисана, с прах в малките следи от четката. Тя беше открехната и аз я бутнах. Бях сама, очите ми бяха на нивото на дръжката, така че трябва да съм била малко дете… беше баня, облицована с плочки. Ще се върна на плочките. Във ваната се намираше жена без коса. Изглеждаше ужасно стара. Ужасно стара. Очите й бяха целите бледоморави, а гърдите й висяха като плоски кожени торбички. Когато ме видя, тя изпищя… тя изпищя и посегна към един кичур сива коса, което трябва да е било перука. Бързо затворих вратата и побягнах по коридора.“

Тук имаше пауза, после се чу гласът на Мелани. „Хайде“.

„Спомням си една голяма зелена саксия по средата на коридора, която съборих… Бях много изплашена, изплашена както от срещата с плешивата жена, така и от събарянето на саксията. Най-силно впечатление ми направи настилката в банята. Банята беше стара, със стар меден газов самовар. Подът й беше постлан с малки ромбовидни плочки в зелено, синьо и бяло, и те ми бяха познати, приятели. Знам, че бяха приятели, защото бяха несиметрично подредени, което ме заплени. Като цяло създаваха впечатление за завършен под, но в действителност две, понякога три зелени можеха да се намират една до друга, после две сини една до друга, понякога не…“

Отново последва доста дълга пауза, после гласът продължи:

„Ти знаеш тези игри с дървени или пластмасови мозайки, които имаме като деца. Струва ми се, че бях измислила как да наредя този под и отидох в банята, за да играя мислено с плочките… Жената беше родственица.“

„Знаеш ли коя си била?“, запита гласът на Мелани.

„Мисля, че съм била моя баща.“

„Някой казвал ли ти е, че е виждал плешива жена в баня?“

„Не мога да бъда сигурна. Всеки път падаме в това пространство, нали? Дали този сън не е предизвикан от разказ, който съм чула, или е наследен спомен?“

Мелани изключи касетофона.

Устата му беше пресъхнала.

— Моля те, недей да спориш — каза Мелани. — Много е важно. Сара ме помоли да ти го пусна колкото се може по-скоро. Не зная дали си спомняш, но веднъж по време на обяд ти спомена, че баба ти е носела перука. Тя беше сигурна, че е видяла нея в съня си. Така ли е? Изобщо означава ли тази сцена нещо за теб?

Той седна, наклони се напред и, без да бърза, внимателно подбра думите си.

— Да, означава. Това е спомен от детството ми, но не беше баба ми, а сестрата на баба ми. Моята пралеля, така да се каже.

Той бавно издиша и продължи.

— Плочките не бяха зелени. Не бяха нито зелени, нито сини, а най-обикновени черни и бели квадрати.

— Значи не е било така — Мелани доби загрижен вид.

Можеше да спре дотук. Можеше да не казва нищо повече да сподели разочарованието й и да погребе истината завинаги. Обаче чутото беше толкова невероятно и го свързваше толкова близко със Сара, че той не можеше да го крие.

— Плочките бяха черни и бели, подредени симетрично. Намираха се в банята на пралеля ми, в апартамента й в Бруклин и когато семейството я посещаваше, имах навика да отивам в тази баня и да се отдавам на един вид игра. Отчаяно исках тези плочки да са зелени и сини… и с ромбовидна форма. Долу имам една книга от детските си години, в която има рисунка на Пиеро, облечен в зелени, сини и бели ромбове. Искаше ми се и подът на банята да е такъв. Не ме питай защо… детски фантазии… Имах навика да сядам на тоалетната и да си представям как ще променя пода. Видях пралеля си в банята в деня на погребението на баба. Тя се приготвяше да придружи родителите ми. Същия ден съборих саксията със зелени растения.

— Споменавал ли си за това на Сара или на някой друг?

— Не. Беше съвсем личен спомен.

— Добре — каза Мелани и се усмихна. — Точно от тези спомени се интересувам.

 

 

Доктор Фош пристигна на следващата сутрин, за да го прегледа и поговорят за Емма. Беше ясно, че не могат да я държат завинаги в клиниката и след една седмица тя щеше да бъде достатъчно укрепнала, за да си дойде вкъщи. Следователно Майкъл трябваше да вземе решение какво да прави с нея.

Имаше две възможности — да я изпрати да живее с родителите на Дейвид или да се грижи сам за нея. Той не искаше да я загуби, тя го свързваше със Сара и Норма. Проблемът беше в това кой ще се грижи сега за нея.

Доктор Фош го предложи на Мелани и когато поиска мнението й, тя даде да се разбере, че никога не се е съмнявала, че ще стане бавачка на детето.

— Грижила съм се за деца и преди. Аз съм дипломирана детска медицинска сестра — каза тя. — Храненето създава затруднения, както знаете, пък и трябва да се става посред нощ, за да се сменят пелените. Емма може да се настани до моята стая и по такъв начин няма да те притеснява. Обаче няма да върша това безвъзмездно.

— Не зная колко получават бавачките — каза Майкъл.

— С квартира и храна няма да е много. Единственото нещо е, че трябва да се откажа от лондонската си квартира и да отида и да прибера нещата си, затова искам да съм сигурна, че това ще е най-малко за шест месеца.

Той написа документ, че я наема за не по-малко от шест месеца, даде й щедра сума пари и я посъветва да излети за Лондон и прибере вещите си колкото се може по-бързо, за да успее да се върне до една седмица и поеме задълженията си. Експедитивна както винаги, Мелани си резервира билет за следващата сутрин и за няколко дни Майкъл се оказа отново самотен.

В четвъртък, след като хапна на крак, той отиде с колата до клиниката, за да види Емма. Тя беше пораснала и поруменяла, и имаше малко по-човешки вид. Вече не се намираше в инкубатора, а в едно малко кошче в самостоятелна стая. Към ъгъла на кошчето бе привързан етикет — Емма Дартсон. Бяха й дали неговото име, вероятно защото плащаше сметката, или защото Сара не беше казала фамилията на съпруга си. По някаква причина тя винаги се бе гордяла, че е от фамилията Дартсон.

Той обърна етикета, за да види няма ли нещо от обратната страна — теглото или дължината на бебето, но там нямаше нищо, само отпечатъкът на името:

Той се вгледа в него. НОСТРАДАММЕ.

Беше ли това посмъртна шега?

 

 

Когато се върна във вилата, отвън бе паркирана колата на асансьорните техници и си спомни, че е денят на редовното им тримесечно посещение, за да проверят дали всичко е в изправност. Той спря колата си зад тяхната очаквайки да ги намери вътре, но не ги видя. Тогава забеляза, че вратата на кухнята е отворена, което беше странно, освен ако дневната прислужница не се беше върнала за нещо през този следобед. Влезе в кухнята, но не намери и следа от нея, затова премина през всекидневната и коридора. Асансьорът се изкачваше и единият от мъжете стоеше до вратите. Попита го кой ги е пуснал да влязат. Една млада жена с червеникава коса, обясни мъжът. Мелани?

Значи е пристигнала неочаквано.

Той се качи по стълбите, без да бърза. Беше ядосан, но не искаше да го показва. Имаше нужда от повече време, за да обмисли нещата.

Обаче в стаята й нямаше никакви признаци, че е пристигнала — нито куфари, нито палто, нищо. Започна да оглежда къщата — малката стая за Емма, която се намираше до стаята, която бяха обитавали Сара и Мелани, банята на третия етаж — и излезе на малката тераса. Третият етаж с апартамента за гости, дневната за гости, спалнята с двете легла, балконът. Нагоре към четвъртия етаж, всекидневната в надстройката на покрива — нито следа от нея, всичко бе наредено така, както го бе оставил. Слезе на първия етаж, в спалнята си, където откри пеньоара на Сара върху леглото си: изключено беше да се е намирал тук, когато излезе. Вдигна го. Около него се носеше миризма, която веднага му напомни за Мелани — ухание не на парфюм, а на сапун. Влезе в банята.

— Мелани?

Никой.

Какво, по дяволите, ставаше?

Бързо слезе при двамата мъже, които попълваха документите за прегледа, за да ги подпише. Той ги разпита отново. Как е било облечено момичето? Как е изглеждало? Говорило ли е с акцент? Отговорите и на двамата бяха еднакви. Мелани в пеньоара на Сара.

Той разписа документите, видя ги как излизат през портата и отново прегледа цялата къща. Не успя да намери нищо интересно, освен отворения прозорец в банята. Когато излезе, не беше отворен. Отиде до градината и гаража, извика няколко пъти името й.

Нищо.

Никой.

Не можеше да проумее това.

И когато седна в кухнята да си направи чаша кафе и чакаше чайника да заври, осъзна, че се страхува. Видение ли беше това? Дали и с Мелани не е станала злополука? Или може би Сара се е върнала от гроба и като знак е оставила пеньоара си в неговата стая? Господи!

Мелани му беше дала телефонния си номер в Лондон, в случай, че има нужда от нея. Сега тя му трябваше. Трябваше му обяснение или най-малкото му трябваше да се увери, че тя е там и е жива и здрава.

Той изключи чайника и отиде в студиото; вдигна слушалката и набра номера.

Тя отговори.

— Ало? — Стеснителният й глас прозвуча предпазливо на другия край.

— Майкъл се обажда. Исках само да ти кажа, че Емма вече е доста укрепнала и можем да я приберем, когато поискаме.

— О, много добре. Обясних положението на хазяина си и той няма нищо против да напусна квартирата. Всъщност вече е намерил на кого да даде стаята, така че ще дойда в неделя, както се уговорихме.

— Ще те чакам — каза той.

Напрегнат, неспокоен разговор и за двете страни. Майкъл си спомни за какво на първо място бе звънял, чак когато постави слушалката на място. Добре, тя е жива и за толкова кратко време със сигурност не е могла да долети и да се върне.

Той се качи горе и взе пеньоара на Сара.

Паметта ли му изневеряваше, на сън ли се беше разхождал, сам ли бе смъкнал долу пеньоара? Но нали и двамата мъже са видели едно момиче, говорили са с него, а то им е отворило вратата и ги е пуснало да влязат вътре.

Когато настъпи вечерта, той се опита да не мисли за това; поля цветята, пренареди книгите си, подреди някои документи. Накрая си легна и виждайки, че не може да заспи, взе приспивателно.

Това не му помогна. Той лежеше и се взираше в тавана, чудейки се още как пеньоарът на Сара е могъл да дойде от нейния гардероб в неговата спалня и как мъжете са могли да си въобразят, че са видели Мелани. Тогава му дойде наум едно смело предположение — че може да е била дъщерята на приходящата прислужница, едно четиринадесетгодишно момиче, което бе идвало няколко пъти да й помага. Трябва да се е качило в къщата, знаейки къде са скрити ключовете, да е облякло пеньоара на Сара, както правят децата и да е било изненадано от мъжете. После да ги е пуснало вътре и да е изчезнало. Това обясняваше защо е отворен прозорецът на банята — когато звънецът е иззвънял, тя е погледнала от прозореца да види кой звъни.

Това беше едно почти задоволително разрешение на въпроса; звучеше правдоподобно като обяснение и той реши, че сигурно е било така. Загаси лампата и веднага потъна в един фантастичен свят, който бе посещавал в предишните си сънищата — горещ, влажен, напечен от слънцето свят, изпълнен с прах, страдание и страх. Отзад на врата си имаше кобилица, на двата края на която бяха завързани пълни с камъни кошници. Боси ходила, остри камъни, които се опитваше да избягва, а отляво, завързан с верига за стената, която градяха, брадатият костелив мъж с висящ между мършавите крака дълъг пенис и дребната жена с ножа, която замахваше бързо нагоре, острието проблесна за миг на слънцето, последва вик на силна болка и жената размаха пениса, от него закапа кръв, и тя го хвърли в кошницата на придружителя си, сякаш това беше карантия от месаря, след това отмина и се спря пред следващия прикован за стената мъж. Поглежда назад, за да види изражението на мъжа, избягвайки да гледа надолу, но не успя. Кръвта, о, Господи, кръвта… тогава някой изведнъж го удря в гърба, той се спъва, пада, една от кошниците с камъни строшава дясната му ръка, огромният негър го изправя. Всичко е наред, няма да направят това с него, няма да го направят, защото той е много по-добър работник. После един друг надзирател, арабин в плетена ризница от кожа и железни синджири, го грабва и го завлича в кръга от кривящи се жени. Дебелото момиче в средата, притиснато от черните матрони, които държат краката му разтворени; после самият той, все още го държат, милват го, възбуждат го, удар с камшик по гърба, смях, той чувства, че има ерекция, въпреки страха. Жребец, бял жребец, бял роб на племето. Топлина, момент на нежност, една жена се е яхнала на гърба му и се друса, насилвайки го да обладае дебелото момиче, а то не се съпротивлява, върти се, кикоти се, наслаждава се на отвратителното съвкупление. После той се изпразва.

Сега вижда как отдръпват изтощения мъж от него, а той е момичето на земята, наблюдава мъжа, който е бил преди малко, мрази го, вижда собствения си страх. Завличат го отново до стената, приковават го, съжаляват го и му се присмиват. Това не е справедливо. Съвкуплението с берберка се наказва със смърт, с кастрация. Заставиха го да направи това, обаче ще трябва да плати. Чувствата му са объркани, неговите, нейните, той е едновременно и двамата, но е видял сцената през нейните очи. Дребната жена хваща тестисите му, стиска ги и замахва с ножа, гениталиите му летят във въздуха като птица през синьото небе, и се приземяват в кошницата с тъп, противен, мокър звук. И после яростта и възбудата, че е кастриран; от вътрешностите му капе по пясъка; съзнанието, че той е мъртвият мъж и че вижда всичко през очите на жената, която също е той.

 

 

Мелани пристигна навреме в неделя с обедния полет от Лондон и, след като я закара вкъщи, за да й покаже бебешката количка, която беше купил и как е подредил детската стая — с кошче, ваничка, играчки, — те отидоха да приберат Емма от клиниката.

Мелани веднага влезе в ролята на бавачка, даже си сложи униформа на розови и бели карета, която ако не друго, сигурно щеше да направи впечатление на околните.

Две седмици всичко вървеше забележително добре. Доктор Фош идваше да види как върви Емма. Мелани се грижеше за детето толкова безшумно, че Майкъл почти не усещаше присъствието им и можеше да седи в кабинета си, да пише всички необходими писма и да осъществява всички делови контакти, които трябваше да направи, за да почувства, че не пропилява живота си напразно. Той установи, че ентусиазмът да започне всичко отначало е угаснал. С времето, несъмнено, той щеше да се възвърне, когато ще има нужда да печели повече, когато може би Емма щеше да започне да показва признаци на индивидуалност, които той щеше да помогне да се развият, но засега чувстваше, че му липсва енергия, а нямаше и какво да го подтиква.

През един следобед, когато разглеждаше някои документи, отнасящи се до важен инвестиционен проект за стар клиент, който беше пристигнал с яхтата си в Кан и на когото беше обещал да даде мнението си за проекта, пристигна една силно възбудена съпружеска двойка съседи, заедно с истерично плачещата в количката си Емма. Бяха я намерили изоставена и деряща се с цяло гърло отсреща, в градината на Музея на Реноар. Въпреки че преди това бяха видели Мелани заедно с нея в маслинената горичка, където обикновено отиваше да чете, изглежда тя беше изчезнала.

Той успя да приготви биберон за детето, нахрани го на коляното си, както бе виждал Норма да го прави едно време, смени пелените й и след като я остави в кошчето тръгна нагоре по пътя, за да проучи какво бе станало. Беше решил да не се обажда на полицията, както го бяха посъветвали съседите, докато не претърси сам градината на Реноар и не съжали за решението си, защото, както вървеше по една пътека, която водеше към усамотена горичка откри дрехите на Мелани. Карираната й рокля, бельото, обувките. Ако бяха разхвърляни или скъсани, щеше да се разтревожи, обаче те бяха грижливо подредени под едно скрито от погледа дърво.

Докато разглеждаше дрехите, чу слабо покашляне зад себе си и след като се обърна, видя шокиран въздържаната Мелани, напълно гола, прикриваща малките си гърди с една ръка и срамните си косми с другата.

— Ужасно съжалявам — каза тя. — Правех слънчеви бани и съм заспала.

Той не й повярва. Мелани, свенливата, затворена Мелани, да прави слънчеви бани гола. Подаде дрехите й и каза, че ще я чака пред къщата на Реноар. Поне духът на стария художник не би имал нищо против градината му да се използва за нудизъм.

Пристигна след няколко минути, ходеше на пръсти по тревата, беше боса, носеше обувките си в ръка и с целия си вид сякаш просеше извинение.

— Емма добре ли е?

— Една малко неврастенична двойка от съседната къща я доведе у дома. Беше се захласнала от плач.

— Не мога да си обясня как не съм я чула. Ужасно съжалявам.

Той също се чудеше как не е чула Емма. Всъщност, нейното изчезване и появяване му напомни за странната случка с двамата асансьорни техници.

— Трябва да ти призная нещо — каза тя, когато тръгнаха обратно към къщата. — Миналата нощ взех хапче за сън и мисля, че действието му се е забавило.

— Сложих Емма в кошчето и й смених пелените, всичко в обратен ред — каза той. — Тя изглежда се успокои. Дали бебетата се травмират завинаги, ако остават сами дълго време?

— Не, даже е полезно за тях. Ако угаждаш на всеки техен плач, те се разглезват.

Дискусията върху отглеждането на бебетата ги отведе вкъщи. Много хубаво е да се опитваш да не обръщаш внимание на странното поведение на хората, но никак не е лесно. Едно нещо не пасваше в разказа на Мелани — простият факт, че тя никога не правеше слънчеви бани. Фактически първото, което той научи за нея, когато ги посрещна двете със Сара на летището, беше че „Мелани почервенява и изгаря лесно“. Тогава на какво се дължеше днешната внезапна промяна, посред най-силния следобеден пек, без кремове или лосиони против изгаряне? И защо в обществения парк, а не на терасата на покрива?

Някой мъж? Да не се бе отдала на градинаря на Музея на Реноар, един от тези похотливи алжирци, и в екстаза си да е забравила съвсем за Емма. Нима е загубила напълно самоконтрол? Или е било толкова хубаво, че е заспала дълбоко след това и този непрокопсаник я е оставил, за да продължи да копае? Или е чул, че някой се приближава, е офейкал? Каквото и да се е случило, тя вече с положителност не може да разиграва ролята на невинна.

Той се върна в кабинета и довърши подреждането на папката с книжата на клиента си в Кан. Поразмисли още малко за Мелани, за странното й поведение, но си припомни и това, че тя му помага много. Без нея със сигурност трябваше да наеме бавачка, а да намери толкова тиха и работлива бе трудна работа.

След като прибра всички книжа, отиде в кухнята за чаша вода и видя бележка на масата.

На пазар съм в селото с Емма.

Отсега нататък тя очевидно щеше да го осведомява къде отива, без съмнение, за да изкупи вината си, въпреки че вечерната разходка до магазините беше нещо съвсем обичайно. Може би се срещаше там с приятели, може би с любовника-алжирец — градинаря?

Докато се качваше към надстройката на покрива, той изведнъж реши да надникне в стаята й, за да види как се е подредила.

Бутна вратата и влезе в малкия и спретнат личен свят на Мелани.

За негова изненада огледалото за цял ръст беше преместено от банята и облегнато по дължина на стената до леглото й, така че тя да може да се оглежда цялата, когато лежи.

На скрина имаше две сини свещи, поставени в бели порцеланови свещници, а между тях — голяма семейна снимка в сребърна рамка. Старовремски американски фермери, мъжете с неудобни бели яки и бомбета, жените с черни рокли с високи яки и бели престилки без ръкави. Зад тях, пословичната веранда на дървена хижа; нямаше кучета, но имаше три черни котки. Лицата не издаваха нищо друго, освен желание да изглеждат умни и сериозни пред фотоапарата. Никое от тях не приличаше особено на Мелани.

Книгата на нощната масичка до леглото й представляваше едно старо, подвързано с кожа двуезично, англо-френско издание на „Пророчествата на Нострадамус“.

Отново Нострадамус!

Няколко места бяха отбелязани с подвиване на ъгълчетата на страниците и той прочете едно заградено с молив четиристишие.

Aupres d’oliviers et nudite etoile

Parents du vingt et unieme, unique au monde.

Divine, sa mere bientot sous voile.

Pere mort dune chute etroite et profonde.

Той погледна превода.

До маслинена горичка и звездна голота

Родител на двадесет и първата, единствена в света.

Предричам, майката скоро се забулва с воал.

Бащата мъртъв от тясно и дълбоко падане.

Не разбра и дума от това.

Затвори в недоумение книгата, дръпна и отвори най-горното чекмедже на скрина, който бе докарал от спалнята си в Ню Йорк и погледна вътре. Грижливо подредени чорапи, чорапогащи, една спортна фланелка, с която не беше я виждал, разни тоалетни принадлежности. Във второто чекмедже се намираха пуловерите й — грижливо сгънати и миришещи на нафталин. Третото чекмедже беше заключено. Това възбуждаше любопитството. Той нямаше никакво право да се интересува какво има вътре, а и тя можеше да има всякакви причини да пази в тайна някои от вещите си. Но той беше любопитен.

Норма винаги държеше една кутия със стари ключове, така както имаше кутии с копчета, панделки, тапи и игли за шиене, и той си спомни, че ги беше прибрал в килера.

Предпазливо, като крадец в собствения си дом, отиде да ги вземе, след което се върна в стаята. Разгледа внимателно ключалката — обикновена ключалка — и намери няколко подобни ключа. Вторият от тях като по чудо отвори, той издърпа чекмеджето и откри вътре три свитъка от бяла пергаментова хартия и кутия за документи от черен метал, която се оказа заключена.

Извади единия от свитъците и го разположи на леглото, тъй като дължината му не позволяваше да го държи изправен. Представляваше родословно дърво, написано с образцов готически шрифт — подробна схема на рода ГРИГОРИЕВ, свързан с Григорий Ефимович Распутин (1871–1916). Последното записано име беше на някой си Григорий Григориев, срещу което бяха поставени в скоби думите: [Представител в Обединените нации].

Вторият свитък, друго родословно дърво, беше на фамилията КАПУЕЛА, произхождаща от рода Сфорца и имаше линия, на която беше отбелязано „Непотвърдено“ и която водеше до името Николо Макиавели (1469–1527). Предпоследният запис беше на един представител на Италия в Европейския икономически съвет.

Значи Мелани едно време се бе занимавала с изследвания върху личности, свързани с международната политика. Това може да бъде от полза! И докато проследяваше наследствената линия на Капуела към върха на схемата, той усети, че някой е влязъл в стаята и стои зад него. Погледна към отражението в огледалото и видя Мелани до вратата.