Метаданни
Данни
- Серия
- Кръвта на Нострадамус (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Premonition, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Ракъджиева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara (2014 г.)
Издание:
Ендрю Лоурънс. Предчувствието
Английска. Първо издание
„ПЛЕЯДА 7“, София, 1992
Редактор: Христо Пощаков
Художник: Димитър Стоянов — Димо
ISBN: 954–526–008–4
История
- — Добавяне
Глава пета
— Още си млад, може би ще имаш син. Ти си много особен човек, а можеш да станеш и много силен.
Тя бе казала това искрено, като един факт.
По време на вечерята той запита Мелани.
— Какво става с пътуването до Дин и Сент Обен ле Боа за твоето издирване?
— Наистина ли искаш да отидем?
— Защо не?
— Какво ще правим с Емма?
— Можем да я вземем с нас. Ще я сложим в преносимото й кошче на задната седалка.
— И ще си направим пикник!
— Не. Когато пътувам, едно от любимите ми удоволствия е да се храня в ресторант, особено във Франция.
— Тогава защо не си дебел? — попита тя.
— Такъв съм, но умело го прикривам.
Тя се усмихна, близостта между тях растеше.
— Утре сутринта започваме — каза той. — Напускаме къщата, заключваме вратата и палим колата. Не е пътуване от първостепенна важност, така че ако се забавим, ще преспим в хотел.
— Тогава най-добре ще бъде да взема храна за Емма за двадесет и четири часа напред.
Известно време те се хранеха в пълно мълчание. След това Мелани събра празните чинии, занесе ги в кухнята и се върна с плодовете.
— Искам да те попитам за определени спомени, които може би имаш. Свързано е с това, което искам да разбера в Сент Обен и може да ни спести много време.
— Разбира се. Кажи какво трябва да направя?
— Само да се отпуснеш и да говориш.
— Искаш ли да се качим горе?
— Да, разбира се.
Те се качиха на асансьора, като спряха на втория етаж, Мелани трябваше да вземе магнетофона и кутията с документи.
— Колко са сънищата, които се повтарят най-често при теб? — попита тя, след като той се настани в ъгъла на канапето с чаша бренди в ръка.
— Два, три…
— Два или три?
— Три — уточни той.
— За какво се отнасят, накратко?
Майкъл неохотно въздъхна, но нямаше за какво да мисли дълго — много добре си ги спомняше, често ги сънуваше, може би щеше да изпита облекчение, като ги разкаже някому.
— Единият е за канибализъм, доста ужасяващ. Получавам страшни болки от глад, това винаги се случва под средновековни арки, под някакви сводове; има стотици хора — бедни, парцаливи, гладни — и виждам едно голо бебе, което мисля за умряло, да отваря ужасено очи, сякаш го пускат в котел с вряща вода. Имам ужасното чувство за вина, че допускам това да се случи, после ми предлагат крачето на детето — бяло, влажно, като желе. Това е отвратително.
Той вдигна поглед. Седнала с кръстосани крака, Мелани слушаше внимателно и пиеше тоник. Можеше да мине за гуру-психиатър.
— Другият сън се отнася до кастрирането на един мъж. Третият, предполагам, е от войната през 1914 година. Затрупан съм с купчина пръст в един окоп.
— Не трябва да се учудваш на това, което ще ти кажа — проговори след малко Мелани. — Не очаквам да ми повярваш веднага, но впоследствие ще разбереш, че моята теория за наследяване на спомените е доста необичайна. Трите сънища, за които ми спомена току-що, са същите, които се повтаряха и при Сара и това не са сънища, а оставени в наследство спомени. — Говореше като познавач, който само излага нещата, без да се опитва да прави впечатление. — Канибалският сън, който й се явяваше най-често, може би е случка, преживяна по време на обсада. Кастрацията, последвала насилственото съвкупление между млада арабка и един мъж е нещо необичайно, защото е наследено по майчина и бащина линия; ние го отнесохме приблизително към осемнадесети век, времето на деспота Мула Исмаил, който е построил град Мекнес в Мароко.
Тя приличаше на фокусник, който вади изненади от шапката си.
— Най-много ме интересува споменът за заровения под пръстта. Не мога да определя датата му. — Тя се наведе и включи касетофона, като насочи микрофона към него. Самото присъствие на апарата го притесняваше, не харесваше звученето на собствения си глас, а да говори в микрофона за собствените си сънища му беше дори още по-неприятно.
Покашля се леко, реши да запали цигара и го направи съзнавайки, че лентата се върти. Мелани чакаше търпеливо, сякаш знаеше какво преживява и защо не може да започне да говори веднага.
Дръпна от цигарата, изпусна дим, който се понесе на вълни към касетофона. Наблюдавайки как сивата мъгла го обгръща, той се запита дали димът няма да развали звука, после отново се изкашля.
Затвори очи и се опита да си припомни ясно съня. След това пак ги отвори и я погледна.
— Как го искаш — в сегашно или в минало време?
— Няма никакво значение. Опитай в сегашно, сякаш го преживяваш отново.
— Ще започна от момента, в който изпитвам ужас и ще се опитам да се върна назад. Задавай ми въпроси, мисля че това ще ми помогне… Ужасът, после краят… последван от взрив, но не със силен звук, а приглушен, като бомба — която се взривява под земята, и една огромна, смазваща покривка от кал се издига от земята и се стоварва върху мен. Тя е тежка и влажна и известно време се боря, усещайки вкуса й в устата си — вкус на земя. Той не е отвратителен, но аз зная отнякъде, че не е безопасен… че е отровен… и се опитвам да изплюя, но когато разтварям устните си… в устата ми влиза още земя и за част от секундата разбирам, че ще се задуша. Опитвам се да вдишам през ноздрите си, но не мога, още земя навлиза през носа в гърлото ми, започвам да се давя, защото пръстта ме е обвила отвсякъде. Тогава разбирам, че това е краят. Това е. Заровен съм жив, близо до мен е експлодирала мина, не съм разкъсан на парчета, тялото ми е цяло, но ще бъда погребан жив. Мисля, че е глупаво, едновременно съм благодарен, че не съм осакатен и не мога да повярвам, че ще стане по такъв начин, след като толкова години съм вярвал, че това ще стане с щит или байонет… и тогава се вцепенявам от мисълта за следващото вдишване, което няма да ми се удаде да направя, защото зная със сигурност, че съм вдишал за последен път. Опитвам се да поема въздух — трябва, а не мога, поглъщам пръст, после издишвам силно… и това помага. Вдишвам през устата, знаейки, че вдишвам собствения си въздух. Отново издишвам, усещам, че ръцете ми могат да се движат — трудно, защото са притиснати плътно до тялото ми, но все пак могат, — повдигам лявата и отстранявам пръстта от устата си, отварям очи и виждам дневна светлина, осъзнавам, че все още не е настъпил краят. Отново съм оцелял, плюя калта, издухвам си носа… давя се… дробовете ме болят, но мога да дишам. Това е истинската болка. Да живееш, е болезнено, дъхът на живота е болезнен…
Той спря да говори и загаси недопушената цигара. Усещаше болката в дробовете, както я беше усещал много пъти преди.
— Какво виждаш сега? — попита Мелани.
Майкъл продължаваше да седи със затворени очи, съвсем отпуснат, облегнат удобно назад и се наслаждаваш на звука на въпроса, който тя му зададе.
— Колелото на едно оръдие.
— Върху него ли си или под него?
— Гледам нагоре към него, лежа на земята. Аз съм под него и оръдието всъщност е преобърнато наопаки. То представлява 12-фунтов Грибовал — чу се да казва той после се надигна и се вгледа в Мелани. — Как, но дяволите, е възможно да го знам?
— Сигурно е твоето оръдие, ти си артилерист. Продължавай… какъв е цветът на униформата ти?
— Каки.
— Сигурен ли си?
Отново затвори очи и видя ръката и ръкава си. Ръкавът не беше каки, беше зелен. Куртката му беше зелена, покрита с кал и затова изглеждаше сиво-кафява.
— Зелена е — каза той. — Аз съм сержант от артилерията и ние се бием с австрийците.
Внезапно всичко се проясни. Знаеше всичко, можеше да излее изобилие от знания. Затвори очи и се помоли Мелани да не го прекъсне.
— Аз съм на двадесет и пет години. Постъпил съм в армията на Наполеон и се бием с австрийците при Дунав. Дълги дни сме се подготвяли за тази битка. Ние сме толкова силни, толкова добре екипирани, че сме сигурни в победата. Единствените ни страхове са, че няма да успеем да убием толкова много врагове, колкото взвода, с който си съперничим и само това има значение за мен, както и желанието да зарадвам командира си и да съм на почит сред войниците. Току-що са ме повишили в звание и съм високо ценен, доста е странно — каза той, без да може да проумее какво става с него. — Сега съм и ужасно изплашен, че съм загубил крака си. Цялата ми дясна страна е вдървена и усещам, че дясната ми ръка лепне. Поглеждам към нея, тя е червена от собствената ми кръв, не мога да помръдна… и сега Пиеро… моят приятел Пиеро…
Съвсем необяснимо усети, че му прилошава. Опита се да отвори очи, но му се догади.
Накрая погледна нагоре и видя, че Мелани бърше челото му с една влажна кърпа, която бе взела от банята и притиска чаша с вода до устните му.
— Прилоша ти. Предполагам, че твоите войници са отместили оръдието от крака ти и болката е била твърде силна. — Тя се усмихна. Не му се присмиваше, беше много сериозна.
— Но това е нелепо — каза той, като се поизправи в канапето. Никога досега не му беше прилошавало и все пак помнеше ясно болката, която бе изпитал току-що.
— Ти имаш невероятни спомени. Сара сънуваше същия сън, но никога не можа да отиде по-далече от борбата с пръстта. Винаги сме мислили, че мъжът е умрял тогава, но сигурно не е така, защото иначе споменът нямаше да бъде предаден по наследство. Сега трябва да определим времето и мястото на този спомен и да разберем значението му.
Тя излезе от стаята, за да вземе схемата.
Той остана сам, изпотен и силно учуден, че е могъл да съживи нещо, което се е случило толкова отдавна.
Докато тя се върне, той отпи глътка вода, остави чашата и избърса лицето си. Все още не искаше да си признае, че вярва и не искаше да се разбере, че е страдал по време на преживяното.
— Жом Ланот — каза тя — е живял по времето на Наполеоновите войни. Ти спомена за австрийците и Дунав. Това може да е битката при Ваграм през 1809 година.
Тя седна на канапето до него и посочи празното място в схемата. Една линия водеше от това място до Имакулада Алмарго и нейната дъщеря Мариана Фейнхоуп, родена в Малага през 1829 година.
— Как направи тази връзка?
— Работейки назад от прадядо ти и прабаба ти. Няма сто процентова сигурност, но името Ланот съвпада. Ако можем да свържем Ланот с Имакулада Алмарго, всичко си идва на мястото. Ако е бил войник от армията на Наполеон, може и да е ходил в Испания. Кога се е състояла битката при Саламанка?
— 1811-а, 1812-а? — предположи той, но не беше сигурен.
— Може и да съвпадне.
По груби сметки според картата, пътят до Сент Обен ле Боа изглеждаше на не повече от три часа шофиране. Ако тръгнеха в десет часа, спокойно можеха да обядват там.
Сутринта бе ясна и слънчева, с капки роса по листата и Майкъл откри, че много повече му харесва да закусва с кафе и препечена филия в кухнята с Мелани, отколкото сам в леглото. Тя беше станала по-рано, бе нахранила Емма и я беше сложила в кошчето. Той слезе по халат. Те бяха едно семейство. Също като Норма, той самият и Сара, когато беше по-млад, само че сега бе по-разхлабен. Без съмнение беше увлечен по Мелани, но идеята да живее с нея постоянно му се виждаше абсурдна.
Те свършиха със закуската, той изми чашата и чинията си и се качи да се приготви.
Трябваше да признае, че се бе заразил от ентусиазма на Мелани. Докато се бръснеше, шумът от самобръсначката го върна към действителността, а отражението на собственото му лице в огледалото показваше, че не се е променил физически. И все пак тези необикновени спомени бяха факт, но в никакъв случай не го плашеха. Не бяха особено загадъчни и, разбира се, не бяха призрачни. „Възпоминанията“ бяха като четене на увлекателна историческа книга. Нима не беше невероятно да си способен да преживееш отново живота на другите? Искаше му се да опита пак.
Мелани положи внимателно гукащата Емма на задната седалка, сложи до нея една пълна с документи чанта и магнетофона си.
Потеглиха към Грас. След известно време спряха да пият кафе в Кастелан.
— Какво точно ще правим, когато пристигнем в Сент Обен? — попита той.
— Ще търсим сведения за семейство Ланот в пощата, жандармерията и кметството. Ако там не намерим нищо, ще отидем в църквата и ще поискаме от свещеника в брачния регистър. Да се надяваме, че той е стар и може да си спомни имената. Неизбежно едно нещо води към друго и винаги се намира някой, който познава някой друг, който пък от своя страна знае повече.
— Хората не се ли учудват, че издирваш сведения за миналото на семействата им?
— Зависи. Пред властите винаги доказвам, че съм професионална изследователка, пък и едно младо момиче винаги може да се справи с упорити възрастни мъже. На други заявявам, че пиша историческа книга. На всеки му се иска да види името си отпечатано.
— Ще тръгваме ли?
Те се върнаха в топлата кола, провериха дали Емма спи дълбоко, стигнаха до Дин и завиха по един второстепенен път.
По обяд стигнаха Сент Обен ле Боа и Майкъл спря под дърветата на главния площад, за да може Мелани да нахрани Емма, която се бе събудила и даваше признаци на глад.
Неизбежната игра на топка беше в разгара си, децата от селото се връщаха с колелетата си от училище, държейки в ръка по една франзела, работниците от местните фабрики се прибираха от работа на мотопеди. Ароматът, който се разнасяше от всяка къща, обещаваше вкусен обяд и той усети глад.
Мелани забеляза едно малко кафене, обаче той имаше предвид съвсем друго нещо, затова излезе от колата, пресече улицата и попита един пълен и цъфтящ мъж къде би му препоръчал да обядва.
— Chez Auguste, a la sortie de la ville.
Той подкара бавно натам и установи, че „При Огюст“ е един доста очарователен малък ресторант с тераса отвън на паважа, оградена с храсти и покрита с червен платнен навес.
Не би могъл и да мисли за нещо по-хубаво.
Паркира колата така, че да могат да чуят Емма от ресторанта и избра една ъглова маса навън.
Поръча си бейонска шунка и едно местно провансалско ястие. Мелани се затрудни в избора си и го помоли да поръча нещо и за нея. Той й поръча същото заедно с бутилка местно червено вино.
Докато сервитьорът вземаше поръчката, Майкъл забеляза, че тя се взира малко неспокойно през улицата.
Проследи погледа й до една редица от магазини — месарница, магазин за електроматериали, бутик, — но не видя нищо интересно.
— Името на месарницата — каза тя.
Той погледна.
CHARCUTERIE LANOTTE
— Доста необикновено съвпадение — отбеляза той.
— В такива случаи обикновено се опитвам да намеря някакво друго обяснение.
Тя отново устреми поглед към отсрещната страна на улицата и го накара да направи същото. През страничния вход влизаше същият мъж, когото той бе попитал за ресторанта.
— Това съвпадение ли е? — попита тя.
— Той е просто дядото на месаря — отвърна Майкъл.
— Все пак се чудя, защо попадна точно на него?
— Защото е дебел и цъфтящ.
Мелани почти успя да му развали обяда с явното си нетърпение, но се опитваше да го прикрие с всички сили и Майкъл оцени усилията й. Без особена причина, тя отиде два пъти до колата, за да види дали Емма спи спокойно и веднъж погледна часовника си.
— Магазините отварят в два часа — каза той в отговор на жеста й и тя се извини за невъздържаността си.
— Разкажи ми нещо за твоето семейство.
— Какво точно те интересува? — попита тя.
— Всичко. Братя, сестри, майка, баща.
— Аз съм сираче и единствено дете. Родителите ми загинаха при самолетна катастрофа през 1965 година.
Той за малко не я попита дали това е било предсказано, но реши — по-добре да не го прави.
— Баща ми беше фермер и за пръв път летеше със самолет. Те идваха в Ню Йорк, за да ме видят.
— Извинявай — каза той. Това никак не вървеше с приятното червено вино и възхитителното сирене. — Ти какво правеше в Ню Йорк?
— Работех в главния справочен отдел на Манхатънската библиотека.
— Кога отиде в Англия?
— Скоро след това. Исках да се махна и намерих вакантно място чрез един човек, който работеше в Английското посолство.
Той забеляза с крайчеца на окото си, че отварят месарницата отсреща. Не каза нищо, но веднага поръча кафе и поиска сметката. Когато месарят отвори вратата и излезе с дълга кука в ръка да дръпне железните кепенци, тя не можа да се въздържи да не се усмихне и да не погледне през рамото си.
— Искаш ли кафе? — попита Майкъл.
— Да, с мляко.
През целия обяд тя почти не яде, хапна малко шунка и си играеше с говеждото. Може би беше вегетарианка.
— Не обичаш ли да ядеш месо?
— Понякога ям. Не го харесвам много.
— А риба?
— Предпочитам я пред месото. Наистина не обичам да ям животни, вижда ми се жестоко.
— Тогава ме мислиш за ужасен канибал, нали?
— Не. Всеки с вкуса си. Мисля, че не съм възпитана в голямо чревоугодничество. Въпреки че мама правеше много вкусен заешки пай…
За първи път я виждаше натъжена.
— Не си се омъжвала, нали? — попита той. Това беше въведение към следващия въпрос и той с изненада откри, че тя се изчерви.
— Не!
— Приятели?
— Не в смисъла, който влагаш.
— Какъв смисъл влагам?
— Дали спя с някое момче.
Тя стана, взе чантата си и даде да се разбере, че отива до тоалетната.
Майкъл плати сметката, надигна се и отиде до колата, за да види дали внучката му още спи. Малката главичка с вълниста златиста коса се подаваше над одеялцето, очите бяха плътно затворени; малкото личице излъчваше съвършено спокойствие.
Нямаше представа какви точно чувства изпитва към детето. Тя все още не му принадлежеше, поне докато не започнеше да му се усмихва и да го познава. Напомняше не толкова Сара, колкото собствения му баща. Както и да е, засега тя беше детето на Мелани, която отговаряше за нейното хранене и сменянето на пелените.
Мелани дойде при него и погледна през прозореца на колата.
— Тя е добре. Ще спи до към четири часа.
Хвана я под ръка, те пресякоха улицата и тръгнаха месарницата. Беше толкова възбудена, сякаш е ученичка, която водят в козметичен салон.
— Може ли ти да говориш, моят френски не е много добър? — помоли тя.
— Какво искаш да попитам?
— От колко време живеят тук и на колко години е най-старият член на семейството.
— Ланот сигурно е местна фамилия, разбираш ли, тук може да има стотици Ланотовци.
— Все пак, нека да проверим.
В отделението за прясно месо на магазина млад мустакат мъж, облечен с бял жакет и месарска престилка върху него, точеше нож. Зад щанда седеше жена, която можеше да му бъде майка.
Майкъл премина през доста неуверено встъпление, че превежда на Мелани, която е изследователка на родословни дървета и се опитва да проследи една семейна връзка до началото на века. Той се интересуваше дали в селото или околността е останал някой възрастен член на семейството, който може да им помогне.
Жената зад щанда плесна с ръце от удивление. Майката на съпруга й, нейната свекърва, щяла да бъде очарована; тя събирала от години всичко за семейството и точно предишната вечер разправяла надълго и нашироко колко много може да струва една такава историческа книга. Тя винаги четяла книги. Баща й, както може да се очаква, бил учител и тя придобила от него това влечение.
Той преведе всичко това на Мелани, която се усмихна на жената, без да показва признаци на учудване.
Младият месар спря да точи ножа си и изгледа продължително Мелани, която му отвърна със същото. Те бяха приблизително на една и съща възраст и Майкъл с изненада почувства, че се дразни. Дали това не беше собственическо чувство?
Сега жената пишеше адреса и обясняваше как да стигнат до свекърва й. Живеела в семейната ферма, на около пет километра от Сент Обен по шосето за Систрон-Маноск. Един път водел точно до фермата, щели да я видят от шосето — дълга ниска и много стара черна плевня. Къщата била зад нея.
След куп взаимни благодарности си стиснаха ръцете и си тръгнаха.
Той следваше обясненията на жената. Излезе с колата от селото и зави надясно по второто отклонение след кръстовището, през моста по шосето с тополи. Наистина тя беше там, на края на един път — дълга, ниска и черна плевня с провиснал керемиден покрив.
Зави по пътя и се задруса към фермата. Овощни градини от двете страни, крави, неизбежното зло куче, миризма на прасета. Способно семейство, те сигурно сами отглеждат добитъка за месо, колят го и правят салами.
Той спря колата зад някакъв ръждясал трактор и двамата слязоха от нея. Емма спеше дълбоко, безшумно и без да мърда. Това го разтревожи.
— Дали е добре? Защо не помръдва?
Мелани се наведе над нея и сложи пръстите си до малкото носле и уста.
— Диша.
Къщата ги разочарова — беше съвременна. Мелани явно бе разочарована, вероятно защото съвременните неща подсказваха, че старите са били унищожени. Това го раздразни, съвременната едноетажна вила беше съвсем неестетична, а той очакваше поне във Франция всичко да е приятно за окото.
Къщата имаше грозен червен покрив и сиви каменни стени с алуминиеви рамки на прозорците, нещо му подсказваше, че вътре ще намери ярки тапети и паяци от ковано желязо, донесени от някое летуване в Коста Брава. Телевизионната антена на върха обещаваше, че ще претърпят пълен неуспех.
Но не позна.
Мадам Жул Ланот беше висока, със златисторуса коса; носеше рокля на бели и сини точици и бели обувки с високи токове. Шестдесет, шестдесет и пет годишна, тя нямаше вид да е част от фермата, но със сигурност беше част от къщата.
Тя посрещна двамата с лъчезарна усмивка, сякаш веднага ги беше познала и това ги смути. Като че ли знаеше, че ще дойдат.
— Ma belle fille ma telephone. Vous faites des recherches historiques, n’est-ce pas? — Снаха й се беше обадила по телефона и това обясняваше всичко.
Те влязоха вътре и бяха обгърнати от аромата на лавандулов спрей, който изглежда тя току-що бе използвала.
Беше ясно, че като вдовица е наследила пари и с тях е построила къщата, където да изживее живота, за който е мечтала. Изобщо не личеше, че жената разбира от история, но тя ги покани в малкия си кабинет, където стените бяха отрупани с портретите на всички крале и кралици на Франция.
Мадам Ланот се разприказва за това и онова, отвори едно от чекмеджетата на бюрото и извади мукавена кутия.
— Voici tous les documents de ma famille, qui retournent jusqu’a-u dix-huitieme siecle. — Семейните документи стигаха назад чак до осемнадесети век.
Тя подаде кутията на Мелани, която я постави на масата и я отвори.
При миризмата на стари листове хартия очите й се разшириха. Тя прехвърли набързо различните снимки и писма, сякаш знаеше какво точно търси и извади изписано със старинен шрифт писмо.
Мадам Ланот обясни съдържанието му и той го преведе на Мелани.
— Както изглежда, нейната пра-пра-леля е получила писмото от един приятел на някой си Жом Ланот, ефрейтор в армията на Наполеон… — За момент той замълча, осъзнавайки какво казва. — Написано е в Тавира, Португалия, през 1813 година.
— Португалия? Можеш ли да ми прочетеш какво е написано в него?
Тя подаде писмото на Майкъл и той веднага разбра, че ще му бъде трудно да се справи с превода от старофренски и с разчитането на шрифта.
— Имам копие на текста напечатано на машина — каза мадам Ланот.
Тя прегледа щателно книжата и намери напечатания препис. Той беше много по-лесен за четене и в скоби бяха добавени съвременните значения на старофренските думи.
Мадам Ланот ги попита дали ще пийнат нещо — кафе, ликьор — и Майкъл се съгласи на един малък коняк, а Мелани пожела чаша минерална вода. Той седна и прочете писмото, след което го преведе бавно.
Скъпа Лельо,
Слава Богу, жив съм и съм добре, след три години на изпитания и ежедневно общуване със смъртта през всичкото това време.
Трябва вече да си чула, че на полуострова претърпяхме поражение от испанците и англичаните при Саламанка.
Оттогава нещата се обърнаха зле за нас.
С Жом и Баро се спасихме от плен и побягнахме на юг. Докато не стигнахме до горещата Андалусия, се чувствахме в безопасност, защото хората не знаеха за войната. Намерихме подслон при едно семейство цигани, които бяха по християнски добросърдечни и вярваха в Дева Мария. Но близо до Гранада бяхме безмилостно нападнати от местната войска и Жом, който загуби крака си по време на нашето бягство, беше убит.
Аз взех златната верижка, която носеше на врата си, когато умираше; беше му я подарил един от циганите. Моля те, кажи на сестра му, че е за нея и че ще й я донеса. Той имаше също така и един златен кръст, с който го погребах. Баро и аз, му направихме християнско погребение в една малка горичка до гробището на село Хуелар близо до Алама и отбелязахме гроба му с дървен кръст.
Чакам някой търговски кораб, който да пътува за Марсилия и ще бъда при вас след три месеца.
Надявам се, че и Баро, с когото се разделихме в Кадис, ще се завърне скоро у дома.
Да те пази Бог. Твой любящ те племенник:
Мелани слушаше внимателно и имаше доволен вид; когато Майкъл свърши с четенето, отвори чантата си и за негово учудване извади оттам малък кожен калъф. Беше скъп японски миниатюрен фотоапарат с вградена светкавица. Тя положи на пода оригиналното писмо и напечатаното на машина копие, надвеси се над тях и направи няколко снимки.
Беше се екипирала добре, като промишлен шпионин.
Следващия час прекараха в размяна на любезности с мадам Ланот, която зададе на Мелани много въпроси за изследователската й работа и колко струва издирването на прародителите. Тогава на Майкъл му дойде наум, че по един или друг начин, чрез преплетените линии на родовите клонове е роднина с тази жена. Но не беше уверен, че това му харесва.
Когато се сбогуваха на прага на къщата, Мелани попиха дали е възможно да разгледат фермата, защото се интересува от стари постройки. Жената отговори, че са свободни да правят каквото пожелаят, че плевнята е дори по-стара от писмото на Пиеро и несъмнено младият мъж, който е бил убит в Испания, е работил в нея. Тя се извини малко надменно, че не може да ги придружи и каза, че кракът й никога не е стъпвал там — в едно толкова смрадливо и мръсно място. Майкъл си помисли, че това е крайно неблагодарно от нейна страна, след като състоянието й е дошло от бутовете и карантията на прасетата, които са отглеждани в нея. Плевнята беше действително стара и масивна, а атмосферата вътре — тиха и спокойна като в катедрала. През дупките на покрива се процеждаха слънчеви лъчи и Мелани застана точно в средата на един от тях, осветена като ангел със златиста коса.
— Тук има нещо от значение за нас — каза тя, като се оглеждаше.
— Какво имаш предвид?
— Скрито е тук вътре, трябва да означава нещо за теб.
— За мен?
— Да. Каквото и да е то, Майкъл, остави мозъка ти да те отнесе, накъдето пожелае. Както казва старата поговорка, остави краката сами да те водят. Ти се потискаш, стигнал си донякъде, но отказваш да продължиш.
Той погледна към нея и с учудване видя, че тя е със затворени очи. Гласът й се беше променил малко и станал по-властен и по-плътен.
— Добре ли си? — попита.
— Само върви, Майкъл. Остави се да вървиш. Не се безпокой за мен, всичко е много важно. — Тя стоеше неподвижно, с плътно затворени очи, сякаш се опитваше да изпадне в транс.
— Отиди, където ти се иска да отидеш, Майкъл, не се колебай, може би желаеш да излезеш оттук, тогава тръгни… — настояваше тя.
Той се поколеба, мислеше да излезе оттам, откъдето влязоха, но вместо това направи така, както му беше предложила Мелани и се насочи към малката врата в другия край, която възбуди любопитството му.
Когато се отдалечи от Мелани, се почувства по-свободен, обхвана го настойчиво желание да излезе от плевнята през далечната вратичка и ускори крачките си. Тя беше светлината и надеждата за синьо небе и чист въздух. И имаше усещането, че е затворен тук, мъчеше го клаустрофобия, въпреки че беше трудно за разбиране в толкова голямо пространство.
Стигна до вратата и откри, че тя не води на никъде или във всеки случай не навън. Водеше към стара кочина, без покрив, небето се виждаше и бе светло. Беше една пристройка към плевнята, пълна със стари дърва за горене и захвърлени от години земеделски инструменти; стари лопати, коси, плуг, колела от каруца. Някои от формите възбуждаха любопитството. Парче дърво, вероятно лицева страна на врата, бе доста красиво резбовано и, след като посегна да го докосне, имаше необикновеното чувство, че трябва да натисне дъската надолу, да я натисне внимателно и той го направи. Тя се отмести, плъзна се надолу и зад нея се показа нещо като прав прът, може би като дръжка на гребло, но по-дебело.
— Това е! — извика Мелани зад него. — Това е!
Той се обърна с лице към нея. Беше пребледняла, а очите й не се отместваха от находката.
— Какво е това?
— Изнеси го навън.
— Кое, това? — Той хвана дръжката на греблото, дръпна я и разбра, че въобще не е гребло; малка напречна пръчка съединяваше две дървени дръжки — доста изхабени, изгладени, сякаш са били употребявани дълги години. Това беше патерица.
Хвана здраво, за да я извади, сърцето му заби силно и изведнъж му стана ясно какво е намерил. Патерицата на Жом Ланот? Невъзможно.
— Неговата е, нали? — каза Мелани. — Просто я дръж, затвори очи и ми кажи какво чувстваш, какво виждаш и какво усещаш.
Той се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой и затвори очи. Тогава една мъчителна болка преряза горната част на десния му крак над коляното и изпъшка. Отвори очи, очаквайки че Мелани е полудяла и размахва нож, или коса към него, но тя стоеше на известно разстояние и кракът му беше непокътнат.
— Господи! — промълви той и изпусна патерицата.
— Какво? Какво стана?
— Почувствах страшна болка в крака.
— Майкъл, ти имаш такива способности на медиум, че сигурно можеш да предсказваш земетресения. Вдигни я отново.
— В никакъв случай, ако пак ще ме заболи както преди, благодаря.
— Хайде, само я хвани, може да ни заведе до… — тя замълча.
— Да ни заведе до какво?
— Да ни заведе до него.
— До него? Той е в Испания, погребан в някакво далечно андалуско село!
— Точно така. Вземи я отново, хвани ме за ръка. Аз ще поема болката.
— Какво имаш пред вид?
— Моля те, Майкъл, направи го!
Наведе се, вдигна патерицата и едновременно с това хвана ръката й. Нейното ръкостискане беше невероятно силно. Не като на крехко момиче, а като менгеме и за негово учудване патерицата се раздвижи, започна да се тресе, Мелани също, а той беше притиснат между тях. Гледаше Мелани, очите й бяха затворени, тя стискаше зъби, а патерицата се тресеше и изглеждаше като хваната между два електрода. Той я изпусна.
Тя въздъхна дълбоко, отвори очи, изтри челото си и му се усмихна.
— Боже Господи, колко много сила има у нас, ние можем да завладеем света! Осъзнаваш ли каква сила имаме?
— Не — отвърна.
— О, Майкъл, ти нямаш понятие за нашите човешки възможности. Нямаш представа какво можем да направим. Не разбираш ли, че психическото въздействие е нещо нормално и ние не вярваме в него, само защото е било потискано толкова дълго време. От поколения нашите мозъци са програмирани да мислят, че е невъзможно. Но то е възможно.
— Кое е възможно?
— Да погледнеш в бъдещето, да погледнеш в миналото. Нашите способности за ясновидство, за отдалечено виждане, за получаване на ясни картини за бъдещи събития, предусещане, за екстрасензорно възприятие са безгранични. Какво мислиш, че правиш в този момент?
Той сви рамене.
— Ти имаш способности, каквито навярно никое друго човешко същество не притежава. Можеш да виждаш колкото поискаш назад в миналото на твоето потекло и навярно си в състояние да виждаш на същото разстояние в бъдещето. Имаш също така невероятни способности за екстрасензорно предусещане, виж само какво стана с патерицата. Невъзможно е да продължаваш да живееш както преди. Трябва да се развиваш, дължиш го на човечеството.
Милото дете. Стоеше пред него в средата на плевнята и прочувствено му изнасяше лекция, четеше му конско.
Той я поведе навън, държейки ръката й и патерицата, която сега не му причиняваше болка, и излезе на двора.
Когато минаваха покрай къщата, Мелани почука на вратата и попита мадам Ланот дали могат да вземат патерицата. От начина, по който тя каза „Разбира се“, личеше, че явно ги мисли за луди и е разочарована, дето такива учени хора се интересуват от едно толкова противно парче дърво, което навярно е заразено от сакатия, на когото е принадлежало.
Те влязоха в колата.
— Накъде? — попита Майкъл.
— Вкъщи — отвърна Мелани.
Той запали двигателя и се почувства успокоен от познатия шум на нещо, което може да управлява. „Ние можем да завладеем света“ съвсем не хармонираше с нежното, ласкаво, деликатно момиче, което познаваше. Ако тя беше права и той трябваше да започне да открива собствените си способности, интуицията му подсказваше да бъде предпазлив с нея и да не се доверява толкова на чувствата си.