Ендрю Лоурънс
Предчувствието (4)

Глава четвърта

Тя нямаше вид на ядосана. Усмихваше се — усмивка, която загатваше за победа. Ако някой ден беше пожелала любопитството му към нея да вземе връх, желанието й се бе сбъднало.

— Кои — попита той с ясен глас — са тези Капуела и как стои работа с тях?

Той се обърна и я погледна.

— По-рано правех родословни дървета, това са само копия.

Майкъл се изправи, доволен, че е успял мигновено да преодолее чувството си за вина.

— Извинявай, че нахълтах в частния ти живот, но търсех нещо, което може да съм оставил в това чекмедже при пренасянето — излъга неубедително той.

Тя му се усмихна отново и хвърли поглед към ключа в ключалката, после към отворената кутия с ключове на леглото.

— Добре се справих — съгласи се той.

— Любопитен си да узнаеш какво сме правили ние със Сара и мисля, че е време да си го признаеш.

Той сви рамене.

— Позволи ми да ти покажа още нещо.

Тя взе третия свитък, внимателно махна ластичето, което го държеше и го разгъна на леглото върху другите.

Беше подробна схема на родословно дърво и тя му посочи едно име в края. Неговото — Майкъл Дартсон.

Под името му се намираше името на Сара и след това, написано с молив Емма. Пак с молив беше прокарана линия до мястото, запазено за съпруга й и още една линия, която вървеше надолу от този брачен съюз към мястото за техните потомци.

Той разгледа с интерес имената на предполагаемите си прародители. Майкъл Д’Артсон, Имакулада Алмарго, Емануела Ла Нот. Мишел Льо Ностр, Мари Шапле дьо Ностредам… и най-отгоре МИШЕЛ ДЬО НОСТРЕДАМ (Нострадамус).

Погледна я с учудване. „От Нострадамус ли произлизам?“ — помисли.

— Извинявай, но аз обърквам Нострадамус с Коперник и Калиостро. Не са ли били всички те магьосници?

— Калиостро е италиански шарлатанин от осемнадесети век, който е твърдял, че може да прави злато и да продължи живота на всеки с пет хиляди години. Коперник е поляк, живял е през шестнадесети век и е бил уважаван и сериозен астроном. Нострадамус е живял по същото време и е бил кралски лекар и астролог с учудваща психическа сила. Същевременно е предсказвал точно бъдещето, както на съвременниците си, така и нашето. Имал е предчувствия за двете световни войни, безброй съвременни бедствия и дори политическите убийства на Джон и Робърт Кенеди.

— И той е един от прародителите ми?

Тя кимна за потвърждение.

— Затова ли Сара искаше Емма да се казва Емма, защото е неговото име, прочетено отзад напред?

— Да. Ако погледнеш схемата, ще видиш, че името никога не е изчезвало за дълго, винаги е имало някой, който е знаел за тази връзка.

Майкъл разглеждаше схемата.

— Тук е моята прабаба, Сара Фийлд, явява се потомък на мъж с име Рене Марсел и е дъщеря на капитан Джон Фийлд, известен с участието си в битката при Балаклава, единственият герой в рода! — каза той.

Тя извади кутията с документи от чекмеджето и я отвори с един, който се намираше в джоба й. Кутията бе натъпкана с документи, писма и други книжа.

— Всичко това са изследвания върху вашия род. — Тя му подаде в ръцете куп книжа и той прегледа набързо напечатания препис, който се намираше най-отгоре.

На 25-и Фример през годината (1796), гражданинът Франсоа Югон, по професия дърводелец, живущ в Лимож, Рю де Коломбие, секция Егалите, бидейки пълнолетен, се свърза с гражданката Емануела Льо Нотр, по-малка и законна дъщеря на Жак Льо Нотр и Жана Поаре. Главен свидетел е приятел на семейството, останалите трима свидетели са роднини на булката.

Погледна следващата страница.

В лето Господне 1784, на девети януари, едно новородено дете, подхвърлено момченце, бе кръстено от мен. Дадено му бе името Жом. (Според обичая, изоставените деца без документ за самоличност получават само кръщелно име.)

Подписано: Абат Дьоблан

Към този документ беше прикрепен друг.

Признание: 1799 година, 3-и април.

Гражданката Емануела Югон призна, че е майка на подхвърленото момче Жом Ланот, родено в голям грях. Баща е нейният собствен баща, Жак Льо Нотр, починал преди един месец. Нека душата му да почива в мир.

Това беше удивително.

Той прегледа целия куп с книжа, който беше резултат от нейните изследвания и от който можеше да ти се замае главата.

Справките, датирането на всеки документ, оформянето на схемата, всичко това в известен смисъл беше едно произведение на изкуството. Не можеше да проумее как един-единствен човек е успял да свърши всичко това.

— Сигурно ти е отнело години.

— Имам си в запас един-два трика, които ми помагат да намирам по-бързо верния източник.

Той се загледа отново в схемата. Каква история!

Жакоб Льо Нотр (1682–1734), в брачен съюз с Фатима Улео Хариз, техен син Мишел Льо Нотр, роден в Мекнес, убит като наемен войник на страната на прусаците в битката при Росбах през царуването на Фридрих II.

— Какво е станало тук? Между Емануела Льо Нотр и Имакулада Алмарго? — попита той, сочейки празно място в схемата.

— Това е едно от нещата, които ми предстои да проверя, както и връзката между Жана Шапле и Мари Шапле дьо Ностредам.

Майкъл беше силно впечатлен.

— Зная, че Емануела Ла Нотр е дошла от селото Сен Обен ле Боа, близо до Дин, така че трябва да отида там, да проверя в регистъра на църквата и после в регистъра на общината. Колкото до връзката с Шапле, трябва да се отиде на най-различни места и да се извършат някои изследвания.

— Дин не е много далече. Можем да отидем и да се върнем за един ден — каза той с усмивка. — Очакваше ли да ти предложа?

— Очаквах.

— Добре, това е историята на моя род, така че е естествено да се ентусиазирам. Държах се на разстояние само заради всички онези свръхестествени нелепости.

— Обаче всичко това е част от свръхестествените нелепости, както се изразяваш ти.

— Заради връзката с Нострадамус ли? — попита той развеселен.

— Не само затова, но и заради пророческите сили, които си наследил от него.

— В живота си никога не съм предсказвал нищо.

— Нима? Помисли си, докато приготвя биберона на Емма. Помисли си как така лесно си станал толкова богат.

Тя го остави да разглежда схемата на родословното си дърво.

Майкъл чу стъпките й надолу по стълбите, но не помръдна: стоеше и отначало гледаше схемата, после премести поглед към прозореца и върховете на дърветата навън.

През тези години, напук на несигурността и всички съмнения, които сковават инвеститорите, бизнесмените и икономистите, той бе предсказал правилно нарастването на производството, печалбите и доходите на четири важни корпорации, които бяха на червено и беше предвидил два грандиозни банкрута, преди някой да заподозре тези финансови катастрофи. Клиентите, които му се бяха доверили, просперираха; нямаше представа какво е станало с онези, които бяха пренебрегнали съветите му.

Дали Мелани не намеква, че неговият делови усет, неговият нюх за благоприятно инвестиране идват от способностите му да предсказва? Считаше, че това се дължи на проучванията на пазарите и добрата информация. Разбира се, историята с Националната системна банка беше удивителна. Изглеждаше, че поема безумен риск, който обаче му донесе внушителна печалба — когато, като гръм от ясно небе, се намеси един пълен с пари арабин от Саудитска Арабия. Какво го накара да купи тези акции? Не видение, не предчувствие, но имената на замесените хора и компании стигнаха до него по необясним начин.

Също и картините, които купи.

За развлечение правеше дребни спекулации с произведения на съвременното изкуство. Всъщност, беше развил доста добър нюх към произведенията на художниците, преди те да станат модни. Раулк бе един от тях.

Когато Мелани се върна с Емма, нахранена и готова за сън, той все така разглеждаше схемата и четеше имената, датите, поясненията.

— Всъщност, ти нямаш никакво доказателство за връзката с Нострадамус, нали? — каза той. — Всичко това са предположения.

— Предположения, основаващи се на Сарините сънища, които имаха поразителни последствия.

— Какви сънища?

— Тя беше способна да опише така точно отделна сграда в някой град, която е видяла в сънищата си, че ние можехме да я нарисуваме, въпреки че никога в живота си не бе ходила там.

— В кой град?

— Уеймът. Твоята прапрабаба, Мариана Фейнхоуп, е била там на кратка почивка. Моята теория е, че спомените са наследствени, както чертите на лицето, така че ти, като баща на Сара и с едно поколение по-близо до миналото, трябва да можеш да си спомниш изцяло онова, което тя може да си спомни частично. Например, помниш ли свои сън или фантазия, видение, „спомен“, където има една сграда? Ти си пред нея, тя ти се струва внушителна, малко плашеща и задържа вниманието ти.

— Не е ли висока и стара?

— Трябва да е такава, каквато по-скоро би нарекъл величествена — място, което чувстваш, че няма да можеш никога да напуснеш, ако попаднеш в него.

— Като затвор?

— Може би, но не става дума за игра на загадки — усмихна се тя. — Мисли само за сграда, която ти е направила впечатление, въпреки че може никога да не си бил там.

Той затвори очи, за да й достави удоволствие и без видима причина, през ума му проблесна картина на ниска сива сграда — не много стара, на широка улица с чинари, по всяка вероятност във Франция; на два етажа, с дълга стена, на която имаше много малко прозорци, но с голяма външна порта. „Казарма?“ — Той се поколеба.

— Казвай каквото изниква в ума ти, бързо. Тайната се крие в това да не анализираш, да не мислиш — подкани го Мелани. — Не трябва да имаш задръжки, никой няма да ти се присмива.

— Добре, това което ми дойде наум, казвам ти го без гаранция, е дълга, ниска, приличаща на казарма сграда, във Франция. Мисля, че е във Франция, защото от двете страни на улицата има дървета. Чинари.

— По кое време на годината?

— През лятото. Сенките на листата играят по стената.

— Как влизаш вътре?

— Голяма порта, огромни врати, боядисан в зелено портал. Вътре има двор.

— Има ли някой наоколо?

— Хора в бяло. Има една медицинска сестра. Може да е болница.

Като се опитваше да прикрие усмивката си, Мелани стана и отвори едно от чекмеджетата на нощната масичка, извади касетофона и пъхна в него касета, която взе от друго, пълно с касети чекмедже.

Натисна бутона за възпроизвеждане и се чу гласът на Сара, който звучеше много по-младежки, отколкото на предишния запис, който той бе слушал.

„Това е дълга сива стена с малки прозорчета и точно в средата има голяма порта със зелени врати, с огромни зелени врати и там стои войник в синя униформа с червени кантове отстрани на панталоните.“ — Тя замълча, после продължи. — „Има дървета, много дървета и една сестра с дълга пола и остри черни обувки. Има един мъж с бомбе, като на Едуард или като на Лотрек. Имам усещане за Тулуз-Лотрек, може би защото мъжът с бомбето е дребен и има бастун, обаче има и нещо друго, едно странно усещане… Чувствам, че времето ми е ограничено… Чувствам, че времето ми е ограничено от болестта.“

Той беше почувствал точно това — Лотрек и усещането, че времето е ограничено.

— Може да е Франция — продължи гласът на Сара. — Околностите на Париж… само че е твърде провинциално.

Мелани спря касетата.

— Сега — попита тя, — като гледаш по пътя, какво виждаш?

Той беше все още до дългата постройка. Погледна към пътя, виждаше го съвсем ясно.

— Широка улица, която води към площад — каза той. — Платното е калдъръмено, има една сграда с френското знаме и църква.

— Там някъде трябва да има магазин, можеш ли да прочетеш името му?

— Да. Карбиен, седлар. — И той спря. Как разбра това? В същност, не го виждаше, само го усещаше.

— Фантастично! — каза Мелани с младежки ентусиазъм и извади от кутията за документи една пощенска картичка.

Пред него стоеше това, което бе описал. Църквата, магазинът, дългата ниска постройка. Беше стара картичка на Военната болница в Тулон. Никога през живота си не бе чувал за нея.

— Твоят прадядо е починал в тази болница и преди, да постъпи там е знаел, че ще стане така. Ти си наследил неговия страх от смъртта — каза Мелани.

— Хайде де! Моят прадядо е починал в Йоркшир, капитан Джон Фийлд от Кримската война. — Тези неверни сведения го накараха да се засъмнява в прецизността на нейната схема.

— Човекът, който е починал в Йоркшир и когото цялото ви семейство счита за твой прапрадядо, не ти е кръвен прапрадядо. Бил е съпруг на прапрабаба ти, а това е нещо друго.

— Да не намекваш за незаконно раждане?

— Точно това имам предвид. В родословното ти дърво се е случвало не един, а пет или шест пъти. Така е в повечето родословни дървета.

— Значи, според теб, аз не съм роднина с Джон Фийлд?

— Само по брак.

— Какви доказателства имаш?

Тя отново отвори кутията и извади един куп документи.

— Това са копия на различни свидетелства за раждане, брачни договори и смъртни актове, свързани със семействата Фийлд и Марсел — обясни тя. — Ще видиш, че Мариана Фейнхоуп-Фийлд, е родила Сара Фийлд на 22-и юли 1855 година в Норталертън, Йоркшир, но през десетте месеца, които са предшествали раждането, Джон Фийлд е бил в Крим и е участвал в битката при Балаклава на 25-и октомври 1854 година. Следователно, Сара не може да бъде негова дъщеря. Истинският й баща е Рене Марсел, френски моряк от Тулон, който случайно се е намирал в Уеймът през октомври 1854 година, когато Мариана е била там на почивка. За доказателство имам едно писмо на Рене Марсел, в което става дума за тяхната среща. А това — каза тя и му подаде един избледнял документ — е брачното свидетелство на Мариана Фейнхоуп и капитан Джон Фийлд, датирано 2-и юни 1855 година, само два месеца преди да се роди Сара.

— Защо се е оженил за нея?

— Те са били сгодени отдавна, преди той да замине за Крим и ако истината е станела известна, това е щяло да опетни името на семейството. Така че сигурно са презирали Мариана, която отгоре на всичко е била и испанка.

— Излиза, че прапрадядо ми е французин?

— Френски моряк. Можеш ли да си представиш срама, само четиридесет години след Ватерло? За да потулят скандала, Фийлдови сигурно са били готови да платят, на когото и да е.

Майкъл отново погледна схемата. Прапрабаба Мариана зачева от френски моряк; последицата от това, прабаба Сара, зачева от един умопобъркан ирландец и резултатът от това е неговия любим луд дядо Майкъл Д’Артсон.

— Как, по дяволите, си изровила?

— Преди всичко с изследователско работа.

— Но да отидеш от Йоркшир до Тулон…

— Когато съществуват, писмата обясняват всичко.

Тя му подаде едно писмо от Крим, датирано 2-и ноември 1854 година, в което ставаше дума за прочутата битка.

— Можеш ли да си представиш? Младата Мариана, която скучае в Уеймът, докато нейният бъдещ съпруг е на бойното поле, на хиляди мили от нея, се запознава с елегантен млад французин, сигурно е говорела френски, тяхната буйна средиземноморска кръв закипява…!

— Представям си го. Не мислех, че през ума ти могат да минават такива мисли.

— Умът ми е способен на всичко.

Погледът, който му хвърли, бе изненадващо безсрамен и той изведнъж осъзна, че се намира в нейната спалня.

— Още духове в чекмеджето?

— Намират се. Но колкото се отива по-назад в миналото, толкова по-малък интерес представляват. Нравите не са били толкова строги, сексът не се е считал за толкова безнравствен.

— От какво е починал този знатен моряк от Тулон?

— Знатният моряк от Тулон е починал от сифилис.

— И за това ли имаш документ?

— И да не повярваш — тя извади смъртния му акт от металната кутия.

— Това наследява ли се заедно с наследствените спомени? — попита я той усмихнато.

— Медицината може да лекува физическите болести — отвърна тя, прибирайки документите, — страхът е друго нещо.

— Какви страхове е наследила Сара от мен?

— Не зная. Може би те ще дойдат по-късно и ти ще ги предадеш на сина си.

— Какъв син?

— Все още си млад, може би ще имаш син.

Това не беше невъзможно, доста често бе мечтал да има син, но с Норма…

— Как можеш да говориш такива неща? — възрази той все пак. Не искаше да си признае, че вярва, макар и малко във внушеното от нея. — Как си могла да съставиш схемата така, че да ме изкараш потомък на… едно от най-известните имена в историята?

— Изучи родословното си дърво и сам ще се увериш, че всичко е съвсем правдоподобно. Ти си не само потомък на Нострадамус, но си наследил и силите му на ясновидец.

— Защо си толкова сигурна?

— Това е ваша наследствена черта.

— Родителите ми не бяха ясновидци.

— Сигурен ли си?

— Е, поне никога не са споменавали.

— Възможно е да не са го знаели. Повечето хора нямат представа на какво са способни. Ежедневно ни минават хиляди мисли, ние си представяме много неща и ако тези фантазии се отделят, анализират и поставят в съответния гнезда, те често довеждат до нещо. Ние имаме пластове от спомени, не само лично наши, но и на родителите, прародителите и предците. „Deja vu“, например, може да бъде предвиждане, но може да се окаже и оставен като наследство спомен. Даден цвят или аромат, който те кара да се чувстваш добре или зле, може да няма връзка със собствените ти преживявания, а с нещо изпитано от родителите или предците ти. Кой е любимия ти цвят? — внезапно го попита тя.

— Не зная.

— Разбира се, че знаеш. Това не е банален въпрос, обикновени малки неща, които всеки осъзнава сам за себе си. Кой е любимия ти цвят? — запита повторно тя.

— Предполагам… Зависи за какво. За стая, кола, чети за зъби, вратовръзка?

— Ако трябва да живееш цяла година в една стая.

— Синя, защото ме успокоява.

— За тебе е разтоварващо, за други е студен цвят. Моят цвят е нюанс на зеленото — тревисто зелено. Не знаех защо, докато не отидох на гости в къщата на роднините във Вирджиния. Когато колата зави към долината, където живеят баба и дядо, веднага се почувствах у дома. Знаех цветовете и отсенките на един специфичен нюанс на зеленото, които покрива хълма срещу тяхната къща, но никога преди това не съм била там.

— Може би обичам синьото, защото съм гледал небето от бебешката си количка — заяде се той.

Решителният й и търпелив поглед го накара да съжали за казаното.

— Ти си много особен човек — каза тя, — и ако работиш върху себе си, можеш да станеш много силен.