Ендрю Лоурънс
Предчувствието (7)

Глава седма

Те продължиха малко по-трудно през плитките бразди на лозето и държаха патерицата пред себе си като плуг.

Той се питаше дали могат, да ги забележат от селото, дали жената от бара и мулетарите ги наблюдават. Тогава спря.

— Какво става? — попита Мелани, мислейки че Майкъл е усетил нещо.

— Как влезе в колата, за да вземеш патерицата? Заключих всички врати, а ключът е в джоба ми.

— Не си заключил всичките. Задната врата от моята страна беше отключена.

Беше сигурен, че не е така, но продължи да върви. Спря отново.

— Защо един еднокрак френски войник е бил нает да се бие в Испания в армията на Наполеон?

— Когато е отишъл да се бие в Испания, той не е бил загубил крака си.

— За какво е тогава тази патерица?

— Използвана е била от Жом Ланот вкъщи при възстановяването му от раната, която получил по време на битката при Ваграм, където едно оръдие паднало върху него. Дълго време тази патерица е била най-близкия приятел на Жом. Ето защо получаваме такива силни вибрации от нея.

— От къде на къде тя ще трепти тук, в Испания?

— Тя е като радиокомпас, Майкъл — търпеливо му обясни тя. — Вещите стават част от човека, на когото принадлежат. Затова искам да намерим онова кръстче. Не е задължително вещите да са преживели случките заедно с човека, просто трябва да са били високо ценени от него. Ако исках да се насоча към теб, щях да стисна в ръка твоя пръстен с печата.

Той погледна пръстена. Никога не го сваляше от пръста си, освен когато си миеше ръцете.

— Все пак, това писмо казва ли нещо за загубата на крака му?

— Да. Обаче след Саламанка. Защо си се загрижил толкова за неговия крак?

— Защото не си усещам десния крак, абсолютно безчувствен е.

Патерицата отново се затресе в ръцете му като кормилото на небалансирана кола. Ако я отклонеше в друга посока, тя щеше да престане да вибрира, но Мелани отново щеше да я върне в предишното положение.

— Само я изпробвам — каза той.

— Като куче е, не губи следата.

— Откъде знаеш тези неща?

— Не говори сега, само следвай посоката на вибрациите.

Сега вече се намираха в сянката на хълма, надолу по склона, който водеше към евкалиптова горичка. Мелани го стисна здраво за китката. Не му беше ясно дали мери пулса му или проверява реакцията му. Каквото и да правеше, то бе наистина странно. И тогава болката в десния крак отново се появи, но не най-горе, както преди, а на около десет инча над коляното.

— Нагоре по хълма, право нагоре — каза Мелани подканящо, когато той се спря. Болеше го толкова силно, че куцаше.

Изкачиха се на върха на хълма. Една доста ерозирала пътека водеше право надолу към пресъхнал поток, който се губеше в евкалиптова горичка.

Внезапно патерицата задърпа така силно, че той се завъртя около оста си — сякаш някой я беше хванал и се опитваше да я изтръгне от ръцете му. Едновременно с това усети непоносима болка в крака и за свое учудване се сгромоляса на земята, а патерицата отхвръкна на двадесетина крачки надолу по пътеката към евкалиптовите дървета.

Болката изчезна, той се обърна и видя, че Мелани, както винаги на разположение, стои с широко отворени очи и диша тежко през здраво стиснатите си зъби. Беше побледняла, потеше се и се тресеше неконтролируемо.

Майкъл се изправи, за да й помогне, но в момента, в който попадна между нея и патерицата, усети като че стъпва в електрическо поле и отстъпи назад.

Заобиколи я от другата страна и, когато се приближи до нея, тя се обърна и отвори уста.

— Putain de bequille! — каза тя с дълбок и креслив глас, стиснала здраво очи.

Майкъл се изплаши и я удари по лицето. Тя веднага отвори очи, разтърси глава и пое дълбоко въздух, устните й трепереха.

— Никога не прави така. Никога. Това може да ме убие.

— Извинявай — каза той. — Просто не зная как да се справям с такива положения. Не зная какво става, какво правиш.

— Аз съм свързващо звено, всичко преминава през мен. Той е погребан там, между дърветата.

Майкъл погледна към дърветата. Те се полюшваха от слабия вятър, бронзовочервени на залеза. Нищо не би могло да изглежда толкова спокойно и очарователно студено.

— Ще останем тук — каза Мелани. — И без друго не можем да направим нищо, преди да се мръкне.

— Какво смяташ да правиш?

— Да го изровим. Той е погребан с кръста.

— Как ще изкопаем тялото? Ние дори нямаме лопата.

— Не, имаме. Сложих една в найлоновата торба с патерицата. — Тя беше професионален ловец на духове.

— А ако ни видят?

— Няма да ни видят.

— Предполагам, че имаш екстрасензорни или някакъв вграден радарен механизъм, който държи любопитните на разстояние.

— Нещо такова — каза тя и се усмихна ласкаво. — Сега оставяме патерицата там, където си е, връщаме се до колата, взимаме нещата за преспиване, лопатата и си отпочиваме заслужено, докато мръкне.

— Ами ако някой забележи колата? Хората от селото знаят, че сме тук, няма ли да се запитат какво търсим?

— Ни най-малко няма да се заинтересуват.

Вървейки начело при връщането от колата с кошницата за пикник, лопатата и касетофона, жадувайки по-скоро да стигне до сянката, извън обсега на изгарящото слънце, Майкъл потърси с поглед патерицата, но не я видя.

— Патерицата е изчезнала.

Мелани се изненада.

Тя се опита да не го показва, но наистина беше изненадана.

— Трябва да е в горичката.

— Как ще е там? Никой не е отивал нататък.

— Понякога вещите имат собствен живот, не знаеш ли?

Не му се искаше да повярва.

Той я остави да върви начело и, когато стигнаха до сенчестата горичка, сякаш навлезе в светилище — тихо като в гроб, с ефирен въздух сякаш обитавано от духове място.

— Тук е — каза Мелани, като намери патерицата. — Предполагам, че тялото е тук отдолу — добави тя.

— Защо да не започнем да копаем? — попита безгрижно той, ала сам не се виждаше сега да копае.

— Защото е много топло, а аз съм гладна и жадна.

Единственото му желание бе да свършват работата, за която са дошли и да си оберат по-скоро чуковете. Изобщо не беше гладен.

Спокойна и невъзмутима, Мелани разстла пътнишкото одеяло и извади храната и напитките за пикника.

Майкъл седна.

На няколко крачки от тях, ако можеше да се вярва на Мелани, трябваше да има закопано тяло.

— Не съм особено доволен от това, нали разбираш.

— Разбирам. Но после ще бъдеш доволен. Ако ми помогнеш да намерим кръста, ще можеш да спиш с мен.

Каза го съвсем простичко. Ще направим размяна. Изкопай останките на тялото и ще ме притежаваш. Не можеше да повярва.

— Какво каза?

— Нали ме чу. Шунка, пиле с майонеза? — предложи тя и му подаде един сандвич.

— Не съм гладен — каза той. — Има ли нещо за пиене?

Имаше нужда да утоли жаждата си.

— Леден чай. Не смятам, че трябва да пиеш вино.

— Нима?

Всяко нещо си имаше граници и ако трябваше да прекара нощта в копаене, искаше да има нещо за пиене, докато работи.

Мелани не се опита да го спре, но наблюдаваше как намери бутилката червено вино в една от чантите и я отвори. Той си наля порядъчна доза в чаша със столче, после взе пилешко бутче от пластмасовата кутия и заби зъби в него. Тя сама беше купила всичката храна от един супермаркет в Гранада. Що се отнася до снабдяването с провизии. Мелани бе един малък гений.

— Преди малко спомена, че си свързващо звено — каза Майкъл. — Какво точно имаш предвид?

— Аз съм нещо като предавател.

— Между живите и мъртвите?

— Няма никаква връзка с мъртвите, поне доколкото знам. Само създавам енергийно поле, в което хората като теб, които са със способности на медиум, могат да видят следи от това, което се е случило. Аз съм сила, поток, ако ти харесва повече. Ти си телевизионен приемник, следите от тревогата са програмата. Аз съм камерата и предавателя.

— Има ли някакви следи от щастие?

— Да. Ти сам видя една от тях.

— Кога?

— Когато ме посрещаше на летището миналата неделя. Сара. Ти видя Сара в естествена големина, видя я как преминава през митницата заедно с мен.

— Сигурно е била някоя, която много прилича на нея.

— Не. Това беше тя.

— Откъде знаеш?

— Защото всеки път, когато се случва такова нещо, губя енергия.

— Тогава е бил призракът на Сара.

— Не. Беше следа. Била е толкова щастлива да те види там предишния път, че е оставила следа след себе си. Помниш ли как бе облечена?

— Да. В рокля с цвят на праскова.

— Аз я видях в син костюм. Странно, нали? Роклята с цвят на праскова трябва да е била знаменателна за теб.

— Това е шаферската й рокля — каза той.

Не помнеше на чия сватба я беше носила, но си спомняше, че за първи път беше забелязал колко е красива и бе осъзнал, че вече не е малко момиче.

— Можеш ли да пресъздадеш Сара още много пъти ако се върнем на летището?

— Не. Следите избледняват. Изтощават се. Ето защо призраците, както ги наричат, рядко се наблюдават от повече от един-двама души. Следата се изсмуква. Като аромата… Отвори прозореца и той ще изчезне. Изглежда, че следите на страха са по-мощни и остават за по-дълго време, преди всичко, защото хората ги блокират веднага щом ги усетят.

Той се пресегна към бутилката с вино и си сипа още една пълна чаша.

— И така, какво се случи преди малко на пътеката, когато гласът ти се промени и ти заговори на френски?

— Така ли?

— Не си ли спомняш?

— Не. Аз не се владея. Мога само да бъда използвана.

— Кой решава кога да те използва?

— Никой. Това е като електрическа буря. Двата заредени облака се сближават, електрическият ток преминава от единия в другия и става експлозия.

Той дълго време я съзерцава. Беше напълно възможно тя да го залъгва, всичко това да е страхотен, необясним трик. Не разбираше защо й е притрябвало да го прави, но без съмнение беше способна на такова нещо. Може би е хвърлила патерицата в горичката, когато не е гледал натам. Сигурно можеше да имитира дълбокия френски глас. Обаче надали бе във възможностите й да предизвика силната болка в десния крак.

— С удоволствие бих изпушил пура — каза Майкъл, надявайки се тя да отиде и донесе кутията му с пури от колата.

— Защо тогава не изпушиш една?

— В колата са.

— Ще отида да ги взема.

— Не, не си прави труда — леко запротестира той.

— Нямам нищо против.

Наблюдаваше я как стана и с лека походка се запъти натам. Движеше се привлекателно.

Майкъл бавно отпиваше от виното и я изчакваше да изчезне от погледа му зад билото на хълма. Тогава стана, отиде до лежащата в тревата патерица и я вдигна.

Не последва абсолютно нищо.

Трябваше ли в такъв случай да прибягва до услугите на Мелани като катализатор? Не беше ли всичко това плод на въображението му? Дали не полудяваше? Не бе ли някаква хипноза?

Сложи патерицата под мишница и повдигна десния си крак, след това прехвърли цялата си тежест върху дървеното приспособление, направи няколко крачки и разбра, че никак не е лесно. Тъкмо искаше да извика като Дългия Джон Силвър, развеселен от това, което правеше, когато усети някого зад гърба си.

Обърна се и ахна.

За миг зърна зад себе си бледия силует на човек с брада, но сякаш без лице, който му кимаше с одобрение, като ли че казваше: „Точно така трябва да се постъпва, ти се справи още от първия път.“ Всичко това се съдържаше в безизразното лице, после болката се върна като удар с кинжал, той изпусна патерицата, изгуби равновесие и падна на земята.

Привидението бе изчезнало, беше съвсем сам. Погледна към колата, но не можа да види Мелани. Имаше нужда от нея, изведнъж се изплаши, че повече може да не се върне. Тогава тя се появи, движеше се нагоре-надолу по неравния хълм, а той я гледаше как се приближава, вървейки предпазливо през редовете на лозето, с кутия пури в ръка.

Нямаше намерение да й казва какво се бе случило.

Той се опита да се намести по-удобно, да изглежда отпуснат, сипа си още вино и започна да си играе с един домат. Мелани коленичи до него и го погледна.

— Изглеждаш така, сякаш си видял призрак — каза с усмивка.

Майкъл веднага си призна: „Току-що го видях.“

— Какво видя?

— Мъж без лице, но с брада и изражение.

— Какво изражение?

Той се замисли продължително над въпроса, припомняйки си привидението. „Той знаеше много. Беше мъдър не се учуди, беше посвоему доволен. Че… правя това, което правех.“

— Ти какво правеше?

— Държах патерицата под мишница и я използвах като патерица.

— Трябва да се научиш да разграничаваш реалността от фантазиите. — Тя изглеждаше загрижена.

— Какво имаш предвид?

— Не си видял нещо, което е съществувало в действителност, било е проекция на съзнанието ти, било е грехът на неверието ти към патерицата, към всякакви неща, които прекосяват въображението ти.

— Да не искаш да кажеш, че съм имал халюцинации?

— Може би. Тревожните следи са твърде характерни, те възпроизвеждат това, което се е случило в действителност.

— Каквото и да беше, не бе разстройващо.

— Не вярвам в духове — заяви тя. — Няма никакви доказателства, че хората могат да се завръщат в някаква форма, след като веднъж са умрели. Това, което се случва, и то много често, е че те оставят след себе си следи, за да ги намерят други хора, такива като теб и мен.

— Значи, когато каза „Putain de bequille“, което свободен превод означава „Блудница с патерица“, ти си възпроизвела онова, което Жом Ланот често е казвал?

— Да. Цялата ми теория за ясновидството се базира на следите.

— Какво, ще кажеш за предварителното познание, за виждането в бъдещето като противоположност на миналото?

— Мисля, че е емоционално изграждане на значителна предстояща проява. Всички ние притежаваме предварителното познание, всички можем да разберем какво ще ни се случи. „Интуиция“, „предчувствие“, наречи го както искаш. Ако стотици хора имат силно усещане за нещо, то може да бъде накарано да се случи. Вярващите наричат това „молене“. Чувството върви по пътя си и хора като теб могат да го уловят. Ние, разбира се, си изпращаме съобщения един на друг, както ти например искаш да спиш с мен, което е най-силната вибрация, която излъчваш. Аз я улавям и приемам това или го отхвърлям.

Това бе обезоръжаващо, тя четеше мислите му.

— Не съм четец на мисли, не съм в състояние да ти кажа какво мислиш. Може би понякога се случва, но със сигурност невинаги. Това, което мога да правя, като всеки човек, който насочва ума си за развиване на собствения си потенциал, е да отгатвам много добре по изражението на лицето или по мълчанието. Всеки, който изучава хората, го може; гледачите на ръка, психиатрите, предсказателите на бъдещето правят това непрекъснато.

— Какъв радиус на действие имат тези предавания?

— Няма ограничения. Телепатията може да се осъществява и през континенти.

— И така, за какво си мислех точно тогава?

— Не зная. Не съм се и опитвала да разбера. Както се казва, не бях включена правилно.

— Имам огромното желание да се махна оттук — каза, той прозявайки се. — Мислиш ли, че вече можем да започнем с копаенето?

— Ако не ти е много горещо.

— Откъде да почна?

— Откъдето лежеше патерицата, преди да я преместиш.

Майкъл вдигна лопатата, отъпка тревата на отбелязаното място и започна да копае твърдата земя.

Не беше копал от години; някои хора прекарват целия си живот с лопата в ръце, но той почти не беше докосвал лопата.

— Дупката право надолу ли да отива или искаш да копая във формата на гроб?

Тя лежеше по гръб с ръце под главата и го наблюдаваше.

— Копай във формата на кръг, като че копаеш дълбока дупка, по този начин може да попаднеш на нещо.

Въпреки че не искаше да си го признае, изпитваше удоволствие от заниманието. Работата беше тежка, но полезна за здравето; от лицето му започна да се стича пот; ако продължаваше така, можеше и да отслабне с някой и друг килограм.

Вече бе на около една стъпка надолу; земята стана по-рохкава, по-малко камениста — тъмна влажна земя, почти черна, виждаше му се по-плодородна — и тогава лопатата удари на нещо, което изщрака.

Разрови го внимателно и видя един сив кокал, кокал от пилешки крак. Вдигна го и го показа на Мелани.

Тя дремеше, очите й бяха затворени.

— Това ли търсиш?

Мелани отвори очи и веднага стана. Взе костта, огледа я, след което я доближи до рамото му.

— Ключицата. Костта на ключицата — каза тя. — Къде я намери?

Не бе сигурен дали тя не се шегува.

— Ей там — посочи той и тя застана на колене и внимателно разрови земята с пръстите си, разкривайки още кости.

— Трябва да внимаваме много това е работа за археолози.

— Може би е по-добре да я оставя на теб.

— Сега трябва да копаем около скелета, а после внимателно да се насочим навътре.

Тя взе лопатата от него и отбеляза приблизителните очертанията.

— Навярно главата му е някъде тук, а краката там. — Мелани беше напълно погълната от мислите за съкровището, което ще открият. Тя нито за секунда не показа учудване, че интуицията й не я е излъгала.

Той беше изумен. Взе лопатата от нея, започна да копае още една стъпка надолу в очертаното място и скоро отново удари на нещо. Разрина пръстта и видя ясните закръглени очертания на череп.

— Ти си по-добра от мен в тези работи — каза Майкъл, опря лопатата на едно дърво и малко се отдръпна от мястото. — Току-що го ударих по главата.

Мелани се наведе отново и внимателно започна да разгребва пръстта от подаващите се кости.

— Погребан е с лицето надолу — каза тя през рамо. Може би поради това той беше без лице, помисли си Майкъл. При тази мисъл тръпки го полазиха по гърба. Необикновеното ставаше действителност — от съня за една битка до дървената патерица в една ферма във Франция. Мелани го беше довела направо до скелета на мъж, който е бил погребан преди сто и петдесет години и не знаеше кое е по-невероятното — вътрешната му нужда да не вярва или това, което беше станало действителност.

Върна се при Мелани, която разравяше пръстта с ноктите си и откриваше останалата част на скелета — гръбнака, ребрата; имаше и дрехи — доста много, с бели, сиво-зелени и медни копчета, — освен миризмата на пръстта не се усещаше друга, нямаше останала плът. Той продължаваше да наблюдава работата й.

— Ще си съсипеш ръцете — отбеляза.

— Как мислиш, къде може да е кръстът?

— Около врата му?

— Не. Верижката е била изпратена вкъщи. Кръстът е бил сложен с него в гроба, може би просто хвърлен някъде вътре.

Майкъл наблюдаваше спокойствието, с което работеше Мелани, после отиде до чантата с нещата за пикника, взе си една лъжица и два ножа и се присъедини към нея в пълзенето по гроба. Сигурно приличаха на вампири или лешояди, или и на двете едновременно.

Там, където мислеше, че има кости, той разравяше земята с ножа и после я изгребваше с лъжицата.

— Няма ли да стане по-бързо, ако просто изровим цялото тяло и после претърсим за кръста?

— Не е тук — каза тя внезапно, вдигна лопатата и почисти таза на скелета от пръстта. — Това не е той.

— Откъде знаеш?

— Виж!

Майкъл погледна. Черепът, гръдния кош, гръбнака, таза, краката. Два крака.

— Ние търсим еднокрак човек. Жом Ланот, според писмото на Пиеро, е загубил крака си. Къде видя привидението?

Той посочи към мястото, където бе стоял мъжът без лице.

— Но ти каза… призраците не…

— Казах, че не е бил призрак. Но ако си видял онова място, точно там е добре да погледнем. Не мога да ти обясня всичко логично, Майкъл; ако можех, щях да съм като всички останали — незнаеща, блокирана и сляпа за невероятните възможности.

— Надявам се, че целият батальон не е погребан с него — шеговито каза той и тръгна към мястото, обаче Мелани се беше навела отново над скелета и отстраняваше пръстта от едната ръка. Той отиде при нея да види какво прави.

— Имам представа какво е станало — каза тя, — основана е само на предположение… ала представи си сцената… те тримата, Жом Ланот, Пиеро и Баро. Жом е мъртъв. Пиеро иска да му направят християнско погребение, Баро не иска. Той е алчен, иска златния кръст и верижката. Те се сбиват и единият убива другия.

— Това не съвпада с писмото на Пиеро.

— Не би писал за убийство, нали?

— Искаш да кажеш, че е излъгал?

— Ти не би ли излъгал?

Тя се премести до другата ръка.

— Виждаш ли, тази е стисната.

Тя издърпа костите на пръстите и внимателно извади едно златно кръстче. Това беше почти свръхестествено.

Мелани го издуха, почисти го, после го простря на дланта си и протегна ръка към Майкъл.

— Кръстът на Мария Долорес. Виж какво можеш да разбереш от него.

— Какво имаш предвид?

— Хвани кръста в ръката си, затвори очи и ми кажи какво чувстваш и какво виждаш. Кръстът е бил заровен и не е докосван от никого, откакто е бил държан от този мъж и от момичето, на което е принадлежал. Ако си неин потомък, какъвто вярвам че си, трябва да получиш много силни видения.

Той пое неохотно кръста, стисна го здраво и затвори очи.

— Седни — каза Мелани, хвана го за ръката и го поведе кротко към пътнишкото одеяло.

Златният кръст сякаш ставаше ту студен, ту неочаквано много топъл.

— Какво усещаш? Какво виждаш? — Гласът на Мелани идваше от много далече.

— Неплодородна земя, планини, няколко дървета, ниски дървета, малки бели къщи, бяло село; по изкуствени канали тече вода към браздите, растения, зеленчуци, сега не е толкова неплодородно. Евкалиптова горичка на един склон. В далечината пустош, но не и там, където стоя. Аз съм с пет, шест други жени, берем грозде, ядем грозде на един склон. Облечена съм в бяло, другите в черно. Много съм красива и го знам. Гордея се с това, не искам да си развалям ръцете при брането на гроздето. Витае усещане за страх, горе на хълма двама мъже наблюдават за врага. Аз не се страхувам от него като другите. И враговете са хора като всички останали; освен това те бяха победени и само мародерите все още се скитат. Тогава мъжете започват да размахват неистово ръце, жените побягват с писък и ми правят ми знаци да ги последвам. Тръгвам след тях към кортихото — ниската бяла къща, ала ги следвам не защото ме е страх, а защото това означава, че не трябва да работя повече и да си развалям ръцете. Тогава с изненада виждам, че леля ми тича назад към мен, а мъжете от хълма тичат надолу с все сили към нас, ала те са много далече, поне на половин час от нас заради долината. Сега виждам защо е този смут и паниката, сега виждам враговете и те изобщо не са страшни. Трима френски войници в парцаливи униформи, но красиви, даже както са с бради, единият използва здрав клон като патерица и има само един крак. Превръзката около крака, и краят на подгънатия му панталон са почернели от кръв и изглеждат ужасно. Двамата по-млади размахват саби и се усмихват. Куцият им крещи нещо, някаква заповед; очевидно той е офицер и сега двамата се приближават към мене. Те вече не се усмихват, напрегнати са. Техните погледи не ми харесват. Единият ме хваща за китките и извива ръцете ми, боли ме. О, Господи!… Те разкъсват бялата ми рокля… хубавата ми рокля и единият от тях ме опипва и… сакатият ме гледа като луд и откопчава копчетата си. Опитвам се да избягам, но двамата мъже са ме притиснали към земята и…

Един ужасен писък го измъкна оттам. Седеше изправено, взираше се диво в Мелани, по челото му се стичаше пот.

— Какво стана? — попита той.

— Ти изпищя. Бил си изнасилен… сигурно сакатият…

Майкъл затвори очи, той беше жена.

— Не, не беше това. — Усещаше болка между краката си, дълбоко в себе си, но не това го беше накарало да пищи.

— Леля ми — каза той. — Войникът беше върху мен, беше в мен… беше ми все едно… беше ми все едно, тогава видях леля ми зад него, над нас, стиснала с две ръце една вила, сякаш е огромен нож. Изпищях, защото помислих, че зъбците ще пронижат не само него, но и мен… о, Господи, кръвта…

Той седеше изправен с все още затворени очи, от страх картината да не изчезне.

— Един от френските войници… е отрязал ръката й със сабята си. Писъци и вой, сега те вдигат сакатия, отнасят го. Тогава единият от тях се обръща назад, единият от френските войници се обръща назад и тръгва към мен, ще ме убие! Той сграбчва верижката на врата ми, кръстчето ми…

Майкъл потръпна от внезапна болка, която го преряза отзад през врата.

— Той е скъсал верижката ми, взел я е, те бягат към дърветата, зарязали са вече сакатия, видели са мъжете от хълма, които се спускат по склона. Седя изправено и се опитвам да оправя съдраната си рокля, братовчедките ми идват към мен, мъжете от хълма преследват двамата французи. За миг те спират, единият подава на другия моята верижка, моето кръстче, после те тръгват и побягват в противоположни посоки, единият много по-бързо от другия. Мъжете го оставят да избяга и преследват другия, хващат го. Той пищи като заек, като заек в капан. Свърши се. Изправям се на крака. Покривам се с един шал. Отнасят леля ми. Тя не е умряла, но е загубила много кръв. Сега Антонио, моят брат, идва към мен. Страхувам се от него, страхувам се от него повече, отколкото от сакатия французин. Скривам лицето си с ръце, за да се предпазя. Ох!

Майкъл отвори очи, разтърси глава.

— Шамар ли ти зашлеви брат ти? — попита Мелани.

— Аз опозорих семейството — чу той собствения си глас. Тогава дойде на себе си, освободи се от съня, от спомена, от повторното преживяване на всичко това.

— Те погребаха сакатия и другия в евкалиптовата горичка. Третият избяга. Третият трябва да е бил Пиеро.

Той пое дълбоко въздух и се изправи на крака. Още усещаше мекотата на бялата рокля около краката си и инстинктивно опипа около врата си за кръстчето.

— Нашата Мария Долорес е била една много суетна млада жена — каза той на Мелани. — За нея роклята, кръстът и красотата на ръцете й са били по-важни от всичко останало. Исках да ми върнат кръстчето — каза той и осъзна, че още се намира под влиянието на личността на Мария Долорес, — но те не искаха да го вземат от войника. Така го погребаха, както го стискаше.

Мелани седеше с кръстосани крака на пътнишкото одеяло, пред нея стоеше касетофонът. Тя го изключи. Майкъл не бе забелязал кога го е включила.

Вече се беше мръкнало, небето бе бледомораво, заблестяха първите звезди и той искаше да се махне оттук. Беше жена, както и в повтарящия се сън с мъжа до стената, беше жена.

— Какво научихме? — попита.

— Нищо определено. Жом Ланот изнасилва Мария Долорес. Трябва да се предполага, че детето от тази връзка от това изнасилване, е Имакулада Алмарго. Но едно предположение не е достатъчно.

— Изнасилване и убийство, какво повече искаш? Такава случка, ако е истинска, трябва да се е превърнала в легенда в такъв край, в едно такова малко село.

— Твърде е възможно — каза Мелани замислено. — Да идем и да зададем още няколко въпроса. — Тя започна да прибира патерицата, касетофона и чантата за пикник, после сгъна пътнишкото одеяло.

— Какво да правя с кръста? — попита Майкъл.

— Задръж го. Пада ти се по наследство.

— А какво ще правим със скелета? Не можем да го оставим така.

— Не. По-добре да го зарием.

Той отново погреба останките на приятеля на своя прадядо.

 

 

През нощта селцето бе коренно различно.

Пред малкия бар бяха изнесени сгъваеми столове и маси, там седяха и пиеха виното си възрастни мъже. Беше шумно, по улицата се разхождаха жени, под мъжделивата светлина на електрическите крушки, които бяха провесени на кабелите, опънати от къща до къща през уличните платна, играеха деца.

Собственикът на бара, който навярно беше работил на полето през целия ден, изглеждаше доста по-млад от намусената си съпруга. Той бе облечен в потна сива риза, мръсни панталони и сламена шапка. Изядените му венци излагаха на показ оголените му жълти зъби, обаче беше словоохотлив. На нарочно ясен и бавен испански, той, ги попита с какво се занимават и Майкъл можа да схване същината на казаното, а Мелани беше изучила основите на езика в Щатите.

Тя излъга и каза на кръчмаря, че са археолози и търсят останки от римско време близо до гробището.

— Non! — каза той категорично. — No son Romanos, son Franceses de la guerra de Napoleon! — Останките не били от римско време, а от войната на Наполеон.

— Si? — Лицето на Мелани просветна.

— A hi esta el sitio de la Massacre de Maria Dolores.

— Клането на Мария Долорес?

И той наля на всички по една порядъчна доза вино, мъжете се приближиха, за да чуят легендата, която бяха слушали много пъти, но която не ставаше от това по-безинтересна.

Историята се различаваше от преживяването на Майкъл само по числата. Един батальон пристигнал в Хуелар и изкарал всички жени на полето, и им правили онези неща, които всеки войник прави на жените. Обаче една девойка, Мария Долорес, хитро примамила войниците в евкалиптовата горичка, където те били избити от мъжете на селото.

— Какво е станало с Мария Долорес?

— Тя се омъжила за мъж от Нерия на брега на морето, но майката на Абуелита я познавала по-добре. Добре я познавала! — преведе Мелани на Майкъл, когато собственикът на бара свърши с отговора на нейния въпрос.

Абуелита, обясни след това Мелани, била най-старата жена в селото, сто и три годишна и ако наистина се интересуват, можели да я посетят още сега.

Като че цялото село ги последва до къщата с нисък покрив, където намериха една стара вещица, направо излязла от средновековна вълшебна приказка, която седеше дълбоко заспала на стол с твърда облегалка.

Мъжът от бара я хвана за рамото и я разтърси.

— Estrangeros quieren conocer l’historia de Maria Dolores — каза той, обяснявайки й, че чужденците се интересуват от историята на Мария Долорес.

— Maria Dolores? — Тя вдигна очи, премигна, намръщи се и махна с ръка, отпращайки всички. — Maria Dolores es muerta.

— Тя мисли, че искаме да видим Мария Долорес — обясни Мелани — и ни казва, че е умряла.

— Claro qu’ella es muerta, pero donde? — каза кръчмарят.

— En Nerja. En Nerja en el cemeterio hombre. — И тя затвори очи и млъкна като мида. Аудиенцията бе свършила.

Мъжът от бара повдигна извинително рамене, за да им обясни, че не може да направи нищо и ги поведе навън. Но когато Майкъл се обърна да погледне за последен път столетницата, тя отвори едното си око.

— Antes de morirse ella tiene cinc’o hijos у tres hijas.

Тя протегна свитите си юмруци, очевидно мислейки че показва броя на синовете и дъщерите на Мария Долорес, но артритът беше сковал пръстите й.

— Y la primera hija no es Andaluz, es una bastarda francesa. Maria Dolores nunca era virgen! — изкудкудяка тя и отново млъкна.

— Разбра ли това? — попита Мелани. — Осем деца първото, от които, момиче, без съмнение е френско копеле!

Очите се отвориха отново, този път по-широко и погледнаха право в Мелани, сякаш разбираха напълно каква е Мелани, какво търси и защо.

— Su hija se casa con un Ingles. Ahora tu sabes todo.

— Какво каза тя? — попита Майкъл.

— Момичето се омъжило за англичанин и сега аз знам всичко.

Тогава старицата се обърна към него и протегна един дълъг нокът.

— Cuidado, hombre, esta mujer es peligrosa para ti. — Тя се усмихна хитро и зловещо и затвори очи.

— Не можах да разбера това — каза той.

— Тя просто каза, че съм опасна за теб.

И Майкъл изтълкува предупреждението като обещание за една връзка, която той си представяше, че ще бъде приятно неизбежна.