Марион Дели
Любовта на монахинята (6)

VI

След час граф Дьо Шансеней вече звънеше в дома на свещеника.

Свещеникът му отвори вратата и го отведе в една малка приемна стая, скромно мебелирана с най-необходимото — маса, стар шкаф и няколко стола, изплетени много отдавна.

Когато Ожие му съобщи, че „Благословеното обиталище“ няма да бъде продадено, свещеникът прояви задоволство:

— Вижте, господине, ние, свещениците, винаги се страхуваме от вмъкването на някой неподходящ човек в нашето паство. И без това днес е така трудно да се управлява една енория. По-добре тази къща да остане затворена, отколкото да бъде продадена. Кой знае какво семейство би се настанило в нея!

— Разбирам опасенията ви, отче. Както виждате обаче, „Благословеното обиталище“ ще остане собственост на семейството, на което винаги е принадлежала. Ще оставя тук Розали заедно с внучката и, за да се грижат за имота.

Свещеникът попита с поглед, в който можеше да се долови симпатия и тъга:

— Нали пак ще се виждаме, господин графе? Знам много добре, че тази стара къща е доста самотна, но в замяна на това околността е интересна, а има и дивеч в изобилие… Не сте ли ловец?

— Страстен ловец, отче. Но дребен и едър дивеч ме чака и в нашето имение Саржак в Беарн. Това не значи, че няма да идвам никога тук. Ще се отбивам, когато стана истински господар на това имение.

И господин Дьо Шансеней умело обърна разговора към красивите околности на Гукси и заговори за замъка Прексей.

— Интересна постройка! Бях завчера там и посетих дамите, които я обитават. Занесох на госпожица Дьо Валроме малък подарък, спомен от покойната й приятелка.

— Да, госпожа Дьо Валей нежно обичаше това дете, което се държеше към нея като истинска дъщеря. Младата Ели има великолепен характер, деликатна душа и умее да съчетае искрената детска веселост със сериозно поведение. Служи за пример на по-младите момичета от епархията. Между Ели и покойната госпожа имаше нещо много по-сродно, отколкото между Ели и госпожица Дьо Прексей.

— Разбирам ви. Госпожицата и на мен се стори твърде сурова.

Свещеникът се усмихна.

— За онзи, които не я познава добре, е така… Аз обаче твърдя, че това е жена, която е трябвало да бъде такава. Страдала страшно много, защото е имала живо, енергично и гордо сърце, което се е възмущавало от подлите измени на мъжете.

— Розали ми разказа за една нейна сестра, която на младини била твърде нещастна.

— Да, госпожа Дьо Валроме, майката на госпожица Матилд. Тя дошла в Прексей, за да умре, бягайки от своя недостоен съпруг. След това синът й, Жак дьо Валроме, тръгнал по пътя на баща си, опропастил жена си и умрял някъде в чужбина. Тя обаче не била в състояние да проживее смъртта на съпруга си, когото обичала твърде много. И ето как монахинята Дьо Прексей станала единствената покровителка на това прелестно и нежно сираче…

— Това обяснява прекомерната предпазливост, с която се отнася госпожица Дьо Прексей към мъжете.

Абат Дембри погледна господин Дьо Шансеней и като долови върху лицето му лека ирония, се усмихна добродушно.

— Нима тя вече успя да го прояви и в отношението си към вас, господине?

— Да, в общи линии… Не бях посрещнат от нея с отворени обятия, в това мога да ви уверя.

Свещеникът леко кимна с глава:

— Да, да, разбирам.

След кратко мълчание господин Дьо Шансеней попита:

— Вярно ли е, че тя не позволява на племенницата си да се омъжи?

— Не знам дали непосредствено й е забранила да встъпва в брак, но във всеки случай й е описвала мъжете в такава светлина и брака като такова страшно приключение, че бедното момиче едва ли ще може да отмине всичко това без внимание. Тя е добра и честна душа.

Говоря за госпожица Дьо Валроме. Набожна е, милостива. Нейният характер обаче е твърде пасивен, така че тя не е била в състояние да спре влиянието, което леля й винаги е упражнявала над младото момиче.

— А младата госпожица също ли е била лесна плячка за схващанията на старата госпожица Дьо Прексей? Защото, както ми разправяше Розали, госпожицата е решила да запази завинаги моминството си, така както това и е внушавала госпожица Антоанет?

— Не знам… Все пак госпожица Ели още не е достигнала възрастта, когато е време да се мисли за брак. Но познавайки схващанията на госпожица Дьо Прексей, много се съмнявам дали тя е решила да обвърже така решително младата госпожица… От друга страна, тя я насочи към монашеството в една толкоз млада възраст, какъвто е бил случаят и с госпожица Дьо Валроме.

— Да, това наистина е необикновено за днешните времена. Но щом младото момиче не е дало обет за вечно моминство, тогава тя с нито не е обвързана… Може би ще прояви по-силен характер от леля си и ще отхвърли идеите й, които са почтени, но от друга страна — твърде деспотични.

Свещеникът поклати глава:

— Тя има воля… Има по-силен характер от госпожица Матилд, но дължи всичко на леля си. Тя й е признателна и храни към нея дълбока любов. Ето защо съм убеден, че никога няма да се противопостави срещу волята на леля си, дори и когато всичко това й донесе мъки и страдания.

Тези думи помрачиха надеждите на господин Дьо Шансеней и без да изрежда каквито и да е факти, той се задоволи да отбележи:

— Такава воля е твърде смирена в своята амбиция. Нима, отче, не намирате, че е така?

— Безспорно, аз не одобрявам държането на госпожица Дьо Прексей, в това можете да бъдете уверен. Както и вие сам признавате, нейните схващания заслужават почит, що се отнася до опасенията, че това бедно дете може да бъде изложено на разочарованията, които понякога носи бракът… Тя обаче отива твърде далеч и от отделните нещастни случаи обобщава. Би отишла и още по-далеч, ако се реши да окаже съпротива на племенницата си, в случай, че й се направи някое хубаво предложение.

В това време Ожие си мислеше: „Значи ще срещна, в нейно лице наистина решителен противник, а в лицето на свещеника, в случай на нужда — един съюзник“.

Използувайки повода, който му даваха последните думи на свещеника, той пожела да се осведоми повече за живота на младата монахиня.

— Дали тя няма да се привърже към монашеския живот, щом така са се държали с нея още от най-ранна възраст?

— Не знам. Засега още няма такива признаци. Твърде млада е и понякога се проявява като същинско дете… Тъкмо това най-много се е харесвало на покойната госпожа Дьо Валей.

Разговорът премина към покойницата. След това господин Дьо Шансеней се раздели сърдечно със свещеника, които дълго време наблюдава от прага на своята къща как се отдалечава новият господар на „Благословеното обиталище“. Симпатия, примесена с известна меланхолия, се появи в погледа на свещеника и той прошепна, поклащайки глава:

— Чувствува се, че има честни намерения. Колко жалко, че и така надарен човек нерядко опропастява своя живот.

На следващия ден господин Дьо Шансеней получи следната телеграма:

„Благословеното обиталище“ е твое.

Той нито за миг не беше се усъмнил в доброто отношение на баба си. Тя и съпругът й в своята страстна привързаност към единствения си внук бяха възприели като правило да задоволяват всички негови прищевки още от дете. Ето защо в моментите, когато се отдаваше на зрели размишления, той идваше понякога до заключението, че при такова възпитание трудно ще стане светен, а дори и един обикновен, сериозен човек.

На следващия ден той напусна Гукси, без да разкрие на Розали намерението си да се върне наскоро в „Благословеното обиталище“.

„Ла Либела“ го чакаше в пристанището на Неапол. Той бе посрещнат с голям възторг от своите приятели, които го ценяха твърде много. Сари обаче изпита горчиво разочарование. Радостта й беше посрещната от господин Дьо Шансеней със студенина, която веднага разби всичките й илюзии.

Какво се беше случило с него през време на краткото отсъствие? Сари не беше в състояние да узнае това от самия Ожие и веднага започна умело и лукаво да разпитва останалите. Ожие се задоволи да опише накратко гостуването си в Гукси, преструвайки се, че е отнесъл оттам само незначителни впечатления.

Сари обаче казваше на майка си:

— Уверен съм, че във всичко това е замесена жена… Долавям в очите му мечтателност, в тях често пъти е проблясвал жив пламък, какъвто бих искала да доловя, когато се загледа в мен. Той е влюбен, в това съм уверена! А аз съм играчка! Играчка и нищо повече.

— Чакай, миличка, не всичко е загубено! Опитай се така да го завладееш, че той да забрави жената, която обича, ако такава съществува. Може би това е само период на временна фантазия и каприз, на особено настроение, с което ти ще съумееш лесно да се справиш.

Сари продължаваше да клати глава. Майка й не беше в състояние да я убеди. Тя беше несравнимо по-хитра от майка си и веднага беше доловила у домакина емоционалната промяна.

Все пак не падна духом и не искаше да се признае така бързо за победена. Вече бе силно влюбена в графа, а освен това имаше твърде високо мнение за себе си и това й вдъхваше увереност, че ще може да спечели в края на краищата Ожие.

Плановете й обаче останаха без резултат. Ожие беше напуснал Гукси с неизличими впечатления и оставаше напълно равнодушен към любовта на красивата унгарка. Когато наблюдаваше снимката на Ели, която беше взел от албума на покойната си сродница, той се възхищаваше от деликатното лице, от очите с мистериозна и все пак детинска дълбочина, от малките й устни и веселата им усмивка. В такива моменти лицето на младия човек излъчваше презрение, което с мъка успяваше да прикрива от наблюдателната Сари. Прелъстителната девойка, която сега го преследваше като сянка, имаше нещо подозрително и неясно в усмивката си. В очите й нямаше искреност, погледът й беше или решителен, или лукаво добродушен, според случая. Това го дразнеше.

„Сигурно е, че тази унгарка е доста интересна и безспорно красива. Но това е същество, което няма душа, което се вслушва само в инстинктите си. Тя е интелигентна, но преди всичко хитра. Но няма да постигне пред мен успех с амбициозните си намерения. Не, Сари Дукза, вие никога няма да станете графиня Дьо Шансеней!“

В такова настроение, обладан от желание да се върне час по-скоро в „Благословеното обиталище“, Ожие изпита истинско удоволствие, когато след две седмици настъпи краят на морската обиколка. Двете дами се разделиха с него любезно, което обаче не намери съпричастност у младия граф. Господин Дьо Шансеней се държеше резервирано. Вече нямаше намерение да продължава тези случайни връзки, особено ако се оженеше за Ели дьо Валроме.

Заедно с братовчед си Уилям Хорн той замина за Саржак. В стария фамилен замък маркиз и маркиза Дьо Шансеней приемаха всяка година много гости, които се стичаха тук, за да вземат участие в големия лов, както и в други забави. Забавите старата маркиза Дьо Шансеней умееше да организира така, както никой друг, в компанията на своите сродници — млади мъже и жени, както и прелестни момичета. Ожие също така помагаше на своите баба и дядо да посрещнат колкото може по-добре гостите си. Сам той чувствуваше страст към това аристократично развлечение — лова, страст, която навярно бе наследил от своите прадеди. Ловът, устройван в Саржак, беше най-известният в цяла Франция. Господата се бореха за честта да вземат участие в него, а красивите гостенки мечтаеха за флиртове с младия граф през време на своето пребиваване в Саржак…

Госпожа Дьо Шансеней за малко не си загуби ума, когато на другия ден след пристигането на своя внук узна, че той е решен да прекара известно време в „Благословеното обиталище“.

— Казваш в „Благословеното обиталище“!

Наблюдаваше го с такава изненада, че графът не беше в състояние да си сдържи смеха.

— Бабо, като че ли съм ти казал най-необикновеното нещо на света!

— Но какво те правиш там?

— Ще обикалям околността, която много ми хареса, ще ходя на лов…

— Какъв лов? И тук можеш да ловуваш колкото си искаш!

— Да, но ми се иска да променя малко местата. Освен това представете си, че това е една прищявка, оригиналничене или наречете го както искате.

В ъгълчето на устата на графа се появи иронична извивка, която неговата баба много добре познаваше. Тази усмивка сякаш й говореше: „Напразно се измъчвате да узнаете нето повече!“.

— Но нашите гости? Какво ще кажат за всичко това?

— Ще им предадете, че съм задържан там по работа. Впрочем нямам намерение да се бавя дълго време.

Маркиз Дьо Шансеней, който слушаше целия разговор, без да каже нито дума, намигна на любимия си внук:

— Хайде, не настоявайте повече, Мадлен! Вероятно там има някое хубаво момиче. Трябва да е дяволски красива, щом Ожие се е решил да се погребе в оная стара постройка.

По устните на младия човек заигра загадъчна усмивка, но той продължи да мълчи. Ожие не искаше никому да повери своята тайна, освен на Уилям, дискретния и сериозен характер на когото той твърде много ценеше.

Мод Дорилен, една от сродниците му от Англия, за която се знаеше, че е влюбена в него, не успя да прикрие изненадата си от ненадейното му заминаване. Страшно се дразнеше от това, че Ожие не иска да определи колко време ще остане в „Благословеното обиталище“. Най-после тя успя да изтръгне от него следния отговор, който той й даде със заядлив тон:

— Слушайте, драга, нямам намерение да прекарам там цялата есен! Ще ви заваря тук, когато се върна.

— Това ще бъдат дни, откраднати от приятелите, които ще лишите от вашето присъствие.

— Не вярвам, че съм толкова нужен за тяхното добро настроение, Мод!

— За мен сте една много приятна личност и вие добре знаете това.

Лейди Мод имаше прелестни очи — бистри, блестящи и живи. В тях ясно се четяха чувствата към онзи, който беше овладял сърцето й, което досега беше останало безчувствено към мъжете. И погледът й сега открито говореше: „Вие знаете как ви обичам!“. Винаги е приятно да се знае това за една прелестна сродница.

Ожие се шегуваше с леко сърце. Любовта на красивата Мод, твърде горда и недостъпна, ласкаеше самолюбието му. Но не отговори и на тази любов, защото към Мод беше напълно равнодушен.

В този миг, докато Мод го наблюдаваше, Ожие възкресяваше в себе си цвета на виолетовите очи, дълбоки и свенливи, които сякаш се бяха наплашили от любовта. От онази любов, която Ели навярно вече бе заподозряна в душата на младия и красив мъж. И то още в мига, когато беше тръгнала с него по алеята за Прексей.

След като сложи край на всички забележки на баба си и ясно показа на красивата Мод, че са безполезни всякакви увещания за оставане, господин Дьо Шансеней замина за Гукси с автомобил. За своето пристигане не предупреди никого.