Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Petite Chanoinesse, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Марион Дели. Любовта на монахинята

Английска. Второ издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1993

Редактор: Красимир Димовски

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-067-6

История

  1. — Добавяне

XVI

Настъпи септември, топъл и хубав месец в този край. След получените тежки рани Ожие бързо закрепваше и продължаваше да се разхожда заедно с приятеля си поручик Блаве. Скитаха из полето и наблюдаваха със завистлив поглед птиците. Често пъти пред тях изскачаше подплашен заек. Ожие казваше:

— След войната ще дойдете в Саржак, драги Блаве, и ще ходите на лов за дивеч, защото аз…

Поручикът побърза да отговори:

— Да, ще дойда, стига да се завърна жив от войната. Щом оздравея, веднага ще замина за фронта. Лекарят ми каза, че след един месец ще мога да се върна в частта си.

— А аз ще имам нужда от дълго лечение. Но и след това няма да ме поставят начело на моите храбреци заради тази проклета ръка…

Понякога по време на разходките на господин Дьо Шансеней се удаваше да срещне госпожица Сари и това беше страшно неприятно за него. Сари правеше всичко възможно да се сближи отново с него. На нейните усмивки и лукави погледи той отговаряше хладно, но упоритият характер на девойката не й позволяваше да се спре насред път. Тя писа на майка си:

„Никога не съм преставала да го обичам. Напротив, обичам го все повече и повече, мамо. И ще направя всичко, каквото зависи от мен, за да победя равнодушието му. Писах ти вече, че изглежда страшно променен, набожен, готов бил да се прости с всичко, което някога обожаваше — светския живот и волните удоволствия. Във всеки случай ще бъде безполезно повече да се преструвам пред него, защото вече не е така лековерен.“

Ожие изпита два пъти удоволствието да се срещне с Ели, която се придружаваше от госпожа Жермен и нейните две момиченце. Двете групи се спираха за малко и разменяха по някоя дума. Това беше достатъчно за младите сърца. Нежно срещаха влюбените си погледи и потръпваха от блаженство…

Бедната госпожица Антоанет! Случи се тъкмо онова, което предвиждаше. Капитан Дьо Шансеней, с ореол на герой от фронта, сега беше станал пълен господар над младото сърце на Ели, което вече му принадлежеше всецяло.

И госпожица Антоанет съзнаваше много добре всичко това. Нямаше нужда Ели да й казва, че е видяла младия офицер. Светлият й поглед я издаваше. Старата дама схвана своето безсилие и се отдаде на мрачни мисли, които понякога се изместваха от скрито възмущение. Нима трябва да отстъпи, да капитулира, да даде своята малка Ели на този Дьо Шансеней, когото сега обожаваха и госпожа Дьо Белан, и Жермен? Изцяло се бил преродил. Кой знае!… Нали и племенникът й Жак се преструваше, че се е превърнал в светец през времето, което предшествуваше неговата женитба?

Гордостта и самолюбието имаха своето място в чувствата на неприязън, които госпожица Антоанет изпитваше към Ожие. Мисълта за капитулация пред човека, на когото някога така енергично беше отказала ръката на своята невинна племенница, за нея беше така мъчителна, че полагаше всички усилия да я отхвърли от себе си.

Братовчедките й продължаваха твърде умело, разумно и тайно своята подготвителна работа за капитулирането на старата дама. Трябваше да действуват твърде предпазливо, вземайки под внимание характера й и обстоятелството, че се отдаваше със страст на своите решения и идеи…

Габриела каза на майка си:

— Любовта й към Ели ще я накара да се разколебае. Само от тази страна можем да разчитаме на някакъв успех.

Един следобед, когато госпожа Жермен не можеше да излезе на разходка, Ели бе извела Терез и Люси. Докато малката Люси се държеше непрекъснато за ръката на своята по-голяма братовчедка, Терез, здраво и пъргаво момиченце, тичаше насам-натам с едно палаво като нея куче. Ели се опита да я усмири, но детето, прекарало два дни вкъщи заради непрестанните дъждове, приличаше на малко жребче, пуснато на свобода.

Накрая палавницата се спъна в един камък и падна. Писъците й се разнесоха надалеч.

Ели изтича веднага при нея и констатира, че кракът й бързо се беше подул в ставата. Трябваше да потърси помощ от къщи, защото момиченцето беше доста тежко и Ели не можеше да я носи.

— Ти ще останеш при сестра си, Люси — каза Ели на по-малкото сестриче. — Аз ще отскоча до къщата да взема Мелани, за да ми помогне да пренесем Терез.

Момиченцето плачеше, защото беше много страхливо.

— Лельо Ели, не ходи, моля те!

— Трябва да отида, моето момиченце!… Няма да се забавя много!

И Ели бързо се отправи по пътеката, която водеше към къщата. По пътя се зададоха двама офицери.

— Какво се е случило, госпожице? — попита неспокойно единият от тях.

Ели почервеня, когато видя капитан Дьо Шансеней заедно с поручик Блаве.

— Малката ми братовчедка си навехна крака и отивам да повикам някого от къщата, за да ми помогнат да я пренесем.

— Ние сме на вашите услуги, госпожице — каза Ожие.

— Не бих искала да ви затруднявам.

Поручикът отговори галантно:

— Да ни затрудните? Чувствуваме се щастливи, че ще можем да ви помогнем.

Ожие добави с усмивка:

— Ще се уверите, че единствената ми ръка все пак може да служи за нещо. Заведете ни при момиченцето.

След малко двамата офицери вече носеха пострадалото дете, Ели вървеше след тях с Люси.

Младото момиче беше твърде развълнувано и се безпокоеше. Госпожица Дьо Прексей, която от няколко дни се чувствуваше по-добре, тъкмо днес беше поседнала пред къщата. Трябваше да минат край нея, за да пренесат Терез… Как ще се отнесе тя към господин Дьо Шансеней?

В началото старата дама видя само Терез в ръцете на двамата офицери, които не можа да разпознае. Тя стана и въпреки болките, направи няколко крачки към тях.

— Какво е станало?

Поручик Блаве отговори:

— Навехнала си е крака, госпожо. Нищо сериозно, не се безпокойте!

Госпожица Антоанет хвърли поглед към поручика, след това погледна и другаря му. Лицето й тутакси промени изражението си. Криейки очите си от погледа на Ожие, каза с разтреперан глас:

— Наистина, господа, измъчихте се и вие. Ели, повикай слугинята.

— Няма защо да я безпокоите, госпожо. Ако позволите, ще пренесем сами детето в стаята му.

— Както обичате, господине…

След като положиха малката в леглото й, двамата офицери си взеха довиждане с госпожица Ели, помилваха Терез и излязоха. Отвън свариха госпожица Дьо Прексей, която ги чакаше, за да им благодари. В същия момент пристигна и госпожа Дьо Белан, изненадана от това, че вижда госпожица Антоанет да разговаря с Дьо Шансеней. Обясниха й набързо цялата случка, след което тя покани двамата офицери на чай, въпреки дискретния им отказ.

В действителност госпожа Дьо Белан се радваше на тази случайност, защото детето не беше пострадало сериозно, както сама се убеди, а госпожица Дьо Прексей се видя принудена да срещне отново този проклет Дьо Шансеней, да говори с него и да го слуша. Това вече бе голяма крачка напред, защото преродената личност на младия граф веднага привлече вниманието и симпатиите на старата дама.

Като добре възпитана, госпожица Антоанет разпитваше двамата офицери за раните им и хвалеше героизма им. Наблюдавайки държането й, никой не би заподозрян, че тя познава Дьо Шансеней от много по-рано. Ожие, от своя страна, също не направи и намек за Гукси. Разговорът се въртеше на общи теми.

Госпожа Дьо Белан наблюдаваше дискретно поведението на старата монахиня. Забеляза как госпожица Антоанет наблюдава с интерес красивата и енергична фигура на господин Дьо Шансеней. Долови и известно вълнение от страна на старата жена.

Когато офицерите си отидоха, госпожа Дьо Белан заяви възторжено:

— Възхитителни млади хора! Нали, Антоанет?

— Да, чудесни момчета!

Но след кратко мълчание добави сърдито:

— Подозирам те, Фабиен, че покровителствуваш намеренията на този млад човек, а също и влечението на Ели към него.

Госпожа Дьо Белан отговори искрено:

— Драга приятелко, ако за мен беше обяснимо, че си отблъснала Дьо Шансеней преди две години, днес не мога да разбера защо лишаваш Ели от щастието й и отказваш да я дадеш на един мъж с безспорни добродетели и възвишен морал!

Госпожица Дьо Прексей горчиво се засмя:

— Да, знам… Всичко това обаче няма да му попречи да се отдаде на разюзданост при случай или ако му мине подобно нещо през ума.

— Проявяваш необикновена упоритост, Антоанет! — Разсърди се и госпожа Белан. — Не мога да споря с теб, защото никога няма да проявиш разбиране към господин Дьо Шансеней.

И отиде да търси Ели, оставяйки госпожица Дьо Прексей с мислите й. Това според Белан беше най-добрият начин на държане с гордата старица, непоколебима в страха и желанието си да отмъсти на мъжете.

Двамата офицери се завърнаха във вилата. Ожие, погълнат от спомените за милите виолетови очи, остави другаря си да говори за благородството на госпожица Антоанет и нейната интелигентност, за омайващата красота на госпожица Дьо Валроме.

— Каква прелест крие нейното лице! Красива девойка! Ах, ако не бях от такъв скромен произход, веднага бих се наредил между нейните кандидати.

— Напразно, драги приятелю! Сърцето на госпожица Дьо Валроме не е свободно вече от две години.

— Как! В какъв смисъл?

Поручикът наблюдаваше изненадано Дьо Шансеней.

— Откъде знаете това, Дьо Шансеней?

— Обичам я.

— Вие! Значи вие сте я познавали от по-рано?

— Да. Ето нашата история, разказана с две думи: госпожица Дьо Прексей отказа да ми даде ръката на своята млада племенница, защото, признавам — не без основание, тя ме смяташе за твърде повърхностен човек, който не би могъл да направи щастливо това дете. Оттогава не бяхме се виждали.

— Благодаря ви, Дьо Шансеней, че ми казахте всичко това. Безполезно ще е да давам свобода на фантазиите си, да оставя сърцето си да се влюби.

Ожие продължи след кратко мълчание:

— Смятам, че няма нужда да ви моля тази изповед да си остане между нас.

— Разбира се. Но сега строгата леля сигурно вече няма да има основание да отказва?

— Така е… Но аз не мога вече да искам ръката й, защото съм инвалид и безпомощен…

— Щом госпожица Дьо Валроме ви обича, това не представлява пречка. Не мога обаче да проумея скрупулите ви. Сигурно искате самата девойка да ви признае, че не е променила своите намерения и чувства към вас.

— Тя никога няма да направи това, защото е дала дума на леля си, че няма да се омъжва. Виждате, драги, че госпожица Дьо Прексей е единствената, която може да оправи едно така заплетено положение.

— Да, но ще поиска ли тя да направи това?

— Не знам… Тя има горд, упорит характер. От друга страна обаче, вярвам, че бог ще ме дари с това голямо щастие…

— Което вие напълно заслужавате — добави с възторг Блаве, в чието благородно сърце нямаше и следа от ревност.

Господин Дьо Шансеней не бе говорил нито с госпожа Белан, нито с госпожа Жермен за чувствата си към Ели. Габриела бе първата, която най-сетне заговори с него на тази тема с намеци и заобикалки. Младият граф й разказа същото, което бе казал и пред поручик Блаве, и добави:

— Каквото и да стане, госпожица Дьо Валроме ще бъде единствената ми любов в живота.

— Запазете надеждата си, любезни господине! — окуражи го Габриела. — Разбиранията на нашата многоуважавана братовчедка също могат да претърпят промяна. Майка ми и аз работим за това от известно време, защото симпатиите ни са на ваша страна. Ценим високо характера ви и това ни кара да смятаме, че бракът с госпожица Ели е много подходящ за вас.

Ожие отговори развълнувано:

— Значи, без да подозирам, съм имал такива добри съюзници, госпожо? Много съм ви признателен! Но смятате ли, че госпожица Дьо Прексей може някога да промени решението си?

— Почти съм сигурна в това. Ще бъде много тежко за нея, но тя ще го направи от страх за здравето на Ели. Безспорно необходимо е да имате малко търпение. Няма да можем да постигнем този резултат за един ден, но и вие няма да напуснете скоро вилата ни. Братовчедка ни по редица причини ще бъде също така принудена да прекара зимата тук. Няма защо да бързаме с решението на този въпрос и да подлагаме на риск сигурния успех. Възможно е госпожица Дьо Прексей да отстъпи по-рано, отколкото предполагаме… И не мислете, че осакатената ви ръка би могла да измени чувствата на братовчедка ни. Същото може да се каже и за госпожица Антоанет, която уважава храбростта…