Марион Дели
Любовта на монахинята (19)

XIX

След десет дни един от автомобилите на Ожие откара в Саржак — стария замък на фамилия Дьо Шансеней — Ели, госпожица Дьо Прексей и Ожие. Младият граф искаше да покаже на годеницата си бъдещия й дом. Той я разведе из великолепните стаи, мебелирани с аристократичен лукс и блясък. След това минаха през градините и парка, пресечен от бърз поток. Ели постоянно повтаряше:

— Колко е хубаво тук, колко е хубаво!

Ожие излагаше своите планове, които се различаваха твърде много от плановете на някогашния граф Дьо Шансеней. Двамата разговаряха за бедните, които изпитваха неволи, и стигнаха до заключение, че малки парични помощи могат да заличат много сълзи и горчивини в живота на другите, засегнати от опустошителната война.

Когато се завърнаха в замъка, годениците свариха госпожа Дьо Шансеней и госпожица Дьо Прексей да разговарят с един от близките съседи на Саржак, голям индустриалец, който беше дошъл да направи обичайната си визита. След като гостът беше представен на Ели, госпожа Дьо Шансеней покани годениците да седнат и веднага след това каза:

— Знаеш ли, Ожие, преди малко господинът ми разказа за една от последните шпионски афери.

Господин Варзай започна да обяснява:

— Това е една история, която побързаха да потулят, защото в нея щяха да бъдат компрометирани поради своята небрежност видни личности. Те поели твърде неблагоразумно покровителство над две чужденки: майка и дъщеря…

Ожие живо попита:

— Те са вероятно госпожа и госпожица Дукза.

— Да, те са, познавате ли ги?

— Познавах ги. Тикаха се навсякъде. Госпожицата беше влязла под кожата на леля ми Дьо Шаланж и на моя братовчед Пол. И двамата бяха очаровани от девойката. Тя им помагаше в разни благотворителни дела. И леля ми се почувствува почти обидена, когато й заговорих за съмненията си относно госпожицата, на която тя казваше „моята малка прелестна Дукза“. Що се отнася до майката, тя поддържаше най-близки връзки със семейство Дьо Пардей и баронът минаваше за неин кавалер и обожател. В техните салони тя се запозна с многобройни видни личности, политици и офицери. След това сама започна да устройва приеми и да ги кани. По такъв начин й се удаваше необезпокоявано да шпионира… Успели ли са да ги заловят?

— Вината им е била установена, но те успели да се прехвърлят през испанската граница, защото били навреме уведомени за опасността, която ги заплашва. Госпожицата, струва ми се, е била милосърдна сестра в болницата в Ирсо. Но нали сте я виждали там?

— Разбира се. Вчера узнах, че заминала. Сигурно е отишла да търси майка си.

— Естествено. Сега и двете се намират в пълна безопасност в Испания. Особено майката, ако беше заловена, щеше да изпита цялата строгост на закона. Обвинена е, че е събирала сведения за планираните операции както от военни, така и от войници…

— Да, така е… Тя бе твърде голяма кокетка, а при това и извънредно лукава. С впечатление съм, че е вършила шпионаж още преди войната. Жалко наистина, че са успели да избягат. Предполагам, че залавянето им би било от полза за нас. Но какво общо е имал с всичко това господин Дьо Пардей?

— Дьо Пардей бил в чудесни отношения с госпожа Дукза и се е доверявал по-скоро от глупост. Служил е за посредник с хората, от които искала да получи някакви сведения. Изглежда, че тази афера толкова го е възмутила и изплашила, че сега сам не знае как да докаже невинността си, в която никога не съм се съмнявал.

— И аз съм на вашето мнение. Той е един наивник, едно голямо дете, както се изказваше за него моят нещастен братовчед Уилям Хорн. Освен това Дьо Пардей е твърде суетен и горд, благодарение на всички тези качества лесно е могъл да се превърне в оръдие на тази лукава и необикновено предприемчива жена, каквато в действителност беше госпожа Дукза. Каква е всъщност народността й?

— Тя е германка, господине, германка! Съпругът й имал френско гражданство, но това не му попречило да възпита децата си в омраза към Франция. Тази дама има братя и сестри, които живеят в Австрия и Германия. Единият от тях се настанил в Испания още в самото начало на войната. Шпионката поддържала връзки с него и чрез него изпращала сведения. Що се отнася до покойния й съпруг, бил е унгарец. Всичко това узнах от човек, в когото мога да имам пълно доверие.

След кратко мълчание господин Варзай продължи:

— Впрочем за тази афера се говори твърде малко, защото, както ви казах, гледат да я потулят на всяка цена. Благодарение на това и господин Дьо Пардей няма да има големи неприятности с правосъдието и съдилищата.

— И все пак цялата наивна доверчивост на видните личности ние заплатихме със своята кръв. Що се отнася до госпожа и госпожица Дукза, аз съм доволен поне от това, че Франция успя да се отърве от тях…

Младият граф млъкна и си помисли: „А и аз се отървах от тях…“.

Един месец след това господин Дьо Шансеней, окончателно освободен от военна служба, отведе в замъка Саржак бившата млада монахиня.

Абат Дембри, който се намираше на лечение в Тулуза, пристигна, за да благослови техния брак. След венчавката замина за Юра, в своето малко градче, за да продължи там, вече като инвалид, службата си на свещеник и утешител на нещастните.

Госпожица Матилд също така беше пристигнала за венчавката и след това се породиха големи спорове дали би трябвало да се завърне в Гукси. Госпожица Антоанет отказа да задържи племенницата при себе си, заявявайки, че в Гукси ще бъде несравнимо по-полезна. Освен това Ели, която се настани в замъка Саржак, нямаше да бъде далеч от нея и в случай на нужда веднага можеше да се яви при леля си.

Най-после се взе решение госпожица Матилд дьо Валроме да остане за два месеца в Гукси. През април и госпожица Антоанет ще се завърне в Гукси и ще я придружат Ели и Ожие, които решили да останат през цялата пролет в „Благословеното обиталище“.

Ново събитие обаче развали плановете им. През една октомврийска вечер госпожица Дьо Прексей се почувствува необикновено уморена и отпаднала. През нощта се парализира. Живя още няколко дни след това… Беше спокойна, запазила пълно самообладание. Храбро и с бодър дух наблюдаваше как наближава смъртта. Един лен следобед каза на Ели, която през цялото време беше край нея:

— Имах още само едно желание — да видя твоето малко бебе… Бог обаче няма да ми позволи. Нека бъде неговата воля! Това е наказанието заради моята суета.

— Ах, лельо Антоанет!

Госпожица Дьо Прексей промълви:

— Бедното ми дете, сама съм си причинявала болки и мъка. Смятах, че всичко, което правя, е за твое добро. Впрочем и сега още не съм убедена дали тогава не съм имала право… Днес обаче ти имаш в негово лице един истински покровител и защитник, човек, който искрено те обича. Ти можеш да се гордееш със съпруга си, дете мое, и аз те оставям в ръцете му напълно спокойна и сигурна. Живейте във взаимно съгласие, живейте така, че да служите за пример на всички… А там горе, аз ще се моля на бога за вас, за вашите деца…

Една сутрин душата на старата госпожица тихо отлетя. Ели и Ожие съпроводиха тленните й останки до Гукси, където беше погребана във фамилната гробница. Останаха петнадесет дни в „Благословеното обиталище“. Госпожица Матилд се бе настанила в къщата на покойната госпожа Дьо Валей, защото бе по-близо до селото и не беше така самотна и студена като замъка Дьо Прексей. В салона, където и досега продължаваха да стоят на местата си нещата на госпожа Дьо Валей, те изживяха отново някогашните спомени…

И сега, както и преди две години, есенните аромати проникваха в големия салон през отворения прозорец, който гледаше към градината. И сред този дъх на пожълтели листа и на зрели плодове у Ожие оживя един спомен… Притискайки Ели към гърдите си, той я загледа право в очите и попита:

— Спомняш ли си, мила, как избяга от мен като малко диво козле в градината на Прексей, когато се явих да ти кажа как леля ти ми отказа ръката ти…

— Да си спомням? Ах, колко тежко ми беше в този ден, Ожие! Ела да ти покажа нещо…

Красивата жена взе една книга, подвързана с кожа, и я показа на съпруга си:

— Това е книгата, в която се отбелязват важните събития в нашето семейство. Аз също съм написала в нея няколко реда. Погледни, това е в същия онзи ден, когато леля ми каза, че не мога да се омъжа за теб…

И Ожие прочете:

Днес дадох обещание на леля си, че нима да се омъжвам.

Младата жена заяви с развълнуван глас:

— Погледни как е треперела ръката ми, когато съм писала. Струваше ми се, че се погребвам сама…

Ожие целуна продължително по челото младата жена:

— Какво си писала след това?

— Ах, това е нещо съвършено друго! Погледни!

Графът прочете:

Леля ме освободи от моето обещание. Вчера се венчах с граф Дьо Шансеней, ранен в служба на отечеството си. Нека бог ни благослови и води по своите пътища.

Ожие се усмихна:

— Скоро ще трябва да се отбележи в този дневник още едно събитие. Ели — раждането на нашето дете…

Щастлива усмивка заигра върху полуотворените устни на младата жена. Слагайки главата си върху рамото на мъжа си. Ели зашепна радостно:

— Ах, да, нашето дете!

* * *

Седем месеца след този ден в книгата на фамилните събития Ожие пишеше пред озареното от щастие лице на младата майка:

Днес ни се роди първият син. Жан дьо Шансеней. Нека бог го запази и нека ни дари с много деца!

Наблюдавайки с нежна любов малкото заспало бебе в люлката до себе си. Ели прошепна:

— Ах, само като си помисля, мили Ожие, че можех да остана през целия си живот монахинята Дьо Валроме… През целия си живот — без теб, без нашия син! През целия си живот само една монахиня!…