Марион Дели
Любовта на монахинята (12)

XII

В малкото Гукси мобилизацията и обявяването на войната бяха предизвикали необикновено вълнение и в миг бяха променили целия живот. Младите мъже, храбри и пълни с надежди, заминаха веднага. Абат Дембри бе повикан като милосърден брат. И той напусна скромната си епархия, в която бяха оставали само старци, жени и деца. На тях бе възложена грижата да съберат посевите и се погрижат за прехраната на Франция. И те веднага се отдадоха на работа в горещите летни дни.

В Прексей госпожица Антоанет, лотарингка по майка, трепереше от радост при мисълта, че Мец ще остане пак френски. Госпожица Матилд беше голяма песимистка и търсеше утеха в молитвите. Ели си мислеше за скъпата и мила за нея Франция, която сега се намираше в опасност, за войниците, които са откъснати от своите домове, за да спрат противника. Мислите й бяха съсредоточени върху един от тези войници, споменът за когото винаги оживяваше нейното сърце.

Млад и силен, сигурно е заминал между първите. Дали е още жив? Разправяше се, че толкова много мъже бяха паднали вече на полето на честта.

Тази мисъл измъчваше младото момиче. То чувствуваше как цялото й тяло започва да трепери. И Ели, която си беше поставила за задача да заличи от спомените си младия граф, сега редовно го споменаваше в своите молитви: „Ах, Господи, запази му живота!“.

Трите монахини от замъка Дьо Прексей не носеха вече знаците на ордена. Още първия ден след обявяването на войната Ели заяви на госпожица Дьо Прексей:

— Лельо, свалих панделката и кръста си, защото не искам да имам нищо общо с един монашески орден, който се числи към държава, наредила се в редовете на нашите противници!

В гласа й се долавяше възмущението, което се таеше в душата й.

Госпожица Дьо Прексей отговори:

— Добре, мило дете, ти си права. Аз също ще го сваля. А ти, Матилд?

Госпожица Дьо Валроме свали синята панделка и златния кръст, без да се поколебае нито за миг. Госпожица Антоанет реши да върне на австрийския орден тези знаци, изтъквайки причините, които ги бяха заставили да се откажат от ордена.

Госпожица Матилд и Ели започнаха да се грижат за останалите по своите домове. Те попълваха, доколкото можеха, празнотата, останала след заминаването на свещеника. Селото бе осиротяло без утехата на божия служител. С помощта на майката на свещеника, добра и енергична жена, двете монахини поучаваха децата във вярата и спохождаха болните. Всяка привечер събираха доста хора в църквата и всички се молеха искрено на бога за живите и за загиналите, за Франция, която противникът беше погазил. Те от цялата си душа отправиха признателни молитви към бога, когато се получи съобщение, че настъплението на противника е спряно.

Заредиха се нови дни на очакване. Зимата беше настъпила. Госпожица Дьо Прексей, чиято възраст и ревматичните болки не й даваха възможност да се присъедини към благотворителната дейност на своите племеннички, през цялото време плетеше топли дрехи за войниците. Техните коне оряха земите на земеделците, чиито коне бяха реквизирани. Всеки от околността, който чувствуваше нужда от съвет или поне от една утешителна дума, се явяваше в Прексей, за да разговаря с дамите, особено с красивата Ели, чиито слова бяха така сладки.

Всяка сутрин, когато младото момиче се връщаше в замъка, носеше със себе си вестници и ги четеше на госпожица Дьо Прексей. Леля й слушаше мълчаливо, като запазваше за по-късно коментарите си, които понякога се изразяваха в болезнено възмущение.

Често в помените за падналите войници и сред отличилите се се срещаха познати имена на някогашни приятели или далечни сродници, с които бяха скъсали всички връзки, след като се бяха затворили в замъка. Сега бяха започнали отново да си пишат и разменят мили писма. По такъв начин обновиха старите си познанства и приятелства.

В един декемврийски ден госпожица Матилд и Ели, връщайки се от село, се отбиха в „Благословеното обиталище“, за да видят Розали, която беше от няколко дни сериозно болна. Младото момиче прекрачи прага на къщата с необикновена мъка. Къщата й напомняше не само за някогашната скъпа приятелка, покойната госпожа Дьо Валей, но пробуждаше в нея и сладкия и тъжен спомен за любовните признания. Спомен за кратките моменти на щастие, които бе преживяла в големия салон, когато Ожие й бе казал: „Вие разбирате, госпожице Ели, че аз ви обичам“.

И все пак тя и не помисляше да се откаже от взетото решение, когато идваше тук, за да донесе утеха и да помогне на старата Розали, зле наглеждана от своята внучка, станала непоносима, откакто камериерът на графа беше завъртял главата й.

Двете жени я завариха в леглото.

— Така е, драги дами, във време, когато всички страдат, трябва да изпитам и аз известни страдания…

Разговаряха за едно семейство в селото, което беше получило съобщение, че синът им паднал в сраженията в Белгия. След това, клатейки глава, Розали бе казала:

— И господин Дьо Шансеней е в опасния огън, лесно може да загине и той. Смятате ли, че би било прилично да пиша на госпожа маркизата и да я питам как е господин графът?

Госпожица Матилд отговори:

— Разбира се, можете да направите това, Розали.

После изведнъж промени темата на разговор, защото забеляза вълнението, което се беше изписало по лицето на племенничката си. Ели изведнъж пребледня и стана неспокойна.

След като се върна в замъка, Ели се преоблече и веднага грабна вестниците. Седна до госпожица Антоанет и започна да чете. След като прочете официалните комюникета и уводните статии, стигна до отличията. Гласът й изведнъж затрепери и замря…

„Дьо Шансеней, поручик от драгунските части… офицер с необикновена храброст и интелигентност… незаменим в способността си да поражда възторг сред своите войници. Много пъти е проявявал невероятна храброст и хладнокръвие. Винаги е молил да му се възлагат най-тежките задачи.“

Младото момиче млъкна, обладано от необикновено вълнение.

Госпожица Дьо Прексей продължи спокойно да се занимава със своето ръкоделие, сякаш всички тия похвали се отнасяха за съвършено непознат мъж. Добрият наблюдател обаче би забелязал как стиснатите й устни в този момент свидетелствуваха за страшно раздразнение.

Ели продължи да чете. Гласът й все още потрепваше, по страните й се беше разляла червенина, а сърцето й бързо биеше.

Госпожица Антоанет, която наблюдаваше племенницата си с крайчеца на окото, мислеше: „Страшно неприятно е, че Ели попадна на това съобщение. Защото всички тези похвали за младия герой само ще събудят спомена, който, по всичко изглежда, продължава да живее в сърцето й…“.

И наистина, любовта с нова сила оживя в сърцето на Ели след съобщението във вестника. Тя трескаво започна да мисли за съдбата на любимия.

Младото момиче трепереше при мисълта за безбройните опасности, които дебнеха вчерашния бонвиван, а днес един от най-смелите офицери в армията.

Зимата, дълга и печална, беше отминала. Въпреки че чувствуваше страшна умора, Ели никога не се бе оплакала и продължаваше да придружава госпожица Матилд при посещенията в домовете на бедните и болните. С необикновена нежност двете се грижеха и за госпожица Дьо Прексей, която се измъчваше от ревматизма си. В замъка трите дами живееха бедно. Жената на наемателя на земите им, макар и да беше събрала добър урожай, продаден на добра цена, не искаше да изплати задълженията си под предлог, че съпругът й е мобилизиран. Дамите от Прексей изведнъж се озоваха в твърде тежко положение. Сега живееха от малките спестявания, които имаше госпожица Дьо Прексей. Когато обаче и тези средства бъдат изчерпани, от какво ще преживяват — никой не знаеше.

Госпожица Дьо Прексей писа за всичко това на своята сродница госпожа Белан, с която беше запазила отлично приятелство. Малко след това тя получи следния отговор:

„Елате веднага и трите да ни навестите в нашето хубаво имение в Беарн. Ще ми гостувате в моята вила, която е превърната в място за укрепване и възстановяване на ранените войници. За вас има място в постройката в парка, където съм се настанила с дъщеря си и децата й.

Тук водим тих и спокоен живот, както подобава в тия дни на тъга и скръб. Въздухът е много приятен и чист. Той ще излекува твоята Ели, чието здраве, както изглежда, ти създава известни грижи. Впрочем тя и Матилд ще могат да развият дейност в най-различни области, защото ние тук сме малко, а за настанените войници са необходими много грижи.

Що се отнася до финансовите въпроси, ще ги уредим, както това подобава между близки. Толкова време, откакто ви каня да ни дойдете на гости, вие все още не се решавате… Този път искам да дойдете без всякакви колебания и няма да приема никакви извинения. По-разумно е в това нещастно време да се съберем всички, щом ни се удава удобен случай.“

Госпожица Дьо Прексей се развълнува много, когато прочете писмото. И изпадна в мъчителни колебания. Наистина здравето на Ели я безпокоеше, а промяната на климата би могла да й бъде от голяма полза. От друга страна, свикнала никога да не се отделя от Прексей, старата дама гледаше без особен възторг на перспективата за пътуване от единия до другия край на Франция.

Тя уведоми племенниците си за поканата на добрата си братовчедка, госпожа Дьо Белан. Госпожица Матилд веднага заяви:

— Уверена съм, че тази промяна ще се отрази благотворно върху нашата Ели. Трябва да приемете поканата, лельо.

Ели обаче отказа.

— Не, не заради мен, в никакъв случай! Имам тук задължения към тия бедни и нещастни хорица и не мога да ги изоставя.

— Да, но ако не разполагаме и с толкова пари, че да посрещаме най-необходимите разходи? Струва ми се, че всичко трябва да се обмисли.

Към края на март Ели се разболя от грип. Повикаха лекар, който старателно прегледа болната и след това заяви на госпожица Дьо Прексей:

— Девойката има нужда от грижи, за да се възстанови здравето й. Прави впечатление на твърде уморена и анемична. Ако имате възможност да промените климата, съветвам ви да го направите веднага. Тя има нужда от почивка. Освен това не е за препоръчване да прекара тук и идната зима.

— Ще уредим това. Една от сродниците ми от Беарн ме кани на гости. Дали тамошният климат ще се отрази благотворно върху племенницата ми?

— Безспорно! Заминете веднага, след като оздравее.

И като помълча малко, лекарят добави замислено:

— Дали няма и емоционални причини за болестта? По тона, с който девойката говори, личи, че тя малко иска да знае както за здравето си, така и за собствения си живот…

Госпожица Дьо Прексей потрепери, но отговори сдържано:

— Мисля, че има и такива причини. Това е един невъзможен брак.

— О, твърде печално! Ще трябва да положите труд, за да забрави.

„Лесно е да се каже — помисли си госпожица Антоанет с гняв, след като изпрати лекаря. — Тези млади и романтични момичета не искат да забравят бързо такъв прелъстител, какъвто е граф Дьо Шансеней.“

В началото на май Ели оздравя и вече можеше да пътува.

Госпожица Матилд не замина, а се настани в къщата на свещеника, за да може да продължи с госпожа Дембри своята мисия из околността. Това беше една мъчителна жертва от нейна страна.

Госпожица Дьо Прексей и Ели напуснаха замъка в един прелестен майски ден.

На гарата в Безансон Ели купи вестник и започна да го чете още в чакалнята.

Винаги с необикновен страх четеше списъците на загиналите в сраженията офицери.

Сега погледът й попадна върху списъка на наградените с ордена на почетния легион. Сърцето й за миг замря.

„Дьо Шансеней, капитан от пехотата… Офицер с необикновени добродетели. Сам поискал да бъде прехвърлен от конницата в пехотата. Упражнява над своите хора необикновено морално влияние и ги води към победи. Ранен тежко в едно нападение, завършило блестящо, той достигнал пред самите неприятелски картечници. Винаги се е държал като истински герой.“

Вестникът падна от треперещите й ръце, очите й се изпълниха със сълзи, гърдите й се повдигаха високо. Госпожица Дьо Прексей едва успя да прихване племенницата си, която бе загубила съзнание.

Това продължи само миг. Скоро Ели отвори очи и опита да се усмихне, за да разсее безпокойството на леля си. Госпожица Дьо Прексей настани девойката в едно кресло на първокласната чакалня, в която двете жени останаха мълчаливи, докато пристигна техният влак.

През време на пътуването необикновено бледата Ели задряма за малко, а госпожица Антоанет взе вестника и се зачете. Веждите й се свиха сърдито: „Вече се съмнявах, че трябва пак да е нещо във връзка с този проклет Дьо Шансеней!“.