Марион Дели
Любовта на монахинята (2)

II

Беше десет часът, когато Ожие слезе от влака на малката гара Гукси. На перона чакаше изпратеният от дядото слуга, донесъл необходимите за една траурна церемония дрехи. Господин Дьо Шансеней узна, че дядо му пристигнал един ден по-рано. Подаде куфара си на слугата и попита:

— Господин маркизът и госпожа маркизата добре ли са, Селестен?

— Много добре, господин графе.

— Да вървим тогава. Далеч ли е селото оттук?

— Около четвърт час пеш, господин графе. Потърсих кола, но по тези места това е рядкост.

И Селестен презрително сви устни.

— Няма нужда от кола, предпочитам да се разходя пеш.

Ожие напусна малката железопътна гара и се отправи към селото, придружен от слугата. Времето тази сутрин беше влажно и навъсено. Мъглата се бе спуснала над гората и се кълбеше над ливадите и придошлите реки, едва видими през сивия и воал.

Господин Дьо Шансеней си спомни за южното слънце, което беше напуснал преди два дни, и почувствува по тялото си леки тръпки. Лошото му настроение го караше да си мисли: „Тук няма да се бавя, щом свърши погребението, ще се върна в «Ла Либела». Ще намеря малката Сари, която е толкова мила…“.

Вървейки така, той възкресяваше в мислите си стройния силует на красивата унгарка, финото й весело и жизнено лице, лукавите й очи, които така често търсеха погледа му, за да му разкрият дръзко своята любов.

Каквото и да беше мнението на Ожие дьо Шансеней за жените и особено за Сари Дукза, все пак бе доволен, че точно той беше обектът на тези нейни страстни мисли и чувства, на които обаче той не отговаряше. Много добре познаваше госпожица Сари и намеренията й и не можеше да я възприеме иначе, освен като временно развлечение. Но то бе тъй приятно, че сега му се искаше да го продължи час по-скоро.

Иззад един завой на пътя изведнъж се показа селото. Замъкът се открояваше над проснатите къщи. Беше голяма тъмна постройка с висока четириъгълна кула. Ожие се обърна към слугата, посочвайки му замъка:

— Това ли е домът на госпожа Дьо Валей?

— Не, господин графе. Това е замъкът на фамилия Дьо Прексей. В него живеят три дами, които наричат монахини. Това са „трите монахини“, те са били приятелки на госпожа Дьо Валей. А къщата на виконтесата, или „Благословеното обиталище“, както й казват тук, се намира между селото и замъка.

Господин Дьо Шансеней замислено продължи пътя си в мрачния и влажен ден. Пътят изведнъж започна да се изкачва по нанагорнището.

Щом стигнаха в селото, минаха край стара черква, която не правеше особено впечатление. Основите й бяха покрити със зелен мъх.

Жените и децата излизаха от къщите и любопитно оглеждаха господина и слугата. Бяха разбрали, че чужденецът е сродник на госпожа Дьо Валей.

Господин Дьо Шансеней продължи пътя си извън селото, по нанагорнището на хълма. В далечината пред него се обрисува човешки силует — беше свещеникът. Когато фигурата приближи, Ожие видя един млад бодър човек. Лицето му бе интелигентно и спокойно. Погледите им се срещнаха и свещеникът се приближи до него.

— Струва ми се, че имам честта да говоря с господин граф Дьо Шансеней?

— Да, господин абат.

— Аз съм свещеникът на Гукси. Молих се преди малко край смъртния одър на госпожа Дьо Валей, вашата великолепна сродница, господине. Това беше една рядка жена, в истинския смисъл на думата, и нейната смърт представлява голяма загуба за малката ми епархия…

— Познавам я само от разкази, отче… А и баба ми не я е виждала вече отдавна. От какво почина?

— От внезапен сърдечен пристъп. Впрочем нещо, което лекарят очакваше. Тя обаче се беше подготвила за смъртта. Набожна стара жена, истинска светица… Намирате ли, че е удачно, господин графе, погребението да стане утре в десет часа сутринта?

— Разбира се, отче.

— Погребението ще бъде твърде скромно, съгласно изказаното от покойницата желание. Ако имате други изисквания, можете да ми ги съобщите.

— С най-голямо доверие оставям всичко на вас, отче, вие знаете много по-добре обичаите в този край.

— Наредил съм всичко възможно най-добре. Помогнаха ми само дамите от Прексей, отлични приятелки на госпожа Дьо Валей. До утре, господин графе!

Свещеникът стисна ръката, която господин Дьо Шансеней му подаде, и се отдалечи, докато Ожие продължи да се изкачва по нанагорнището. Щом стигна до един кръстопът, пое по тесен и пуст път, който го отведе до стара къща с висока камина.

Пердетата на прозорците бяха спуснати, но вратата на къщата бе широко отворена. Долният праг се издигаше само с две стъпала от земята. Ожие влезе в мрачното салонче и към него приближи стара дама. Поздрави го и му се представи:

— Аз съм камериерката на госпожа Дьо Валей, господин графе, Розали… Нека господин графът бъде така добър да заповяда…

Тя отвори една врата и въведе господин Дьо Шансеней в стая, където също всички пердета бяха спуснати. Стаята бе осветена от восъчни свещи. Върху черен плат вехнеха рози, изгубили аромата си. В едно кресло беше седнала жена, премятаща между пръстите си молитвена броеница. Тя изправи лицето си, което имаше матов оттенък, но бе още младо, със спокойни и благи очи, и отговори с кимване на поздрава на графа.

Ожие попръска ковчега със светена вода и остана известно време край него с приведена глава. С крайчеца на окото си наблюдаваше непознатата дама.

Свела очи, тя продължи да прехвърля зърната на броеницата си. Хубавите й буйни коси бяха разделени на челото. Беше облечена в скромна черна рокля. Широка синя панделка се спускаше през гърдите й и на нея висеше златен кръст.

„Селестен ми разправяше за някакви монахини — мислеше си господин Дьо Шансеней. — Вероятно това е едната от тях, приятелка на покойницата, за които ми беше говорил свещеникът.“

Очакваше непознатата да го заговори, но тя продължаваше да се моли. Погледът й беше сведен към пода. Господин Дьо Шансеней излезе и завари в салончето камериерката.

— Не иска ли господин графът да се качи в своята стая? — попита го тя.

— С удоволствие. Кажете ми обаче… — Той приведе малко глава и сниши глас. — Коя е тази дребна млада жена?

— Госпожа Матилд дьо Валроме, графиня Матилд, една от дамите от замъка.

След кратка пауза камериерката продължи:

— Те бяха много добри приятелки на покойната господарка. Сега са дошли да останат край ковчега й. Напоследък те се грижеха много за нея.

— Монахиня ли е?

— Да, господин графе, монахиня от един австрийски орден, както и нейната леля, госпожица Антоанет дьо Прексей, както и нейната племенница, госпожица Ели… искам да кажа госпожица Ели дьо Валроме. Мъчно ми е да й казвам така…

След като се отправи към стълбата в дъното на салона, измайсторена от истинско дъбово дърво и твърде добре запазена и поддържана, господин Дьо Шансеней попита:

— Нима графиня Матилд има толкова възрастна леля, че да може да бъде монахиня?

— Да, господин графе, госпожица Матилд вече е на четиридесет години. Госпожица Ели е на осемнадесет години, а в манастира постъпи шестнадесетгодишна.

— Колко странно! — Ожие даде гласен израз на мислите си.

На първия етаж Розали го въведе в една голяма стая със старинни дъбови мебели. Там Селестен бе вече приготвил всичко за госта. След като Ожие свали костюма, освободи слугата и палейки цигара, отвори един от прозорците.

Пред него се разстилаше градина, пълна с цветя и буйна, поддържана грижливо зеленина. От приведените клони на плачещата върба листата вече капеха. Малко по-далеч се виждаше стар кладенец, построен още през шестнадесети век.

Ожие забеляза женския силует, който се появи на алеята. Беше момиче. Виждаше се все по-ясно, колкото повече се приближаваше. Тънка, средна на ръст, облечена в черно, тя крачеше с леки, хармонични стъпки. Към гърдите си притискаше букет от различни цветя. Господин Дьо Шансеней вече различаваше деликатния овал на лицето й, прелестната му белота, малките й червени устни, черните сплетени коси, които се виеха от двете страни на красивото й чело.

Веднага си помисли: „Бих искал да видя и очите на това прелестно същество“.

В този момент от къщата излезе куче и отърча към красивата монахиня, лаейки весело.

Един звънък глас извика:

— Не, Лио, не, драги приятелю, днес не е време за игра.

Кучето обаче нито я чу, нито разбра. То се изправи, за да сложи предните си лапи върху раменете на младото момиче. Тя отскочи встрани и свали цветята, които притискаше към гърдите си. Ожие видя на гърдите й същия златен кръст на широка синя панделка, какъвто носеше и госпожица Матилд дьо Валроме.

Графът си прошепна: „Ех, ето и третата монахиня! Това е Ели дьо Валроме, прелестна девойка“.

— Розали, моля ви, вземете Лио! Ще ме накара да изпусна цветята.

Камериерката дотича, улови кучето за каишката и го поведе със себе си:

— Така прави, защото госпожицата много го е разглезила.

Красивата монахиня влезе в къщата. Градината потъна в тишина. Облегнат на прозореца, господин Дьо Шансеней си мислеше: „Надявам се, че при постъпване в този манастир послушниците не дават обет за вечно моминство, защото това наистина би било престъпление!“.