Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Petite Chanoinesse, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,9 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sianaa (2011)
- Разпознаване и корекция
- МаяК (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2014)
Издание:
Марион Дели. Любовта на монахинята
Английска. Второ издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1993
Редактор: Красимир Димовски
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 954-459-067-6
История
- — Добавяне
XIII
На два километра от малкия градец Ирсо, в Пиренеите, братовчедка й имаше доста обширна вила, която още в началото на войната беше отстъпила за резервна болница. Военните власти обаче предпочетоха за болница една постройка в самия градец, а вила „Бланш“ използуваха за почивка на ранени офицери. Госпожа Жермен, дъщеря на госпожа Белан, която имаше диплома за милосърдна сестра, ръководеше почивната станция, подпомагана от майка си, под контрола на един лекар. С нея и с внуците си госпожа Белан се бе настанила в голямата постройка, която се издигаше сред парка на обширното имение. Съпругът на Жермен беше пленен още в самото начало на войната. Тук пристигнаха една сутрин госпожица Дьо Прексей и нейната племенница, уморени от пътуването.
Госпожа Дьо Белан, толкова жива, колкото дъщеря й беше спокойна, извика, щом остана насаме със сродницата си:
— Но твоята Ели била божествено красива, добра ми Антоанет! Наистина доста е бледа, но все пак е прелестно девойче! Никак не ме учудва, че се е харесала толкова много на господин Дьо Шансеней. Като става дума за него, да ти кажа, че той е бил тежко ранен. Дори в един момент всички надежди, че ще оживее, били загубени.
Госпожица Антоанет я прекъсна:
— Много те моля, Фабиен, никога да не произнасяш името на Шансеней пред Ели. Завчера загуби съзнание, като научи от вестника, че е бил ранен и награден с ордена на почетния легион.
— Бедното момиче! Значи не го е забравила. Впрочем и аз чух да се говори, че е прелъстител. Но сега се е покрил със слава, над него трепти ореолът на храбростта. Той е една великолепна партия, Антоанет, само ако ти не се страхуваше този брак да не излезе нещастен… Страшно богати са тези Шансеней! Тяхното имение Саржак се намира на двадесет километра оттук. Великолепно имение, най-хубавото в цялата околност. Сега той му е собственик, защото дядо му почина миналия месец. Но няма от какво да се безпокоиш, драга приятелко. Аз не бих направила никога и най-малък намек за него пред милата Ели.
— Да, защото тя наистина много ме безпокои. Обаче, Фабиен, присъствието на тези офицери тук…
— Ех, да… Нещастните хора! Къщата обаче има отделен изход към пътя за малката борова гора. Там ще ходите с Ели, за да диша чист въздух. И Габриела ще се разхожда там с малките. По такъв начин и моите пансионери офицери няма да скучаят, ако се влюбват в Ели. Няма обаче никаква опасност. Тя пази в сърцето си такъв жив спомен за Дьо Шансеней, че никой друг не би могъл да й направи впечатление…
Въпреки всички уверения, това съседство никак не се харесваше на госпожица Дьо Прексей. Тя най-после се примири, защото виждаше, че положението в никакъв случай не можеше да се промени. Главното беше, както й казваше и госпожа Дьо Белан, да се погрижат за здравето на Ели.
Още от първия момент лелята и племенницата се почувствуваха като у дома си. Така искрено беше гостоприемството, което всички им оказаха. Габриела Жермен, интелигентна и сериозна жена, особено много се харесваше на Ели, която по-рано не я познаваше. И нейните две малки момиченца, Терез и Люси, скоро тъй се привързаха към красивата си сродница, че не се отделяха нито за миг от нея.
Младата жена разреши на Ели да се грижи за бельото на настанените в почивната станция, а госпожица Антоанет получи вълна в изобилие, за да плете фланели за войниците. Двете с Ели ходеха в боровата гора, там работеха и наглеждаха малките момиченца, които си играеха наоколо.
По няколко пъти седмично госпожа Жермен извеждаше на разходка своята млада братовчедка и децата си. В началото не отиваха далеч, за да не се уморява слабата още Ели. Често пъти на връщане те се спираха в Ирсо у една приятелка на госпожа Белан, която живееше в голяма постройка недалеч от малката бяла църква.
Госпожа Салбер, стара, но жизнена дама, веднага обикна Ели.
Срещу този дом имаше богата къща с претенциозна елегантност. Пред къщата се простираше покрит с пясък двор, заобиколен с многобройни саксии с цветя. Сградата бе собственост на местен жител, Жером Бинар, индустриалец. От няколко години бе станал твърде влиятелна политическа личност. Неговата жена и дъщеря бяха устроили в дома си амбулатория, в която, с помощта на няколко милосърдни сестри, се грижеха за около сто души ранени.
— Страшна разсипия е в тая къща и амбулаторията — казваше госпожа Салбер, клатейки глава.
След като помълча малко, госпожа Салбер продължи:
— Тези дами нямат понятие от нищо. Освен това две или три от техните милосърдни сестри не се държат както трябва. Особено едната от тях, казват, че била румънка. Необикновено красива за ролята, с която се е нагърбила. Разправят обаче, че имала мощни покровители и понеже господин Бинар не обича да влиза в конфликт с властите, ще остане тук, при него поне дотогава, докато тя иска.
Един ден, когато госпожа Салбер изпращаше гостите си и беше излязла с тях до външната врата, една милосърдна сестра излезе от къщата на господин Бинар. Ели видя красивото й лице и рижите й коси, които се подаваха предизвикателно изпод бялото боне. Погледите им се срещнаха за няколко секунди. След това красивата милосърдна сестра отмина.
Госпожа Салбер се обади полугласно:
— Ето това е госпожица Дукза. Коя е тя в действителност? Ясно е, че никой не би бил в състояние да каже това, дори и самото семейство Бинар. Аз лично обаче смятам, че е твърде неразумно от страна на властите да настаняват в нашите болници и амбулатории чужденки, за които не знаят нищо.
— Не само неразумно, това е и голяма грешка — допълни госпожа Жермен. — Това младо момиче впрочем не ми хареса още от пръв поглед… Аз не бих я приела даже ако сама ми предложи услугите си.
— О, Габриела, у вас нещата са уредени съвсем иначе. Там се държи строга сметка за всичко, най-вече за самия институт. Всички господа, които са настанени у вас, не могат да намерят думи, за да се нахвалят от начина, по който ги гледате, и за грижите, които полагате за тях. Особено са трогнати от вашето самопожертвование.
— Правя всичко, което зависи от мен, за защитниците на отечеството, за братята по оръжие на моя скъп Андре. Впрочем те са необикновено учтиви, а болшинството от тях са извънредно симпатични.
— Да, наистина… Младата Дукза обаче, изглежда, че ги увлича. Страшно неприятно е пребиваването на тази кокетка в нашия градец.
— Да, вероятно е така, но ние нищо не можем да направим, драга приятелко…
Младата жена и сродницата й Ели стиснаха сърдечно ръка на госпожа Салбер и се отправиха към вилата. Пред тях тичаха две малки момиченца. По пътя се срещнаха с група млади офицери, които бяха изпратени тук за възстановяване. Те ги поздравиха и отправиха възторжен поглед към красивата Ели. Мнозина от тях вече я познаваха. Болна е, щом е дошла тук, говореше се между тях. Сега обаче лицето й беше несравнимо по-свежо и изразът на умора и отпадналост бе изчезнал.
В действителност и Ели почувствува как силите й се възвръщат. Измъчваше я обаче, постоянно мисълта за храбрия ранен офицер. Искаше на всяка цена да узнае дали е оздравял от раните.
Започваше да трепери при мисълта за онези хубави очи, които я гледаха с такова увлечение, онези очи, които можеха да се затворят завинаги.
Един ден госпожа Белан каза на дъщеря си:
— Никак не мога да разбера малката Ели. Има нещо, което я измъчва. Да не би това да е любовта й към Дьо Шансеней? Ако той е оздравял от тежките си рани, не зная как ще свърши всичко това. Госпожица Антоанет съвсем няма намерение да промени своето решение.
— Сведенията обаче, които получихме за него, не бяха от най-добрите, мамо.
— Не, съвсем не бяха добри. Но оттогава нещата може да са се променили. Толкова са изкушенията, пред които е бил изправен. Има душевни причини, които пречат за оздравяването на Ели. За нещастие, ако причина за всичко е това, което ние предполагаме, не може да се помогне с нищо.
— Ако бях на мястото на Антоанет, бих постъпила иначе. Не бих продължавала да упорствувам в своето решение да не позволявам на Ели да встъпи в брак, а напротив, бих я запознала с млади и сериозни мъже. Само по такъв начин тя би могла да забрави господин Дьо Шансеней. Поне нека направи такъв опит.
Госпожа Жермен поклати глава:
— Ели не е от онези, които могат да забравят. Тя е от жените, които мъчно отдават сърцето си два пъти през живота, в това съм уверена. Освен това и в мисълта й е младият граф, който е тежко ранен… Всичко това може само да засили любовта. Ах, Ели има невинно, искрено и нежно сърце, създадено да се самопожертвува.
Габриела, която беше необикновено добра наблюдателка, бе доловила всичко, което се разиграваше в душата на Ели. И госпожица Дьо Прексей също знаеше причините за меланхолията, забулила с тъга тия хубави и умни очи.
Така изминаха юни и юли. Получиха новини от госпожица Матилд, която си оставаше все така погълната от работа. От нея узнаха, че абат Дембри бил ранен от граната, когато помагал на ранените на бойното поле. Раната била тежка и кракът му трябвало да бъде ампутиран. Майка му била заминала за Тулуза, където абатът бил настанен в болница.
В края на юли госпожица Антоанет получи тежка ревматична криза и трябваше да остане на легло. Докато лежеше, измъчвана от ужасни болки, наглеждана от Ели, нова група офицери пристигна за възстановяване във вила „Бланш“. Между тях имаше и един млад пехотен капитан, дясната ръка на когото беше превързана. Синята униформа стоеше великолепно на красивия млад мъж, който имаше необикновено елегантни движения и аристократично бледо лице.
Блясъкът на гордите му очи заливаше бледността на страните му. Щом го зърна, госпожа Жермен, която приемаше пристигналите офицери, си помисли: „Какъв красавец!“.
Когато малко след това офицерът й каза името си: „Капитан Дьо Шансеней“, тя с мъка се удържа да не издаде изненадата си. След това се усмихна и забеляза:
— Вие се намирате във вашия край, господине, Саржак съвсем не е далеч оттук.
Графът също така се усмихна:
— Да, госпожо. Чувствувам се щастлив, задето случаят ме изпрати тук от болницата в Бордо, където бях на лечение няколко месеца. Случаят, или по-точно казано, постъпките, направени от страна на баба ми, без да подозирам това.
— Ако госпожа Дьо Шансеней е в Саржак, за нея ще бъде лесно да дойде да ви види.
— Тя е там, надявам се да я видя тези дни.
След като новите пансионери се настаниха, госпожа Жермен има кратък разговор с майка си. Тя й съобщи за пристигането на офицерите и на граф Дьо Шансеней. Госпожа Дьо Белан също видя младия герой и остана приятно изненадана от неговия вид.
Двете жени дойдоха до заключението, че не бива да крият от госпожица Антоанет присъствието на някогашния кандидат за ръката на Ели. Старата строга дама сама ще узнае това, особено ако Дьо Шансеней остане по-дълго време във вила „Бланш“, и с право ще се разсърди, задето нейните близки не са я уведомили по-рано.
— Никога нищо не може да се върши по предварително установен план — добави госпожа Белан. — И тя ще трябва да се помири с мисълта, че тези две млади същества може да се видят и сигурно ще се видят. Кой знае, Габриела, може би всичко това ще има щастлив край! Днес, когато видях графа, си обясних нещата… Каква елегантна фигура! А лицето му! Вземи под внимание интелигентността, която лъха от погледа му. Навярно Ели се е увлякла… Не бих била в състояние да я укоря за тази нейна любов, защото още от пръв поглед граф Дьо Шансеней ми стана симпатичен…
Госпожа Жермен, въпреки че споделяше впечатленията на майка си, се опита да я убеди, че по отношение на този въпрос трябва да бъдат необикновено внимателни. Трябваше в никакъв случай да не издават пред госпожица Антоанет, че хранят известни симпатии към Ожие дьо Шансеней. Тя самата ще започне постепенно да опознава този човек и ще се убеди дали той е достоен да промени решението си в негова полза. Кой знае, може би старата госпожица Дьо Прексей да смени възгледите си. Всичко това налагаше предпазливост.