Марион Дели
Любовта на монахинята (14)

XIV

Когато узна, че Ожие дьо Шансеней е гост на вила „Бланш“, госпожица Дьо Прексей прояви изненада, примесена с известен гняв.

— Само това ми липсваше! Тъкмо Ели беше започнала да се пооправя по малко. Сега, когато го види, не знам как ще й се отрази…

— Драга Антоанет, но в това отношение не мога нищо да направя — заяви госпожа Белан. — Не мога да изхвърля оттук този славен офицер, превърнат на решето от неприятелските куршуми, чиято дясна ръка и сега е парализирана. Но кой знае, може Ели и да не го види…

— Това ще е просто чудо! Ще трябва да я задържам колкото се може повече при себе си, докато той е тук…

— Недей прави подобно нещо, драга Антоанет! Това дете има нужда от всекидневни разходки.

— Знам това, но какво да направя?

— Довери се на провидението, което ще съумее да комбинира всичко така, че да бъде за щастието на нашата любима и набожна Ели…

Госпожица Дьо Прексей поклати глава. Ясно беше, че твърдо вярваше в съдбата, но гордостта и високомерието, които винаги са живели в душата й, я караха неведнъж в живота да поставя на първо място своите планове. Такъв беше случаят с Ели. И сега старата дама чувствуваше мъка, че същото това провидение е поставило още веднъж на пътя на скъпата й Ели господин Дьо Шансеней…

Нямаше обаче никаква възможност да избягат далеч оттук. Ревматизмът я измъчваше, а и лекарят беше препоръчал Ели да не е през зимата в Прексей… И понеже госпожица Дьо Прексей не разполагаше със средства, за да прекара зимата другаде, трябваше да отстъпи пред обстоятелствата… Но какво неспокойствие и нетърпение измъчваха душата й!

Търсеше начин племенницата й да не види Ожие, но съдбата се беше обявила против нея. Беше й ясно, че един или друг ден ще ги срещне и неопитното дете ще бъде поставено пред нови изпитания.

Ели узна за присъствието на Дьо Шансеней още през седмицата.

Офицерите от вила „Бланш“ присъствуваха на неделна служба в църквата. Госпожица Валроме, която бе отишла рано на богослужението, огледа присъствуващите и изведнъж потрепери. За няколко секунди сърцето й сякаш замря.

Той… Това беше той! Бледен, малко отслабнал, но все още така хубав. Стоеше прав в църквата, обърнат към олтара, където бе започнала службата.

Ели изпита необикновена радост. Значи се е променил и вече вярва в бога! Молитвата на малката монахиня бе прекъсвана няколко пъти, без да иска, отправяше поглед към храбрия офицер. Наблюдаваше израза на лицето му, в който нямаше и следа от лицемерие и притворство. Войната го беше преобразила, поне така изглеждаше… И леля Антоанет не би могла да се усъмни в това.

Сладка надежда се разля за момент в душата на Ели, но веднага усети тръпка на безпокойство. „Аз съм дала обещание, че няма да се омъжвам… Освен това той може и да ме е забравил. Оттогава са минали цели две години!“

А как го обичаше все още тя! Чувствуваше особено вълнение при мисълта, че след малко ще се срещнат и ще види очите, които са й говорили за истинска любов.

Госпожа Дьо Белан обаче, смятайки, че е по-добре да се изчака по-сгоден случай, направи така, че да излезе от църквата с младата си сродница, след като офицерите вече се бяха отдалечили. Вън срещнаха госпожа Салбер, която ги чакаше. Необикновено любопитна — това беше малкият й недостатък, — госпожата попита:

— Кой е красивият капитан, ранен в ръката, чието присъствие в църквата впечатли всички дами?

— Капитан Дьо Шансеней, който има замък в Саржак.

— Ах, да! Онзи, който получи и ордена на почетния легион… Ей богу, ако той иска, може да покрие с печал сърцата на всички момичета от нашия край.

Госпожа Дьо Белан я прекъсна:

— Той наистина е великолепен човек във всяко отношение. Интелигентен, любезен и както изглежда, твърде сериозен…

Ели се обади с разтреперан глас, мъчейки се да скрие руменината, заляла лицето й:

— Лелите ми и аз се запознахме с него в Гукси, където беше пристигнал преди две години заради погребението на сродницата му, госпожа Дьо Валей, стара наша приятелка.

Госпожа Дьо Белан възкликна, сякаш в този момент си бе спомнила нещо:

— Ах, наистина! Антоанет ми писа, че маркиза Дьо Шансеней е наследила „Благословеното обиталище“.

Когато приближиха до вила „Бланш“, госпожа Дьо Белан улови Ели за ръка и тихо й каза:

— Значи това е, мила, онзи господин Дьо Шансеней, който е искал да се ожени за теб… и за когото старата ти леля ме помоли да й дам някои сведения?

— Да, това е той, драга братовчедке!

— О, струва ми се, че той не е бил съвсем равнодушен към теб, момиче.

Красивата девойка отвърна със сдържан глас:

— Бях готова да приема неговото предложение. Леля ми обаче смяташе, че той не е достоен за мен.

— Тогава не беше достоен, но сега навярно се е променил. Ако вече се е отказал от лекомисления си живот, леля ти няма основание вече да упорствува на решението си.

Малката ръка трепереше под ръката на госпожата.

— Но тя поиска от мен да й обещая, че никога няма да се омъжвам…

Госпожа Дьо Белан трепна от изненада:

— О, това и аз самата не мога да си го обясня. Не съм го знаела досега. Та това е същинска лудост! На твоите години… Абсолютно необходимо е да поговорим с нея…

Ели поклати глава:

— Леля ми е страшно упорита в решенията си!

— Ще видим! Освен това аз и моята Габриела ще преценим през това време какво струва и господин Дьо Шансеней. Ако у него е настъпила промяна, ако той и по душа, и по морал отговаря на красивата си външност, уверявам те, че ще принудим леля ти Антоанет да промени становището си.

Госпожа Дьо Белан погледна красивото лице на Ели, озарено вече от плаха надежда.

— Ти все още го обичаш, нали?

По устните на Ели заигра неспокойна усмивка.

— Да, не съм го забравила!

Наближавайки къщата, девойката попита:

— Трябва ли да кажа на леля си, че съм видяла господин Дьо Шансеней?

— Да, така ще бъде по-добре… Иначе Антоанет би погледнала с лошо око на подобно криене. Впрочем тя знае, че той е тук и се примири с мисълта, че един ден ще се видите. Говори й искрено и свободно, мило дете!

Когато след няколко часа Ели се яви при леля си, тя й каза, мъчейки се да придаде на гласа си решителност:

— Струва ми се, че господин Дьо Шансеней се намира сред групата офицери, която пристигна във вила „Бланш“. Видях го днес в църквата.

— Ах! — произнесе само госпожица Антоанет.

И повече не стана дума за новия гост.

В същия ден следобед господин Дьо Шансеней мина край къщата с един свой другар от полка, поручик Блаве, лекуван в същата болница, в която бе лекуван и Шансеней, само че бе изпратен във вила „Бланш“ един месец преди него. Показвайки с ръка хубавата къща, обгърната в зеленина, Ожие попита:

— Тук ли живеят госпожа Жермен и майка й?

— Да, откакто са отстъпили вилата на ранените. Там има и една тяхна млада сродница. О, това е необикновено прелестно същество, най-хубавото момиче, което съм виждал в живота си!

Ожие се усмихна.

— Що за възторг, драги приятелю!

— Уверявам ви, че госпожица Дьо Валроме заслужава такъв възторг!

— Госпожица Дьо Валроме!

— Да. Вие познавате ли я?

Младият граф едва възпря вълнението си.

— Познавах дама с това име. Девойката наистина беше необикновено красива.

— Вероятно е същата. Впрочем все ще я видим някой ден. Тя излиза често с госпожа Жермен или с госпожа Дьо Белан.

Ожие попита с пресилено равнодушие:

— Сродница ли е на дамите?

— Да, тя е тук заедно със старата си леля. И двете са дошли от подножието на Юрите, където живее това младо момиче. Тамошният климат не бил подходящ за здравето й…

След това поручикът добави с усмивка:

— Знаете как всичко става всеобщо достояние на подобни места. Освен това ние, ергените, естествено не можем да не се позаинтересуваме от едно такова прелестно същество. Тя е малко горда, малко тъжна и съвсем не обича да кокетира. Пълна противоположност на младата милосърдна сестра от болницата в Ирсо. И онази е невероятно красива, но… Струва ми се, че полага по-големи усилия да намира обожатели, отколкото да се грижи за ранените в болницата.

Той посочи покрива на къщата на господин Бинар, който се виждаше оттук между дърветата.

— Има и такива случаи — отвърна кратко Ожие.

Мислите му сега бяха при Ели. Тя е тук… младата монахиня… прелестното девойче, любимото момиче! Той пак ще я види… Онази, която бе за него идеалната утеха в дните на най-големите страдания и изпитания. Дълбока и искрена радост изпълни сърцето му. Вече не чуваше какво приказва другарят му.

Старата леля също била там! Дали ще вземе под внимание промените, настъпили от оня момент, когато Ожие поиска за пръв път ръката на младата й племенница? Ожие беше поправил грешките в своя живот, изчезнали бяха и най-незначителните петна от миналото му. Сега беше съвсем друг човек, който съзнаваше своите отговорности. Вече бе невъзможно да се върне към по-раншния си разюздан живот. Беше се преродил в страданията, в мъките, в героизма…

Не, сега той гледаше на себе си като на мъж, достоен за Ели. Но как да докаже това на госпожица Дьо Прексей?

Разговаряйки, двамата офицери стигнаха до Ирсо. Ранените войници, които ги срещаха, ги поздравяваха. Един от тях се спря изведнъж, поднесе ръка към кепето си и извика радостно:

— Капитане!

— Я гледай, това си ти, Пол! В тукашната болница ли си?

— Да, капитане, от петнадесет дни… Ранен съм за втори път, но не така, както първия, когато с мен щеше да бъде свършено, ако не ме бяхте изнесли от огъня.

И докато господин Дьо Шансеней любезно разговаряше с ранения войник, една милосърдна сестра излезе пред тях и извика изненадана:

— Господин Дьо Шансеней!

Младият граф се обърна и едва успя да прикрие изненадата си:

— Ах! Госпожица Дукза!

— Каква неочаквана среща! И вие ли сте във вила „Бланш“?

Тя му подаде ръката си, която господин Дьо Шансеней улови само с върховете на пръстите си. Сивите очи на красивата милосърдна сестра го погледнаха с интерес.

— Да, госпожице, от няколко дни.

— Били сте тежко ранен? Сега сте добре, нали?

— Много по-добре… с изключение на ръката ми, която никога няма да оздравее.

Канеше се да продължи пътя си, но девойката извика:

— Позволете ми да ви поздравя! Държали сте се като истински герой.

Той отговори хладно:

— Има много герои в армията, госпожице, нямам право на специални поздрави, защото просто съм изпълнявал дълга си.

— О, колко сте скромен! Познавате ли Пол?

И тя посочи с ръка войника, който беше застанал мирно до тях и не знаеше дали да се оттегли.

— Разправи на цялата болница как го е спасил неговият капитан, като изложил живота си на голяма опасност.

— Пол е храбър момък и необикновено признателен. Ела да ме навестиш някой ден във вила „Бланш“, драги приятелю.

— Да, капитане, с удоволствие.

И с пламнало лице войникът побърза да настигне другарите си.

Гледайки Дьо Шансеней с топъл поглед, Сари каза:

— Този човек храни истинска почит към вас, господине.

— Наш дълг е да бъдем добри към тези бедни хора и да им се притичваме в помощ. Но, госпожице, задържаме приятеля ми…

Със студена учтивост графът я поздрави и продължи пътя си със своя другар. Поручикът го попита:

— Значи вие познавате госпожица Дукза?

— Да, познавах я някога. За нея ли ми говорихте преди малко?

— Отгатнахте.

— Това не ме изненадва.

След кратко мълчание той продължи:

— Тя разправяше, че по баща била унгарка. Що се отнася до майка й, която минава за французойка, смятам, че нейната народност трябва да бъде проучена. Как иначе да си обясня факта, че една чужденка, която принадлежи към народите, с които воюваме, е могла да намери достъп като милосърдна сестра във френска военна болница?

— Ех, драги приятелю, това са тайни, които няма да можем да си обясним. Впрочем госпожица Дукза тук минава за румънка…

— Наистина в Унгария има румънци…

Ожие вдигна рамене.

— Познавам я много добре — пъргава, подвижна, лукава жена… А какво става с майката? Интересно би било да се узнае.

— Струва ми се, че тя живее в Биариц. Идва на два пъти тук, за да види дъщеря си. Хубава жена, руса, елегантна…

— Имам основание да се съмнявам, че върши добра работа в полза на нашите неприятели… Тази мисъл се породи у мен точно преди войната. Госпожата си беше създала влиятелни връзки в политическите кръгове — нещо, което й помогна с дъщеря й да не попаднат в лагера на интернираните. Същите тези връзки след това са послужили на младото момиче да се промъкне в една от нашите военни болници.

— Да, но за това няма доказателства.

— Какво да се прави? Има очи, които доброволно се затварят и не искат да виждат. Знаете много добре, както и аз…

Срещата бе твърде неприятна за господин Дьо Шансеней. Достатъчно добре познаваше госпожица Дукза и подозираше, че тя ще поиска да поднови с него връзките, които войната беше прекъснала. Решителна и упорита, ще се откаже от намеренията си едва след многобройни напразни опити. И всички тези опити няма да останат незабелязани в малкото градче.

Тази перспектива беше твърде неприятна за младия граф, особено ако госпожица Дьо Прексей и младата й племенница чуеха да се говори за това. Госпожица Антоанет ще бъде първата, която ще повярва, че Дьо Шансеней не е останал безучастен към младата чужденка, така хубава и прелъстителна.

Само ако знаеше тя каква пропаст беше изкопана между Дьо Шансеней от миналото и днешния Дьо Шансеней! Между някогашния мъж, който обичаше разкоша и търсеше само развлечения и удоволствия, и сегашната му душа, изпълнена с енергия, обладана, готова за нов и смислен живот. За себе си господин Дьо Шансеней не се страхуваше от красивата и прелъстителна Сари, която презираше в душата си. Впрочем нито една жена в света не бе в състояние да го накара да забрави, макар и за миг своята Ели, обичаната и обожавана Ели, която може би скоро ще има възможност да види.