Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Petite Chanoinesse, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Марион Дели. Любовта на монахинята

Английска. Второ издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1993

Редактор: Красимир Димовски

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-067-6

История

  1. — Добавяне

I

В един септемврийски следобед гостите на Ожие дьо Шансеней пиеха чай на палубата на разкошната яхта, хвърлила котва в едно малко италианско пристанище. Пред тях бе селото с разпръснатите из градините къщи, полускрити сред листата на отрупаните с плод смокини, сред маслинови и портокалови дървета, залети от златистата светлина на залязващото слънце.

Ладиите с опънати пожълтели платна се връщаха в пристанището с богат улов. В тях се виждаха мъже с обгорели лица, които махаха за поздрав на чужденците. Ладиите хвърляха котва в пристанището, където чакаха чернокоси жени, за да помогнат на мъжете да изнесат улова. Рояк деца, чернооки също като бащите и майките си, тичаха босоноги и пронизително пищяха, подобно на ято врани през летните вечери.

Уилям Хорн, млад англичанин с интелигентна и благородна физиономия, каза на съседа си, едрия барон Пардей:

— Хубаво село…

Баронът сви устни, придавайки неопределен израз на лицето си.

— Хубаво? Всички си приличат…

Уилям се засмя иронично:

— Как тогава приехте поканата на Дьо Шансеней за тази морска разходка? Както изглежда, се чувствувате зле… тя трябва да ви е много неприятна, щом и този прелестен пейзаж не ви говори нищо?…

— Не, съвсем не. Не ми е скучно! У господин Дьо Шансеней яденето е чудесно. Неговият готвач е истински магьосник. Освен това как бих могъл да скучая в такава приятна компания?

Баронът обгърна с поглед поканените и се спря върху една прелестна руса жена, много елегантна, която се люлееше в един стол, разговаряйки със съседа си.

Трудно би било да се определят годините й, защото нейното лице бе поддържано с необикновени грижи. Също така не можеше да се узнае точно и произходът й. Самата тя казваше, че е французойка, вдовица на унгарец и се представяше като графиня Дукза. Смятаха, че е на четиридесет години, защото дъщеря й бе на двадесет. Средно интелигентна, но твърде даровита жена, тя беше необикновено пъргава и умееше да се приспособява към всяка обстановка. Успяваше да проникне в различни среди и малко интересувайки се от морала, посредством тях да се добере до най-добрите кръгове, използувайки толерантността, която е така щедра в нашата епоха.

Така и Ожие дьо Шансеней се беше запознал с майката и дъщерята. Случи се преди няколко месеца на благотворителна лотария, която бе организирана от неговата леля, контеса Дьо Шаланж. Тогава той беше купил цветя от красивата Сара Дукза. Тя му даде да разбере, че й харесва много и че няма да срещне трудности, за да бъде негова. Ожие с удоволствие се срещна отново с нея, защото сметна, че е интересна и нищо не му пречеше да изживее поредната авантюра, от която утре ще се освободи, както беше правил по-рано с доста други като нея.

Впрочем неговото отношение към майката и дъщерята се определяше и от факта, че между мъжете, поканените, имаше само две жени, госпожа Дукза и Сара.

Понеже никой не смяташе да става съперник на домакина — граф Дьо Шансеней, цялото внимание беше съсредоточено в красивата вдовица, проявяваща особена склонност към господин Дьо Пардей, който най-често се навърташе около нея.

Единствен Уилям Хорн остана безпристрастен. С характерната си английска флегматичност провеждаше цели изследвания върху характера на събеседниците си и следеше със спокоен поглед флирта между братовчед си и Сара Дукза.

— Пристига Шансеней с госпожица Дукза — спокойно обяви той.

Всички погледи се отправиха към лодката, която бавно се приближаваше. В задния й край бяха седнали графът и госпожица Сара, потопени в светлината на залязващото слънце. Девойката беше свалила шапката си. Слънцето свободно милваше русите й коси, изпод които едва се виждаше красивото и изтънчено лице, придобило хубав тен. Изразителните й тъмносиви очи гледаха господин Дьо Шансеней. Явно бе, че малката космополитка беше влюбена в прелъстителния джентълмен — красивия Ожие, за когото споряха най-видните дами.

— Я гледай! — пошепна на ухото на Уилям Хорн господин Дьо Пардей.

— О, тя отдавна се е компрометирала. Няма значение дали сега ще се изложи повече или по-малко…

Госпожа Дукза, разхлаждайки се с ветрилото, погледна графа и дъщеря си в лодката. В слънчевата светлина ясно се очертаваше тънкият силует на господин Дьо Шансеней, решителните черти на лицето му, високото му чело… Бръчка на недоволство се бе изписала в края на устните му. Но очите му, в които се оглеждаха златистите отражения, наблюдаваха с удоволствие русата девойка.

Госпожа Дукза се усмихна доволна. Усмивката й стана още по-весела, когато един от съседите забеляза:

— Изглежда, че прелестната ви дъщеря, госпожо, се харесва на господин Дьо Шансеней!

Вдовицата отговори скромно:

— Моята малка Сари е много добра и аз съм щастлива, като виждам как я цени нашият домакин.

Лодката се приближи до яхтата, оставяйки след себе си блестяща бразда. Спря леко, без каквото и да е сътресение, и двамата млади се изкачиха на палубата на яхтата.

— Отгатни, мамо, какво нещастие ни се случи! — извика Сари с трагичен израз на лицето си.

— Нещастие?… Какво, гълъбчето ми?

— Господин Дьо Шансеней откри в пощата си телеграма от дядо си. Съобщават му, че една от техните сродници починала. Далеч, някъде в подножието на Юра… И сега трябва да замине, за да води погребалната процесия като най-близкия й роднина. След това ще трябва да урежда и работите около наследството.

— Уреждането на наследството може да се отложи за по-късно — прекъсна я Ожие. — Погребението обаче не може да чака… Затова яхтата ще ни откара тази вечер в Неапол. И докато вземам първия влак, вие ще продължите морската си разходка с братовчед ми, който ще ме замести като домакин в „Ла Либела“. Щом узная кога ще се върна, ще ви телеграфирам до едно определено пристанище, където ще ме дочакате.

Съболезнования се разнесоха от всички страни. Госпожа Дукза не можа да прикрие искрената си изненада.

— Нима някой не може да ви замени на погребението? Някой братовчед?

Ожие леко сви вежди и отговори студено:

— Тази длъжност се пада на мен и аз нямам никакви сериозни причини, за да се откажа.

Сара приседна в едно кресло и изгледа майка си недоволно. И цвете вече бяха забелязали, че граф Шансеней не може да търпи подобни намеси в семейните му работи.

Ожие седна до братовчед си и измъкна няколко плика от джоба си.

— Вземи, Уили! Това са писма за теб.

— Благодаря. Госпожа Дьо Валей ли се е поминала?

— Да. С нея загива един клон от рода ни, който продължи графството от шестнадесети век. Знам за нея от разказите на баба ми. Иначе лично никога не съм я виждал. Била е, струва ми се, доста смешна личност. Още много млада останала вдовица, без особено голямо състояние. Живеела от петдесет години сама в една стара къща, водейки набожен живот и правейки разни благодеяния. Баба поддържала връзки с нея само с писма. И то веднъж в годината.

— Значи наследството й няма да увеличи чувствително твоето състояние? — забеляза с полуусмивка Уилям.

Ожие се усмихна и протегна ръка, за да вземе цигара от масата.

— Така е. Една прогнила къща, развъдник на мишки, и по всяка вероятност някоя малка рента… Може би има и още него, а може и всичко да е завещано за религиозни дела. Впрочем бедната жена е направила добре, знаейки, че дядо, баба и аз съвсем не търпим лишения.

Наоколо се разнесе високият, малко остър смях на госпожица Сара. Тя изцяло бе потънала в дълбокото кресло. Беше облечена в бяла рокля. С върховете на дългите си нежни пръсти си играеше с малката сламена шапка, украсена с портокалови цветя. Изпод сянката на сведените си мигли тя не изпускаше господин Дьо Шансеней, който пушеше разсеяно, подхвърляйки от време на време по някоя дума към общия разговор. Слънчев лъч попадна върху тъмнорусите му коси, за да спре след това върху черните му очи, заради които госпожица Сара толкова често се сърдеше, долавяйки в тях ирония вместо желаната страст.

„Има нещо в него, което не мога да си обясня. Нещо, което го кара да ме отбягва, което ми показва, че той ще ми се измъкне. Страхувам се…“

Преди вечеря Сара влезе в кабината на майка си. Свари я да преглежда писмата, сложени пред нея върху малка масичка. Майката не можа да се въздържи да не направи движение на недоволство — неочакваното влизане на дъщеря й я накара веднага да пъхне писмата в едно чекмедже.

Но Сара започна да се смее.

— О, няма защо да криеш от мен кореспонденцията си, мамо! Знам, че си се нагърбила да даваш сведения на някои сили, които искат да погълнат Франция, а заедно с нея и цяла Европа. Това са си твои работи и няма какво да се бъркам в тях, още повече че тъкмо това ни дава възможност да водим светския живот, който така много обичам.

Говореше шепнешком. Майка й обаче й направи знак да мълчи и ниско продума:

— Човек никога не знае. Необходима е предпазливост.

— Добре… ти обаче знаеш, че ако успея някога да стана графиня Дьо Шансеней, ще трябва да се откажеш.

— Разбира се, още повече, че тогава ние вече няма да имаме нужда от всичко това. Кажи ми сега, мила, дали там нещата се развиват така, както искаш?

Сара поклати глава. В очите й, станали почти черни, блесна недоволство. Тя сложи коляното си на малкия диван край масата, облягайки се с ръка върху копринената облегалка. Бялата й разголена ръка се подаваше изпод късия ръкав на розовата й рокля.

— Как, не върви ли? — попита неспокойно госпожа Дукза.

— Поне не така, както бих искала. Той все още е пълен господар над себе си. Аз просто го забавлявам, това е всичко. До този момент представлявам за него само едно развлечение. Има такъв характер, че до днес не съм успяла да намеря слабата му страна, по която да нанеса удара си. Трябва обаче да успея и да стана негова жена! Защото, макар и да го обичам, искам все пак да нося неговото име и да се ползвам от богатството му.

— И аз съм на същото мнение, миличка — съгласи се майката. — Вярвам, че си достатъчно умна, за да успееш.

Сара зашепна замечтано:

— Да, надявам се. Изглежда обаче, че това ще бъде трудно… Той е твърде високомерен, гордее се с името си и освен това…

Тя млъкна и устните й се свиха.

— И освен това? — повтори госпожа Дукза.

Сари процеди през зъби:

— Струва ми се, че той ни презира.

— Боже, каква мисъл! И защо?

Сари вдигна рамене:

— Такива са мъжете. След като жената се компрометира с тях, след като им е отдала своята любов, ето с какво ни се отблагодаряват те — с презрение! И с почит към порядъчните девойки. С нас се развличат, в наше лице откриват удоволствията на живота, а другите наричат „безукорни жени“.

Госпожа Дукза леко се усмихна.

— Това е твърде естествено. Какво те интересува обаче то, ако ти успееш да го накараш да се влюби дотолкова, че да ти предложи името си?

Сари сърдито отговори:

— Тъкмо там е и проблемът, че няма да ми предложи името си. Поради презрението, което изпитва към нас. Под външността му на светски човек, който обича хубаво да живее и да се носи елегантно, има нещо, което не съм в състояние да определя. Нещо като сдържаност, като надменност…

— Е, добре! Промени тогава тактиката си! Започни да играеш ролята на покайващо се младо момиче, което съжалява за по-раншното си минало. Подобно поведение често пъти води до успех.

Тъмният поглед на момичето малко се проясни:

— Ето една нелоша идея, мамо. Все още имам възможността да започна отново. Господин Дьо Шансеней си заслужава усилията ми. Ще се натъжа и в течение на няколко месеца ще симулирам угризения… Да се държа сериозно, да се преструвам на набожна… Какво ще кажеш за всичко това?

— Изглежда, мъжете обичат тъкмо такива момичета и искат да имат такива жени. Освен това подобно поведение ще допадне и на средата, сред която се движи господин Дьо Шансеней. Да, мила, приложи тази нова тактика още щом се върне. Надявам се да имаш успех.