Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das fliegende Klassenzimmer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 43 гласа)
Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
xsenedra (2007)

Издание:

Ерих Кестнер. Романи за деца

Художник: Валтер Трир

Издателство „Народна младеж“, София, 1982


Седмата глава

съдържа описание на учителя Кройцкам; едно събитие, от което косите настръхват; изречението, което момчетата трябваше да препишат пет пъти: едно тайнствено съобщение през междучасието; разходка с доктор Бъок; срещата в градинката и едно ръкостискане край плета.

 

 

На следната сутрин, малко преди започване на занятията, Мартин излезе от класната стая в коридора. Държеше, в ръка списъка с бележките по диктовка и искаше да съобщи на учителя по немски Кройцкам за вчерашната злополука още преди да е влязъл в клас. Руди Кройцкам, синът на учителя, току-що беше казал, че баща му още нищо не знае за станалото.

Коридорът бе празен. Но глъчката, която се вдигаше във всички класни стаи, проникваше и навън, в коридора, и го изпълваше с глухо бръмчене, сякаш по стаите бяха затворени рояци мухи.

Сетне от първия етаж почнаха да слизат учителите. Бяха в добро настроение и се смееха високо. Всеки влизаше в някоя класна стая и бръмченето в коридора все повече и повече утихваше.

Последен се зададе учителят Кройцкам. Движеше се сковано както винаги; сякаш бе глътнал бастун. До него вървеше доктор Бьок и му разказваше нещо интересно. Учителят слушаше внимателно и изглеждаше по-строг от когато и да било.

Странен човек беше този господин Кройцкам. Винаги изпитваха известен страх от него. Навярно защото той не можеше да се смее. Разбира се, също тъй възможно бе, че той само не искаше да се смее! Във всеки случай синът му Руди, бе казал на своите съученици, че баща му дори и в къщи не се усмихва.

Към това с течение на времето би могло да се привикне.

Но цялата история се усложняваше и от обстоятелството, че макар сам да не се смееше, той говореше неща, на които човек, ще не ще, трябваше да се смее!

Така например, като връщаше класните работи преди няколко седмици, той запита Матиас:

— Колко получи на миналото класно?

— Две — отговори Матиас.

— Тъй ли? — каза учителят. — Тозипът си много по-добре. И Мац вече се беше зарадвал, ала след това учителят рече:

— Този път двойката ти е с прибавка. Има и един минус!

Друг път шкафът в класната стая беше останал разтворен.

И Кройцкам бе извикал:

— Фридолин, затвори шкафа! Става течение!

И винаги, когато ги напушеше да се смеят, учениците имаха чувството, че учителят ги поднася, защото самият Кройцкам гледаше строго от високата катедра и се мръщеше, сякаш го присвиваше стомах. Никога не знаеха какво точно да сторят. Защото изражението на лицето му никога не издаваше какво чувствува той. Но през часовете му научаваха сума нещо, А в края на краищата и това беше нещо.

И тъй, сега Мартин трябваше да му признае, че тетрадките по диктовка са изгорени. Юстуса влезе в стаята на шестокласниците и учителят Кройцкам се насочи сам право срещу момчето.

— Имаш ли нещо да ми казваш? — запита строго той.

— Да, господин учителю — каза унило Мартин. — Вчера следобед учениците от реалното училище изгориха нашите тетрадки по диктовка.

Учителят се спря.

— Вие ли ги помолихте за това? — запита той.

И този път Мартин пак не знаеше дали трябва да се засмее. Ала сетне поклати глава отрицателно, разказа бързо най-важното и връчи на учителя списъка.

Учителят отвори вратата, бутна леко Мартин пред себе си и влезе в класната стая.

Докато Мартин бе чакал пред вратата, вътре се беше случило нещо, от което можеха да настръхнат косите на всеки!

Неколцина от приходящите ученици, подстрекавани от Георг Кунцендорф, бяха натикали Ули в кошчето за отпадъци и бяха закачили кошчето на двете куки, които служеха за окачване на географските карти. Четири момчета бяха държали през това време Матиас здраво, за да не може да мръдне от чина си. И сега Ули висеше горе, под самия таван на стаята, и зачервен до уши, поглеждаше от кошчето. Мартин едва не припадна. Ала учителят Кройцкам се престори, че изобщо не е забелязал това скандално положение, седна най-спокойно зад катедрата, развърза носната кърпа на Мартин, която се намираше пред него, и погледна пепелта.

— Какво би трябвало да представлява това? — запита той.

— Това са нашите тетрадки по диктовка — отвърна Мартин смутено.

— Аха! — каза учителят. — Едва ли може да ги познае човек. Кому бяха поверени впрочем вчера по обяд тетрадките?

Руди Кройцкам, синът на учителя, се изправи.

— Не можа ли да защитиш по-добре тетрадките?

— За съжаление не — рече Руди. — Момчетата, които нападнаха Фридолин и мен, бяха около двадесет. И преди да изгорят тетрадките, ме вързаха с въже в една изба.

— Докога беше в избата? — запита баща му.

— Докъм четири часа следобед.

— Не забелязаха ли нещо родителите ти?

— Не — Отвърна Руди.

— Изглежда, че имаш добри родители — рече гневно учителят.

Неколцина ученици се изсмяха. Пък и наистина смешно беше, дето учителят ругаеше сам себе си.

— Нима те не забелязаха отсъствието ти от трапезата по обяд? — запита той.

— Не — отвърна Руди. — Казано им бе, че съм поканен на обяд у един приятел.

Учителят каза строго:

— Поздрави баща си от мен и му предай занапред да бъде така любезен да следи по-внимателно за твоето поведение!

Сега вече прихна целият клас. Освен Ули. И освен учителя.

— Ще предам на баща си думите ви — отвърна Руди Кройцкам.

И всички отново се изсмяха.

— Хубави неща стават при вас — рече учителят. — Впрочем Мартиновият списък не ми е нужен. Имам всички бележки в тефтера си. Но ще сравня двата списъка. Дано никой да не е излъгал. Е, то ще се види. Освен това бих желал да ви предупредя още отсега: при следната беля, която сторите, ще ви тръсна такава диктовка, че ще видите звезди по пладне.

Сякаш по команда, всички впериха погледи нагоре към. Ули. Можеше да стане весело!

— Какво търси впрочем кошчето за отпадъци на тавана? — запита учителят. — Престанете най-сетне с тия глупости!

Няколко момчета скочиха, за да смъкнат кошчето.

— Не! — извика строго учителя. — Оставете го да си виси. Има време за това.

Дали пък наистина не бе забелязал, че вътре седеше Ули?

— Преди да преминем по-нататък — каза той, — ще повторим набързо няколко думи от вчерашната диктовка. Как се пише „шкаф“? Себастиан!

Себастиан Франк тикна под чина си книгата за наследствеността и произнесе думата буква по буква. Изрече я правилно.

Учителят кимна утвърдително.

— А как се пише „грамофон“? Ули!

Целият клас замръзна от ужас.

Учителят забаравани нервно с пръсти по катедрата.

— Е, какво се бавиш, Зимерн? Хайде почвай!

И тогава от кошчето се чу разтреперан глас:

— Г…р…а…м…

Ули не успя да произнесе нито буква повече. Сякаш притеглен от магия, учителят погледна нагоре и стана.

— Откога тази стая се е превърнала в панаир? Можеш ли да ми обясниш какво търсиш в тая глупава панаирджийска люлка горе? Да не сте се побъркали? Слизай веднага!

— Не мога — каза Ули.

— Кой стори това? — запита учителят. — Впрочем няма да питам. Не искате да го издадете. Матиас!

Мад се изправи.

— Защо не попречи да стане това?

— Много бяха — обясни Ули от висините.

— За всяка беля, която се случва, са виновни не само ония които я извършват, а и ония, които не попречват на извършването й — заяви учителят. — Всеки от вас да напише за следния час това изречение пет пъти.

— Петдесет пъти ли? — запита подигравателно Себастиан.

— Не, пет пъти — отвърна учителят — Когато напише едно изречение петдесет пъти, човек накрая го забравя. Петдесет пъти ше го напише само Себастиан Франк. Как гласеше изречението, Мартине?

Мартин каза:

— За всяка беля, която се случва, са виновни не само ония, които я извършват, а и ония, които не попречат на извършването й.

— Да знаеш само колко си прав! — рече учителят и се облегна на стола си. — Това беше първата част от трагедията. Хайде смъквайте малкия от люлката.

Матиас се спусна напред. Последваха го още няколко момчета. И най-сетне Ули отново почувствува под краката си здрава почва.

— А сега — каза учителят — следва втората част от трагедията.

И им даде една диктовка, ум да ти зайде. Чужди думи, главни и малки букви, препинателни знаци — направо да се отчаеш. В продължение на половин час осмокласниците се обливаха в кървав пот. Въпреки зимата и снега. (И след години споменаваха за тази диктовка. Най-добрата бележка, получена на нея, беше тройка.)

— Дяволска работа! — прошепна Матиас на своя съсед. — Дано реалистите нападнат Руди и днес!

Но тоя път учителят Кройцкам отнесе тетрадките по диктовка сам до дома си.

— Сигурното си е сигурно — каза той и напусна стаята пак тъй сковано и строго, както беше дошъл.

През междучасието Ули се качи на катедрата и извика:

— Тишина!

Но момчетата продължаваха да шумят.

— Тишина! — викна повторно той. Гласът му прозвуча като мъчителен стон. И тогава всички утихнаха. Ули беше блед като платно.

— Искам да ви съобщя — каза той тихо, — че не издържам повече. Съвсем ще се поболея. Вие си мислите, че съм страхливец. Е добре, ще видите. Каня ви да дойдете днес в три часа следобед на игрището. В три часа. Не забравяйте! После слезе и се върна на мястото си.

— Какво значи това, бе малкият? — запита Матиас.

Мартин и Джони също дойдоха и полюбопитствуваха какво възнамерява да прави Ули.

Но той поклати почти враждебно глава и каза:

— Оставете ме на мира! Ще видите.

Точно преди обяда дежурният в трапезарията раздаде пощата. Матиас и мнозина други получиха пари. Това бяха парите за път, които всички очакваха. Мартин получи писмо от майка си. Пъхна го в джоба си. При все че живееше вече доста време в интерната, той все още не можеше да свикне да чете писмата си на трапезата, сред общия шум и под любопитните погледи на околните. Не, след репетицията на пиеската той щеше да иде в парка или в някоя от празните музикални зали, за да бъде сам, когато разтвори писмото си.

Опипа го. Дисмото не беше много дебело. Майка му сигурно пращаше една банкнота от десет марки. Осем марки струваше пътят. Значи щяха да му останат две марки и с тях можеше да купи някои дребни подаръци за родителите си. Наистина, картината която бе нарисувана за тях, бе доста хубава. Но струваше му се, че една картина не е съвсем достатъчна за двама родители.

Когато обядът завърши, Матиас свика своите кредитори и им, изплати заемите, които му бяха давали, когато го беше мъчил гладът. Сетне избяга нанякъде. Трябваше бързо да отскочи до лекаря Шерф. Понеже днес бе богат, искаше да купи сладкиши за всички участници в коледната пиеса. Разбира се и за себе си; нали и той участвуваше.

Трапезарията се беше опразнила. Само Мартин и Джони стояха още при вратата. А в дъното на помещението, до своята малка маса, седеше Юстуса и тъкмо палеше пурата си. Те се отправиха към него. Той им кимна приветливо и ги погледна изпитателно.

— Изглеждате съвсем тържествени — рече той. — Какво кроите пак?

— Искаме да ви помолим да направите с нас една малка разходка. Трябва да ви покажем нещо.

— Тъй ли? — рече той. — Трябва?

Двамата кимнаха енергично. Тогава той стана и излезе заедно с тях от трапезарията. Отведоха го без никаква съпротива от негова страна чак до училищната порта.

— Е, какво — каза тогава той. — Навън ли?

Те кимнаха отново.

— Това вече здравата ме озадачава — рече той. Поведоха го нагоре по улицата, все покрай желязната училищна ограда. Той се заинтересува как вървят репетициите им.

Джони Троц каза:

— Знаем вече много добре рилите си. Дори и Матиас няма да засече утре вечер на представлението. Утре следобед имаме генерална репетиция. С костюми.

Юстуса запита дали бива да дойде на генералната репетиция. Момчетата отвърнаха, че бива разбира се. Но той забеляза, че не им бе особено приятно. И реши, че все ще съумее да обуздае любопитството си до първото публично представление.

— Но накъде сте ме повели всъщност? — запита доктор Бьок.

Те не отговориха, а само се усмихнаха и изглеждаха много развълнувани. Внезапно Джони запита:

— Какъв беше по професия вашият приятел, за когото ни разказахте снощи?

— Беше лекар — каза доктор Бьок. — И сигурно тъкмо затова преживя толкова тежко факта, че не можа да помогне на жена си и на детето си. Беше дори много способен лекар. Но ерещу съдбата все още понякога не помагат никакви знания.

— А можеше ли да свири на пиано? — продължаваше да пита Джони.

Юстуса погледна смаян момчетата.

— Да — каза най-сетне той. — Свиреше дори отлично. Но откъде ти хрумна да питаш за това?

— Тъй само — рече Джони.

А Мартин отвори вратата на градинското поселище.

— Оттук ли ще минем? — запита учителят.

Те кимнаха и го поведоха покрай множество малки заснежени градинки.

— Преди двайсет години по тия места беше още гора — заразказва им доктор Бьок. — И когато намислехме някоя лудория, прескачахме оградата и идвахме тук.

— И сега ние правим същото — каза Мартин.

Засмяха се.

Сетне момчетата спряха.

— Ха, та тук някой живее в истински железопътен вагон! — извика изненадан Юстуса.

— Да — каза Джони. — Човекът, който живее в тоя вагон, е наш приятел. И ние го обичаме почти толкова, колкото вас. И затова искаме най-сетне да се запознаете с него.

Мартин беше влязъл в градината, спря пред вагона и почука три пъти. Вратата се отвори и Непушача се появи на прага. Подаде ръка на Мартин. Сетне погледна към градинската порта, където стояха Джони и учителят.

Внезапно Юстуса въздъхна дълбоко, бързо блъсна решетъчната порта и се втурна към Непушача.

— Роберт! — извика той, забравил всичко друго.

— Йохан! — каза Непушача и подаде ръка на приятеля си.

За двете момчета съвсем не бе трудно да се измъкнат крадешком, защото двамата мъже стояха като вкаменени сред снега и не откъсваха поглед един от друг.

— Стари момко! — каза Юстуса. — Най-сетне те намерих пак!

Мартин и Джони тичаха мълчаливо между градините. Пред училищната ограда спряха да си поемат дъх. Не проговориха нито дума. Но преди да се прехвърлят през оградата, си подадоха ръце.

Сякаш безмълвно си даваха обещание. Обещание, което не можеше да се изрази с думи.