Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das fliegende Klassenzimmer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 43 гласа)
Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
xsenedra (2007)

Издание:

Ерих Кестнер. Романи за деца

Художник: Валтер Трир

Издателство „Народна младеж“, София, 1982


Единадесета глава

съдържа една весела игра; едно училище без ученици; откритието при кегелбана; един учител, който тайно прескача огради; посещение при Ули: твърдението на Джони, че човек не може да издири родителите си; и за втори път в същото неудобно положение.

 

 

В гимназията „Йохан Сигизмунд“ 24 декември започна с ужасно зрелище. Момчетата фучаха като подивели нагоре и надолу по стълбите. Един си забравил по недоглеждане четката за зъби в умивалнята. Друг търсеше ключа от куфара си, както се търси карфица. Трети забравил да прибере с багажа си кънките. Четвърти викаше подкрепление, защото куфарът му бе тъй препълнен, че можеше да се затвори само ако върху него седнеха най-малко трима души.

Дванадесетокласниците се преструваха, че съвсем не бързат толкова. Но когато не ги наблюдаваше никой, те фучаха из коридорите точно както по-малките.

Към десет часа сутринта училището вече се опразни наполовина. Вярно е, че ония, които заминаваха по-късно, все още вдигаха достатъчно врява. Но всеки запознат по-добре с живота в интерната можеше да почувствува, че преселението вече бе започнало.

По обяд през широко разтворената порта, се изниза и втората върволица. Фуражките бяха накривени. Тежките куфари се влачеха по снега.

Матиас се появи запъхтян няколко минути след тях. Беше се забавил при Ули. Джони стоеше при портата и му подаде ръка:

— Отваряй си хубаво очите за малкия! — каза Матиас. — Аз ще му пиша често. И приятно прекарване!

— Подобно! — каза Джони Троц. — Ще си отварям очите. Но ти си плюй на петите: Себастиан вече отмина напред.

— Тежка задача! — изпъшка Мац. — Трябва да се отбия още и при пекаря Шерф. Инак ще пукна от глад във влака. А не бива да поднасям подобна изненада на моите старци. Но слушай, поете над поетите, къде е всъщност Мартин, тоя безценен „талер“? Исках да се сбогувам с него. Никъде обаче не успях да го намеря. А пък в негово отсъствие ми е невъзможно да сторя това. Е, хубаво, предай му поздрав от мен. И да ми пише картичка, за да знам с кой влак ще се върне след ваканцията в нашето общообразователно заведение.

— Хубаво — рече Джони, — ще му предам. Но сега си затваряй устата и си обирай крушите!

Мац вдигна куфара на лявото си рамо и извика:

— Братле, утре ще ми подарят боксьорска круша!

Сетне пое към гарата с походка на опитен носач.

Гарата гъмжеше от гимназисти. Едни се канеха да пътуват на север. Други — на изток. Двата влака, които очакваха, щяха да минат през Кирхберг почти един след друг.

Дванадесетокласниците се разхождаха по перона със своите дами от часовете по танц и водеха разгорори като истински светрки мъже. Разменяха си букети и медени курабийки. От своята партньорка по танго, някоя си госпожичка, Малвина Шнайдиг, Хубавия Теодор получи табакера, която почти приличаше на сребърна. Гордо я показа на останалите дванадесетокласници и те прижълтяха от завист.

Себастиан, който стоеше наблизо и беше събрал около себе си цяла тълпа долнокласници, пускаше по адрес на дванадесетокласниците шеги, с които жънеше небивал успех.

Най-сетне пристигна и Матиас. Седна на куфара си и изяде една след друга шест кифлички. Малко след това в гарата влезе първият от двата влака. Гимназистите, които щяха да пътуват на север, го атакуваха като неприятелска крепост. Сетне се подадоха по прозорците на купетата и поведоха колкото можеха по-шумни разговори със съучениците си, които трябваше още да чакат. Един горнокласник провеси от влака табела. На нея пишеше: „Напред към дома!“ Някакъв петокласник бе смъкна разплакан от влака. Малкият глупчо беше забравил куфара си на перона. Но го намери и пак успя да се качи навреме.

Когато влакът потегли, всички размахаха фуражки. А госпожичките от часовете по танц развяха съвсем мъничките си носни кърпички. Едни крещяха: „Весела Коледа!“, Други: „Щастлива Нова година!“. А Себастиан извика: „Честита пролет!“ После влакът се измъкна от гарата.

Веселбите продължаваха и след това. И всички освен началника на гарата бяха в добро настроение. Той си отдъхна облекчен едва когато и вторият влак се отдалечи с пухтене и на длъж и шир не остана нито един гимназист. От своя гледна точка началникът на гарата беше всъщност прав.

В училищната сграда цареше пълно мъртвило. Десетината ученици, които щяха да заминат следобед, изобщо не вдигаха вече шум.

Сега Юстуса облече зимното си палто и заслиза надолу през тихия, побелял парк. Снегът бе засипал градинските пътеки. Никой не бе минал още по тях. Глъчката и смеховете бяха заглъхнали. Йохан Бьок спря и се вслуша в шумоленето на снега, който вятърът смъкваше от клоните. Е, сега вече голямата почивка и голямата самота можеха да започнат!

Когато сви по една странична пътека, забеляза следи от стъпки. Отпечатъци от момчешки обувки. Кой ли пък беше тръгнал да се разхожда по това време сам из парка?

Проследи дирите. Те водеха надолу, към кегелбана. Юстуса тръгна на пръсти през снега покрай тясната страна на бараката и предпазливо надникна зад ъгъла. На ниската оградка седеше едно момче. Беше опряло глава на една от дървените подпори и втренчено гледаше към небето, по което се носеха тежки, снежни облаци.

— Ехей! — извика Юстуса.

Момчето трепна и уплашено се извърна. Беше Мартин Талер. Скочи от оградката. Учителят се приближи.

— Какво правиш тук?

— Исках да бъда сам — каза момчето.

— Тогава извини ме за безпокойството — каза Юстуса. — Но добре стана, че те срещам. Защо чете вчера заран така безобразно?

— Мислех за нещо друго — отвърна Мартин объркано.

— Смяташ ли, че това извинение е достатъчно? И защо игра снощи ролята си толкова лошо? И защо вчера и днес почти не докосна яденето си в трапезарията?

— И тогава трябваше да мисля за нещо съвсем друго, господин докторе — отвърна Мартин и му идеше да потъне в земята от срам.

— Тъй. И за какво имаше да мислиш? За Коледата ли?

— Да, господин докторе.

— Е, както изглежда, не й се радваш много.

— Не, не особено, господин докторе.

— А кога си заминаваш? Със следобедния влак ли? Сега вече от очите на първенеца на класа се отрониха две големи сълзи. И после още две. Но той стисна зъби и сълзите спряха. Най-сетне каза:

— Няма да си заминавам, господин докторе.

— Ха — рече Юстуса. — Значи оставаш през ваканцията в училището?

Мартин кимна утвърдително и изтри четирите сълзи с опакото на дланта си.

— Нима родителите ти не искат да си идеш?

— О, не, господин докторе, искат.

— Ами ти? Значи тогава ти не искаш?

— Не, господин докторе. Аз също искам.

— Е, да му се не види! — извика Юстуса. — Какво значи цялата тая история? Те искат! Ти искаш! И въпреки това оставаш тук? Защо?

— Предпочитам да не говоря за това, господин докторе — каза Мартин. — Може ли сега да си ида?

Извърна се и поиска да избяга.

Ала учителят го хвана и задържа.

— Почакай за миг, моето момче! — каза той.

Сетне се наведе над ученика и съвсем тихо, сякаш не биваше да чуят това дори дърветата, запита:

— Да не би да нямаш пари за път?

Сега вече храбростта на Мартин окончателно се изпари. Той кимна. Сетне отпусна глава върху заснежената оградка на кегелбана и отчаяно заплака. Мъката го бе сграбчила здраво за шията и го разтърсваше цял.

Юстуса стоеше уплашен до него. Почака малко. Знаеше, че не бива да се започва прекалено рано с утешаването. После извади своята кърпа, притегли момчето към себе си и избърса лицето му.

— Е, е — каза той. — Стига вече, стига…

Сам той се бе поразвълнувал. Принуди се да се изкашля силно няколко пъти. Сетне запита:

— Колко струва това удоволствие?

— Осем марки.

Юстуса извади портфейла си, взе от него една банкнота и каза:

— Така, ето ти тук двайсет марки. Ще ти стигнат и за отиване, и за връщане.

Мартин уплашено се взираше в банкнотата. После поклати отрицателно глава.

— Не, господин докторе, не може така.

Юстуса пъхна парите в джоба на якето му и каза:

— Ще слушаш ли ти, хлапако, или не?

— Но самият аз имам още пет марки — промълви Мартин.

— Е, какво, нима не искаш да подариш нещо на родителите си.

— Много искам дори. Но…

— Е, видя ли! — рече училищният възпитател. Мартин се бореше със себе си.

— Много, много ви благодаря, господин докторе. Но не зная кога ще могат родителите ми да ви върнат парите. Баща ми е без работа. Може би напролет ще намеря някой петокласник, на когото да давам частни уроци. Ще чакате ли дотогава?

— Затваряй си веднага устата! — каза доктор Бьок строго. — Щом ти подарявам пари срещу Коледа, значи изобщо не трябва да ми ги връщаш. Хубава работа!

Мартин Талер стоеше до своя учител и не знаеше какво да стори й как да му благодари. Най-сетне колебливо посегна към ръката на мъжа и леко я стисна.

— Хайде, а сега стягай си куфара! — каза Юстуса. — И предай на родителите си много поздрави от мен. Най-вече на майка си. Нали с нея вече се познавам.

Момчето кимна утвърдително. После отвърна:

— И вие предайте много поздрави на майка си от мен.

— Това за съжаление не ще бъде възможно — рече доктор Бьок. — Майка ми се помина преди шест години.

Мартин неволно разпери ръце. Сякаш щеше да прегърне учителя си. Но, разбира се, не го стори, а почтително отстъпи назад и впери продължителен, сърдечен поглед в Юстуса.

— Няма нищо — каза доктор Бьок. — Нали вие ми поднесохте в дар Непушача! Тази вечер ще празнувам с него Коледа. Оттатък, в железопътната му вила. А пък ще трябва да се погрижа малко и за Ули и неговите родители, и за Джони Троц. Както виждаш, няма да ми остане много време, за да се почувствувам самотен.

Сетне потупа момчето по рамото и приветливо кимна:

— На добър път, Мартине!

— Още веднъж много благодаря! — промълви тихо момчето.

После се извърна и побягна. Нагоре, към училището. Към стаята с шкафовете.

А Юстуса продължи своята разходка през утихналия, заснежен парк. До оградата. Там се огледа внимателно на всички страни. И сетне, точно както бе правил като момче, се прехвърли през оградата. Прескачането не го затрудни.

— Наученото си остава научено — каза той на един зъзнещ врабец, който внимателно го наблюдаваше.

После отиде на гости у Непушача. Той беше донесъл една малка елха. Окичиха я заедно със станиолови лентички и с позлатени орехи.

Докато Мартин стягаше куфара си, в стаята с шкафовете дойде Джони.

— Ето къде си бил! — извика той. — Мац искаше да се сбогува с тебе. Каза да му пишеш с кой влак ще пътуваш обратно.

— Дадено — весело каза Мартин.

— Е, ти постепенно почваш да ставаш отново нормален — каза зарадван Джони. — Мислех си вече, че си се побъркал. Какво имаше? А?

— Не ме питай — замоли го Мартин. (Та как да каже за мъката си на Джони, който изобщо нямаше дом!) — Мога да те уверя само в едно — втори човек като Юстуса няма.

— Да не си въобразяваш, че съобщаваш нещо ново? — запита Джони.

Докато Мартин си стягаше багажа, в ръцете му подадна „Заселникът“. Картината, която бе нарисувал за Нопушача.

— Олеле! — каза той. — Впрочем сега тая картина няма много смисъл. Че нали той вече не е заселник, а наш училищен лекар. Но може би все пак ще се зарадва, а?

— Положително — каза Джони. — За него тя ще бъде спомен. От миналата самотна година. Довечера ще му я дам.

Сетне се качиха при Ули. Малкият имаше гости. Лежеше, щастливо усмихнат в кревата си, а родителите му седяха до него.

— Хубави истории — каза господин фон Зимерн.

— Той положително няма вече да го повтори — заяви Мартин.

Майката на Ули плесна с ръце над главата си:

— Само това оставаше!

— Има някои лоши неща, които човек не може да избегне в живота си. — каза Джони Троц. — Ако не си беше счупил крака, Ули сигурно щеше да се разболее много по-зле.

Родителите гледаха Джони с недоумение.

— Той е поет — обясни им Ули.

— Аха — рече баща му, — това, разбира се, е нещо друго.

Двете момчета не останаха дълго. Ули обехца на Мартин да оздравее колкото може по-скоро:

Джони и Мартин се разделиха при градинската порта. Джони почувствува, че на Мартин се иска да го запита нещо, но не смее.

— Всичко е навик — каза Джони. — Човек не може да избира родителите си. Но като ей представя, че някой ден биха могли да цъфнат тук, за да ме вземат, забелязвам колко е хубаво, че мога да остана сам. Впрочем капитанът пристига на трети януари в Хамбург и ще ми дойде на гости и за два дни и ще идем заедно до Берлин. Чудесно ще бъде.

Той кимна на приятеля си.

— Не се безпокой. Не съм много щастлив. Би било лъжа да твърдя такова нещо. Но и много нещастен не съм.

Подадоха си ръце.

— Какво носиш в тоя пакет? — запита Джони.

Защото Мартин не бе могъл да смести колета с коледните си подаръци в куфара.

— Дрехи за пране — отвърна Мартин.

Това бе същият отговор, който бе дал предишния ден на Матиас. Та можеше ли да каже на Джони, че носеше в къщи собствените си коледни подаръци? Че ги взима със себе си от Кирхберг, вместо да ги намери под елхата в Хермсдорф!

В града той купи за баща си кутия с пури. Двадесет и пет парчета. С ленти през средата и с етикет от Хавана. А от един магазин за трикотаж взе на майка си топли плетени терлици. Защото нейните, от камилската вълна, отдавна бяха вече за хвърляне. Но тя все казваше: „Ще изкарат още десет години“.

Сетне, тежко натоварен, се упъти към тарата.

На гишето каза:

— Един третокласен билет до Хермсдорф.

Чиновникът му подаде билета. Върна му и пари. Мартин грижливо прибра всичко в джоба си. А след това каза:

— Много благодаря, господине!

И погледна сияещ към човека от гишето.

— Защо се радваш толкова? — запита чиновникът.

— Защото иде Коледа — отвърна момчето.