Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das fliegende Klassenzimmer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 43 гласа)
Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
xsenedra (2007)

Издание:

Ерих Кестнер. Романи за деца

Художник: Валтер Трир

Издателство „Народна младеж“, София, 1982


Първата глава

съдържа едно придвижване по, корниза на училищната фасада, няколко младежи, които вземат уроци па танц, първенецът на ласа, който е в състояние понякога да се разгневи ужасно, една голяма бяла изкуствена брада, доклад за приключенията на „Хвърчащата класна стая“ една театрална репетиция със стихове и неочакваното й прекъсване.

 

Двеста ниски столчета се разместиха шумно. Двеста гимназисти се изправиха с глъчка на крака и се стълпиха към портала на трапезарията. Обедът в Кирхбергския интернат бе завършил.

— Дяволска работа! — каза на своя сътрапезник осмокласникът Матиас Зелбман. — Ама че ми стърже под лъжичката! На всяка цена ми трябват двайсет пфенига за една кесия вчерашни кифли. Имаш ли пари!

Ули фон Зимерман, дребно русокосо момче, измъкна портмонето от джоба си, даде на вечно гладния си приятел две монети по десет пфенига и прошепна:

— Ето, Мац! Само гледай да не те пипнат. В градината е дежурен Хубавия Теодор; Ако, те види да бягаш през портата, спукана ти е работата.

— Я се махай с твоите глупави дванайсетокласници, трепетлико такава! — рече тържествено Матиас и прибра парите.

— И не забравяй да дойдеш в гимнастическия салон! Пак имаме репетиция.

— Вързано е в кърпа! — рече Мац, кимна и изчезна, за да си купи час по-скоро вчерашни кифлички от пекаря Шерф на „Нордщрасе“.

Навън валеше сняг. Коледа се усещаше във въздуха. Човек можеше вече буквално да я подуши. Повечето от учениците тичаха из парка, замеряха се със снежни топки или дебнеха някой да се зададе замислен по алеята и разтърсваха с всички сили дърветата така, че снегът се свличаше тежко от клоните. Стогласен смях изпълваше градината. Неколцина горнокласници, запалили цигари и вдигнали яките на палтата си, крачеха с достойнство нагоре към Олимп. (Олимп от десетилетия насам наричаха един самотен тайнствен хълм, до който биваше да отиват само ученици от горните класове и на който според един слух имало древни германски жертвеници там всяка пролет се извършваха призрачни церемонии по приемане и посвещаване. Бррр!)

Други ученици останаха в училищната сграда, качиха се в занималните, за да четат, да пишат писма, да подремнат малко след обяда или пък да работят. Откъм стаите ехтеше гръмко свирене на пиано.

На гимнастическото игрище, заледено преди седмица от домакина, се пързаляха с кънки. Сетне внезапно почна страхотна тупаница. Отборът хокеисти на лед искаше да тренира; Но кънкьорите отказваха да опразнят заледената площадка. Неколцина петокласници и шестокласници въоръжени със снегориначки и метли, трябваше да почистят леда, пръстите им мръзнеха и те мръщеха яростно лица.

Пред училището се беше струпала възбудена тълпа деца и гледаше нагоре. Защото на третия етаж, пазейки с мъка равновесие, по тесните корнизи на фасадата се придвижваше шестокласникът Геблер, за да се прехвърли в съседната стая.

Беше се залепил до стената като муха и местеше бавно крака встрани, стъпка по стъпка.

Момчетата го гледаха, затаили дъх.

Най-сетне Геблер достигна целта и с един скок се прехвърли през широко разтворения прозорец!

— Браво! — развикаха се зрителите и въодушевено заръкопляскаха.

— Какво става тук? — запита един горнокласник, който дойде с известно закъснение.

— О, нищо особено! — отвърна Себастиан Франк. — Само помолихме Шрайфогел да се подаде на прозореца. Защото Хари не искаше да повярва, че Шрайфогел е кривоглед.

Другите прихнаха да се смеят.

— Ти май си решил да ме поднасяш, а? — запита горнокласникът.

— Ама не, как ще реша такова нещо! — скромно отвърна Себастиан. — Че нали да ви нося, при вашата големина би значело направо да си изкълча ръката.

Горнокласникът предпочете да отмине с бързи крачки.

В този миг дотича Ули.

— Себастиан, трябва да дойдеш на репетиция! — викна му той.

— „Кралят рече, пажът се завтече!“ — издекламира присмехулно Себастиан и бавно препусна нататък.

Пред гимнастическия салон вече стояха три момчета. Джони Троц, авторът на коледната пиеска с вълнуващото заглавие „Хвърчащата класна стая“; Мартин Талер, обединил в личността си първенеца на класа и художника на декорите, и Матиас Зелбман, който винаги беше гладен, особено след обедите, и който искаше един ден да стане боксьор. Той дъвчеше още когато подаде няколко от вчерашните кифлички на малкия Ули, дошъл заедно със Себастиан.

— На! — промърмори той. — Хапни си и ти нещичко, че да станеш голям и силен.

— Ако не беше толкова глупав — каза Себастиан на Мац, — щях да извикам сега: „Как може един разумен човек да плюска толкова много!“

Матиас добродушно сви рамене и продължи да дъвче. Себастиан се повдигна на пръсти, погледна през прозореца и поклати глава.

— Полубоговете пак подскачат танго.

— Напред! — заповяда Мартин и петте момчета влязоха в гимнастическия салон.

Гледката, която се представи пред очите им, явно не им хареса. Десетина горнокласници танцуваха на двойки по паркета. Упражняваха се за часа по танц. Дългият Тирбах беше взел навярно от готвачката една женска шапка назаем и я бе накривил на главата; си. Сега, прегърнат с прекалена елегантност от ръката на своя патньор, той танцуваше като млада дама.

Мартин отиде до пианото, пред което седеше Хубавия Теодор и блъскаше клавишите колкото може по-фалшиво.

— Тия празноглавци! — изръмжа презрително Мати. Ули се скри зад него.

— Принуден съм да ви помоля да преустановите — каза учтиво Мартин. — Искаме да за продължим репетицията на пиесата от Джони Троц.

Танцьорите се спряха. Хубавия Теодор вдигна ръце от клавишите и високомерно каза:

— Бъдете така добри да почакате, докато престанем да се нуждаем от салона!

Сетне продължи да свири. И дванадесетокласниците отново затанцуваха.

Главата на Мартин Талер, първенеца на осмокласниците, почервеня до ушите — с това той бе известен надлъж и шир.

— Престанете, моля! — каза високо той. — Доктор Бьок е разрешил да репетираме в гимнастическия салон от два три часа следобед. Знаете много добре, че е така!

Хубавия Теодор се извъртя върху стола пред пианото.

— Значи тъй говориш на твоя старши по стая, а?

Ули понечи да офейка. Парливите положения не бяха по вкуса му. Но Матиас го държеше здраво за ръкава, гледащ яростно към горнокласниците и мърмореше под носа си:

— Дяволска работа! Дали да ударя един по нагръдника на тоя дангалак.

— Спокойствие! — каза Джони. — Мартин ще уреди въпроса.

Дванадесетокласниците бяха обкръжили малкия Талер сякаш искаха да го изядат. А Хубавия Теодор започна отново да свири своето танго. Тогава Мартин разблъска настрани ония, които го заобикаляха, пристъпи до самото пиано и затръшна капака! От смайване устата на горнокласниците пресъхнаха. Матиас и Джони побързаха да се притекат на помощ. Ала Мартин се справи и без тях.

— Вие трябва да спазвате точно като нас съществуващите разпоредби! — извика възмутено той. — Не си въобразявайте кой знае какво, като по една случайност сте с няколко години по-големи от нас! Оплачете се от мен на доктор Бьок! Но настоявам веднага да напуснете гимнастическия салон!

Капакът на пианото беше паднал върху пръстите на Хубавия Теодор. Прелестното му фотогенично лице се изкриви от яд.

— Почакай само, момченце! — каза заплашително той.

Сетне напусна бойното поле.

Себастиан отвори вратата и с изискана учтивост се поклони пред оттеглящите се горнокласници.

— Тия господа танцьори — каза пренебрежително той, когато дванадесетокласниците бяха вече вън, — през часа си по танц се въртят в кръг с разни изписани госпожици и се смятат за ос на Земята. По-добре щеше да бъде да прочетат някога какво пише за жените Артур Шопенхауер.

— Аз намирам, че момичетата са много мили — каза Джони Троц.

— А пък аз имам една леля, дето умее да се боксира — забеляза гордо Матиас.

— Хайде, хайде! — извика Мартин. — Йонатан! Репетицията може да започва.

— Дадено — рече Джони. — И тъй, днес ще минем още веднъж последната картина. Тя още никак не е улегнала. Мац, научил си ролята си безобразно!

— Ако старецът ми знаеше, че играя тук театър, веднага щеше да ме прибере от школото — рече Матиас. — Правя го само заради вас. Пък и кой ли друг освен мене, би могъл да играе ролята на свети Петър, а?

Сетне извади от джоба на панталоните си голяма бяла брада и я окачи под носа си.

Пиесата, която Джони бе написал и която момчетата искаха да представят по Коледа в гимнастическия салон, бе озаглавена, както вече споменахме, „Хвърчащата класна стая“. Състоеше се от пет действия и до известна степен би могла да се нарече почти пророческо произведение. В нея се описваше учебно-образователната система такава, каквато може би щеше да бъде наистина в бъдеще.

В първото действие един гимназиален учител — когото Себастиан Франк трябваше да представи съвсем правдоподобно с помощта на залепени мустаци — заминаваше заедно с целия си клас със самолет, за да преподава уроците по география на самото място. „Обучението се превръща в оглед“ се казваше в един стих от първото действие. Този стих обаче не беше от Джони, а от ужасно остроумния Себастиан, който се канеше да го каже и да разсмее с него учителите. Тъй като рисуваше добре, Мартин, първенецът на класа, беше направил декорите. На една гимнастическа паралелка бе закрепен самолет, изрисуван върху бял картон. Той беше с три перки, три мотора и врата, която се отваряше, така че през нея можеше да се влезе в самолета (с други думи, в паралелката). Ули Зимерн играеше ролята на сестрата на един от „пътуващите ученици“. Бе измолил от братовчедката си Урзел да му прати една рокличка. А от фризьора Крюгер щяха да заемат руса перука, също като на Гретхен. Перука с дълги плитки. Когато миналата събота излизаха в града, ходиха там и пробваха перуката върху главата на Ули. С нея той бе просто неузнаваем. Човек направо можеше да го помисли за момиче! Наемът за перуката беше пет марки. Но фризьорът Крюгер бе казал, че ако по-късно, когато му дойде времето, всички се бръснат при него, ще им даде перуката под наем на половин цена. И те, разбира се, твърдо обещаха.

Та така. В първото действие класът отлиташе. Във второто действие самолетът кацаше до самия кратер на Везувий. Мартин бе нарисувал толкова хубаво върху един голям картон бълващата огън планина, че тръпки те побиваха. Достатъчно бе само да поставят картона пред гимнастическия лост, за да не падне Везувий, и тогава вече Себастиан, господин гимназиалният учител, можеше да изнесе своята римувана лекция за същността на вулканите и да изпита учениците си за Херкулан и Помпей, двата римски града, залени от лава. Накрая той си запалваше цигара от пламъка, който Мартин бе нарисувал да излиза от кратера и продължаваше с учениците си пътуването.

В третото действие кацаха при пирамидите край Гиза, разхождаха се пред следващия рисуван картон и Себастиан им обясняваше как са били изградени тия огромни царски гробници. Сетне из една от пирамидите излизаше Джони, гримиран като бледна мумия, в ролята на Рамзес II. При появата си обаче той трябваше да се наведе, защото картонът бе много нисък. Отначало Рамзес произнася възхвала за плодородните води на Нил и за благодатта на водата изобщо. После се осведомява как е протекло загиването на света, предречено от неговия звездоброец. Възмущава се много, когато му казват, че Земята все още съществува. И се заканва да уволни звездоброеца без предупреждение.

Ули, който играеше ролята на момичето, трябва да се изсмее на стария египетски фараон и да му каже, че звездоброецът отдавна е умрял. Тогава Рамзес II прави някакъв тайнствен знак и Ули, напълно омагьосан, трябва да го последва в пирамидата, която бавно се затваря. Останалите отначало трябва да бъдат опечалени, след това обаче да продължат пътешествието си.

В четвъртото действие „Хвърчащата класна стая“ каца на Северния полюс. Там виждат как земната о се подава из снега и могат да се убедят със собствените си очи, че при полюсите земното кълбо е сплескано. Изпращат снимка по радиото от полюса до кирхбергския ежедневник, чуват от една бяла мечка, представяна от Матиас, увит в кожа, покъртителен химн за самотата сред ледовете и снега, стискат на раздяла мечешката лапа и отлитат.

По недоглеждане на гимназиалния учител, а и поради повреда в лоста за изкачване през петото и последно действие те се озовават на небето. И то право при свети Петър, който седи пред една елха, чете кирхбергския ежедневник и празнува Коледа. Той им разказва, че познава добре техния директор, професор доктор Грюнкерн. Пита ги как е той. И им обяснява, че тук, горе, няма много нещо за гледане. Защото нали небето е невидимо. И не е разрешено да се правят никакви снимки.

Гимназиалният учител пита дали Петър не би могъл да им достави обратно момиченцето, което Рамзес II е отвлякъл в пирамидата. Петър кимва утвърдително, произнася едно заклинание и ето че Ули тутакси слиза от един нарисуван облак! Всички страшно се радват и пеят: „Тиха нощ, свята Нощ“.

Артистите очакваха към тяхната песен да се присъединят и всички зрители — учители и ученици. Тъй представлението във всички случаи щеше да завърши добре.

И така, днес те репетираха последното действие. Свети Петър, тоест Матиас, седеше на един стол пред нарисувана елха и останалите — с изключение на Ули, нали той беше още в пирамидата — страхопочтително го заобикаляха.

Матиас почеса бялата си изкуствена брада и каза с колкото може по-дебел глас:

— За вас и вашите събратя

привидно само небесата

са достижими. И макар

че вий летите с апарати

дори в простори непознати

и гледате през окуляр,

небето е далеч от вас и видим съм едничък аз.

 

Мартин:

Печална орис! В двайсти век

все още сляп да е човек!

 

Себастиан:

Но нека не тъжиме много —

такава днес ни е съдбата…

 

Петър:

Еднички мъртъвците могат

да виждат в цялост небесата!

 

Джони:

А може ли поне да снимам?

 

Петър:

Забрана строга тука има!

Не ни се нравят фотографи.

Изследвай всичко ти, което

съзираш ясно на небето,

но непрозримата…

При последната дума Матиас заекна. Тя му бе твърде трудна, и при това той забрави текста. Впери поглед в поетическото величие Джони с няма молба да бъде извинен. Джони пристъпи към него и тихо му подсказа.

— Точно така! Имаш пълни право! — рече Мац. — Но знаеш ли как ми стърже под лъжичката! А нък това винаги се отразява ужасно на паметта ми.

Ала след това се съсредоточи, изкашля се и продължи:

Изследвай всичко ти, което

съзираш ясно на небето,

но непрозримата му слава

не се мъчи да разгадаваш!

О, зная как сте възмутени,

щом нещо ви се забрани!

А всъщност колко заблудени

сте в знанията си… Помни:

когато сложното прозреш,

и простото ще разбереш…

 

Джони:

Пресвети старче, мисля, бъркаш тука.

Съвсем не сме тъй жадни за наука —

и на мнозина не сече умът.

 

Мартин:

И глупостта към щастие е път!

 

Себастиан:

Дочухме, че за тебе няма тайни,

и може би видял си от звездите,

че тръгнали по пътища незнайни,

изгубихме едно дете в Египет.

Последва то Рамзес и навсегда

се лута из безкрайни коридори

на мрачна пирамида

 

Петър:

О, беда!

Но не тъжете, аз ще изговоря

вълшебно заклинание във рими,

затворничето клето да спасиме.

Едно обаче нека помни всеки:

прекъсне ли ме някой — то навеки

ще си остане пленниче, където

го е прибрал Рамзес… И тъй, мълчете!

 

Миналото не загива,

стъпките остават вечни,

буквите не се изтриват.

О, ела, излез…

В този миг вратата на гимнастическия салон се разтвори с трясък! Стихът заседна в гърлото на Матиас. Останалите, изплашени, се извърнаха, а Ули любопитно надникна над изрисувания облак, зад който изчакваше момента да се появи. В рамката на вратата стоеше едно момче. Лицето и едната му ръка бяха окървавени. Дрехите му бяха раздрани. Момчето яростно захвърли на пода ученическата си фуражка и изрева:

— Знаете ли какво се случи?

— Че откъде ще знаем, Фридолин? — запита дружелюбно Матиас.

— Когато един от външните ученици се връща след часовете в училище, и при това са му смачкали фасона както на теб — каза Себастиан — то…

Ала Фридолин го сряза.

— Остави сега настрана дрънканиците! — викна той. — Учениците от реалката ме нападнаха по пътя към къщи, мен и Кройцкам. Задигнаха и тетрадките по диктовка, които трябваше да занесем за преглед на неговия старец!

(Бащата на Кройцкам беше учител по немски в гимназията „Йохан Сйгизмунд“.)

— Дяволска работа! Значи задигнаха и тетрадките по диктовка? — запита Матиас. — Чудесно!

Мартин погледна приятеля си Джони.

— Достатъчно ли сме?

Джбни кимна утвърдително.

— Тогава напред! — извика първенецът на класа. — През плета в градинките. Но без никакво протакане! Ще се съберем при Непушача!

Втурнаха се бързо навън. Ули тичаше до Матиас.

— Ако ни пипне сега Хубавия Теодор, свършено е с нас! — прошепна задъхан той.

— Че тогава остани си тук — рече Матиас.

— Да не си луд? — запита обидено малкият.

— Шестте момчета бяха стигнали до края на парка, покатериха се по оградата и се прехвърлиха от другата й страна.

Матиас още не беше свалил дългата изкуствена брада от лицето си.