Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das fliegende Klassenzimmer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 43 гласа)
Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
xsenedra (2007)

Издание:

Ерих Кестнер. Романи за деца

Художник: Валтер Трир

Издателство „Народна младеж“, София, 1982


Десета глава

съоържа последния учебен ден преди ваканцията; една разходка из Кирхберг и много срещи; още един шоколад за Матиас; коледното тържество в гимнастическия салон; един неочакван зрител; какви подаръци получава той и какво казва; един миг, край леглото на Мартин.

 

 

Настана и последният ден, през който се водеха учебни занятия. През този декемврийски ден нито един учител не може да иска от учениците си да проявяват необходимия интерес към произхода на електричеството или към глаголните спрежения, към изчислението на лихвения процент или към крал Хайнрих от Каноса. Нито един учител на света не може да иска такова нещо. И никой не го иска. Така беше и в гимназията „Йохан Сигизмунд“ в Кирхберг. Повечето от учениците, които живееха в интерната, бяха започнали вече да стягат куфарите си. Радваха се отсега на коледното тържество в гимнастическия салон. Радваха се на пътуването с влак, което им предстоеше на следния ден. Радваха се на подаръците, които щяха да получат в къщи. Радваха се на подаръците, които щяха да занесат на родителите, на братята и на сестрите си. Бяха просто, полудели от радост и трябваше здравата да се сдържат, за да не се покатерят посред час върху чиновете и да заиграят там хоро.

Учителите се виждаха принудени да се съобразяват с тази временна невъзприемчивост на своите възпитаници и ги караха да четат приказки и легенди или пък сами им разказваха разни случки, когато им хрумнеха такива, разбира се. През най-последния от часовете осмокласниците имаха география при доктор Бьок. Той донес една книга, в кято бяха събрани най-хубавите басни от световната литература, и накара учениците един след друг да четат някои от тия кратки поучителни истории, в, които почти винаги се говори за животни и почти винаги се подразбират хора.

Дойде ред и на Мартин. Той заекваше. Бъркаше. Прескочи два реда и не забеляза. Неколцина осмокласници се изсмяха. Джони го гледаше угрижен.

— Блестящ успех! — каза Юстуса. — Ти май си се пренесъл вече духом у вас, в Хермсдорф, под елхата. Не бързай. Ще пристигнеш навреме при родителите си!

Мартин сведе глава и си заповяда: „Плакането е строго забранено! Плакането е строго забранено! Плакането е строго забранено!“ Още снощи, когато до късно не бе мигнал, той си бе повтарял на ум това изречение. Повторил го беше поне сто пъти.

Юстуса даде книгата с басните на следния ученик и до края на часа често поглеждаше изкосо към първенеца на класа. Имаше учуден и изненадан вид.

Мартин беше втренчил поглед в чина си и не смееше да вдигне очи.

По обяд пощенският раздавач донесе колета, за който майката на Мартин бе съобщила в писмото си. Колетът с коледните подаръци! Мартин дори не погледна какво има в него, взе го под мишница и го отнесе в стаята с шкафовете. Тъкмо когато беше разтворил своя шкаф и поставяше в него колета, край него мина Матиас. Мъкнеше голям куфар. Искаше да си стяга багажа.

— Ха, откъде пък получаваш колет днес? — запита той.

— От къщи — отвърна Мартин.

— Че защо ти изпращат колет един ден преди да пристигнеш при тях?

— Мама ми праща праните дрехи — излъга Мартин, — та да не трябва да ги мъкна на връщане през януари.

— Всъщност много практично — рече Матиас. — Е, аз ще си стегна сега куфара. Наистина, най-много ми се ще да остана тук. Но Юстуса е против. Казва, че трябвало все пак да създам на достопочтените си родители малко радост и да се умъдря под елхата у Зелбманови във Франкенщайн. Е, от мен да мине. Впрочем по Коледа в къщи винаги е много весело, нали? И у вас ли е тъй?

— То се знае — каза Мартин. — Дори премного весело. Матиас не го оставяше на мира.

— И ти ли ще заминеш по обяд?

— Не, ще пътувам по-късно.

— В седемнадесет часа и дванадесет минути?

— Да. В седемнадесет часа и дванадесет минути.

— Слушай, я тръгни и ти още е обедния влак! — замоли го Матиас. — Най-малко петдесет момчета ще пътуват по обяд в нашата посока. Ще си окупираме цял вагон и ще лудуваме славно! Чудесно ще бъде! А? Ще дойдеш ли и ти?

Мартин не можа да издържи повече. Затръшна вратата на шкафа, извика „не!“ и побягна от стаята. Матиас поклати глава и каза:

— На тоя му е изпила кукувица ума!

Следобед повечето момчета слязоха в града, за да направят набързо още някои покупки или пък чисто и просто да погледат витрините на магазините за играчки. Сутринта бе валял сняг и сега бе настанал лют мраз. Продавачите на елхи по уличните ъгли гледаха час по-скоро да се отърват от последните дръвчета. Лесно намаляваха цената.

Мартин отиде в пощата и замоли чиновника на гишето да размени марките му срещу пари. Наистина, човекът почна да ръмжи като лъв, но в края на краищата се съгласи. Момчето благодари учтиво, прибра парите и поскита още малко из улиците.

На площад „Вилхелм“ срещна бившия предводител на реалистите, Егерланд. Поздравиха се като неприятелски генерали, които се срещат след войната на курорт в Ривиерата. Враждебно, но с взаимно уважение.

А на „Кайзерщрасе“ налетя на Себастиан Франк. Себастиан се посмути. Посочи няколкото пакетчета, които държеше в ръка.

— Какво да се прави — рече той. — Обичай. И ти ли си тръгнал по покупки?

— Не — отвърна Мартин.

— Аз все ги оставям за последната минута — рече Себастиан. — Всеки път ми се иска да не взимам нищо. Та това всъщност е допотопен обичай, нали? Но после всеки път хуквам. Все пак има нещо мило в него. В края на краищата изпитвам истинско удоволствие да подаря никому шещо. Не намираш ли и ти, че е тъй?

— Разбира се — каза Мартин, — Това е дори великолепен обичай.

Сетне прехапа долната си устна. Още една дума само, и щеше да се разреве.

„Плакането е строго забранено!“ — помисли си той, кимна на Себастиан и бързо продължи пътя си. Едва ли не тичаше. По-далеч и по-скоро да се махне от тая коледна атмосфера!

На ъгъла на „Нордщрасе“ спря и огледа обстойно витрината на пекаря Шерф.

Тук значи щеше да пие утре следобед шоколад и да яде сладкиши. Щеше да бъде ужасно. Но майка му искаше така и нали той и беше обещал тържествено.

„Как ли ще издържа — мислеше той, — как ли ще издържа цели четиринайсет дни, без да се разрева нито веднъж!“

После бавно тръгна към училището. В джоба му дрънкаха три монети.

Генералната репетиция на „Хвърчащата класна стая“ се състоя с костюми. Момчетата се бяха страхували, че малкият Щьокер ще се провали. Останаха приятно измамени.

Седмокласникът играеше като дявол! Пък и страшно хубаво му стояха русите плитки от фризьора Крюгер и роклята от шкафа на Ули! Всеки, който не знаеше, че е предрешен, би го взел за момиче.

— Дванадесетокласниците ще се влюбят безнадеждно в теб — извика Себастиан.

Само Матиас намираше, че Ули все пак бил малко по-добър в тая роля. Но това беше нещо съвсем естествено. В края на краищата то беше негов приятелски дълг.

Репетираха пиесата два пъти. Най-тежко беше за Мац. Мъчеше го особено краткият антракт за преобличане между четвъртото и петото действие. Защото да се превърнеш от бяла мечка в свети Петър за една-единствена минута, разбира се, не е лесно нещо. Но и това щеше да се нареди някак.

— Достатъчно — каза Джони Троц. — Дано да сме късметлии довечера. Пу, пу, пу!

И всички си плюха взаимно по три пъти в пазвите. Себастиан беше казал, че артистите винаги правели тъй. Джони се приближи до Мартин.

— Какво става с тебе? — запита го той. — Вярно е, че си знаеш ролята, но я казваш тъй машинално, сякаш мислиш за съвсем друго нещо.

— За довечера ще се оправя — рече първенецът на класа. — Нощеска спах зле.

Преоблякоха се и оставиха костюмите, плитките и брадите си в шкафа, където държаха трамплините. Сетне отидоха в училищната сграда и се качиха горе, в болничната стая. Бяха им разрешили да посетят Ули.

След като го запитаха как е, те му разправиха, че представлението положително ще мине добре. Матиас добави, че седмокласникът Щьокер досега се е проявил задоволително. Естествено, не можел и да се сравнява с Ули. Но все пак. Останалите кимнаха с глава.

— Радвам се — каза Ули. — А пък утре всички заминавате! Освен мен и Джони. Пожелавам ви много подаръци.

А после даде знак на Матиас да се приближи до леглото и тикна скришом в ръката му един шоколад.

— Грюнкерн пак идва — прошепна той. — А ти как си е апетита?

— Горе-долу — рече Матиас.

— Е, виждаш ли? — рече Ули. — Яж и не се шегувай!

— В къщи положението с мен е още по-отчайващо! — заяви Матиас и тикна шоколада в джоба си. — Почна ли да лапам, старата се звери като шашардисана. Казва, че съм плюскал направо престъпно.

— Ти не си го слагай на сърцето — рече му Себастиан. Днес той бе по-примирително настроен, отколкото обикновено. — Нали човек трябва да получава всичко според насъщните си нужди!

А сетне се обърна към Ули и поклати глава като някой премъдър дядо.

— Ама и ти си юначага! Истинско щастие е, че на гимнастическата площадка не разполагаме с камбанария. Инак сигурно щеше да скочиш и от нея.

Стояха около леглото и при все че издумаха сума неща, всъщност не знаеха точно какво следва да кажат. Момчето в кревата вече не бе за тях малкият Ули, когото познаваха от години.

— Жалко, че няма да бъдеш довечера и ти — каза Джони. — Е, утре аз най-подробно ще ти разкажа как е минало всичко.

Мартин стоеше до прозореца. Всъщност искаше му се да съобщи на другарите си, че ще остане и той. Но просто не можеше да събере сили. Макар да бе сред приятелите си, той се чувствуваше изоставен. Изоставен напълно.

Коледното тържество надмина всички очаквания. Отначало двама дванадесетокласници свириха на пиано. Вариации по известни коледни песни. Сетне директорът, професор доктор Б. Грюнкерн, държа кратко слово. То наистина приличаше на всички коледни речи, които директорът бе държал през живота си, но накрая той добави няколко изречения, които бяха новии трогнаха момчетата. Каза:

— Струва ми се понякога, че самият аз съм Дядо Мраз. Въпреки черния фрак, с който съм облечен, и макар да нямам бяла брада. Аз съм стар почти колкото него. И като него идвам всяка година сред вас. И аз съм човек, на когото се смеят, когато заплаши някого с тоягата. И най-сетне и аз като него съм човек, който обича децата. Моля ви, никога не забравяйте това. Защото то извинява много неща.

Той седна на мястото си и изтри с носната кърпа очилата си. А единадесетокласниците сведоха глави. Засрамиха се, загдето се бяха присмели редица по редица на стария човек. А голямата елха грееше толкова хубаво с безбройните си електрически крушки, че всички присъствуващи изпаднаха в извънредно тържествено настроение.

Сетне започна премиерата на „Хвърчащата класна стая“. Нека кажем веднага: представлението мина великолепно. При стиха: „Обучението се превръща в оглед“ — учителите се разсмяха точно тъй, както Себастиан бе очаквал. Наистина Мартин не беше на висотата си. Но затова пък толкова по-силно впечатление направи седмокласникът Щьокер. Освен седмокласниците и осмокласниците никой не можа да го познае. Сметнаха го съвсем сериозно за малко, очарователно момиче и просто не можеха да си обяснят отде се е взела в гимназията тая личност от женски пол. Наистина през последното действие Щьокер се измъкна прекалено рано от своя облак. Но коледната песен, която идваше непосредствено след това и към която се присъединиха всички, поправи тоя недостатък. Зрителите бяха в луд възторг.

Грюнкерн развя полите на фрака си към артистите и стисна ръката на всеки един поотделно. А на Джони Троц въодушевено каза:

— Та ти си истински поет, моето момче! Ах, как се радвам!

Момчето се поклони. Много похвали получиха и Мартиновите декори.

— А кое си ти, момиченце? — запита директорът артистката.

Зрителите напрегнаха слуха си. Най-много даваха ухо дванадесетокласниците.

Тогава малкото момиче свали от главата си перуката с плитките и в следния миг над двеста ученици прихнаха да се смеят така, че свените едва не се разклатиха.

— Щьокер! — крещяха момчетата.

Просто не можеха да се усмирят.

Внезапно Себастиан каза на своите приятели:

— Ха, какво ще кажете? Знаете ли кой седи при учителите? Там, до Юстуса? Непушача!

Себастиан имаше право. Между учителите, облякъл синия си костюм, седеше Непушача! Само Мартин и Джони знаеха на какво се дължи това. И ето че Джони бързо хукна и напусна гимнастическия салон.

Доктор Бьок стана и пристъпи към средата на залата.

Настана тишина.

— На стола, който се намира там до моя стол — каза Юстуса, — седи един човек, когото повечето от вас не познават. Този човек е моят единствен приятел. Преди двадесет години ние двамата също така седяхме един до друг в този гимнастически салон. Разбира се, не между учителите, а на пейките, където седите сега вие. Преди редица години моят приятел изчезна. И вчера най-сетне го намерих пак! Събраха ни отново две момчета от вашата среда. През целия си живот не съм получавал по-хубав коледен подарък. Моят приятел се казва Роберт Утофг и е лекар. И понеже не искам занапред да се разделяме с него, днес говорих с нашия стар санитарен съветник, доктор Хартвиг.

Сега Непушача седеше строго изправен на мястото си. А Юстуса продължи:

— Запитах санитарния съветник Хартвиг, дали не би се застъпил пред общинските власти в Кирхберг, та моят приятел, доктор Утофт, да бъде назначен за училищен лекар в нашата гимназия. И тъй, в същото това училище, където двамата станахме приятели, ние ще останем и за в бъдеще. Той като ваш лекар, аз като ваш учител. Ние двамата сме част от това училище, също както основните стълбове на сградата и като старите дървета вън, в заснежения парк. Нашето място е тук. Нашето място, е сред вас и ако вие ни обичате поне наполовина, колкото ви обичаме ние, тогава всичко е наред. Повече от това не можем да желаем. Прав ли съм, Роберт?

Непушача стана, приближи се до Юстуса и се приготви да каже няколко подходящи думи. На само стисна ръката на приятеля си. Нищо повече не можа да стори.

В този миг дотърча Джони. Държеше в ръка няколко пакетчета, спусна се към Непушача, поклони се ниско и каза:

— Драги господин Непушач, или както е името ви! Не подозирахме, че ще ви видим тая вечер тук, на нашето коледно тържество. Мартин и Ули, Матиас и Себастиан ме бяха натоварили да ви поднеса тия подаръци утре вечер, срещу празника, във вашия железопътен вагон. Но сега вече вие сте изцяло сред нас и затова бих искал да ви поднеса подаръците още днес.

Джони връчи на доктор Утофт чорапите, цигарите, тютюна и пуловера.

— Ако пуловерът не ви става — каза момчето, — няма нищо страшно. Ние уговорихме, че ще го сменим, и бележката от магазина е в пакета.

Непушача стисна подаръците под мишница.

— Благодаря ти, Джони — каза той. — Благодаря и на твоите четирима приятели, те са и мои приятели. Останалите, които още не ме познават, вярвам, ще свикнат с мене. В това отношение не ме е страх.

Той се огледа. Сетне рече:

— Ние е Йохан Бьок, вашия Юстус, научихме доста неща. Тук, на училищната скамейка и вън, в живота. И при все това нищо не сме забравили. Запазихме в паметта си нашата младост, а то е най-важното. Извинете ме, че съм малко развълнуван. Надявам се, че можете да разберете защо, Надявам се дори, че и вие сте малко развълнувани. Но това минава. А мога да ви уведя, че при счупени крака и при пневмонии не се вълнувам чак толкова. Ще видите сами. Не бива да схващате обаче сегашните ми думи като покана за вас да си чупите краката. В никакъв случай! Непушача хвана Юстуса под ръка. — За да не пропусна най-важното — рече той, — моля ви в този час, който, надявам се, ще остане запечатан в паметта ви, не забравяйте младостта си! Сега, когато сте още деца, това може да ви прозвучи доста излишно. Но не е излишно. Повярвайте ми! Ние сме вече възрастни хора и все пак останахме млади. Ние, двамата, знаем много добре колко е важно това!

Доктор Бьок и доктор Утофт впериха очи един в друг. И в сърцата си момчетата решиха никога да не забравят този поглед.

Бе вече късна нощ, когато Юстуса започна своята обиколка на спалните. Вървеше на пръсти. Подът тихо поскърцваше. А малките стенни лампи примигваха при всяка негова стъпка.

Във II спална зала той се спря до леглото на Мартин. Какво ли ставаше с това момче? Какво ли се беше случило?

Мартин Талер спеше неспокойно. Мяташе се насам-натам в леглото и непрестанно мълвеше едно и също изречение.

Доктор Бьок се наведе и напрегнато се вслуша. Какво ли шепнеше момчето насън?

— Плакането е строго забранено!

Юстуса престана да диша.

— Плакането е строго забранено! Плакането е строго забранено!…

И все същото. Непрекъснато.

Странен сън трябва да беше това. Сън, в който плакането бе строго забранено!

Доктор Бьок напусна спалнята с тихи и бавни стъпки.