Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das fliegende Klassenzimmer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 43 гласа)
Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
xsenedra (2007)

Издание:

Ерих Кестнер. Романи за деца

Художник: Валтер Трир

Издателство „Народна младеж“, София, 1982


ВТОРОТО ПОДРАЗДЕЛЕНИЕ НА ПРЕДГОВОРА

съдържа загубата на един зелен молив; забележка във връзка с големината на детските сълзи; презокеанското пътешествие на малкия Йонатан Троц, причината, поради която баба му и дядо му не дошли да го посрещнат; ода на човешкото дебелокожие и настойчив призив към смелите да проявяват разум и към разумните да проявяват смелост.

 

 

Всъщност снощи, когато седях лениво в общия салон на хотела, след като се бях нахранил, имах намерение веднага да продължа да пиша. Вечерното сияние по алпийските върхове беше вече изгаснало. Цугшпице и Рифелвенде се изгубиха сред сенките на настъпващата нощ. А от другия бряг на езерото, над потъналата в мрак гора, надничаше усмихнато пълната луна.

Тогава забелязах, че съм изгубил зеления си молив. Сигурно беше изпаднал от джоба ми, когато се прибирах. А може и Едуард — хубавото като на картинка теленце — да го бе взел за стрък трева и да го бе глътнал. Тъй или иначе, седях без работа в салона и не можех да пиша. Защото из целия хотел, при все че е много луксозен, нямаше зелен молив, който бих могъл да поискам назаем! Глупава работа, а? В края на краищата взех една детска книга, която авторът й ми беше изпратил, и я зачетох. Но скоро я оставих. Ужасно се ядосах! И ще ви кажа защо. Господинът направо иска да втълпи на децата, които четат книгата му, че те непрекъснато са весели и че просто не знаят какво да правят от щастие! Онзи неискрен господин твърди, че детството било изпечено от първокачествено козуначено тесто.

Как може един възрастен човек да забрави до такава степен детството си, че един ден изобщо да не знае колко тъжни и нещастни могат да бъдат понякога децата? (Използувам случая от все сърце да ви замоля: никога не забравяйте детството си! Обещавате ли ми? Честна дума?)

Защото всъщност няма значение дали плачеш заради счупената си кукла, или пък след години заради изгубения си приятел. В живота никога не е важно защо скърбиш, а само колко скърбиш. Детските сълзи съвсем не са по-дребни и често пъти са доста по-тежки от сълзите на възрастните. Но да не се разберем криво, драги приятели. Не е необходимо да се разнежваме без нужда. Искам да кажа само, че човек трябва да бъде честен дори когато това му причинява болка. Честен до мозъка на костите си.

В коледната история, която ще ви опиша от следната глава нататък, се среща едно момче на име Йонатан Троц; другарите му го, наричат Джони. Този малък осмокласник не е главен герой в книгата. Но тук му е мястото, да ви разкажа нещо за живота му. Роден е в Ню Йорк. Баща му бил германец. Майка му — американка. Двамата живеели като куче и котка. Накрая майка му избягала. И когато Джони станал четиригодишен, баща му го завел на нюйоркското пристанище, до един пароход, който заминавал за Германия. Купил на момчето билет за парахода, тикнал една десетдоларова банкнота в детското му портмоне и окачил на шията му картонена табелка, върху която било написано името на Джони. Сетне отишли при капитана. И бащата казал:

— Моля ви се, приемете със себе си детето ми! В Хамбург баба му и дядо му ще го вземат от парахода.

— Дадено, господине — отвърнал капитанът.

И докато го казал, бащата на Джони бил вече изчезнал.

Тъй момченцето пътувало само през целия океан. Пътниците били страшно мили към него, подарявали му шоколад, четели написаното на картонената табелка и казвали:

— Ех, късметлия си ти — още като малко дете да преплаваш голямото море!

След като пътували цяла седмица, пристигнали в Хамбург. И капитанът зачакал край стълбичката за слизане от парахода дядото и бабата на Джрни. Всички пътници слезли и потупали момчето още веднъж по бузата. Един учител по латински развълнувано казал: „Дано бъде за твое добро всичко това, мое дете!“ А моряците, които слизали на сушата, му извикали: „Не провесвай нос, Джони!“

И после на борда дошли хората, които трябвало да боядисват пак кораба, та при следния рейс до Америка да изглежда нов-новеничък. Капитанът стоял на кея, държал момченцето за ръка, поглеждал от време на време ръчния си часовник и чакал. Но не идвали нито бабата, нито дядото на Джони. Пък и не можели да дойдат. Те били умрели още преди много години! Бащата чисто и просто искал да се отърве от момчето и го изпратил в Германия, без да си блъска повече главата какво ще става после.

По онова време Йонатан Троц не разбирал още какво зло са му сторили. Ала той поотраснал и тогава се заредили много нощи, през които лежал буден и плачел. И цял живот не ще смогне да преодолее мъката, която му причинили на четири години, при все че, повярвайте ми, той е храбро момче.

Все пак работата се наредила някак. Капитанът имал една омъжена сестра; оставил момчето при нея, ходел му на гости през време на престоите си в Германия, а когато навършило десет години дал го в интерната при гимназията „Йохан Сигизмунд“ в Кирхберг. (Този интернат впрочем е мястото, където се разиграва нашата коледна история). Понякога Йонатан Троц все още заминава през ваканциите при сестрата на капитана. Хората наистина са много мили към него. Но по-често си остава и през ваканциите в училището. Много чете. И тайно пише разкази.

Може би един ден ще стане писател. Но това не се знае още. Той прекарва цели сутрини или следобеди в просторния училищен парк и разговаря със синигерчетата. Те кацат по ръцете му и го гледат въпросително с бчичките си, докато им говори. Понякога им показва едно кафяво малко детско портмоне и десетдоларова банкнота в него.

Описах ви историята на Джони само защото неискреният господин, чиято детска книга четох снощи в общия салон на хотела твърди, че децата винаги били весели и че от блаженство просто им се завивал свят: Нищо не разбира тоя човек!

 

Тежката страна на живота съвсем не почва, с изкарването на прехраната. Нито почва, нито пък свършва с това. Но аз не подчертавам тия общоизвестни истини, за да си въобразите сега, че сте кой знае колко важни, ами! И още по-малко, за да ви плаша. Не, не. Бъдете колкото можете по-щастливи! И толкова весели, че от смях да ви заболят тумбачетата! Но запомнете едно: не се самозалъгвайте и никога не допускайте да ви залъгват. Научете се да гледате неуспехите право в очите.

Не се плашете, ако не сполучите в нещо. Не се разкисвайте, ако нямате късмет. Не провесвайте нос! Кожата ви трябва да загрубее, та да издържа на всичко!

Трябва да се научите твърдо да преглъщате ударите, както се изразяват боксьорите. Трябва да се научите да ги преглъщате и да ги смилате. Инак още при първата плесница, която ви залепи животът, ще бъдете „гроги“. Защото боксьорските ръкавици на живота са дяволски големи, момчета. Ако изядеш една такава плесница, без да си подготвен за нея, достатъчно е след това само някоя от малките стайни мушици да кихне, за да се проснеш с цялата си дължина.

И тъй, не провесвайте нос! Старайте се кожата ви да загрубее! Ясно ли е? Който е проумял първото, вече наполовина е спечелил. Защото въпреки плесниците, които ще изяде, той ще запази достатъчно самообладание, за да използува двете качества, важни в случая — смелостта и разума. И запишете си на челото това, което ще ви кажа сега: смелост без разум е беля; а пък разум без смелост е направо дивотия! Световната история познава много епохи, когато глупави хора са били смели, или пък умни хора — страхливи. Това не е било както трябва.

Едва когато смелите станат разумни и разумните — смели, наистина ще се почувствува онова, което в миналото често пъти по погрешка е било установявано: напредъкът на човечеството.

Впрочем, докато пиша тия едва ли не философски редове, аз пак седя на дървената си пейка сред пъстрата просторна ливада и масата пред мен продължава да се клати. Още преди обед си набавих от бакалницата един зелен молив. И сега пак е късен следобед. На Цугшпице блести току-що падналият сняг. Върху купчината дърва отсреща се е сгушила котката на бели и черни петна и втренчено ме гледа. Тя положително е омагьосана! А откъм планината звънти хлопатарът, окачен на шията на моя приятел Едуард. Скоро той ще дойде да ме вземе и да ме бодне с рогцата си. Пеперудата Гертруда днес не е идвала. Дано не й се е случило нещо!

Да, и утре най-сетне започвам с коледния роман. В него ще става дума за смелчаци и за страхливци, за умници и за глупаци. Нали в един интернат има най-различни деца?

А добре, че се сетих… Знаете ли всички какво е интернат? Интернат, това е един вид училище, гдето учениците живеят. Би могло да се каже също: казарма за ученици. Момчетата живеят там. Ядат в голяма трапезария на дълги маси, които трябва да подреждат сами. Спят в големи спални; сутрин идва домакинът и почва да бие една камбана, която звъни, та се къса. А неколцина дванадесетокласници са инспектори по спалните. Те следят зорко като ловджийски кучета другите да наскачат мигновено от леглата. Някои от момчетата никога не могат да се научат да оправят леглата си както трябва и затова в събота и неделя, когато на другите се разрешава да излязат в града, те остават в занималните и за наказание пишат упражнения. (Чрез това обаче пак не се научават да си оправят добре леглата.)

Родителите на учениците живеят в далечни градове или пък на село, където няма гимназиални училища. И децата отиват при тях на гости само през ваканциите. На някои деца много се иска и след изтичането на ваканцията да си останат в къщи. Други пък, стига родителите им да позволяваха, са готови да останат в училището дори и през ваканцията.

Има освен тях и тъй наречените приходящи ученици. Те са от същия град, в който се намира гимназията, и не живеят в училището, а по домовете си.

Но ето, моят приятел Едуард, хубавичкото като на картинка теленце, вече излиза от тъмнозелената елхова гора.

Втурва се и тромаво препуска напреко през ливадата към мен и към дървената ми пейка. Иде да ме вземе. Трябва да преустановя работата.

Сега то стои до мен и мило ме гледа. И така, извинете ме, че прекъсвам! Утре ще стана рано и най-сетне ще почна да пиша коледния роман. Вчера получих писмо от майка си и тя пита докъде съм стигнал.