Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das fliegende Klassenzimmer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
xsenedra (2007)

Издание:

Ерих Кестнер. Романи за деца

Художник: Валтер Трир

Издателство „Народна младеж“, София, 1982

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

съдържа голям брой хубави коледни елхи и едно малко борче; портокали, които тежат по два килограма парчето; твърде много сълзи; двукратно иззвъняване; плач и сълзи в едно и също време; нови цветни моливи и тяхната първа употреба; нощната кутия за писма в Хермсдорф и една падаща звезда.

 

 

Бе към 20 часа вечерта срещу големия празник. Метеорологичната служба беше предсказала силни снеговалежи за цяла Средна Европа. И сега небето се бе запретнало да докаже колко добре осведомена беше метеорологичната служба. Действително в цяла Средна Европа валеше сняг!

Валеше следователно и в Хермсдорф. Господин Херман Талер стоеше до прозореца в гостната. В стаята беше тъмно. Защото светлината струва пари. А Талерови трябваше да пестят.

— От години насам не е имало толкова много сняг по Коледа — каза той.

Госпожа Талер седеше на кушетката. Тя само кимна с глава. Пък и мъжът й не очакваше отговор. Говореше само за да не стане прекалено тихо в стаята.

— У Нойманови вече раздават подаръците — каза той. — Охо, а у Милдови тъкмо палят свещите! Имат хубава, голяма елха. Е да, сега той отново печели повече.

Господин Талер гледаше към улицата. Броят на осветените прозорци нарастваше с всяка изминала минута. А снежинките се въртяха във въздуха като пеперуди.

Госпожа Талер се размърда. Старата плюшена кушетка изскърца.

— Какво ли прави той сега? — запита тя. — В онова голямо, зловещо празно училище?

Мъжът й тайно въздъхна.

— Прекалено трагично гледаш на нещата — рече й той. — Първо, там е Йонатан Троц. Нашият Мартин изглежда, че много го обича. А пък нали там е и другият, оня, малкият, дето си е счупил крака. Сигурно сега седят край леглото му и се веселят.

— Ти сам не вярваш на думите си — каза жената. — Не по-зле от мен знаеш, че момчето ни сега съвсем не е весело. Навярно се е свряло в някой ъгъл и ще си изплаче очите.

— Положително няма да го стори — отвърна мъжът й. — Нали обеща, че няма да плаче. А пък момче като него държи на думата си.

Впрочем господин Талер съвсем не бе толкова сигурен в твърдението си, както се мъчеше да изглежда. Но какво ли друго можеше да каже?

— Обещал! Обещал! рече майката на Мартин. — Че нали и аз му обещах. А пък се разревах още докато му пишех писмото.

Господин Талер обърна гръб на прозореца. Блещукащите елхи действуваха на нервите му. Погледна вгъмната стая и каза:

— Хайде, светни дампата!

Жена му се изправи и запали лампата. Очите й бяха зачервени от плач.

На кръглата маса имаше едно съвсем, съвсем малко борче. Беше им го подарила госпожа Ридел, една вдовица, която продаваше коледни дървета на горния пазар. „За вашия Мартин“ — беше казала, тя. И така, сега Талерови имаха истинско коледно дръвче — а момчето им не си беше в къщи!

Господин Талер отиде в кухнята, дълго тършува из нея и най-сетне се върна с малка кутия.

— Ето свещите от миналата година — каза той. — Изгорили сме ги само до половината.

После закрепи дванадесет недогорели свещи по клоните на борчето. В края на краищата дръвчето стана наистина хубаво. Ала това само натъжи още повече родителите на Мартин.

Седнаха един до друг на кушетката. И госпожа Талер за пети път прочете писмото на Мартин. Тук-там спираше и бършеше с ръка очите си. Когато тя свърши да чете, мъжът и извади носната си кърпа и шумно се изсекна.

— Как може съдбата изобщо да допуска подобно нещо! — рече той. — Такова едно момченце, а пък още отсега трябва да разбере колко е лошо да нямаш пари. Дано само да не укорява родителите си, че са излезли толкова неспособни и са останали бедни!

— Не дрънкай глупости! — каза жена му. — Откъде-накъде изобщо ти хрумва подобна мисъл! Вярно е, че Мартин е още дете. Но той много добре знае, че способност и богатство са две различни неща.

Сетне донесе от своята масичка за шиене картината със синята каляска и шестте коня и внимателно я постави под малкото коледно дърво.

— Нищо не разбирам от изкуство — каза бащата, — но според мен картината е великолепна. Може би един ден той ще стане прочут художник! И тогава наистина ще можем да идем с него в Италия. Или пък да не би това да е Испания?

— Главното е да бъде здрав! — заяви майката.

— Гледай само какви мустаци си е нарисувал под носа!

Родителите печалнр се усмихнаха.

Майката каза:

— Толкова хубаво ми се струва, дето не ни е нарисувал в някоя лека кола, а в синя колесница с шест коня. Това е много по-поетично.

— А пък тези портокали — каза бащата. — Такъв едър сорт изобщо няма. Та всеки от тях трябва да тежи поне два килограма!

— И как умело само размахва камшика — рече майката.

Сетне пак се умълчаха. Не сваляха очи от картината, наречена „След десет години“, и мислеха за малкия художник. Бащата се изкашля.

— След десет години! Много неща могат да станат дотогава — рече той.

Извади от джоба си кибрит, запали дванадесетте свещи и изгаси лампата. Коледната светлина озари гостната стая на Талерови.

— Ех, мила, вярна душичке! — каза мъжът на жената. — Този път нищо не можем да си подарим. Затова пък толкова повече хубави неща да си пожелаем! — Той я целуна по бузата. — Весела Коледа!

— Весела Коледа! — каза и тя.

После заплака. И плачът й звучеше тъй, сякаш никога нямаше да престане.

Кой знае колко време седяха така на старата плюшена кушетка… Стеариновите свещи се смаляваха все повече и повече. В съседното жилище запяха „Тиха нощ, свята нощ“. А снежинките не спираха да се въртят пред прозореца.

Внезапно се позвъни! Двамата не помръднаха от местата си. Не искаха да позволят никому да смущава скръбта им.

Ала звънът се повтори. Силно и нетърпеливо.

Госпожа Талер стана и бавно отиде в коридора. И срещу Коледа дори не оставяха човека на мира!

Отвори вратата на жилището и в продължение на няколко мига остана като вцепенена. Сетне изписка:

— Мартине!

Викът й отекна пронизително по стълбището.

Мартин ли? Откъде-накъде? Бащата уплашено трепна. Изтича навън, в коридора, и просто не вярваше на очите си!

Коленичила на прага, жена му беше прегърнала здраво с двете си ръце Мартин.

Тогава дори и очите на господин Талер се осмелиха да проронят по една сълза. Той ги избърса скришом, вдигна куфара, захвърлен на пода и каза:

— Но, мое момче как тъй изведнъж се озова тук?

Доста време измина, докато стигнат в гостната стая. Майката и момчето ту се смееха, ту плачеха, а бащата най-малко десет пъти издума на пресекулки:

— Ама че работа!

Сетне се втурна навън. Защото от силно вълнение бяха забравили, разбира се, да затворят вратата.

Най-после тримата се успокоиха дотолкова, че момчето беше в състояние да разкаже защо бе тук, а не в Кирхберг.

— Наистина не се поддадох — каза то. — Всъщност все пак поплаках, но тогава вече всичко се бе оправило. Доктор Бьок, нашият училищен възпитаме забелязал, че нещо не е в ред. Да. И тогава ми даде двадесет марки. Долу в парка. При кегелбана. Подари ми ги. И ви изпраща по мен много здраве.

— Благодарим! — казаха в хор родителите.

— И можах дори да купя някои подаръци — заяви Мартин, гордо.

След това даде на баща си пурите с етикета от Хавана. А на майка си поднесе плетените терлици. Родителите се зарадваха неимоверно много.

— Ами на теб харесаха ли ти нашите подаръци? — запита майка му.

— Още не съм ги погледнал дори — призна Мартин.

И сега вече отвори колета, който му бяха изпратили в Кирхберг. В него намери великолепни неща: нова нощница, която майка му беше ушила сама; два чифта вълнени чорапи; пакет медени курабийки с шоколадена глазура; увлекателна книга за южните морета; блок за рисуване и — което бе най-хубавото — кутия с великолепни цветни моливи.

Мартин бе въодушевен до немай къде и щедро раздаваше целувки.

Казано без преувеличение, това беше празник, по-хубав от който човек едва ли би мргъл да си представи. Наистина свещите по мъничкото борче много скоро изгоряха. Но тогава запалиха лампата. Майка му свари кафе. Баща му си запуши една коледна пура. После ядоха медени курабийки и се чувствуваха по-щастливи от всички живи и мъртви милиардери, взети заедно. Мартин накара майка си да изпробва плетените терлици и тя каза, че никога в живота си не е имала толкова хубави домашни пантофи.

По-късно Мартин седна, извади от джоба си една обикновена пощенска картичка, която бе купил на гарата, и започна да рисува. С новите цветни моливи, разбира се!

Родителите му се спогледаха усмихнати, а сетне надникнаха към него. Той рисуваше един млад човек. Иззад палтото му се подаваха две големи ангелски крила. Този необикновен човек се спущаше от облаците. А под него се виждаше малко момче, от очите на което се ронеха огромни сълзи. Крилатият господин държеше в ръце натъпкан портфейл и го подаваше на момчето.

Мартин се облегна назад, примижа като истински художник, позамисли се малко и сетне нарисува на картичката още някои неща: преди всичко много, много снежинки, а на заден план един влак, върху локрмотива на който имаше коледно дърво, обсипано с играчки. До влака стоеше началникът на гарата и вдигаше ръка, за да даде знак за тръгване. Отдолу момчето написа с красиви печатни букви: „Един коледен ангел на име Бьок“.

На гърба на пощенската картичка родителите на Мартин драснаха няколко реда:

„Многоуважаеми господин докторе — пишеше госпожа Талер. — Нашето момче наистина има право да ви рисува като ангел. Аз не мога да рисувам. Мога да ви изкажа признателността си само с думи. Много, много ви благодаря за живия коледен подарък, който ни изпратихте. Вие сте добър човек. И заслужавате всичките ви ученици да станат добри хора! Пожелава Ви го вечно благодарната вам

Маргарита Талер“

Бащата недоволно изръмжа:

— Че ти изобщб не си ми оставила място!

И наистина, успя да напише само името си. Накрая Мартин попълни адреса.

Сетне облякоха палтата си и отидоха заедно на гарата. Там пуснаха картичката в нощната пощенска кутия, та Юстуса непременно да я получи още сутринта на първия ден от празниците. И после си тръгнаха обратно към къщи. Момчето вървеше по средата и здраво държеше под ръка родителите си.

Разходката беше великолепна! Небето блестеше като безкраен бижутериен магазин. Не валеше вече сняг. И във всички къщи сияеха елхи.

Мартин спря и посочи към небето.

— Звездната светлина, която виждаме сега — рече той, — е отпреди много, много хилядолетия. Толкова дълго време е необходимо, за да стигнат светлинните лъчи до очите ни. Може би повечето от тия звезди са изгаснали още преди да започне нашето летоброене. Но светлината им продължава да пътува. Тъй те за нас светят още, при все че в действителност, отдавна са вече студени и тъмни.

— Брей! — рече баща му.

Учуди се и майката. А след това продължиха пътя си.

Снегът скърцаше под обувките им. Мартин притискаше здраво към себе си ръцете на своята майка и на своя баща.

Беше щастлив.

Когато стояха вече пред дома си и баща му отключваше външната врата, Мартин погледна още веднъж към небето. И тъкмо в този миг една звезда се откъсна от нощния мрак и безмълвно се плъзна по небосвода, надолу, към хоризонта. Момчето си каза: „Сега човек може да си пожелае нещо“. И докато следеше с очи пътя на падащата звезда, бързо помисли: „Пожелавам на мама и на татко, на Юстуса и на Непушача, на Джони и на Мац, на Ули и на Себастиан да бъдат много, много щастливи през живота си! И на себе си пожелавам същото!“

Вярно, че това желание беше доста дълго. Но все пак имаше изгледи да се изпълни. Защото, докато звездата падаше, Мартин не бе проговорил нито дума.

А известно е, че при такива случаи тоа е най-важното.