Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das fliegende Klassenzimmer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 43 гласа)
Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
xsenedra (2007)

Издание:

Ерих Кестнер. Романи за деца

Художник: Валтер Трир

Издателство „Народна младеж“, София, 1982


Втората глава

съдържа някои подробности за Непушача; три правописни грешки; страхът на Ули от страха: военен съвет в железопътния вагон; изпращането на разузнавача Фридолин; причината, поради която бе нападнат Кройцкам; и едно бягство на дълго разстояние, в което участвуват петима души.

 

 

Непушача — тъй наричаха те един човек, чието истинско име изобщо не знаеха. Но не му викаха Непушача, защото не пушеше; той пушеше дори твърде много. Често му ходеха на гости. Ходеха му на гости тайно и го обичаха. Обичаха го почти толкова, колкото училищния си възпитател доктор Йохан Бьок. А това значи много.

И го наричаха Непушача, защото в малката му градина имаше бракуван железопътен вагон, в който той живееше зиме и лете; а този вагон се състоеше само от второкласни купета за непушачи. Когато преди година се беше заселил в градинския квартал, той го бе купил за сто и осемдесет марки от Германските държавни железници, бе го преустроил малко и сега живееше в него. Не беше откачил от вагона малките бели табелки, на които пишеше: „За непушачи“.

През лятото и есента в градинката му цъфтяха великолепни цветя. Като привършеше с пресаждането, поливането и плевенето им, той сядаше сред зелената трева и зачиташе някоя от многото си книги. През зимата, то се знае, живееше най-вече във вагона. Отопляваше чудноватата си къща с малко желязно кюмбе, чийто синкавочерен кюнец се подаваше от покрива, и понякога ужасно димеше.

Подаръците за Коледа трябваше да му поднесе Джони. (Този път Джони оставаше в училището и през ваканцията, защото капитанът бе на път към Ню Йорк). Бяха събрали пари и бяха направили вече някои от подаръците: топли чорапи, тютюн, цигари и един черен пуловер. Надяваха се че той ще му бъде по мярка. Във всеки случай бяха уговорили с продавача да го сменят, ако стане нужно.

Мартин, който разполагаше с много малко пари, защото родителите му бяха бедни и плащаше в интерната прловин такса, бе нарисувал за Непушача една картина. Тя се наричаше „Заселникът“ и на нея можеше да се види един мък, седнал сред пъстри цветя в градинката си. Край плета стояха и му махаха с ръка три момчета, към които той гледаше приветливо и все пак тъжно. По раменете и ръцете му бяха накацали малки доверчиви синигерчета и червеношийки; а на главата му виеха хоро пъстри пеперуди.

Много хубава беше картината. Мартин бе работил над нея най-малко четири часа.

С тия неща Джони трябваше да изненада Непушача вечерта срещу Коледа. Знаеха, че ще бъде сам-самичък. И им беше мъчно.

Вечер той винаги обличаше най-хубавия си костюм и слизаше в града. Беше им казал, че дава уроци по пиано. Но при все че не му възразяваха, те не вярваха. Руди Кройцкам, който бе външен ученик и много обикаляше из града, твърдеше, че вечер, до късно през нощта, Непушача свири на пиано в кръчмата „Последният кокал“ в предградието и че за свиренето си получава марка и половина и топла вечеря.

Наистина това не беше доказано, но колкото за възможно — беше. Пък и на тях им бе безразлично. Едно бе сигурно: че той е великолепен, Умен мъж и че навярно през живота му го бяха сполетели много нещастия. Не приличаше на човек, който още от самото начало си е поставил за цел да дрънка на пиано шлагери в задцмени кръчми.

Често се бяха обръщали тайно към него за съвет. Най-вече тогава, когато не им се щеше да питат своя училищен възпитател. Прякорът на доктор Бкок беше Юстус. На латински това значи Справедливецът! Защото Бьок беше справедлив. И точно затова момчетата го почитаха толкова.

Но понякога те се нуждаеха от съвет в случаи, когато правдата и неправдата трудно можеха да се разграничат. Тогава не се доверяваха на Юстуса, а бързо прескачаха през оградата, за да питат Непушача.

Мартин, Джони, Себастиан и раненият външен ученик Фридолин влязоха в опустялата заснежена градина. Мартин почука. Сетне и четиримата изчезнаха в железопътния вагон.

Матиас и Ули останаха пред градинската порта.

— Май че пак ще падне славна тупаница! — отбеляза със задоволство Матиас.

А Ули каза:

— Трябва да гледаме преди всичко да си приберем обратно тетрадките.

— Не думай! — възрази Матиас. — Имам смътното чувство, че пак съм надраскал страхотни дивотии. Слушай, малкият, провинциа с „а“ ли се пише накрая?

— Не — отговори Ули, — с „я“.

— Аха! — рече Матиас. — Значи това съм го сбъркал. Ами профизии? С „ф“?

— Не, с „в“.

— А накрая?

— С две „и“.

— Дяволска работа! — рече Матиас. — В две думи три грешки. Истински рекорд! Гласувам реалистите да ни върнат Кройцкам, а тетрадките по диктовка да задържат.

Помълчаха малко. Ули зъзнеше и пристъпваше от крак на крак. Накрая каза:

— Въпреки това съм готов още сега да се сменя с тебе, Мац. Вярно е, че не правя толкова грешки по диктовка. А също и по смятане. Но ужасно бих се радвал да имам слабите ти бележки, ако освен тях имам и смелостта ти.

— Това са дивотии на квадрат! — заяви Матиас. — Моята глупост е несъкрушима. Старецът може да ми взима частни учители колкото си ще. Не ги разбирам тия бърканици и толкова! Пък и, откровено казано, не ща и да знам как се пише провинциа, профизии или пък въртелешка. Един ден ще стана световен шампион по бокс и няма да ми трябва никакъв правопис. Но ти, стига да искаш, можеш да не бъдеш такъв бъзливец!

— Нямаш представа! — рече угнегено Ули и разтърка премръзналите си пръсти. — Какво ли не съм правил, да се отърва от тази страхопъзльовщина — с думи не мога ти го описа! И все се заричам да не бягам и да не се оставям да ме унижават. Заричам се, и то твърдо! Но щом работата стане сериозна, побягвам! Ах, отвратително е да чувствуваш, че другите ти нямат капка доверие!

— Е, чисто и просто трябва да сториш някога нещо, с което да им спечелиш уважението — каза Матиас. — Нещо съвсем диво. Ей такова, че да си кажат: „Дявол да го вземе, та тоя Ули бил мъж и половина! Колко сме се заблуждавали с него!“ Не мислиш ли и ти така?

Ули кимна утвърдително, сведе глава и зарита с върховете на обувките си една от летвите на оградата.

— Мръзна като циганин! — заяви най-сетне той.

— И нищо чудно — рече Матиас строго. — Прекалено малко ядеш! Просто е срамота. На човек му е жал да те гледа. А на всичко отгоре сигурно ти е мъчно и за дома, а?

— Е, не чак толкова — отвърна тихо Ули. — Само понякога вечер, горе в спалнята, когато оттатък, в пехотните казарми, свирят за вечерна проверка.

Той се засрами.

— А пък аз пак умирам от глад! — извика Матиас, възмутен сам от себе си. — Същото беше и днес сутринта през време на диктовката. Ужасно ми се искаше да запитам стария Кройцкам не може ли да ми пробута назаем един сандвич. А пък вместо това трябваше да си напъвам мозъкадали разни глупави думи се пишат с „а“ или с „я“!

Ули се засмя и каза:

— Мац, смъкни най-сетне бялата брада от лицето си.

— Олеле, още ли виси на физиономията ми той дюшек? — запита Матиас. — Всъщност друго от мен човек не може и да очаква!

Пъхна брадата в джоба си, направи куп снежни топки и почна с всички сили да ги запраща към комина на Непушача. Две от тях попаднаха в целта.

Във вътрешността на железопътния вагон останалите четири момчета седнаха неспокойно на протритите плюшени пейки. Техният приятел, Непушача, съвсем не бе стар. Може би тридесет и пет годишен. Носеше анцуг, закопчан догоре и се беше облегнал на плъзгащата се врата на едно от купетата Пушеше с малка английска лула и усмихнат слушаше подробния доклад на Фридолин за нападението. Най-сетне момчето свърши.

Себастиан каза:

— Най-умното ще бъде Фридолин веднага да си плюе на петите и да разузнае незабелязано у Кройцкамови дали междувременно Руди не се е върнал и донесъл ли е тетрадките по диктовка.

Фридолин скочи на крака и погледна Непушача. Той кимна утвърдително.

А Мартин извика:

— Ако се окаже, че Руди не се е прибрал още, ще трябва да посветиш в тайната и домашната прислужница, та учителят да не разбере какво е станало.

— А сетне — рече Себастиан — ще дойдеш пред дома на Егерланд. Ще те чакаме там. И ако дотогава оная банда не е върнала още Руди и тетрадките, ще свием сърмите на Егерланд. Той е ръководил нападението. Него трябва да държим. Може да го вземем като заложник, а после да преговаряме с останалите реалисти и да го разменим срещу: Руди.

— Добре! — каза Фридолин. — Къде живее Егерланд, знаете. Нали? Улица „Лесничейска“ Довиждане! Но там да сте!

— В кърпа е вързано! — извикаха останалите.

Фридолин подаде на Непушача своята издраскана от враговете ръка, превързана сега с носна кърпа, и стремително се понесе навън. Останалите момчета също се изправиха.

— А сега, обяснете ми поне — рече Непушача с ясния си глас, от който лъхаше успокоение — откъде е хрумнало на Егерланд и на останалите реалисти да пленяват сина на вашия учител и да конфискуват научните ви трудове.?

Момчетата се умълчаха. Сетне Мартин каза:

— Задачата е тъкмо за нашия поет. Джони, разкажи!

И Джони взе думата:

— Това нападение има дълга предистория — обясни той. — Враждебното отношение на реалистите към нас е до известна степен праисторическо. Казват, че и преди десет години е било съвсем същото. — Това е вражда между училищата, не между учениците. Учениците вършат наистина само онова, което им предначертават летописите на гимназиите. През миналия месец, когато бяхме пуснати в града, ние задигнахме от игрището им едно знаме. Нещо като разбойнически флаг. С отвратителен мъртвешки череп, нарисуван на него. Отказахме; да им върнем плячката. И те се оплакаха по телефона на Юстуса. Той ни дигна страхотен скандал. Но ние не издавахме нищо. Тогава той ни заплаши, че ако до три дни знамето не бъде в ръцете на реалистите, ще ни забрани да го поздравяваме в продължение на две седмици.

— Странно заплашване — рече Непушача и замислено се усмихна. — Е, и подействува ли то?

— Като рициново масло! — рече Джони. — Още на следния ден реалистите си получиха знамето. Беше паднало сякаш от облаците в училищния им двор.

Тук Себастиан прекъсна Джони.

— В цялата работа имаше само едно черно петно. Знамето беше малко поразкъсано.

— Малко множко поразкъсано — поправи го Мартин.

— И сега те ще искат да излеят отмъщението си върху тетрадките по диктовка — приключи доклада, както винаги остроумният Себастиан.

— Е, потегляйте тогава на праисторическата си война — каза Непушача. — Може и аз да дойда на бойното поле на улица „Лесничейска“ и да превържа ранените. Ще трябва само набързо да се преоблека. А вашият Юстус все повече ми се харесва.

— Да — извика въодушевено Мартин, — доктор Бьок е великолепен човек!

Непушача трепна.

— Как се казва вашият Юстус?

— Доктор Йохан Бьок — рече Джони. — Да не би да го познавате?

— Че откъде-накъде — отвърна Непушача. — Познавах на времето някого с подобно име… Но тръгвайте сега по „пътеката на войната“, хотентоти такива! И да няма пукнати глави! Нито ваши, нито на другите. Аз ще пъхна само още един брикет в камината си и ще се преоблека.

— Довиждане! — викнаха трите момчета и хукнаха през градината.

Вън Себастиан каза:

— Обзалагам се, че той познава Юстуса.

— Това, никак не ни влиза в работата — заяви Мартин. — Ако иска да му, иде на гости, сега вече знае адреса.

Налетяха на Матиас и Ули.

— Е, най-после! — изръмжа Матиас. — Ули вече почти замръзнал.

— Дългото тичане стопля — рече Мартин. — Напред!

И се понесоха към града.