Емил Зола
Дамско щастие (8)

VIII

Целият Квартал говореше за предстоящото прокарване на голяма улица между новата Опера и Борсата под името улица Десети Декември. Отчуждаването бе вече приключено и две бригади се бяха заели с работата от двата края на отсечката: едните събаряха старите големи сгради на улица Луи льо Гран, другите разрушаваха, тънките стени на бившия „Водевил“; ударите на кирките на двете групи все повече и повече се приближаваха; улиците Шоазел и Мишодиер горчиво оплакваха своите обречени къщи. Нямаше да минат и петнадесет дни, когато пробивът щеше да разпори телата им, образувайки широка рана, изпълнена със слънце и с оглушителен шум.

Но още повече вълнуваха квартала строителните работи, предприети от „Дамско щастие“. Носеха се слухове за значителни разширения, за гигантски магазин, които ще излиза на три улици Мишодиер, Ньов Сент Огюстен и Монсини. Говореше се, че Муре е сключил договор с барон Хартман, председател на „Ипотекарния кредит“ и че се готви да изземе цялата група къщи с изключение на сградите, които ще излязат на бъдещата улица Десети Декември, където баронът възнамерявал да построи ресторант — конкурент на „Гранд-Отел“. „Щастието“ бе откупило всички договори за аренда, дюкяните се затвориха, наемателите се изнесоха от къщите; и в опустелите сгради армия работници сред облаци от прах пристъпи към осъществяване на новите преустройствени планове. Сред цялата тази суматоха единствена тясната къщурка на стария Бура оставаше недокосната, прилепнала упорито към високите стени, с плъзнали по тях зидари.

Когато на следващия ден Дьониз и Пепе се отправиха към чичо Бодю, улицата бе задръстена от върволица каруци, извозващи тухли към къщата Дювийар. Прав на прага на своя магазин, чичо Бодю унило наблюдаваше всичко това. Колкото повече „Дамско щастие“ се разширяваше, толкова по-неудържимо „Стария Елбьоф“ като че се смаляваше. На девойката се стори, че витрините му са помръкнали още повече, че сега по-силно ги притиска ниският мецанин, чиито тесни прозорчета придаваха на дома сходство със затвор. Влагата още по-жестоко бе обезцветила старата зелена табелка и от посивялата и сякаш сгърчена фасада лъхаше отчаяние.

— Най-после, ето ви и вас — каза Бодю. — Внимавайте да не ви прегазят.

Когато Дьониз влезе в дюкяна, сърцето й отново се сви. Намери го потъмнял, занемарен и потънал в по-дълбока дрямка; празните ъгли зееха като тъмни ями, тезгяхите и рафтовете бяха покрити с прах, а от залежалите топове сукно миришеше на влага и вар. Госпожа Бодю и Жьонвиев седяха неподвижно и мълчаливо на касата, в уединено ъгълче, където никой не ги безпокоеше. Майката сгъваше кърпи. Дъщерята, отпуснала ръце на коленете, гледаше някъде пред себе си.

— Добър вечер, лельо — каза Дьониз. — Много се радвам да ви видя отново и ако съм ви причинила мъка, моля да ме извините.

Силно развълнувана, госпожа Бодю я прегърна.

— Бедно мое дете — отвърна тя, — ако нямах други грижи, бих била по-весела.

— Добър вечер, братовчедке — продължи Дьониз, като целуна първа Жьонвиев по бузата.

Жьонвиев сякаш се пробуди от сън. Тя също целуна Дьониз, но не можа да произнесе нито дума. После и двете жени притиснаха в обятията си Пепе, който протягаше към тях ръчички. Помирението бе пълно.

— Е, добре, часът е шест, време е за вечеря — каза Бодю. — А защо не доведе Жан?

— Готвеше се да дойде — отвърна Дьониз смутена. — Видях го тази сутрин, и каза, че ще намине… Но няма да го чакаме, може би го е задържал неговият шеф.

Дьониз се боеше от някоя поредна изключителна история, и благоразумно се опитваше да го извини.

— Тогава да седнем на трапезата — повтори чичото. После се обърна към тънещия в мрак магазин:

— Коломбан, можете да вечеряте с нас. Все едно — клиент няма да дойде.

Дьониз още не беше забелязала продавача. Леля й обясни, че се наложило да освободят помощник продавача и госпожицата. Работите, вървели толкова зле, че Коломбан бил достатъчен; пък даже и той прекарвал часове със скръстени ръце и от безделие понякога заспивал с отворени очи.

В трапезарията гореше газ, макар да бе светъл летен ден. Влизайки в нея, Дьониз потрепери: студът, който лъхаше от стените, прониза раменете й. Тя отново видя кръглата маса, приборите, поставени върху мушама, прозорецът, пропускащ оскъдна светлина и въздух от дълбоката воняща яма, наричана вътрешен двор. Стори й се, че подобно на магазина, трапезарията също бе помръкнала и сякаш плачеше.

— Татко — каза Жьонвиев, изпитала стеснение пред Дьониз, — позволете да затворя прозореца, мирише на лошо.

Бодю не чувствуваше нищо.

— Затвори го, щом искаш — учуден отвърна той. — Но ще бъде задушно.

И действително, задухът стана непоносим. Вечерята бе най-обикновена. Когато след супата прислужничката поднесе варено говеждо, чичото се върна към неизбежния разговор за „Дамско щастие“. Отначало показа голяма търпимост — допускаше, че племенницата му може да има свое разбиране за нещата.

— Боже мой, та ти си напълно свободна да защищаваш тези огромни търговски машини… Всеки мисли посвоему, дете мое… Щом не се възмути, когато подло те изхвърлиха на улицата, значи имаш сериозни основания да ги обичаш. И знаеш ли, дори ако отново се върнеш там, никак не бих се оскърбил… Нали, никой от нас не би се оскърбил!

— Разбира се — прошепна госпожа Бодю.

Дьониз спокойно изложи своите доводи, както ги излагаше у Робино: естественото развитие на търговията, съвременните потребности, могъществото на новите организации и, накрая, растящото благосъстояние на публиката. Бодю я слушаше, опулил очи и издул устни и беше очевидно, че размишлява напрегнато. Когато Дьониз свърши, той поклати глава.

— Това са празни приказки. Търговията си е търговия, тук нищо повече не може да се измисли… Да, съгласен съм, те успяват, но толкоз. Дълго време се надявах, че ще си счупят врата; да, очаквах това, търпях, спомняш си, нали? Е, добре, не бъди! Сега изглежда, само крадците богатеят, а честните хора гинат в нищета… Ето докъде я докарахме, принуден съм да се преклоня пред фактите. И аз се прекланям, ей богу, прекланям се!

В него постепенно се надигаше глух гняв. И изведнъж замахна във въздуха с вилицата си.

— Но „Стария Елбьоф“ никога, не ще отстъпи!… Разбираш ли, вчера казах на Бура: „Съседе, тръгнали сте по ума на шарлатани, вашите цапаници са за срам и позор!“

— Но храни се, моля те — прекъсна го госпожа Бодю; тя с безпокойство забеляза, че той все повече се вълнува.

— Почакай, искам племенницата ми добре да знае моето становище… Слушай, детето ми: аз съм като тази гарафа, не мърдам от мястото си. Те преуспяват, толкова по-зле за тях! Аз обаче протестирам — ето и всичко.

Прислужничката поднесе печено телешко. С треперещи ръце Бодю наряза месото; той нямаше вече ни точно око, ни ловкост при отмерване на порциите. Съзнанието за собственото му поражение го лишаваше от предишната самоувереност на всеуважаван стопанин. Пепе си бе въобразил, че чичото се сърди, та, за да успокоят детето, трябвате да му дадат веднага десерта и бисквитите, поставени пред неговата паница. Тогава Бодю сниши глас и се опита да промени темата на разговор. Заприказва за къщите, обречени на събаряне, отзова се одобрително за проекта да се прокара улица Десети Декември, която, несъмнено, щяла да съживи търговията в квартала. Но тук отново се върна към „Дамско щастие“: всички негови мисли се отправяха натам — бе като някакъв болезнен кошмар. Откакто каруци с материали задръстили улицата, търговията спряла напълно; сега и стока, и хора гниели под варта. А зданието ще бъде чудовищно: клиентките щели да се губят в него. Просто още едни хали! И въпреки умолителните погледи на жена му, той не се сдържа и премини от строителните работи към оборота на магазина. Мислимо ли било за по-малко от четири години оборотът да се увеличи пет пъти? Годишният им приход, възлизащ до неотдавна на осем милиона, достигнал, ако се съди по последни инвентарен списък, до четиридесет! С една дума, нещо невиждано, някакво безумие, и затова, все едно дали го приемал или не, човек имал само един разумен изход — да не воюва срещу него. Непрекъснато се разширявали; магазинът броял днес хиляда служители, и вече било обявено, че занапред ще разполага с двадесет и осем отдела. Тези двадесет и осем отдела особено вбесяваха Бодю. Очевидно някои от тях бяха предишните отдели, разделени на две, но имаше и съвършено нови: например мебелният отдел, и отделът за евтини парижки новости! Разбирате ли това? Парижки новости? Тези хора наистина нямат достойнство; току-виж, че и с риба започнали да търгуват. Както и да се стараеше да се отнася с уважение към възгледите на Дьониз, Бодю постепенно премина към досадните назидания.

— Откровено казано, ти не можеш да ги защитиш. Представи си, че към моята търговия за платове открия отдел за тенджери… Нали би помислила, че съм се побъркал?… Признай поне, че не ги зачиташ…

Смутена, девойката се задоволи с усмивка, съзнавайки безполезността на всички здрави доводи. А старецът продължи:

— И тъй, ти си с тях. Да не говорим повече за това: не си струва да се караме заради такива… Само туй липсваше — да застанат между мен и роднините ми… Върни се там, ако ти харесва, но ти забранявам занапред да ми надуваш главата с нелепите им истории.

Възцари се мълчание. Предишната необузданост на Бодю премина сега в трескаво примирение. Непоносим задух изпълни тясната стаичка, затоплена от газовата лампа, и прислужничката отново отвори прозореца: от двора нахлуха зловонни и влага. Появиха се пържени картофи. Всички бавно и мълчаливо посегнаха към тях.

— А погледни тия двамата, там — продължи Бодю, като показа с ножа си Жьонвиев и Коломбан. — Запитай ги, обичат ли твоето „Дамско щастие“.

Седнали едни до друг на обичайното си място, където се срещаха два пъти дневно в продължение на цели дванадесет години, Жьонвиев и Коломбан ядяха бавно. Не проронваха нито дума. Младият човек се стараеше да придаде на лицето си израз на най-голямо добродушие, но зад спуснатите клепачи се криеше изгарящия го вътрешен огън; а тя, свела още по-ниско глава под тежестта на разкошните коси, сякаш бе отдадена във властта на тайни изпепеляващи страдания.

— Изтеклата година беше лоша — обясни чичото. — Трябваше да отложим сватбата… Но направи ми удоволствие, запитай ги какво мислят за твоите приятели.

— За да му угоди, Дьониз трябваше да зададе на младите хора този въпрос.

— Аз най-малко мога да ги обичам, братовчедке — отвърна Жьонвиев. — Но бъдете спокойна, не всички ги ненавиждат.

И тя погледна Коломбан, който съсредоточено свиваше топчица от хлебна среда. Усетил върху себе си погледа на девойката, той грубо извика:

— Мръсна барака!… Един от други по-големи мошеници… Истинска зараза за квартала!

— Чувате ли, чувате ли?… — възкликна Бодю възхитен. — Ето, него никога няма да примамят… Да, Коломбан, ти си един, такива като тебе вече не се раждат.

Но Жьонвиев, сурова и печална, не снемаше очи от Коломбан. Под този поглед, проникващ в самото му сърце, той се смути и започна още по-безогледно да хули „Щастието“. Госпожа Бодю, която мълчаливо седеше срещу тях, с безпокойство наблюдаваше ту единия, ту другия, сякаш отгатвайки някаква нова беда. От известно време скръбта на Жьонвиев я плашеше, тя чувствуваше, че дъщеря й умира.

— В магазина няма никой — произнесе най-после тя и стана от масата, за да сложи край на тази сцена. — Идете, Коломбан, стори ми се, че някой влезе.

Вечерята бе завършила, всички станаха от местата си. Бодю и Коломбан отидоха да поговорят с посредника дошъл да приеме поръчки. Госпожа Бодю отведе Пепе, за да му покаже картинки. Прислужничката чевръсто разтреби масата, а Дьониз стоеше замислено до прозореца и разглеждаше двора. Когато се обърна, видя, че Жьонвиев продължава да седи пред масата, загледана в мушамата, още влажна след измиването й с гъбата.

— Зле ли се чувствувате, братовчедке? — запита Дьониз.

Жьонвиев не отговори; гледаше втренчено някаква цепнатинка на мушамата, и изглежда бе всецяло потънала в своите мисли. Накрая вдигна глава с мъка и погледна наведеното над нея пълно със съчувствие лице на Дьониз. Значи всички бяха излезли? А тя защо седи тук? И изведнъж я задавиха ридания, главата й се отпусна на масата и сълзи намокриха ръкава й.

— Боже мой, какво става с вас? — извика потресена Дьониз. — Да повикам ли някого?

Жьонвиев конвулсивно се вкопчи в ръката на братовчедката си и без да я изпусне, несвързано и задъхано простена:

— Не, не, останете с мен… Мама не трябва да знае! Пред вас ми е все едно, но не пред другите, само не пред другите! Кълна ви се, това стана неволно!… Може би защото се видях съвсем сама… Почакайте, ето, по-добре ми е, вече не плача…

Но припадъкът се повтори, продължителни тръпки разтърсиха крехкото телце на Жьонвиев. Тежките кося сякаш смазваха тила й. Когато клатеше болната си глава върху своите сключени ръце, един фуркет отскочи от косите й и те се разпиляха по шията, покривайки я е черна пелена. Дьониз се опита да облекчи Жьонвиев, но тихичко, така, че да не привлече вниманието на околните. И остана потресена, когато разкопча роклята на братовчедката си и видя болезнената й слабост: бедната девойка бе с хлътнала детска гръд и с недоразвито тяло, изтощено от малокръвие. Дьониз с две ръце събра косите й, тези разкошни коси, които сякаш изсмукваха целия живот от хилавото телце на девойката, и здраво ги пристегна в плитки, та по-леко да диша.

— Благодаря, вие сте тъй добра — каза Жьонвиев. — Ах, слаба съм, нали? Бях по-закръглена, но всичко отиде… Закопчейте роклята ми, а то майка ми ще види тия убоги рамене. А аз ги крия колкото мога… Боже мой, не съм добре, не съм добре…

Междувременно кризата отмина. Девойката продължаваше да седи изчерпана, поразена, смазана, гледайки втренчено Дьониз. Накрая прекъсна мълчанието и запита:

— Кажете ми истината — влюбен ли е в нея?

Дьониз почувствува как гъста руменина се разля изведнъж по лицето й. Отлично бе разбрала, че става дума за Коломбан и Клара, но се престори на учудена:

— За кого говорите, драга?

Жьонвиев недоверчиво поклати глава.

— Не ме заблуждавайте, умолявам ви. Помогнете ми да стигна до някаква сигурност… Знаете всичко, чувствувам това. Да, тази жена беше ваша колежка и аз видях как Коломбан тичаше след вас, как ви говореше нещо шепнешком. Настояваше да й предадете молбата му, нали?… О, пожалете ме, кажете истината. Кълна ви се, ще ме облекчите!

Никога дотогава Дьониз не бе изпадала в такова затруднено положение. Тя сведе очи пред тази девойка, която постоянно мълчеше и всичко отгатваше. И все пак намери сили да я заблуди още веднъж:

— Но той ви обича!

Жьонвиев отчаяно махна с ръка.

— Значи, не искате да кажете… Впрочем, все едно, сама вече ги видях. Той е непрекъснато на улицата, за да я гледа. А тя горе, в магазина, се смее като глупачка… Те, разбира се, някъде се срещат?

— Колкото до това, кълна ви се, че се лъжете! — възкликна Дьониз в самозабрава, искрено желаеща макар и само с тия няколко думи да я утеши.

Девойката въздъхна дълбоко. Усмихна се вяло и с отпаднал глас на оздравяващ от тежка болест произнесе:

— Бих искала чаша вода… Извинете, че ви безпокоя… Ето, там, в бюфета…

И, като взе гарафата, изпи наведнъж цяла чаша, отстранявайки с ръка Дьониз, която се боеше, да не й призлее.

— Не, не, оставете ме, аз съм вечно жадна. И през нощта ставам да пия.

Тук отново замълча, а после тихо подхвана:

— Разберете, че от десет години съм свикнала с мисълта за този брак. Още ходех с къси роклички, когато Коломбан бе вече предназначен за мене… Дори не помня как се случи всичко това. Всякога сме живели заедно, затворени един до друг, между нас никога, не е имало разногласия и аз в края на краищата отрано свикнах да го смятам за свой мъж. Не знаех, дали го обичам, просто бях негова жена, и толкоз… А сега иска да тръгне с друга! О, боже мои, сърцето ми ще се пръсне. Такава мъка още не съм изпитвала. Тя изпълва гърдите и главата ми, прониква навсякъде в мен и ме убива.

В очите й отново се появиха сълзи. Дьониз, на свой ред просълзена от състрадание, я запита:

— А леля догажда ли нещо?

— Мисля, че да… Колкото до татко, той е много разтревожен и не подозира каква болка ми причинява, като отлага сватбата… Колко пъти ме е разпитвала мама! Тя така се безпокои, вижда, че линея… Сама никога не е била пълна. Често ме поглежда и казва: „Бедното ми дете, не съм те създала достатъчно здрава. Пък и в тия дупки няма как да израстеш здрава.“ Но мама, разбира се, е забелязала, че напоследък прекалено слабея… Погледнете ръцете ми възможно ли е това?…

С трепереща ръка тя отново посегна към гарафата. Дьониз се опита да я възпре.

— Не, много съм жадна, оставете ме.

Дочу се гласът на Бодю. В сърдечен порив Дьониз се отпусна на колене и сключи ръце около Жьонвиев в топла, сестринска прегръдка. Целуваше я, уверяваше я, че всичко ще тръгне добре, че ще се омъжи за Коломбан, ще оздравее и ще бъде щастлива. После се изправи. Чичото я викаше.

— Жан дойде, ела тук!

Действително бе Жан, пристигнал задъхан за вечеря. Когато му казаха, че вече е осем часа, той в невяра разтвори уста. Не може да бъде! Току-що излязъл от работилницата на шефа. Започнаха да му се надсмиват: за по-бързо, тръгнал през Венсанската гара! Но щом се приближи до сестра си, тихичко й пошепна:

— Забавих се заради една мила перачка, която разнасяше бельо… Наел съм файтон на час. Дай ми сто су.

После изскочи за минутка навън и се върна да вечеря, защото госпожа Бодю настояваше непременно да хапне, пък макар и само супа. Коломбан дремеше зад тезгяха. Вечерта премина тъжно и отегчително; чичо Бодю сновеше насам-натам из празния магазин. Светеше една-единствена газова лампа, и от ниския таван на широки петна падаха сенки — така черната земя пада в гроба.

Изминаха месеци. Почти всеки ден Дьониз за минута-две се отбиваше при чичо си да поразвлече Жьонвиев. Но скръбта все повече потискаше семейство Бодю. Преустройствените работи отсреща бяха за Бодю постоянна мъка и остро подсещане за техните несполуки. Дори в часове на просветление или на неочаквана радост достатъчно бе грохотът на каруца с тухли, скърцането на трион или простото провикваме на някой зидар, за да изпаднат отново в униние. А и целият квартал бе разтревожен. Иззад дървената ограда по продължение на трите улици се дочуваше глъч от трескава работа. Макар да използуваше съществуващите сгради, архитектът от всички страни ги бе отворил за преустройване; а в пробива, в средата на новооформените дворове, издигнаха централната галерия, просторна като църква. Тя трябваше да завърши с главния вход на улици Ньов Сент Огюстен, в центъра на фасадата. При укрепителните работи в подземните етажи се натъкнаха на големи трудности, тъй като се наложи да се борят с просмукващите се води от уличните канавки, а освен това в почвата се оказаха и множество човешки кости. Ново събитие, привлякло вниманието на гражданите от съседните къщи, бе пробивът на сондажен отвор за сто метра дълбок кладенец с дебит петстотин литра в минута. Стените сега се издигаха до височината на първия етаж; скели и макари опасваха целия квартал; чуваше се непрестанно скърцане на кранове, вдигащи дялани камъни, внезапен грохот на стоварвани железни греди, викове на множество работници, съпровождани от удари с кирки и лопати. Но най-оглушителен бе пресекливият тътен на машините; всичко тук се извършваше с помощта на парата; рязко свистене раздираше въздуха; при най-малкия повей на вятъра се възземаха облаци вар, която покриваше като със сняг околните покриви. Семейство Бодю с отчаяние гледаше, как този неумолим прах прониква навсякъде, как нахлува дори в заключените шкафове, замърсява платовете в магазина, осяда в леглата; и мисълта, че са принудени да го дишат, че той в края на краищата ще ги отведе до гроба, отравяше съществуването им.

През септември положението им се влоши още повече. У архитекта възникнаха опасения, че не ще успее да завърши навреме постройката и ето защо реши да работи и нощем. Наоколо поставиха мощни електрически лампи, и истинската беда започна точно от тези момент: шумът не секваше през цялото денонощие; бригадите се сменяха, чуковете удряха непрестанно, машините свистяха безспир, нестихващата глъч сякаш повдигаше и разнасяше варта. Сега семейство Бодю изпадна в пълно отчаяние: бяха лишени дори от възможността да затворят очи; през нощта трепереха в нишите си, а когато умората вземаше връх и тримата се унасяха в сън, долитащият от улицата тътен се превръщаше в кошмар. И те ставаха боси от леглата, не намирайки покой; но ако се случеше да повдигнат пердето, така и замираха, обхванати от ужас при видението на „Дамско щастие“, което пламтеше в мрака като гигантска ковачница, където се ковеше разорението им. Сред наполовина издигнатите стени, по които зееха празните отвори на прозорците и вратите, електрическите лампи хвърляха синкави лъчи с ослепително ярка светлина. Удряше два часа след полунощ, после три, четири. И когато кварталът най-после потъваше в тежък сън, тази грамадна строителна площадка, работеща сякаш на лунна светлина, се превръщаше в нещо колосално, причудливо, гъмжащо от черните сенки на кресливи работници, чиито силуети пъплеха върху яркобелия фон на току-що издигнатите стени.

Както и предричаше чичо Бодю, на дребната търговия от съседните улици отново бе нанесен съкрушителен удар. Всеки новооткрит отдел в „Дамско щастие“ изправяше пред катастрофа околните магазини. Разорението придобиваше все по-голям размах; пропадаха дори най-солидни, стародавни фирми. Госпожица Татен, търговка на бельо в пасажа Шоазел, току-що бе обявена в несъстоятелност; Кинет, собственик на магазин за ръкавици, можеше да устои още не повече от шест месеца; кожарите Ванпуй бяха принудени да дадат под наем част от магазините си; а ако „Бедоре и сестра“, галантеристи на улица Гайон, все още се държаха, това очевидно бе за сметка на предишни доходи. Сега към тези отдавна предвидени разорения се прибавяха нови: отделът за парижки новости заплашваше съществуването на търговеца на играчки от улица Сен Рош, дебелия сангвиник Делиниер; а мебелният отдел нанасяше удар на Пио и Ривоар, чиито магазинчета дремеха в мрака на улица Сент-Ан. Дори се опасяваха от апоплектичен удар за Делиниер, все още не укрепнал откакто бе прочел, че „Дамско щастие“ предлага портмонетата си с тридесет процента намаление. Търговците на мебели, хора по-улегнали, си даваха вид, че се надсмиват над самозабравилите се галантеристи, дръзнали да търгуват с маси и шкафове; но клиентките постепенно ги напускаха и успехът на мебелния отдел в „Дамско щастие“ се очертаваше като фантастичен. Свършено бе, трябваше да превият гръб! След тях щяха да се сгромолясат други, и всички останали търговци щяха да погинат в хаоса на разрухата си. И щеше да настане ден, когато покривът на „Дамско щастие“ ще засени целия квартал.

Сега сутрин и вечер хилядите влизащи и излизащи продавачи образуваха на площад Гайон такава дълга върволица, че хората се спираха и ги гледаха, както се гледа дефилиращ полк. В продължение на десет минути тази армия изпълваше всички тротоари, а дребните търговци, застанали пред вратите си, мислеха как да изхранят единствения си продавач.

По последните сметки, годишният оборот на „Дамско щастие“ възлизаше на четиридесет милиона — тази цифра също изплаши всички съседи. Слухът за нея се понесе от къща в къща, предизвиквайки навсякъде удивление и гняв. Четиридесет милиона! Къде се е виждало това? Чистата печалба, наистина, не надхвърляше четири процента, като се вземат предвид значителните разходи и стремежа да се продава евтино. Но така, или иначе милион и шестстотин хиляди чист доход са солидна сума; когато боравиш с такива капитали, може да се задоволиш и с четири процента. Разказваха, че основният капитал на Муре — петстотин хиляди франка — увеличаващ се ежегодно благодарение прираста на чистата печалба, сега достигнал четири милиона, следователно беше се обърнал вече десет пъти. След обяд Робино, в присъствие на Дьониз, се зае с тези изчисления и известно време поседя мълчалив, устремил поглед в празната си паница; Дьониз бе права — именно в това неспирно обръщение на капитала се коренеше непобедимата сила на новата търговия. Единствен Бура от гордост и тъпота отричаше фактите и не желаеше нищо да разбере. Банда от крадци, и толкоз! Хора, способни само да лъжат! Каналии, достойни да бъдат изхвърлени в уличните канавки!

Междувременно семейство Бодю, независимо от желанието им да не променят нищо в установените традиции на „Стария Елбьоф“, все пак се опитаха да противостоят на конкурента. И тъй като купувачите не ги спохождаха повече, решиха сами да отидат при тях чрез посредничеството на комисионери. В ония времена в парижките търговски кръгове се подвизаваш комисионер, който бе във връзка с почти всички известни шивачи и спасяваше малките магазини, търгуващи с платове и трико, ако, разбира се, склонеше да стане техен представител. Търговците естествено си го оспорваха и той започна да хитрува; Бодю лекомислено се залови да търгува с него и скоро за свое огорчение научи, че същият вече се бил споразумял с Матиньон, на улица Кроа дьо Пти Шан. Впоследствие други двама комисионери последователно го измамиха, а третият, макар и честен, се оказа ленив. Работите на Бодю западаха бавно, но неотклонно, той губеше клиентките си една след друга и това го изпълваше с тревога, придружена от познатото горестно чувство за гибел. Настана ден, когато с големи усилия успя да погаси срочни платежи. Дотогава още живееше със стари спестявания, но сега го притиснаха дългове. През декември, ужасен от броя на връчените полици, Бодю се примири с жестока жертва: продаде селската си къща в Рамбуйе, къща, която му струваше толкова скъпо с безкрайните ремонти и носеше загуби дори след като най-после реши да я даде под наем. Тази продажба уби единствената мечта, с която живееше Бодю, сърцето му се късаше от болка, сякаш бе загубил скъпо същество. При това се видя принуден да я отстъпи за седемдесет хиляди франка; а беше изразходвал за нея двеста хиляди. И още се радваше, че намери купувачи; къщата купиха съседите му Ломови, решили се на такава стъпка в желанието си да разширят своето имение. Тези седемдесет хиляди франка трябваше да продължат за известно време съществуването на фирмата. Въпреки всички неуспехи, мисълта за борба отново се пробуди: сега полиците бяха изплатени и победата все още изглеждаше възможна.

В неделния ден, когато платиха парите, Ломови приеха поканата да вечерят в „Стария Елбьоф“. Госпожа Орели пристигна първа; трябваше да почакат касиера, който дойде със закъснение, и някак замаян от музикалната среща, продължила цял следобед; колкото до Албер, той бе обещал да присъствува, но изобщо не се появи. Вечерята бе тягостна. Семейство Бодю, привикнали към застоялия въздух в тясната си трапезария, бяха неприятно подразнени от усещането за волност, което донесоха със себе си Ломови, живеещи незадружно благодарение на пристрастието им към независимо съществувание. Жьонвиев, потисната от царствените маниери на госпожа Орели, не отвори уста; затова пък Коломбан се възхищаваше от нея и се подмилкваше, тръпнейки при мисълта, че тя властвува над Клара.

Вечерта, когато госпожа Бодю вече си беше легнала, търговецът дълго още се разхождаше из стаята. Беше топло, снегът се топеше. Отвън, въпреки затворените прозорци и спуснатите завеси, се дочуваше грохотът на машините, работещи на отсрещната постройка.

— Знаеш ли за какво мисля, Елизабет? — каза той накрая. — Макар Ломови да печелят много, все пак не бих искал да бъда в кожата им… Преуспяват, вярно е. Жената на Лом каза, чу, нали, че тази година спечелила повече от двадесет хиляди, затова и можа да купи бедната ми къща. Е, и какво, нямам си вече къща, но пък не търча на една страна, да свирукам на някакъв пискун, нито ти скиториш — на друга — с чужди хора… Не, разбираш ли, те не могат да бъдат щастливи.

Бодю все още преживяваше тежко принесената жертва и глухо роптаеше срещу Ломови, купили мечтата му. Той ту се приближаваше към леглото и, навеждайки се над жена си, ожесточено жестикулираше, ту се връщаше обратно към прозореца и за миг млъкваше, заслушан в гълчавата от строителната площадка; после отново започваше да си припомня стари обиди и безутешно се оплакваше от новите времена: къде се е чуло и видяло прости продавачи да печелят повече от търговците и касиери да купуват господарските имения! Всичко, решително всичко заплашва да рухне: семейството вече не съществува, хората живеят по ресторанти, вместо да си сърбат чорбицата у дома си както подобава на почтени люде. И в заключение предрече, че с време младият Лом ще прахоса с певачки и имението в Рамбуйе.

Госпожа Бодю го слушаше, главата й лежеше неподвижно на възглавницата, а лицето й бе бяло като платно.

— Но те ти платиха — тихо промълви тя накрая.

Бодю внезапно млъкна. И продължи да крачи из стаята, вперил очи в пода. После додаде:

— Платиха ми, вярно е, и в края на краищата техните пари не са по-лоши от другите… Интересно би било, ако с тия пари посъживя магазина. Ех, де да бях по-млад и не тъй уморен!

Настъпи дълго мълчание. Търговецът потъна в смътни планове. Но тук жена му, устремила взор в тавана и без да променя положението на главата си, внезапно заговори:

— А забелязал ли си какво става напоследък с дъщеря ти?

— Не — отвърна той.

— Видът й малко ме тревожи… Тя е все по-бледа и изглежда отчаяна.

Той се спря пред леглото крайно изненадан.

— Така ли? А защо?… Ако е болна, защо мълчи?… Утре трябва да повикаме лекар.

Госпожа Бодю продължаваше да лежи неподвижно. След дълга пауза замислено произнесе:

— Струва ми се, че най-добре би било час по-скоро да я омъжим за Коломбан.

Бодю погледна жена си, после отново започна да крачи. Рояк мисли нахлу в главата му. Възможно ли е дъщеря му да се е разболяла заради продавача? Нима тъй много го обича, че повече не може да чака? Ето ти нова беда! Това го тревожеше, толкова повече, че отдавна вече твърдо бе решил да омъжи дъщеря си за Коломбан. Но никога не би дал съгласието си за този брак при сегашните условия. Безпокойството обаче го размекваше.

— Добре — каза той накрая, — ще поговоря с Коломбан.

И без да прибави дума, продължи да се разхожда. Скоро жена му затвори очи; лицето на спящата бе мъртвешки бледо. А Бодю не преставаше да крачи из стаята. Преди да си легне, дръпна пердето и надникна навън; от другата страна на улицата, през зеещите прозорци на старинната къща Дювийар се виждаше строителната площадка, където под ослепителната светлина на електрическите лампи сновяха работници.

На следващото утро Бодю отведе Коломбан в дъното на тесния склад в мецанина. Вечерта бе обмислил всичко, което възнамеряваше да му каже.

— Приятелю мой — започна той, — знаеш вече, че продадох къщата в Рамбуйе… Това ще ни позволи да се посъвземем малко… Но преди всичко бих желал да поприказвам с тебе.

Младият човек очевидно се опасяваше от този разговор и сега го очакваше смутен. Малките очички, мигаха на широкото му лице; дори беше полуотворил уста, което у него бе признак на дълбоко вълнение.

— Изслушай ме добре — продължи търговецът. — Когато татко Ошкорн ми предаде „Стария Елбьоф“, фирмата процъфтяваше; сам той на времето си беше получил магазина от стария Фине в добро състояние… Ти знаеш моите разбирания: смятам, че бих постъпил зле, ако предам на децата си западнало това фамилно имущество; и ето защо все отлагах женитбата ти с Жьонвиев… Да, упорствувах, все се надявах да възстановя предишното благосъстояние; исках да ти хвърля под носа книгите и да кажа: „Погледни, в годината на моето постъпване, тук е било продадено толкова, а тази година, когато излизам от търговските дела, е продадено с десет или с двадесет хиляди франка повече…“ Накратко, ти разбираш, дал съм клетва, а в това проличава естественото желание да докажа на самия себе си, че фирмата в мои ръце не е залиняла. Иначе бих смятал, че съм ви ограбил.

Вълнение го задави. Той се изсекна, за да се съвземе, а после запита:

— Защо не казваш нищо?

Но Коломбан нямаше какво да каже. Клатеше глава и чакаше, все по-смутен. Струваше му се, че отгатва накъде клони шефът: разбира се, ставаше дума за сватба в най-скоро време. Как да откаже? Никога не би намерил сили за това. А другата, оная, за която мечтаеше нощем, когато тялото му гореше с такива пламъци, че се хвърляше гол на каменния под от страх този огън да не го изпепели?

— Сега — продължи Бодю — се появиха тези пари и те могат да ни спасят. Положението с всеки ден се влошава, но може би, ако се направи едно последно усилие… Така или иначе сметнах за свой дълг да те предупредя. Ще поставим на карта всичко. Загубим ли, няма как, това ще ни закопае… Само че, драги мой, вашата сватба в такъв случай отново ще трябва да се отложи — не мога да ви хвърля сами в такава бъркотия. Съгласи се, че би било подло.

Коломбан с облекчение въздъхна и приседна на купчината молетон. Краката му още трепереха. Боеше се да не издаде радостта си, и отпуснал глава, поглаждаше коленете си.

— Не казваш нищо? — повтори Бодю.

Не, Коломбан не казваше нищо, не намираше какво да каже. И търговецът бавно продължи:

— Бях сигурен, че това ще те огорчи… Трябва да намериш сили. Ела на себе си, не се отчайвай… и главно, влез в положението ми. Как мога да ви вържа такъв камък на шията? Вместо да ви завещая надеждно предприятие, да ви оставя може би фалит. Не, така може да постъпи само мошеникът… Естествено, аз желая вашето щастие, но срещу съвестта си никога няма да отида.

Той дълго още говори в този дух, борейки се в поток от противоречиви фрази, като човек, който би искал да го разберат с половин дума и да го поощрят да действува в определена насока. Щом е обещал дъщеря си и магазина, честността му повелявала да предаде и едното, и другото в добро състояние, без дългове и щети. Но бе уморен, бремето бе твърде тежко, и в неговия запъващ се говор се дочуваше молба. Думите все повече се заплитаха на устните му, той чакаше от Коломбан порив, вик на сърцето. Но чакаше напразно.

После глухо подхвана:

— Зная, у старите няма плам… С младите работите се разгарят… И това е естествено, те имат огън в жилите си… Но не, не, не мога да се съглася, честна дума! Ако отстъпя, после сами ще ме упреквате.

И млъкна, разтреперан; но понеже младият човек все тъй стоеше с отпусната глава, след тягостно мълчание старецът за трети път запита:

— Не казваш нищо?

Най-сетне, без да вдигне очи, Коломбан произнесе:

— Тук няма какво да се каже… Вие сте господарят, по-мъдър сте от всички нас. Щом искате така, ще почакаме, ще се постараем да бъдем благоразумни.

И разговорът завърши. Бодю още се надяваше, че Коломбан ще се хвърли в обятията му и ще възкликне: „Татко, отдъхнете си, сега е наш ред да се борим, предайте ни магазина такъв какъвто е, и ние ще извършим чудо — ще го спасим!“ Но, погледнал продавача, старецът се засрами и дълбоко в себе си се упрекна, че е готов да измами децата си. Старата неотстъпна честност се пробуди в него; разумният младеж беше прав, в търговията нямаше място за чувства; тук всичко решаваха цифрите.

— Прегърни ме, момчето ми — каза той накрая. — Въпросът е решен, ще поговорим за сватба след година. Трябва да се мисли сериозно.

Вечерта, в спалнята, госпожа Бодю запита мъжа си как е преминал разговорът. Старецът, укрепил се отново в своето упорство, бе решил за себе си да се бори докрай. Започна с големи хвалби за Коломбан: такъв положителен момък, с твърди възгледи, а и възпитан в добрите нрави; той, например, би бил неспособен да се присмива на клиентките, както хайманите от „Щастието“. Не, това бил човек честен, отгледан в семейство, и такива хора не си играели с търговията, както играят на борсата.

— А кога ще стане сватбата? — запита госпожа Бодю.

— По-късно — отвърна той, — когато бъда в състояние да изпълня обещанията си.

Тя не се помръдна, а само каза:

— Нашата дъщеря няма да преживее това.

Бодю едва овладя гнева си. Сам той не би го преживял, ако непрекъснато го тревожат така. Нима е негова вината? Обича дъщеря си, готов е да даде живота си за нея; но не от него зависи работите да тръгнат добре, когато те не искат да тръгнат добре. Жьонвиев е длъжна да прояви благоразумие и да потърпи, докато се подобри оборотът. Дявол го взел! Коломбан е тук, никой не може да й го отнеме.

— Просто да не повярваш! — повтаряше той. — Такова възпитано момиче!

Госпожа Бодю не прибави нито дума. Несъмнено отгатваше мъките на ревност, които терзаеха Жьонвиев, но не се осмеляваше да посвети в тях мъжа си. Особен женски свян винаги я бе възпирал да се докосва в разговор с него до някои деликатни въпроси. Виждайки, че тя мълчи, той стовари гнева си на хората, работещи отсреща; размахваше юмруци към строителната площадка, а там тази нощ още по-силно трещяха чукове: занитваха железни греди.

Дьониз се готвеше да се върне в „Дамско щастие“. Отдавна бе разбрала, че Робино, принуден да съкрати персонала си, не знае под какъв предлог да я уволни. Те още смогваха да се държат на крака, но само ако всичко вършеха сами; упорствувайки в ненавистта си към „Дамско щастие“, Гожан отсрочваше платежите им и дори обещаваше да намери кредити; но те се плашеха и търсеха изход в най-строг ред и в икономии. Вече от две седмици Дьониз забелязваше, че не се решават да заговорят с нея, и тя съзна, че е длъжна да започне първа, да каже, че си е намерила друго място. Всички почувствуваха облекчение. Крайно развълнувана, госпожа Робино прегърна Дьониз и започна да я уверява, че винаги със съжаление ще си спомня за нея. Но когато в отговор на въпроса им, девойката каза, че се връща при Муре, Робино побледня.

— Права сте! — възкликна той рязко.

Далеч по-трудно бе да съобщи новината на стареца Бура. Но така или иначе Дьониз трябваше да го напусне и сега трепереше, защото му бе дълбоко признателна. А Бура продължаваше да буйствува — съзнанието, че се намира в самия център на шумната строителна площадка, го подлудяваше. Каруци с материали преграждаха достъпа до неговия дюкян; кирките удряха в стените му; всичко у него се тресеше под грохота на чуковете. Паянтовата сграда упорито продължаваше да се съпротивлява сред целия този погром, но всеки миг можеше да рухне. А най-лошото бе, че за да свърже съществуващите отдели с ония, които възнамеряваха да установят в къщата Дювийар, архитектът реши да прокара тунел под разделящата ги къщурка. Сега тя принадлежеше на компанията „Муре и Сие“, и тъй като наемателят, съгласно договора, нямаше право да се противопоставя на ремонта, една сутрин при Бура се появиха работници. Този път старецът едва не получи удар. Малко ли бе това, че го притискат от всички страни — отляво, отдясно, отзад! Сега бяха намислили да го хванат за краката и да копаят земята под него. И той изгони работниците и заведе дело в съда. Работите по ремонта признавал, но тук ставало дума за такива изменения, които нямали нищо общо с ремонта. В квартала мислеха, че ще спечели делото, но не гарантираха за нищо. Във всеки случай процесът се проточи и всички с вълнение очакваха изхода от този безкраен дуел.

В деня, когато Дьониз най-после реши да се раздели с Бура, той току-що се бе върнал от адвоката.

— Представете си — възкликна старецът, — сега пък казват, че къщата не била солидна; гледат да обърнат работата така, че уж се налага да укрепят основите й… Дявол да ги вземе! Вече колко време ги разтърсват с проклетите им машини. Нищо чудно, ако са се пропукали.

Когато девойката му съобщи, че се връща в „Дамско щастие“ с хиляда франка месечна заплата, Бура бе така потресен, че само вдигна към небето старите си треперещи ръце и от вълнение се отпусна на стола.

— Вие… Вие! — повтаряше непрекъснато. — Значи оставам сам, всички ме напускате!

Помълча малко и запита:

— А детето?

— Ще се върне при госпожа Гра — отговори Дьониз. — Тя го обича много.

Отново последва мълчание. Дьониз би предпочела Бура да се развилнее, да сипе проклятия, да размахва юмруци; видът на този тежко дишащ, съкрушен старец я огорчаваше дълбоко. Но малко по малко той се съвзе и даде воля на истерията си.

— Хиляда франка! Как се отказва това?… Всички ще отидете там! Вървете, оставете ме сам! Да, сам, чуете ли! Единствен аз никога не ще склоня глава… И им кажете, че ризата от гърба си ще продам, но делото все пак ще спечеля…

Дьониз трябваше да напусне Робино в края на месеца. Беше се срещнала с Муре и двамата се договориха за всичко. Една вечер, когато се прибираше у дома си, я спря Делош, застанал до вратата. Зарадвал се много, когато научил новината, всички в магазина говорели само за това. И весело започна да й предава одумките на колегите.

— Ако знаете само как са настръхнали госпожиците от конфекцията! Между впрочем, — прекъсна се той, — спомняте ли си Клара Прюнер? Разправят, че шефът с нея… Разбирате ли?

— Господин Муре?

— Странен вкус, нали? — подхвана Делош. — Жена с лице на кобила… Младичката продавачка от отдела за бельо, с която миналата година се срещна два пъти, беше поне миловидна. Но това си е негова работа.

Завърнала се у дома, Дьоннз се почувствува зле. Разбира се, това се дължеше на бързината, с която се бе изкачила по стълбището. Тя се облакъти на перваза и пред нея като видение се появи Валон, безлюдната улица с мъх по паважа, която се виждаше от прозореца на детската й стая; прииска й се да се озове там, да се скрие в пущинака, в безметежната тишина на провинцията. Париж я потискаше, тя ненавиждаше „Дамско щастие“ и не разбираше, как се бе съгласила да се върне в него. Несъмнено там отново й предстоеше да страда и вече изпитваше някаква непозната болка от разказа на Делош. От очите й рукнаха безпричинни сълзи, тя се отдръпна от прозореца и дълго плака. Накрая, волята й за живот отново я изпълни със смелост.

На другия ден Робино изпрати Дьониз в града с поръчка и когато тя минаваше край „Стария Елбьоф“ видя Коломбан сам в магазина и бутна вратата. Семейството закусваше, от малката трапезария се дочуваше почукване на вилици.

— Влезте — каза продавачът — те са в трапезарията.

Но Дьониз със знак го накара да замълчи, отведе го в ъгъла и прошепна язвително:

— Трябва да поговоря с вас… Нима сте тъй чудовищно безчувствен? Нима не виждате, че Жьонвиев ви обича и умира, от това?

Тя трепереше неудържимо, вчерашната треска отново я разтърсваше. А той, вцепенен от тъй неочакваната атака, не намираше какво да каже.

— Слушайте — продължи тя. — Жьонвиев знае, че сте влюбен в друга. Сама ми го довери и плака като безумна… Ах, бедната девойка, как е изсъхнала! Да бяхте видели ръцете й! Просто да заплачеш… Нима ще я оставите да умре от скръб?

Потресен, той не знаеше какво да отвърне и само измърмори:

— Тя не е болна, преувеличавате… Досега нищо не съм забелязал… И после, не аз, а баща й отлага сватбата…

Дьониз рязко възрази, че това е лъжа. Чувствуваше, че и най-малката настойчивост от страна на младия човек би накарала чичо й да се съгласи. Но изненадата на Коломбан не бе престорена: той действително не забелязваше бавната агония на Жьонвиев. Това бе за него тягостно откритие. Докато не го съзнаваше, нямаше в какво сериозно да се упреква.

— И заради кого? — продължи Дьониз. — Заради едно нищожество!… Нима не разбирате в каква жена сте се влюбили? Досега не исках да ви огорчавам, и избягвах да отговарям на постоянните ви въпроси… Тогава чуйте: тя се влачи с всички и ви се надсмива; никога няма да бъде ваша, или пък ще я имате като останалите, за един път, мимоходом.

Той слушаше страшно побледнял и устните му леко потръпваха при всяка фраза, която Дьониз през зъби му хвърляше в лицето. Обхваната от порив на жестокост, тя се поддаде на гнева си, чиято първопричина не съзнаваше.

— Нека кажа и това — изстреля Дьониз последния си аргумент, — ако искате да знаете, тя спи с господин Муре!

Гласът й секна отведнъж. Побледняла още по-силно от Коломбан, тя го погледна в очите.

— Но аз я обичам — простена глухо той.

Дьониз изпита срам. Защо говори така с това момче, защо тъй много се вълнува? И замълча: простата дума, произнесена от него в отговор, отекна в сърцето й като внезапно разнесъл се далечен звън на камбана. „Обичам я, обичам я“ — ехтеше звънът все по-гръмко и все по-широко. Коломбан бе прав, той не можеше да се ожени за друга.

Дьониз се обърна и видя Жьонвиев, застанала на прага на трапезарията.

— Мълчете! — бързо пошепна тя.

Но вече бе късно. Жьонвиев очевидно беше чула всичко. В лицето й нямаше капчица кръв. Точно в този миг в магазина неочаквано влезе госпожа Бурдьоле — една от последните клиентки, останали верни на „Стария Елбьоф“, където намираха качествени стоки; госпожа Дьо Бов, следвайки модата, вече отдавна бе преминала в „Щастието“; госпожа Марти също не надникваше тук, омагьосана напълно от витрините на големия магазин. Жьонвиев пристъпи напред и запита с безцветния си глас:

— Какво желае госпожата?

Госпожа Бурдьоле искаше да види трикото. Коломбан смъкна от лавицата един от топовете и Жьонвиев започна да показва плата; двамата стояха зад щанда със студени, безстрастни ръце. Междувременно Бодю излезе последен от трапезарията, след жена си, която вече беше седнала зад касата. Отначало старецът не се намеси в продажбата: усмихвайки се на Дьониз, той мълчаливо поглеждаше госпожа Бурдьоле.

— Трикото не е така хубаво — каза клиентката. — Покажете ми нещо по-добро.

Коломбан смъкна друг топ. Настъпи мълчание. Госпожа Бурдьоле разгледа материята.

— И по колко?

— Шест франка, госпожо — отвърна Жьонвиев.

Клиентката стори рязко движение.

— Шест франка! Но същото трико отсреща струва само пет!

По лицето на Бодю протегна лек трепет. Не намерил сили да се въздържи, той се намеси вежливо. Госпожата несъмнено се заблуждава: тази стока би следвало да се продава по шест и петдесет, невъзможно е да я предлагат по пет франка. Положително става дума за друго трико.

— Не, не — твърдеше тя с упорството на убедена в своята опитност гражданка, — материята е същата. А може би и по-плътна.

Спорът започна да се заостря. По лицето на Бодю се разля жлъч. Стараеше се да се усмихва, но ненавистта към „Дамско щастие“ го задушаваше.

— Наистина — каза накрая госпожа Бурдьоле, — трябва да се отнасяте по-добре с мен, — иначе ще отида отсреща, като другите.

Тук Бодю изгуби търпение и, с лице, пламнало от накипял гняв, извика:

— Хайде, вървете отсреща!

Дълбоко засегната, клиентката внезапно стана и излезе, без да се обърне, подхвърляйки само:

— Това и ще сторя, господине.

Всички онемяха. Грубостта на шефа ги бе смаяла. Сам той стоеше объркан и ужасен от онова, което току-що бе изрекъл. Думите се бяха изтръгнали някак сами, против волята му, в изблик на дълго потисканата ненавист. И сега той и хората му, застинали на място и отпуснали ръце, следяха с поглед госпожа Бурдьоле, която прекосяваше улицата. Струваше им се, че с нея си отива цялото тяхно благополучие. Когато тя, със спокойната си стъпка, влезе във високата врата на „Дамско щастие“ и семейство Бодю видяха как силуетът й потъна в тълпата, в тях сякаш нещо се прекърши.

— Още една ни отнемат! — прошепна търговецът. После се обърна към Дьониз, за чието ново назначение вече бе научил, и прибави:

— И тебе ни отнеха… Върви, не ти се сърдя. Щом парите са у тях, те са по-силни.

Надявайки се все още, че Жьонвиев не е дочула думите на Коломбан, Дьониз й каза на ухото:

— Той ви обича, бъдете по-весела.

Но девойката съвсем тихо й отвърна с глас, в който трептеше дълбоко сподавено вълнение.

— Защо лъжете?… Ето, вижте, как не може да се въздържи и все гледа там, горе… О, добре зная, че ми го откраднаха, както ни крадат и всичко останало.

И тя седна на табуретката зад касата до майка си. Госпожа Бодю несъмнено отгатваше, че на дъщеря й е нанесен нов удар и с дълбоко огорчение поглеждаше ту нея, ту Коломбан, а после и към „Дамско щастие“. Да, така е „Дамско щастие“ им бе отнело всичко: от бащата — състоянието, от майката — умиращото й дете, от дъщерята — мъжа, когото бе чакала цели десет години. И, гледайки това обречено семейство, Дьониз, чието сърце преливаше от състрадание, в миг се сепна при мисълта, че постъпва зле. Не подаваше ли и тя ръка на машината, която погубваше тези клети души? Но някаква неведома сила я увличаше, и сред болката и отчаянието, които разкъсваха душата й, чувствуваше, че не върши нищо лошо.

— Хайде де, все някак ще преживеем! — подхвана Бодю, стараейки се да си предаде смелост. — Загубили сме една клиентка, други две ще дойдат!… Знаеш ли, Дьониз, сега разполагам със седемдесет хиляди франка, и твоят Муре ще прекара не една безсънна нощ заради тях… Но какво става с вас? Защо сте се окумили като на погребение?

Бодю обаче не можа да ги развесели, той отново се смути и побледня; всички продължаваха да стоят с очи, устремени в чудовището, сякаш собственото им нещастие ги притегляше, побеждаваше и опияняваше. Строителните работи привършваха, смъкваха скелите и в пролуките се виждаше част от колосалната сграда, с бели стени и широки искрящи витрини. Точно в този момент по дължината на тротоара, където най-после бе възобновено движението на пешеходците, пред отдела за доставки, бяха спрели в редица осем фургона и прислужниците ги товареха с пакети. Под слънцето, чиито лъчи от край до край пронизваха улицата, зелените пана на фургоните с жълти и червени шарки блестяха като огледало и хвърляха ослепителни отражения в самата дълбочина на „Стария Елбьоф“. Представителни кочияши, облечени в черно, нахлузваха сребърни юзди. И всеки път, когато натовареният фургон потегляше, улицата се огласяше от звънките удари на колелата, отекващи във всички съседни магазини.

Два пъти в деня Бодю трябваше да изтърпи това триумфално шествие и то разкъса сърцето му. Бащата изнемогваше, питайки се къде отива този безкраен поток от стоки; майката, която преживяваше болезнено страданията на дъщеря си, гледаше на улицата с невиждащ поглед, а очите й се пълнеха с горещи сълзи.