Емил Зола
Дамско щастие (12)

XIII

Едно ноемврийско утро, когато Дьониз даваше първите разпореждания в отдела, при нея дойде слугинята на семейство Бодю и й съобщи, че госпожица Жьонвиев прекарала мъчителна нощ и че би искала тозчас да се види с братовчедката си. От известно време бедната девойка слабеела, и напоследък се залежала.

— Кажете й, че веднага ще дойда — отвърна разтревожена Дьониз.

Внезапното изчезване на Коломбан представляваше смъртен удар за Жьонвиев. Отначало престана да нощува у тях заради насмешките на Клара; после, отстъпвайки на безумното влечение, овладяващо изцяло скромните целомъдрени младежи, се превърна в покорен роб на това момиче и един понеделник изобщо не се яви на работа, а изпрати до шефа си прощално писмо, изпълнено с надути фрази, както обикновено пишат самоубийци. Може би дълбоко в този страстен порив се таеше и тънката сметка на хитър младеж, решил да се възползува от представилия се случай, за да се откаже от неизгодния брак. Работите на магазина вървяха тъй зле, както и здравето на бъдещата невеста, с други думи моментът бе благоприятен да скъса при първото увлечение. И всички сочеха Коломбан като жертва на съдбовна страст.

Когато Дьониз дойде в „Стария Елбьоф“, в къщата бе само госпожа Бодю. Седеше неподвижно зад касата, с лице мъртвешки бледо, изсъхнало от анемия, и сякаш пазеше безмълвната пустота на магазина. Продавачи повече нямаше; слугинята набързо избърсваше праха от полиците, и дори ставаше дума вместо нея да наемат обикновена готвачка. Леден студ довяваше от тавана; минаваха часове след часове, но нито една клиентка не надникваше в полумрака на магазина, а платовете, които ничия ръка не докосваше, все повече се покриваха със селитра от влажните стени.

— Какво се е случило? — изплашено запита Дьониз. — Да не би Жьонвиев да е болна?

Госпожа Бодю не отговори веднага. Сълзи се появиха в очите й. После прошепна:

— Нищо не зная, на мен нищо не казват… Ах, свършено е, всичко е свършено…

И замъгленият й поглед обходи мрачната будка сякаш чувствуваше, че едновременно загубва и дъщеря си, и своята търговия. Седемдесетте хиляди франка, получени от продажбата на къщата в Рамбуйе, се бяха стопили във водовъртежа на конкуренцията за по-малко от две години. За да издържи в борбата с „Дамско щастие“, което сега предлагаше и мъжки платове, и ловджийски кадифета, и ливреи, Бодю се бе решил на значителни жертви. Но в края на краищата бе окончателно смазан от трикото и молетоните на своя съперник, притежаващ такъв асортимент, какъвто дотогава не беше се появявал на пазара. Дълговете малко по малко растяха, и Бодю бе принуден да прибегне до крайната мярка — ипотекира старата си къща на улица Мишодиер, където неговият прадядо, старецът Фине, бе основал фирмата; краят бе сега въпрос на дни; всичко наоколо пропадаше, дори самите тавани изглеждаха готови да рухнат и се разсипят на прах, както се руши под натиска на вятъра паянтова изцяло прогнила постройка.

— Нашият баща е горе — подхвана отново госпожа Бодю с разбит глас. — Всеки от нас преседява там по два часа; необходимо е все пак и тук някой да пази, о, само от предпазливост, защото откровено казано…

Красноречивият й жест довърши фразата. Те, разбира се, биха затворили и капаците на магазина, ако гордостта им на представители на стара фирма не ги държеше все още несломими пред квартала.

— Тогава, ще отида горе, лельо — каза Дьониз, чието сърце изнемогваше в безмълвното отчаяние, което лъхаше дори от платовете по рафтовете.

— Иди, иди по-скоро, дете мое… Тя те очаква, цяла нощ те викаше. Иска да ти каже нещо.

Но точно в тази минута Бодю слезе… Болната жлъчка придаваше на жълтото му лице зеленикав оттенък, а очите бяха налети с кръв. И все още пристъпваше на пръсти, макар да бе излязъл отдавна от стаята на болната.

— Тя спи — прошепна той сякаш се опасяваше, че горе ще го чуят.

После се отпусна на стола с подкосени нозе, изтривайки машинално челото си и дишайки мъчно, като след тежък труд.

Възцари се мълчание. Накрая каза на Дьониз:

— Ще я видиш, почакай малко… Когато спи, струва ни се, че е оздравяла.

Отново настъпи мълчание. Бащата и майката се спогледаха. После Бодю полугласно започна да изрежда болките си, без да назовава нечие име, нито да се обръща към когото и да било.

— Да ослепеят очите ми, и двете, ако някога съм допускал това! Той бе при мен последният; възпитах го като роден син. Да бяха ми казали: „И него ще ти отнемат, ще видиш как ще полети с главата надолу“, щях да отвърна: „Стане ли това, значи няма бог над нас“. А той наистина полетя с главата надолу!… Ах, бедният, тъй опитен бе в търговските дела, тъй безпогрешно бе усвоил възгледите ми! И всичко заради някаква маймуна, заради един от ония манекени, които се показват във витрините на съмнителни магазини!… Не, просто да полудееш!

И той разтърси глава, а погледът му разсеяно се плъзна по влажните плочи на пода, захабени от поколения клиентки.

— Знаете ли — продължи той още по-тихо, — има моменти, когато съзнавам, че сам съм виновен в нещастието си. Да, по моя вина нашата бедна дъщеричка лежи горе, разяждана от туберкулоза. Трябваше веднага, да ги оженя, а аз се поддадох на глупавата си гордост, заинатих се в никакъв случай да не им оставя магазина по-малко преуспяващ! Сега би била с човека, когото обича, и може би тяхната младост би извършила чудото, което сам не можах да осъществя… Но тогава нищо не разбирах; на мен, старият глупак, и през ум не минаваше, че може да се заболее заради подобни неща… А което си е истина, момчето бе изключително: търговски талант, пък колко честен, с какъв лек характер, и как обичаше реда във всичко, с една дума, беше мой ученик.

Той отново вдигна глава и увлечен в мислите си, продължи да защищава продавача, олицетворение на идеала му, макар и оказал се изменник. Дьониз не можеше повече да го слуша как се самообвинява; неговият вид я развълнува дълбоко — старецът бе тъй унизен, с очи пълни със сълзи, той, който някога царуваше тук като суров, пълновластен господар; и тя му каза всичко.

— Чичо, не го оправдавайте, моля ви… Той никога не е обичал Жьонвиев; и все едно щеше да избяга, дори ако бяхте ускорили женитбата. Аз самата разговарях с Коломбан; той прекрасно знаеше, че бедната ми братовчедка страда заради него, но както виждате, това не му попречи да си отиде… Попитайте леля ми.

Без да отвори устни, госпожа Бодю кимна утвърдително. Търговецът още повече пребледня, и сълзи съвсем замъглиха погледа му. После глухо рече:

— Това у тях трябва да е в кръвта им. Баща му умря миналото лято от скитане по леки жени.

И погледът му машинално обходи тъмните ъгли на помещението, плъзна се от голите щандове към натежалите рафтове, и накрая се спря на жена му, която продължаваше да седи изправена пред касата, в напразно очакване на изчезналата клиентела.

— И тъй, всичко е свършено — заговори отново той. — Убиха търговията ни, а сега тази тяхна негодница убива дъщеря ни.

Всички замълчаха. Грохотът на екипажите, разтърсващ от време на време тежките плочи на пода, зловещо отекваше в задушното помещение под ниския таван, напомняйки погребален тътен на барабан. И в мрачното безмълвие на стария агонизиращ дюкян внезапно се разнесоха глухи удари, достигащи някъде от къщата. Жьонвиев се бе събудила и чукаше по пода с пръчката, оставена при нея до леглото.

— Да отидем по-скоро горе — каза Бодю като скочи. — Постарай се да бъдеш весела, тя нищо не трябва да знае.

И сам, още на стълбата, грижливо избърса очите си, за да скрие следите от сълзите. Едва открехнал вратата на първия етаж и тутакси се дочу слаб уплашен вик:

— Не искам да бъда сама… Не ме оставяйте сама… Страхувам се, когато съм сама…

Но при вида на Дьониз, Жьонвиев веднага се успокои и радостно се усмихна.

— Най-после дойдохте!… Така ви очаквах, още от вчера вечерта! Вече си помислих, че и вие сте ме изоставили.

Зрелището бе наистина жалко. В стаята на девойката — малка и влажна, с прозорец към двора, проникваше оскъдна, белезникава светлина. Родителите бяха настанили болната в своята спалня, с прозорци откъм улицата, но видът на „Дамско щастие“ до такава степен разстройваше девойката, че стана нужда отново да я върнат в нейната стая. Беше изсъхнала съвсем и изглеждаше почти безплътна: под завивките едва се долавяха очертанията на тялото й. Слабите й ръчички, изгорели от безпощадния огън на туберкулозата, непрестанно се движеха, сякаш несъзнателно и тревожно търсеха нещо; черните коси като че бяха станали още по-гъсти и жадно изсмукваха кръвта от бледото й лице; умираше последната представителка на древен търговски род, който дълги години постепенно се бе израждал в тази мрачна парижка изба. Дьониз я гледаше и сърцето й се късаше от жалост. Не се решаваше да заговори от страх да не заплаче. Накрая прошепна:

— Ето, веднага дойдох… С какво мога да ви помогна? Нали ме повикахте?… Искате ли да остана с вас?

Жьонвиев дишаше пресекливо; продължавайки, да рови с пръсти в гънките на завивката, тя не снемаше очи от Дьониз.

— Не, благодаря, не се нуждая от нищо… Исках само да ви целуна.

Клепачите й бяха подпухнали от сълзи. Дьониз бързо се наведе, целуна я по бузите и изтръпна, усетила върху устните си огъня на тези хлътнали бузи. Но болната я прегърна и в порив на отчаяние я притисна в обятията си. После обърна очи към баща си.

— Искате ли да остана? — повтори Дьониз. — Нуждаете ли се от нещо?

— Не, не.

Погледът на Жьонвиев упорито се обръщаше към баща й, който стоеше прав, вкаменен и немислещ. Накрая старецът разбра, че е излишен и мълчаливо се оттегли; чуваше се как тежко слиза по стълбата.

— Кажете, все още ли е с онази жена? — запита болната веднага, като улови братовчедка си за ръка и я накара да седне на леглото. — Да, исках да ви видя, само вие единствена можете да ми разкажете всичко. Живеят заедно, нали?

Изненадана от тези въпроси, Дьониз промълви нещо неразбрано, но после трябваше да признае истината и предаде слуховете, които се носеха в магазина. Отегчена от младежа, превърнал се в бреме за нея, Клара му била хлопнала вратата; а безутешният Коломбан, унизен и робски покорен, я преследвал навсякъде, умолявайки я за срещи. Говорело се, че се готвел да постъпи в „Лувър“.

— Ако толкова го обичате, той може би ще се върне при вас — продължи Дьониз, за да залъже умиращата с тази последна надежда. — Оздравявайте по-скоро, той ще се разкае и ще се ожени за вас.

Жьонвиев я прекъсна. Слушаше я, затаила дъх, и дори се бе изправила от страстно напрежение, но сега внезапно отпаднала, се отпусна на възглавницата.

— Не, оставете, зная, че всичко е свършено между нас… Но мълча, защото чувам как баща ми плаче, и не искам да влоша състоянието на мама. Но аз умирам, сама виждате, и ви извиках тази вечер, защото се страхувах, че не ще доживея до утре… Боже мой, като си помисля, че той все пак не е щастлив!

Дьониз се опита да я увери, че положението и не е така сериозно, но Жьонвиев отново я прекъсна и внезапно отхвърли от себе си завивката с целомъдрения жест на девственица, която няма повече какво да крие пред лицето на смъртта, се разголи до самия корем.

— Погледнете ме! — прошепна тя. — Нима това не е краят?

Трепереща, Дьониз стана от ръба на леглото, сякаш се боеше да не унищожи само с диханието си това жалко голо тяло. А то действително бе угаснала плът, тяло на годеница, изтощено в очакване, и крехко, като у дете. Жьонвиев се покри бавно, повтаряйки:

— Виждате, не съм повече жена… Би било грозно да го желая и сега.

Те замълчаха и като не намираха думи, продължиха да се гледат една друга. Жьонвиев заговори първа:

— Хайде, вървете, имате си ваши грижи. И благодаря! Изпитвах мъчителна нужда всичко да узная: сега съм доволна. Ако го видите, кажете, че му прощавам… Сбогом, мила Дьониз. Целунете ме силно, това е за последен път.

Дьониз целуна братовчедката си и още веднъж се опита да я успокои.

— Не, не, не отпадайте така. Само от лечение се нуждаете, и всичко ще тръгне на добре.

Но болната упорито поклати глава. В усмивката й прозираше увереност. Видяла, че Дьониз се отправя към вратата, тя каза:

— Почакайте, чукнете с тази пръчка, за да дойде баща ми. Страхувам се сама!

И когато Бодю влезе в мрачната тясна стаичка, където преседяваше дълги часове, Жьонвиев с престорена веселост извика на Дьониз:

— Утре няма защо да идвате. Но в неделя ви очаквам: ще поседите с мен до вечерта.

На разсъмване, след четири часа мъчителна агония Жьонвиев издъхна. Погребаха я в събота. Беше мрачен ден; над зъзнещия от влага град тегнеше здрачно, покрито със сажди небе. „Старият Елбьоф“ цял в бяло, осветяваше с белотата си улицата; а свещи, запалени в полумрака, приличаха на звезди, блещукащи във вечерната мъгла. Венци от мъниста и огромен букет от бели рози покриваха ковчега, тесен детски ковчег, положен в тъмния пруст, на нивото на тротоара, и така близо до уличната канавка, че минаващите екипажи вече бяха опръскали покрова. Старият квартал, целият просмукан от влага, се бе изпълнил с миризма на плесенясала изба; по калните улици, както обикновено, се суетяха и блъскаха множество минувачи.

Дьониз бе дошла още в девет часа, за да бъде с леля си. Тя вече не плачеше, макар очите й все още да горяха от сълзи. Погребалната процесия всеки миг трябваше да тръгне, и госпожа Бодю помоли Дьониз да съпровожда покойната и да следи за чичо си; неговата няма угнетеност и тъпа скръб я тревожеха. Долу девойката намери улицата почерняла от хора. Всички дребни търговци бяха решили да изразят на семейство Бодю своето съчувствие; това бе своеобразна демонстрация против „Дамско щастие“, на което вменяваха във вина бавната агония на Жьонвиев. Всички жертви на чудовището бяха тук: „Бедоре и сестра“, собственици на трикотажни магазини от улица Гайон, кожарите, братя Ванпуй, продавачът на играчки Делиниер, търговците на мебели Пио и Ривоар. Дори отдавна банкрутиралите госпожа Татен, търговка на долни дрехи, и ръкавичарят Кинету бяха сметнали за свой дълг да дойдат — едната от Батиньол, другият от „Бастилията“, където сега работеха като продавачи. В очакване на катафалката, която по някакво недоразумение се бавеше, събралите се, облечени в черно, тъпчеха в калта, хвърляйки злобни погледи към „Дамско щастие“; неговите ярки, весело искрящи витрини, им изглеждаха кощунствени до „Стария Елбьоф“, чийто траур налагаше печата на скръбта върху цялата тази страна на улицата. В прозорците непрекъснато се мяркаха любопитни лица на продавачи, но самият гигант запазваше безразличието си на лудешки задвижена машина, не съзнаваща, че може пътьом да умъртви хора.

Дьониз потърси с очи брат си Жан. Накрая го съгледа пред дюкяна на Бура и като се приближи към него, го помоли да съпровожда и подкрепя чичо им, ако му бъде трудно да върви. В последно време Жан бе станал сериозен, сякаш нещо го измъчваше и тревожеше. Сега бе вече зрял мъж и печелеше по двадесет франка на ден. Пристегнат в черен редингот, той изглеждаше тъжен и такова достойнство лъхаше от държанието му, че Дьониз дори се изненада, тъй като не подозираше, че така много обича братовчедката им. За да избави Пене от тежки преживявания, тя го бе оставила у госпожа Гра, с намерение да го вземе след обяд и го отведе да прегърне старите.

Катафалката обаче все още не се задаваше. Дълбоко потресена, Дьониз гледаше горящите свещи, когато изведнъж трепна, дочула зад себе си познат глас. Беше Бура. Той повика с жест продавача на кестени, чиято тясна барака, прилепена към някаква кръчма, се намираше отсреща, и му каза:

— Хей, Вигуру, стори ми услуга. Виждате, затварям… Ако някой дойде, помолете го да намине още веднъж. Но нека това не ви тревожи — все едно, никой няма да дойде.

После застана на края на тротоара, очаквайки, като другите, да се появи катафалката. Смутена, Дьониз хвърли плах поглед към магазина му. Сега той имаше напълно изоставен вид: на витрината се виждаха само безредно струпани избелели чадъри и почернели от газ бастуни. Подобренията, които някога беше направил, светлозелената мазилка, огледалните стъкла, украсената с позлата табелка — всичко се бе напукало, замърсило и говореше за бързата и неминуема разруха на измамливия разкош, прикривал развалини. Но макар по стените да зееха стари пукнатини, позлатата да бе осеяна с влажни петна, паянтовата къща все още упорито се държеше, прилепнала към хълбока на „Дамско щастие“ като срамен израстък, жалък и прогнил, но враснал здраво в снагата на гиганта.

— Ах, негодници — изръмжа Бура, — сега пък пречат да я отнесат!

Появилата се най-сетне катафалка се беше закачила за фургон на „Дамско щастие“, отнасян от чифт великолепни коне и чиито искрящи лакирани пана озариха мъглата със звездно сияние. И старият търговец стрелна Дьониз с унищожителен поглед, пламнал под рошавите му вежди.

Процесията бавно тръгна нагазвайки в локви сред притихналите файтони и омнибуси. Когато ковчегът, обвит в бял плат, минаваше през площад Гайон, мрачните погледи на съпровождащите го още веднъж потънаха във витрините на огромния магазин, към една от които притичаха две продавачки, наслаждавайки се на неочакваното зрелище. Бодю с мъка следваше катафалката, движейки машинално нозе; беше отказал с жест помощта на Жан, който крачеше до него. След кортежа вървяха три траурни карети. На улица Ньов де Пти Шан към шествието се присъедини Робино, много бледен и състарен.

В църквата Сен Рош чакаше тълпа жени, всички дребни търговки от квартала, които не бяха отишли в дома на покойната, опасявайки се от навалица. Манифестацията на търговците приемаше характер на бунт и когато след богослужението процесията отново потегли на път, всички мъже последваха катафалката, макар гробището Монмартр да бе много далече от улица Сент Оноре. Наложи се отново да тръгнат по улица Сент Рош и отново да минат край „Дамско щастие“. Имаше нещо трагично в това, че тялото на злочестата девойка бе разнасяно около гигантския магазин като първа жертва, пронизана от куршуми в метежни дни. На входа в магазина червеното трико се развяваше на вятъра подобно на знаме, а килимите на витрините напомняха кървавочервени огромни рози и пищни божури.

Междувременно Дьониз се настани, в една от каретите; терзаеха я мъчителни съмнения, и такава тъга потискаше сърцето й, че не бе в състояние повече да върви. В този момент процесията се спря на улица Десети Декември, точно пред скелята, която покриваше новата фасада на зданието и затрудняваше уличното движение. Тук девойката съгледа стареца Бура; беше изостанал от другите, влачейки с мъка нозете си в самите колела на каретата, където тя седеше сама. Ясно бе, че никога не би се довлякъл пешком до гробището. Дочул гласа на Дьониз, той вдигна, глава, погледна я и се качи в каретата.

— Какво да се прави — това са моите проклети колене — измърмори старецът. — Не се отмествайте!… Та вас никой не ненавижда…

Дьониз почувствува, че Бура си оставаше все същия кисел, озлобен дърдорко, макар и настроен дружелюбно към нея. Сега пак мърмореше под носа си, казвайки, че старият дявол Бодю, явно бил още доста корав, щом може да върви след такъв съкрушителен удар. Процесията отново подхвана бавния си ход. Надникнала от каретата, Дьониз съгледа чичо си; вървеше зад ковчега все със същата тежка, отмерена стъпка, сякаш удряйки в такт с безмълвния печален кортеж. После тя се отпусна в ъгъла на колата и под тъжния ритъм на колелата се заслуша в безкрайните жалби на стария търговец на чадъри.

— Полицията отколе трябваше да разчисти улицата! Вече от година и половина ни затварят пътя със своята фасада, а там неотдавна отново се преби човек! Но толкоз искат да знаят! Ако намислят да се разширяват още, остава им само да прехвърлят мостове над улиците… Говорят, че у вас сте вече две хиляди и седемстотин служители, а оборотът ви тази година достигнал до сто милиона… Сто милиона! Боже мой, сто милиона!

Дьониз не знаеше какво да отговори. Процесията навлезе в улица Шосе д’Антен, където отново бе задържана от претовареното движение. Бура говореше безспир; очите му блуждаеха, сякаш сънуваше наяве. Все още не можеше да схване причините за успеха на „Дамско щастие“, макар да признаваше, че старата търговия е претърпяла поражение.

— И нещастникът Робино изгоря; боричка се като давещ се!… И Бедоре, и Ванпуй не ще устоят; и те като мен останаха без крака; Делиниер ще рухне от удар. Пио и Ривоар ги мъчи жълтеница. Да, всички сме хубостници, няма що да се каже, цял кортеж от мъртъвци зад ковчега на милото дете! За ония, които гледат отстрани, трябва да е забавно зрелище такава върволица от банкрутирали хора… Впрочем, погромът както изглежда, още не е завършил. Проклетниците създават отдели за цветя, за моди, парфюмерии, обувки и зная ли още какво? Гроние, парфюмеристът от улица Грамон, отсега може да сложи кръст на магазина си, а за обущарницата Нод, на улица Антен, не бих заложил и десет франка. Заразата прониква до самата улица Сент Ан и аз ви казвам — няма да минат и две години, когато и Лакасан, търговецът на пера и цветя, и госпожа Шодьойл, чиито шапки се ползуват сега с такава известност, ще бъдат окончателно пометени… След тях други, и още други! Всички търговци в нашия квартал ще ги постигне същата участ. Щом вече тези галантеристи търгуват със сапун и с галоши, защо да не продават и пържени картофи. Ей богу, всичко на земята е тръгнало с главата надолу!

Катафалката прекоси площад Трините. Отпуснала се в ъгъла на неосветената кола, полюлявана от равномерните движения на погребалната процесия Дьониз слушаше нескончаемите жалби на стария търговец; от малкото прозорче тя видя как катафалката пресече улица Шосе д’Антен и започна да възлиза по улица Бланш. Стори й се, че зад чичо си, крачещ мълчаливо, тъпо, като зашеметен вол дочува тропота на голямо стадо, подкарано към скотобойната, на останките на мъртвите магазини в квартала, на цялата дребна търговия, която шляпаше по мокрия паваж с прокъсаните си обуща, влачейки в парижката кал позора на своето разорение. Гласът на Бура звучеше някак особено глухо, сякаш рязката стръмнина на улица Бланш затрудняваше говора му.

— Свършено е с моите надежди… Но аз все още го държа в ръцете си и няма да го изпусна. Той отново загуби в апелацията. Наистина, хубаво се изръсих: близо две години продължи процесът, че пълномощници, че адвокати!… Но какво да се прави, затуй пък не ще мине под моя магазин! Съдът реши, че такъв вид работа няма характер на текущ ремонт. Представете си само, сега пък му хрумнало да построи долу, под земята, ярко осветен салон, за да съди за оттенъците на материите при светлината на газта — огромно подземие, което ще съединява трикотажния отдел със сукнарницата! И не може да дойде на себе си от ярост, не може да се примири, че такава развалина като мене му прегражда пътя, когато всички стоят на колене пред капиталите му… За нищо на света! Не ще позволя! Край! Може и на улицата да остана. Зная — откакто се разправям със съдебни пристави, този негодник изкупува моите полици — вероятно се готви да ми изиграе някой номер. Но това нищо не значи, той казва „да“, а аз казвам „не“ и дявол го взел, винаги ще казвам „не“. Даже и когато ме заковат в четири дъски, като малката, която носят ей там, отпред.

На булевард Клиши каретата тръгна по-бързо. Чуваше се тежкото дишане на хората, процесията несъзнателно ускоряваше хода си, бързайки час по-скоро да свърши с тягостната церемония. Едно само премълча Бура — това, че бе изпаднал в безпросветна нищета, че изнемогваше от грижи, връхлетели върху него, дребния, обречен търговец и при все това упорито продължаващ да се бори под градушка от протестиращи полици. Дьониз, която знаеше как стоят нещата, най-после наруши мълчанието и с умоляващ глас прошепна:

— Господин Бура, не упорствувайте повече. Оставете ме да уредя въпроса.

Той я прекъсна с яростен жест.

— Млъкнете! Това не засяга никого… Вие сте добра, девойка, и зная, че вгорчавате живота на този човек, който си въобразява, че може да ви купи, като моята къща. Но как бихте отвърнали, ако ви посъветвах да кажете „да“? Вие, разбира се, бихте ме изпратили по дяволите… Затуй, щом казвам „не“, не си пъхайте носа в чуждите работи.

Каретата опря пред вратата на гробището, и старецът слезе от нея с Дьониз. Гробницата на семейство Бодю се намираше в първата алея наляво. Церемонията завърши в няколко минути. Жан отведе настрана чичо си, който вторачено и тъпо гледаше зиналата яма. Хората се пръснаха по съседните гробове. Под калносивото небе лицата на всички тези лавкаджии, придобили малокръвие в усойната влага на приземните етажи, изглеждаха болезнено грозни. Когато спуснаха тихо ковчега в гроба, пъпчивите им бузи побледняха, носовете, изострени от анемия, клюмнаха, а изхабените от цифри очи, притворени с пожълтели от болна жлъчка клепачи, се извърнаха настрани.

— Всички ние би трябвало да легнем в тази яма — каза Бура на стоящата до него Дьониз. — В лицето на малката погребваме целия квартал… О, сега разбирам: старата търговия може да последва белите рози, които хвърлят в гроба.

Дьониз отведе у дома чичо си и Жан с траурна карета. Това бе за нея потресно печален ден. А сега я тревожеше и бледността на Жан; предположила, че причината е някаква нова любовна история, тя отвори кесията си, за да пресече излиянията му. Но той поклати и отказа; този път работата била сериозна: племенницата на много богат сладкар не приемала от него дори букетче теменужки. След обяд Дьониз отиде за Пепе при госпожа Гра и тя заяви, че той е пораснал и ето защо повече не може да го държи при себе си. Нова грижа: сега трябваше да търси колеж и вероятно да се раздели с малкия. А когато доведе Пепе у чичо си Бодю, сърцето й се сви от болка при вида на нямото отчаяние, царящо в „Стария Елбьоф“. Магазинът бе затворен; чичото и лелята седяха в малкия салон, където дори бяха забравили да запалят газта, въпреки че бе мрачен зимен ден. В къщата, опустошена от продължително разорение, нямаше жива душа, освен тях двамата. Мракът в ъглите на стаята сякаш се беше сгъстил повече след смъртта на дъщеря им; това бе последният удар, който трябваше да срине окончателно вехтите проядени от влага греди. Смазаният от скръб старец неспирно тъпчеше около масата все с оная походка на нищо невиждащ затъпял човек, с каквато вървеше след катафалката; лелята също мълчеше, отпуснала се безсилно на стола; страшна бледност покриваше лицето й, сякаш бе смъртно ранена и кръвта й капка по капка изтичаше. Те дори не заплакаха, когато Пепе ги целуна шумно по студените бузи. Дьониз се задъхваше от сълзи.

Същата вечер Муре извика Дьониз, за да обсъдят с нея новия модел на детска дреха, която искаше да пусне в продажба — комбинация на шотландски и зуавски костюм. Треперейки от жалост, потресена от всички видени в този ден страдания, Дьониз не се сдържа и заговори с Муре за Бура за този повален в праха бедняк, когото възнамерявали окончателно да сразят. Но едва дочул името на търговеца, Муре избухна. Старият щурак, както той наричаше Бура, тровел живота му, помрачавал тържеството му с идиотското си упорство, като отказвал да продаде жалката къщурка, която с разсъхналата си мазилка замърсявала стените на „Дамско щастие“. В целия масив от сгради, тя бе единственото звено, все още отстояващо своята неприкосновеност. Работата се превърна в същински кошмар; всеки друг, освен Дьониз, който би посмял да се застъпи за Бура рискуваше да бъде изхвърлен навън, такова болезнено желание изпитваше Муре да срине колибата с ритници. Какво още искали от него? На какво основание го принуждавали да търпи такава развалина в съседство с „Дамско щастие“? Та тя била обречена да изчезне, за да стори път на магазина. Толкова по-зле за стария глупак! И Муре припомни предложенията си: нали бил готов да му даде сто хиляди франка! Нима това не било достатъчно? Той не търгувал, а просто плащал колкото искат от него; но нека Бура прояви разбиране, нека го остави да завърши започнатото дело! Нима някой се опитва да спре летящите парни локомотиви? Дьониз го слушаше със сведени очи, не намирайки никакви доводи, освен ония, които й подсказваше сърцето. Старецът бил грохнал, би трябвало да дочакат смъртта му, в противен случай фалитът щял да го довърши. Но Муре възрази, че вече не е в състояние да задържа хода на събитията: с работите на Бура се бил заел Бурдонкл: дирекцията решила да приключи с тях. И тя не можа да възрази нищо, въпреки дълбокото състрадание, което изпитваше към тези скъпи на сърцето й хора.

След тягостното мълчание Муре пръв заговори за семейство Бодю. Започна с искрените си съжаления за загубата на дъщеря им. Прекрасни хора, безупречно чисти, но вечно преследвани от несполуки. После привлече предишните си аргументи: всъщност сами били виновни за нещастието си: не трябвало така упорито да се вкопчват в тази съборетина — старата търговска система; нищо чудно, ако скоро и къщата се срути върху главите им. Двадесет пъти вече предричал това и Дьониз навярно си спомняла как й заръчвал да предупреди чичо си, че ако продължава да държи на своето, го очаква разорение. И катастрофата се разразила, така че вече никой на света не можел да я спре. Безсмислено било да изискват от него нови жертви, за да спаси квартала. Но дори и да имал глупостта да затвори „Дамско щастие“ на негово място неминуемо щял да се появи друг голям магазин, защото сега идеята за създаване на такива магазини се носела из въздуха. Решаващата роля в икономиката принадлежала на фабричните и индустриалните градове: такъв бил духът на времето, помитащ от лицето на земята извехтелите остатъци от миналото. Муре постепенно се увлече и красноречиво и страстно почна да се отбранява срещу ненавистта на неволните си жертви, срещу надигащите се около него обвинения и жалби на собствениците на дребни умиращи предприятия. За какъв дявол да съхраняват мъртъвците — тях трябвало да ги погребат; и той с решителен жест ги запрати в земята, запокитвайки в общата яма труповете на обречената търговия; нейните разложени вонящи останки били истински позор за слънчевите улици на новия Париж. Не, не, той не чувствувал угризения, просто изпълнявал задачата, стояща пред неговото време, и Дьониз добре знае това, защото обича живота с много вярно чувство за крупните начинания, осъществявани при широка публицистична гласност. Тъй говореше той, а тя го слушаше и като не намираше що да отвърне, отдалечи се с болка и смут в душата.

Тази нощ Дьониз така и не затвори очи, терзаеше я мъчителна безсъница, пронизана от кошмари, и тя се мяташе в леглото. Виждаше се като малко момиченце; наблюдаваше в бащината си градина във Валон как синигерчетата изяждат паяците, и как паяците на свой ред изяждат мухите, и безутешно ридаеше. Действително ли така необходими са смъртта, наторяваща земята и тази борба за съществуване, която тласка живите твари към кланицата на вечното изтребление? После отново се видя пред гроба, където спуснаха тялото на Жьонвиев, видя чичо и леля си, сами в мрака на смълчаната трапезария. В дълбоката тишина, сред мъртвешкия покой, отведнъж се раздадеше глух тътен на пропадащи стени; къщата на Бура се сгромоляса като подмита от наводнение. Отново настъпи зловеща тишина и пак се дочу нов тътен, след него втори, после трети: Робино, „Бедоре и сестра“, Ванпуй, олюлявайки се, рухваха един след друг, дребната търговия в квартала Сен Рош изчезваше под ударите на невидима кирка с внезапните трусове на разтоварвани гальоти. И Дьониз се събуди, пронизвана от остра болка. Боже мой! Колко страдания! Нещастни семейства, самотни старци, изхвърлени на улицата, потресаващи трагедии на разорението! И никого не можеше да спаси, дори съзнаваше, че всичко се развива закономерно, че всички тези утвърждаващи живота жертви са нужни за изцелението на Париж в бъдните години. На разсъмване Дьониз се успокои; тя лежеше с отворени очи, в които се бе утаила дълбока тъга и примирение, и гледаше към прозореца, през чиито стъкла се прокрадваше светлина. Да, неизбежна беше тази дан на кръвта; всяка революция изисква своите мъченици, всяко движение напред се осъществява по трупове. Преди я измъчваше страхът пред възможността да се окаже зъл гений в гибелта на своите близки; но сега това чувство като че ли отстъпи място на дълбоко съжаление при вида на неотвратимите злини, които както изглежда са родилни мъки пред появата на всяка нова генерация. Дьониз страстно желаеше да облекчи тия страдания и с неизменния инстинкт на всяка добра душа, тревожно се питаше как да изтръгне от окончателна гибел макар само своите близки.

Сега пред нея се възправи образът на Муре с вдъхновено лице и с ласкав поглед. Разбира се, той нищо не би й отказал; и бе уверена, че ще се съгласи с всяко разумно обосновано обезщетение на загубите. Тя дълго размишляваше над постъпките му и безкрайните въпроси и отговори, с които измъчваше мозъка си, внесоха сянка в ясния поток на мисълта й. Известен й бе целият негов живот, знаеше, че връзките му бяха изградени върху сметки, че всякога бе експлоатирал жените и търсеше любовници само за да прочистват пътя му — та нали чрез приятелството си с госпожа Дефорж целеше единствено да спечели барон Хартман; знаеше за всички негови увлечения, за случайните срещи с всевъзможни Клари, за купените тротоарки, заплащани и после захвърляни на улицата, подобно на толкова други. Ала тези увлечения на авантюрист в любовта, някога предмет на одумки в магазина, бледнееха пред неговия талант и ореол на победител. Той бе олицетворение на съблазънта. Но тя не можеше да му прости онова довчерашно притворство, оная студена пресметливост в любовта, която тъй изкусно прикриваше под маската на външна любезност. Сега обаче, когато Муре страдаше заради нея, тя не изпитваше към него неприязнено чувство. Тези страдания го извисяваха в нейните очи. Когато го виждаше как се терзае, заплащайки жестоко презрението си към жените, струваше й се, че вече е очистен от своите предишни грехове.

В това утро Дьониз издействува от Муре напълно законните според нейното схващане компенсации, които той се задължаваше да изплати на Бодю и Бура когато те сложат оръжие. Изминаха няколко седмици. Дьониз почти всеки следобед се отбиваше у чичо си за няколко минути, стараейки се със своя смях и със своята жизнерадост да посъживи мрачния дом. Особено я безпокоеше леля й, застинала след смъртта на Жьонвиев в нямо вцепенение; изглеждаше, че силите й я напускат с всеки час; а когато я запитваха за самочувствието й, смаяна отвръщаше, че съвсем не страда, а просто я наляга дрямка. Съседите клатеха глава: клетата жена, казваха си те, дълго не ще страда за дъщеря си.

Веднъж, когато се връщаше от Бодю и вече завиваше на площад Гайон, Дьониз неочаквано дочу отчаян вопъл. Минувачите се устремиха към мястото, отдето идеше викът, обхванати от панически вихър, оня вихър на страх и жалост, който в миг може да развълнува цяла улица. Омнибус с кафява каросерия, един от редовните рейсове между площад Бастилия и предградието Батиньол, свивайки на улица Ньов Сен Огюстен до самия фонтан, бе прегазил човек. Прав на капрата, кочияшът с всички сили теглеше юздите, за да спре своите два черни подплашени коне и силеше ругатни:

— Дявол да те вземе! Дявол да те вземе!… Къде гледаш, проклет зяпльо!

Омнибусът спря. Тълпата наобиколи пострадалия. Случайно се оказа тук и полицай. Кочияшът все още стоеше на капрата и приканваше за свидетели пътниците от горния етаж на омнибуса, които също бяха се изправили, за да видят пострадалия. Кочияшът отчаяно размахваше ръце, и задъхвайки се от ярост, обясняваше на публиката случилото се:

— Като си помисля само… Откъде се взе на пътя ми този дръвник! Влачи се като у дома си! Ти му крещиш, а той се пъха под колелата.

В тази минута някакъв бояджия с четка в ръка дотича от съседната витрина, където работеше и високо извика, заглушавайки уличната врява:

— Не се ядосвай! Видях как проклетникът му ниеден сам се навря под колата!… С главата надолу се хвърля, ето така! Види се и на него животът му е дотегнал!

Дочуха се и други гласове; всички бяха на мнение, че се касае за самоубийство; полицаят състави протокол. Няколко дами с побледнели лица изскочиха от омнибуса и се отдалечиха, без да се обръщат, все още усещайки мекото сътресение, което ги потресе, когато омнибусът прегази тялото. Междувременно се приближи Дьониз, движима както винаги от състрадание, което я заставяше да се намесва във всички улични произшествия — куче ли смажеха, кон ли рухнеше, зидар от покрив ли паднеше. Тя позна злощастникът, който лежеше в безсъзнание на паважа, с окалян редингот.

— Но това е господин Робино! — извика Дьониз в горчива изненада.

Полицаят незабавно разпита девойката. Тя му съобщи името, адреса и професията на пострадалия. Благодарение енергичността на кочияша, омнибусът бе направил завой, и под колелата се бяха озовали само краката на Робино. Ала имаше опасения от счупване и на единия, и на другия. Четирима мъже с готовност пренесоха ранения в аптеката на улица Гайон, а омнибусът в това време бавно потегли.

— А, дявол да го вземе — изруга кочияшът като шибна конете с камшика. — Ама че ден!

Дьониз последва Рюбино в аптеката. Още преди пристигането на лекаря, когото не можеха веднага да намерят, аптекарят заяви, че няма непосредствена опасност и най-добре би било да отнесат болния у дома му, щом живее наблизо. Някой изтича в полицейския участък за носилка, а Дьониз осени щастливата мисъл да избърза напред и да подготви госпожа Робино за страшния удар. Но не малко усилия й струваше да се добере до улицата и да си пробие път сред тълпата, струпала се пред входа на аптеката. Тълпата, както всякога жадна за кървави зрелища, растеше ежеминутно; деца и жени се приповдигаха на пръсти, стараейки се да устоят на бруталния натиск от всички страни; и всеки новодошъл посвоему разказваше последната версия: сега това бе някакъв съпруг, когото любовникът на жената изхвърлил през прозореца.

На улица Ньов де Пти Шан Дьониз отдалече съгледа госпожа Робино, застанала на прага на своя магазин. Възползувайки се от това обстоятелство, Дьониз се спря и заговори с нея, като същевременно обмисляше как по-внимателно да й съобщи ужасната новина. В магазина цареше безредие и немара — зрими следи от последните схватки на умиращата търговия. Това бе отдавна предвиденият изход на голямата битка между двете конкуриращи се копринени материи; коприната „Парижко щастие“ смаза противника си след новото намаление на цената с пет сантима; сега тя се продаваше по четири франка и деветдесет и пет, а коприната на Гожен бе намерила своето Ватерло. От два месеца Робино, крайно изтощен, живееше като в ад, лавирайки всячески, за да избегне открития фалит.

— Видях как мъжът ви прекоси площад Гайон — прошепна Дьониз, решила най-после да влезе в магазина.

— Ах, сега, нали?… Очаквам го, вече трябваше да бъде тук. Сутринта дойде господин Гожан и излязоха заедно.

Тя, както винаги, бе очарователна, приветлива и весела; но напредналата й бременност вече я уморяваше; младата жена изпитваше някаква неувереност, сякаш бе загубила почва под нозете си, а всички тези търговски дела, тръгнали на поразия, отблъскваха изтънчената й натура. „И защо е всичко това?“ — често се питаше тя. — „Не би ли било по-разумно да се живее спокойно в малко жилище, пък макар и само с хляб?“

— Мило дете — подхвана госпожа Робино с тъжна усмивка — ние няма какво да крием от вас… Работите не вървят добре, за бедния ми мъж вече няма покой. И днес дори този Гожан го измъчи заради някакви просрочени полици… Просто умирам от безпокойство, когато остана тук сама.

Госпожа Робино като че поиска да се върне към вратата, но Дьониз я възпря. Дочула шум на приближаваща се тълпа, Дьониз се досети, че носят ранения и че зад тях идат любопитните, нежелаещи да изпуснат такова зрелище. И девойката заговори, макар и с пресъхнало гърло и безсилна да намери утешителните думи.

— Не се страхувайте, няма нищо опасно… Да, видях господин Робийо, случи се беда с него… Сега ще го донесат, не се тревожете, умолявам ви.

Младата жена я слушаше, мъртвешки бледа и още не разбирайки, какво се бе случило с мъжа й. Улицата се изпълни с хора, кочияшите на спрелите файтони ругаеха, а мъжете вече положиха носилката пред вратата на магазина и се опитаха да отворят двете й остъклени крила.

— Да, неголяма беда — продължаваше Дьониз, решила да прикрие опита за самоубийство. — Стоеше на тротоара и омнибусът го събори… О, само нозете му прегази! Отидоха за лекар. Не се безпокойте.

Госпожа Робино трепереше като в треска. Извика веднъж-дваж, после млъкна, отпусна се на колене до носилката, и с треперещи ръце отметна завивките. Мъжете, донесли Робино, стояха наоколо, готови отново да го отнесат, когато най-после издирят лекаря. Никой не се решаваше повече да докосне пострадалия: беше дошъл в съзнание и сега при най-малко движение изпитваше ужасни болки. Когато видя жена си, две големи сълзи се търколиха по бузите му. А тя го целуваше, ридаейки горчиво, и не снемаше очи от него. Блъсканицата на улицата продължаваше; народът се тълпеше като пред забавно зрелище, очите блестяха възбудено, шивачки, измъкнали се от ателиета, едва не разбиха стъклата на витрините, тъй неудържимо бе желанието им всичко да видят. За да се избавят от това трескаво любопитство, и преценила, че е неразумно да остави магазина отворен, Дьониз реши да спусне металическите щори; сама завъртя ръкохватката, механизмът тъжно и пронизително заскърца и железните плоскости бавно се спуснаха, като тежка завеса след последния акт на трагедия. А когато влезе в магазина и хлопна след себе си малката сводеста врата, Дьониз видя в бледата светлина, проникваща през двете звездообразни отверстия в железните щори, че госпожа Робино все още държи ранения в обятията си. Доведеният до упадък магазин изглеждаше като да бе потънал в непрогледен мрак и само двете звездички проблясваха, над тази жертва на внезапна и толкова, жестока улична катастрофа.

Накрая госпожа Робино си възвърна способността да говори:

— О, мили, мили, мили мой!

Повече не бе в състояние да изрече нито дума. А Робино, задъхвайки се, й призна всичко; измъчваха го угризения при вида на жена му, която стоеше пред него на колене, притиснала към носилката натежалия си корем. Когато не се движеше, той чувствуваше само палещо олово в нозете си.

— Прости ми, не бях на себе си… Моят пълномощник ми каза у Гожан, че на следващия ден ще бъда обявен в несъстоятелност: пред мен затанцуваха огньове, сякаш горяха стени… а после вече нищо не помня; вървях по улица Мишодиер и си представях, че продавачите от „Дамско щастие“ ми се надсмиват и че тази чудовищна търговска къща ме смазва… И когато омнибусът свърна към моята страна, досетих се за Лом и за ръката му и се хвърлих под колелата…

Госпожа Робино бавно се отпусна на пода, потресена от признанията му. Боже мой! Искал да свърши със себе си! Тя улови за ръка Дьониз, която се бе навела над нея, развълнувана до глъбините на душата си от тази сцена. Обезсилен от преживяното вълнение, раненият отново изгуби съзнание. А докторът все не идеше. Двама мъже вече напразно бяха обиколили целия квартал; след тях и вратарят бе хукнал да го дири.

— Успокойте се — машинално повтаряше Дьониз, задавяйки се от ридания. — Успокойте се!

Госпожа Робино седеше на пода, притиснала буза към ремъка на носилката, където лежеше мъжът й; повече не можеше да мълчи:

— О, представете си… Заради мен искал да умре. Непрекъснато ми повтаряше: „Ограбих те, парите бяха твои!“ Дори нощем бълнуваше за тия шестдесет хиляди франка; събуждаше се целият в пот, казваше, че е негодник, че когато човек няма глава на плещите си, не бива да рискува чужди пари… Знаете, той всякога е бил нервен и всичко взема присърце. Накрая започнаха да му се явяват такива ужаси, че се страхувах за него: струвало му се, че ме вижда на улицата в дрипи, с протегната за милостиня ръка… А така ме обичал, така искал да ме направи богата, щастлива…

Обръщайки се, тя забеляза, че Робино лежи с отворени очи и пресекливо продължи:

— Ах, скъпи, защо направи това?… Значи, ме смяташ за много недостойна. А за мен е все едно дали сме разорени. Стига всякога да бъдем заедно — в това е щастието. Остави ги — нека вземат всичко. А ние ще заминем нейде далече, където повече не ще чуеш да се говори за тях. Ще започнеш да работиш и ще видиш, как всичко ще тръгне добре.

Тя отпусна глава, челото й почти докосваше бледото лице на ранения; сега и двамата мълчаха, потиснати от мъката им. Настъпи тишина; магазинът изглеждаше заспал, вцепенен в припадналия здрач; а през тънкото желязо на щорите долиташе уличният шум — там, съвсем наблизо, протичаше животът на деловия Париж, тътнеха екипажи и по тротоарите бързаха минувачи. Дьониз непрестанно надничаше към малката врата, водеща във вестибюла.

— Докторът! — извика тя най-сетне.

Вратарят го въведе в помещението — бе млад човек с живи очи. Предпочете да прегледа пострадалия веднага, преди да го поставят на легло. Оказа се, че е счупен левият крак, малко над глезена, но фрактурата била проста, така че не следвало да се опасяват от никакви усложнения. И вече искаха да пренесат Робино в спалнята, когато ненадейно се появи Гожан. Дошъл бе да съобщи резултатите от последния предприет от него, безуспешен опит между впрочем, — обявяването в несъстоятелност било неизбежно.

— Какво има? — прошепна той. — Какво се е случило?

С две думи Дьониз му разказа всичко. Той явно се смути. Но Робино тихо произнесе:

— Не ви се сърдя, макар, отчасти да сте виновен.

— О, господи! — възкликна Гожан. — Ние с вас, драги, чини ми се сме твърде рехави… А и аз, знаете, нямам повече от вас тупе да се боря.

Вдигнаха носилката. Раненият намери все още сили да каже:

— Не, не, тук не биха устояли и много по-яки от вас… Разбирам такива стари дебелоглавци, като Бура и Бодю, да загинат в сражението; но ние сме още млади и трябва да приемем новото развитие на нещата!… Не, Гожан, дошъл е краят на стария свят.

Отнесоха го. Госпожа Робино горещо целуна Дьониз и в поривността й се усещаше едва ли не радост, че се е избавила от товара на тези непоносими дела! А Гожан, който излизаше заедно с Дьониз, й призна, че бедният дявол Робино всъщност е прав. Безсмислено било да се бориш срещу „Дамско щастие“. Що се отнасяло лично до него, чувствувал се изгубен, ако така или иначе не му простят. Вече вчера скришом бе направил постъпки пред Ютен, който в близките дни се готвеше да отпътува за Лион. Но Гожан не разчиташе на успех и се опита да спечели разположението на Дьониз, за чието влияние несъмнено знаеше.

— Дявол го взел — продължи той, — толкова по-зле за производството! Ще ме вземат на подбив, ако се разоря заради чужди интереси, докато всеки фабрикант се старае да пуска стоката си по-евтино от другите. Ей богу, права бяхте, когато казвахте, че промишлеността трябва да върви в крак с прогреса, че трябва да се подобри организацията на труда и се въведат нови методи. Всичко ще се уреди, само потребителят да бъде задоволен.

Дьониз с усмивка отвърна:

— Идете да го кажете лично на господин Муре… Посещението ви ще му достави удоволствие; той не е злопаметен, особено ако му приспаднете дори и сантим на метър.

Госпожа Бодю умря през януари, в ясен слънчев ден. Вече от две седмици не слизаше в магазина, който пазеше надничарка. По цели дни седеше в леглото, опряла гръб на възглавниците. На бледото й неподвижно лице живееха само очите; изправила глава, тя гледаше през прозрачните пердета „Дамско щастие“, вън на отсрещната страна.

Втренчената неподвижност на погледа й потискаше стареца и той неведнъж бе поискал да пусне щорите. Но жена му с умоляващ жест го спираше, желаейки да гледа своя враг до последния си дъх. Та това чудовище й бе отнело всичко на света — и магазина, и дъщеря й; самата тя сега бавно умираше ведно със „Стария Елбьоф“; губеше жизнените си сили, както и магазинът губеше клиентите си; и в деня, когато той захърка в агония, тя издъхна. Почувствувала приближаването на смъртта, успя още да помоли мъжа си да разтвори двата прозореца. Навън бе топло, веселите слънчеви лъчи позлатяваха „Щастието“, а мрачната стая на стария дом тънеше във влага и студ. Неподвижният поглед на госпожа Бодю бе прикован към победоносната величествена сграда, сияеща с огледалните си прозорци, зад които в бесен галоп се носеха милиони. Очите й бавно помръкнаха и когато смъртта окончателно ги угаси, дълго още останаха широко отворени и продължаваха да гледат, удавени в сълзи.

Отново цялата разорена дребна търговия в квартала тръгна след погребалната катафалка. Тук бяха и братята Ванпуй, мъртвешки бледи след декемврийските платежи, струващи им невероятни и занапред вече невъзможни усилия, и Бедоре, глава на фирмата „Бедоре и сестра“, опиращ се на бастун и чието жлъчно страдание значително се бе влошило от тревоги през последно време. Делиниер вече бе получил сърдечна криза; Пио и Ривоар крачеха мълчаливо, отпуснали глави като обречени. И никой не се осмеляваше да попита за отсъствуващите — за Кинете, за госпожица Татен и за мнозина други, които ежедневно погиваха, изчезваха, отнасяни от потока на разорението, не говорейки вече за Робино, прикован към леглото със счупен крак. Затова пък всички заинтересовано си припомняха един на друг новите жертви, вече засегнати от обществения бич; парфюмерът Гроние, модистката госпожа Шадьойл, цветарят Лакасан, обущарят Нод. Те все още се държаха, макар оборени от тревожно предчувствие за неминуема гибел. Бодю крачеше след катафалката все със същия ход на зашеметен вол, както и при погребението на дъщеря си, а в първата траурна кола седеше Бура, очите на стареца мрачно проблясваха под рошавите вежди, и в полумрака косите му белееха като сняг.

Дьониз преживяваше трудни дни. Тревогите и умората през последните две седмици я бяха изтощили. Трябваше да настани Пепе в колеж, а и Жан й създаваше немалко грижи; беше безпаметно влюбен в племенницата на сладкаря и помоли сестра си да поиска за него ръката й. После смъртта на леля й. Тези последвали едно след друго сътресения се бяха отразили зле върху девойката. Муре отново я увери, че е изцяло на услугите й; всичко, което намислела да предприеме, за да окаже помощ на чичо си, а и на други, щяло да намери одобрението му. Когато узна, че Бура е изхвърлен на улицата, Бодю затваря магазина си, Дьониз една сутрин дълго разговаря с Муре, а след закуска изтича да ги навести, с надеждата да облекчи участта пък макар само на тези двама несретници.

Бура стоеше неподвижно на улица Мишодиер, на тротоара срещу къщата си, от която го бяха изгонили чрез добре замислен от юристите ход: тъй като притежаваше негови полици, Муре без усилие изиска обявяването в несъстоятелност на стария търговец на чадъри, а после на търга купи за петстотин франка правото му на аренда; по този начин твърдоглавият старец се бе оставил да му вземат за петстотин франка онова, което не искаше да изпусне из ръце за сто хиляди. Архитектът, дошъл с цял отряд работници, бе принуден да повика полицейския комисар, за да изтръгне стареца от дома му. Стоката беше разпродадена, покъщнината изнесена от стаите, а той упорито седеше в ъгъла, където обикновено спеше и откъдето от съжаление не се решаваха да го изгонят… Но работниците вече започнаха да разкриват покрива над главата му. Потрошените керемиди се изхвърляха, таваните пропадаха, стените се огъваха, а той продължаваше да седи сред развалините, под старите оголени греди. Накрая повикаха полицията и Бура, ще не ще, трябваше да си отиде; на следващото утро отново се появи на тротоара, след като бе пренощувал в една от мебелираните стаи, давани под наем в съседната къща.

— Господин Бура — тихо го повика Дьониз.

Той не я чу. Горящите му очи поглъщаха работниците, чиито кирки вече се стоварваха върху фасадата на къщурката.

През празните прозорчета сега се виждаше вътрешността на дома, мизерните стаи и тъмното стълбище, където слънцето не бе прониквало в продължение на две столетия.

— Ах, вие ли сте — каза той най-после, познал Дьониз. — Е, тия крадци си знаят работата!

Дьониз не се осмеляваше да заговори. Вълнуваше я дълбоко жалкият вид на старото огнище и не намираше сили да отвърне очи от покритите с плесен ронещи се камъни. Горе, в един от ъглите на тавана на някогашната си стая, видя черните неравни букви на името „Ернестин“, написано с пламък на свещ; и в нея тутакси възкръсна споменът за преживяваните в тази килийка дни на лишения, спомен породил в душата й дълбоко съчувствие към всички страдащи. Работниците, възнамерявайки да съборят отведнъж цяла стена, решиха да нанесат удара в основата й. Стената се олюля.

— Ех, де да може всички да смаже! — диво изръмжа Бура.

Разнесе се страшен трясък. Уплашените работници побягнаха към улицата. Падайки, стената разтърси и повлече след себе си цялата развалина. Очевидно, къщурката, осеяна с пукнатини, вече не можеше да устои; един тласък бе достатъчен, за да я разцепи отгоре до долу. Такъв бе печалният край на този дом, затънал в тиня, прогизнал от дъждовете. Нито една дъсчица не оцеля; на земята лежеше само купчина отломъци, прах на миналото, изхвърлен на улицата.

— Боже мой! — извика старецът, като че ударът го бе поразил в самото сърце.

Така и замря, разтворил уста; никак не бе очаквал, че всичко ще свърши тъй бързо. Стоеше неподвижно и гледаше димящата рана, празното пространство до страничната стена на „Дамско щастие“, което най-после се бе избавило от позорния израстък. И тъй, мушицата бе смазана. Това бе последната победа над упоритата съпротива на безкрайно малките величини — сега целият квартал бе завоюван и покорен. Струпалите се минувачи разговаряха високо с работниците, които не скриваха отвращението си от такива извехтели сгради; годни само да осакатяват хора.

— Господин Бура — Повтори Дьониз, като се опита да го отведе настрана, — знайте, че няма да ви изоставят. Всички ваши нужди ще бъдат задоволени.

Той изправи глава.

— От нищо не се нуждая… Те ви изпращат, нали? Е, добре, предайте им, че дядо Бура е все още корав и ще си намери работа, където поиска… Да! Наистина, добре измислено — да предлагаш милостиня на хора, които убиваш!

— Моля ви, съгласете се, не ме огорчавайте — настоя Дьониз.

Но той упорито разтърси рошавата си глава.

— Не, не, свършено е, сбогом… Бъдете щастливи, млади сте, полага ви се; и не пречете на старите да си отидат с убежденията си.

Хвърли последен поглед върху купчината развалини, а после тежко запристъпя нататък. Дьониз проследи гърба му, мяркащ се някое време сред тълпата минувачи. Но старецът свърна зад ъгъла на площад Гайон и се скри от погледа й.

Дьониз постоя няколко секунди неподвижно с блуждаещ поглед. После влезе у чичо си. Търговецът беше сам в мрачния дюкян. Прислужницата идваше само сутрин и вечер, за да сготви нещо и да му помогне да отвори и затвори капаците на прозорците. Прекарваше часове в пълно усамотение и често по цели дни никой не го обезпокояваше; а когато се случеше клиентка да влезе в магазина, объркваше се и в смущението си не намираше нужната стока. В полумрака, в дълбокото безмълвие на опустелия дом, той неуморно тъпчеше назад и напред със същите тежки крачки както на погребенията, подчинявайки се на някаква болезнена потребност да се движи, сякаш искаше да приспи скръбта си.

— По-добре ли сте, чичо? — запита Дьониз.

Той за миг се спря, после отново започна да крачи от касата до тъмния ъгъл.

— Да, да, много добре… благодаря.

Дьониз затърси подходяща тема за разговор, за да го развлече, опита се да намери ласкави, ободряващи думи, но нищо не й идеше на ум.

— Чухте ли шума? Сринаха къщата.

— А, наистина — промълви той учудено. — Трябва да е било къщата… Усетих, как затрепери земята… Когато ги видях сутринта на покрива, веднага затворих вратата.

И той направи някакъв неопределен жест, сякаш искаше да каже, че всичко това повече не го интересува.

Всеки път, стигайки до касата, Бодю поглеждаше празната, облечена в изтъркано кадифе скамейка, на която бе протекло детството на жена му, а после и това на дъщеря му. А когато неспирният вървеж го отвеждаше в другия край на помещението, гледаше тънещите в мрак рафтове, където лежаха няколко топа плесенясало, полуизгнило сукно. Такъв изглеждаше сега осиротелият му дом; ония, които старецът обичаше, бяха изчезнали, търговията му бе погинала позорно и под тежестта на постигналите го нещастия бродеше сам с мъртво сърце и с потъпкана гордост. От време на време вдигаше очи към опушения таван, вслушваше се в тишината, долитаща от полумрака, на малката трапезария — семейното кътче, където някога обичаше всичко, дори и спарения въздух. Ни един полъх не трепваше в този дом на запустение и тъга, и тежките равномерни стъпки на стареца отекваха шумно в безмълвието, сякаш ходеше по надгробните плочи на своите любими.

Накрая Дьониз се реши да заговори:

— Чичо, не би следвало да оставате повече тук, трябва да вземете някакво решение.

— Така е, но какво мога да сторя? — отвърна той, като продължи да върви. — Опитах се да продам магазина, никой не се яви… Боже мой! Една сутрин ще го заключа и ще тръгна накъдето очите ми видят.

Тя знаеше, че може да не се опасява от обявяване в несъстоятелност. Вземайки под внимание жестокия удар, постигнал стареца, кредиторите бяха решили да преминат към доброволно споразумение. Но след изплащане на всички дългове чичо й неминуемо щеше да се окаже на улицата.

— А какво ще правите после? — прошепна тя, като затърси пролука към предложението, което не се осмеляваше да изрече.

— Не зная — отвърна той. — Все някой ще ме приюти.

Сега бе изменил посоката: крачеше от трапезарията към прозореца и всеки път се взираше в жалките витрини, от които лъхаше пустота. Дори не вдигаше очи към тържествуващата фасада на „Дамско щастие“, която в цялото свое архитектурно великолепие се простираше наляво и надясно, до двата края на улицата. Бодю бе съвършено смазан, не изпитваше вече никаква нужда да възроптае.

— Чуйте, чичо — смутено подхвана най-после Дьониз, — за вас, може би, ще се намери място…

И продължи, запъвайки се:

— Натовариха ме… да… натовариха ме да ви предложа инспекторска служба.

— А къде? — запита Бодю.

— Боже мой! Ами че там, отсреща… При нас… Шест хиляди франка и лека работа.

Бодю рязко се спря пред нея. Но вместо да избухне, от което тя се опасяваше, старецът побеля като платно, обезсилен от мъчително вълнение и от съзнание за своята обреченост.

— Там отсреща… отсреща — произнесе той глухо няколко пъти. — Искаш да се заловя на работа отсреща?

Заразена от вълнението му, Дьониз мълчеше. Припомни си дългата борба между двата магазина, преживя отново погребението на Жьонвиев и на госпожа Бодю, а пред умствения й взор се мерна „Стария Елбьоф“, повален на земята и стъпкан от „Дамско щастие“. И само при мисълта, че чичо й би се разхождал там с бяла вратовръзка, сърцето й се сви от жалост и възмущение.

— Помисли си, Дьониз, дете мое, възможно ли е това? — каза просто той и скръсти жалките си, треперещи ръце.

— Не, не, чичо! — извика тя в порив на искрено състрадание. — Там би било зле за вас… Моля ви, простете ми!

Той отново започна да снове напред-назад и тежките му стъпки отново разтърсиха гробната тишина на дома. Когато тя си отиде, старецът продължи да крачи, обхванат от оная неутолима жажда за движение, свойствена на изпадналите в отчаяние хора, които кръжат на едно място, безсилни да се изтръгнат от омагьосания кръг.

Дьониз и тази нощ не затвори очи. И осъзна цялата своя безпомощност. Дори и на най-близките си не можеше с нищо да помогне. Очевидно съдено й бе докрай да остане проста свидетелка на непобедимото дело на живота, който се нуждае от смъртта, за да се възражда до безкрай. Дьониз не се съпротивляваше повече, примирила се с този закон на борбата, но нейното женско сърце се изпълваше с дълбока жал и братска нежност при мисълта за страдащото човечество. Тя самата отдавна вече бе повлечена от колелата на гигантската машина. Та нали бе минала през изпитанията! Нали и нея бяха изтезавали, преследвали, оскърбявали! Дори и сега понякога изпадаше в ужас, когато съзнаваше, че е станала галеница на съдбата само благодарение щастливото стечение на обстоятелствата. Защо именно тя, тъй невзрачната? Защо малката й ръка тъй неочаквано беше придобила такава власт над това чудовище? А силата, която помиташе всичко по своя път, отнасяше и нея самата, макар да й бе съдено да стане оръдие на отмъщението. Муре бе изобретил този механизъм за унищожение на хора, чийто безпощаден ход я възмущаваше; той беше осеял квартала с развалини, като ограбваше едни, и убиваше други; и въпреки това го обичаше заради величието на неговото дело, обичаше го все повече и повече за всяка нова проява на съзидателната му мощ, макар да я задавяха сълзи при вида на неотвратимите страдания на победените.