Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Au Bonheur des Dames, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Steis (2014 г.)

Издание:

Емил Зола. Дамско щастие

Френска, първо издание

Издателство „Атлантис“, София, 1991

Коректор: Диана Караянчева

Технически редактор: Диана Караянчева

Художник: Емануела Цонева

 

Дадена за набор м. септември 1990.

Подписана за печат м. декември 1990.

Формат 84X108/32

Печ. коли 28,50 Изд. коли 24,15.

ДФ „Бряг-принт“ — Варна

 

При оформлението на корицата е използван фрагмент от картината на Едуар Мане „Закуска на тревата“, 1863

История

  1. — Добавяне

XIV

В лъчите на февруарското слънце улица Десети Декември със своите бели, току-що измазани къщи и остатъци от скели пред някои още незавършени сгради изглеждаше съвсем нова. Широк поток от екипажи победоносно шествуваше по заливания в слънце булевард, прорязал влажния сумрак на стария квартал Сен-Рош. Между улиците Мншодиер и Шоазьол напираше тълпа, блъскаха се хора, възбудени от реклами, които цял месец разгаряха въображението им; разтворили в захлас уста, зяпльовците пулеха очи пред монументалната фасада на „Дамско щастие“, чието тържествено откриване, съпроводено с голяма изложба на бельо, беше предвидено за този понеделник.

Фасадата радваше окото със свежата мазилка и поразяваше с изтънчеността на многоцветната си облицовка, чийто блясък се усилваше от позлатата; самата украса на сградата сякаш говореше за бойката, кипяща търговия, която се извършваше в магазина и привличаше всички погледи като гигантска изложба, пламнала с ярки цветове. Украсата на приземния етаж беше по-скромна, за да не убива ефекта на изложените във витрините материи; долната половина на зданието бе облицована с мрамор с изумруденозеления цвят на морската вода, а ъглите и подпорните стълбове бяха иззидани с черен мрамор, чиято строгост се смекчаваше от позлатени винетки; цялото останало пространство се заемаше от огледални стъкла в металически рамки — само едни стъкла, през които дневната светлина ярко озаряваше в дълбочина галериите и залите. Но колкото по-високо се плъзгаше погледът, толкова по-ослепителни ставаха тоновете. По фриза на приземния етаж пъстрееше мозайка, гирлянди от червени и сини цветя се редуваха с мраморни плочи с изсечени по тях наименования на различни стоки и чиято безкрайна лента опасваше цялото исполинско здание. Долната половина на първия етаж бе облицована с глечосани тухли и също служеха за основа на широки огледални стъкла, стигащи до самия фриз. Този фриз представляваше позлатени щитове с гербове на френски градове, редуващи се с теракотни украшения, чиято глазура съответствуваше на светлите тонове по долната половина на етажа. И накрая, под самия покрив, се простираше корниз, сякаш събрал в себе си всички ярки цветове на фасадата; мозайката и фаянсът се появяваха тук в по-топли багри; водосточните тръби бяха направени от гравиран позлатен цинк, а на покрива се виждаха редица статуи, изобразяващи големите промишлени и търговски центрове на Франция; стройните им силуети се открояваха на синия фон на небето. Особено очароваше публиката главният вход, висок като триумфална арка и също наситен с мозайка, майолика и теракота; над него се извисяваше алегорична група с искряща позлата — жена, обкръжена от рояк смеещи се амурчета, които я обличаха и нежно се притискаха към нея.

Към два часа полицейски отряд разгони тълпата и се заоглежда във всички посоки, за да предотврати струпването на екипажи в улицата. Току-що построеният дворец бе храм, посветен на разточителното безумие на модата. Той господствуваше над целия квартал, покривайки го със сянката си. Драскотината на хълбока му, останала след събарянето на къщурката на Бура, така бързо бе зараснала, че погледът напразно би търсил следи от някогашния израстък; четирите фасади излизаха на четири улици, без никакъв процеп във великолепното им единство. На отсрещния тротоар се виждаше, сега вече затворен, „Стария Елбьоф“. Откакто неговият стопанин Бодю беше влязъл в старчески дом, капаците на прозорците вече не се отваряха и той напомняше зазидана гробница; минаващите оттук екипажи бяха изпръскали с кал сградата, облепена от всички страни с афиши — тия надигащи се вълни на рекламата, които сякаш бяха прощалната шепа пръст, хвърлена в гроба на старата търговия. А насред мъртвата фасада, потъмняла от уличната мръсота и окичена с дрипите на евтиния парижки блясък, се разгъваше като знаме, забито в завоювана земя, грамаден съвсем нов жълт афиш, известяващ с големи букви предстоящия грандиозен базар в „Дамско щастие“. Човек би казал, че след последователните си разширения, исполинът се срамува и се гнуси от тъмния квартал, където някога скромно се беше родил и който по-късно задуши; сега бе обърнал гръб към този квартал с неговите кални тесни улици и бе изложил самодоволното си лице на показ към шумната, залята със слънце улица на новия Париж. Сега той бе такъв, какъвто го изобразяваше рекламата; охранен и израснал подобно на приказния людоед, заплашващ да разкъса с рамене облаците. На пръв план върху афиша улиците Десети Декември, Мишодиер и Монсини, изпълнени с дребни черни човешки фигури, се разширяваха прекомерно, сякаш за да сторят път на клиентелата от целия свят. После като от птичи полет бе изобразена самата сграда на магазина, също в преувеличени гигантски мащаби, с всички нейни стрехи, простиращи се над покритите галерии, със стъклените покриви, под които се очертаваха залите — накратко, пред зрителите, блеснало под слънцето, се разгръщаше море от стъкло и цинк. В далечината се простираше Париж, но Париж смален, сякаш оглозган от чудовището: къщите в съседство с него напомняха жалки колиби, а по-далечните се превръщаха в неясно скицирана гора от комини; дори архитектурните паметници изглеждаха стопени — вляво с две щрихи бе набелязана Парижката катедрала, вдясно едва забележима дъга обозначаваше Дома на Инвалидите, а на заден план се беше свил сконфузен, ненужен никому Пантеонът, не по-голям от лещено зърно. Небосклонът, нахвърлен с черни точици, беше само фон, незаслужаващ внимание и простиращ се от височините на Шатимон до обширните поля, чиито далечини, удавени във фабричен дим, говореха за господството на крупната промишленост.

Навалицата от сутринта растеше неудържимо. Нито един магазин не беше раздвижвал така града с шумотевицата на своите реклами. „Дамско щастие“ изразходваше сега около шестстотин хиляди франка годишно за афиши, обяви и всевъзможни съобщения; броят на разпращаните каталози достигна до четиристотин хиляди; за материите, използувани за мостри, се отделяха годишно повече от сто хиляди франка. Вестниците, стените на сградите и ушите на парижани бяха заливани от реклами, сякаш някаква чудовищно голяма медна тръба неспирно разгласяваше по четирите посоки на света предстоящите грандиозни базари. А сега и самата фасада на магазина, пред която се тълпяха хора, се превръщаше в жива реклама: тя блестеше с позлатения разкош на широките си витрини, в които бяха изложени цели поеми на женското облекло, с обилието на нарисувани, гравирани и изсечени фирмени надписи, като се започне с мраморните плочи на приземния етаж и се свърши с огънатите във вид на арки железни листи над покривите, където можеше да се прочете наименованието на магазина, написано с разноцветни ярки букви и открояващо се рязко на фона на небето. В чест на новите пристройки, цялото здание бе украсено със снопове от знамена; всеки етаж бе обкичен с хоругви и пряпорци с гербовете на главните френски градове, а на самия връх, прикрепени към високи мачти, се развяваха чуждестранни флагове. И накрая долу, зад стъклата на витрините блестеше ослепителната изложба на бельо. Тук цареше такава белота, че тя дори уморяваше очите: вляво комплекти сватбени дарове и планини от спално бельо, вдясно пирамиди от носни кърпи и завеси, разположени във вид на параклис; по-нататък, между провесените на вратата материи — огромни парчета платно, хасе, муселин, устремили се надолу като снежни лавини, бяха поставени модни картини, нарисувани върху син картон, където младоженка или дама в бален тоалет, изобразени в естествен ръст, сладникаво се усмихваха. Кръгът от любопитни не намаляваше — едни си отиваха, други заемаха местата им. Всички бяха прехласнати и желанията се раждаха от само себе си.

Любопитството на тълпата, струпала се около „Дамско щастие“, бе още повече разгаряно от трагичното произшествие, за което говореше цял Париж — пожарът в големия магазин „Четирите сезона“, отворен само преди три седмици от Бутмон близо до Операта. Вестниците изобилствуваха с подробности: пожарът избухнал през нощта вследствие някаква експлозия на газ; изплашените продавачки хукнали към улицата по ризи; Бутмон се държал геройски и сам изнесъл от огъня пет девойки. Впрочем, огромните загуби щели да бъдат напълно възстановени и публиката вече в недоумение свиваше рамене, говорейки, че рекламата действително била великолепна. Но в дадения момент всеобщото внимание бе приковано към „Дамско щастие“, всички бяха възбудени от слуховете за предстоящите базари, които вече заемаха такова значително място в обществения живот. „Наистина, върви му на този Муре!“ Париж приветствуваше неговата щастлива звезда и бързаше да го види сега, когато пламъците съучастнически запокитиха съперника в нозете му; вече изчисляваха печалбите за текущия сезон и се стараеха да определят размерите на човешкия поток, който положително щеше да се устреми към вратите на „Дамско щастие“ след принудителното затваряне на конкурентната фирма. Муре трепна тревожно само за миг, смущаван от мисълта, че негов противник бе жена, госпожа Дефорж, на която отчасти дължеше успехите си. Дразнеше го също финансовата безпринципност на барон Хартман, вложил капитали в двете предприятия. Но особено го ядосваше това, че не беше му хрумнала гениалната идея на веселяка Бутмон, осветил магазина си и поканил свещеник от църквата Сент Мадлен с целия клир. Церемонията действително бе внушителна: тържествената религиозна процесия премина от копринения отдел в отдела за ръкавици и благоволението господне осени дамското бельо и корсетите; макар и не предотвратило пожара, то бе равносилно на милион, изразходван за реклама — такова потресаващо въздействие бе упражнил замисълът на Бутмон върху светската клиентела. От това време Муре мечтаеше да покани архиепископа.

Но ето, че часовникът над входа на магазина удари три. Започваше обичайната следобедна блъсканица, в галериите и залите вече се задъхваха около сто хиляди клиентки. Навън от единия до другия край на улица Десети Декември стояха екипажи, запълнили край Операта цялата задънена улица, на която предстоеше да се влее в бъдещия булевард. Обикновени файтони се смесваха с луксозни каляски, кочияшите чакаха между тях, а конете цвилеха и разтърсваха верижките на мундщуците си, искрящи на слънцето. В отговор на поканите на портиерите те непрекъснато се прегрупираха, и конете сами стягаха редиците си; междувременно пристигаха все нови и нови екипажи. Изплашени пешеходци на тълпи търсеха спасение встрани. Тротоарите, почернели от хора, се губеха в бягащата перспектива на широките прави улици. Между белите къщи се носеше нестихващ шум, из улиците на Париж бурно се люлееше човешката река, обвеяна от мощното, пълно със съблазни дихание на града-исполин.

Застанали пред една от витрините, госпожа Дьо Бов и дъщеря й Бланш разглеждаха с госпожа Гибал изложените полуготови костюми.

— О, погледнете тези костюми по деветнадесет франка и седемдесет и пет сантима! — възкликна тя.

Костюмите, вързани с тясна панделка, бяха така изкусно подредени в картонени кутии, че се виждаше само гарнитурата им, избродирана със сини и червени конци; а в ъгъла на всяка кутия имаше картинка; тя показваше костюма в готов вид, носен от млада дама с осанка на истинска принцеса.

— Боже мой! Та това повече не струва — възрази госпожа Гибал. — Само го вземете в ръка и ще се убедите, че е обикновен парцал.

Сега те се бяха сближили, тъй като граф Дьо Бов, прикован към креслото от пристъп на подагра, бе престанал да излиза от дома; така госпожа Дьо Бов печелеше джобни пари — дребни суми, от които съпругът се оставяше да го лишават, защото съзнаваше, че сега сам се нуждае от снизхождение.

— Да влезем — продължи госпожа Гибал. — Нека видим изложбата им… Нали вашият зет ви определи среща в магазина?

Госпожа Дьо Бов не отговори; устремила поглед, в далечината, тя съзерцаваше дългата редица екипажи, вратцата на които една след друга се отваряха, изхвърляйки все нови и нови клиентки.

— Да — отвърна най-после Бланш вяло. — Пол ще ни потърси в читалнята към четири часа, когато излезе от министерството.

Бяха се венчали преди месец, и след триседмична отпуска, прекарана на юг, Валаньоск току-що се бе върнал на служба. Младата жена, подобно на майка си, беше натежала и някак се бе разплула след омъжването си.

— Но това е госпожа Дефорж! — възкликна графинята, гледайки спрялата пред входа каляска.

— О, мислите ли? — прошепна госпожа Гибал. — След всички тези истории… Тя, вероятно, още оплаква пожара в „Четирите сезона“.

Но дамата действително се оказа Анриет. Тя ги забеляза и с весел вид се приближи към тях, криейки поражението си под маската на светска непринуденост.

— Боже мой, просто ми се поиска да надникна в магазина. Всякога е по-добре сам да се увериш във всичко, нали?… О, ние все още сме добри приятели с господин Муре, макар да разправят, че ми бил страшно сърдит, откакто съм проявила интерес към конкурентната фирма… Едно само не мога да му простя, че поощри брака… знаете, нали — брака на Жозеф с госпожица Дьо Фонтне, моето протеже…

— Как? Нима направи това? — прекъсна я госпожа Дьо Бов. — Какъв ужас!

— Да, драга моя и единствено, за да ни унизи. Познавам го добре, така той искаше да покаже, че нашите светски момичета са добри само за прислужниците му.

Тя се оживи. Приятелките все още стояха на тротоара сред навалицата пред входа. Но човешкият поток постепенно ги увлече, и обхванати от течението, неусетно се озоваха в магазина, като разговаряха все по-високо, за да надвикат гълчавата. И понеже думата дума отваря, започнаха да се разпитват една друга за госпожа Марти. Подочули, че клетият господин Марти след ужасни семейни сцени заболял от мания за величие: черпел с шепи съкровища из недрата на земята, опустошавал златни мини, товарел каруци с диаманти и други скъпоценни камъни.

— Горкият — каза госпожа Гибал, — все по уроци тичаше и винаги тъй бедно облечен; а какъв унизен вид имаше… Ами жена му?

— Сега дояжда някакъв свой чичо — отвърна Анриет; — добър старец, който след овдовяването си се настани при нея. Впрочем, тя трябва да е тук, ще я видим.

Неочаквано зрелище прикова дамите на място. Пред тях в цялото свое великолепие се разстилаше магазинът — най-грандиозният в света, както казваха рекламите. Централната галерия прорязваше зданието по цялата му ширина от улица Десети Декември до улица Ньон Сент Огюстен; вдясно и вляво, подобно на църковни олтари, се простираха по-тесните галерии Монсини и Мишодиер, успоредно на улиците със същите наименования. На места залите се разширяваха като същински площади сред металическата плетеница на висящите стълби и въздушните мостове. Вътрешното разположение беше изменено: сега разпродажбата на оказиони ставаше на улица Десети Декември, отделът за коприна се намираше в средата на сградата, а отделът за ръкавици — в дъното й; в залата Сент Огюстен, от новия параден вестибюл, вдигайки глава, човек можеше да види отдела за спално бельо, прехвърлен от единия в другия край на втория етаж. Броят на отделите бе достигнал цифрата петдесет, при което много нови бяха открити в същия ден; други бяха разширени дотолкова, че за улеснение на продажбата се беше наложило да бъдат разделени на два. Предвид непрекъснатия растеж на търговските обороти числеността на персонала за предстоящия сезон бе доведена до три хиляди четиридесет и пет. Възхитителното зрелище на грандиозната изложба на бельо порази дамите. Бяха се озовали във вестибюла — висока и светла остъклена зала с мозаични плочи; изложените тук евтини стоки задържаха в нея ненаситната тълпа. По-нататък се простираха галериите; те искряха от белота и напомняха далечен северен край, страна на снегове, безкрайна степ, застлана с хермелини, грандиозни ледници, запалени от слънцето. Тук бе изложено същото бельо като онова във външните витрини, но в залата то създавате по-внушително впечатление, сякаш целият този огромен храм бе обхванат от белите пламъци на развихрен пожар. Всичко наоколо беше бяло, всички артикули във всички отдели — бели; това бе някаква оргия на бялото, някакво бяло светило, и неговото сияние в първия миг така ослепяваше, че в това море от белота бе невъзможно да се различат детайлите. Но окото скоро свикваше: вляво, в галерията Монсини, се простираха белоснежните масиви на платната и хасетата, издигаха се белите зъбери на чаршафите, салфетките и носните кърпи; вдясно започваше галерията Мишодиер, обединила галантерията, трикотажа и вълнените тъкани; тук се извисяваха конструкции от седефени копчета, и някаква огромна декорация от къси бели чорапи; цялата зала беше облечена в бял молетон и залята с падаща отгоре светлина. Но особено ярко като мак, сияние излъчваше централната галерия, където се предлагаха панделки, шалчета, ръкавици и коприни. Щандовете изчезваха под купища белоснежни коприни и кордели, ръкавици и ешарпи. Около железни колони се извиваха облаци от бял муселин, прихванат на места с бял фулар. Стълбите бяха украсени с бели драперии — ту от пике, ту от бархет; драпериите стигаха до перилата, опасваха залите и се възземаха към втория етаж. Белите тъкани сякаш имаха криле — ту сбирайки се вкупом, ту пръскайки се като ято лебеди. А от още по-високо, някъде под сводовете, бялото политаше надолу, напомняйки дъжд от пух, снежен вихър от едри снежинки; бели одеяла и бели покривки се развяваха във въздуха и се свеждаха смирени, подобие на църковни хоругви; дълги гюпюрени волани се кръстосваха, напомняйки рой бели пеперуди, застинали неподвижно в полета си; навсякъде трептяха дантели, увиснали като паяжина под лятно небе, и изпълваха въздуха с прозрачното си дихание. Но чудото, олтарът на това божество на белотата, беше въздигнатата в главнята зала, над копринения отдел, шатра от бели завеси, провесени от стъкления таван. Муселини, крепове, художествено изработени гюпюри се стичаха на леки вълни; богато извезан тюл и сребърни ламета служеха за фон на тази исполинска декорация, напомняща едновременно олтар и алков. Това бе някакво гигантско бяло легло, необятно девствено ложе, очакващо като в приказките бялата принцеса, оная, която един прекрасен ден трябваше да се появи в целия блясък на своето величие, с белия воал на невестите.

— О, великолепно, изумително! — възклицаваха дамите.

И не се уморяваха от този химн на белотата, който пееха тъканите в целия магазин. Никога Муре не бе създавал по-грандиозна изложба; това бе гениално произведение, в което по неповторим начин се изявяваха дарбата и артистичната култура на големия декоратор. В стихийната устременост на тази белота, в привидния хаос на тъканите, сякаш нападали безредно от опустошените шкафове, се долавяше своеобразна хармония; оттенъците на бялото следваха и се разгръщаха един след друг; те се раждаха, растяха и разцъфтяваха буйно като сложна оркестрация на съвършена фуга, чиито неспирно умножаващи се съзвучия отнасят душите в безкрая. И навсякъде само това тъй вездесъщо и тъй различно бяло! Всички тия оттенъци на бялото се извисяваха едни над други, противопоставяха се, допълваха се, достигайки дори сиянието на дневната светлина. Бялата симфония започваше с матовата белота на хасетата и платната, с приглушените бели тонове на трикото и сукното; по възходяща гама следваха кадифето, коприните, атлазите; в гънките на белите тъкани постепенно припламваха огънчета; и устремявайки се нагоре, белотата на завесите ставаше прозрачна; тя бе изцяло пронизана от светлина в муселина, гюпюра, в дантелите и особено в тюла, който бе тъй лек, че напомняше най-тънката музикална нота, трепкаща във висинето; а в глъбините на гигантския алков още по-високо пееше свилата на източните коприни.

Магазинът кипеше от живот, публиката обсаждаше асансьорите, тълпеше се в бюфета и в читалнята зала сякаш цял народ странствуваше в засипани със сняг простори. Тълпата изглеждаше черна и напомняше кънкьори върху леда на полско езеро в декември. В партера се вълнуваше като разлюляно море тъмна човешка маса, сред която можеше да се различат прелестни, прехласнати лица на жени. В отворите на железните скели, по стълбите, по въздушните мостове в безкрайна върволица възлизаха нагоре дребни силуети като пътници, заблудили се сред снежни усои. В остър контраст с тези ледени висоти особено поразяваше царящата в магазина парникова, задушна горещина. Ехтежът на гласовете напомняше рев на бурно носеща се река. Пищната позлата на тавана, стъклата в златни рамки и златни розетки подобно на слънчеви лъчи озаряваха Алпите на тази грандиозна изложба на бялото.

— Време е да се придвижим напред — каза госпожа Дьо Бов. — Не може да останем тук.

Откакто тя бе влязла, инспекторът Жув, дежурещ до вратата, не я изпускаше от очи. Графинята неочаквано се обърна към него, и погледите им се срещнаха. А когато тя отново тръгна, той я остави да отмине и я последва отдалече, придавайки си вид, че не й обръща внимание.

— Погледнете — рече госпожа Гибал, спряла се сред навалицата пред първата каса, — каква чудесна идея са тези теменужки!

Ставаше дума за новата награда в „Дамско щастие“, около която Муре предизвика такъв шум във вестниците — букетчета от бели теменужки, закупени на огромни партиди в Ница; поднасяха ги на всяка клиентка, независимо от количеството на покупките. До всички каси прислужници в ливреи раздаваха тези награди под наблюдението на инспектор. И публиката неусетно се окичи с цветя, сякаш това бе сватбено шествие; от всички жени лъхаше аромат на теменужки.

— Да — промълви госпожа Дефорж със завист, — идеята е добра.

Но в минутата, когато вече се готвеха да се отдалечават, дамите чуха, как двама продавачи се шегуваха по повод на теменужките. Висок и слаб момък изказа учудване: та, значи женитбата на патрона със завеждащата отдела за костюми все таки ще стане? А друг, нисък и дебел, отвърна: макар и това още да не е решено, цветята вече са купени.

— Как! — възкликна госпожа Дьо Бов, — нима господин Муре се жени?

— Да, такава е последната новина — отвърна Анриет, като се стараеше да изглежда равнодушна. — Впрочем, с това и трябваше да свърши тази история.

Графинята скришом стрелна с поглед новата си приятелка. Сега и за двете стана ясно, защо госпожа Дефорж бе дошла в „Дамско щастие“, въпреки неприязненото й отношение. Очевидно беше се поддала на непреодолимото желание всичко да види със собствените си очи, пък макар и отново да загуби спокойствие.

— Оставам с вас — й каза госпожа Гибал, чието любопитство се пробуди. — Ще се срещнем с госпожа Дьо Бов в читалнята.

— Чудесно — съгласи се графинята. — Аз трябва още веднъж да хвърля поглед в първия етаж… Да вървим, Бланш!

И започна да се изкачва по стълбата с дъщеря си, а инспекторът Жув, крачещ неотстъпно след нея, се отправи, за да не привлече вниманието й, към съседната стълба. Другите две дами скоро се изгубиха в гъстата тълпа, изпълнила партера.

Във всички отдели сред суматохата на продажбата говореха само за романа на шефа. Тази история, която от месеци насам занимаваше всички продавачи, очаровани от упоритата съпротива на Дьониз, неочаквано стигна до развръзката си: бяха научили вечерта, че въпреки молбите на Муре, девойката напуска „Щастието“, изтъквайки като предлог крайната си нужда от почивка. И облозите започнаха: ще си отиде или няма да си отиде? Мнозина продавачи се обзалагаха за сто су, че това ще стане следващия неделен ден. Хитреците поставяха на карта закуската си, уверявайки, че работата ще свърши с женитба, докато други, вярващи в решението на Дьониз да напусне магазина, все пак не рискуваха парите си, тъй като нямаха за това достатъчно основания. Наистина госпожицата притежавала обаяние на недостъпна жена, която обожават, затова пък шефът бил силен с богатството си, радвал се на щастливо вдовство и притежавал самолюбие, което подобно държане в крайна сметка би могло да разбунтува. Впрочем и едните, и другите се съгласяваха, че младичката продавачка е подвела работата с опитността на изкусна интригантка, и че сега играе последния си номер, предлагайки му да избира: „ожени се за мен или изчезвам“.

А Дьониз съвсем не мислеше така. У нея никога нямаше нито изисквания, нито сметки. И реши да си отиде именно заради одумките по повод на поведението й, които крайно много я учудваха. Нима бе искала това? Нима действително се бе показала коварна и честолюбива кокетка? Просто бе постъпила на служба и сама се учудваше, че може да внуши такава любов. И защо днес всички виждат хитра уловка в решението й да напусне „Дамско щастие“? Та това е тъй естествено! Душевно угнетена от безкрайните сплетни в магазина, от неотклонните домогвания на Муре, изтерзана от борбата, която трябваше да води със собственото си сърце, тя страдаше във властта на непоносима тъга; и опасявайки се в момент на слабост да не му отстъпи, та после цял живот да се окайва, предпочиташе да се отдалечи. Ако тук имаше ловка тактика, Дьониз дори не подозираше това и в отчаяние се питаше как да постъпи, за да не я считат за девойка, преследваща женихи. Мисълта за брак сега я дразнеше и тя бе решила, че ще казва „не“, винаги „не“, дори ако той вземеше такова безумно решение. Нека страда тя сама. Необходимостта да се раздели завинаги с него я разстройваше дълбоко, но Дьониз мъжествено се убеждаваше, че така е нужно, че ще се лиши и от радост, и от спокойствие, ако отстъпи.

Когато тя му връчи молбата си за уволнение, Муре я прие мълчаливо и някак студено, стараейки се да не покаже огорчението си. После сухо каза, че й предоставя осем дни, за да поразмисли, преди да извърши подобна глупост. Седмица по-късно Дьониз отново постави въпроса и каза, че е решила твърдо да си отиде след големия базар; той и тогава не се разсърди, а само се опита да я разубеди: изпускала щастието си, никъде не би й се отдало да заеме такова положение. Може би имала предвид друго място? В такъв случай бил готов да й предложи всички изгоди, каквито се надявала да получи там. А когато девойката отвърна, че още не е потърсила ново място и възнамерява най-напред да отдъхне месец у дома си във Валон със своите спестявания, той възрази, че ако само по здравословни причини напуска службата си, нищо не й пречи да се върне в магазина, когато укрепне. Измъчена от този разпит Дьониз мълчеше. Тогава той си въобрази, че тя отива там при любовника си, а може би дори при своя мъж. Не беше ли му признала една вечер, че обича друг? От това време той носеше в сърцето си, пронизано като с нож, това признание, изтръгнало се от устните й в момент на смущение. И понеже този човек е готов да се ожени за нея, тя захвърляла всичко, за да го последва; с това се и обяснявало упорството й. Всичко бе свършено и той с леден тон добави, че повече не я задържа, щом тя не желае да му довери истинската причина за своето заминаване. Този сух делови разговор, без гняв и заклинания, я огорчи повече, нежели бурните сцени, от които се опасяваше.

През цялата седмица, която Дьониз още трябваше да преседи в магазина, Муре бе мъртвешки бледен и суров. Когато прекосяваше отделите, даваше си вид, че не я забелязва; никога дотогава не бе изглеждал тъй съсредоточен и погълнат от работа; и облозите се възобновиха, но сега само най-смелите залагаха закуската си върху картата на женитбата. Под тази тъй необичайна за него студенина Муре всъщност прикриваше своите душевни страдания и мъчителната си нерешителност. Гневните пристъпи предизвикваха у него прилив на кръв в главата; не бе на себе си; искаше му се да сграбчи Дьониз в обятията си, за да я задържи, да заглуши виковете й. После се опипваше да разсъждава, премисляше как да й попречи да прекрачи прага на магазина, но всеки път усещаше безсилието си, съзнавайки с ярост, че не ще му помогнат нито парите, нито властта. И сред хаоса от безумни намерения една мисъл все повече го овладяваше, макар да предизвиквате у него вътрешен протест. След смъртта на госпожа Едуен той се бе заклел, че повече не ще се ожени; със своята първа сполука бе задължен на жена и реши занапред да преуспява с помощта на всички жени. Той, както и Бурдонкл, робуваше на своеобразен предразсъдък: бе убеден, че управителят на голям универсален магазин трябва да остане неоженен, ако желае да запази своето мъжко обаяние над многочислените си клиентки и да продължи да поражда у тях буря от желания; убеден бе също така, че всяка въведена тук жена би променила атмосферата, би внесла в нея свой личен дух и би пропъдила всички други жени. Опитваше се да се противопостави на неумолимата логика на нещата и предпочиташе да умре, нежели да отстъпи; понякога Дьониз предизвикваше в него бурно възмущение; чувствуваше, че тя е олицетворение на възмездието и се боеше, че въпреки милионите си, ще падне победен от оная прастара сила на нейната женственост, която щеше да го прекърши като сламка след женитбата му. После отново го обземаше слабост и почваше да обмисля перспективата, която минути преди това гневно бе отхвърлил; от какво всъщност се боеше той? Тя бе тъй кротка, тъй разсъдлива, можеше да й се довери без всякакви опасения. И тази борба едва ли не двадесет пъти в час се възобновяваше в изтерзаната му душа. Самолюбието, разгаряше страданията му и той губеше разсъдък при мисълта, че дори и готов на всякакви отстъпки, може да чуе от нея „не“, неизменното „не“, ако тя обича друг. Сутринта в деня на големия базар, все още не бе стигнал до никакво решение, а Дьониз трябваше да отпътува на следващия ден.

Когато Бурдонкл, както обикновено, към три часа влезе в кабинета на Муре, намери го облакътен на бюрото, закрил очи с ръце, и потънал дотолкова в своите мисли, че се видя принуден да го докосне по рамото. Муре вдигна обляното си в сълзи лице. Погледнаха се и си подадоха ръка — това бе горещо ръкостискане на двама мъже, спечелили с общи сили не една търговска битка. Впрочем вече от месец насам държанието на Бурдонкл се беше изменило рязко: беше се преклонил пред Дьониз и дори съзнателно тласкаше шефа към женитба. Очевидно, придържаше се към подобна тактика, за да не бъде пометен от оная сила, чието безусловно могъщество сега признаваше. Такава промяна имаше и своите други скрити основания, а именно: в него се бяха пробудили старите честолюбиви стремежи, плахата, но постепенно укрепваща надежда сам на свой ред да глътне Муре, пред когото тъй дълго беше превивал гръб. Това бе напълно в духа на предприятието и на оная борба за съществуване, чиито непрестанни жертви само разгоряха търговската деятелност. Бясно задвижената машина бе повлякла след себе си Бурдонкл, обхванат от всеобщата жажда за печалби, от ненаситната алчност, която на всички обществени степени тласка дебелите към изтребление на слабите. И само някакъв свещен страх, обожествяването на шанса, му пречеха досега да си покаже зъбите. Но патронът сякаш се бе вдетинил, оплиташе се в примките на глупав брак, готов бе да убие невероятния си шанс, да загуби обаянието си над своята клиентела. Защо да го разубеждава, щом това му даваше възможност с време без усилие да грабне в ръце наследството на този човек, подирил гибелта си в обятията на жена? И той стискаше ръката на Муре развълнувано, като при раздяла, и с искреното, съчувствие на всегдашен другар повтаряше:

— Хайде, смелост, дявол го взел!… Оженете се за нея и толкоз.

Но Муре се засрами за минутната си слабост:

— Не, не, прекалено глупаво е… — възрази той като стана. — Елате да видим какво става в магазина. Работата върви, нали? Мисля, че денят ще бъде великолепен.

И те излязоха, за да предприемат следобедната си обиколка на отделите, гъмжащи от хора. Бурдонкл изкосо поглеждаше Муре, обезпокоен от неочаквания изблик на енергия и внимателно следеше устните му, надявайки се да открие около тях страдалчески гънки.

Продажбата действително се разгаряше с бесни темпове; цялата сграда се тресеше като огромен кораб, надул всички платна. В отдела на Дьониз се тълпяха майки, повлекли със себе си тумба момиченца и момченца; децата се загубваха в костюмчетата и рокличките, които им пробваха. Отделът бе изложил всички свои бели стоки; и тук, както навсякъде, се разгръщаше същинска оргия на бели дрешки, достатъчни да облекат цял рояк зиморничави амурчета: бели сукнени палта, пикени, нансукови и кашмирени роклички, моряшки и дори бели зуавски костюми. В средата, като декорация, изпреварваща сезона, привличаше внимание изложбата на дрешки за първото причастие: рокли и воали от бял муселин, обувки от бял атлаз; това бе някаква въздушна пищно разцъфнала леха, огромен букет, символ на целомъдрие и простодушен възторг. Госпожа Бурдьоле, беше строила по ръст трите си деца — Мадлен, Едмон и Люсиен, и сега мъмреше най-малкото, което пречеше на Дьониз да му надене жакет от вълнен муселин.

— Но стой, моля те, спокойно!… Не намирате ли госпожице, че жакетът е малко тесен?

И с ясния поглед на жена, която не може да измамиш, госпожа Бурдьоле опипваше плата, разглеждаше шевовете, преценяваше фасона.

— Не, жакетът е добър — продължи тя. — Не е лесно да се облекат тия дечурлига… А сега бих искала палто за ето това девойче.

Дьониз сама трябваше да се заеме с продажбата предвид огромния наплив на клиенти. Тя търсеше исканото палто, когато изведнъж учудено извика:

— Как! Ти тук? Какво се е случило?

Пред нея стоеше Жан с пакет в ръце. Беше се оженил само преди седмица и в събота жена му, дребна брюнетка с очарователно, ала болезнено личице, бе прекарала няколко часа в „Дамско щастие“ за покупки. Младоженците се готвеха да отпътуват с Дьониз във Валон: истинско сватбено пътешествие, цял месец отдих в родния край, свързан с толкова спомени!

— Представи си — каза той, — Тереза забравила да купи редица неща… Сега нещо трябва да се подмени, друго да се набави. И тъй като е много заета, изпрати мен с този пакет… Ще ти обясня…

Но забелязала Пепе, сестра му го прекъсна:

— Как! И Пепе ли е тук? А колежът?

— Право да си кажа — отвърна Жан, — вчера, в неделя след обяд, не посмях да го отведа в колежа. Ще се върне тази вечер… Бедното дете е много тъжно, че ще стои затворено в Париж, докато ние там се разхождаме…

Въпреки страданията си, Дьониз им се усмихваше. Тя предостави госпожа Бурдьоле на една от продавачките си, а сама се отдалечи с братята си в ъгъла, който за щастие се освободи. Малките, както тя още ги наричаше, бяха станали вече яки младежи. Дванадесетгодишният Пепе, по-едър и по-висок от нея, бе в дългата си училищна куртка и изглеждаше все тъй мълчалив и гальовен; широкоплещестият Жан стърчеше с цяла глава над нея; той още не бе загубил женствената си красота, русите живописно разпилени къдрици му придаваха вид на художник. А Дьониз, все тъй тъничка, не по-дебела от чучулига, както сама се изразяваше, беше запазила пред братята си своя неспокоен майчински авторитет, и се отнасяше с тях като към деца, които се нуждаят от постоянни грижи; ту закопчаваше, редингота на Жан, за да не прави впечатление на немарлив, ту проверяваше има ли Пепе чиста носна кърпа. Забелязала сълзи в очите му, тя кротко го смъмри:

— Бъди послушен, момчето ми! Не може да се прекъсват учебните занятия… Ще те взема във Валон през ваканцията… Искаш ли нещо? Или може би предпочиташ да ти оставя няколко су?

После се обърна към по-големия:

— А ти, приятелче, му замайваш главата, и той си въобразява, че отиваме там, за да се забавляваме!… Хайде, бъдете разумни.

Беше подарила на големия четири хиляди франка — половината от своите спестявания, за да обзаведе домакинството си. Издръжката на малкия в колежа също й струваше скъпо, и всичките й средства, както и преди, отиваха за тях. Двете момчета бяха единствената цел на живота и усилията й, тъй като се бе заклела, че никога не ще се омъжи.

— Ето каква е работата — подхвана Жан отново. — В този пакет е кафявото палто, което Терез…

Тук обаче се сепна, и Дьониз, извърнала глава, за да види какво го бе смутило, забеляза стоящия зад тях Муре. Известно време той я беше наблюдавал в ролята на млада майка, заета с двамата младежи: тя ту ги мъмреше, ту ги целуваше, обръщайки ги като пеленачета, на които подменят пелените. Бурдонкл чакаше встрани, придавайки си вид, че е погълнат от търговията, а всъщност не снемаше очи от тази сцена.

— Това са вашите братя, нали? — запита Муре след кратко мълчание.

Говореше все със същия леден тон, запазвайки строгия вид, какъвто си придаваше в последно време. Дьониз се стараеше да изглежда невъзмутима. Усмивката изчезна от лицето й и тя отвърна просто:

— Да, господине… Ожених по-големия и сега жена му го изпраща при мен за покупки.

Муре продължаваше да гледа и тримата, и накрая каза:

— Много е пораснал малкият. Познах го, спомням си, че го видях веднъж с вас в Тюилри.

Тук гласът му леко трепна, а тя, задъхвайки се от вълнение, се наведе, под претекст, че оправя колана на Пепе. Смутени, младежите порозовяха и се усмихнаха на патрона на сестра си.

— Приличат на вас — добави той.

— О! — възрази тя, — те са по-красиви от мен!

Муре се взираше в лицата им и за миг като че ли ги сравняваше. Но усети, че почва да губи самообладание. Как ги обичаше тя! И той направи няколко крачки, после се върна и пошепна на ухото й:

— Елате при мен в кабинета след базара. Бих искал да поговоря с вас преди да отпътувате.

После се отдалечи и продължи обиколката си. Борбата в него се разгоря с нова сила; срещата, която току-що бе назначил, сега го дразнеше. На какво внезапно чувство се беше поддал, когато я видя с братята й? Това е безумие, очевидно не се владее. Все едно, ще скъса с нея, като й каже за сбогуване няколко думи. Присъединилият се към него Бурдонкл изглеждаше по-спокоен, но все още продължаваше да го стрелка с изпитателни погледи.

Междувременно Дьониз се върна при госпожа Бурдьоле.

— Харесва ли ви палтото?

— Да, да, много… За днес обаче това е достатъчно. Просто ще се разоря с тия дечурлига!

Освободила се, Дьониз изслуша обясненията на Жан и тръгна с него по отделите, където сам положително би се загубил. Започнаха с кафявото палто, което Терез, размисляйки, бе решила да замени с бяло, същата мярка и същия фасон. И девойката, взела от Жан пакета, се отправи с двамата младежи към конфекцията.

Отделът бе изложил дрехи с най-нежни тонове, летни жакети и мантили от лека коприна и разноцветни вълни. Но не тук се вършеше голямата търговия, и клиентките в отдела бяха сравнително малко. Почти всички продавачки в него бяха нови. Клара бе изчезнала от месец насам; по уверенията на едни похитил я бил мъжът на някаква клиентка, други твърдяха, че стигнала до уличен разврат. Колкото до Маргьорит, тя се готвеше да поеме ръководството на малък магазин в Гренобъл, където я очакваше братовчед й. От старите оставаше само госпожа Орели, както винаги пристегната като с броня в копринената си рокля, с неподвижно лице на императрица, белязано с жълтеницата на античен мрамор. Ала непристойното поведение на сина й Албер я убиваше духом и тя на драго сърце би се оттеглила на село, ако хищната паст на този негодник, нанесъл вече непоправими щети на семейните спестявания, не заплашваше да погълне къс по къс цялото имение на Ригол. Това бе своеобразно възмездие за потъпканото семейно огнище. Междувременно майката възобнови своите пикници с продавачките, а и бащата продължи да свири на валдхорна. Бурдонкл гледаше на госпожа Орели с неудоволствие, учудвайки се, че няма достатъчно деликатност да подаде оставка: твърде стара беше вече тя за търговия! Фаталният час скоро щеше да удари и отнесе със себе си цялата династия Ломови.

— Ах, вие ли сте! — обърна се тя към Дьониз с подчертана любезност. — Желаете да смените палтото, така ли? Веднага! А ето и вашите братя. Вече истински мъже!

Макар прекалено надменна, тя би застанала на колене, за да услужи на Дьониз. В конфекцията, както и в останалите отдели, се говореше само за заминаването на Дьониз; този слух буквално бе поболял завеждащата, тъй като тя разчиташе на покровителството на бившата си продавачка.

— Дочувам, че ни напускате — произнесе тя, снишила глас. — Възможно ли е?

— Да, така е — отвърна девойката.

Маргьорит ги чу. Откакто бе определен денят на нейната женитба, лицето й, с цвят на пресечено мляко, придоби още по-гнусливо изражение. Приближила се към тях, тя каза:

— Напълно сте права. Преди всичко трябва да се уважаваме не е ли тъй?… Сбогом, драга.

Клиентки прииждаха непрестанно и госпожа Орели сухо помоли Маргьорит да следи за продажбата. Когато Дьониз взе палтото с намерение лично да го смени, завеждащата се противопостави и извика прислужницата. Това бе нововъведение, подсказано на Муре от Дьониз; състоеше се в това, че сега покупките се разнасяха от специални прислужнички, което облекчаваше работата на продавачките.

— Придружете госпожицата — каза госпожа Орели, като й подаде палтото. И обръщайки се към Дьониз, добави:

— Моля ви, помислете си още… Всички сме огорчени от решението ви да заминете.

Жан и Пепе, които чакаха усмихнати сред множеството жени, отново тръгнаха след сестра си. Сега трябваше да отидат в отдела за бельо, за да вземат допълнително още шест ризи, точно като ония, които Терез беше купила в събота. Но в отдела за бельо, където изложбата на бялото засипваше с белоснежни преспи всички рафтове, хората се задушаваха, и всяко придвижване напред се оказваше крайно трудно.

В отдела за корсети дребно произшествие бе събрало цяла тълпа. Госпожа Бутарел, този път пристигнала от юг с мъжа и с дъщеря си, от сутринта кръстосваше галериите, дирейки сватбени дарове за девойката, която омъжваше. Тя за всичко се съветваше със съпруга си, съвещанията им нямаха край, но ето че семейството най-после се събра в отдела за бельо; и докато дъщерята съсредоточено разглеждаше някаква пижама, майката неусетно се изплъзна, възнамерявайки да си купи корсет. Господин Бутарел, дебел сангвиник, остави дъщерята и изплашен, хукна да търси жена си; намери я в една от пробните стаи, пред вратата на която вежливо му предложиха да седне. Това бяха маломерни кабини, отделени една от друга с матови стъкла. Управата на магазина, създала си претенциозна представа за благоприличие, забраняваше тук да проникват мъже, пък били те и съпрузи. Продавачките непрестанно влизаха и излизаха от кабините, затваряйки бързо вратата, и всеки път можеше да се зърне силует на дама по риза и фуста, с голи ръце и шия, които белееха у пълните и напомняха цвета на стара слонова кост у слабите. Неколцина мъже, седнали на столове, с отегчен вид чакаха. Когато узна каква е работата, господин Бутарел не на шега се разсърди, започна да вика, настоя да види жена си, да разбере какво правят там с нея, и заяви, че в никакъв случай не ще позволи да се съблича пред чужди хора. Продавачките напразно се опитваха да го укротят: очевидно човекът си въобразяваше, че в тия кабинки се вършат неприлични неща. И госпожа Бутарел, ще не ще, трябваше да излезе, а публиката наоколо шушукаше и се смееше.

Дьониз най-после успя да си пробие път с двамата младежи. Дамското бельо, всички ония неща, които обикновено скриват от погледите, тук бяха изложени в редица зали и разпределени по различните отдели. Корсетите и турнюрите заемаха цял един щанд; имаше обикновени корсети, корсети с дълга талия, корсети, наподобяващи броня и особено много корсети от бяла коприна, подбрани по цвят и подредени ветрилообразно. Този ден бе уредена специална изложба на корсети; построена бе цяла армия от безглави и безноги манекени; под коприната се открояваха торсът и плоският кукленски бюст, възбуждащи някаква нездрава чувственост; недалеч провесени на греди се виждаха турнюри от конски косъм и „брилянте“, а по краищата на тези напречни греди стърчаха огромни, опънати задници в непристойни карикатурни очертания. По-нататък изящни принадлежности на интимния дамски тоалет заемаха обширни зали, сякаш красиви девойки постепенно се разсъбличаха, преминавайки от отдел в отдел, докато на тях останеше само нежната коприна на кожата. Тук бе изложено тънкото бельо, белите наръкавници и шалчета, белите жаба и якички, едно безкрайно разнообразие от всевъзможни дреболии; изтръгваха се от картоните като белоснежна пяна и се възнасяха нагоре, образувайки снежни върхове. Тук бяха камизолите, сутиените, сутринните робички, пеньоарите — платнени, памучни, дантелени, дълги, свободни и леки одежди, навяващи мисли за сладостна нега след нощи на нежна любов. След тях се появяваше долното бельо: една след друга изникваха на лавини фусти от всички размери, фусти опънати по бедрата, други с влачещи се по земята шлейфове — развълнувано море от фусти, в което затъваха нозете; кюлоти от перкал, платно и пике, широки бели кюлоти, в които мъжките бедра биха танцували; накрая нощни ризи, които се закопчаваха до врата, дневни, откриващи шията и гръдта, ризи, държащи се на тесни презрамки, ризи от обикновено хасе, от ирландско платно, от батиста, последният прозрачен воал, който се плъзга по тялото, спускайки се край бедрата. В отдела за сватбено бельо, където правеше впечатление малко дръзкото безсрамие на изложбата, обръщаха жената на всички страни и я разглеждаха съблечена, и не само обикновената гражданка в платнено бельо, но и богатата дама, потънала в дантели. Този открит, за публично наблюдение алков, с целия свой съкровен разкош, със своите плисета, бродерии и дантели, се превръщаше в олицетворение на изтънчен разврат, когато се пренебрегваше или подценяваше добрата мярка. После отново започваха да обличат жената и белият водопад на бельото отново сипеше безчет фусти, трепетни и тайнствени; на опънатата, току-що излязла изпод пръстите на шивачката риза, на кюлотите, прохладни и още запазили гънките от лежане в картонените кутии, на всички тези дрехи от перкал и батиста, мъртви, разгънати върху щандовете, разхвърляни или сложени на куп, предстоеше да се приобщят към живота на тялото, да станат ухаещи и топли, напоени с аромата на любовта; този съкровено бял дим, осенящ земята нощем, се понасяше нагоре, разтюлваше розовия блясък на колената, ослепителен на фона на матовата белота и подлудяващ мъжа. В друга зала отдела за пелени и дрешки на новородените, женската съблазнителна белота преминаваше в невинната белота на детето; тук сияеше чистата радост на майката, пробудила се в любещата жена; пелени от мъхесто пике, фланелени лигавчета, ризички и шапчици, напомнящи играчки, кръщелни роклички, кашмирени палтенца — бял пух на току-що излюпени пиленца, нежен дъждец от бели перушинки.

— Погледни тия ризи с набор — възкликна Жан, когото тези тайни на женското бельо, това нескромно зрелище на дамски долни дрехи очароваше.

В отдела за сватбено бельо Полин съгледа Дьониз и веднага изтича при нея; и преди да запита с какво би могла да й услужи, неспокойно зашепна, развълнувана крайно много от слуховете, които обикаляха магазина. Две продавачки в нейния отдел се били скарали: едната твърдяла, че Дьониз ще си отиде, другата казвала, че не.

— А аз заложих главата, си, че няма да ни напуснете… Иначе какво ще стане с мен?

И тъй като Дьониз отвърна, че утре действително заминава, тя продължи:

— Не, не, вие предполагате така, но аз вярвам в противното. Та нали сега, когато имам бебе, трябва да ме вземете при себе си като помощница! Боже разчита на това, мила моя.

Полин се усмихваше, и лицето й изразяваше увереност. После подаде на Жан шест ризи, но тъй като той каза, че трябва да купи и носни кърпи, тя извика прислужницата, за да вземе ризите и палтото, донесени тук от прислужницата при конфекцията. Момичето, озовало се на повикването й, се оказа госпожица Дьо Фонтне, омъжена неотдавна за Жозеф. Беше получила това място по милост, и сега, носеше дълга черна блуза с номер, извезан на ръкава с жълта вълна.

— Придружете госпожицата — каза Полин. После, обърнала се и снишила отново глас, добави: — И така, ваша помощница съм! Решено!

Дьониз обеща, отговаряйки на шегата с шега, и тръгна с братята си, следвана от прислужницата. В приземния етаж се озоваха в отдела за вълнени платове, в края на галерията, облечен изцяло с бял молетон и бяло трико. В това време Лиенар, чийто баща напразно го викаше обратно в Анжер, бъбреше с красавеца Миньо; последният бе станал сега посредник и се осмеляваше да се вестява в „Дамско щастие“. Очевидно говореха за Дьониз, тъй като при появата й внезапно млъкнаха и много вежливо я поздравиха. Когато тя прекосяваше отделите, продавачките с вълнение я гледаха и й се кланяха; и всеки си задаваше въпроса какво я очаква на следващия ден. Около нея шепнеха, намираха, че има тържествуващ вид; облозите се възобновиха, сега вече залагаха за Дьониз аржантьойско вино и печено. Тя влезе в галерията, където се продаваше бельо, и се отправи към отдела за носни кърпи, в самия край на помещението. Тук шествуваха белите памучни тъкани — мадаполам, базен, пике, хасе; ленените тъкани — финият нансук, муселинът, тарлатанът; след тях се появяваха платната, във вид на огромни стълбове, построени от отделни парчета, напомнящи гладко издялани каменни блокове: тънко платно, с всякаква ширина, бяло, сурово, от чист лен, избелено на ливада; по-нататък следваха отдели за различни видове бельо; бельо за домашна употреба, бельо за трапезария, за кухня, несекващ водопад от бельо, чаршафи, калъфи за възглавници, безчислени модели салфетки, покривки, престилки и кухненски кърпи. Навсякъде продавачките свеждаха глави и почтително се оттегляха, за да й сторят път. В отдела за платна Боже дотича до нея, и с усмивка я приветствува, като добрата фея на предприятието. Накрая, промъквайки се между одеялата в залата, украсена с тях като с бели хоругви, Дьониз се озова в отдела за носни кърпи, пред чиято сложна подредба публиката се прехласваше: тук се извисяваха бели колони, бели пирамиди, бели замъци, сложни построения, въздигнати само с помощта на носни кърпи от най-фина ленена батиста, камбрейска батиста, ирландско платно, китайска коприна, кърпи, украсени с монограми, извезани с плосък бод, гарнирани с дантела, с ажурни подгъви и втъкани винетки. Това бе цял град, построен от разновидни бели тухли, открояващ се като мираж на фона на източно небе.

— Искаше още дузина кърпи, нали? — запита Дьониз брат си. — Шоле, така ли?

— Струва ми се да. Ето, като тази тук — отвърна Жан и измъкна една от пакета.

Жан и Пепе не се отделяха от нея, както в деня, когато за първи път се бяха озовали в Париж, изнурени от пътуването. Този огромен магазин, където тя се чувствуваше като у дома си, ги плашеше, и те, припомняйки детството си, инстинктивно търсеха защита и опора у своята малка майка. Всички погледи бяха отправени към тях, и всеки се усмихваше при вида на двамата буйно израснали младежи, крачещи по петите на тази слабичка и сериозна девойка; Жан, въпреки брадата си, изглеждаше смутен, а Пепе, облечен в училищната куртка, съвсем се беше объркал. И тримата бяха русокоси, но тъй еднакво русокоси, че във всички отдели, които прекосяваха, се дочуваше шепот:

— Ето братята й… Това са братята й!

Ала докато търсеше продавач, Дьониз отново се натъкна на Муре и Бурдонкл; и когато първият се спря пред девойката, без впрочем да й отправи нито дума, край тях неочаквано минаха госпожа Дефорж и госпожа Гибал. Анриет с мъка потисна трепета, пронизал като жило душата й. Тя стрелна с поглед Муре, после Дьониз. Те също я погледнаха. Тази бегла размяна на погледи сред тълпата, бе нямата развръзка, с каквато често завършват големи сърдечни драми.

Муре вече се беше отдалечил, а Дьониз с братята си се изгуби някъде в отдела, продължавайки да търси свободен продавач. Междувременно Анриет зърна разсилната с формена блуза, съпровождаща Дьониз, позна госпожица Дьо Фонтне и като се вгледа в загрубялото й потъмняло лице на отрудена прислужница, облекчи душата си, казвайки раздразнено на госпожа Гибал:

— Вижте какво е направил от тази нещастница… Унизително, нали? Маркиза! Принуждава я да тича като кученце след всякакви улични твари.

А после, в мигновен проблясък на самообладание, с равнодушен вид добави:

— Да погледнем изложбата им в отдела за коприни.

Отделът за коприни напомняше голяма зала, посветена на любовта: бе изцяло драпирана с бели тъкани, сякаш по каприз на влюбена, решила да съперничи с белоснежната си голота на белотата на стаята. Тук можеха да се видят всички млечнобели оттенъци на разголеното женско тяло, като се започне с кадифето по слабините и се свърши с тънката коприна около бедрата и лъскавия атлаз на гърдите. Между колоните бяха опънати парчета кадифе, а на този наситен фон, се открояваха с белотата на метала и порцелана богати драпировки от коприна и атлаз; по-нататък се устремяваха надолу във вид на арки пудьосоа и сицилиени с едри шарки, фулари и леки сюра, искрящи с всички оттенъци на женската кожа, от плътната белота на норвежка блондинка до прозрачната, стоплена от слънце белота на червенокоса италианка или испанка.

Точно в това време Фавие отмерваше бял фулар за „красивата дама“, както продавачките назоваваха елегантната блондинка, редовна посетителка на отдела. Вече години наред тя посещаваше магазина, но и до този момент никой нищо не знаеше за нея, за нейния начин на живот, нито знаеше адреса и името й. Впрочем, никой не се и стараеше да узнае това, макар че при всяка нейна поява всички изказваха различни предположения, просто, за да бъбрят. Намираха я ту отслабнала, ту напълняла; ту добре отспала, ту измъчена от безсъница; и всички предполагаеми дребни факти от нейния живот, външни събития и домашни драми, бяха тема за безконечни коментари. Този ден тя изглеждаше много оживена.

Когато се върна от касата, където я бе съпроводил, Фавие сподели съображенията си с Ютен:

— Положително възнамерява да се омъжи повторно.

— Вдовица ли е?

— Не зная… Но вие си спомняте, че веднъж беше дошла в траур… А може би е спечелила пари на борсата…

И Фавие млъкна, после добави:

— Нейна си работа!… Ако бе лесно да се сближава човек с всички клиентки на магазина!…

Ютен обаче изглеждаше замислен. Вечерта бе влязъл в остри пререкания с дирекцията, и сега се чувствуваше обречен. Уволнението му след големия базар бе неминуемо. Неговото положение отдавна вече бе разклатено; при последната ревизия го бяха упрекнали, че не достигнал предвидената цифра на оборота. А освен това, апетитите постепенно се бяха разгорели, и под грохота на задвижената машина, в отдела се водеше глуха война срещу него. В нея се долавяше подмолния натиск на Фавие, дочуваше се зловещото тракане на още невидими челюсти. На Фавие вече беше обещано, че ще бъде назначен за завеждащ. Ютен бе в течение на нещата и вместо да натупа предишния си приятел, сега гледаше на него като на опасна сила. Такъв хладнокръвен момък, а с толкова покорен вид, и каква роля бе изиграл в отстранението на Робино и Бутмон! Това предизвикваше у него удивление, примесено с респект!

— Впрочем — продължи Фавие, — вие знаете, тя остава. Току-що всички забелязаха, как шефът се усуква около нея… Обзалагам се за бутилка шампанско.

Ставаше дума за Дьониз. Кълбото на сплетните все повече се намотаваше и промъквайки се през сгъстяващия се поток на купувачките, се търкаляше от отдел в отдел. Особено се вълнуваше отделът за коприни: там се правеха най-смели облози.

— Дявол го взел! — Неочаквано рече Ютен, като пробуден от сън. — Какъв глупак съм бил, че не тръгнах с нея!… Днес щях да бъда на мода!

Фавие се закиска, а Ютен се изчерви, засрамен от неволното си признание. Той също се засмя принудено и за да поправи впечатлението от изтръгналата се фраза, добави, че именно тази твар го злепоставила в очите на дирекцията. Същевременно почувствува нужда да излее върху някого гнева си и се нахвърли на продавачите, изпогубили се под наплива на клиентите. Но в този миг съгледа госпожа Дефорж и госпожа Гибал, прекосяващи бавно отдела, и по лицето му отново се разля обичайната усмивка.

— Нима днес госпожата от нищо не се нуждае?

— Не, благодаря — отвърна Анриет. — Просто се разхождам, дойдох само да погледам.

Когато тя се спря, той, снишил глас, заговори. У него внезапно се беше зародил план. И Ютен почна да ласкае Анриет и да хули „Щастието“; до гуша му дошло всичко, предпочитал да си отиде, вместо да работи в такъв хаос. Анриет го слушаше възхитена и въобразявайки си, че го изтръгва от „Дамско щастие“, сама му предложи да постъпи при Бутмон като завеждащ отдела за коприни, когато магазинът „Четирите сезона“ бъде отново зареден. Споразумението бе сключено; двамата си шепнеха едва чуто, докато госпожа Гибал разглеждаше изложените стоки.

— Мога ли да ви предложа букетче теменужки? — високо продължи Ютен, като посочи лежащите, на близката маса три-четири букетчета — награди, които бе взел от касата, за да ги поднесе лично на дамите.

— Ах, не, в никакъв случай! — извика Анриет, като отстъпи назад. — Не желая да участвувам в сватбеното тържество.

Те се разбраха един друг, и след размяна на многозначителни погледи и усмивки, се разделиха.

Търсейки госпожа Гибал, госпожа Дефорж неочаквано я видя с госпожа Марти. Последната вече от цели два часа вилнееше из магазина с дъщеря си Валантин, в плен на ония бесни пристъпи на разточителство, от които излизаше разбита и сконфузена. Беше обиколила мебелния отдел, превърнал се в огромна моминска стая благодарение на уредената в него изложба на бяла лакирана мебел; после отдела за панделки и ешарпи, опънато с навес от бяло платно между бели колони; беше се задържала и в галантерията, и в отдела за ширити и гайтани, където бели ресни обрамчваха изкусните построения от картони с копчета и пакети с игли; накрая бе надникнала в трикотажния отдел, където тази година тълпата се задъхваше от желание на всяка цена да види гигантската декорация, блестящото наименование „Дамско щастие“, изписано с триметрови букви от бели къси чорапи върху фон от червени. Но особено привличаха госпожа Марти новите отдели; достатъчно бе да се открие някакъв отдел и госпожа Марти вече тичаше да го почете с присъствието си, и купуваше каквото й попадне под ръка. Току-що бе прекарала цял час в модния отдел, разположен в новия салон на първия етаж; принудила бе продавачките да изпразнят шкафовете, да снемат шапките от стоящите на две маси палисандрови подставки и непрекъснато мереше на себе си и на дъщеря си бели шапки, бели качулки и бели токи. Не бе пропуснала и обувния отдел, някъде в края на галерията в приземния етаж, зад отдела за ешарпи и открит в същия ден; прерови всички витрини, обхваната от болезнени желания при вида на белите атлазени чехли с обшивка от лебедов пух, на обувките и белите атлазени ботинки с високи токчета в стил Луи XV.

— Ах, мила моя — чуруликаше тя, — не можете да си представите какъв изключителен избор от качулки имат тук! Взех едва за себе си, и една за дъщеря ми… А какви обувки, нали Валантин?

— Фантастични! — добави девойката с тон на опитна дама. — Има ботинки по двадесет франка, но какви ботинки!

Зад тях вървеше продавач, влачещ вечния стол, вече пренатоварен с покупки.

— Как се чувствува господин Марти? — запита госпожа Дефорж.

— Струва ми се не зле — отвърна госпожа Марти, изплашена от този ненавистен въпрос, зададен в момента, когато бе обзета от треската на разхищение. — Все си е там, чичо ми трябваше да го посети тая сутрин.

И сама се прекъсна, изпаднала отново във възторг:

— Погледнете само каква прелест!

Направили няколко крачки, дамите се озоваха в новия отдел за цветя и пера, разположен в централната галерия, между отделите за коприна и ръкавици. Под лъчите на яркото слънце, проникващи през стъкления покрив, отделът напомняше гигантско цвете или огромен бял сноп от цветя, висок и разперен като вековен дъб. Беше опасан с бордюр от дребни цветя — нежнобели теменужки, момина сълза, зюмбюли и маргарити, с каквито ограждат градинските лехи. Над тях се въздигаха букети от бели рози с телесен оттенък, големи бели божури, леко обагрени с кармин, и бели пухести хризантеми, със златните звездички на тичинките. Цветята се извисяваха все по-високо и по-високо; тук имаше стройни мистични бели лилии, разцъфнали ябълкови клонки, ухаещи люляци, а над този буен цъфтеж, на височината на първия етаж, трептяха щраусови пера, сякаш бяха лекото дихание на всички тия бели цветя. Целият кът бе изпълнен с декорации и венци от цветове на портокалово дърво. Имаше и металически цветя, сребристи репеи, сребърни класове. В листака над цветните коронки, сред муселини, коприни и кадифета, където капките лепило изглеждаха като капки роса, пърхаха птици от островите, предназначени за украса на шапки, пурпурни тангара с черни опашки и райски птици с коремчета, по които преливаха всички багри на дъгата.

— Ще купя това ябълково клонче — възкликна госпожа Марти. — Нали е прелестно?… А тази птичка, погледни, Валантин! О, и нея ще взема!

Но на госпожа Гибал й дотегна да стои неподвижно сред потока от хора, и каза:

— Вие, очевидно, ще продължите вашите покупки, а ние ще отидем горе.

— Не, не — възрази госпожа Марти, — почакайте ме. И аз ще дойда… Там е парфюмерийният отдел. Трябва непременно да се отбия в него…

Отделът, открит едва вчера, беше в съседство с читалнята. За да избегнат блъсканицата по стълбата, госпожа Дефорж предложи да вземат асансьора, но трябваше да се откажат от него, тъй като пред вратата му се бе проточила дълга опашка. Накрая дамите се озоваха пред бюфета, където имаше такава навалица, че един от инспекторите се зае да обуздае апетитите и започна да пуска прегладнелите клиентки само на малки групи. Още от бюфета дамите вече чувствуваха близостта на парфюмерийния отдел по острия мирис на Саше, с който ухаеше галерията. Тук клиентките си оспорваха една на друга сапуна „Щастие“ — специалитет на фирмата. Под стъклените капаци на щандовете, върху кристалните полички на етажерките се виждаха бурканчета с помади и пасти, кутийки с пудра и червила, шишенца с тоалетна вода и есенции; разположени в редици безчет четчици, гребени, ножици и джобни флакончета изпълваха специален шкаф. Находчиви продавачи бяха декорирали изложбата с бели порцеланови бурканчета и шишенца от бял кристал. Но особен възторг предизвикваше у всички сребърният фонтан в центъра, изобразяващ пастирка, изправена сред снопове цветя; от фонтана неспирно бликаше струйка теменужна вода, която с мелодично ромолене се стичаше в металически басейн. Наоколо се разнасяше нежно ухание и дамите, минавайки край фонтана, навлажняваха в него носните си кърпички.

— Ето — рече госпожа Марти, когато се запаси с големи количества тоалетни води, пасти за зъби и козметични препарати, — аз свърших с покупките. Сега съм на ваше разположение. Да отидем при госпожа Дьо Бов.

Но на площадката на голямата централна стълба японските изделия приковаха вниманието й. Този отдел се бе разраснал силно от деня, когато Муре рискува да устрои тук кът с няколко изгубили вече свежестта си дреболии, без сам да предвижда огромния му успех. Малко отдели бяха започнали съществуванието си така скромно. Сега той изобилствуваше със старинни лакирани ваяния; годишният оборот на отдела възлизаше на милион и половина франка; пътешественици кръстосваха далечния Изток, оголвайки заради този отдел дворци и храмове. Впрочем, броят на отделите продължаваше да расте; само в декември, предвид на затишието през зимния сезон, бяха открили два нови: един за книги и друг за детски играчки — отдели, които, естествено, също подлежаха на развитие и с времето щяха да изместят съседната дребна търговия. В четиригодишното си съществуване отделът за японски изделия бе успял да привлече вниманието на целия артистичен Париж.

Този път самата госпожа Дефорж, макар и не без да се упрекне, тъй като току-що се бе заклела нищо повече да не купува, не устоя пред едно великолепно фино изработено украшение.

— Отнесете го на съседната каса — каза бързо тя. Деветдесет франка, нали?

И като видя, че госпожа Марти и дъщеря й са погълнати в съзерцание на някакъв долнокачествен порцелан, продължи, увличайки със себе си госпожа Гибал.

— Ще ни намерите в читалнята… Наистина ми се иска да поседна малко.

Но в читалнята дамите не успяха да седнат: всички столове около отрупаната с вестници маса, бяха заети. Дебели мъже опънали нозе и изпъчили кореми, четяха, и през ум не им минаваше да отстъпят учтиво място на дамите. Няколко жени пишеха, заболи нос в хартията, сякаш за да скрият писмото под цветята на шапките си. Госпожа Дьо Бов впрочем не се оказа там, и Анриет вече почваше да губи търпение, когато ненадейно зърна Валаньоск, който също търсеше жена си и тъща си. Той ги поздрави и каза:

— Навярно са при дантелите, не можеш да ги изтръгнеш оттам. Ще надникна в отдела.

Преди да се отдалечи, обаче Валаньоск има любезността да намери два стола за дамите.

Навалицата в дантеления отдел растеше с всяка минута. Грандиозната изложба на бели стоки бе достигнала тук своя апогей в ослепителната белота на най-нежните скъпоценни дантели. Тук именно бе опасната съблазън, тук желанията бясно се разгаряха, и жените просто обезумяваха. Отделът се беше превърнал в бял параклис. Тюл и гюпюр образуваха бяло небе, лека завеса от облаци, забулила с тънката си мрежа утринното слънце. Около колоните се спускаха волани от малинска и валансиенска дантела, подобни на белите, въздушни поли на балерини, провесени в бял трепет до самия под. На всички щандове, от всички страни блестеше снежната белота на испанските копринени блонди, леки като полъх на ветрец, на брюкселските апликации с едри цветя на тънка основа, на дантелите, изработени с игла, и венецианските дантели с по-плътен рисунък, както и на алансонските и брюжските, блестящи с царственото си почти църковно великолепие. Тук бе сякаш бялото светилище на някакво божество на женските дрехи.

След продължителните разходки край щандовете, госпожа Дьо Бов изпитваше чувствена потребност да потопи ръцете във всички тези тъкани; и накрая реши да помоли Делош да й покаже алансонска дантела. Отначало той поднесе имитация, но тя пожела да види истински алансон и като не се задоволяваше с малките гарнитури по триста франка метъра, поиска големите волани по хиляда франка, или кърпички и ветрила по седем-осемстотин франка. Скоро на щанда лежеше цяло състояние. Инспекторът Жув, застанал неподвижен и безразличен сред навалицата, не снемаше очи от госпожа Дьо Бов, въпреки подвеждащия й вид на безцелно бродещ човек.

— А имате ли дамски якички от тънка, ръчно изработена дантела? — запита графинята. — Покажете ги, моля!

Продавачът, когото тя задържаше вече цели двадесет минути, не смееше да възрази, тъй величава бе външността й и тъй повелителен нейният тон. И при все това се колебаеше, защото на продавачите бе наредено да не трупат на щанда скъпи дантели, а и без друго миналата седмица вече бяха му откраднали десет метра малинска дантела. Но клиентката му внушаваше такова уважение, че той се подчини и за миг остави алансонските дантели, за да вземе от рафтовете исканите якички.

— Погледни, мамо — каза Бланш, която ровеше до нея в картона с евтини малки валансиени, — не би било зле да вземем от тези за възглавниците.

Госпожа Дьо Бов не отговори, и дъщеря й, обърнала към нея подпухналото си лице, видя, че тя бъркаше с две ръце в купа от дантели, стараейки се да скрие в ръкава на палтото си няколко волана алансонска дантела. Бланш като че не се изненада и само инстинктивно се придвижи към майка си, за да я прикрие, но в този миг между тях внезапно се изправи Жув. Той се наведе към графинята и учтиво й пошепна на ухото:

— Госпожо, благоволете да ме последвате.

Отначало тя направи опит да се противопостави.

— Но, защо, господине?

— Благоволете да ме последвате, госпожо — повтори инспекторът със същия тон.

Тя бързо се огледа наоколо с лице обезумяло от тревога. После се покори, изправи надменно глава и тръгна като кралица, склонила великодушно да приеме услугите на някакъв адютант. Нито една от стоящите наблизо клиентки не забеляза разигралата се сцена, а Делош, върнал се пред щанда с якичките в ръце, ахна в почуда, като видя, как отвеждат дамата. Не може да бъде! Нима и тази? И каква знатна дама! Та щом е тъй, нека обискират всички! Бланш, която оставиха свободна, отдалече последва майка си, провирайки се мъртвешки бледа сред тълпата; не знаеше как да постъпи, разкъсвана между дълга да не изоставя майка си и ужаса да бъде задържана с нея. Видя я как влезе в кабинета на Бурдонкл, и машинално почна да се разхожда пред вратата.

Бурдонкл, когото Муре току-що бе освободил, беше по това време в кабинета си. Обикновено самостоятелно решаваше въпроса, когато кражбата бе извършена от почтено лице. Жув, който неотстъпно дебнеше графинята, отдавна вече беше споделил с него подозренията си. Ето защо Бурдонкл не се учуди, когато инспекторът с две думи го уведоми за станалото; впрочем, той бе свидетел на толкова необикновени произшествия, че смяташе жената за способна на всичко, когато я обхване бясната страст към разхищение. И тъй като му бе известно почтителното отношение на директора спрямо дамата, извършила кражбата, обърна се към нея с най-изискана вежливост:

— Госпожо, ние всякога сме готови да извиним моментните слабости… Но, моля, помислете, докъде може да ви доведе такава безразсъдна страст! Ако друг ви беше видял, как скривате дантели…

Но тя с негодувание го прекъсна. Как! Тя — крадла? За каква я взема той? Тя — графиня Дьо Бов; мъжът й, главен инспектор на канските заводи, е приеман в кралския двор…

— Всичко това ми е известно, госпожо — спокойно продължи Бурдонкл. — Имам честта да ви познавам… Но благоволете преди всичко да върнете дантелите, които се намират у вас…

Тук тя отново се развика и не го остави повече да каже нито дума; бе прекрасна във възмущението си и дори се осмели да пролее сълзи като светска дама, която оскърбяват. Всеки друг на негово място би се поколебал, страхувайки се от грешки, толкова повече, че графинята заплашваше да се обърне към съда с тъжба за нанесена й обида.

— Внимавайте, господине! Мъжът ми ще се отнесе до министъра.

— Виждам, не сте по-благоразумна от другите! — отсече Бурдонкл, изгубил търпение. — В такъв случай, ще ви обискират.

Тя и сега не се смути и с надменна самоувереност каза:

— Много добре, обискирайте ме… Но ви предупреждавам — рискувате репутацията на вашата фирма.

Жув отиде за две продавачки в отдела за корсети. Когато се върна, съобщи на Бурдонкл, че дъщерята на дамата, оставена свободна, е все още пред вратата, и запита, да задържи ли и нея, макар че не бе забелязал нещо да е взела. Неизменно коректен, Бурдонкл реши, че от морални съображения не би следвало да я въвеждат в стаята, за да не се черви майката пред дъщерята. Двамата мъже се оттеглиха в съседното помещение, а в това време продавачките обискираха графинята и дори й съблякоха роклята, за да огледат бюста и бедрата. Освен скритите в ръкава двадесет метра алансонски дантели по хиляда франка метъра, те намериха в пазвата й, смачкани и топли, носна кърпа, ветрило и ешарп — дантели за около четиринадесет хиляди франка. Обладана от непреодолима страст, госпожа Дьо Бов, крадеше по този начин вече от година насам. Пристъпите се усилваха, придобиваха все по-сериозен характер, превръщайки се в сладострастна възбуда, от която трепереше цялото й същество; тя губеше разсъдък и се отдаваше на кражбите с наслада, която се изостряше още повече при мисълта, че рискува пред очите на всички името, и честта си, както и високото положение на своя мъж. И дори сега, когато той я оставяше да опустошава кесията му, тя продължаваше да краде, макар джобовете й да бяха претъпкани с пари; крадеше, за да краде, както любят, за да играят на любов; беше в плен на необуздани желания, на неутолим стремеж към разкош, породен в нея от жестоката съблазън на големите магазини.

— Това е уловка! — извика тя, когато Бурдонкл и Жув влязоха в кабинета. — Кълна ви се, подхвърлили са ми тези дантели!

И се отпусна на стола задъхана, не забелязвайки безредието в тоалета си; сега тя плачеше от ярост. Бурдонкл освободи продавачките и отново спокойно подхвана:

— Готови сме, госпожо, от уважение към вашето семейство, да потулим тази печална история. Но преди това ще подпишете бележка със следното съдържание: „Откраднах в «Дамско щастие» дантели…“ Описание на дантелите и дата на произшествието… Впрочем, аз ще ви върна бележката, когато ми донесете две хиляди франка за бедните.

Тя скочи и в нов порив на негодувание извика:

— Никога не ще подпиша такава бележка, по-скоро предпочитам да умра!

— Няма да умрете, госпожо. Но ви предупреждавам, че в противен случай ще повикам полицейския пристав.

Тук се разигра ужасна сцена: графинята го обсипа с хули и запъвайки се, крещеше, че е непристойно от страна на мъже да изтезават така жена. От красотата и от гордата осанка на тази величествена Юнона не бе останала и следа: пред служителите стоеше жалка разярена уличница. Опита се да ги умилостиви, умоляваше ги в името на техните майки, казваше, че е готова да пълзи пред тях на колене. Но те оставаха невъзмутими, отдавна, свикнали с подобни сцени. Тогава тя неочаквано седна пред масата и почна да пише с трепереща ръка. Перото бълваше думите „аз откраднах“, нанесени с бесен натиск, едва не разкъсаха тънката хартия, а тя със сподавен глас повтаряше:

— Ето, господине, ето, господине… Отстъпвам пред насилието…

Бурдонкл взе листа, старателно го сгъна и веднага го заключи пред нея в едно чекмедже, като каза:

— Виждате, не е единствен; дамите, които ни уверяват, че по-скоро ще умрат, отколкото да потвърдят с подпис провинението си, обикновено забравят да си вземат обратно тези неприятни бележки… Но така или иначе, документът е на ваше разположение. Сами ще прецените струва ли две хиляди франка.

Докато привеждаше в ред облеклото си, графинята отново придоби цялата своя арогантност, смятайки, че се е разплатила за постъпката си.

— Мога ли да изляза? — запита тя рязко.

Но Бурдонкл вече бе погълнат от други дела. На основание на доклада на Жув, той реши да уволни Делош: бил глупав, неспособен да си създаде авторитет сред клиентките, и постоянно се оставял да го крадат.

Госпожа Дьо Бов повтори въпроса си, и те я пуснаха с просто кимване на глава. Тя ги стрелна с убийствен поглед в потока от грубите думи, които я задушаваха, от устните й се изтръгна мелодраматичен вик: „Негодници“. После шумно хлопна след себе си вратата.

Междувременно Бланш не беше се отдалечила от вратата на кабинета. Не знаейки какво става вътре, тя бе не на себе си от вълнение; видя как Жув излезе оттам и се върна, съпровождан от две продавачки; в съзнанието й вече се мяркаха жандарми, углавният съд, затворът. Но изведнъж се втрещи от изненада: пред нея стоеше Валаньоск. Беше се омъжила само преди месец и обръщението му на „ти“ все още я смущаваше; той обсипа жена си с въпроси, учудвайки се на разстроения й вид.

— Къде с майка ти?… Загубихте ли се?… Но отговаряй, какво става с теб?

Младата жена не беше в състояние да измисли дори що-годе правдоподобна лъжа, и в отчаяние прошепна:

— Мама… мама… открадна…

— Как? Открадна? — Накрая той разбра. Разплутото, изкривено от ужас лице на жена му, напомнящо баела маска, го изплаши.

— Да, дантели… така, в ръкава — продължаваше да срича тя.

— И ти я видя, наблюдаваше я? — запита Валаньоск съвсем ниско, изстивайки при мисълта, че е била съучастница.

Но трябваше да замълчи, тъй като публиката започна вече да се обръща. Колебание и тревога задържаха за миг Валаньоск неподвижен. Какво да стори? И тъкмо се канеше да влезе при Бурдонкл, когато неочаквано съгледа в галерията Муре. Валаньоск помоли жена си да го почака и като улови стария си приятел под ръка, задъхвайки се от вълнение, с няколко думи му изложи същината на работата. Муре побърза да го отведе в кабинета си и го успокои относно възможните последствия. Обясни му, че е ненужно да се намесва и че въпросът по всяка вероятност ще се приключи с това; сам Муре не изглеждаше развълнуван от кражбата, сякаш я предвиждаше отдавна. Но Валаньоск, макар и престанал да се опасява от непосредствен арест, не можеше така спокойно да приеме случилото се. Беше се отпуснал в дълбокото кресло, и сега, придобил отново способност да разсъждава, почна да се самоокайва. Възможно ли било това? Ето, че се озовал в семейство на крадли! Глупав брак, който лекомислено сключил от симпатии към графа! Изненадан от тези детински пориви, Муре гледаше как плаче другарят му, и си спомни неговите някогашни песимистични умонастроения. Не беше ли го слушал вече двадесет пъти да проклина безсмислието на живота, в който намираше за забавно единствено злото? И за да развлече приятеля си, шеговито започна да го съветва да се придържа към безразличие. Но Валаньоск неочаквано кипна: довчерашните негови теории били вече компрометирани в собствените му очи, а буржоазното му възпитание го преизпълвало с благороден гняв срещу тъщата. Случеше ли се беда или се натъкваше на най-обикновени несгоди, над които дотогава хладно се бе надсмивал, този самонадеян скептик отпадаше духом и страдаше. Просто чудовищно! Светът загивал! Честта на аристократичния му род затъвала в калта!

— Хайде успокой се — каза Муре, обзет от съчувствие. — Не ще те уверявам, че всичко на тази земя с безсмислица, тъй като сега това няма да те утеши. Но ми се струва, че добре ще сториш ако отидеш и подадеш ръка на госпожа Дьо Бов — ето кое би било по-умно, вместо да вдигаш скандал… Дявол да го вземе! Та нали сам проповядваше равнодушие и презрение към царящата в света низост…

— Да — възкликна наивно Валаньоск, — но само когато се отнася за други.

И стана, решил да последва съвета на своя някогашен съученик. Двамата влязоха в галерията, тъкмо когато госпожа Дьо Бов излизаше от кабинета на Бурдонкл. Тя величествено прие ръката на зет си, и Муре, сбогувал се почтително с нея, я чу как каза:

— Извиниха се пред мен. Подобни недоразумения наистина са възмутителни.

Бланш ги настигна и продължи да върви след тях, а после и тримата бавно изчезнаха в тълпата.

Тогава Муре, самотен и замислен, отново тръгна да броди из магазина. Тази сцена, отвлякла го за миг от мъчителните му колебания, сега само разгаряше неговата треска, тласкайки го към окончателното решение. Измъченият мозък на Муре смътно свързваше събитията: кражбата, извършена от тази нещастница, масовото безумие, овладяло тълпата клиентки, покорни и низвергнати в нозете на изкусителя, неволно извикваха пред мисловния му взор гордия образ на Дьониз, носещ възмездие, и той чувствуваше победното й краче на врата си. Муре се спря на горната площадка на централната стълба и дълго гледа огромния неф, под сводовете на който пъплеше подвластната нему тълпа жени.

Наближаваше шест часа; денят гаснеше, покритите галерии вече тъмнееха, и в дълбочината на залите бавно нахлуваха черните сенки на нощта. В здрачната светлина на догарящия ден една след друга припламваха електрическите лампи: матовобелите им глобуси сияеха като ярки луни в бягащата перспектива на залите. Тази бяла светлина, неподвижна и ослепителна, като отражение на някакви безцветни светила, разсейваше мрака. Но когато запалиха всички лампи, сред тълпата се понесе възторжен шепот — огромната изложба на бялото придоби в това ново осветление фееричен, тържествуващ блясък. Сякаш цялата грандиозна оргия на бялото също пламна, разливайки ослепителни лъчи. Белият цвят пееше, и неговият химн се възнасяше във висините, сливайки се с бялото сияние на зората.

Бяла светлина струеше от перкала и хасето, изложени в галерията Монсини, и напомняше ярката ивица над хоризонта на изток, когато небето започва да светлее в предутринния час; по дължината на галерията Мишодиер отделите за галантерия и галони, за парижки дреболии и панделки, проблясваха като далечни скали, искрящи с белезникавостта на седефени копчета, на посребрен бронз и перли. Но по-гръмко от всички пееше своята бяла пламенна песен централният неф: развихреният бял муселин около колоните, белите бархети и пикетата, украсили стълбите, белите покривала, провесени като хоругви, белите дантели и гюпюрп, развяващи се във въздуха, пораждаха мечта за небеса, сякаш се разтваряха вратите на някакъв лъчезарен едем, където се празнуваше сватбата на неведома царица. Шатрата на копринения отдел бе исполинският алков, а блясъкът на белите завеси, на белия газ и белия тюл, като че бранеше от погледите на тълпата белоснежната голота на младоженката. Всичко се сливаше в ослепително сияние, където се смесваха безчислените оттенъци на бялото, в звезден прах трептящ в бялата светлина.

А Муре продължаваше да гледа подвластната нему армия от жени, плъпнали в огнените пламъци. Червите сенки рязко се очертаваха на белия фон. Насрещни течения разкъсваха тълпата, треската на базара се носеше като вихър, вълнувайки безредното движение на главите. Започваше отливът, купища платове затрупваха щандовете, златото звънтеше в касите… Ограбени, обезсилени, победени, клиентките си отиваха с утолена страст и със затаен срам, като след осъдителни ласки в подозрителен дом. А Муре господствуваше над тях, подчинил ги на волята си благодарение на несекващия поток от стоки, на ниските цени и замяната на купени стоки, както на вежливостта и рекламата.

Покорил бе дори майките, властвуваше над всички със своеволието на деспот, по чиито прищевки се разрушаваха семейства. Създал бе нова религия: на смяна на празните църкви в разколебаната вяра, се бяха появили базарите му, предлагащи оттук нататък храна за опустошените души. Жената идеше при него в свободните си часове, в часове на трепети и вълнения, които някога изживяваше в сумрака на параклиси, търсейки изход от болезнената си страстност, убежище в нестихващата борба с бога и съпруга; тук тя се предаваше на култа на тялото, въвеждащ я в света на небесната красота. Ако Муре намислеше да затвори вратите на магазина, на улицата би избухнал бунт, биха се раздали отчаяните вопли на фанатичките, лишени от изповедалня и олтар. Той беше наблюдавал през последните десет години как у жените се усилва жаждата за разкош, как във всеки час на деня сноват из необятната желязна сграда, по висящите стълби и въздушните мостове.

Госпожа Марти и дъщеря й, озовели се на самия връх, се суетяха в отдела за мебели. Задържана от децата си, сега госпожа Бурдьоле не можеше да се изтръгне от парижките играчки. На свой ред се появи и госпожа Дьо Бов, под ръка с Валаньоск и следвана от Бланш; графинята се спираше във всеки отдел, и все още се осмеляваше с надменен вид да разглежда изложените стоки. Но в цялата тази тълпа от купувачки, в това море от корсажи, трептящи от живот и желания, украсени с букетчета теменужки, като в деня на женитбата на любима господарка, Муре различи само неокичения корсаж на госпожа Дефорж, спряла се с госпожа Гибал в отдела за ръкавици. Въпреки ревността и злобата си, тя също купуваше, и Муре за сетен път се почувствува властелин; под блясъка на електрическата светлина той виждаше в нозете си всички тия дами като покорно стадо, от което щеше да извлече благополучието и богатството си.

Муре машинално прекоси галериите, погълнат дотолкова от мислите си, че не обръщаше внимание на блъсканицата. Когато вдигна глава, видя се а новия моден отдел, чиито прозорци гледаха към улица Десети Декември. Тук отново се спря и, като притисна чело към стъклото, започна да наблюдава излизащия от магазина народ. Залязващото слънце заливаше с жълти отблясъци горните етажи на белите къщи, синьото безоблачно небе бавно се смрачаваше, освежено от лекото подухване на ветреца; в сумрака, припадащ неусетно над улицата, електрическите лампи на „Дамско щастие“ искряха подобно на звезди, заблещукали след залез над хоризонта. По посока към Операта и към Борсата стояха неподвижно в тройна редица екипажи, тънещи в сянка; тук-там проблясваше сбруя, отразявайки светлината на фенер или пламваше сребърен мундщук. Повикване на прислужник в ливреи ежеминутно огласяваше улицата и тутакси пристигаше файтон или една от каретите се отделяше от останалите, и вземайки клиентка, тозчас със звучен тръс се отдалечаваше. Редицата карети малко по малко се смаляваше, сега шест екипажа тръгваха едновременно, заемайки в ширина цялата улица; дочуваше се хлопване на вратца, свистене на камшик и глъч на пешеходци, които притичваха между колелата. Това бе някакъв могъщ несекващ поток; клиентите се пръскаха лъчеобразно към всички краищата на града; магазинът се изпразваше с глухия рев на шлюз. А покривите на „Дамско щастие“, грамадните златни букви на фирмените надписи, знамената, развяващи се във висините, все още пламтяха в отблясъците на залязващото слънце; в това косо осветление те приемаха исполински размери и извикваха представа за някакво чудовище на реклами, за гигантска комуна, която разраствайки се неспирно обхващаше цели квартали и стигаше до далечните гори на предградието. И душата на Париж, витаеща над всичко това подобно на мощно и сладостно дихание, постепенно заспиваше в ясната вечер, осеняйки с продължителни, прелитащи ласки последните екипажи по пустеещата улица.

Муре продължаваше да стои до прозореца, устремил поглед някъде в пространството, и чувствуваше, че в душата му се извършва нещо голямо; независимо от възторжения трепет на победата, пронизал цялото му същество, независимо от това, че пред него лежеше завоюваният Париж и покорената Жена, той внезапно почувствува слабост и такова безволие, сякаш сам бе подхвърлен под ударите на несъкрушима сила. То бе някаква безумна нужда да бъде победен в победата си, безсмислено желание на воин да сложи оръжие по каприза на дете на следващия ден след завоеванията си. А вече от месеци се бореше със себе си; тази сутрин още се заричаше да задуши страстта си, и изведнъж отстъпи, като зашеметен от планински висоти, щастлив, че може да стори онова, което дотогава му изглеждаше нелепо. Внезапното решение така неумолимо обсебваше всеки миг съзнанието му, че вече виждаше в него единствено необходим и спасителен изход.

След вечеря Муре зачака Дьониз в кабинета си, вълнувайки се като юноша, поставил на карта цялото свое бъдеще. Не се задържаше на едно място, непрестанно се взираше във вратата и надаваше ухо към магазина, където продавачите възстановяваха реда, затънали до рамене в хаотично нахвърляните стоки. Сърцето му отведнъж забиваше с луда сила всеки път, когато отблизо се дочуеха стъпки. Внезапен, постепенно засилващ се тропот го стресна и той изтича към вратата, обхванат от неописуемо вълнение.

Беше Лом. Касиерът бавно се приближаваше, натоварен с дневния приход. Този ден той бе тъй тежък, медната и сребърната наличност бяха в такова невероятно количество, че Лом се видя принуден да вземе със себе си двама помощника. Зад него Жозеф и един от другарите му се олюляваха под тежестта на огромни торби, преметнали ги през рамо като чували с вар. Лом вървеше напред, носейки банкноти и злато в надут до пръсване портфейл, и в две увиснали на шията му торбички, превили го надясно, в страната на осакатената му ръка. Изпотен и задъхан, той бавно пристъпваше из магазина сред нарастващото вълнение на продавачите. В отделите за ръкавици и коприна шеговито предложиха да облекчат товара му, а в платнения и вълнения изразиха пожелание да се подхлъзне така, че златото да се разсипе по всички ъгли на магазина. После касиерът трябваше да се изкачи по стълбата, да премине през висящ мост, повторно да се изкачи, да прекоси няколко зали, където с поглед го проследиха служителите от отделите за бельо, трикотаж и галантерия, прехласнати пред това шествуващо във въздуха богатство. На първия етаж в конфекцията, в отделите за парфюми, дантели и ешарпи продавачките благоговейно застанаха пред него, сякаш сам господ минаваше край тях. Шумът постепенно се усилваше, превръщайки се в приветствия на народ, кланящ се на златния телец.

Муре отвори вратата. Влезе Лом, съпровождан от двамата си помощници, препънати под тежкия товар; задъхвайки се от вълнение и умора, касиерът със сетни сили извика:

— Милион, двеста четиридесет и седем франка и деветдесет и пет сантима!

Най-после милион, милион, събран в един ден, сбора, за който Муре тъй отдавна мечтаеше! Но от него се изтръгна гневен жест, и нетърпеливо, разочаровано, като човек, когото досаден посетител е обезпокоил в момент на очакване, каза:

— Милион? Е добре, положете го тук!

Лом знаеше, че на патрона доставя удоволствие да види на бюрото си дневния приход, преди да го отнесат в централната каса. Милионът покри цялото бюро, притисна книжата и едва не катурна мастилницата; златото, среброто и медта, потекли от претъпканите торби и от портфейла, образуваха огромна купчина — купчината на брутния приход, още пълен с живот и топъл от ръцете на клиентките.

В минутата, когато касиерът излизаше, огорчен от равнодушието на шефа, Бурдонкл влезе и весело подвикна:

— Е, този път е наш! Пипнахме милиона!

Но забелязал необичайната загриженост на Муре, отгатна всичко и притихна. Радост озари погледа му. След кратко мълчание отново заговори:

— Решихте се най-после, нали? Боже мой, та аз напълно одобрявам решението ви.

Муре неочаквано се изправи пред него и е ужасен глас, като в дни на гневни изстъпления, извика:

— Знаете ли, драги, прекалено весел ми изглеждате днес… Смятате ме вече за ликвидиран човек, и точите зъби, нали? Пазете се, мен тъй лесно не ще изгълтате.

Внезапната атака и дяволската проницателност на патрона смутиха страшно Бурдонкл.

— Но какво има? Шегувате ли се? — заекна той. — Нима не знаете как се възхищавам от вас?

— Не лъжете! — продължи Муре още по-възбудено. — Слушайте, ние с вас робувахме на глупавия предразсъдък, че женитбата може да ни погуби. А нима бракът не означава здраве, сила, и не отговаря на изискванията на самия живот?… Да, драги, ще се оженя за нея, и всички вас ще изхвърля зад вратата, ако само се осмелите да гъкнете. Да, да, Бурдонкл, и вие, като всеки друг ще минете на касата!

И с един жест го отпрати. Бурдонкл се почувствува обречен, унижен в тази победа на жената. А когато си излизаше, в кабинета влезе Дьониз, и той смутено сведе глава в дълбок поклон пред нея.

— Най-после! — тихо произнесе Муре.

Дьониз бе побледняла от покруса. Току-що бе преглътнала едно последно огорчение. Делош й бе съобщил за уволнението си. Тя се бе опитала да го задържи, предложила му бе да се застъпи за него, но той упорствуваше, и смятайки се за роден несретник, искаше да изчезне. Защо да останел? Защо да притеснявал щастливи хора? Задавена от сълзи, Дьониз се сбогува с него, като с брат. Та нали и тя молеше да я забравят! Скоро всичко щеше да свърши, оставаше й само да напрегне сетни сили и с достойнство да се раздели. Още няколко минути и ако намери у себе си достатъчно смелост да разкъса със своите собствени ръце сърцето си, ще може да замине и далеч оттук в самота да изплаква болката си.

— Искахте да ме видите, господине — каза тя спокойно. — Впрочем, аз и така бих дошла да ви благодаря за всички ваши добрини.

Тя съгледа разсипания върху бюрото милион, и тези изложени на показ пари я оскърбиха. А над нея, сякаш наблюдавайки ставащото, госпожа Едуен се усмихваше от златната рамка със застиналата си усмивка.

— Все още ли възнамерявате да ни напуснете? — запита Муре, и в гласа му трепна вълнение.

— Да, господине, налага се.

Тогава той я улови за ръце и в порив на нежност, сторила внезапно място на студенината, която през цялото това време си налагаше, каза:

— А ако пожелая да се оженя за вас, Дьониз, и тогава ли бихте заминала?

Но тя отдръпна ръцете си, сякаш се отбраняваше срещу ненадейно връхлетяла върху нея голяма беда.

— О, господин Муре, умолявам ви, замълчете! Не ме измъчвайте повече!… Не мога, не мога!… Бог ми е свидетел, че си отивам, за да избегна подобно нещастие!

И продължи да се брани с откъслечни фрази. Не беше ли страдала достатъчно от сплетните в магазина? Нима желаел тя да изглежда в очите на другите и в своите собствени очи негодница? Не, не, тя ще намери сили, ще го възпре да извърши такава нелепост! А той, изтерзан до крайност, я слушаше и в страстен порив повтаряше:

— Искам… искам…

— Не, невъзможно е… А моите братя? Заклех се да не се омъжвам; не мога да ви доведа със себе си две деца.

— Те ще бъдат и мои братя. Кажете „да“, Дьониз!

— Не, не, престанете, измъчвате ме!

Силите му постепенно го напуснаха. Този последен отказ го изумяваше. Нима и на такава цена не можеше да получи съгласието й! До него издалече достигаха гласовете на трихилядната армия служители, които енергично привеждаха в ред царственото му богатство. А и този безсмислен милион още лежеше тук! Муре страдаше от това, като от зла ирония, и бе готов да го изхвърли на улицата.

— Тогава заминете! — извика той, и сълзи бликнаха от очите му. — Идете при оня, когото обичате… Тази е причината, нали? Предупредихте ме някога, трябваше да запомня това и да не ви измъчвам напразно.

Тя бе потресена от безутешното му отчаяние. Сърцето й се късаше. Загубила контрол над волята си, Дьониз с детска стремителност се хвърли на шията му, и задавяна от ридания, простена:

— О, господин Муре, но аз вас обичам!

От „Дамско щастие“ се понесоха в последно оживление възторжените приветствия на тълпата. Портретът на госпожа Едуен продължаваше да се усмихва със застиналите си устни. Муре неволно бе приседнал на бюрото върху пръснатия милион, който повече не забелязваше. Не изпускайки Дьониз от обятията си, той безпаметно я притискаше към гърдите си, и й казваше, че може да замине сега, нека прекара месец във Валон, докато сплетните затихнат, а после сам ще дойде за нея, и тя ще се върне в Париж под ръка с него като пълновластна господарка.

Край