Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Au Bonheur des Dames, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Steis (2014 г.)

Издание:

Емил Зола. Дамско щастие

Френска, първо издание

Издателство „Атлантис“, София, 1991

Коректор: Диана Караянчева

Технически редактор: Диана Караянчева

Художник: Емануела Цонева

 

Дадена за набор м. септември 1990.

Подписана за печат м. декември 1990.

Формат 84X108/32

Печ. коли 28,50 Изд. коли 24,15.

ДФ „Бряг-принт“ — Варна

 

При оформлението на корицата е използван фрагмент от картината на Едуар Мане „Закуска на тревата“, 1863

История

  1. — Добавяне

VII

Няколко дълги мига Дьониз стоя на тротоара под още палещите лъчи на следобедното слънце. Юлският зной бе пресушил уличните канавки. Лятна белезникава светлина, пронизана от ослепителни отражения, заливаше Париж. Катастрофата бе тъй внезапна, тъй грубо я бяха изгонили, че тя машинално обръщаше в джоба си получените двадесет и пет франка и седемдесет су и в мрачна безизходица се питаше къде да подири подслон и какво да предприеме.

Редицата файтони не й позволяваше да напусне тротоара на „Дамско щастие“. Осмелила се най-после да се шмугне между колите, Дьониз прекоси площад Гайон, сякаш искайки да мине по улица Сен Рош. Впрочем, тя все още нямаше никакви планове и се спря на ъгъла на улица Ньов дьо Пти Шан, по която най-после тръгна, като нерешително се оглеждаше наоколо. Когато стигна до пасажа Шоазьол, продължи по него, а после, без да знае как се озова на улица Монсини и отново се видя на улица Ньов Сент Огюстен. Остър пронизителен шум изпълваше главата й; при вида на някакъв разсилен тя си спомни за своя багаж; но къде да го отнесе? И за какво трябваше да търпи всички тези мъки, когато само преди час още имаше легло, на което нощем можеше да сложи глава?

Тя продължаваше да върви, поглеждайки към прозорците на околните къщи. Пред нея тук-там се мяркаха обявления за стаи, давани под наем. Различаваше ги смътно, разтърсвана непрекъснато от силни вътрешни тръпки. Възможно ли е? Тъй сама, захвърлена в огромния град, без подкрепа, без средства! А трябваше да яде и да спи! Улиците следваха една след друга — улица Мулен, улица Сент Ан. Бродейки из квартала, тя се въртеше в затворен кръг и неизменно се връщаше към единствения добре познат кръстопът. Но изведнъж се вцепени от изненада: отново бе пред „Дамско щастие“. И за да се избави от този призрак, хукна към улица Мишодиер.

За щастие Бодю не бе на вратата и зад тъмните прозорци „Стария Елбьоф“ изглеждаше мъртъв. Никога не би се осмелила да се мерне пред чичо си: та нали той се правеше, че не я познава; не искаше да му бъде в тежест, след като с нея се случи тъкмо онова, което бе предвидил. В този миг някакъв жълт надпис от другата страна на улицата привлече вниманието й: „Мебелирана стая под наем“. За пръв път такъв надпис не пораждаше страх в нея, толкова бедна изглеждаше къщата. После различи нейните два ниски етажа, червеникавата фасада, притисната между „Дамско щастие“ и голямата къща Дювийяр. На прага на магазина за чадъри старецът Щра, цял обрасъл в коси, с дълга като на древен пророк брада и с очила на носа, разглеждаше бастун с дръжка от слонова кост. Наел цялата къща, той от своя страна даваше под наем мебелирани стаи в двата горни етажа, за да намали собствения си наем.

— Имате ли свободна стая, господине? — запита Дьониз, подчинявайки се на някакъв вътрешен глас.

Той вдигна големите си очи и с учудване я погледна изпод гъстите вежди. Познаваше добре всички тия госпожици. И като се взря в чистичката й рокля, в скромната й външност, отвърна:

— Не става за вас.

— А какъв е наемът?

— Петнадесет франка за месец.

Тогава тя изрази желание да я види. В тесния магазин, където той все още с учудване продължи да я разглежда, тя му разказа за своето уволнение и за това, че не желае да безпокои чичо си. Накрая старецът отиде за ключа, окачен на стената в тъмната стаичка зад магазина, където си готвеше и спеше; през запрашените стъкла на единствения прозорец в стаичката проникваше зеленикава светлина от вътрешното дворче, широко не повече от два метра.

— Ще вървя напред, за да не паднете — каза Бура във влажния пруст, който се простираше по дължината на дюкяна. Той се спъна в стъпалото и започна да се изкачва, като на всяка крачка предупреждаваше Дьониз. Внимание! Тук перилото минава до самата стена, там, на завоя, има дупка, а там пък наемателите понякога поставят кофите си за боклук. В непрогледната тъмнина Дьониз не различаваше нищо, само усещаше миризма на стара, овлажняла мазилка. Но на първия етаж, благодарение на малкото прозорче към двора, смътно съгледа, сякаш в дъното на застояла вода, изкривеното стълбище, почернелите от мръсотия стъпала, скърцащите и ожулени врати.

— Ако една от тези стаи беше свободна — продължи Бура, — там би било добре за вас… Но те постоянно са заети от дами.

На втория етаж не бе тъй тъмно и в оскъдната светлина още по-остро изпъкна нищетата на жилището. Първата стаичка заемал някакъв помощник-хлебар; свободна се оказа другата, в дъното на коридора. Бура я отвори и зачака вън, за да може Дьониз да влезе и да я разгледа. Леглото в ъгъла до вратата оставяше проход само за един човек. Мебелировката се ограничаваше в малък орехов скрин, маса от почернял бор и два стола. Ако наемателите трябваше да си сготвят, заставаха на колене пред глиненото огнище в камината.

— Боже мой — рече старецът — за богато, не е богато, но прозорецът е весел: виждат се хората на улицата.

Забелязал, че Дьониз с учудване разглежда тавана в ъгъла на стаята, над леглото, където една от случайно попадналите тук жени бе написала със сажди от свещ името си „Ернестин“, той добродушно добави:

— Рече ли човек всичко да оправи, края му никога няма да види… С една дума, това имам, това предлагам.

— Тук ще се чувствувам много добре — отвърна девойката.

Тя плати за месец напред, поиска бельо — два чаршафа и две кърпи, и веднага застла леглото, доволна и облекчена от съзнанието, че има къде да пренощува. Час по-късно изпрати човек за багажа си и така се настани окончателно.

Първите два месеца минаха в страшни лишения. Останала без всякаква възможност да плаща за пансиона на Пепе, тя го взе при себе си, и той спеше на старата кушетка, която им предложи Бура. Нужни й бяха поне тридесет су на ден, включително за наема; самата тя се задоволяваше със сух хляб, за да осигури макар и малко месо за детето. Първите петнадесет дни все още бе възможно някак да преживяват: бе започнала домакинството си с десет франка в джоба; по-късно има щастието да открие търговката на папионки, която й плати осемнадесетте франка. Но скоро след това изпадна в крайна нищета. Дьониз се представи и в „Бон Марше“, и в „Лувър“, и в „Плас Клиши“, но мъртвият сезон тегнеше навсякъде, и ето защо й предлагаха да намине през есента; повече от пет хиляди търговски служители, освободени като нея, бродеха из улиците. Тогава реши да подири надничарска работа, но в чуждия за нея Париж не знаеше на коя врата да похлопа; заемаше се с най-неблагодарен труд и понякога дори не получаваше изработените пари. Имаше дни, когато вечеряше само Пепе и то със супа. Дьониз му казваше, че вече е вечеряла, и бързаше да си легне, а главата й се пръскаше и ръцете й горяха от треска. Когато се озоваваше сред тази беднота, Жан с такава болка и отчаяние се наричаше престъпник, че Дьониз се виждаше принудена да лъже, и често още намираше начин да му подхвърли монета от четиридесет су, за да го увери, че е кътала нещо за черни дни. Тя никога не плачеше пред децата. В празници, когато, прегънала колене пред огнището, успяваше да свари парче телешко, тясната стая се огласяше от веселата глъч на безгрижните момчета. После Жан се връщаше при шефа си, Пепе засипваше, а Дьониз прекарваше ужасна нощ, в тревога за утрешния ден.

Имаше и други огорчения, които не й позволяваха да заспи. Двете дами от първия етаж приемаха посетители много късно през нощта; а понякога някакъв мъж се заблуждаваше и започваше да блъска вратата й. Бура спокойно я посъветва в такива случаи да не отговаря и тя трябваше да крие главата си под възглавницата, за да не слуша ужасните ругатни. Съседът й, хлебарят, също нямаше нищо против да се позабавлява: връщаше се от хлебарницата едва сутринта и обикновено я изчакваше да тръгне за вода; дори си изряза в преградата дупка, за да я гледа, когато се мие, та ставаше нужда девойката да окачва дрехите си на стената пред дупката. Но още повече страдаше от уличния шум, от наглостта на минувачите. Достатъчно бе да излезе за някаква покупка, например за свещ, из калните улици, където бродеше развратът на старите квартали, за да дочуе зад гърба си горещо, пресекливо дишане и вулгарни похотливи думи. Мъжете, насърчени от жалкия вид на къщата, я преследваха в тъмнината до самия пруст. Защо нямала любовник? Това учудваше всички, изглеждаше им нелепо. Все някой ден трябвало да отстъпи. Дьониз сама не можеше да си обясни, как намира сили да противостои на всички тези желания, с които бе наситен въздухът около нея, тя, която едва се държеше на нозете си от глад.

Една вечер, когато нямаше хляб дори за Пепе, някакъв господин с лента на орден си позволи да я проследи. При входа на пруста той се държа нагло и Дьониз, възмутена, с отвращение затвори вратата под носа му. Горе, в стаята си, се отпусна на стола; ръцете й трепереха. Малкият спеше. Какво ще му каже, когато се събуди и поиска да яде? А би било достатъчно тя само да се съгласи! Тогава би настъпил края на лишенията, би имала пари, рокли, хубава стая. Тъй просто е това; казваха й, че всички стигат дотам, защото жената в Париж не може да преживява с честен труд. Но само при мисълта за подобно омерзение цялото й същество се бунтуваше; не осъждаше никого, ала сама отказваше да приеме други отношения вън от чисто човешките. В безкористното й самоотрицание животът за нея се свързваше с благоразумие, последователност и неустрашимост.

Дьониз неведнъж се замисляше над това. В паметта и звучеше старинният роман за годеницата на моряка, която любовта предпазвала от опасностите на разлъката. Във Валон тя си тананикаше сантименталната мелодия на този романс, гледайки безлюдната улица. Не таеше ли в сърцето си някакво топло чувство, което й даваше сили да устоява на всичко? Тя все още мислеше за Ютен, и тези мисли я смущаваха. Всеки ден го виждаше да минава под прозореца й. Вече помощник завеждащ, той се движеше сам, обграден от почитта на обикновените продавачи. Никога не вдигаше очи към нея и тя страдаше от тщеславието на този младеж; можеше да го съпровожда с поглед, без да се опасява, че ще я забележи. Но когато се случеше да види Муре, който всяка вечер също минаваше край къщата, някакъв вътрешен трепет я разтърсваше неудържимо и, затаила дъх, бързаше да се скрие. Той не трябваше да знае къде живее; тя се срамуваше от жилището си, а страдаше и от всичко онова, което Муре можеше да си помисли за нея, дори и ако им бе съдено никога повече да не се срещнат.

Впрочем, Дьониз все още усещаше сътресението от машината на „Дамско щастие“. Само обикновена стена делеше стаята й от нейния някогашен отдел; и сутрин тя сякаш отново преживяваше своите трудови дни, дочуваше как тълпата нахлува в магазина, как все повече го изпълва пазарната глъч. Най-малкият шум разтърсваше старата къщурка, прилепена към хълбока на колоса. Дьониз живееше с ударите на този мощен пулс. Освен това, не можеше да избегне някои срещи. Вече два пъти се бе сблъскала лице в лисо с Полин; потресена от отчаяното й положение, тя и бе предложила услугите си. Дьониз дори трябваше да излъже, за да избегне, посещението на приятелката си или гостуване ведно с нея при Боже.

Далеч по-трудно бе да се отбранява от безнадеждната любов на Делош; той я дебнеше, знаеше всички нейни грижи, причакваше я до вратата. Една вечер настоя да приеме от него назаем тридесет франка — като от брат — каза той, почервенял до уши.

Тези срещи усилваха в нея съжаленията й за магазина, поставяха я в течение на текущия му живот така, сякаш не беше го напускала.

Никой не слизаше в стаята на Дьониз. Един следобед с изненада чу да се чука на вратата. Беше Коломбан. Прие го права. Силно смутен, отначало той измънка нещо несвързано, после я запита как живее, заговори й за „Стария Елбьоф“. Може би го изпращаше чичо Бодю, разкаял се за своята суровост! Старецът дори не поздравяваше племенницата си, макар че не можеше да не знае за несполуката й. Но когато тя открито попита за това, продавачът още повече се смути: не, не, шефът и не бил помислял да го изпраща; накрая Коломбан произнесе името на Клара — просто му се искало да поговорят за нея. Малко по малко той се разприказва, помоли за съвет, с надежда, че Дьониз може да му бъде полезна и го запознае с бившата си колежка. Тя напразно го разубеждаваше и упрекваше, че заради безсърдечна уличница причинява страдания на Жьонвиев. Коломбан дойде и втори път и накрая у него стана навик да се отбива при нея. Това удовлетворяваше плахата му любов: той непрекъснато подхващаше против волята си все тази тема и трепереше от радост, че разговаря с жена, която познава Клара. А Дьониз чрез тези разговори все по-дълбоко се проникваше от живота на „Дамско щастие“.

В последните дни на септември девойката позна крайната нищета. Пепе заболя: беше се простудил и болестта му внушаваше безпокойство. Дьониз трябваше да го храни с питателни бульони, а нямаше пари дори за хляб. Една вечер, когато окончателно обезсилена и изпаднала в онова отчаяние, което тласка девойките или в блатото на разврата, или в Сена, тя горчиво ридаеше в стаичката си, на вратата й тихичко почука старецът Бура. Носеше хляб и кутия от мляко, пълна с бульон.

— Вземете това за малкия — каза Бура с обичайната си грубоватост. — И не плачете така силно, смущавате наемателите ми.

Когато тя му благодари, което предизвика нов поток от сълзи, той добави:

— Млъкнете, най-сетне… Елате утре при мен. Ще се намери работа за вас.

Откакто „Дамско щастие“ му нанесе страшен удар, като откри отдел за чадъри, Бура не държеше повече работници. За да ограничи разходите си, сам вършеше всичко: чистеше, кърпеше, шиеше. Впрочем, клиентелата му бе намаляла дотолкова, че понякога работата не стигаше и за него самия. Ето защо на следващия ден, когато Дьониз се настани в ъгъла на дюкяна, той трябваше да й измисли някакво занимание. Не можеше да допусне хората в неговия дом да умират от глад.

— Ще получавате четиридесет су на ден — каза той. — А когато намерите нещо по-добро, не се колебайте — идете.

Дьониз се боеше от него и се постара да изпълни работата възможно най-бързо, така, че той се видя затруднен, не знаейки какво още да й предложи. Трябваше да се съшиват по ширина копринените парчета и се позакърпят дантелите. В първите дни тя не се осмеляваше да вдигне глава; смущаваше я присъствието на този старец с лъвска грива, с крив нос и проницателни очи под рошавите вежди. Имаше груб глас и размахваше ръце като луд; майките плашеха с него немирниците си, както ги плашат със стражари, заканвайки се да ги извикат. А хлапаците не минаваха пред вратата му, без да подхвърлят скверности, които той сякаш не чуваше. Всичката ярост на този маниак се стоварваше върху негодниците, които унизявали занаята му, като продавали на безценица всякакви безвкусици, всякаква долнокачествена стока, неща, от които, както твърдеше, и псетата биха се отказали!

Дьониз трепереше, когато й крещеше:

— Майсторството е загинало, разбирате ли? Вече не може да се намери прилична дръжка. Бастуни все още правят, но с дръжките е свършено. Намерете ми хубава дръжка, и аз ще ви дам двадесет франка.

В него говореше гордостта на твореца. Нито един майстор в Париж не можеше да се похвали с дръжки, подобни на неговите — леки и здрави. Особено много обичаше да дяла ръкохватки и правеше това с очарователна изобретателност, като разнообразяваше сюжетите, и с много изящество и живост ваеше цветя, плодове, животни, глави. Достатъчно му бе джобно ножче; надянал очилата, той от сутрин до вечер дялаше чемшир или абаносово дърво.

— Стадо невежи! — възмущаваше се старецът. — Задоволяват се само да опъват на спици коприна. А дръжките купуват на едро, в готов вид… И ги продават по колкото си искат. Чувате ли: майсторството е загинало.

Дьониз постепенно се успокои. Той обожаваше децата и беше пожелал Пепе да си играе в дюкяна. Когато малкият се търкаляше на пода, нито Дьониз, която в ъгъла се занимаваше с кърпене, нито старецът, дялащ до прозореца парче дърво с джобното си ножче можеха да се обърнат в помещението. Всеки ден носеше със себе си едно и също занимание; един и същи разговор. Работейки, Бура постоянно се нахвърляше на „Дамско щастие“ и неуморно разказваше на Дьониз докъде бил стигнал в двубоя си с него. Заемал къщата от 1845 година, имал договор за тридесет години срещу хиляда и осемстотин франка годишен наем, а тъй като за четирите мебелирани стаи получавал хиляда франка, дюкянът му струвал осемстотин. Не било много; особени разходи нямал, затуй можел да издържи още дълго. Да го слушаше човек, победата му бе вън от всякакви съмнения: ще глътне чудовището, и толкоз.

Тук той неочаквано сам се прекъсна:

— Ще се намерят ли при тях такива кучешки глави?

И присви очи зад очилата, за да разгледа току-що изрязаната глава на дог; изваяна бе в оня пълен с живот момент, когато, ръмжейки кучето разтваря паст и показва зъби. Пепе в захлас се приповдигна и опря ръчички на коленете на стареца.

— Само да мога да свързвам двата края, за останалото не искам и да зная — продължи Бура, като внимателно дялна езика на дога с острието на ножа. — Тези негодници подрязаха доходите ми, но ако вече не печеля, то още и нищо не губя, или във всеки случай губя съвсем малко. И, знаете ли, решил съм по-скоро да оставя кожата си тук, отколкото да отстъпя.

В порива на обхваналия го гняв той замахна с ножа и белите му коси се разпиляха.

— Но, ако ви предложат прилична сума — намеси се плахо Дьониз, без да вдига очи от иглата, — би било благоразумно да я приемете.

Дивото му упорство избухна:

— Никога… С глава под ножа, пак бих казал не, гръм да ги порази!… Имам още десет години по договор и преди тези десет години не ще получат къщата, пък макар да пукна от глад между четирите празни стени… Вече два пъти дохождаха да ме омотават. Предложиха дванадесет хиляди франка за имуществото ми и други осемнадесет за отказ от наема — всичко тридесет хиляди… А аз и за петдесет няма да го дам! Държа ги в ръцете си, искам да ги видя на колене пред мен.

— Тридесет хиляди не са малко пари — възрази Дьониз. — Бихте могли да се устроите някъде по-далеч… Ами ако купят къщата?

Зает с дялане на кучешкото езиче, Бура за миг цял потъна в работата си и на бледото му лице на предвечен бог се разля по детски наивна усмивка. После продължи:

— За къщата не се боя… Още миналата година се канеха да я купуват и даваха осемдесет хиляди, двойно повече отколкото струва днес. Но собственикът, някакъв търговец на плодове, вагабонтин като тях, искаше да ги изнуди. А главното, страхуват се от мен — добре знаят те, че за нищо на света няма да отстъпя. Не и не! Тук съм, и тук ще си остана! Сам императорът с всичките си оръдия не ще ме измести от моя дом.

Дьониз вече не се осмеляваше да му възразява. Продължаваше да шие, а старецът, между два замаха с ножчето, току подвикваше, че това е само начало, а после всички щели да станат свидетели на необикновени събития: имал такива замисли, че щял да помете цялата им търговия с чадъри. В неговото упорство кипеше бунтът на дребния частен производител против анонимния труд на индустриализацията, поразяващ чувството за професионална отговорност.

Междувременно Пепе се настани върху коленете на стареца. Ръчичките му нетърпеливо се протягаха към главата на дога.

— Чичко, дай!

— Сега детето ми — отвърна старецът и гласът му неочаквано стана нежен. — Той още няма очи, трябва да му направя очи.

И довършвайки с педантична точност едното око, отново се обърна към Дьониз:

— Чувате ли?… Чувате ли ги, как буботят зад стената? Ето кое ме дразни повече от всичко, честна, дума ви казвам! Постоянно да гърми зад гърба ти тази проклета музика, сякаш пухти локомотив!

Бура твърдеше, че масичката му треперела от това сътресение и стените на дюкяна се огъвали. Цял следобед не виждал в нея жива душа, затова пък усещал как тълпата напира в „Дамско щастие“. Това бе повод за вечни протести и възмущения. Ето още един щастлив ден за тях! Зад стената се хлопа, коприната сигурно е натрупала вече десет хиляди франка; или пък злорадствуваше: зад стената е тихо, а това означава, че дъждът е попречил на търговията. Най-малкият удар, най-слабият повей му доставяха храна за безкрайни догадки.

— Чувате ли! Там някой се подхлъзна. О, де да можеше всички да си счупят ребрата! А сега пък дамите се карат. Толкова по-добре, толкова по-добре!… Чувате ли, как падат пакетите в избата? Отвратително!

Дьониз избягваше да оспорва тия обяснения, тъй като тогава той горчиво й напомняше как недостойно я бяха изгонили оттам. После тя за стотен път трябваше да му разказва, как постъпила в конфекцията, как страдала в първите дни, разказваше му за малките нехигиенни стаи, за лошата храна, за постоянната война между продавачите; и така от сутрин до вечер говореха само за магазина и, ведно с въздуха, който дишаха, всмукваха в себе си всичко, което ставаше там.

— Чичко, дай! — умоляваше Пепе, все още протягайки ръчички.

Главата на дога бе готова, и Бура с гръмовен смях ту я криеше, ту я показваше.

— Пази се, ще те ухапе… Ето, играй си, само внимавай да не я счупиш.

А после попаднал отново във властта на натрапчивата мисъл, заплашително замахваше с юмрук към стената:

— Както й да подкопавате къщата, няма да я съборите… Няма да я имате, дори и цялата улица да купите.

Сега Дьониз имаше късче хляб всеки божи ден. Тя изпитваше дълбока признателност към стария търговец: независимо от всички негови чудачества и изстъпления, беше човек с добро сърце. При все това Дьониз гореше от желание да си намери работа другаде — виждаше как старецът се изтезава, стараейки се да измисли за нея дребни занимания, и разбираше, че той не се нуждае от работничка в разорението си и че я държи само от състрадание. Изминали бяха шест месеца и току-що бе настъпил мъртвият зимен сезон. Дьониз не се надяваше да намери работа по-рано от март. Но една вечер през януари Делош, причакал я вечерта на вратата, й даде съвет. Защо не се обърне към Робино, може би там се нуждаят от хора?

През септември Робино, въпреки опасенията си за съдбата на шестдесетте хиляди франка на жена му, реши най-после да купи предприятието на Венсар. Заплати четиридесет хиляди за право да търгува с коприни и с останалите двадесет хиляди започна работа. Сумата не бе голяма, но зад него стоеше Гожан, задължил се да го поддържа с дългосрочни кредити.

След свадата си с „Дамско щастие“ Гожан мечтаеше да заплаши фирмата с конкуренция: вярваше твърдо в победата си, ако в съседство с колоса открие няколко специализирани магазина, където клиентките биха намерили неограничен избор на стоки. Само богатите лионски търговци, като Дюмонтей, можеха да приемат условията на големите магазини: задоволяваха се с това, че благодарение поръчките на тези фирми, становете им не бездействуват, търсейки печалби от по-дребните предприятия. Гожан далеч не притежаваше големите възможности и търговската предвидливост на Дюмонтей. Дълго време обикновен комисионер, той се бе снабдил с тъкачни станове едва от пет-шест години; за него и до сега работеха мнозина тъкачи, на които доставяше суровини и плащаше на парче. Именно тази система, повишаваща себестойността, не му позволяваше да се бори с Дюмонтей за доставка на „Парижко щастие“. Ето защо бе затаил ненавист и виждаше в Робино, оръдие за решителна борба с тези магазини за модни стоки, които обвиняваше, че разоряват френската промишленост.

В магазина Дьониз намери само госпожа Робино. Дъщеря на надзирател във ведомството на пътните съобщения, напълно невежа в търговията, госпожа Робино още пазеше очарователната свенливост на пансионерка, възпитана в манастир около Блоа. Бе силна брюнетка, много красива, с кротък и весел нрав, който й придаваше особена прелест. Обожаваше мъжа си и живееше само с тази любов. Когато Дьониз, съобщила името си на госпожа Робино, се готвеше да си тръгне, Робино влезе и начаса я нае, тъй като една от неговите две продавачки вчера се бе прехвърлила в „Дамско щастие“.

— Не ни оставят нито един свестен човек — каза той. — Но с вас ще бъда спокоен, защото и вие като мен нямате основание да ги обичате… Елате утре.

Вечерта, преодоляла с мъка смущението си, Дьониз съобщи на Бура, че го напуска. Той действително се разгневи и я нарече неблагодарница. Но когато тя, оправдавайки се, със сълзи на очи каза, че прекрасно разбира защо я е наел — та нали се ръководил само от състрадание — той също се разнежи и запъвайки се, измърмори, че имал много работа, а тя го оставяла точно сега, когато се канел да пусне в ход нов модел чадър — негово изобретение.

— А Пепе? — запита той.

Детето бе голямата грижа на Дьониз. Не смееше да го настани отново при госпожа Гра, но и не можеше да го остави сам, затворен от сутрин до вечер, в стаята.

— Ще го гледам аз — реши старецът. — На детето му е добре в моя дюкян. Заедно ще си готвим.

Дьониз не се съгласяваше, боеше се да не го притеснява.

— Гръм небесен! Не се ли доверявате на мен? Няма да изям детето ви.

Дьониз бе по-щастлива у Робино. Плащаше й малко — шестдесет франка на месец, и я хранеше; проценти върху продажбата не получаваше — това не бе прието в старите фирми. Затова пък се отнасяха към нея много ласкаво, особено госпожа Робино, всякога усмихната зад тезгяха. Робино, нервен и неспокоен, понякога биваше рязък. Към края на месеца Дьониз стана, така да се каже, член на семейството, както и другата продавачка, дребна, гръдоболна, мълчалива женица. Стопаните не се притесняваха вече пред тях и свободно разговаряха по делови въпроси на масата, в задната стая, която гледаше към голям двор. Именно тук една вечер бе решено да започнат кампания срещу „Дамско щастие“.

Гожан бе дошъл на вечеря. Още когато поднасяха скромното овнешко бутче, той подхвана въпроса с характерния за лионци монотонен глас, хриплив от мъглите над Рона.

— Вече става непоносимо — заяви той. — Разбирате ли, идват при Дюмонтей, осигуряват си правото на собственост върху някакъв десен и веднага награбят триста топа с петдесет сантима намаление на метър. При това плащат в брой, значи и тук получават осемнадесет процента отстъпка… На Дюмонтей често не остават и двадесет сантима. Той работи само за да пуска в движение становете, защото стан, който бездействува, е мъртъв стан… При такива условия как искате ние с нашето по-лошо оборудване и особено с нашите тъкачи да устоим в борбата?

Робино се замисли и престана да яде.

— Триста топа! — прошепна той. — А аз треперя, когато взема дванадесет, и то за три месеца… Те могат да продават с франк и с два по-евтино от нас. Вече изчислих, че цените в каталозите им са поне с петнадесет процента по-ниски от нашите… Ето кое убива дребната търговия.

Робино изпадна в униние. Жена му го гледаше с нежност и тревога. Не разбираше нищо от сделки, главата й се пръскаше от всички тези цифри, когато бе тъй леко да се смеят и обичат един друг. Ала достатъчно бе да знае, че мъжът й желае да победи: тогава тя се въодушевляваше ведно с него и бе готова да умре на своя щанд.

— Но защо фабрикантите не се споразумеят? — разпалено продължи Робино. — Така те биха диктували положението, вместо да им се подчиняват.

Гожан поиска още парче овнешко и сега бавно дъвчеше местото.

— Ах, защо, защо!… Вече ви обясних — становете трябва да работят. Притежаваш ли тъкачници кажи-речи навсякъде — в околностите на Лион, в Гор, в Изер, бездействието им, макар и за един ден, причинява огромни загуби… Освен това, понякога ние ползуваме услугите на отделни тъкачи с десет-петнадесет стана и следователно, се чувствуваме господари на производството и можем да не се опасяваме от залежаване на стоки. А крупните фабриканти са принудени да имат постоянен пласмент, възможно най-широк и най-бърз… Ето защо са на колене пред големите магазини. Познавам трима-четирима фабриканти, които един други си ги оспорват и са готови да понесат загуби, само и само да получат поръчки. Затова крупните фабриканти си наваксват своето от малки магазини като вашия. Да, те съществуват благодарение на тях, а печелят от вас… Един бог знае как ще завърши тази криза!

— Това е отвратително! — заключи Робино, когото този гневен протест облекчи.

Дьониз слушаше мълчаливо. Дълбоко в душата си тя бе за големите магазини, подчинявайки се на своята инстинктивна любов към всичко логично и жизнено. В настъпилата тишина сътрапезниците унило се заловиха да ядат консервирания зелен боб. Тогава Дьониз весело забеляза:

— Затова пък публиката не се оплаква!

Госпожа Робино не можа да се въздържи да не се изсмее леко, с което предизвика неудоволствието на мъжа си и на Гожан. Клиентът несъмнено е доволен, защото в края на краищата печели от намалението на цените. Но нали всеки иска да живее: докъде ще се стигне, ако под предлог на общото благополучие потребителят започне да се облагодетелствува за сметка на производителя?

Възникна спор. Под формата на шега Дьониз приведе твърде сериозни аргументи: ще изчезнат всякакви посредници — агенти на фабрики, представители, комисионери, а това от своя страна само ще съдействува за намалението на цените; та и фабрикантът вече не може да съществува без големите магазини, защото ако загуби клиентелата си, неизбежно ще се разори; накратко, налице е нормалната еволюция на търговията; невъзможно е да се попречи на естественото развитие на нещата, тъй като всички, съзнателно или не, участвуват в този процес.

— Значи вие сте за ония, които ви изгониха на улицата? — запита Гожан.

Дьониз силно се изчерви. Сама се учудваше на пламенността, с която се изказа в защита на големите магазини. Какво таеше в сърцето си, щом с такова въодушевление и вътрешно съпричастие се застъпваше за тях?

— Боже мой, разбира се, че не — отвърна тя. — Може би греша, вие по-добре знаете… Аз само казах това, което мисля. Сега цените се определят не от петдесет магазина, както някога, а от четири или пет, и при това ги понижават благодарение на своите могъщи капитали и на обширната си клиентела… Толкова по-добре за потребителя, това е всичко!

Робино не се разсърди; беше станал сериозен и съсредоточено гледаше покривката. Често му се случваше да долавя този свеж и обновителен повей в търговията, тази еволюция, за която говореше девойката; и в часове на прозрение се питаше, защо да се съпротивлява на едно толкова неудържимо течение, което все едно ще отнесе всичко? Дори госпожа Робино, видяла мъжа си замислен, одобри с поглед възгледите на Дьониз, която сега скромно мълчеше.

— Добре — каза Гожан в желанието си да промени разговора, — това са теории… да поговорим делово.

След сиренето, прислужничката поднесе конфитюр и круши. Гожан си отсипа конфитюр и започна да го яде с лъжица с несъзнателната ненаситност на лаком шишко.

— Ето в какво се състои работата. Трябва да ударите тяхното „Парижко щастие“, което им донесе успех през тази година… Аз се договорих с мнозина от моите сътрудници и сега ви предлагам нещо изключително — черна коприна, фай, която можете да пуснете по пет франка и петдесет… Те я продават по пет и шестдесет. Но моята ще бъде с две су по-евтина, а това е достатъчно, за да ги удавите.

Очите на Робино пламнаха. Като човек крайно нервен, Робино често преминаваше от страха към надеждата.

— Имате ли мостра? — запита той.

И когато Гожан извади от портфейла си парченце коприна, Робино възторжено извика:

— Но тя е по-хубава от „Парижко щастие“! Във всеки случай много по-ефектна, тъканта е по-релефна. Прав сте, трябва да опитаме. Този път или те ще бъдат в краката ми, или с мен е свършено.

Споделяйки възторга му, госпожа Робино се съгласи, че коприната е превъзходна. Дори Дьониз бе готова да повярва в успеха. Краят на вечерята премина много весело. Всички говореха високо: да ги слушаше човек би помислил, че „Дамско щастие“ агонизира. Дояждайки купичката с конфитюра, Гожан разказа какви огромни жертви им струва — на него и колегите му решението да пуснат подобна тъкан на такава ниска цена; но те били готови да се разорят с тази коприна, само да унищожат големите магазини. Когато поднасяха кафето, неочаквано се появи Венсар и ето, че стана още по-весело. Отбил се пътьом да навести приемника си.

— Превъзходна! — възкликна той, като опипа коприната. — Ще ги смажете, гарантирам!… Ах, как ще ми благодарите! Казах ли, ви аз, че тук се крие златна мина!

А Венсар току-що бе наел ресторант във Венсанската гора. Това бе неговата отдавнашна мечта; лелееше я тайно, докато се блъскаше с коприните и трепеше, че ще се разори окончателно, преди да намери купувач за предприятието си; и се бе заклел да вложи оскъдния си капитал в такъв търговски бранш, където би могъл свободно да граби. Идеята за ресторант му беше хрумнала след сватбата на неговия братовчед; за гърлото няма насита; тогава ти бяха оскубали по десет франка на човек за някаква помия, в която плаваха няколко пилешки крачета. И сега при вида на съпрузите Робино, на чиито плещи бе стоварил обреченото си предприятие, когато вече бе загубел надежда да се избави от него, той благодари на съдбата и неговото лъхащо здраве лице с кръгли очи и голяма, добродушна уста още повече се разплу от самодоволство.

— А болките ви? — любезно запита госпожа Робино.

— Какви болки? — учуди се той.

— Ревматизмът, който ви измъчваше?

Венсар се сепна и леко се изчерви.

— О, все още ме наболява… Но нали знаете, чистият въздух… Това обаче не е важно, вие направихте отлична сделка. Ако не беше моят ревматизъм, след десет години бих имал десет хиляди франка рента, честна дума ви казвам!

Две седмици по-късно борбата между Робино и „Дамско щастие“ се разгоря. Всички говореха само за нея, целият парижки пазар се занимаваше само с нея. Робино бе прибегнал към оръжието на съперника си; помести реклами във вестниците. Освен това се погрижи за уредбата на витрините, като ги отрупа с топове от прословутата коприна и изправи над тях големи бели плакати, върху които се открояваше напечатана с гигантски цифри цената: пет франка и петдесет. Тези именно цифри развълнуваха жените: с две су по-евтина, отколкото в „Дамско щастие“, а на вид дори по-здрава! Още в първите дни клиентките се юрнаха на тълпи към магазина: госпожа Марти под предлог на икономии купи без всякаква нужда няколко метра за рокля, госпожа Бурдьоле намери коприната за прекрасна, но предпочете да почака, надушвайки зад всичко това вероятни изгоди. И действително следващата седмица Муре смъкна цената на „Парижко щастие“ с двадесет сантима, като го пусна по пет франка и четиридесет; дори влезе в остър спор с Бурдонкл и с другите акционери, но успя да ги убеди, че макар и със загуби битката трябва да се приеме; тези двадесет сантима представляваха чиста загуба, защото и коприната без друго се продаваше по себестойността си. Но за Робино това бе тежък удар; той не допускаше мисълта, че противникът ще намаля цената, тъй като подобни самоубийства заради конкуренция, подобни разорителни продажби дотогава още не бяха познати. И потокът от купувачки, подмамени от евтинията, тозчас се отклони към улица Ньов Сент Огюстен, а магазинът на улица Ньов де Пти Шан опустя. Гожан дотича от Лион, възникна суматоха, последваха бурни съвещания и накрая бе взето героично решение: коприната да се продава по пет и тридесет — цена, под която никой, здравомислещ търговец не можеше да слезе. Но още на другия ден Муре предложи своята коприна по пет франка и двадесет. И тук почна безумието: Робино стигна до пет и петнадесет, Муре — до пет и десет. После продължиха да се атакуват вече с по едно су, но всеки път, предлагайки на публиката своя подарък, те губеха значителни суми. Клиентките се радваха, очаровани от подобен дуел и изумени от ужасните удари, които двете фирми в желанието си да им угодят си нанасяха една на друга. Накрая Муре се осмели да обяви нова цена от пет франка; служителите му бледнееха и изстиваха от такова предизвикателство на съдбата. Сразен, едва дишащ, Робино също се установи на пет франка, не намирайки сили за нови отстъпки. И така те стояха лице в лице на позициите си, а в това време поевтинялата им стока в надпревара се разграбваше.

Но ако едната и другата страна спасиха честта си, за Робино положението стана убийствено. „Дамско щастие“ разполагаше с големи кредити и клиентела, а това му позволяваше да уравновесява доходите си; докато Робино, поддържан само от Гожан, бе лишен от възможността да попълни загубите си чрез продажба на други стоки, и останал без средства, се хлъзгаше по наклонената плоскост на разорението. Той умираше, жертва на безразсъдната си смелост, въпреки многобройната клиентела, която бе привлякъл в перипетиите на борбата. Към останалите негови тревоги се прибавяше и горчивото съзнание, че тази клиентела, независимо от загубите му и усилията, които бе положил, за да я задържи, постепенно го напусна, връщайки се в „Дамско щастие“.

Веднъж търпението измени на Робино. Една клиентка, госпожа Дьо Бов, бе дошла да разгледа мантата, тъй като към коприните беше открил и отдел за готови дрехи. Клиентката не се решаваше да си купи манто, съмняваше се в качеството на материята. Накрая каза:

— Тяхното „Парижко щастие“ е много по-плътно.

Робино сдържано я увери, че се лъже; говореше с обичайната си свойствена на търговците вежливост, и дори бе прекалено учтив, тъй като се опасяваше да не избухне.

— Но погледнете коприната на този жакет — възрази тя. — Това е просто паяжина… Каквото и да казвате, господине, тяхната петфранкова коприна е кожа в сравнение с вашата.

Робино почервеня и стиснал зъби престана да отговаря. А всъщност бе измислил остроумен ход, като купи за конфекцията си коприна от своя противник. По този начин не той, а Муре губеше върху коприната. Току-що бе отрязал от нея тесен кант.

— Действително ли намирате, че „Парижко щастие“ е по-плътно? — запита той.

— О, поне сто пъти — отвърна госпожа Дьо Бов. — Не може и сравнение да става.

Тази несправедливост на клиентката, желаеща на всяка цена да принизи стоката му, го възмути. Докато тя с недоволен вид разглеждаше жакета, изпод хастара се показа крайчецът на сребристосиния кант, изплъзнал се случайно от ножицата. Тук Робино не можа да се сдържи, и без много да му мисли, призна:

— Е, добре, госпожо, тази коприна е „Парижко щастие“; сам аз я купих, мога да ви уверя!… Ето й кантът.

Госпожа Дьо Бов се отдалечи крайно подразнена. Много други клиентки също го напуснаха; историята с коприната се разчу. Сред растящата угроза от разорение мисълта за утрешния ден го довеждаше до ужас; той трепереше за жена си, възпитана в щастлива, мирна обстановка и неспособна да живее в бедност. Какво би станало с нея, ако един фалит ги изхвърли обременени с дългове на улицата? Грешката бе негова — в никакъв случай не трябваше да докосва шестдесетте хиляди франка на жена си. Дори стана нужда тя да го утешава. Нима тези пари не принадлежат на него толкова, колкото и на нея? Той я обича, а тя нищо повече не иска; отдала му бе всичко — сърцето, живота си. Чуваше се, как се целуват в стаята зад магазина. Малко по малко животът в търговската къща се върна към обичайния си ред; с всеки месец загубите растяха, ала все още бавно и това отдалечаваше съдбоносната развръзка. Съпрузите упорито се надяваха на по-добри дни и продължаваха да предричат близкото поражение на „Дамско щастие“.

— Хайде де! — казваше Робино. — Още сме млади! Бъдещето е пред нас.

— И после, какво от това, щом си постъпил както си искал? — подхващаше тя. — Стига да си доволен, скъпи, тогава и аз съм доволна.

Виждайки любовта им, Дьониз ги обикна. Трепереше в предчувствие за неизбежната разруха, но вече не се осмеляваше да се намесва. Именно тук тя окончателно разбра могъществото на новата търговска система и се увлече от тази сила, която преобразяваше Париж. Мислите й придобиха зрялост, дивото девойче, дошло от запилелия в провинцията Балон, се превърна в обаятелна жена. Впрочем, животът й протичаше доста спокойно, въпреки умората и оскъдните средства. Прекарала целия ден на крака, Дьониз бързаше да се прибере, за да се заеме с Пепе, когото старецът Бура, за щастие, продължаваше да храни; но тя имаше и други грижи — риза да изпере, блуза да закърпи, а в това време шумните игри на малкия надуваха до болка главата й. По-рано от дванадесет часа никога не си лягаше. За неделя оставяше най-тежката работа: чистеше стаята, занимаваше се с кърпене и беше толкова заета, че често успяваше да се среши едва в пет часа. Понякога се случваше да излезе с детето: водеше го на далечна разходка пеш до Ньойи; там си позволяваха да изпият по чаша мляко при някой селянин, оставил ги да си отдъхнат в двора му. Жан не обичаше тези разходки; показваше се от време на време вечер, после изчезваше под предлог, че трябва да се срещне с приятели; пари повече не искаше, но всеки път бе толкова тъжен, че сестра му започна да се безпокои и всякога имаше за него скътана монета от сто су. Това бе единственият разкош, който тя си позволяваше.

— Сто су! — неизменно възклицаваше Жан. — Дявол го взел, колко си добра!… Именно жената на фабриканта на хартия…

— Млъкни! — прекъсваше го Дьониз. — Това съвсем не ме интересува.

Той мислеше, че тя го укорява в самохвалство.

— Като ти казвам, че е жена на фабрикант на хартия! И каква красавица!

Изминаха три месеца. Настъпи пролет. Дьониз отказа да замине отново в Жоанвил с Полин и Боже. Понякога се срещаше с тях на улица Сен Рош, когато излизаше от Робино. На една от тези срещи Полин й довери, че може би ще се омъжи за любовника си; сега работата зависела само от нея, но тя още се колебаела — в „Дамско щастие“ не гледали с добро око на омъжените продавачки. Мисълта за брак учуди Дьониз, тя не посмя да посъветва другарката си за каквото и да било.

Веднъж, когато Коломбан я спря до фонтана, за да поговори с нея за Клара, последната точно в този момент прекоси площада; и Дьониз побърза да се измъкне, защото той започна да я умолява да запита предишната си колежка дали не би се съгласила да се омъжи за него. Какво ставаше с всички тези хора? Защо се измъчваха така? Тя се считаше спокойна и щастлива в самотата си.

— Чухте ли новината? — запита я веднъж търговецът на чадъри, когато тя влезе при него в магазина.

— Не, господин Бура.

— Е, добре. Негодниците купили къщата на Дювийар. Обкръжен съм от всички страни.

В припадък на ярост той размаха огромните си ръце и бялата му грива настръхна.

— Тъмна история, нищо не разбирам! — продължи той. — Изглежда, че къщата принадлежала на „Ипотекарния кредит“, а председателят на тази банка, барон Хартман, я препродал на нашия хубостник Муре… Сега те настъпват към мен и отдясно, и отляво, и отзад, и ме държат и ръцете си така, както аз държа в шепата си тази ръкохватка.

Старецът казваше истината: вечерта бе подписано споразумението за преотстъпване на сградата. Къщурката на Бура, притисната между „Дамско щастие“ и разкошния дом Дювийар, прилепнала там като ластовиче гнездо в цепнатината на стена, заплашваше да рухне в деня, когато магазинът нахлуе в дома. И ето, този ден бе настъпил. Колосът сриваше слабото препятствие, опасваше го с камарите на своите стоки, готов да го погълне, да го унищожи само със силата на гигантското си дихание. Бура добре чувствуваше обръча, в който се огъваше дюкянът му. Струваше му се, че той се смалява, боеше се да не погълнат самия него, да не стане така, че внезапно с всички свои чадъри и бастуни да се озове на улицата, тъй мощно боботеше могъщият механизъм.

— Чувате ли ги? — извика той. — Сякаш гризат стените! И в избата и на тавана все същия звук на трион, врязващ се в мазилката… Но какво от това, все едно не ще могат да ме сплескат като лист хартия! Няма да мръдна оттук, дори да съборят покрива и дъждът да заплиска в леглото ми.

Тъкмо по това време Муре нареди да направят на Бура ново предложение: увеличиха цифрата — за предприятието и за отказ от договора бяха готови да му дадат петдесет хиляди франка. Това предложение озлоби още повече стареца и той грубо го отхвърли. Ето, значи, колко били забогатели от грабеж тези мошеници, щом предлагат петдесет хиляди за имущество, което не струва и десет! Той защищаваше своя дюкян, както целомъдрена девойка защищава своята добродетел — в името на честта, от себеуважение.

Дьониз забеляза, че през последните две седмици Бура е особено загрижен. Сновеше неспокойно из дома, измерваше стените, излизаше насред улицата и оттам оглеждаше къщата с око на архитект. Накрая, една сутрин се появиха и работници. Започна решителната битка: у Бура възникна безразсъдната мисъл да встъпи в двубой с „Дамско щастие“ на собствения му терен, съгласявайки се на компромиси пред съвременния разкош. Клиентките, които намирали магазина му мрачен, несъмнено щели да се появят отново, когато го видят светнал, напълно подновен. Най-напред запълниха всички пукнатини и баданосаха фасадата; после пребоядисаха в светлозелено витрината; разкошът бе доведен дотам, че дори позлатиха фирмения надпис. Трите хиляди франка, които Бура бе скътал за черни дни, бяха изразходвани. И наистина, целият квартал се раздвижи; отвсякъде идваха любопитни да гледат дюкяна на Бура, а той сред такова великолепие окончателно се обърка и вече не можеше да се върне към обичайния си начин на живот.

В тази блестяща рамка, на този нежен фон странният старец с голяма брада и дълги коси сякаш не бе у дома си. Сега минувачите от отсрещния тротоар се учудваха, като го гледаха как размахва ръце, как дяла своите дръжки. А той се суетеше като в треска, боеше се да не изцапа нещо и все по-дълбоко затъваше в тази лустросана търговия, от която все едно не разбираше нищо.

Сега и Бура, подобно на Робино, откри кампания срещу „Дамско щастие“. Пусна в ход свое изобретение — плисиран чадър, получил впоследствие широка употреба. Впрочем „Дамско щастие“ незабавно усъвършенствува това изобретение. Тогава започна борба на основата на цените. Бура произведе чадъри по един франк и деветдесет и пет сантима, със стоманени спици, чадъри, които, „нямат износване“, както гласеше етикетът. Но той реши да срази конкурента предимно със своите дръжки — дръжки от бамбук, от дрян, от маслиново дърво, мирта, индийска палма, накратко най-разнообразни дръжки, каквито можете да си въобразите. „Дамско щастие“, по-малко загрижено за художествената страна на работата, отделяше повече внимание на материята и рекламираше своите алпаки и мохери, своите саржи и тафти. И победата отнесе „Щастието“, а старецът в отчаянието си твърдеше, че за изкуството сега никой не иска и да знае и че не му остава друго, освен да си дялка дръжки за свое удоволствие, без надежда някога да ги продаде.

— Сам съм си виновен — викаше той на Дьониз. — Защо ми трябваше да търгувам с боклуци по франк и деветдесет и пет?… Ето докъде могат да доведат човека новите идеи. Поисках, да последвам примера на тези злодеи и тъй ми се пада, ако се проваля.

Юли бе много горещ. Дьониз се задъхваше в тясната си стаичка под шистения покрив. Ето защо, когато се връщаше от магазина, вземаше Пепе от Бура, и вместо да се прибере с него горе, отиваше да подиша въздух в парка Тюилри докато го затворят. Една вечер, когато се отправяше към кестеновата алея, изведнъж се спря като закована: на няколко крачки пред себе си видя човек, който вървеше насреща й, и й се стори, че е Ютен. После сърцето й заби още по-силно: беше самият Муре. Обядвал на левия бряг, сега бързаше пешком към госпожа Дефорж. При рязкото движение, което девойката стори, за да избегне срещата, той я погледна. Вече се смрачаваше, но при все това я позна.

— Вие ли сте, госпожице?

Тя не отговори, смутена, че е благоволил да се спре. А той я гледаше с усмивка, прикривайки вълнението си под маската на любезно покровителство.

— Все още ли сте в Париж?

— Да, господине — промълви най-после тя.

Поклони се и бавно отстъпи назад, за да продължи разходката си. Но той тръгна след нея под черната сянка на големите кестени. Захладяваше се, далече нейде се смееха деца, каращи колела.

— Това е братчето ви, нали? — запита той, като погледна Пепе.

Малкият, подплашен от необичайното присъствие на чужд човек, вървеше чинно до сестра си и я стискаше за ръка.

— Да, господине — отвърна, тя отново.

Дьониз се изчерви, като си припомни отвратителните измислици на Клара и Маргьорит. Несъмнено Муре бе отгатнал причината на смущението й и живо добави:

— Чуйте, госпожице, аз съм длъжен да се извиня сред вас… Да, отдавна вече исках да ви кажа, че много съжалявам за допуснатата грешка. Твърде лековерно ви обвиниха… Но злото е сторено и аз само искам да ви уверя, че всички у нас знаят сега с каква нежност се отнасяте към своите братя.

Той продължи да й говори с почтителна вежливост, към каквато продавачките от „Дамско щастие“ съвсем не бяха приучени от негова страна. Смущението на Дьониз се усили, но сърцето й преливаше от щастие. И тъй, той знаеше, че тя никому не с принадлежала! Сега и двамата замълчаха; той вървеше до нея, съгласувайки стъпките си със ситните стъпки на Пепе. Далечната глъч на Париж замираше под черните сенки на клонестите дървета.

— Бих могъл само да ви предложа, госпожице, да се върнете в нашия магазин — каза той. — Естествено, ако сами пожелаете…

— Не мога, господине — с трескава бързина го прекъсна тя. — Благодаря ви все пак, но вече постъпих на друго място.

Той знаеше това, неотдавна му бяха казали, че работи при Робино. И спокойно, като с равен, й заговори за Робино, комуто отдавайте дължимото: бил много способен момък, само твърде нервен. Щял да завърши с катастрофа. Гожан го бил оплел в крайно рисковани търговски машинации, които неминуемо щели да доведат до разорение и двамата. Подкупена от тази непринуденост, Дьониз се оживи и даде да се разбере, че самата тя е на страната на големите магазини в борбата между тях и дребната търговия; и за да не бъде голословна, приведе няколко примера; бе ясна и убедителна, показа осведоменост по въпроса, дори разбиране на новите широки идеи. Муре я слушаше с удивление и възторг. Обърна се към нея, като се стараеше в тъмнеещия здрач да долови чертите й. На вид бе все същата, в проста рокля, с неизменно кротко лице; но от тази скромност лъхаше пленително ухание, чиято мощ той остро усещаше. Очевидно парижкият въздух бе повлиял благотворно на това девойче и ето, че то се превръщаше в жена, в жена вълнуваща, тъй разсъдлива и благовидна с хубавите си, натежали от прелест коси.

— Но щом сте наша поддръжница — каза той смеейки се, — защо работите у мои противници?… Впрочем, казаха ми, че държите стая под наем у Бура…

— Бура е напълно достоен човек — прошепна Дъониз.

— Не, оставете това! Той е стар глупак, безумец; ще ме принуди да го доведа до просешка тояга, а аз му предложих цяло състояние, за да се избавя от него!… Преди всичко, вашето място не е там, домът му се ползува с лошо име, дава стаи под наем на лица…

Но почувствувал смущението й, побърза да добави:

— Впрочем, човек може да остане почтен навсякъде, и с толкова по-големи заслуги, ако не е богат.

Те отново направиха няколко крачки в мълчание. Пепе внимателно ги слушаше, като преждевременно развито дете. Понякога вдигаше очи към сестра си, учуден, че горещата й ръка леко трепери.

— Чуйте — подхвана весело Муре, — искате ли да бъдете моя посланица? Готов съм още да увелича сумата и възнамерявам утре да предложа на Бура осемдесет хиляди франка… Поговорете с него първа, обяснете му, че върши самоубийство… Може би ще ви послуша, той е разположен към вас, а вие ще му окажете с това истинска услуга.

— Добре! — отвърна Дьониз също с усмивка. — Ще изпълня заръката ви, но се съмнявам в успеха й.

Отново настъпи мълчание. Ни единият, ни другият знаеха какво повече да си кажат. Муре се опита, да заговори за чичо Бодю, но после замълча, забелязал, че това й е неприятно. Междувременно продължаваха да вървят един до друг и най-после излязоха на улица Риволи, в алея, където бе още светло. Излизайки от мрака, царящ под дървесата, те сякаш внезапно се пробудиха. Муре разбра, че не трябва да я задържа повече.

— Лека нощ, госпожице.

— Лека нощ, господине.

Но той не тръгваше. Вдигнал очи, Муре видя пред себе си, на ъгъла на улица Алже осветените прозорци на очакващата го госпожа Дефорж. А после прехвърли поглед на Дьониз; сега в бледия сумрак я разгледа внимателно; бе съвсем жалка в сравнение с Анриет, а защо възпламеняваше така сърцето му? Просто глупав каприз.

— Малкият с уморен — забеляза той, за да каже още нещо. — И тъй, запомнете добре, вратите на нашата фирма са винаги отворени за вас. Достатъчно е да се обърнете към мен, и всички ваши желания ще бъдат удовлетворени… Лека нощ, госпожице.

— Лека нощ, господине.

Когато Муре си отиде, Дьониз се върна под кестените, в гъстия мрак. Дълго вървя без цел сред грамадните стволове; бузите й горяха, главата й се пръскаше от неясни мисли. Все още уловен за ръката й, Пепе ситнеше с малките си крачета, стараейки се с всички сили да я следва. Бе забравила братчето си. Накрая то каза:

— Много бързаш, маменце.

Тогава тя седна на близката скамейка и умореното момченце заспа на коленете й. Държеше детето, притискаше го към девствените си гърди, а очите й блуждаеха в бездънния мрак. Когато час по-късно тихичко се върна с него на улица Мишодиер, изглеждаше спокойна и благоразумна както винаги.

— Гръм да ги порази! — извика Бура, когато я съгледа отдалеч. — Ударът е нанесен. Злодеят Муре току-що купил моята къща.

Не бе на себе си, беснееше из магазина и жестикулираше с такава дива ярост, че заплашваше да разбие витрините.

— Ах, негодникът!… Овощарят ми писа… И знаете ли този подлец за колко продал къщата? За сто и петдесет хиляди франка, четири пъти по-скъпо, отколкото струва! Ама, че крадец!… Представете си, възползувал се от подобренията, които направих: да, изтъкнал това, че къщата с напълно подновена. Няма ли да престанат най-после да се гаврят с мен?

Фактът, че парите му, изразходвани за ремонт и боядисване, бяха облагодетелствували овощаря, го хвърляше в отчаяние. А сега собственик на къщата ставаше Муре; на него трябваше да плаща наем, у него, у този ненавистен конкурент трябваше оттук нататък да живее! Тази мисъл окончателно подлуди стареца.

— Чувах ги, как пробиват стената… Сега вече са тук, и едва ли не ядат от паницата ми.

Той така удряше с юмрук по тезгяха, че подът се тресеше, а чадърите и бастуните се олюляваха.

Изплашена, Дьониз не смееше да промълви нито дума. Стоеше неподвижно, очаквайки края на припадъка, а Пепе от умора задряма на стола. Накрая, когато Бура се поуспокои, тя реши да изпълни заръката на Муре; разбира се, старецът все още бе вбесен, но самият гневен пристъп и безизходицата, в която се намираше, можеха да го доведат до внезапно примирение.

— Току-що срещнах един човек… — започна тя. — Да, човек от „Щастието“, човек… много добре осведомен… Изглежда, че се готвят да ви предложат утре осемдесет хиляди франка…

— Осемдесет хиляди! Осемдесет хиляди! — я прекъсна Бура с гръмовен възглас. — Та аз сега и за милион няма да я дам!

Тя попска да го вразуми. Но вратата на дюкяна се отвори, и Дьониз отстъпи назад, побледняла и сякаш загубила способността да говори. Бе чичо Бодю, силно състарен, с пожълтяло лице. Бура улови съседа си за копчетата на палтото му и разгорещен още повече от неговото присъствие, закрещя в лицето на Бодю, а той, смаян, дума не отронваше.

— Знаете ли какво им хрумнало да ми предложат? Осемдесет хиляди франка! Ето докъде стигат разбойниците! Въобразяват си, че могат да ме купят като уличница… Купиха къщата и сега си мислят, че съм в ръцете им! Е, добре, край, нищо няма да получат. Разбира се, можех и да отстъпя, но щом къщата е вече тяхна, нека се опитат да я вземат.

— Значи е истина? — запита Бодю със своя провлачен глас. — Казаха ми го, но все пак дойдох сам да се убедя.

— Осемдесет хиляди франка! — повтаряше Бура. — А защо не сто? Ето тъкмо тази сума ме възмущава. Дали си мислят, че ще стана мошеник заради парите им?… Не, гръм да ги убие, няма да я имат! Никога, чувате ли, никога!

Дьониз реши да се намеси и спокойно забеляза:

— Ще я имат след девет години, когато изтече срокът по договора.

И въпреки присъствието на чичо й, се зае да увещава стареца да приеме предложението. Борбата ставала невъзможна, воювал срещу непреодолима сила и не би следвало, ако не е загубил ума си, да пренебрегва сумата, която му предлагат. Но старецът си знаеше своето. Надявал се до девет години да стисне очи, та да не види тържеството на враговете си.

— Чувате ли, господин-Бодю — продължи той, — вашата племенница е с тях, на нея поръчали да ме сломи… Тя е с разбойниците, честна дума ви казвам!

Дотогава чичото сякаш не забелязваше Дьониз! Той вдигна глава така смръщен, както правеше на прага на магазина си всякога, когато тя минаваше. Но сега бавно се обърна и я погледна. Дебелите му устни трепереха.

— Зная — отвърна той едва чуто.

И продължи да я гледа. Дьониз бе развълнувана до сълзи: забеляза колко силно го бе изменила скръбта. А старецът, обзет от угризения, че не й бе помогнал в трудните минути, мислеше може би за горчивия живот, който тя водеше. При вида на Пепе, заспал на стола сред виковете на спорещите, Бодю, видимо, съвсем се разнежи.

— Дьониз — каза той просто, — ела утре с малкия на вечеря… Жена ми и Жьонвиев ме помолиха да те поканя, когато се срещнем.

Тя се изчерви силно и го прегърна. А когато той тръгна, Бура, зарадвал се на помирението им, извика след него:

— Вразумете я, тя не е лоша… А колкото до мен, къщата може и да рухне — ще ме намерят под развалините.

— Нашите къщи вече рухват, съседе — мрачно отвърна Бодю. — Всички ние ще останем под развалините.