Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Au Bonheur des Dames, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Steis (2014 г.)

Издание:

Емил Зола. Дамско щастие

Френска, първо издание

Издателство „Атлантис“, София, 1991

Коректор: Диана Караянчева

Технически редактор: Диана Караянчева

Художник: Емануела Цонева

 

Дадена за набор м. септември 1990.

Подписана за печат м. декември 1990.

Формат 84X108/32

Печ. коли 28,50 Изд. коли 24,15.

ДФ „Бряг-принт“ — Варна

 

При оформлението на корицата е използван фрагмент от картината на Едуар Мане „Закуска на тревата“, 1863

История

  1. — Добавяне

II

На следващия ден в седем и половина Дьониз стоеше пред „Дамско щастие“. Искаше да се представи тук преди да отведе Жан при неговия патрон, който живееше далеч, в горната част на предградието Тампл. Но свикнала да става рано, тя бе побързала да излезе от дома: продавачите едва бяха започнали да пристигат; и страхувайки се да не изглежда смешна, нерешително закрачи по площад Гайон.

Студеният вятър бе изсушил вече паважа. Из всички улици, озарени от бледната утринна светлина под пепелносивото небе, живо излизаха продавачи, изненадани от първия мраз, с ръце в джобовете и вдигнали яките на палтата си.

Повечето вървяха сами и изчезваха в недрата на магазина, без да разменят ни дума, ни поглед с колегите си, които подтичваха край тях; други се движеха по двама, по трима, заели тротоара в цялата му ширина и разменяха кратки фрази; но преди да влязат всички, с един и същи жест захвърляха в канавката цигарата или пурата.

Дьониз забеляза, че когато минаваха край нея, мнозина от тях я заглеждаха в лицето. Това още повече я смути. Вече не намираше в себе си смелост да тръгне след тях и реши да влезе едва когато потокът от прииждащи служители спре; дори се изчерви при мисълта, че пред вратата може да се сблъска с всички тези мъже. Но шествието продължаваше и за да избегне любопитните погледи, Дьониз бавно обиколи площада. Когато се върна, видя пред магазина висок, бледен и небрежно облечен младеж, който подобно на нея, вече от четвърт час изглежда чакаше нещо.

— Госпожице — запита той накрая, запъвайки се, — вие може би работите тук?

Въпросът на непознатия младеж дотолкова смути Дьониз, че отначало тя нищо не отговори.

— Виждате ли — продължи младият човек, още по-объркан — реших да опитам дали няма да ме вземат тук, а вие бихте могли да ми обясните…

Бе плах като нея и се осмели да я запита, само защото му се беше сторило, че и тя е смутена.

— С удоволствие, господине — отвърна най-сетне Дьониз. — Но аз зная не повече от вас и също съм дошла да търся работа.

— Ах, така ли? — произнесе момъкът, съвършено слисан.

Двамата силно се изчервиха и продължиха да стоят нерешително един срещу друг, смаяни от това общо за тях положение, но безсилни гласно да си пожелаят успех. И тъй като не добавяха нито дума повече, а смущението ги обхващаше все повече и повече, разделиха се някак несръчно и започнаха да чакат, застанали на няколко крачки един от друг.

Продавачите продължаваха да прииждат. Сега Дьониз ги чуваше да се шегуват, когато минаваха край нея, като я поглеждаха изкосо. Смущението й растеше при мисълта, че им служи за забавление и реши да се поразходи половин час из квартала; в този миг вниманието й привлече някакъв млад мъж, приближаващ се бързо по улица Пор-Маон. Очевидно бе завеждащ отдел, защото всички продавачи го поздравяваха. Беше висок, белолик, с грижливо подстригана брада; очите му с цвят на старо злато, меки, кадифени, за миг се спряха върху нея, когато пресече площада. И вече влезе в магазина, равнодушен, далечен, а тя така и продължаваше да стои неподвижно, дълбоко развълнувана от неговия поглед, обхваната от някакъв особен трепет, в който тревогата вземаше връх над възхищението. Страхът окончателно я завладя и тя бавно тръгна на долу по улица Гайон, а после и по улица Сен Рош с надежда да се овладее.

Но това бе повече от завеждащ отдел — бе самият Октав Муре. Тази нощ не беше спал, тъй като след бала у познат борсов посредник бе отишъл да вечеря с един приятел и две жени, които бяха намерили зад кулисите на някакъв малък театър. Догоре закопчаното му палто скриваше фрака и белия шал. Изкачи се живо горе, изми се, преоблече се; и когато седна зад бюрото в кабинета си, разположен в мецанина, видът му бе бодър, погледът жив, а цветът на лицето свеж, сякаш бе починал десет часа в легло. В просторния кабинет с дъбова мебел и зелена рипсена тапицерии, единствено украшение бе портретът на тази госпожа Едуен, за която още говореха в квартала. Откакто бе починала, Октав пазеше почтително спомена за нея и изпитваше към паметта й сърдечна признателност за богатството, с което го бе осигурила, омъжвайки се за него. И сега преди да се заеме с полиците, поставени на подложката, се усмихна на портрета като щастлив човек. Именно тук, при нея, се връщаше да работи той след лудориите си на млад вдовец, изтръгнал се току-що от будоарите, където го влечеше жаждата за наслади!

На вратата се почука, и без да дочака отговор, в кабинета влезе млад мъж, висок и слаб с тънки устни и остър нос; гладко сресаните коси, осеяни тук-там с бели кичури, му придаваха коректен вид. Муре вдигна глава и като продължи да подписва полиците, запита:

— Добре ли спахте, Бурдонкл?

— Благодаря, отлично — отвърна младият човек и припряно започна да се разхожда в кабинета като у дома си.

Бурдонкл, син на беден фермер от околностите на Лимож, бе започнал да работи в „Дамско щастие“ едновременно с Муре, когато магазинът заемаше само ъгъла на площад Гайон. Много умен, много енергичен, тогава изглеждаше, че лесно може да засенчи по-малко сериозния си колега, разсеян, лекомислен на вид и вечно заплетен в обезпокоителни истории с жени; но у Бурдонкл нямаше ни искрица от таланта на пламенния провансалец, нито неговата смелост, нито завладяващото му изящество. Като човек разумен, той от самото начало покорно, без всякакво съпротивление, се бе преклонил пред Муре. Когато последният посъветва своите служители да вложат спестяванията си в предприятието, Бурдонкл стори това пръв, поверил на Муре дори неочакваното наследство от някаква леля; и малко по малко, преминавайки през всички степени — продавач, помощник-завеждащ, после завеждащ отдел коприни, бе станал заместник на патрона, най-любимия и най-влиятелния, един от шестте акционери, които помагаха на Муре да управлява „Дамско щастие“, представляващи нещо като министерски съвет при самодържец. Всеки от тях ръководеше определена област. На Бурдонкл бе възложен общия контрол.

— А вие? — запита той фамилиарно.

Когато Муре отвърна, че изобщо не е лягал, Бурдонкъл поклати глава и каза:

— Не е хигиенично.

— Защо? — подхвърли весело Муре. — По-бодър съм от вас, драги. А вашите очи са подути от сън, натежали сте от излишно благоразумие… Забавлявайте се, това освежава мисълта!

Такива другарски пререкания бяха станали обичайни за тях. Някога Бурдонкл биеше любовниците си, защото, както сам казваше, му пречели да спи. Сега се представяше за заклет женомразец, макар навън вероятно да се срещаше с жени; но обикновено не говореше за тях, толкова незначително място заемаха те в живота му. В магазина се ограничаваше да използува страстите на купувачките, които презираше дълбоко заради лекомислието им да се разоряват с глупави парцали. Муре, напротив, се отнасяше към жените с възторжено внимание, прекланяше се пред тях и ги ласкаеше, постоянно се поддаваше на нови увлечения и тези сантиментални истории бяха своеобразна реклама за неговата фирма; може да се каже, че с еднаква нежност обгръщаше целия женски пол, стараейки се да го омагьоса и държи в свое подчинение.

— Вчера вечерта видях на бала госпожа Дефорж — подхвана той. — Беше прелестна.

— Навярно с нея сте вечеряли? — запита, съдружникът му.

— О, не, тя е порядъчна жена, драги… Вечерях с Елиоз, момичето от „Фоли“. Глупава е като гъска, но рядко забавна!

Муре взе друг пакет с полици и започна да ги подписва. Бурдонкл продължаваше да крачи ситно из кабинета. После хвърли поглед от високите прозорци към улица Ньов Сент Огюстен, а след това отново се приближи до Муре и каза:

— Кои? — попита Муре, загубил вече нишката на разговора.

— Жените, разбира се.

Муре се развесели още повече; и тук блесна целият му негов цинизъм, който криеше под маската на чувствена екзалтация. Свивайки леко рамене, Муре заяви, че ще ги запокити всички като празни чували след време, като с тяхна помощ натрупа състояние. Но упоритият Бурдонкл невъзмутимо повтаряше:

— Ще си отмъстят… Ще се намери една, която ще отмъсти за всички, това е неизбежно.

— Не се бой! — извика Муре, подчертавайки провансалския си акцент. — Такава още не се е родила, драги. А ако се появи, вие знаете…

Тук вдигна перото, замахна с него и го заби в празното пространство, сякаш искаше да прободе с нож невидимо сърце. Съдружникът, отново закрачи из кабинета, прекланящ се, както винаги, пред превъзходството на патрона, чийто ум, макар и нелишен от недостатъци, го смайваше. Бурдонкл, тъй безукорен, тъй непогрешим, хладен, недосегаем за страстите, все още не разбираше привлекателността на порока, не разбираше Париж, отдаващ се в целувка на най-дръзновения.

Възцари се мълчание; чуваше се само скърцането на перото на Муре. После в отговор на кратките въпроси на патрона във връзка с големия базар на зимни новости, който щеше да се открие следващия понеделник, Бурдонкл му даде изчерпателни сведения. С предстоящото извънредно важно мероприятие търговската къща поставяше на карта целия свой капитал и слуховете, обикалящи квартала, в основата си бяха верни: Муре се хвърляше в спекулации с непокорното вдъхновение на поет, с такъв блясък, с такава потребност от нещо колосално, сякаш всичко трябваше да се огъне под неговия натиск. Това бе ново разбиране на търговията, дръзновено проникване на въображението в спекулациите, онова, което някога така безпокоеше госпожа Едуен и което и днес, независимо от първите успехи, понякога силно смущаваше съдружниците. Упрекваха тайно патрона, че се самозабравя, твърдяха, че действува необмислено и разширява предприятието преди още да дочака предвижданото увеличение на клиентелата; акционерите изпадаха в ужас, когато той вземаше от касата цялата наличност за някакъв нов рискован ход и изпълваше магазина с купища стоки, без да остави в запас нито грош. Така, заради тази разпродажба целият капитал, останал след изплащане на значителните суми за обзавеждане, бе пуснат в обръщение; отново предстоеше борба на живот и смърт. И сред това всеобщо объркване Муре запазваше неизменната си тържествуваща веселост и увереност в очакващите го милиони, като човек, когото жените обожават и комуто не могат да изменят. Когато Бурдонкл си позволи да изрази известни опасения по повод прекаленото разширение на отдели с все още съмнителна доходност, Муре самонадеяно се засмя, като възкликна:

— Успокойте се, драги, та магазинът и сега е твърде малък.

Бурдонкл се вцепени от ужас, който дори не се опита да скрие. Магазинът все още малък! Магазин с деветнадесет отдела и четиристотин и трима служители!

— Разбира се! — подхвърли Муре. — След година и половина ще се наложи значително да се разширим… Вече мисля по това сериозно. Госпожа Дефорж обеща да ме срещне утре у нея с едно лице… Впрочем ще поговорим по-подробно, когато нещата се изяснят.

Свършил с полиците, той стана и приятелски потупа по рамото съдружника си, който трудно се съвземаше. Този ужас на обкръжаващите го благоразумни хора забавляваше Муре. Веднъж в пристъп на внезапна откровеност, с която понякога смайваше колегите си, Муре заяви, че дълбоко в себе си бил далеч повече евреин от всички евреи по света; от баща си, на когото приличал и физически, и духовно, бил унаследил весел нрав, както и умението да цени парите; на майка си дължал тия изблици на неукротима фантазия, които навярно обуславяли голям дял от сполуките му, тъй като отлично съзнавал непреодолимата сила на своята смелост, побеждаваща всички препятствия.

— Да — каза в заключение Бурдонкл, — вие добре знаете, че сътрудниците ви ще вървят с вас докрай.

Преди да слязат в магазина за обичайния преглед, те обсъдиха някои дребни въпроси и разгледаха образеца за чекова книжка, предложен от Муре за отбелязване на продадените стоки. Констатирал, че залежалите, излезли от мода стоки, се изкупуват толкова по-бързо, колкото по-голям е процентът, предвиждан за продавача, Муре въведе на основата на това наблюдение нови похвати с търговията. Стремеше се да заинтересува продавачите си в продажбата на всички стоки; предлагаше им известен процент върху най-малкото парцалче, върху най-малкия продаден от тях артикул; това нововъведение разтърси цялата търговия за модни стоки и изостри сред продавачите борбата за съществуване, от което патроните извличаха изгоди. В ръцете На Муре тази борба се превърна в движеща пружина, в организационен принцип, който неотстъпно прилагаше в живота. Раздухваше страстите, сблъскваше интересите, позволяваше на силните да поглъщат слабите, и сам се облагодетелствуваше от тази борба. Образецът за чекова книжка бе одобрен: горе, на кочана й, на самия купон, бяха отбелязани наименованието на отдела и номерът на продавача; от двете страни на листа имаше графи за метража, обозначение на стоката и цената; продавачът просто подписваше бележката преди да я отнесе в касата. Това улесняваше извънредно много контрола: достатъчно бе да се сверят бележките, предадени от касата в отчетното бюро, с кочаните, останали в ръцете на продавачите. А продавачите можеха занапред всяка седмица, без каквито и да било затруднения да получават полагащите им се проценти и премии.

— Сега по-малко ще ни крадат — със задоволство забеляза Бурдонкл. — Идеята ви е превъзходна.

— Тази нощ мислех и за нещо друго, — добави Муре. — Да, мили мой, нощес, докато вечерях… Ще ми се да предвидим неголяма премия на служителите от отчетното бюро за всяка неточност, открита от тях при сверяване на касовите бележки… Разбирате ли, така ще бъдем сигурни, че не ще пропуснат и най-малката грешка; дори скоро ще започнат сами да ги измислят.

И той се разсмя, докато Бурдонкл го гледаше възхитен. Този нов облик на борбата за съществуване го очароваше: Муре наистина притежаваше талант на администратор; мечтаеше да организира работата в предприятието по такъв начин, че експлоатирайки чуждите апетити, бавно, ала неотклонно да удовлетворява своите. „Искаш ли да изцедиш всички сили от човека — казваше той често — и дори да се възползуваш от неговата честност, сблъскай го преди всичко със собствените му нужди.“

— А сега да слезем, — каза Муре. — Трябва да се заемем с разпродажбата… Коприната пристигна вчера, нали? Бутмон вероятно е в рецепцията.

Бурдонкл тръгна след патрона. Приемателната служба се намираше в сутерена откъм улица Ньов Сент Огюстен. Там, на тротоара, имаше отвор с капак. Стоката, разтоварена от фургоните, най-напред претегляха, а после я спускаха долу, и тя се плъзгаше, удряше се в стените на отвесната пързалка, чието дъбово легло и железни скоби лъщяха от постоянното търкане на сандъците и балите. Всичко, което пристигаше, проникваше в магазина през тази зееща яма. Тя непрестанно поглъщаше стоки, които се изсипваха в сутерена като водопад. Но по време на големите базари улеят изливаше в сутерена действително несекващи потоци от лионска коприна, английски вълнени платове, фламандски тъкани, елзаски хасета, руански басми; понякога превозните каруци трябваше да се спират в редица; балите изчезваха в пропастта с глухия шум на камъни, падащи в дълбока вода.

Когато минаваше край улея, Муре за миг се спря пред него. Работата кипеше: върволицата сандъци като че се спускаше от само себе си — човешките ръце, които ги бутаха отгоре, не се виждаха, и сандъците се устремяваха надолу като струи на вълшебен извор. След сандъците полетяваха балите, които се преобръщаха като търкалящи се камъни; Муре гледаше, без да произнесе нито дума. Но този водопад от стоки, носещ със себе си хиляди франкове в минута, запалваше в светлите му очи мълнии. Никога досега не бе имал толкова ясно съзнание за начеващата битка. Този именно поток от стоки трябваше да бъде отправен към всички краища на Париж.

Муре мълчаливо продължи прегледа си. В сивата светлина на деня, проникваща през широките отдушници, група мъже приемаше стоката, докато други, в присъствието на завеждащи отдели, отваряха сандъците и разопаковаха балите. Оживление като на корабостроителница изпълваше цялото подземие — обширен сутерен с циментирани стени и чугунени стълбове, подпиращи сводовете.

— Получихме ли всичко, Бутмон? — запита Муре, като се приближи към млад широкоплещест мъж, зает с проверката на съдържанието на един от сандъците.

— Би следвало да бъде всичко — отвърна Бутмон. — Но ще се наложи да броя и заранта.

Завеждащият мигновено установяваше по фактурите количеството и спецификацията на стоката, която един от работниците вадеше от сандъка и нареждаше на голям щанд. Зад тях се простираха други щандове, също отрупани със стока, която тълпа служители проверяваше. Сред нестихващата гълчава навсякъде разопаковаха, приемаха, разглеждаха, обръщаха наопаки и оценяваха всевъзможни тъкани.

Бутмон, кръглолик веселяк с черна като смола брада и красиви кестеняви очи, вече си бе спечелил известност в търговските кръгове. Роден в Монпелие, бонвиван, самонадеян, той бе посредствен продавач, затова пък нямаше равен на себе си като закупвач. В Париж го бе изпратил баща му, собственик на магазин за модни стоки; но когато родителят реши, че младият човек достатъчно е усвоил занаята, за да стане негов приемник в търговията, синът категорично отказа да се завърне в родния край. От това време между бащата и сина се появи съперничество; отдаден всецяло на своята дребна провинциална търговия, бащата се възмущаваше, че обикновеният продавач печели тройно повече от него; а синът осмиваше старомодните търговски похвати на своя родител, хвалеше се с доходите си и всяваше смут в дома всеки път, когато се отбиваше при своите. Като другите завеждащи отдели, той получаваше освен заплатата си от три хиляди франка и известен процент върху продажбата. Обитателите на Монпелие, изумени и изпълнени със страхопочитание разказваха, че предишната година синът на Бутмон сложил в джоба си близо петнадесет хиляди франка, а и това било само началото; и уверяваха разгневения баща, че тази цифра тепърва ще расте.

Бурдонкл взе парче коприна и като тънък познавач, внимателно започна да го разглежда. Бе шантунг със сребристосиня ивица, знаменитата коприна „Парижко щастие“, с която Муре възнамеряваше да нанесе на съперниците си решителен удар.

— Наистина е много хубава — пошепна Бурдонкл.

— Не толкова хубава, колкото ефектна — каза Бутмон. — Само Дюмонтей може да ни предложи такава стока… При последното ми пътуване, когато се скарах с Гожан, той се съгласи да постави сто стана за този десен, но поиска двадесет и пет сантима повече на метър.

Почти ежемесечно Бутмон се отправяше към Лион и с дни обикаляше фабриките; отсядаше в най-добрите хотели, упълномощен бе да бъде щедър към фабрикантите. Изобщо се ползуваше с неограничена свобода и закупуваше каквото му се понравеше, при условие, че всяка година увеличава в предварително определена пропорция оборота в своя отдел; и получаваше проценти дори върху това увеличение. Накратко, положението му в „Дамско щастие“, както и това на всички завеждащи, негови колеги, бе някак особено: Бутмон изпълняваше функцията на комерсант-специалист сред специалисти в други области на търговията, образуващи в съвкупност нещо като обширен търговски град.

— И така, решено — каза той, — ще я маркираме по пет франка и шестдесет… Знаете, че това е почти себестойността.

— Да, да, пет и шестдесет — побърза да се съгласи Муре, — ако бях сам, бих я продавал и на загуба.

Завеждащият добродушно се засмя:

— О, нищо по-хубаво от това за мен. Така бихте утроили продажбата, и тъй като големите постъпления са в мой интерес…

Но Бурдонкл стоеше сериозен, със стиснати устни. Той получаваше проценти върху общия приход и намалението на цените се оказваше неизгодно за него. А именно на Бурдонкл бе възложено да следи за цените и да възпира Бутмон, поддаващ се на желанието си да увеличава оборота и да продава с прекалено малка печалба. Впрочем, у Бурдонкл отново се пробуждаха предишните съмнения: всички тези рекламни комбинации бяха чужди на неговите схващания. Ето защо, събрал сили, той възрази:

— Пуснем ли я по пет и шестдесет, все едно, че я продаваме на загуба, защото трябва да покрием и режийните разходи, а те не са малки… Навсякъде ще я обявят по седем франка.

Тук Муре кипна. Удари с ръка по коприната и нервно извика:

— Зная това, и ето защо искам да я подаря на нашите клиентки. Наистина, драги, вие никога не ще се научите да разбирате жената. Помислете само: та че буквално ще си изтръгват една от друга тази коприна.

— Не се и съмнявам — прекъсна го съдружникът му, все тъй непримирим, — но колкото повече я купуват, толкова повече ще губим.

— Ще загубим сантими, не споря. И какво от това? Голяма беда! Затова пък ще привлечем всички жени и ще ги държим в подчинение, а те, прелъстени, обезумели пред купищата стока, ще започнат безогледно да изпразват кесиите си. Цялата работа е там, драги ми, да ги запалим, а за това е нужна стока, която изкусява, която предизвиква сензация. После вече може да продаваме всичко останало на редовни цени, но клиентките ще бъдат убедени, че у нас е по-евтино. Например ние предлагаме тафтата „Златиста кожа“ по седем и петдесет — на тази цена тя се продава навсякъде, но при нас ще мине за изключителен оказион и ще покрие с лихви загубите от „Парижко щастие“… Ще видите, ще видите!

Муре ставаше все по-красноречив.

— Разбирате ли! Искам „Парижко щастие“ за една седмица да разтърси целия търговски свят. Тази коприна е нашият коз, тя ще ни спаси и ще ни прослави. Ще говорят само за нея, сребристосиният десен ще бъде известен в цяла Франция, от единия до другия край… И вие ще чуете неистовите вопли на нашите конкуренти, крилете на дребната търговия отново ще бъдат подрязани. Окончателно ще унищожим всички ония вехтошари, които издъхват от ревматизъм в своите мрачни бордеи.

Продавачите, проверяващи стоката, слушаха с усмивка патрона. Той обичаше да говори и да убеждава събеседника в правотата си. Бурдонкл отново отстъпи. Междувременно сандъкът бе изпразнен и двама служители се заеха да разопаковат друг.

— Но фабрикантите съвсем не се усмихват на това — каза Бутмон. — В Лион са настроени против нас, твърдят, че ги разорявате с вашата евтиния; знаете, че Гожан недвусмислено ми обяви война. Закле се, че по-скоро ще открие дългосрочни кредити на дребните фирми, отколкото да приеме моите условия.

Муре сви рамене.

— Ако Гожан не се вразуми — отвърна той, — банкрутът няма да му се размине… От какво се оплакват тия хора? Плащаме незабавно, вземаме всичко, което произвеждат; ниските цени не би следвало да ги смущават… Достатъчно е, че публиката се възползува от тях.

Продавачът изпразваше втория сандък, а Бутмон отново се залови да сверява съдържанието му с фактурите. Накрая на щанда друг служител маркираше стоката с условен шифър и с това проверката завършваше; фактурата, подписана от завеждащия отдела, се предаваше горе, в главната каса. Миг още Муре погледа кипящата наоколо работа, суматохата, свързана с разопаковане на балите, които непрекъснато прииждаха и заплашваха да затрупат сутерена; после мълчаливо, с вид на доволен от войските си пълководец, се отдалечи, съпровождан от Бурдонкл.

Те бавно прекосиха целия сутерен. На места през отдушниците се прокрадваше бледа светлина; в тъмните ъгли и в по-тесните коридори се съхраняваха запасите; тук, в малки, заградени с решетки шкафове, отделите държаха излишъците от своите стоки. Пътьом патронът хвърли поглед на калорифера, който за пръв път трябваше да запалят в понеделник, както и на малкия пожарен пост в гигантски газомер, заключен в желязна клетка. Кухнята и трапезарията, някогашни избени помещения, превърнати сега в малки зали, се намираха вляво, в ъгъла откъм площад Гайон. Най-сетне Муре се добра до отдела „Доставки по домовете“, разположен на другия край на сутерена; тук се складираха пакети, които купувачите по една или друга причина не отнасяха със себе си: тези пакети се сортираха на маси и се разпределяха в рафтове, съобразно кварталите на Париж, след което по широка стълба, водеща към входа точно срещу „Стария Елбьоф“, ги отнасяха във фургона, спрял до тротоара. В механизма на „Дамско щастие“ ролята на тази стълба, излизаща на улица Мишодиер, се свеждаше до непрестанно изхвърляне на стоки, които се поглъщаха от улея на улица Ньов Сент Огюстен, а после преминаваха нагоре през цялата система на магазина с неговите безчислени щандове.

— Кампион — обърна се Муре към завеждащия „Доставки по домовете“, бивш сержант със сухо лице — как е станало така, че шест чифта чаршафи, купени от една дама към четиринадесет часа не са й били доставени вечерта?

— А къде живее въпросната дама? — запита завеждащият.

— На улица Риволи и улица Алже… Госпожа Дефорж.

В този утринен час сортировачните маси бяха празни; по рафтовете лежаха само няколко пакета, останали от вчерашния ден. Докато Кампион се ровеше в тях и надничаше в някакъв регистър, Бурдонкл гледаше Муре и поразен от дарбата му да обхваща едновременно връзките между много неща, си мислеше, че дори в нощните барове и в будоарите на любовниците си този необикновен човек бе в течение на всичко и се грижеше за всичко.

Накрая завеждащият доставките изясни грешката: касата дала неверен номер на дома, и пакетът бил върнат обратно.

— През коя каса е минала стоката? — запита Муре. — Как? През десета…

И като се обърна към Бурдонкл, додаде:

— Десета. Касата на Албер, нали?… Ще трябва да си поговорим с него.

Но преди да предприеме обиколката из магазина, пожела да надникне в експедицията, разположена в няколко стаи на втория етаж. Тук пристигаха всички поръчки от провинцията и от чужбина и Муре всяка сутрин идваше да прегледа кореспонденцията. От две години насам тази кореспонденция нарастваше с всеки ден. Службата, където отначало работеха десетина чиновника, вече се нуждаеше от тридесет, че и от повече. Едни разпечатваха писмата, други, на противоположния край на масата, ги четяха; трети ги сортираха, номерираха и поставяха на един празен рафт; после писмата се разпределяха по отдели, а отделите пристъпваха към подбиране на стоките, които според постъпленията се нареждаха върху рафтовете със съответни номера. Накрая оставаше само да се проверят артикулите и да се опаковат в съседната стая, където няколко работника от сутрин до вечер ковяха сандъци и връзваха пакети.

Муре по навик запита:

— Колко са писмата тази сутрин, Льовасьор?

— Петстотин тридесет и четири, господин Муре — отвърна завеждащият експедицията. — Боя се, че след разпродажбата в понеделник няма да разполагам с достатъчно хора. Вчера вече и така едва се справихме.

Бурдонкл със задоволство поклати глава. Не допускаше, че в този вторник може да се получат петстотин тридесет и четири писма. Около масата, където служителите разтваряха и четяха писмата, се чуваше непрекъснато шумолене на хартия, а в това време върху рафтовете вече започваха да се трупат стоки. Работата в експедицията бе една от най-важните и сложните в предприятието: тук се трудеха при постоянно напрежение, тъй като бе строго наредено всички поръчки, получени сутрин, да бъдат експедирани до вечерта.

— Ще ви се дадат необходимите бройки, Льовасьор — отвърна накрая Муре, констатирал с един поглед доброто състояние на службата. — Нали знаете, ние никога не отказваме да вземем хора, щом работата изисква това.

Горе, под самия покрив, се намираха стаите, където нощуваха продавачките. Но Муре слезе долу и се отби в главната каса, разположена до неговия кабинет. Помещението бе затворено чрез стъклена преграда с прозорче в медна рамка, а в дълбочината му се виждаха грамаден огнеупорен шкаф, вграден в стената. Тук двама касиери събираха прихода, който всяка вечер им предаваше Лом, главният касиер на магазина; после покриваха разходите, изплащаха дължимото на фабрикантите, възнагражденията на персонала и на всички дребни служители, съществуващи за сметка на търговската къща. Касата се съобщаваше с друга стая, затрупана със зелени папки, където десетина чиновници проверяваха фактурите. По-нататък имаше още едно бюро — бюро за изчисления; тук шестима млади хора, наведени над черни стойки с множество регистри, сумираха ведомости за продадени стоки и изчисляваха процентите, падащи се на продавачите. Тази служба, възникнала съвсем неотдавна, вървеше зле.

Муре и Бурдонкл минаха през касата и отдела за контрол. Когато те се появиха в сметководния отдел, младите чиновници, шегувайки се весело, изтръпнаха от изненада. Без да изразява нито с дума неудовлетворението си, Муре започна да им обяснява системата на прямите, по която бе решил да им плаща за всяка грешка, открита в чековете. Когато той излезе, всички служители, забравили шегите и сякаш пришпорени, трескаво се заеха за работа с надежда да открият грешки.

Слязъл в мецанина, Муре тръгна право към каса № 10, където Албер Лом, в очакване на клиенти, си полираше ноктите. В магазина открито говореха за „династията Ломови“, откакто госпожа Орели, завеждаща отдел дамска конфекция, настани мъжа си на длъжността главен касиер, а впоследствие издействува една от касите за дребна продажба да бъде предоставена на сина й, висок младеж, бледен и порочен, който не можеше да се задържи на никаква служба и създаваше немалко грижи на майка си. В присъствието на младия мъж обаче Муре се почувствува някак неловко: смяташе, че не трябва да се излага, действувайки като жандарм; както под диктовката на своята натура, така и по тактически съображения, той предпочиташе да се явява в ролята на благосклонно божество. И лекичко бутна по лакътя Бурдонкл, блюстителя на реда, комуто обикновено възлагаше изпълнението на наказанията.

— Господин Албер — строго каза Бурдонкл, — вчера отново сте сбъркали адреса и покупката е върната… Това е недопустимо.

Касиерът започна да се оправдава и повика за свидетел момчето, което бе приготвило пакета. Това момче, на име Жозеф, също принадлежеше към династията на Ломови: бе млечен брат на Албер и дължеше мястото си на влиянието на госпожа Орели. Касиерът искаше Жозеф да прехвърли вината върху клиентката; но той се запъваше, мачкаше брадата си, удължаваща прекомерно и без друго дългото му сипаничаво лице: съвестта на бившия войник се бореше в него с признателността към покровителите.

— Останете Жозеф на мира — избухна накрая Бурдонкл. — И изобщо по-малко възразявайте… Имате щастие, че ценим добрата работа на майка ви.

В този миг дотича старият Лом. От неговата каса, разположена близо до вратата, се виждаше касата на сина му в отдела за ръкавици. Вече съвсем побелелият, натежал от заседнал живот касиер имаше увехнало, невзрачно лице, сякаш потъмняло от блясъка на парите, които броеше неспирно. Едната му ръка бе ампутирана, но това съвсем не му пречеше да работи и понякога служителите от любопитство ходеха да гледат как проверява прихода, така бързо се плъзгаха асигнациите и монетите в неговата лява, единствена ръка. Бе син на инкасатор в Шабли, а в Париж се бе озовал като завеждащ търговските книжа на някакъв търговец от фирмата Порт-о-Вен. Установил се на квартира на улица Кювие, той се бе оженил за дъщерята на портиера, дребен шивач от Елзас; и от този ден се оказа подчинен на жена си, пред чиито търговски способности искрено се прекланяше. Като завеждаща конфекцията, тя си докарваше повече от дванадесет хиляди франка, докато той получаваше само пет хиляди. И неговото, почитание към жена, внасяща в домакинството такава сума, се простираше и над сина, като над нейно създание.

— Какво се е случило? — пошепна обезпокоен Лом. — Провинил ли се е в нещо Албер?

Тогава на сцената, както винаги, излезе Муре в ролята на добър принц. Ако Бурдонкл всяваше страх, Муре се грижеше преди всичко за популярността си.

— Дребна работа, драги Лом — каза той, — вашият Албер е малко лекомислен, би следвало да вземе пример от вас.

После, за да промени темата на разговор и се покаже още по-любезен, запита:

— А как мина вчерашният концерт?… Добро ли беше мястото ви?

Лек руменец се появи по бледите бузи на стария касиер. Музиката беше негова единствена слабост, таен порок, който задоволяваше в самота, тичайки по театри, концерти, репетиции; сам, въпреки ампутираната си ръка, свиреше на валдхорна, като си помагаше с измислената от него система с щипци; и понеже жена му ненавиждаше шума, увиваше инструмента си с чаршаф и вечер изпадаше в екстаз от странните глухи звуци, които изтръгваше от него. Така сред неразбориите в семейното огнище, той бе потърсил убежище в музиката. Освен музиката и касата, Лом не познаваше други увлечения, ако не се смяташе преклонението пред жена му.

— Мястото бе отлично — отвърна той, и очите му заблестяха. — Много сте добър, господин Муре.

Октав Муре обичаше да ласкае чуждите страсти; ето защо понякога даваше на Лом билети, натрапени му от благотворителни дами. Сега той окончателно покори касиера, като възкликна:

— Бетховен, Моцарт… Ах, каква музика!

И без да дочака отговор, тръгна след Бурдонкл, който вече се готвеше да започне обиколката из магазина. В централната зала, представляваща вътрешен двор под стъклен покрив, се помещаваше отделът за коприни. Муре и Бурдонкл се отправиха отначало към галерията откъм улица Ньов Сент Огюстен, изпълнена докрай с бельо. Тъй като не забелязаха тук нищо нередно, те минаха бавно край почтително застаналите продавачи и се върнаха в отдела за цветни басми и трикотаж, където цареше същият ред. Но в отдела за вълнени платове, разположен по цялата дължина на галерията, излизаща под прав ъгъл към улица Мишодиер, Бурдонкл отново влезе в ролята си на велик инквизитор при вида на един младеж, седнал на тезгяха, бледен от безсънната нощ. Младежът, на име Лиенар, син на богат търговец на модни стоки в Лиже, покорно изслуша забележката: в живота си, изпълнен с развлечения, безгрижие и леност, той се боеше само от едно — баща му да не го върне. Сега забележките се изсипаха като градушка и в галерията край улица Мишодиер се развихри същинска буря: един от новите продавачи в отдела за платове, които служеха все още без заплата и нощуваха в отдела, се бе осмелил да се прибере в магазина след единадесет часа вечерта; вторият продавач от отдел галантерия бе издебнат в сутерена с цигара. В отдела за ръкавици бурята се разрази над главата на едното от малцината парижани, служещи в тази фирма; това бе незаконният син на някаква арфистка, красивият Миньо, както го наричаха. Провинението на младия човек се заключавате в това, че бе вдигнал в трапезарията скандал заради лошата храна. Служителите закусваха на три смени: една — в девет и половина часа, друга — в десет у половина и трета — в единадесет и половина; продавачът се възмущаваше, че редовно получавал остатъци и по-малки порции, тъй като бил причислен към третата смяна.

— Как? Нима храната не е добра? — с наивен вид запита Муре, отворил най-после уста.

Той отпускаше само франк и половина на човек за деня, а шефът на трапезарията, изпечен мошеник от Оверн, намираше при това начин да пълни джобовете си, така че обедите действително бяха отвратителни. Но Бурдонкл само сви рамене: готвач, натоварен да приготвя ежедневно четиристотин закуски и четиристотин обяда, макар и за три смени, естествено, не можел да бъде безупречен в кулинарното си изкуство.

— Дори и така да е — благодушно добави патронът, — аз искам всички наши служители да получават здрава и обилна храна… Ще поговоря с шефа.

И жалбата на Миньо бе погребана. Върнали се към отправната точка на обиколката, Муре и Бурдонкл застанаха до вратата, сред чадъри и вратовръзки и изслушаха доклада на един от четиримата инспектори, натоварени да наблюдават за реда в магазина. Дядо Жув, бивш капитан, удостоен с отличие при битката за Константин, още хубав мъж, с голям чувствен нос и величествено бяло чело, им се оплака от един продавач, който при най-обикновена забележка от негова страна, го бил нарекъл „стар глупак“; продавачът незабавно бе уволнен.

В този час магазинът все още бе празен. По безлюдните галерии преминаваха само домакини от квартала. Инспекторът, отбелязващ на входа пристигането на служителите, затвори тетрадката си и сега отделно вписваше закъснелите. Бе време, когато продавачите окончателно се разполагаха в отделите, които чистачите бяха измели и избърсали от прах още в пет часа сутринта. Всеки, с лице още бледо от съня, сподавящ с усилие прозявката, окачваше на съответното място шапката и палтото си. Едни разговаряха, поглеждайки встрани, сякаш така се подготвяха за новия трудов ден; други без да бързат, смъкваха зелената саржа, с която предишната вечер бяха покрили стоката, предварително сортирана, както се полага; сега купчините платове изглеждаха симетрично разположени, магазинът бе чист и подреден и в спокойния, весел утринен блясък очакваше суматохата на продажбата отново да го разтърси и той просто да се огъне под порой от платна, коприна и дантели.

В ярката светлина на централната зала, пред щанда за коприни, двама младежи разговаряха тихо. Единият от тях, невисок широкоплещест момък с миловидно розово лице, подбираше по цвят коприна за подредбата на вътрешна витрина. Казваше се Ютен; син на съдържател на кафене в Ивто, той бе съумял за година и половина да стане един от най-добрите продавачи, благодарение на гъвкавия си характер и на постоянната си потребност да ласкае, която прикриваше свирения му апетит, желанието всичко да погълне и всички да изяде… и не защото бе гладен, а тъй, без нужда, само за удоволствие.

— Чуйте, Фавие, на ваше място честна дума, бих го шамаросал — казваше той на високото мършаво момче с нездрав цвят на лицето и жлъчен характер; момчето бе родено в Безансон, в семейство на тъкачи, не се отличаваше с красота, но под външното си безразличие криеше необичайна воля.

— С шамари не се отива далеч, — възрази флегматично Фавие. — По-добре е да се чака.

Говореха за Робино, който надзираваше продавачите, докато завеждащият отдела слиза в сутерена. Ютен скришом злословеше срещу Робино, защото искаше да заеме мястото му. Още в деня, когато това въжделено място, обещано на Робино, се бе освободило, Ютен намисли да привлече Бутмон на своя страна, да злепостави Робино пред дирекцията и го принуди да напусне магазина. Но Робино се държеше здраво, и оттогава между двамата започна глуха вражда. Ютен се надяваше да настрои против Робино целия отдел и чрез доноси и обиди да го изгони. Външно обаче бе много любезен с него, като насъскваше най-вече Фавие; по старшинство Фавие бе след Ютен, и изглеждаше негов послушник, макар понякога да си позволяваше груби прояви, в които се чувствуваше затаена лична злоба.

— Ш-ш, седемнадесет! — бързо пошушна той на колегата си, за да го предупреди с този условен възглас за появяването на Муре и Бурдонкл.

Те продължаваха обиколката си, прекосявайки галерията. Приближиха се към Робино и поискаха обяснение във връзка с кадифето, мостри от което бяха изложени безредно и затрупваха масата. А когато Робино отвърна, че няма къде да ги поставят, Муре с усмивка възкликна:

— Нали ви казвах, Бурдонкл, че магазинът се оказва вече твърде тесен! Някой ден ще трябва да изместим стените му чак до улица Шоазьол. Ще видите каква блъсканица ще бъде в понеделник.

И отново започна да разпитва Робино и да му дава разпореждания относно предстоящия базар, за който се готвеха във всички отдели. Продължавайки да разговаря, той вече от няколко минути следеше с поглед Ютен, който все още не се решаваше да постави синя коприна до сива и жълта; продавачът неколкократно се бе отдръпвал назад, за да прецени по-добре хармонията на тоновете. И тук Муре внезапно се намеси:

— Но защо се стремите да щадите окото? — каза той. — Не се колебайте, ослепете го… Ето така! Червено, зелено, жълто!

Едно след друго той вземаше парчета коприна, размахваше ги, мачкаше ги, създавайки от тях блестящи съчетания. Всички признаваха, че патронът е най-добрият аранжор в Париж, истински новатор, който в науката за аранжорство бе основоположник на школа за бруталното и грандиозното. Стремеше се да създава лавини от тъкани, които сякаш се спускат из разтворени сандъци, и искаше те да пламтят с най-ярки, усилващи се един друг цветове. Клиентите, казваше той, трябва да се чувствуват заслепени, когато излизат от магазина. Ютен, обратно, принадлежеше към класическата школа и се придържаше към симетрията и хармоничността на оттенъците; той гледаше пожара от цветни материи, пламнал насред масата и не си позволяваше и най-малката критична бележка, а само стискаше устни в презрителна гримаса, като художник, чиито убеждения подобна хаотичност оскърбява…

— Ето! — извика Муре, когато приключи. — Оставете това така… А в понеделник ще ми кажете привлича ли жените или не.

Точно в този миг, рогато Муре се приближаваше към Бурдонкл и Робино, в залата се появи девойка: при вида на витрината тя замря на място. Беше Дьониз. Останала около час на улицата в плен на необясним пристъп на боязън, тя най-после се бе решила да влезе. Но беше до такава степен смутена, че не разбираше и най-ясните указания: служителите, които тя запъвайки се, питаше за госпожа Орели, напразно й сочеха стълбата за мецанина; Дьониз благодареше, а после се отправяше вляво, макар да й бяха казали да тръгне вдясно; така вече десетина минути се луташе от отдел в отдел на партера сред насмешливото любопитство или намусеното равнодушие на продавачите. Искаше й се да побегне оттук, но в същото време желанието й да се полюбува на витрината я задържаше. Чувствуваше се изгубена, съвсем нищожна пред тази чудовища машина, все още в състояние на покой; и се боеше, че движението, от което стените вече леко трепереха, неизбежно ще увлече след себе си и нея. Сравняваше мислено дюкяна „Стария Елбьоф“, тъмен и тесен, с този огромен магазин, пронизан от златиста светлина и той и изглеждаше още по-голям, подобен на град с паметници, площади, улици и дори й се струваше, че така и не ще намери госпожа Орели.

Дьониз дълго не се осмеляваше да проникне в залата за коприни, която с високия си стъклен купол и великолепни щандове й напомняше храм и я плашеше. Но когато най-после влезе, за да се спаси от насмешките на продавачите в отдела за бельо, тя просто се сблъска с витрината на Муре, и въпреки объркването й, в нея се пробуди жената; бузите й пламнаха, тя забрави всичко на света, потънала всецяло в съзерцание на искрящия пожар на коприните.

— Погледни — пошепна Ютен на ухото на Фавие — същата гъска от площад Гайон.

Преструвайки се, че слуша Бурдонкл и Робино, Муре до глъбините на душата си бе поласкан от вълнението на тази бедна девойка, както маркизата се вълнува от грубото желание, блеснало в очите на минаващия кочияш. Дьониз вдигна поглед и още повече се смути, когато позна младия човек, когото бе взела за завеждащ отдел. Стори й се, че я гледа строго. Тогава, като че знаеше как да се измъкне оттук, окончателно объркана, тя отново се обърна към първия изпречил се пред нея продавач, а той се оказа Фавие.

— Госпожа Орели, ако обичате?

Фавие, нелюбезен както винаги, сухо отвърна:

— В мецанина.

Дьониз поблагодари и, за да се махне от погледите на всички тези мъже, отново се обърна с гръб към стълбата, но сега Ютен, нарекъл я току-що гъска, неволно се поддаде на вродената си галантност; той я спря и любезно каза:

— Ако обичате оттук, госпожице…

Дори направи няколко крачки и я съпроводи до стълбата вляво от залата. Накрая се поклони, усмихвайки се със същата усмивка, с каквато се усмихваше на всички жени.

— Горе свийте вляво… Конфекцията е отсреща.

Тази очарователна вежливост развълнува дълбоко Дьониз. Тя бе като братска помощ в труден час… Девойката вдигна очи, погледна Ютен и всичко в него я плени: красивото лице, погледът, усмивката, разсейваща страха й, гласът, сторил й се успокоително ласкав. Сърцето й се изпълни с признателност, и преодолявайки смущението си, едва чуто произнесе:

— Много сте любезен… Не се безпокойте… Благодаря ви безкрайно, господине.

Но Ютен вече бързаше към мястото си и с присъщата си грубоватост съвсем тихо пошепна на Фавие:

— Хе! Каква мърша!

Горе девойката се озова в самата конфекция. Това бе обширно помещение с високи шкафове от гравиран дъб край стените; огледалните му прозорци гледаха към улица Мишодиер. Пет-шест жени, облечени в копринени рокли и много кокетни със завитите си кокове и повдигнатите отзад кринолини, се суетяха из него, разговаряйки помежду си. Една от тях, висока и слаба, с прекалено дълго лице и с походка на изтърван кон, се бе опряла на шкафа, сякаш изнемогваше от умора.

— Госпожа Орели? — повтори Дьониз.

Продавачката погледна презрително жалките й дрехи и нищо не отговори; после се приближи към една от колежките си, дребна жена с болезнено бледо лице, и с тон на оскърбена невинност запита:

— Госпожица Вадон, знаете ли къде е завеждащата?

Продавачката, която подреждаше по размери жакет, дори не се потруди да се обърне.

— Не, госпожице Прюнер, не зная — процеди тя през зъби.

Настъпи мълчание. Дьониз стоеше неподвижно, но никой вече не се занимаваше с нея. След малко събра сили и отново запита:

— Как мислите, ще се върне ли скоро госпожа Орели?

Тогава помощник-завеждащата, която Дьониз още не бе забелязала, слаба, грозна вдовица с издадена напред челюст и твърди коси, се провикна от недрата на един шкаф, където проверяваше етикетите:

— Трябва да почакате, щом искате да разговаряте лично с госпожа Орели. — И като се обърна към другата продавачка, добави: — Дали не е в рецепцията?

— Не, госпожо Фредерик, не вярвам — отвърна продавачката. — Не каза нищо, преди да излезе, трябва да е някъде наблизо.

Получила тези обяснения, Дьониз продължаваше да стои. Тук имаше няколко столове за клиентите, но не я поканиха да седне, а сама не се осмеляваше да се отпусне на един от тях, въпреки че нозете й се подкосяваха от вълнение. Очевидно тези госпожици се бяха досетили, че е продавачка търсеща място; разглеждаха я изкосо, събличаха я с поглед с глухата враждебност на насядали около трапеза хора, отказващи да се постеснят, за да сторят място на друг. Смущението на Дьониз се усили, тя бавно прекоси стаята и погледна през прозореца, за да набере смелост. Точно отсреща се намираше „Стария Елбьоф“, с мръсната фасада и мъртвите витрини, и изглеждаше толкова грозен, толкова жалък, съпоставен с разкоша и оживлението, сред които се бе озовала, че сърцето й се сви от болка и угризения.

— Видяхте ли — пошепна високата Прюнер на ухото на дребната Вадон, — видяхте ли ботушките й?

— Ами роклята! — тихо възкликна в отговор другата.

Все с очи към улицата, Дьониз чувствуваше как зад гърба и я поглъщат с поглед. Но тя не можеше да се сърди на тези жени. Нито едната, нито другата й се сториха красавици — нито високата, с кок от червеникави коси, падащи на конската й шия, нито ниската, с кожа с цвят на пресечено мляко, от което плоското й и сякаш обезкостено лице изглеждаше напълно повехнало. Клара Прюнер бе дъщеря на обущар от Виве; някога я бяха развратили лакеите на графиня Дьо Марьой, в чийто замък бе отишла да кърпи бельо; по-късно бе постъпила в един от магазините на Лангр, а сега в Париж си отмъщаваше на мъжете с юмруци, с каквито баща й някога я посиняваше като слива. Маргьорит Вадом, родом от Гренобъл, където семейството й държеше магазин за платове, трябваше да бъде изпратена в „Дамско щастие“, за да скрие един грях — незаконно дете; сега тя се държеше примерно и скоро щеше да се завърне в провинцията, за да поеме ръководството на бащиния си магазин и се омъжи за някакъв братовчед, който я очаквал.

— А — тихо подхвана Клара, — тази няма да я огрее тук.

В същия момент се появи една около четиридесет и петгодишна дама и те тутакси млъкнаха. Беше госпожа Орели, много пълна, пристегната в черна копринена рокля; корсажът, покриващ плътно масивните закръглености на раменете и гърдите, блестеше върху тях като броня. Имаше черни гладко сресани коси и големи неподвижни очи; длъжността завеждаща я преизпълваше със съзнание за собствено величие и лицето й със строги устни и пълни, леко увиснали бузи, понякога ставаше високомерно като изрисувана маска на Цезар.

— Госпожице Вадон, — захвана тя раздразнено, — отнесохте ли вчера в ателието модела за вталено манто?

— Трябваше да поправим нещо в него, госпожо — отвърна продавачката — и госпожа Фредерик го задържа.

Помощник завеждащата извади модела от един шкаф и разговорът продължи. Всички прекланяха глава пред госпожа Орели, когато тя сметнеше за нужно да настоява на своето. До такава степен бе тщеславна, че не искаше да се именува госпожа Лом — това име не й харесваше, а баща си, портиера, представяше за шивач и притежател на собствено ателие; добра бе само към раболепните й ласкаещи я девойки, които се възхищаваха от нея. Някога бе имала ателие за готови дрехи и сама ръководеше цялата работа, но не й провървя; и тя се озлоби, загуби надежда да натрупа състояние и се сдобие с друго, освен с провали. Дори сега, след успеха си в „Дамско щастие“, където печелеше дванадесет хиляди франка годишно, сякаш все още изпитваше някаква стаена ненавист към хората и се отнасяше към начинаещите така сурово, както животът някога се бе отнасял към нея.

— Стига приказки, — заключи сухо тя. — Не сте по-разумна от останалите, госпожа Фредерик… Веднага да се направи поправката.

Дьониз бе престанала да гледа към улицата по време на това обяснение. Тя не се и съмняваше, че тази дама е госпожа Орели, но бе тъй изплашена от гръмкия й глас, че продължаваше да стои, без да мръдне от мястото си. Предоволни, че са успели да скарат завеждащата с помощницата й, продавачките си придадоха вид, че това не ги засяга и продължиха да се занимават с работата си. Минаха няколко минути, но никой така и не помисли да изведе Дьониз от затрудненото положение. Накрая самата госпожа Орели забеляза девойката и, учудвайки се на нейната неподвижност, я запита какво желае.

— Чакам госпожа Орели.

— Аз съм.

Устата на Дьониз пресъхнаха, ръцете й изстинаха, обзе я страх като в детските години, когато трепереше, че може да я набият. Измънка молбата си, но тъй неясно, че се наложи да повтори всичко отначало. Госпожа Орели я гледаше с големите си неподвижни очи и ни една гънка на императорската й маска не благоволи да се смекчи.

— На колко сте години?

— На двадесет, госпожо.

— Как на двадесет? Та на вас човек и шестнадесет не би дал!

Продавачките отново вдигнаха глави.

— Но съм много силна!

Госпожа Орели сви могъщите си рамене. После каза:

— Боже мой, ще ви запиша, разбира се. Ние записваме всички, които се явят… Госпожице Прюнер, подайте ми списъка.

Но не го намериха веднага: вероятно бил у господин Жув. Високата Клара тъкмо тръгваше да го търси, когато влезе Муре, съпровождан все така от Бурдонкл; бяха завършили обиколката си на мецанина, посетили отделите за дантели, шалове, кожени палта, декоративни тъкани и бельо, и накрая се отбиваха в конфекцията. Госпожа Орели се отдели настрана и заговори с тях за някаква поръчка на палта, която възнамеряваше да направи при един от най-големите парижки майстори; обикновено всичко купуваше сама, на своя отговорност, но когато се касаеше до значителни поръчки, предпочиташе да се посъветва с дирекцията. Бурдонкл й разказа за новия пропуск на сина й Албер и това видимо я огорчи; момчето щяло да я отведе в гроба; бащата, макар и да не блестял с ума си, поне имал прилично държание. Цялата тая династия Ломови, чиято неоспорима глава бе тя, й причиняваше понякога немалко тревоги.

В това време Муре, изненадан, че вижда повторно Дьониз, се наведе към госпожа Орели и запита какво търси тук тази девойка; когато завеждащата отговори, че е дошла да дири работа, Бурдонкл, със свойственото му презрение към жените, едва не се задъха от негодувание.

— Хайде де — прошепна той, — шегувате се! Та тя е толкова грозна!

— Не ще и дума, не е особено привлекателна — съгласи се Муре, който не се осмеляваше да се застъпи за девойката, макар че беше поласкан от възторга й, пред подредената от него витрина.

Междувременно донесоха списъка и госпожа Орели се върна при Дьониз. А тя действително не правеше добро впечатление. Наистина, изглеждаше много чиста в черната си вълнена рокличка; беднотата на облеклото нямаше значение, тъй като тук снабдяваха продавачките с униформената черна копринена рокля; но Дьониз бе твърде хилава и имаше тъжно лице. За продавачки приемаха ако не красавици, то поне приятни на вид девойки. А под погледите на тези дами и господа, които я разглеждаха и преценяваха като кобила на панаир, Дьониз окончателно загуби самочувствие.

— Името ви? — запита завеждащата с перо в ръка, готова да запише.

— Дьониз Бодю, госпожо.

— Възраст?

— Двадесет години и четири месеца.

И дръзнала да вдигне очи към смущаващия я Муре, когото сега взимаше за управител, тъй като го виждаше навсякъде, плахо повтори:

— Аз само на вид съм слаба, но иначе съм много силна.

Всички се усмихнаха. Бурдонкл нетърпеливо разглеждате ноктите си. Думите на Дьониз прозвучаха сред обезсърчаващото мълчание.

— В какъв магазин сте работили… в Париж? — продължи завеждащата.

— Но, госпожо, току-що пристигам от Валон.

Нова беда. Обикновено в „Дамско щастие“ изискваха от продавачките годишен стаж в някоя от по-малките парижки фирми. Сега Дьониз изпадна в пълно отчаяние, и ако не бе мисълта за децата, би избягала, за да сложи край на този безполезен разпит.

— Къде сте били във Валон?

— У Корнай.

— Познавам го, добра фирма — изтръгна се от Муре.

Обикновено не се намесваше при наемане на служителите, тъй като отговорност за персонала носеха завеждащите отдели. Но с тънкия си усет към всичко, що се отнасяше до жените, той долови в тази девойка скрита прелест, рядко изящество и нежност, които тя сама не подозираше. Добрата репутация на първата фирма също бе от голямо значение; често това именно решаваше въпроса за наемане на лицето. Госпожа Орели продължи по-меко.

— А защо напуснахте Корнай?

— По семейни причини — отвърна Дьониз, цяла поруменяла. — Загубихме родителите си и аз трябваше да се грижа за братята си… Ето един препоръчителен документ.

Препоръката беше отлична. Надеждата отново проблесна у Дьониз, но последният въпрос се оказа доста коварен:

— А в Париж може ли някой да даде сведения за вас?… Къде живеете?

— У чичо ми — пошепна тя, като отначало не се решаваше да го назове от страх да не откажат да приемат племенницата на конкурент. — У чичо… Бодю, там, отсреща.

Тук в разговора повторно се намеси Муре.

— Я виж ти, значи сте племенница на Бодю? И Бодю ли ви изпрати тук?

— О не, господине!

Тя не можа да се въздържи да не се усмихне, толкова странно й се стори такова предположение. И изведнъж сякаш се преобрази: лицето й порозовя и като че разцъфна от усмивката на възголямата уста; сивите й очи пламнаха с меки светлини, по бузите се появиха очарователни трапчинки, дори бледорусите й коси сякаш се разпиляха в безхитростната и чиста радост на цялото й същество.

— Но момичето е красиво! — пошепна Муре на Бурдонкл.

Съдружникът с жест на досада даде да се разбере, че не споделя мнението му. Клара стисна устни, а Маргьорит обърна гръб. Единствена госпожа Орели кимна одобрително, когато Муре продължи.

— Напразно чичо ви не е дошъл с вас, неговата препоръка би била достатъчна… Говорят, че ни се сърди. А ние гледаме на нещата по-широко и ако той не може да осигури работа на племенницата си в своето предприятие, какво пък, ние ще му докажем, че е било достатъчно тя да похлопа при нас, за да бъде веднага приета… Предайте му, че, както винаги, съм особено разположен към него и че не на мен трябва да се сърди, а на новите условия в търговията. Кажете му още, че ще се разори, ако упорствува в остарелите си схващания.

Дьониз отново силно побледня. Пред нея стоеше самият Муре. Никой не бе произнесъл името му, той сам се назова и тя отгатна, разбра защо този млад мъж бе предизвикал у нея такова вълнение и на улицата, и в отдела за коприни, и сега. Това вълнение, което сама не разбираше, все повече и повече тежеше на сърцето й като непосилно бреме. Припомни си всички истории, разказвани от чичо й; те възвеличаваха Муре, обкръжаваха го с ореол, правеха го властелин на страшната машина, която от ранно утро го държеше с железните зъби на колелата си. А зад красивата му глава, с грижливо подстригана брада, с очи, в които играеха меки златисти отражения, тя виждаше мъртвата жена, госпожа Едуен, чиято кръв бе циментирала основите на тази къща. И пак като предния ден, по тялото й пробегнаха студени тръпки и тя реши, че просто се страхува от него.

Междувременно госпожа Орели затвори папката. Нуждаеше се само от една продавачка, а бяха записани вече десет желаещи. Но твърде много й се искаше да угоди на патрона, за да се колебае. Молбата щеше да тръгне по реда, инспекторът Жув щеше да направи всички справки, да представи докладната си и едва тогава завеждащата щеше да вземе окончателно решение.

— Добре, госпожице — тържествено заяви тя, за да запази авторитета си. — Ще ви уведомим писмено.

В смущението си Дьониз постоя още минута, не знаейки с кой крак да тръгне, та най-после да се откъсне от всички тези хора. Накрая благодари на госпожа Орели; а когато минаваше пред Муре и Бурдонкл, почтително сведе глава, но те не мислеха вече за нея и дори не отговориха на поздрава й, толкова бяха погълнати от новия модел вталено манто, който внимателно разглеждаха с госпожа Фредерик. Клара погледна Маргьорит и стори жест, сякаш за да предскаже, че новата продавачка ще срещне не особено дружелюбно отношение в отдела. Дьониз вероятно почувствува зад гърба си безразличието и недоброжелателството, тъй като заслиза по стълбата със същата тревога, с която се бе изкачила и неспокойно се питаше дали да се радва или да съжалява, че бе дошла тук. Можеше ли да разчита на място? И в болезнената възбуда, която й пречеше да си изясни станалото, тя отново започна да се съмнява. От всички нейни изживявания особено силни бяха две, които постепенно заличиха останалите: страхът, граничещ с ужас, който й бе вдъхнал Муре, и любезността на Ютен, единствената радост в това утро, оставила в нея възхитително нежен спомен, който я изпълваше с благодарност. Докато прекосяваше магазина, за да излезе от него, тя потърси младия човек, щастлива при мисълта, че ще може да му благодари, макар и само с поглед и съжали, че не го видя.

— Е, госпожице, успяхте ли? — запита я развълнуван глас, когато най-после се озова на улицата.

Дьониз се обърна и видя високия, бледен и небрежно облечен момък, който сутринта я бе заговорил. Също излизаше от „Дамско щастие“ и изглеждаше повече от нея объркан и зашеметен след разпита, на който току-що бе подложен.

— Боже мой, сама не зная, господине — отвърна тя.

— Аз също. Там така странно оглеждат и разпитват човека!… Търся място в отдела за дантели, идвам от Кревкьор, на улица Май.

Те отново застанаха един срещу друг и като не знаеха как да се разделят и двамата се изчервиха. Най-после младият човек с мъка преодоля смущението си и за да каже нещо, някак несръчно и добродушно запита:

— Как се казвате, госпожице?

— Дьониз Бодю.

— А аз Анри Делош.

Сега се усмихнаха. Сближени по силата на общи за двамата обстоятелства, те си подадоха ръце.

— Желая ви успех!

— И аз на вас също!