Емил Зола
Дамско щастие

I

Дьониз идеше пеша от гара Сен Лазар, където шербургският влак я бе докарал с двамата й братя. Малкия Пепе водеше за ръка, а Жан вървеше след нея, и тримата съсипани от пътуването след нощта, прекарана на твърдата скамейка в третокласния вагон. В огромния Париж те се чувствуваха плахи, изгубени; гледаха, прехласнати къщите и на всеки кръстопът питаха за улица Мишодиер, където живееше чичо им Бодю. Но когато най-после се озоваха на площад Гайон, момичето в почуда се спря.

— О — промълви то, — погледни само, Жан!

И замряха, притиснати един към друг; и тримата бяха в черно: доносваха стари дрехи — траура по баща им. Дьониз бе невзрачна девойка, твърде суха за своите двадесет години; в едната ръка носеше неголям вързоп, а с другата държеше за ръчичка малкия си петгодишен брат; зад нея стоеше, отпуснал ръце, по-големият брат — шестнадесетгодишен красив и удивително жизнен младеж.

— Да — подхвана тя след кратко мълчание, — ето, това е магазин!

Витрините на този магазин за модни стоки на ъгъла на улиците Мишодиер и Ньов Сент Огюстен искряха с ярки тонове в мекия и блед октомврийски ден. Камбаната на Сен-Рош удари осем часа; Париж току-що се пробуждаше и по тротоарите се срещаха само забързани за канторите си чиновници и домакини, излезли за покупки. Пред входа на магазина двама продавачи, кацнали на върха на двойна стълба, провесваха вълнени платове, а във витрината откъм улица Ньов Сент Огюстен друг продавач, застанал на колене с гръб към улицата, старателно драпираше парче синя коприна. Купувачи все още нямаше, а и служителите едва почваха да пристигат, но магазинът вече жулеше вътре като разтревожен кошер.

— Дявол го взел! — забеляза Жан. — Та това тук е къде по-добро от Валон. Твоят не беше такъв красив.

Дьониз вдигна рамене. Две години бе служила у Корнай, най-известния търговец на модни стоки в града, но този ненадейно изпречил се на пътя им магазин, тази огромна за нея търговска къща я преизпълни с необяснимо вълнение и сякаш я прикова към себе си; потресена, удивена, тя забрави всичко на света. На отсечения ъгъл, излизащ на площад Гайон, високата стъклена врата в рамка с богата орнаментика и обилна позлата, стигаше чак до мецанина. Две алегорични фигури — наведени назад смеещи се жени с разголена гръд — държаха надписа „Дамско щастие“. Оттук в непрекъсната редица следваха витрините: едни по улица Мишодиер, други — по Ньов Сент Огюстен, където заемаха освен ъгловата сграда, още четири други — две вляво и две вдясно, неотдавна купени и приспособени за търговия. Тези бягащи в далечината витрини се струваха на Дьониз безкрайни; през огледалните им стъкла, а така също и от прозорците на мецанина се виждаше целият вътрешен живот на магазина.

Ето, там горе, госпожица в копринена рокля остреше молив, а недалеч от нея други две разгъваха кадифени палта.

— „Дамско щастие“ — прочете Жан с леката насмешка на красив юноша, имал вече закачка с жени. — Да, приятно! Навярно точно това привлича хората!

Но Дьониз бе изцяло погълната в съзерцание на стоките, разположени пред централния вход. Тук, под открито небе, на самия тротоар, бяха струпани като примамка, купчини евтини стоки за всички вкусове, оказиони, които минувачите купуваха мимоходом. От мецанина се спускаха, развявайки се като знамена, вълнени платове и сукна, тъкани от мерино, шевиоти и габардини, на чийто тъмно сив, яркосин или маслинено зелен фон рязко се открояваха белите етикети. Отстрани, обкръжавайки входа, висяха кожени яки, тесни кожени ивици за гарнитура на рокли — пепелносиви гръбчета на катерици, белоснежен пух на лебедови гърди, заешки кожи, изкуствен хермелин и изкуствена бялка. Долу, в сандъци, върху маси, сред купища оказиони се извисяваха планини от трикотажни изделия, жилетки, цяла изложба от зимни принадлежности, пъстри, везани, на червени точки. Дьониз съгледа английски тартан по четиридесет и пет сантима метъра, кожички от американски визон по един франк парчето, ръкавици без пръсти за пет су. Това бе гигантски панаир, магазинът сякаш се пръскаше от стоки и изхвърляше излишъците си на улицата.

Чичо Бодю бе забравен. Дори Пепе, стискащ ръката на сестра си, пулеше очи. Приближаваща се кола принуди и тримата да напуснат центъра на площада и те машинално тръгнаха по улица Ньов Сент Огюстен, като се спираха пред всяка витрина. Отначало ги смая сложната уредба на тези витрини: горе бяха разположени, по диагонал чадъри във вид на покрив на селска колиба; долу по металически пръти висяха копринени чорапи, сякаш покривайки закръглени прасци; чорапи от всякакви цветове: черни с ажур, червени с бродерия, с телесен цвят, осеяни с букетчета рози, и сатенираната им тъкан изглеждаше нежна като кожа на блондинка. Накрая, на рафтове, покрити с плат, лежаха симетрично разположени ръкавици с удължени като у византийска девственица пръсти и с длан, белязана от оная леко тромава наистина девича грация на още неносени женски накити. Но особено ги очарова последната витрина. Коприната, атлазът и кадифето бяха представени тук в цялото разнообразие на преливаща, трептяща гама с най-тънки оттенъци; на върха — кадифе с наситен, сгъстен черен цвят и друго — с млечна белота; по-долу — атлази, розови, сини, на широки ивици, постепенно преминаващи в бледи, безкрайно нежни тонове; още по-долу, сякаш оживели под опитните пръсти на продавачите, коприните преливаха във всички цветове на дъгата — отрезки, усукани във вид на кокарда и надиплени в красиви плисета като върху надигаща се гръд. И всеки мотив, всяка цветиста фраза на витрината бе отделена от другата като с приглушен акомпанимент чрез лека вълниста лента от кремав фулар. А от двете страни на витрината се извисяваха в огромни колони двата вида коприна — „Парижко щастие“ и „Златиста кожа“, чиято собственост търговската къща си бе обезпечила и на които предстоеше да извършат прелом в търговията на модни стоки.

— О, какъв фай и само по пет франка и шестдесет! — прошепна Дьониз, възхитена от коприната „Парижко щастие“.

Но тук тръпки на досада обхванаха Жан. Той спря един минувач.

— Кажете, моля, къде е улица Мишодиер?

Оказа се, че е първата вдясно, и младите хора се върнаха назад, заобикаляйки магазина. Когато излязоха на улицата, Дьониз бе зашеметена от витрина с готови дамски дрехи. У Корнай във Валон бе продавала дамска конфекция. Но никога не беше виждала нещо подобно и сега от удивление стоеше като прикована на тротоара. В дъното на витрината голям ешарп, от скъпа брюкселска дантела висеше надолу подобно на олтарна завеса, разпростряла червеникавобелите си криле; по-нататък на гирлянди се спускаха волани от алансонска дантела; широкият поток от малински, валансиенски, венециански дантели и брюкселски апликации напомняше падащ сняг. Вдясно и вляво на мрачни колони се редяха, парчета сукно, откроявайки още по-ярко задния план на светилището. В този именно параклис, издигнат в чест на женската красота, бяха изложени готовите дрехи; центъра заемаше изключителен експонат — кадифено манто с гарнитура от сребърна лисица; от едната страна копринен жакет, подплатен със сива катеричка, от другата — сукнено палто с обшивки от петльови пера; и накрая бални пелерини от бял кашмир, подплатени с бяло и гарнирани с лебедов пух или с копринен шнур. Имаше дрехи за всички вкусове, като се започне от пелерини за двадесет и девет франка и завършите с кадифеното манто с цена хиляда и осемстотин. Пищната гръд на манекените опъваше материята, широките бедра подчертаваха изящната талия, а отсъствуващата глава се заменяше от големите етикети, прикрепени с топлийки към червения молетон на шията. Огледалата от двете страни на витрината бяха разположени така, че манекените да се отразяват, и умножават в тях до безкрай, като населяваха улицата с тези красиви продажни жени, носещи цени с големи цифри на мястото на главите.

— Забележително! — прошепна Жан, не намерил други думи, за да изрази възторга си.

И разтворил в почуда уста, сам застана неподвижно пред витрината. Целият този женски разкош така му се нравеше, че той дори порозовя от удоволствие. Надарен бе с мека девича красота, красота, която сякаш бе откраднал от сестра си, млечнобяла кожа, червеникави къдрави коси и очи и устни, влажни от нежност. Редом с него, потънала в своя унес, Дьониз, изглеждаше още по-дребна — това впечатление се усилваше от умореното, продълговато лице, твърде голямата уста и безцветните коси. Пепе, също възбял, както често се наблюдава у деца на неговата възраст, все по-силно се притискаше към сестра си, сякаш бе почувствувал тревожна потребност от ласки, смутен и очарован от красивите дами във витрините. Тази тъжна девойка, с прелестното дете и възхитителния юноша, и тримата светлокоси и облечени бедно в траур, бяха тъй особени и тъй мили, че минувачите с усмивка се заглеждаха в тях.

Дебел, побелял мъж с широко жълтеникаво лице, застанал на прага на една от лавките по другата страна на улицата, вече от известно време ги наблюдаваше. Очите му се бяха налели с кръв, устните конвулсивно потръпваха, разгневен от витрините на магазина „Дамско щастие“, а появата на девойката и братята й само усили раздразнението му. Какво търсеха тези негодници тук, защо зяпаха така шарлатанските примамки?

— А чичо? — сепна се Дьониз като събудена от сън.

— Но ние сме на улица Мишодиер — каза Жан. — Той трябва да живее някъде наблизо.

Вдигнаха глави, огледаха се. И точно пред себе си, над дебелия мъж, видяха зелена табелка с избелял жълт надпис: „Стария Елбьоф, платове и трико, Бодю, приемник на Ошкорн“. Къщата, отдавна баданосана с червеникава боя и сгушена между две големи сгради в стил Луи XIV, имаше на фасадата си само три прозореца — квадратни, без капаци, и украсени с желязна рамка с две кръстосани летви. Очите на Дьониз бяха още пълни с блясъка на витрините на „Дамско щастие“, и нищетата на лавката в приземния етаж я порази; прихлупеният таван сякаш я смазваше, притисната от прекалено ниския мецанин, с тесни прозорци във вид на полумесец, като в затвор. Дървените рамки в същото бутилково зелено като фирмената табелка, придобили с времето оттенък на охра и асфалт, обкръжаваха две дълбоки, черни, прашни витрини, където смътно се виждаха струпани един върху друг тонове плат. Отворената врата изглежда водеше във влажния сумрак на избата.

— Ето тук — додаде Жан.

— Тогава да влезем — реши Дьониз. — Хайде да вървим. Ела, Пепе.

Но и тримата се колебаеха, усетили боязън. Наистина, когато баща им умря, отнесен от същата треска, от която месец по-рано бе починала майка им, чичо Бодю, потресен от двойната загуба, писа на племенницата си, че у него винаги ще се намери място за нея, ако един ден реши да опита щастието си в Париж; но оттогава бе изминала вече почти година и девойката сега се разкайваше, загдето така необмислено напусна Валон, без да предупреди чичо си. Та той съвсем не ги познаваше и не бе стъпвал във Валон от времето, когато, още юноша, напусна града и постъпи като млад продавач при търговеца на платове Ошкорн, за чиято дъщеря впоследствие се бе оженил.

— Господин Бодю? — запита Дьониз, решила най-после да се обърне към дебелия мъж, който все още ги гледаше, учудвайки се на поведението им.

— Същият — отвърна той.

Тогава Дьониз, пламнала до уши, възкликна:

— Ах, чудесно!… Аз съм Дьониз, ето и Жан, а това е Пепе… Както виждате, чичо, най-после дойдохме.

Бодю се смая. Неговите големи зачервени очи замигаха неспокойно, а мудният му говор стана още по-затруднен. Очевидно бе твърде далеч от мисълта за това семейство, стоварило се като гръм от ясно небе на главата му.

— Как? Как? Вие тук? — повтаряше той непрекъснато. — Но нали бяхте във Валон?… Защо не сте във Валон?

Трябваше да му се обясни всичко. С кроткия си, леко треперещ глас Дьониз разказа как след смъртта на баща им, изял и последния грош в бояджийницата си, бе станала майка за двете деца. Онова, което припечелвала у Корнай, не стигало дори за прехраната им. Наистина Жан работел при дърводелец — майстор на скъпи мебели, но още нищо не получавал. Междувременно проявявал, слабост към старинни предмети и обичал да дяла от дърво фигурки, а веднъж намерил парче слонова кост и за свое удоволствие изрязал от нея глава, която случайно видял някакъв минувач; този именно господин го убедил да напуснат Валон и намерил в Париж място за Жан при добър майстор на изделия от слонова кост.

— Разбирате ли, чичо, Жан още утре ще постъпи при новия си господар. Пари за това не се изискват; Жан получава храна и жилище… Що се отнася до Пепе и мен, мисля, че все някак ще преживяваме… По-зле отколкото във Валон няма да ни бъде.

Но тя не пророни дума за любовните похождения на Жан, за писмото му до момичето от благородно семейство, за целувките, разменени през оградата, накратко за скандала, който я принуди да напусне родния град; обзета от майчински тревоги, сега тя съпровождаше брат си в Париж, за да бди над това голямо, тъй хубаво и тъй жизнерадостно дете, вече привличащо вниманието на жените.

Чичо Бодю не можеше да се опомни и отново я обсипа с въпроси. Но слушайки я как говори за братята си, той се обърна към нея на „ти“.

— Баща ти, значи, така и не ви остави нищо? А аз все си мислех, че у него се намира някоя и друга пара. Ах, колко пъти го съветвах в писмата си да не взема тази бояджийница! Имаше добро сърце, но разум нито за грош!… И ти остана с две деца на ръце, ти трябваше да храниш тия синковци!

Жлъчно-жълтеникавото му лице се бе избистрило, очите вече не бяха налети с кръв, както в минутата, когато гледаше „Дамско щастие“. И внезапно забеляза, че им препречва входа.

— Хайде — каза той, — влизайте, щом вече сте дошли… Влезте, няма защо да зяпате тия глупости.

И като хвърли още веднъж злобен поглед към отсрещната витрина, стори път на децата, влезе пръв в лавката и извика жена си и дъщеря си.

— Елизабет, Жьонвиев, елате, дошли са ви гости!

Сумракът, царящ в дюкяна, смути Дьониз и децата. Ослепени от ярката дневна светлина, заляла улицата, те мигаха с очи като пред прага на някакво леговище и опипваха пода с крак, опасявайки се инстинктивно от коварно стъпало. Този смътен страх още повече ги сближаваше, те още по-силно се притискаха един към друг; малкият, както винаги, се държеше за полата на девойката, големият вървеше след нея — така влязоха, усмихнати и притеснени. Черните силуети в траурни дрехи се открояваха ясно на фона на светлото утро, а полегатите лъчи на слънцето позлатяваха русокосите им главици.

— Влезте, влезте — повтаряше Бодю.

И с две думи обясни на госпожа Бодю и на дъщеря си случая.

Госпожа Бодю, дребна женица, изтощена от малокръвие, бе цялата някак безцветна: безцветни коси, безцветни очи, безцветни устни. Тези белези на израждане още по-рязко се изявяваха у дъщеря й, хилава и бледа като растение, израснало на сянка. Само великолепните черни коси, гъсти й тежки, сякаш по чудо поникнали у това жалко същество, придаваха на облика й някаква тъжна прелест.

— Влезте — казаха на свой ред двете жени. — Добре дошли!

И поканиха Дьониз да седне зад тезгяха. Пепе тутакси се настани върху коленете на сестра си, а Жан застана до нея, облягайки се на стената. Поуспокоени се огледаха наоколо; очите им малко по малко привикнаха към царуващия тук сумрак. И едва сега видяха целия магазин с неговия нисък опушен таван, с дъбовите му щандове, излъскани от употреба, и вековните шкафове, заключени с тежки железни брави. Тъмни купчини стока се издигаха до самите тавански греди. Миризмата на плат и бои, тръпчива миризма на химикали, се усилваше благодарение на влажния под. В дъното на помещението двама продавачи и една продавачка навиваха топове бяло трико.

— Може би малкият господинчо с удоволствие би хапнал нещо? — запита госпожа Бодю, като се усмихна на Пепе.

— Не, благодаря — отвърна Дьониз. — Вече изпихме по чаша мляко в кафенето при гарата.

Забелязала, че Жьонвиев хвърля поглед на лекия вързоп, положен на пода, Дьониз добави:

— Сандъчето оставих на гардероб.

Тя се стесняваше, разбираше, че не се идва в чуждия дом така ненадейно, като спуснати от небето. Още във вагона, преди влакът да напусне Валон се беше разкаяла дълбоко; и ето защо, пристигайки в столицата, предаде багажа на гардероб и накара децата да закусят.

— А сега — рече внезапно Бодю, — да си поговорим откровено… Писах ти, вярно е, но преди година, а работите при мен от това време, бедно мое дете, тръгнаха от зле по-зле.

После спря, задавен от вълнение, което се стараеше да не издава. Госпожа Бодю и Жьонвиев сведоха очи в безропотно покорство.

— О — продължи той, — тази криза ще мине, в това не се и съмнявам… Но се наложи да съкратя персонала; сега разполагам само с трима продавачи и съвсем не е време да наемам четвърти. С една дума, дете мое, не мога да те взема при себе си, както ти предлагах.

Дьониз слушаше потресена, бледа като платно. Бодю прибави решително:

— От това не би излязло нищо добро ни за теб, ни за нас.

— Добре, чичо — с мъка произнесе най-после Дьониз. — Ще се опитам все някак да се оправя.

Съпрузите Бодю не бяха лоши хора, но смятаха, че не им върви в живота. В онова време, когато търговията процъфтяваше, те отгледаха петима сина; трима от тях бяха умрели на двадесетгодишна възраст, четвъртият тръгна по лош път, а петият неотдавна отпътува за Мексико като капитан на кораб. Остана им само Жьонвиев. Семейството изискваше големи разходи, а Бодю се бе разорил с покупката на голяма, изоставена къща в Рамбуйе, родния край на неговия тъст. И в душата на този стар безукоризнено честен търговец все по-неудържимо кипеше озлоблението.

— Трябваше да ме предупредиш — продължи той вече леко раздразнен от собствената си студенина. — Можеше да ми пишеш, и аз щях да ти отговоря да си останеш там… Когато научих за смъртта на баща ви, казах ти, дявол го взел, само онова, което обикновено се казва в такива случаи. А ти идваш без предупреждение… Това е крайно притеснително.

Той повиши глас, почувствувал нужда да излее гнева си. Навели очи, госпожа Бодю и дъщеря й продължаваха да мълчат с покорството на хора, които никога не си позволяват да се намесват. Жан побледня, Дьониз притисна към гърдите си изплашения Пепе. Две едри сълзи се търколиха по страните й.

— Добре, чичо — повтори тя тихо. — Ще си отидем.

Бодю изведнъж се овладя. Настъпи тягостно мълчание. Сетне той сърдито подхвана:

— Но аз не ви гоня… Щом веднъж сте дошли, пренощувайте горе, пък после ще видим.

Тогава госпожа Бодю и Жьонвиев от един поглед разбраха, че могат да се заемат с настаняването на гостите. Скоро всичко бе уредено. За Жан нямаше защо да се грижат. Що се отнасяше до Пепе, то той щял да се чувствува чудесно у госпожа Гра, възрастна дама, която заемала просторен приземен етаж в една от сградите на улица Орти и за четиридесет франка месечно приемала на пълен пансион малки деца. Дьониз каза, че за първия месец има с какво да заплати. Оставаше още да се настани тя самата. Някъде наблизо все щели да намерят местенце и за нея.

— А нали Венсар търсеше продавачка — забеляза Жьонвиев.

— Да! Наистина! — възкликна Бодю. — След закуска ще отидем при него. Желязото се кове докато е горещо.

Ни един купувач не бе попречил на това семейно обяснение. Магазинът както обикновено оставаше мрачен и пуст. В дъното му продавачите, шушукайки, продължаваха своята работа. Но ето че се появиха три дами и Дьониз за минутка остана сама. Тя целуна Пепе и сърцето й се сви при мисълта за близката раздяла. Детето, гальовно като котенце, криеше главица и не произнасяше думичка. Когато госпожа Бодю и Жьонвиев се върнаха, и двете обърнаха внимание на това колко е послушен, а Дьониз започна да ги уверява, че момчето никога не вдига шум: по цели дни мълчало и само се галело. До закуската трите жени разговаряха за децата, за домакинството, за живота в Париж и в провинцията, разменяйки кратки и нищо неозначаващи фрази, като роднини, които още недостатъчно се познават и затова се стесняват един от друг. Жан бе излязъл на прага: интересуваше го животът на улицата и с усмивка се вглеждаше в минаващите край него хубави девойки.

В десет часа се появи прислужницата. Обикновено масата се слагаше най-напред за Бодю, Жьонвиев и главния продавач. После, в единадесет часа, за госпожа Бодю, втория продавач и продавачката.

— На закуска! — рече високо търговецът, обръщайки се към племенницата си.

И тъй като всички вече бяха насядали в тясната трапезария зад магазина, повика закъсняващия главен продавач:

— Коломбан!

Младият човек се извини: искал да приключи с подреждането на трикото. Беше двадесет и пет годишен момък, пълен, тромав и хитър на вид. Имаше сериозно лице с големи, меки устни и лукави очи.

— Дявол го взел, за всичко има време — отвърна Бодю и като се разположи удобно, разпредели с благоразумие и сръчността на патрон парче студено телешко, размервайки на око тъничките резени с точност едва ли не до грам.

Предложи на всички от телешкото и дори наряза хляба. Дьониз бе настанила Пепе до себе си, за да следи да не се изцапа. Но тъмната трапезария я потискаше; тя се оглеждаше наоколо със свито сърце; у дома си, в провинцията, бе привикнала към големи, просторни и светли стаи. Единственият прозорец на трапезарията тук гледаше към малък вътрешен двор, свързан с улицата чрез тъмния входник на къщата; този двор, влажен и зловонен, напомняше дъно на кладенец, огряван от мътна светлина. В зимните дни тук трябваше да гори газ от сутрин до вечер. Докато здрачът позволяваше да не запалят лампите, бе още по-тъжно. На Дьониз бяха нужни няколко дълги секунди, за да могат очите й да различат късчетата месо в блюдото.

— Ето юнак, надарен с добър апетит! — забеляза Бодю, като видя, че Жан бе изгълтал телешкото. — Ако работи така, както яде, ще стане човек… — А ти, дъще, защо не ядеш?… И кажи ми — сега може да си поговорим, — защо не си се омъжила там у вас, във Валон?

Дьониз остави чашата, която бе поднесла към устните си.

— О, чичо, как да се омъжа!… Ами децата?

Тя дори се разсмя, толкова нелепа й се стори тази мисъл. Пък и кой ще я вземе без зестра, такава суха, мършава и отгоре на всичко грозна? Не, не, тя никога няма да се омъжи, стигали й двете деца.

— Грешиш — повтори чичото, — на жената й е трудно без мъж. Ако беше си намерила някое добро момче, ти и братята ти нямаше да се скитате сега по парижките улици като цигани.

Той замълча и отново се залови да разпределя скъпернически, ала справедливо картофите със сланина, поднесени от прислужницата. После посочи с лъжицата си Жьонвиев и Коломбан, и добави:

— Ето, тези двама ще се венчаят на пролет, ако зимният сезон се окаже добър.

Такъв бил патриархалният обичай на фирмата. Основателят й, Аристид Фине, дал някога дъщеря си Дезире на своя пръв продавач Ошкорн; сам Бодю, дошъл на улица Мишодиер със седем франка в джоба, се бе оженил за дъщерята на стареца Ошкорн, Елизабет, и възнамеряваше на свой ред да предаде на Коломбан своята дъщеря и цялото предприятие, когато работите отново тръгнат добре. Този брак бе решен още преди три години и се отлагаше само поради строгостта и упорството на безукорно честния търговец; сам бе получил предприятието в цветущо състояние и не искаше то да премине в ръцете на зетя с намалена клиентела и съмнителни баланси.

Бодю продължи да говори; представи Коломбан: бил родом от Рамбуйе, както и бащата на госпожа Бодю; дори между тях съществувало далечно родство. Отличен работник: вече десет години не скръствал ръце в магазина, затова и заслужил напълно повишението си! Впрочем, той не бил случаен човек; баща му, веселякът Коломбан, ветеринар, известен в целия департамент Сен-е-Уаз, бил артист в работата си, но и такъв чревоугодник, че изял всичко до шушка.

— Бащата пие и скита по жени, затова пък синът, тук, слава богу, съумя да научи цената на парите — каза в заключение търговецът.

Докато той говореше; Дьониз изпитателно поглеждаше Коломбан и Жьонвиев. Те седяха на масата един до друг, равнодушни, без да се изчервяват. От първия ден на службата си младият човек разчиташе на този брак. Безропотно бе преминал през различните степени на своята кариера — от ученик до заплатен продавач, а накрая бе посветен във всички радости и скърби на семейството; беше спокоен, живееше като по часовник и гледаше на брака с Жьонвиев като на превъзходна и честна сделка. Увереността, че ще притежава Жьонвиев, му пречеше да я желае. Девойката също бе свикнала да мисли за него и го обичаше със свойствената си сериозност и сдържаност, но същевременно и с дълбока страст, която сама не подозираше, така безметежно и размерено протичаше животът й:

— Когато хората се харесват един друг и имат възможност… — сметна за нужно с усмивка да каже Дьониз в желанието си да бъде любезна.

— Да, винаги завършва така — добави Коломбан; той дъвчеше залъците си бавно и до този момент не беше произнесъл нито дума.

Жьонвиев го погледна втренчено, а после на свой ред каза:

— Трябва само да се разбират, останалото върви от само себе си.

Любовта им бе възникнала тук, в приземния етаж на вехтата парижка сграда, като цвете, разцъфнало в мазе. В продължение на десет години Жьонвиев познаваше само Коломбан, прекарваше дните рамо до рамо с него, сред същите купчини платове, в полумрака на лавката; сутрин и вечер се срещаха в тясната трапезария, хладна като кладенец. Дори и в горския гъсталак, под сенките на дърветата, не биха съумели по-добре да се укрият, по-добре да се потулят. Само съмнението или ревнив страх да не загуби любимия можеха да разкрият на Жьонвиев, че завинаги се бе отдала на Коломбан, макар и от безразличие и скука, завладели я в този съучастнически мрак.

Но в погледа, хвърлен от Жьонвиев на Коломбан, Дьониз долови сянка от безпокойство. И любезно додаде:

— Когато хората се обичат, винаги се разбират.

Между това Бодю авторитетно наглеждаше масата. Разпредели нарязаното на порции сирене и поиска, в чест на роднините, втори десерт — бурканче с конфитюр от френско грозде; такава щедрост видимо удиви Коломбан. Пепе, който дотогава бе много послушен, при появата на конфитюра стана непоносим. Увлечен от разговора за брака, Жан втренчено разглеждаше братовчедката си Жьонвиев; намираше я твърде вяла, твърде бледа и в себе си я сравняваше с бял черноух заек с червени очи.

— Достатъчно сме бъбрили, нека отстъпим място на останалите! — заключи търговецът, като направи знак да станат от масата. — Друг път може да си позволим нещо повече, но всичко е хубаво, когато е с мярка.

Сега около масата на свой ред насядаха госпожа Бодю, вторият продавач и продавачката. Дьониз отново остана сама; беше седнала до вратата и чакаше чичо й да се освободи, за да я отведе при Венсар. Пепе играеше в нозете й. Жан и този път зае наблюдателния си пост на прага. И почти цял час девойката следеше онова, което ставаше наоколо. Изрядко влизаха клиенти; появи се някаква дама, след нея други две. Лавката запазваше миризмата си на старо, полумрака, в който цялата предишна търговия, безхитростна и добродушна, сякаш оплакваше участта си. Но от другата страна на улицата „Дамско щастие“, чиито витрини се виждаха през отворената врата, будеше в душата на Дьониз неясен възторг. Небето бе облачно, въздухът след топлия дъжд бе станат по-мек, въпреки хладния сезон; и в този бледен, сякаш наситен със слънчев прах ден, големият магазин гъмжеше от хора — търговията вървеше с пълен ход.

Дьониз имаше усещането, че наблюдава машина, разтърсвана под високо налягане от недрата до самите витрини. Пред нея бяха вече не ония студени изложби, които бе видяла сутринта; сега те изглеждаха стоплени и сякаш тръпнещи от вътрешно вълнение. Хора ги разглеждаха, жени се спираха, тълпяха се пред прозорците, оскотели от желания. И тъканите оживяваха под действието на страстите, кипящи на улицата: дантелите леко се олюляваха, тайнствено скривайки зад нископадащите си гънки недрата на магазина; дори дебелите четириъгълни парчета сукно лъхаха съблазън; палтата на оживяващите манекени придобиваха все по-закръглени форми, а разкошното кадифено манто, гъвкаво и топло, се издуваше, сякаш обгърнало вълнуваща се гръд, тръпнещи бедра. От магазина лъхаше жар като от фабрика и тази жар идеше най-вече от търговията, от блъсканицата край щандовете, която се чувствуваше дори зад стените на зданието. В помещението се разнасяше нестихващ тътен като от задвижена машина, непрестанно обработваща клиентите, омагьосвани със стоки, а после прехвърляни към касите. И всичко това с механическа точност, със силата и логиката на зъбчат механизъм, повличащ тълпи от жени.

От самото утро Дьониз бе подложена на изкушението. Този неимоверно голям за нея магазин, където виждаше да влизат за един час повече хора, отколкото за шест месеца у Корнай, я замайваше и привличаше. И към желанието й да проникне в него се примесваше смътен страх, който още повече усилваше съблазънта. В същото време чичовият й магазин предизвикваше в нея някакво неприятно чувство. Това бе необяснима антипатия, инстинктивно отвращение към тази ледена дупка на старата търговия. Всички впечатления на Дьониз — плахото й пристигане, хладката среща с роднините, тъжната закуска в затворническия сумрак, продължителното чакане сред сънливата тишина на стария, агонизиращ дюкян, всичко това намираше израз в глух протест, в порив за живот и светлина. И въпреки доброто й сърце, очите на девойката постоянно се обръщаха към „Дамско щастие“, сякаш продавачката в нея изпитваше нужда да се стопли от блясъка на тази тържествуваща търговия.

— Ето къде се тълпи народът! — неволно се изтръгна от устата й.

Но поглеждайки семейство Бодю, тя се разкая за думите си. Госпожа Бодю, привършила закуската си, беше излязла от трапезарията и сега стоеше права, силно побледняла и устремила безцветните си очи към чудовището. Макар и покорила се на съдбата, тя изпадаше в нямо отчаяние, при зрелището на огромния магазин от другата страна на улицата, и сълзи премрежваха погледа й. Жьонвиев следеше Коломбан с растящо безпокойство, а той без да подозира, че го наблюдават, замираше в екстаз; погледът му бе отправен към продавачките от конфекцията, чийто щанд се виждаше през прозореца на мецанина. Бодю се ограничи с жлъчната забележка:

— Не всичко, което блести, е злато! Търпение!

Очевидно семейството се мъчеше да сподави пристъпа на накипялата злоба. Самолюбието не им позволяваше да разкрият чувствата си пред тези току-що пристигнали деца. Накрая търговецът направи усилие над себе си и се обърна, за да не гледа ненавистния магазин.

— Хайде — рече той, — да отидем у Венсар. — Местата се разграбват, а утре току-виж се и свършили.

Но преди да излезе, нареди на втория продавач да отиде на гарата за сандъчето на Дьониз. А госпожа Бодю, на която девойката бе поверила Пепе, реши да се възползува от свободната минута и да отведе малкия на улица Орти, при госпожа Гра, за да поговори с нея. Жан обеща на сестра си да не излиза от магазина.

— На две крачки е оттук — обясни Бодю, докато се спускаше с племенницата си по улица Гайон. — Венсар търгува само с коприна и работите му засега вървят нелошо. Разбира се, и на него му е трудно, както и на всички, но той е хитър и дяволски свидлив, та някак свързва двата края… Впрочем струва ми се, че се готви да се оттегли от търговията — страда от ревматизъм.

Магазинът на Венсар се намираше на улица Ньов-де Пти Шан, близо до пасажа Шоазел. Бе чист и светъл, напълно модерно обзаведен, ала тесен и беден откъм стока. Бодю и Дьониз завариха Венсар в делови разговори с двама мъже.

— Не се притеснявайте — каза Бодю. — Ние не бързаме, ще почакаме.

И като се върна от деликатност до вратата, наведе се към ухото на племенницата си и пошепна:

— Слабият е помощник-завеждащ на копринения отдел в „Щастието“, а дебелият — лионски фабрикант.

Дьониз разбра, че Венсар се старае да пробута своя магазин на Робино, продавач в „Дамско щастие“. Преструвайки се на искрен и откровен, той го уверяваше в честната си дума с лекотата на човек, готов да се закълне във всичко. Според думите му, неговото предприятие било златна мина; и въпреки крещящата си от здраве външност, неочаквано започваше да охка и да се оплаква, позовавайки се на проклетата болест, която го принуждавала да се откаже от такова богатство. Но Робино, нервен и измъчен, нетърпеливо го прекъсваше: знаеше за кризата, която преживяваха магазините за модни стоки, и припомни случая с някаква търговска къща, вече погубена от съседството си с „Дамско щастие“. Обезпокоен, Венсар повиши глас:

— Дявол да го вземе! Но фалитът на този глупак бе неизбежен… Жена му прахоса всичко… После, тук сме на повече от петстотин метра, а Вабр е врата до врата с него.

Сега в разговора се намеси Гожан, фабрикантът на коприна. Гласовете отново се снишиха. Той обвиняваше големите магазини в това, че разорявали френската промишленост, три-четири такива магазини диктували цените и властвували несмутимо на пазара; и даваше да се разбере, че единственият начин за борба с тях се свеждал до поддръжка на дребната, търговии и особено на специализираните фирми, на които принадлежало бъдещето. Ето защо предлагаше на Робино твърде щедри кредити.

— Вижте как „Дамско щастие“ постъпи спрямо вас — продължаваше той. — Там не се държи сметка за оказани услуги, там само експлоатират човека. Нали отдавна ви бе обещано мястото на завеждащ, а Бутмон, който дойде отвън и нямаше пред вас никакви преимущества, го получи веднага.

Раната, нанесена на Робино от тази несправедливост, още кървеше. Но той се колебаеше да вземе магазина; казваше, че парите принадлежали не нему; жена му била получила в наследство шестдесет хиляди франка и сега много се боял за тях; предпочитал по-скоро да си отреже ръцете, и двете, отколкото да вложи тия пари в съмнителни предприятия.

— Не, засега нищо не мога да реша — каза той в заключение. — Дайте ми време да помисля; а после отново ще поговорим.

— Както обичате — отвърна Венсар, скривайки под престорено равнодушие разочарованието си. — Не е в мой интерес да продавам магазина. Ако не бях болен…

И като отиде към средата на помещението, запита:

— С какво мога да ви услужа, господин Бодю?

Търговецът на платове, следил с едно ухо разговора, представи Дьониз, разказа онова, от нейния живот, което сметна за нужно, и прибави, че е работила две години в провинцията.

— А вие, както подочух, търсите добра продавачка?…

Венсар изрази дълбоко съжаление.

— Ах, колко ми е неприятно. Действително, цяла седмица търсих продавачка, и само преди час наех вече една.

Настъпи мълчание. Дьониз изглеждащо отчаяна. Тогава Робино, отправил състрадателен поглед към нея и вероятно трогнат от жалкия й вид, си позволи да се намеси:

— Зная, че у нас се нуждаят от продавачки в конфекцията.

Бодю не можа да сподави вика, изтръгнал се направо от сърцето му.

— У вас! О, не! Само това липсваше!

Но се спря смутен. Дьониз бе пламнала от червенина: тя никога не би се осмелила да влезе в този огромен магазин; и в същото време мисълта да бъде продавачка там я изпълваше с гордост.

— А защо? — с учудване запита Робино. — Напротив, за госпожицата това би било голям шанс. Съветвам я още утре сутринта да отиде при завеждащата отдела, госпожа Орели. Най-лошото, което може да й се случи, е да не бъде приета.

Търговецът на платове се постара да скрие възмущението си зад неясни фрази: познавал госпожа Орели или поне мъжа й, Лом, дебелия касиер, на когото омнибусът откъснал дясната ръка.

— Впрочем това е нейна работа, а не моя — рязко заключи Бодю, — свободна е да постъпи, както иска.

И излезе, след като се поклони на Гожан и Робино. Венсар го съпроводи до вратата и отново изрази съжаление. Дьониз нерешително се задържа в магазина, желаейки да получи от Робино по-подробни сведения, но не се осмели открито да го запита, сбогува се на свой ред и само каза:

— Благодаря, господине.

На улицата старецът не отправи нито дума към племенницата си. Вървеше бързо, като подгонен от мислите си, та девойката трябваше едва ли не да тича след него. Когато вече се готвеше да влезе у дома си, повика го с жест съседът му, търговец, застанал на прага на своя дюкян. Дьониз се спря, за да почака чичо си.

— Какво има, дядо Бура? — запита Бодю.

Бура бе висок старец с глава на пророк, дълговлас и брадат, с проницателни очи, гледащи изпод гъсти, рошави вежди. Търгуваше с бастуни и чадъри, поправяше вехти, а така също сам изрязваше дръжките им, с което си бе спечелил в квартала име на майстор, Дьониз хвърли поглед към витрината на магазина, където в прави линии бяха подредени чадъри и бастуни. А когато вдигна глава, къщата още повече я учуди. Бе някаква съборетина, притисната между „Дамско щастие“ и голямата сграда в стил Луи XIV, изникнала неизвестно как в този тесен процеп, където се спотайваха нейните два ниски етажа. Без подпорите отдясно в отляво, тя би рухнала цялата — и покривът с изкривените и изгорели керемиди, и фасадата с двата прозореца, покрити с пукнатини и ръждиви петна, и дървената полуизтрита табела.

— Знаете ли, оня писал на хазаина ми, че иска да купи къщата — каза Бура, устремил в търговеца пламналия си поглед.

Бодю побледня и сви рамене. Настъпи мълчание. Двамата мъже стояха един срещу друг вглъбени в мислите си.

— Трябва да сме готови за всичко — прошепна най-после Бодю.

Тогава Бура кипна, разтърси косата и вълнистата си брада, и извика:

— Нека купи къщата, ще я заплати четворно!… Но кълна се, че докато съм жив, няма да получи и камък от нея. Срокът на моя договор изтича след дванадесет години… Ще видим, ще видим!

Това бе декларация за война. Бура се обръщаше към „Дамско щастие“, макар ни Бодю, ни сам той да бяха назовали своя враг. Бодю мълчаливо поклати глава. После тръгна през улицата към дома, като влачеше омекналите си нозе и охкаше:

— Ах, боже мой!… Боже мой!

Дочула разговора им, Дьониз последва чичо си. Госпожа Бодю също се прибра с Пепе и побърза да съобщи, че госпожа Гра била готова да приеме детето по всяко време.

Но Жан бе изчезнал и това обезпокои сестра му. Когато най-после се завърна и, сияещ, с увлечение започна да говори за булевардите, тя го погледна тъй тъжно, че той се изчерви. Бяха донесли багажа им, щяха да нощуват горе, под самия покрив.

— А какво стана с Венсар? — запита госпожа Бодю.

Старият търговец разказа за безуспешния си опит; после добави, че посочили на племенницата им място, и като опъна с презрение ръка към „Дамско щастие“, избоботи:

— Там!

Цялото семейство се почувствува оскърбено. За вечеря първата смяна седна на масата в пет часа. Дьониз и двете деца заеха местата си до Бодю, Жьонвиев и Коломбан. Газова лампа осветяваше малката трапезария; в застоялия въздух силно миришеше на кухня. Вечерята премина в мълчание. Но по време на десерта госпожа Бодю, която не се свърташе на едно място, дойде от магазина и седна зад племенницата си. И тогава възпираният от сутринта поток бликна, всички дадоха воля на негодуванието си и вкупом започнаха да хулят чудовището.

— Това, разбира се, е твоя работа, свободна си да постъпиш, както желаеш — започна отново Бодю. — Ние не искаме да ти влияем… Но ако само знаеше що за магазин е „Дамско щастие“…

И накратко, с откъслечни фрази, разказа историята на този Октав Муре. Ето на какви им върви! Някакъв южняк, надарен с лъстивата наглост на авантюрист, пристига в Париж и още на другия ден се оплита в любовни приключения, експлоатира ту една, ту друга жена, дори бил уловен в прелюбодеяние; вдигнал се такъв скандал, че в квартала и до днес още говорели за него; и изведнъж неочакваната и необяснима победа над госпожа Едуен, в резултат на което станал господар на „Дамско щастие“.

— Бедната Каролин! — прекъсна мъжа си госпожа Бодю. — Беше моя далечна роднина. О, ако бе още жива, всичко щеше да тръгне иначе! Тя не би позволила да ни разоряват… И не друг, а той я уби. Да, на своите строежи! Една сутрин отишла да погледа строителните работи и паднала в някаква яма. Три дни по-късно умря. А никога не беше боледувала, цъфтеше от здраве и бе тъй хубава… Тази къща е построена върху нейната кръв!

С бледата си трепереща ръка госпожа Бодю посочи встрани големия магазин. Дьониз слушаше, както се слушат вълшебни приказки и по тялото й пробегна леха тръпка. Може би страхът, който от сутринта се примесваше в душата и със съблазънта на „Дамско щастие“, бе породен от кръвта на тази жена, кръв, която Дьониз сега сякаш виждаше в червената мазилка на сутерена.

— Човек би казал, че това му носи щастие — добави госпожа Бодю, без да назовава Муре.

Но старият търговец вдигна рамене: той презираше тези бабини приказки. И отново подхвана историята на Муре, обяснявайки работите като комерсант. Предприятието „Дамско щастие“ било основано в 1822 година от братята Дельоз. След смъртта на по-големия от тях неговата дъщеря, Каролин, се омъжила за синя на един фабрикант на платове, Шарл Едуен; по-късно, останала вдовица, тя встъпила е брак с Муре и му донесла като зестра половината от магазина. Три месеца след това чичо Дельоз, който нямал деца, също умрял; ето как, след като Каролин загинала при поставяне на основите, Муре останал единствен наследник, единствен притежател на „Щастието“. Да, ето на какви им върви!

— Той е фантазьор, опасен размирник; оставиш ли го на воля, ще срине целия квартал! — продължи Бодю. — Струва ми се, че и Каролин, която също бе малко смахната, се бе увлякла в налудничавите планове на този негодник… Както и да е, той я убеди да купи къщата вляво, после и къщата вдясно, а сам, след нейната смърт, закупи, още други две; така магазинът се разрастваше непрекъснато и сега заплашва да ни погълне всички!

Старецът се обръщаше към Дьониз, но говореше най-вече на себе си, подчинявайки се на някаква трескава потребност да предъвква историята, която не му даваше покой. От цялото семейство той бе най-жлъчен, най-рязък и непримирим. Госпожа Бодю седеше неподвижно и вече не го прекъсваше; свели очи, Жьонвиев и Коломбан разсеяно събираха и поставяха в уста трохите от трапезата. В тясната стаичка бе тъй горещо, тъй задушно, че Пепе заспа на масата, а и на Жан очите се затваряха.

— Търпение! — додаде Бодю в порив на внезапен гняв. — Тези самохвалковци ще си счупят врата! Муре се натъква на големи трудности, зная го. Трябва да е вложил всички свои печалби в налудничавите си планове за разширения и реклами. Освен това, за да намери капитали, убедил и служителите си да вложат в предприятието своите спестявания. Сега е без грош и ако не стане чудо, ако не успее да утрои продажбата, както се надявал, ще видите как ще гръмне… О, аз не съм лош, но в този ден, честна дума, ще устроя пиршество с илюминации.

Бодю жадуваше за възмездие, сякаш разорението, на „Дамско щастие“ щеше да изкупи честта на опозорената търговия. Къде се е виждало магазин за модни стоки да продава всичко! Какво е това, панаир или…? А и продавачките били едни: сбирщина от пройдохи: шляят се насам-натам, сякаш се разхождат на гара; подхвърлят като пакети със стока клиентите, напускат шефа или пък той ги напъжда ей тъй, за нищо. Ни уважение, ни ред, ни познаване на работата. И Бодю неочаквано призова за свидетел Коломбан: виж, Коломбан, този възпитаник на добрата школа, знае как бавно ала сигурно се усвояват всички тънкости на занаята. Майсторлъкът е не в това да се продава много, а да се продава скъпо. Коломбан може да каже как се отнасят към него, как бе приет за член на семейството, как го обкръжават с грижи, когато се случи да заболее, как го перат и кърпят, как бащински го напътствуват, как най-после, го обичат!

— И още как — повтаряше Коломбан след всяко излияние на шефа.

— Ти си последният, момчето ми — заключи Бодю в умиление. — Такива като тебе вече не се срещат… Ти си единствената ми утеха. Защото ако подобна блъсканица днес наричат търговия, аз не разбирам нищо от нея и предпочитам да се оттегля.

Склонила глава, сякаш под тежестта на гъстите черни коси, които обкръжаваха бледното и чело, Жьонвиев наблюдаваше усмихващия се продавач; в погледа й имаше подозрение, желание да види дали Коломбан ще се изчерви от угризения, слушайки всички тези похвали. Но свикнал още от детинство с лицемерните похвати на старата търговия, този широкоплещест момък с хитра гънка в ъглите на устните, запазваше пълно спокойствие и престорено добродушие.

А Бодю се горещеше все повече и повече; сочейки купищата стоки в отсрещния магазин, той разобличаваше тези диваци, които в борбата за съществуване се изтребвали един друг и дори стигали до подкопаване на семейните устои. И привеждаше за пример своите селски съседи Ломови: майката, бащата и синът; и тримата служители в „Дамско щастие“. Никога не се свъртали у дома си, нямали семейно огнище, обядвали в къщи само в неделя и водели живот на постоянни посетители на гостилници! Разбира се, неговата трапезария не била голяма, дори въздухът и светлината не достигали в нея, но тъй или иначе тук бе преминал животът му, тук живее и сега, стоплян от ласкавото внимание ни близките си. Разприказвал се в този дух, Бодю обхождате с поглед стаичката и изтръпваше при скритата мисъл, че може да настане ден, когато варварите ще разорят предприятието му и ще го изселят от тази дупка, където му е тъй уютно с жената и дъщерята. Въпреки увереността, с която предричаше неминуемия банкрут на „Дамско щастие“, Бодю усещаше в глъбините на душата си смразяващия ужас: съзнаваше ясно, че тези ненавистни нему хора постепенно ще завоюват, ще погълнат целия квартал.

— Казвам това не за да ти внуша отвращение към тях — продължи той, като се стараеше да се успокои. — Ако бе в интерес да влезеш там, пръв бих ти казал: „Иди“.

— Така си и мисля, чичо — промълви смутено Дьониз, чието желание да постъпи в „Дамско щастие“ още повече се усили от думите на стареца, пропити с толкова много жлъч и лична заинтересованост.

Беше се облакътил на масата и я уморяваше с втренчения си поглед.

— Но кажи ми, моля те, ти поне разбираш от тая работа, кажи разумно ли е обикновен магазин за модни стоки да се заема с продажба на всевъзможни артикули? В миналото, когато търговията се вършеше честно, магазините за новости, продаваха единствено платове и нищо повече. Днес тези господа само мислят как да седнат на врата на съседите си и всичко да изгълтат. Ето от какво се оплаква целият квартал: дребните търговци търпят ужасни загуби. Този Муре разорява. Слушай: „Бедоре и сестра“, трикотажният магазин на улица Гайон, вече загуби половината от клиентелата си. Госпожа Татен, търговката на бельо в пасажа Шоазьол, трябваше да намали цените, за да устои на конкуренцията… И този бич, тази зараза стига чак до улица Ньов-де Пти Шан, където, както вече ми казаха, братята Ванпуй, търговци на кожени изделия, също не били в състояние, да удържат на натиска… Хм! Галантеристи продават кожуси, не е ли смешно, кажи? Още една измислица на Муре!

— А ръкавици? — намеси се госпожа Бодю. — Не е ли чудовищно? Осмели се да открие цял отдел за ръкавици!… Вчера, когато минавах по улица Ньов Сент Огюстен, Кинет стоеше на вратата си толкова тъжен, че нямах кураж да го запитам как върви работата му.

— А чадъри? — поде Бодю. — Това е вече върхът на безобразието. Бура е убеден, че Муре просто е решил да го опропасти; иначе как да се съчетаят чадъри с платове?… Но Бура е корав, няма да се остави да го съсипят. Тези дни хубаво ще се посмеем.

Бодю припомни имена и на други търговци, позова се на целия квартал. Понякога от него се изтръгваха признания: щом Венсар иска да ликвидира предприятието си, на всички други остава само да си стягат партенките, защото Венсар бил като плъховете, които първи напускат къщите, когато те се пропукат. И тук Бодю започваше да си противоречи, мечтаеше за обединение, за съюз на дребните търговци, за да устоят срещу колоса. Искаше му се да каже нещо и за себе си, но се колебаеше; ръцете му трепереха, устата конвулсивно потръпваше. Накрая не се стърпя:

— Засега аз няма от какво толкова да се оплаквам. Разбира се, проклетникът му ниеден и на мен причини загуби. Но все още държи само дамските платове; леки за рокли и по-плътни — за манта. За мъжките артикули продължават да идват при мен: кадифета на ловджийски костюми, за ливреи, да не говорим за фланели и молетони. Тук вече не му отстъпвам, при мен изборът е къде-къде по-богат… Но, той явно иска да ме дразни, не току-така разположи своя щанд за платове точно срещу моите прозорци. Видя неговите витрини, нали? Нарочно излага в тях най-хубавата си дамска конфекция и тонове платове, като панаирджийски фокусник, за да примамва жените… Честна дума, аз бих се червил от срам, ако прибягвах към подобни средства. „Стария Елбьоф“ е познат от близо сто години и не се нуждае от такива недостойни примамки на вратата си. Докато съм жив, магазинът ще си остане такъв, какъвто съм го получил, с четири мостри вдясно и вляво, и толкоз!

Вълнението постепенно обхвана цялото семейство. Жьонвиев си позволи да наруши възцарилото се мълчание.

— Нашата клиентела ни обича, татко. Не бива да губим надежда… Днес дойдоха госпожа Дефорж и госпожа Дьо Бов. Очаквам и госпожа Марти — тя се нуждае от трико.

— Вчера приех поръчка от госпожа Бурдьоле — додаде Коломбан. Наистина, каза между другото, че английският шевиот се продавал отсреща с десет су по-евтино и че не отстъпвал на нашия.

— И като си помисля само — пошепна госпожа Бодю унило, — че сме виждали тази търговска къща не по-голяма от носна кърпичка! Да, драга Дьониз, когато Дельозови основаха фирмата, тя имаше само една витрина на улица Ньов Сент Огюстен — същински шкаф, с място за два-три топа басма и хасе. Не можеше да се обърнеш в магазина, толкова беше тесен… А „Старият Елбьоф“ в това време съществуваше от шестдесет години и вече бе такъв, какъвто го виждаш сега… Ах, всичко се измени, и как се измени!

Тя клатеше глава, мудният й говор издаваше цялата трагедия на живота й. Беше се родила в „Старият Елбьоф“ и обичаше в него всичко, дори и влажните му камъни: живееше само за него и чрез него. Някога се гордееше с тази търговска къща, най-солидната в квартала, с най-голяма клиентела: сега страдаше непрекъснато, виждайки как малко по малко се разраства магазинът-съперник, който отначало, докато още не беше укрепнал, всички пренебрегваха, а после се изравни с процъфтяващите търговски къщи и накрая започна да ги заплашва. За нея това бе вечно отворена рана; тя умираше заради унижението на „Старият Елбьоф“ и подобно на него живееше само по инерция, съзнавайки, че агонията на магазина ще бъде нейната собствена агония и че ще умре в същия ден, когато го затворят.

Отново настъпи мълчание. Бодю барабанеше с пръсти по мушамата. Беше уморен и почти съжаляваше, че още веднъж се бе разприказвал. Но семейството продължаваше да си припомня унило своите несгоди. Децата — израснали, родителите се замогнали и ето че отведнъж се появила конкуренцията, а с нея и разорението. Освен това трябвало да се поддържа и къщата в Рамбуйе, този селски дом, където старият търговец вече от десетина години мечтаеше да се оттегли на спокойствие. Това бе, според думите на Бодю вехтория, стара постройка, нуждаеща се непрекъснато от ремонт и той се бе решил да я даде под наем; но наемът никога не стигаше за покриване на разходите. Ето къде отиваха последните печалби; такава бе единствената слабост на този до педантичност честен човек, придържащ се упорито към отживелите нрави.

— Хайде — рече той внезапно, — трябва да отстъпим масата и на другите… Безполезно е да приказваме повече!

Цялото семейство сякаш се пробуди от сън. Газовата лампа съскаше в застоялия и горещ въздух на малката стая. Всички станаха набързо, нарушавайки тягостната тишина. Само Пепе спеше тъй дълбоко, че трябваше да го проснат върху топовете молетон. Прозяващият се Жан отново застана на входната врата.

— И тъй, постъпи както намериш за добре — повтори Бодю на племенницата си. — Ние просто ти казваме как стоят нещата, това е всичко. Но в твоите работи не се бъркаме.

Старецът я гледаше втренчено, очаквайки решителния отговор. Ала вместо отвращение, всички тези истории предизвикаха у Дьониз още по-голям възторг от „Дамско щастие“. Девойката изглеждаше все тъй спокойна и ласкава, но дълбоко в душата й се таеше упоритата воля на нормандка. И в отговор само промълви:

— Ще видим, чичо.

Тук веднага добави, че би желала да си легне с децата по-рано, тъй като и тримата били много уморени.

Но удари само шест часа и тя реши да поостане още малко в магазина. Настъпи нощ. Дьониз зърна почернялата улица, мокра от ситния непрестанен дъжд, завалял на свечеряване. Това я учуди: само за секунди уличното платно се бе покрило с локви, и потоци мътна вода се стичаха надолу. Пешеходците газеха в гъстата лепкава кал по тротоарите, а в здрача, през проливния дъжд, се виждаха само смътните очертания на чадърите, които се блъскаха, разперени като големи тъмни криле. Зъзнеща от хлад, девойката отстъпи крачка назад, но когато хвърли поглед наоколо, сърцето й още повече се сви пред студената и грозна печал на слабо осветеното помещение. Влажен полъх и дъх на изоставени къщи се носеха откъм улицата; сякаш водата, изтичаща от чадърите, се процеждаше до самите щандове, а локвите и калта от паважа като че проникваха в приземния етаж на паянтовата сграда и покриваха с плесен и без друго побелелите от влага стени. Това бе същинската картина на стария прогизнал от мокрота Париж. И Дьониз трепереше като в треска, някак горчиво изненадана, че намира огромния град тъй ледено бездушен и непривлекателен.

А от другата страна на улицата в „Дамско щастие“ светеха бягащите в дълбочина редици на газените лампи. И Дьониз неволно пристъпи напред, увлечена отново и сякаш стоплена от това огнище на искряща светлина. Машината по инерция все още работеше и продължаваше да хрипти и боботи, изпускайки последни пари, но продавачите вече сгъваха платовете, а касиерите изчисляваха прихода. През запотените стъкла всичко това представляваше смътно блещукане на светлинки, неясна вътрешност на причудлива фабрика. Зад дъждовната завеса зрелището напомняше гигантска пещ, където на фона на пурпурните пламъци се мяркаха черните сенки на огнярите. Витрините тънеха в мрак, сега там можеше да се различи само снегът на дантелите, чиято белезникавост оживяваше под матовата светлина на газените лампи; а в дълбочината на този параклис могъществено се възправяха готовите дрехи и чудесното кадифено манто, гарнирано със сребърна лисица, изглеждаше като леко приведен силует на безглава жена, която под дъжда, в тайнствения сумрак на Париж, бързаше за празненство.

Омагьосана, Дьониз се приближи до самата врата, нехаейки за дъждовните пръски, които мокреха дрехата й. В този нощен час „Дамско щастие“, искрящ като разпалена пещ, окончателно я покори. В огромния Париж, тъмен и смълчан под дъжда, в този непознат за нея свят, магазинът грееше като фар, сякаш бе светлината и животът на града. Тя се замисли за бъдещето, за предстоящите усилия по отглеждането на децата и за още други неща — не знаеше точно какви — неща далечни, възторгът и страхът от които я караха да тръпне. Спомни си за оная мъртва жена, чиято кръв бе оросила основите на сградата. Стана й страшно, светлините й се сториха кървави, но белезникавостта на дантелите я успокои и надежда, и радостна увереност изпълниха сърцето й; а в това време дъждовният прах охлаждаше ръцете й и уталожваше трескавата възбуда от пътуването.

— Това е Бура — каза нечий глас зад гърба й.

Тя се наведе и видя Бура неподвижен на улицата, пред витрината, където сутринта бе забелязала цяло съоръжение от чадъри и бастуни. Високият старец се беше спотаил в сянката, за да съзерцава победоносната изложба на „Дамско щастие“; лицето му бе скръбно; той дори не усещаше дъжда, който барабанеше по голата му глава и на струйки се стичаше от белите му коси.

— Какъв глупак! — забеляза гласът. — Ще се простуди.

Тогава Дьониз се обърна и отново видя зад себе си семейство Бодю. Като Бура, когото смятаха за глупак, те неволно се връщаха пред зрелището, което разкъсваше сърцето им. Това бе някакъв бяс за самоизтезание. Силно побледняла, Жьонвиев се убеди, че Коломбан наблюдава сенките на продавачките, мяркащи се в прозорците на мецанина; и докато Бодю се стараеше да сподави в себе си отново кипналата злоба, очите на жена му мълчаливо се напълниха със сълзи.

— Значи, ще отидеш там утре? — запита накрая търговецът, измъчван от несигурност; впрочем той чувстваше, че племенницата му, както и всичка други, е покорена.

Тя помълча, после кротко каза:

— Да, чичо, стига само това да не ви огорчи много.

II

На следващия ден в седем и половина Дьониз стоеше пред „Дамско щастие“. Искаше да се представи тук преди да отведе Жан при неговия патрон, който живееше далеч, в горната част на предградието Тампл. Но свикнала да става рано, тя бе побързала да излезе от дома: продавачите едва бяха започнали да пристигат; и страхувайки се да не изглежда смешна, нерешително закрачи по площад Гайон.

Студеният вятър бе изсушил вече паважа. Из всички улици, озарени от бледната утринна светлина под пепелносивото небе, живо излизаха продавачи, изненадани от първия мраз, с ръце в джобовете и вдигнали яките на палтата си.

Повечето вървяха сами и изчезваха в недрата на магазина, без да разменят ни дума, ни поглед с колегите си, които подтичваха край тях; други се движеха по двама, по трима, заели тротоара в цялата му ширина и разменяха кратки фрази; но преди да влязат всички, с един и същи жест захвърляха в канавката цигарата или пурата.

Дьониз забеляза, че когато минаваха край нея, мнозина от тях я заглеждаха в лицето. Това още повече я смути. Вече не намираше в себе си смелост да тръгне след тях и реши да влезе едва когато потокът от прииждащи служители спре; дори се изчерви при мисълта, че пред вратата може да се сблъска с всички тези мъже. Но шествието продължаваше и за да избегне любопитните погледи, Дьониз бавно обиколи площада. Когато се върна, видя пред магазина висок, бледен и небрежно облечен младеж, който подобно на нея, вече от четвърт час изглежда чакаше нещо.

— Госпожице — запита той накрая, запъвайки се, — вие може би работите тук?

Въпросът на непознатия младеж дотолкова смути Дьониз, че отначало тя нищо не отговори.

— Виждате ли — продължи младият човек, още по-объркан — реших да опитам дали няма да ме вземат тук, а вие бихте могли да ми обясните…

Бе плах като нея и се осмели да я запита, само защото му се беше сторило, че и тя е смутена.

— С удоволствие, господине — отвърна най-сетне Дьониз. — Но аз зная не повече от вас и също съм дошла да търся работа.

— Ах, така ли? — произнесе момъкът, съвършено слисан.

Двамата силно се изчервиха и продължиха да стоят нерешително един срещу друг, смаяни от това общо за тях положение, но безсилни гласно да си пожелаят успех. И тъй като не добавяха нито дума повече, а смущението ги обхващаше все повече и повече, разделиха се някак несръчно и започнаха да чакат, застанали на няколко крачки един от друг.

Продавачите продължаваха да прииждат. Сега Дьониз ги чуваше да се шегуват, когато минаваха край нея, като я поглеждаха изкосо. Смущението й растеше при мисълта, че им служи за забавление и реши да се поразходи половин час из квартала; в този миг вниманието й привлече някакъв млад мъж, приближаващ се бързо по улица Пор-Маон. Очевидно бе завеждащ отдел, защото всички продавачи го поздравяваха. Беше висок, белолик, с грижливо подстригана брада; очите му с цвят на старо злато, меки, кадифени, за миг се спряха върху нея, когато пресече площада. И вече влезе в магазина, равнодушен, далечен, а тя така и продължаваше да стои неподвижно, дълбоко развълнувана от неговия поглед, обхваната от някакъв особен трепет, в който тревогата вземаше връх над възхищението. Страхът окончателно я завладя и тя бавно тръгна на долу по улица Гайон, а после и по улица Сен Рош с надежда да се овладее.

Но това бе повече от завеждащ отдел — бе самият Октав Муре. Тази нощ не беше спал, тъй като след бала у познат борсов посредник бе отишъл да вечеря с един приятел и две жени, които бяха намерили зад кулисите на някакъв малък театър. Догоре закопчаното му палто скриваше фрака и белия шал. Изкачи се живо горе, изми се, преоблече се; и когато седна зад бюрото в кабинета си, разположен в мецанина, видът му бе бодър, погледът жив, а цветът на лицето свеж, сякаш бе починал десет часа в легло. В просторния кабинет с дъбова мебел и зелена рипсена тапицерии, единствено украшение бе портретът на тази госпожа Едуен, за която още говореха в квартала. Откакто бе починала, Октав пазеше почтително спомена за нея и изпитваше към паметта й сърдечна признателност за богатството, с което го бе осигурила, омъжвайки се за него. И сега преди да се заеме с полиците, поставени на подложката, се усмихна на портрета като щастлив човек. Именно тук, при нея, се връщаше да работи той след лудориите си на млад вдовец, изтръгнал се току-що от будоарите, където го влечеше жаждата за наслади!

На вратата се почука, и без да дочака отговор, в кабинета влезе млад мъж, висок и слаб с тънки устни и остър нос; гладко сресаните коси, осеяни тук-там с бели кичури, му придаваха коректен вид. Муре вдигна глава и като продължи да подписва полиците, запита:

— Добре ли спахте, Бурдонкл?

— Благодаря, отлично — отвърна младият човек и припряно започна да се разхожда в кабинета като у дома си.

Бурдонкл, син на беден фермер от околностите на Лимож, бе започнал да работи в „Дамско щастие“ едновременно с Муре, когато магазинът заемаше само ъгъла на площад Гайон. Много умен, много енергичен, тогава изглеждаше, че лесно може да засенчи по-малко сериозния си колега, разсеян, лекомислен на вид и вечно заплетен в обезпокоителни истории с жени; но у Бурдонкл нямаше ни искрица от таланта на пламенния провансалец, нито неговата смелост, нито завладяващото му изящество. Като човек разумен, той от самото начало покорно, без всякакво съпротивление, се бе преклонил пред Муре. Когато последният посъветва своите служители да вложат спестяванията си в предприятието, Бурдонкл стори това пръв, поверил на Муре дори неочакваното наследство от някаква леля; и малко по малко, преминавайки през всички степени — продавач, помощник-завеждащ, после завеждащ отдел коприни, бе станал заместник на патрона, най-любимия и най-влиятелния, един от шестте акционери, които помагаха на Муре да управлява „Дамско щастие“, представляващи нещо като министерски съвет при самодържец. Всеки от тях ръководеше определена област. На Бурдонкл бе възложен общия контрол.

— А вие? — запита той фамилиарно.

Когато Муре отвърна, че изобщо не е лягал, Бурдонкъл поклати глава и каза:

— Не е хигиенично.

— Защо? — подхвърли весело Муре. — По-бодър съм от вас, драги. А вашите очи са подути от сън, натежали сте от излишно благоразумие… Забавлявайте се, това освежава мисълта!

Такива другарски пререкания бяха станали обичайни за тях. Някога Бурдонкл биеше любовниците си, защото, както сам казваше, му пречели да спи. Сега се представяше за заклет женомразец, макар навън вероятно да се срещаше с жени; но обикновено не говореше за тях, толкова незначително място заемаха те в живота му. В магазина се ограничаваше да използува страстите на купувачките, които презираше дълбоко заради лекомислието им да се разоряват с глупави парцали. Муре, напротив, се отнасяше към жените с възторжено внимание, прекланяше се пред тях и ги ласкаеше, постоянно се поддаваше на нови увлечения и тези сантиментални истории бяха своеобразна реклама за неговата фирма; може да се каже, че с еднаква нежност обгръщаше целия женски пол, стараейки се да го омагьоса и държи в свое подчинение.

— Вчера вечерта видях на бала госпожа Дефорж — подхвана той. — Беше прелестна.

— Навярно с нея сте вечеряли? — запита, съдружникът му.

— О, не, тя е порядъчна жена, драги… Вечерях с Елиоз, момичето от „Фоли“. Глупава е като гъска, но рядко забавна!

Муре взе друг пакет с полици и започна да ги подписва. Бурдонкл продължаваше да крачи ситно из кабинета. После хвърли поглед от високите прозорци към улица Ньов Сент Огюстен, а след това отново се приближи до Муре и каза:

— Кои? — попита Муре, загубил вече нишката на разговора.

— Жените, разбира се.

Муре се развесели още повече; и тук блесна целият му негов цинизъм, който криеше под маската на чувствена екзалтация. Свивайки леко рамене, Муре заяви, че ще ги запокити всички като празни чували след време, като с тяхна помощ натрупа състояние. Но упоритият Бурдонкл невъзмутимо повтаряше:

— Ще си отмъстят… Ще се намери една, която ще отмъсти за всички, това е неизбежно.

— Не се бой! — извика Муре, подчертавайки провансалския си акцент. — Такава още не се е родила, драги. А ако се появи, вие знаете…

Тук вдигна перото, замахна с него и го заби в празното пространство, сякаш искаше да прободе с нож невидимо сърце. Съдружникът, отново закрачи из кабинета, прекланящ се, както винаги, пред превъзходството на патрона, чийто ум, макар и нелишен от недостатъци, го смайваше. Бурдонкл, тъй безукорен, тъй непогрешим, хладен, недосегаем за страстите, все още не разбираше привлекателността на порока, не разбираше Париж, отдаващ се в целувка на най-дръзновения.

Възцари се мълчание; чуваше се само скърцането на перото на Муре. После в отговор на кратките въпроси на патрона във връзка с големия базар на зимни новости, който щеше да се открие следващия понеделник, Бурдонкл му даде изчерпателни сведения. С предстоящото извънредно важно мероприятие търговската къща поставяше на карта целия свой капитал и слуховете, обикалящи квартала, в основата си бяха верни: Муре се хвърляше в спекулации с непокорното вдъхновение на поет, с такъв блясък, с такава потребност от нещо колосално, сякаш всичко трябваше да се огъне под неговия натиск. Това бе ново разбиране на търговията, дръзновено проникване на въображението в спекулациите, онова, което някога така безпокоеше госпожа Едуен и което и днес, независимо от първите успехи, понякога силно смущаваше съдружниците. Упрекваха тайно патрона, че се самозабравя, твърдяха, че действува необмислено и разширява предприятието преди още да дочака предвижданото увеличение на клиентелата; акционерите изпадаха в ужас, когато той вземаше от касата цялата наличност за някакъв нов рискован ход и изпълваше магазина с купища стоки, без да остави в запас нито грош. Така, заради тази разпродажба целият капитал, останал след изплащане на значителните суми за обзавеждане, бе пуснат в обръщение; отново предстоеше борба на живот и смърт. И сред това всеобщо объркване Муре запазваше неизменната си тържествуваща веселост и увереност в очакващите го милиони, като човек, когото жените обожават и комуто не могат да изменят. Когато Бурдонкл си позволи да изрази известни опасения по повод прекаленото разширение на отдели с все още съмнителна доходност, Муре самонадеяно се засмя, като възкликна:

— Успокойте се, драги, та магазинът и сега е твърде малък.

Бурдонкл се вцепени от ужас, който дори не се опита да скрие. Магазинът все още малък! Магазин с деветнадесет отдела и четиристотин и трима служители!

— Разбира се! — подхвърли Муре. — След година и половина ще се наложи значително да се разширим… Вече мисля по това сериозно. Госпожа Дефорж обеща да ме срещне утре у нея с едно лице… Впрочем ще поговорим по-подробно, когато нещата се изяснят.

Свършил с полиците, той стана и приятелски потупа по рамото съдружника си, който трудно се съвземаше. Този ужас на обкръжаващите го благоразумни хора забавляваше Муре. Веднъж в пристъп на внезапна откровеност, с която понякога смайваше колегите си, Муре заяви, че дълбоко в себе си бил далеч повече евреин от всички евреи по света; от баща си, на когото приличал и физически, и духовно, бил унаследил весел нрав, както и умението да цени парите; на майка си дължал тия изблици на неукротима фантазия, които навярно обуславяли голям дял от сполуките му, тъй като отлично съзнавал непреодолимата сила на своята смелост, побеждаваща всички препятствия.

— Да — каза в заключение Бурдонкл, — вие добре знаете, че сътрудниците ви ще вървят с вас докрай.

Преди да слязат в магазина за обичайния преглед, те обсъдиха някои дребни въпроси и разгледаха образеца за чекова книжка, предложен от Муре за отбелязване на продадените стоки. Констатирал, че залежалите, излезли от мода стоки, се изкупуват толкова по-бързо, колкото по-голям е процентът, предвиждан за продавача, Муре въведе на основата на това наблюдение нови похвати с търговията. Стремеше се да заинтересува продавачите си в продажбата на всички стоки; предлагаше им известен процент върху най-малкото парцалче, върху най-малкия продаден от тях артикул; това нововъведение разтърси цялата търговия за модни стоки и изостри сред продавачите борбата за съществуване, от което патроните извличаха изгоди. В ръцете На Муре тази борба се превърна в движеща пружина, в организационен принцип, който неотстъпно прилагаше в живота. Раздухваше страстите, сблъскваше интересите, позволяваше на силните да поглъщат слабите, и сам се облагодетелствуваше от тази борба. Образецът за чекова книжка бе одобрен: горе, на кочана й, на самия купон, бяха отбелязани наименованието на отдела и номерът на продавача; от двете страни на листа имаше графи за метража, обозначение на стоката и цената; продавачът просто подписваше бележката преди да я отнесе в касата. Това улесняваше извънредно много контрола: достатъчно бе да се сверят бележките, предадени от касата в отчетното бюро, с кочаните, останали в ръцете на продавачите. А продавачите можеха занапред всяка седмица, без каквито и да било затруднения да получават полагащите им се проценти и премии.

— Сега по-малко ще ни крадат — със задоволство забеляза Бурдонкл. — Идеята ви е превъзходна.

— Тази нощ мислех и за нещо друго, — добави Муре. — Да, мили мой, нощес, докато вечерях… Ще ми се да предвидим неголяма премия на служителите от отчетното бюро за всяка неточност, открита от тях при сверяване на касовите бележки… Разбирате ли, така ще бъдем сигурни, че не ще пропуснат и най-малката грешка; дори скоро ще започнат сами да ги измислят.

И той се разсмя, докато Бурдонкл го гледаше възхитен. Този нов облик на борбата за съществуване го очароваше: Муре наистина притежаваше талант на администратор; мечтаеше да организира работата в предприятието по такъв начин, че експлоатирайки чуждите апетити, бавно, ала неотклонно да удовлетворява своите. „Искаш ли да изцедиш всички сили от човека — казваше той често — и дори да се възползуваш от неговата честност, сблъскай го преди всичко със собствените му нужди.“

— А сега да слезем, — каза Муре. — Трябва да се заемем с разпродажбата… Коприната пристигна вчера, нали? Бутмон вероятно е в рецепцията.

Бурдонкл тръгна след патрона. Приемателната служба се намираше в сутерена откъм улица Ньов Сент Огюстен. Там, на тротоара, имаше отвор с капак. Стоката, разтоварена от фургоните, най-напред претегляха, а после я спускаха долу, и тя се плъзгаше, удряше се в стените на отвесната пързалка, чието дъбово легло и железни скоби лъщяха от постоянното търкане на сандъците и балите. Всичко, което пристигаше, проникваше в магазина през тази зееща яма. Тя непрестанно поглъщаше стоки, които се изсипваха в сутерена като водопад. Но по време на големите базари улеят изливаше в сутерена действително несекващи потоци от лионска коприна, английски вълнени платове, фламандски тъкани, елзаски хасета, руански басми; понякога превозните каруци трябваше да се спират в редица; балите изчезваха в пропастта с глухия шум на камъни, падащи в дълбока вода.

Когато минаваше край улея, Муре за миг се спря пред него. Работата кипеше: върволицата сандъци като че се спускаше от само себе си — човешките ръце, които ги бутаха отгоре, не се виждаха, и сандъците се устремяваха надолу като струи на вълшебен извор. След сандъците полетяваха балите, които се преобръщаха като търкалящи се камъни; Муре гледаше, без да произнесе нито дума. Но този водопад от стоки, носещ със себе си хиляди франкове в минута, запалваше в светлите му очи мълнии. Никога досега не бе имал толкова ясно съзнание за начеващата битка. Този именно поток от стоки трябваше да бъде отправен към всички краища на Париж.

Муре мълчаливо продължи прегледа си. В сивата светлина на деня, проникваща през широките отдушници, група мъже приемаше стоката, докато други, в присъствието на завеждащи отдели, отваряха сандъците и разопаковаха балите. Оживление като на корабостроителница изпълваше цялото подземие — обширен сутерен с циментирани стени и чугунени стълбове, подпиращи сводовете.

— Получихме ли всичко, Бутмон? — запита Муре, като се приближи към млад широкоплещест мъж, зает с проверката на съдържанието на един от сандъците.

— Би следвало да бъде всичко — отвърна Бутмон. — Но ще се наложи да броя и заранта.

Завеждащият мигновено установяваше по фактурите количеството и спецификацията на стоката, която един от работниците вадеше от сандъка и нареждаше на голям щанд. Зад тях се простираха други щандове, също отрупани със стока, която тълпа служители проверяваше. Сред нестихващата гълчава навсякъде разопаковаха, приемаха, разглеждаха, обръщаха наопаки и оценяваха всевъзможни тъкани.

Бутмон, кръглолик веселяк с черна като смола брада и красиви кестеняви очи, вече си бе спечелил известност в търговските кръгове. Роден в Монпелие, бонвиван, самонадеян, той бе посредствен продавач, затова пък нямаше равен на себе си като закупвач. В Париж го бе изпратил баща му, собственик на магазин за модни стоки; но когато родителят реши, че младият човек достатъчно е усвоил занаята, за да стане негов приемник в търговията, синът категорично отказа да се завърне в родния край. От това време между бащата и сина се появи съперничество; отдаден всецяло на своята дребна провинциална търговия, бащата се възмущаваше, че обикновеният продавач печели тройно повече от него; а синът осмиваше старомодните търговски похвати на своя родител, хвалеше се с доходите си и всяваше смут в дома всеки път, когато се отбиваше при своите. Като другите завеждащи отдели, той получаваше освен заплатата си от три хиляди франка и известен процент върху продажбата. Обитателите на Монпелие, изумени и изпълнени със страхопочитание разказваха, че предишната година синът на Бутмон сложил в джоба си близо петнадесет хиляди франка, а и това било само началото; и уверяваха разгневения баща, че тази цифра тепърва ще расте.

Бурдонкл взе парче коприна и като тънък познавач, внимателно започна да го разглежда. Бе шантунг със сребристосиня ивица, знаменитата коприна „Парижко щастие“, с която Муре възнамеряваше да нанесе на съперниците си решителен удар.

— Наистина е много хубава — пошепна Бурдонкл.

— Не толкова хубава, колкото ефектна — каза Бутмон. — Само Дюмонтей може да ни предложи такава стока… При последното ми пътуване, когато се скарах с Гожан, той се съгласи да постави сто стана за този десен, но поиска двадесет и пет сантима повече на метър.

Почти ежемесечно Бутмон се отправяше към Лион и с дни обикаляше фабриките; отсядаше в най-добрите хотели, упълномощен бе да бъде щедър към фабрикантите. Изобщо се ползуваше с неограничена свобода и закупуваше каквото му се понравеше, при условие, че всяка година увеличава в предварително определена пропорция оборота в своя отдел; и получаваше проценти дори върху това увеличение. Накратко, положението му в „Дамско щастие“, както и това на всички завеждащи, негови колеги, бе някак особено: Бутмон изпълняваше функцията на комерсант-специалист сред специалисти в други области на търговията, образуващи в съвкупност нещо като обширен търговски град.

— И така, решено — каза той, — ще я маркираме по пет франка и шестдесет… Знаете, че това е почти себестойността.

— Да, да, пет и шестдесет — побърза да се съгласи Муре, — ако бях сам, бих я продавал и на загуба.

Завеждащият добродушно се засмя:

— О, нищо по-хубаво от това за мен. Така бихте утроили продажбата, и тъй като големите постъпления са в мой интерес…

Но Бурдонкл стоеше сериозен, със стиснати устни. Той получаваше проценти върху общия приход и намалението на цените се оказваше неизгодно за него. А именно на Бурдонкл бе възложено да следи за цените и да възпира Бутмон, поддаващ се на желанието си да увеличава оборота и да продава с прекалено малка печалба. Впрочем, у Бурдонкл отново се пробуждаха предишните съмнения: всички тези рекламни комбинации бяха чужди на неговите схващания. Ето защо, събрал сили, той възрази:

— Пуснем ли я по пет и шестдесет, все едно, че я продаваме на загуба, защото трябва да покрием и режийните разходи, а те не са малки… Навсякъде ще я обявят по седем франка.

Тук Муре кипна. Удари с ръка по коприната и нервно извика:

— Зная това, и ето защо искам да я подаря на нашите клиентки. Наистина, драги, вие никога не ще се научите да разбирате жената. Помислете само: та че буквално ще си изтръгват една от друга тази коприна.

— Не се и съмнявам — прекъсна го съдружникът му, все тъй непримирим, — но колкото повече я купуват, толкова повече ще губим.

— Ще загубим сантими, не споря. И какво от това? Голяма беда! Затова пък ще привлечем всички жени и ще ги държим в подчинение, а те, прелъстени, обезумели пред купищата стока, ще започнат безогледно да изпразват кесиите си. Цялата работа е там, драги ми, да ги запалим, а за това е нужна стока, която изкусява, която предизвиква сензация. После вече може да продаваме всичко останало на редовни цени, но клиентките ще бъдат убедени, че у нас е по-евтино. Например ние предлагаме тафтата „Златиста кожа“ по седем и петдесет — на тази цена тя се продава навсякъде, но при нас ще мине за изключителен оказион и ще покрие с лихви загубите от „Парижко щастие“… Ще видите, ще видите!

Муре ставаше все по-красноречив.

— Разбирате ли! Искам „Парижко щастие“ за една седмица да разтърси целия търговски свят. Тази коприна е нашият коз, тя ще ни спаси и ще ни прослави. Ще говорят само за нея, сребристосиният десен ще бъде известен в цяла Франция, от единия до другия край… И вие ще чуете неистовите вопли на нашите конкуренти, крилете на дребната търговия отново ще бъдат подрязани. Окончателно ще унищожим всички ония вехтошари, които издъхват от ревматизъм в своите мрачни бордеи.

Продавачите, проверяващи стоката, слушаха с усмивка патрона. Той обичаше да говори и да убеждава събеседника в правотата си. Бурдонкл отново отстъпи. Междувременно сандъкът бе изпразнен и двама служители се заеха да разопаковат друг.

— Но фабрикантите съвсем не се усмихват на това — каза Бутмон. — В Лион са настроени против нас, твърдят, че ги разорявате с вашата евтиния; знаете, че Гожан недвусмислено ми обяви война. Закле се, че по-скоро ще открие дългосрочни кредити на дребните фирми, отколкото да приеме моите условия.

Муре сви рамене.

— Ако Гожан не се вразуми — отвърна той, — банкрутът няма да му се размине… От какво се оплакват тия хора? Плащаме незабавно, вземаме всичко, което произвеждат; ниските цени не би следвало да ги смущават… Достатъчно е, че публиката се възползува от тях.

Продавачът изпразваше втория сандък, а Бутмон отново се залови да сверява съдържанието му с фактурите. Накрая на щанда друг служител маркираше стоката с условен шифър и с това проверката завършваше; фактурата, подписана от завеждащия отдела, се предаваше горе, в главната каса. Миг още Муре погледа кипящата наоколо работа, суматохата, свързана с разопаковане на балите, които непрекъснато прииждаха и заплашваха да затрупат сутерена; после мълчаливо, с вид на доволен от войските си пълководец, се отдалечи, съпровождан от Бурдонкл.

Те бавно прекосиха целия сутерен. На места през отдушниците се прокрадваше бледа светлина; в тъмните ъгли и в по-тесните коридори се съхраняваха запасите; тук, в малки, заградени с решетки шкафове, отделите държаха излишъците от своите стоки. Пътьом патронът хвърли поглед на калорифера, който за пръв път трябваше да запалят в понеделник, както и на малкия пожарен пост в гигантски газомер, заключен в желязна клетка. Кухнята и трапезарията, някогашни избени помещения, превърнати сега в малки зали, се намираха вляво, в ъгъла откъм площад Гайон. Най-сетне Муре се добра до отдела „Доставки по домовете“, разположен на другия край на сутерена; тук се складираха пакети, които купувачите по една или друга причина не отнасяха със себе си: тези пакети се сортираха на маси и се разпределяха в рафтове, съобразно кварталите на Париж, след което по широка стълба, водеща към входа точно срещу „Стария Елбьоф“, ги отнасяха във фургона, спрял до тротоара. В механизма на „Дамско щастие“ ролята на тази стълба, излизаща на улица Мишодиер, се свеждаше до непрестанно изхвърляне на стоки, които се поглъщаха от улея на улица Ньов Сент Огюстен, а после преминаваха нагоре през цялата система на магазина с неговите безчислени щандове.

— Кампион — обърна се Муре към завеждащия „Доставки по домовете“, бивш сержант със сухо лице — как е станало така, че шест чифта чаршафи, купени от една дама към четиринадесет часа не са й били доставени вечерта?

— А къде живее въпросната дама? — запита завеждащият.

— На улица Риволи и улица Алже… Госпожа Дефорж.

В този утринен час сортировачните маси бяха празни; по рафтовете лежаха само няколко пакета, останали от вчерашния ден. Докато Кампион се ровеше в тях и надничаше в някакъв регистър, Бурдонкл гледаше Муре и поразен от дарбата му да обхваща едновременно връзките между много неща, си мислеше, че дори в нощните барове и в будоарите на любовниците си този необикновен човек бе в течение на всичко и се грижеше за всичко.

Накрая завеждащият доставките изясни грешката: касата дала неверен номер на дома, и пакетът бил върнат обратно.

— През коя каса е минала стоката? — запита Муре. — Как? През десета…

И като се обърна към Бурдонкл, додаде:

— Десета. Касата на Албер, нали?… Ще трябва да си поговорим с него.

Но преди да предприеме обиколката из магазина, пожела да надникне в експедицията, разположена в няколко стаи на втория етаж. Тук пристигаха всички поръчки от провинцията и от чужбина и Муре всяка сутрин идваше да прегледа кореспонденцията. От две години насам тази кореспонденция нарастваше с всеки ден. Службата, където отначало работеха десетина чиновника, вече се нуждаеше от тридесет, че и от повече. Едни разпечатваха писмата, други, на противоположния край на масата, ги четяха; трети ги сортираха, номерираха и поставяха на един празен рафт; после писмата се разпределяха по отдели, а отделите пристъпваха към подбиране на стоките, които според постъпленията се нареждаха върху рафтовете със съответни номера. Накрая оставаше само да се проверят артикулите и да се опаковат в съседната стая, където няколко работника от сутрин до вечер ковяха сандъци и връзваха пакети.

Муре по навик запита:

— Колко са писмата тази сутрин, Льовасьор?

— Петстотин тридесет и четири, господин Муре — отвърна завеждащият експедицията. — Боя се, че след разпродажбата в понеделник няма да разполагам с достатъчно хора. Вчера вече и така едва се справихме.

Бурдонкл със задоволство поклати глава. Не допускаше, че в този вторник може да се получат петстотин тридесет и четири писма. Около масата, където служителите разтваряха и четяха писмата, се чуваше непрекъснато шумолене на хартия, а в това време върху рафтовете вече започваха да се трупат стоки. Работата в експедицията бе една от най-важните и сложните в предприятието: тук се трудеха при постоянно напрежение, тъй като бе строго наредено всички поръчки, получени сутрин, да бъдат експедирани до вечерта.

— Ще ви се дадат необходимите бройки, Льовасьор — отвърна накрая Муре, констатирал с един поглед доброто състояние на службата. — Нали знаете, ние никога не отказваме да вземем хора, щом работата изисква това.

Горе, под самия покрив, се намираха стаите, където нощуваха продавачките. Но Муре слезе долу и се отби в главната каса, разположена до неговия кабинет. Помещението бе затворено чрез стъклена преграда с прозорче в медна рамка, а в дълбочината му се виждаха грамаден огнеупорен шкаф, вграден в стената. Тук двама касиери събираха прихода, който всяка вечер им предаваше Лом, главният касиер на магазина; после покриваха разходите, изплащаха дължимото на фабрикантите, възнагражденията на персонала и на всички дребни служители, съществуващи за сметка на търговската къща. Касата се съобщаваше с друга стая, затрупана със зелени папки, където десетина чиновници проверяваха фактурите. По-нататък имаше още едно бюро — бюро за изчисления; тук шестима млади хора, наведени над черни стойки с множество регистри, сумираха ведомости за продадени стоки и изчисляваха процентите, падащи се на продавачите. Тази служба, възникнала съвсем неотдавна, вървеше зле.

Муре и Бурдонкл минаха през касата и отдела за контрол. Когато те се появиха в сметководния отдел, младите чиновници, шегувайки се весело, изтръпнаха от изненада. Без да изразява нито с дума неудовлетворението си, Муре започна да им обяснява системата на прямите, по която бе решил да им плаща за всяка грешка, открита в чековете. Когато той излезе, всички служители, забравили шегите и сякаш пришпорени, трескаво се заеха за работа с надежда да открият грешки.

Слязъл в мецанина, Муре тръгна право към каса № 10, където Албер Лом, в очакване на клиенти, си полираше ноктите. В магазина открито говореха за „династията Ломови“, откакто госпожа Орели, завеждаща отдел дамска конфекция, настани мъжа си на длъжността главен касиер, а впоследствие издействува една от касите за дребна продажба да бъде предоставена на сина й, висок младеж, бледен и порочен, който не можеше да се задържи на никаква служба и създаваше немалко грижи на майка си. В присъствието на младия мъж обаче Муре се почувствува някак неловко: смяташе, че не трябва да се излага, действувайки като жандарм; както под диктовката на своята натура, така и по тактически съображения, той предпочиташе да се явява в ролята на благосклонно божество. И лекичко бутна по лакътя Бурдонкл, блюстителя на реда, комуто обикновено възлагаше изпълнението на наказанията.

— Господин Албер — строго каза Бурдонкл, — вчера отново сте сбъркали адреса и покупката е върната… Това е недопустимо.

Касиерът започна да се оправдава и повика за свидетел момчето, което бе приготвило пакета. Това момче, на име Жозеф, също принадлежеше към династията на Ломови: бе млечен брат на Албер и дължеше мястото си на влиянието на госпожа Орели. Касиерът искаше Жозеф да прехвърли вината върху клиентката; но той се запъваше, мачкаше брадата си, удължаваща прекомерно и без друго дългото му сипаничаво лице: съвестта на бившия войник се бореше в него с признателността към покровителите.

— Останете Жозеф на мира — избухна накрая Бурдонкл. — И изобщо по-малко възразявайте… Имате щастие, че ценим добрата работа на майка ви.

В този миг дотича старият Лом. От неговата каса, разположена близо до вратата, се виждаше касата на сина му в отдела за ръкавици. Вече съвсем побелелият, натежал от заседнал живот касиер имаше увехнало, невзрачно лице, сякаш потъмняло от блясъка на парите, които броеше неспирно. Едната му ръка бе ампутирана, но това съвсем не му пречеше да работи и понякога служителите от любопитство ходеха да гледат как проверява прихода, така бързо се плъзгаха асигнациите и монетите в неговата лява, единствена ръка. Бе син на инкасатор в Шабли, а в Париж се бе озовал като завеждащ търговските книжа на някакъв търговец от фирмата Порт-о-Вен. Установил се на квартира на улица Кювие, той се бе оженил за дъщерята на портиера, дребен шивач от Елзас; и от този ден се оказа подчинен на жена си, пред чиито търговски способности искрено се прекланяше. Като завеждаща конфекцията, тя си докарваше повече от дванадесет хиляди франка, докато той получаваше само пет хиляди. И неговото, почитание към жена, внасяща в домакинството такава сума, се простираше и над сина, като над нейно създание.

— Какво се е случило? — пошепна обезпокоен Лом. — Провинил ли се е в нещо Албер?

Тогава на сцената, както винаги, излезе Муре в ролята на добър принц. Ако Бурдонкл всяваше страх, Муре се грижеше преди всичко за популярността си.

— Дребна работа, драги Лом — каза той, — вашият Албер е малко лекомислен, би следвало да вземе пример от вас.

После, за да промени темата на разговор и се покаже още по-любезен, запита:

— А как мина вчерашният концерт?… Добро ли беше мястото ви?

Лек руменец се появи по бледите бузи на стария касиер. Музиката беше негова единствена слабост, таен порок, който задоволяваше в самота, тичайки по театри, концерти, репетиции; сам, въпреки ампутираната си ръка, свиреше на валдхорна, като си помагаше с измислената от него система с щипци; и понеже жена му ненавиждаше шума, увиваше инструмента си с чаршаф и вечер изпадаше в екстаз от странните глухи звуци, които изтръгваше от него. Така сред неразбориите в семейното огнище, той бе потърсил убежище в музиката. Освен музиката и касата, Лом не познаваше други увлечения, ако не се смяташе преклонението пред жена му.

— Мястото бе отлично — отвърна той, и очите му заблестяха. — Много сте добър, господин Муре.

Октав Муре обичаше да ласкае чуждите страсти; ето защо понякога даваше на Лом билети, натрапени му от благотворителни дами. Сега той окончателно покори касиера, като възкликна:

— Бетховен, Моцарт… Ах, каква музика!

И без да дочака отговор, тръгна след Бурдонкл, който вече се готвеше да започне обиколката из магазина. В централната зала, представляваща вътрешен двор под стъклен покрив, се помещаваше отделът за коприни. Муре и Бурдонкл се отправиха отначало към галерията откъм улица Ньов Сент Огюстен, изпълнена докрай с бельо. Тъй като не забелязаха тук нищо нередно, те минаха бавно край почтително застаналите продавачи и се върнаха в отдела за цветни басми и трикотаж, където цареше същият ред. Но в отдела за вълнени платове, разположен по цялата дължина на галерията, излизаща под прав ъгъл към улица Мишодиер, Бурдонкл отново влезе в ролята си на велик инквизитор при вида на един младеж, седнал на тезгяха, бледен от безсънната нощ. Младежът, на име Лиенар, син на богат търговец на модни стоки в Лиже, покорно изслуша забележката: в живота си, изпълнен с развлечения, безгрижие и леност, той се боеше само от едно — баща му да не го върне. Сега забележките се изсипаха като градушка и в галерията край улица Мишодиер се развихри същинска буря: един от новите продавачи в отдела за платове, които служеха все още без заплата и нощуваха в отдела, се бе осмелил да се прибере в магазина след единадесет часа вечерта; вторият продавач от отдел галантерия бе издебнат в сутерена с цигара. В отдела за ръкавици бурята се разрази над главата на едното от малцината парижани, служещи в тази фирма; това бе незаконният син на някаква арфистка, красивият Миньо, както го наричаха. Провинението на младия човек се заключавате в това, че бе вдигнал в трапезарията скандал заради лошата храна. Служителите закусваха на три смени: една — в девет и половина часа, друга — в десет у половина и трета — в единадесет и половина; продавачът се възмущаваше, че редовно получавал остатъци и по-малки порции, тъй като бил причислен към третата смяна.

— Как? Нима храната не е добра? — с наивен вид запита Муре, отворил най-после уста.

Той отпускаше само франк и половина на човек за деня, а шефът на трапезарията, изпечен мошеник от Оверн, намираше при това начин да пълни джобовете си, така че обедите действително бяха отвратителни. Но Бурдонкл само сви рамене: готвач, натоварен да приготвя ежедневно четиристотин закуски и четиристотин обяда, макар и за три смени, естествено, не можел да бъде безупречен в кулинарното си изкуство.

— Дори и така да е — благодушно добави патронът, — аз искам всички наши служители да получават здрава и обилна храна… Ще поговоря с шефа.

И жалбата на Миньо бе погребана. Върнали се към отправната точка на обиколката, Муре и Бурдонкл застанаха до вратата, сред чадъри и вратовръзки и изслушаха доклада на един от четиримата инспектори, натоварени да наблюдават за реда в магазина. Дядо Жув, бивш капитан, удостоен с отличие при битката за Константин, още хубав мъж, с голям чувствен нос и величествено бяло чело, им се оплака от един продавач, който при най-обикновена забележка от негова страна, го бил нарекъл „стар глупак“; продавачът незабавно бе уволнен.

В този час магазинът все още бе празен. По безлюдните галерии преминаваха само домакини от квартала. Инспекторът, отбелязващ на входа пристигането на служителите, затвори тетрадката си и сега отделно вписваше закъснелите. Бе време, когато продавачите окончателно се разполагаха в отделите, които чистачите бяха измели и избърсали от прах още в пет часа сутринта. Всеки, с лице още бледо от съня, сподавящ с усилие прозявката, окачваше на съответното място шапката и палтото си. Едни разговаряха, поглеждайки встрани, сякаш така се подготвяха за новия трудов ден; други без да бързат, смъкваха зелената саржа, с която предишната вечер бяха покрили стоката, предварително сортирана, както се полага; сега купчините платове изглеждаха симетрично разположени, магазинът бе чист и подреден и в спокойния, весел утринен блясък очакваше суматохата на продажбата отново да го разтърси и той просто да се огъне под порой от платна, коприна и дантели.

В ярката светлина на централната зала, пред щанда за коприни, двама младежи разговаряха тихо. Единият от тях, невисок широкоплещест момък с миловидно розово лице, подбираше по цвят коприна за подредбата на вътрешна витрина. Казваше се Ютен; син на съдържател на кафене в Ивто, той бе съумял за година и половина да стане един от най-добрите продавачи, благодарение на гъвкавия си характер и на постоянната си потребност да ласкае, която прикриваше свирения му апетит, желанието всичко да погълне и всички да изяде… и не защото бе гладен, а тъй, без нужда, само за удоволствие.

— Чуйте, Фавие, на ваше място честна дума, бих го шамаросал — казваше той на високото мършаво момче с нездрав цвят на лицето и жлъчен характер; момчето бе родено в Безансон, в семейство на тъкачи, не се отличаваше с красота, но под външното си безразличие криеше необичайна воля.

— С шамари не се отива далеч, — възрази флегматично Фавие. — По-добре е да се чака.

Говореха за Робино, който надзираваше продавачите, докато завеждащият отдела слиза в сутерена. Ютен скришом злословеше срещу Робино, защото искаше да заеме мястото му. Още в деня, когато това въжделено място, обещано на Робино, се бе освободило, Ютен намисли да привлече Бутмон на своя страна, да злепостави Робино пред дирекцията и го принуди да напусне магазина. Но Робино се държеше здраво, и оттогава между двамата започна глуха вражда. Ютен се надяваше да настрои против Робино целия отдел и чрез доноси и обиди да го изгони. Външно обаче бе много любезен с него, като насъскваше най-вече Фавие; по старшинство Фавие бе след Ютен, и изглеждаше негов послушник, макар понякога да си позволяваше груби прояви, в които се чувствуваше затаена лична злоба.

— Ш-ш, седемнадесет! — бързо пошушна той на колегата си, за да го предупреди с този условен възглас за появяването на Муре и Бурдонкл.

Те продължаваха обиколката си, прекосявайки галерията. Приближиха се към Робино и поискаха обяснение във връзка с кадифето, мостри от което бяха изложени безредно и затрупваха масата. А когато Робино отвърна, че няма къде да ги поставят, Муре с усмивка възкликна:

— Нали ви казвах, Бурдонкл, че магазинът се оказва вече твърде тесен! Някой ден ще трябва да изместим стените му чак до улица Шоазьол. Ще видите каква блъсканица ще бъде в понеделник.

И отново започна да разпитва Робино и да му дава разпореждания относно предстоящия базар, за който се готвеха във всички отдели. Продължавайки да разговаря, той вече от няколко минути следеше с поглед Ютен, който все още не се решаваше да постави синя коприна до сива и жълта; продавачът неколкократно се бе отдръпвал назад, за да прецени по-добре хармонията на тоновете. И тук Муре внезапно се намеси:

— Но защо се стремите да щадите окото? — каза той. — Не се колебайте, ослепете го… Ето така! Червено, зелено, жълто!

Едно след друго той вземаше парчета коприна, размахваше ги, мачкаше ги, създавайки от тях блестящи съчетания. Всички признаваха, че патронът е най-добрият аранжор в Париж, истински новатор, който в науката за аранжорство бе основоположник на школа за бруталното и грандиозното. Стремеше се да създава лавини от тъкани, които сякаш се спускат из разтворени сандъци, и искаше те да пламтят с най-ярки, усилващи се един друг цветове. Клиентите, казваше той, трябва да се чувствуват заслепени, когато излизат от магазина. Ютен, обратно, принадлежеше към класическата школа и се придържаше към симетрията и хармоничността на оттенъците; той гледаше пожара от цветни материи, пламнал насред масата и не си позволяваше и най-малката критична бележка, а само стискаше устни в презрителна гримаса, като художник, чиито убеждения подобна хаотичност оскърбява…

— Ето! — извика Муре, когато приключи. — Оставете това така… А в понеделник ще ми кажете привлича ли жените или не.

Точно в този миг, рогато Муре се приближаваше към Бурдонкл и Робино, в залата се появи девойка: при вида на витрината тя замря на място. Беше Дьониз. Останала около час на улицата в плен на необясним пристъп на боязън, тя най-после се бе решила да влезе. Но беше до такава степен смутена, че не разбираше и най-ясните указания: служителите, които тя запъвайки се, питаше за госпожа Орели, напразно й сочеха стълбата за мецанина; Дьониз благодареше, а после се отправяше вляво, макар да й бяха казали да тръгне вдясно; така вече десетина минути се луташе от отдел в отдел на партера сред насмешливото любопитство или намусеното равнодушие на продавачите. Искаше й се да побегне оттук, но в същото време желанието й да се полюбува на витрината я задържаше. Чувствуваше се изгубена, съвсем нищожна пред тази чудовища машина, все още в състояние на покой; и се боеше, че движението, от което стените вече леко трепереха, неизбежно ще увлече след себе си и нея. Сравняваше мислено дюкяна „Стария Елбьоф“, тъмен и тесен, с този огромен магазин, пронизан от златиста светлина и той и изглеждаше още по-голям, подобен на град с паметници, площади, улици и дори й се струваше, че така и не ще намери госпожа Орели.

Дьониз дълго не се осмеляваше да проникне в залата за коприни, която с високия си стъклен купол и великолепни щандове й напомняше храм и я плашеше. Но когато най-после влезе, за да се спаси от насмешките на продавачите в отдела за бельо, тя просто се сблъска с витрината на Муре, и въпреки объркването й, в нея се пробуди жената; бузите й пламнаха, тя забрави всичко на света, потънала всецяло в съзерцание на искрящия пожар на коприните.

— Погледни — пошепна Ютен на ухото на Фавие — същата гъска от площад Гайон.

Преструвайки се, че слуша Бурдонкл и Робино, Муре до глъбините на душата си бе поласкан от вълнението на тази бедна девойка, както маркизата се вълнува от грубото желание, блеснало в очите на минаващия кочияш. Дьониз вдигна поглед и още повече се смути, когато позна младия човек, когото бе взела за завеждащ отдел. Стори й се, че я гледа строго. Тогава, като че знаеше как да се измъкне оттук, окончателно объркана, тя отново се обърна към първия изпречил се пред нея продавач, а той се оказа Фавие.

— Госпожа Орели, ако обичате?

Фавие, нелюбезен както винаги, сухо отвърна:

— В мецанина.

Дьониз поблагодари и, за да се махне от погледите на всички тези мъже, отново се обърна с гръб към стълбата, но сега Ютен, нарекъл я току-що гъска, неволно се поддаде на вродената си галантност; той я спря и любезно каза:

— Ако обичате оттук, госпожице…

Дори направи няколко крачки и я съпроводи до стълбата вляво от залата. Накрая се поклони, усмихвайки се със същата усмивка, с каквато се усмихваше на всички жени.

— Горе свийте вляво… Конфекцията е отсреща.

Тази очарователна вежливост развълнува дълбоко Дьониз. Тя бе като братска помощ в труден час… Девойката вдигна очи, погледна Ютен и всичко в него я плени: красивото лице, погледът, усмивката, разсейваща страха й, гласът, сторил й се успокоително ласкав. Сърцето й се изпълни с признателност, и преодолявайки смущението си, едва чуто произнесе:

— Много сте любезен… Не се безпокойте… Благодаря ви безкрайно, господине.

Но Ютен вече бързаше към мястото си и с присъщата си грубоватост съвсем тихо пошепна на Фавие:

— Хе! Каква мърша!

Горе девойката се озова в самата конфекция. Това бе обширно помещение с високи шкафове от гравиран дъб край стените; огледалните му прозорци гледаха към улица Мишодиер. Пет-шест жени, облечени в копринени рокли и много кокетни със завитите си кокове и повдигнатите отзад кринолини, се суетяха из него, разговаряйки помежду си. Една от тях, висока и слаба, с прекалено дълго лице и с походка на изтърван кон, се бе опряла на шкафа, сякаш изнемогваше от умора.

— Госпожа Орели? — повтори Дьониз.

Продавачката погледна презрително жалките й дрехи и нищо не отговори; после се приближи към една от колежките си, дребна жена с болезнено бледо лице, и с тон на оскърбена невинност запита:

— Госпожица Вадон, знаете ли къде е завеждащата?

Продавачката, която подреждаше по размери жакет, дори не се потруди да се обърне.

— Не, госпожице Прюнер, не зная — процеди тя през зъби.

Настъпи мълчание. Дьониз стоеше неподвижно, но никой вече не се занимаваше с нея. След малко събра сили и отново запита:

— Как мислите, ще се върне ли скоро госпожа Орели?

Тогава помощник-завеждащата, която Дьониз още не бе забелязала, слаба, грозна вдовица с издадена напред челюст и твърди коси, се провикна от недрата на един шкаф, където проверяваше етикетите:

— Трябва да почакате, щом искате да разговаряте лично с госпожа Орели. — И като се обърна към другата продавачка, добави: — Дали не е в рецепцията?

— Не, госпожо Фредерик, не вярвам — отвърна продавачката. — Не каза нищо, преди да излезе, трябва да е някъде наблизо.

Получила тези обяснения, Дьониз продължаваше да стои. Тук имаше няколко столове за клиентите, но не я поканиха да седне, а сама не се осмеляваше да се отпусне на един от тях, въпреки че нозете й се подкосяваха от вълнение. Очевидно тези госпожици се бяха досетили, че е продавачка търсеща място; разглеждаха я изкосо, събличаха я с поглед с глухата враждебност на насядали около трапеза хора, отказващи да се постеснят, за да сторят място на друг. Смущението на Дьониз се усили, тя бавно прекоси стаята и погледна през прозореца, за да набере смелост. Точно отсреща се намираше „Стария Елбьоф“, с мръсната фасада и мъртвите витрини, и изглеждаше толкова грозен, толкова жалък, съпоставен с разкоша и оживлението, сред които се бе озовала, че сърцето й се сви от болка и угризения.

— Видяхте ли — пошепна високата Прюнер на ухото на дребната Вадон, — видяхте ли ботушките й?

— Ами роклята! — тихо възкликна в отговор другата.

Все с очи към улицата, Дьониз чувствуваше как зад гърба и я поглъщат с поглед. Но тя не можеше да се сърди на тези жени. Нито едната, нито другата й се сториха красавици — нито високата, с кок от червеникави коси, падащи на конската й шия, нито ниската, с кожа с цвят на пресечено мляко, от което плоското й и сякаш обезкостено лице изглеждаше напълно повехнало. Клара Прюнер бе дъщеря на обущар от Виве; някога я бяха развратили лакеите на графиня Дьо Марьой, в чийто замък бе отишла да кърпи бельо; по-късно бе постъпила в един от магазините на Лангр, а сега в Париж си отмъщаваше на мъжете с юмруци, с каквито баща й някога я посиняваше като слива. Маргьорит Вадом, родом от Гренобъл, където семейството й държеше магазин за платове, трябваше да бъде изпратена в „Дамско щастие“, за да скрие един грях — незаконно дете; сега тя се държеше примерно и скоро щеше да се завърне в провинцията, за да поеме ръководството на бащиния си магазин и се омъжи за някакъв братовчед, който я очаквал.

— А — тихо подхвана Клара, — тази няма да я огрее тук.

В същия момент се появи една около четиридесет и петгодишна дама и те тутакси млъкнаха. Беше госпожа Орели, много пълна, пристегната в черна копринена рокля; корсажът, покриващ плътно масивните закръглености на раменете и гърдите, блестеше върху тях като броня. Имаше черни гладко сресани коси и големи неподвижни очи; длъжността завеждаща я преизпълваше със съзнание за собствено величие и лицето й със строги устни и пълни, леко увиснали бузи, понякога ставаше високомерно като изрисувана маска на Цезар.

— Госпожице Вадон, — захвана тя раздразнено, — отнесохте ли вчера в ателието модела за вталено манто?

— Трябваше да поправим нещо в него, госпожо — отвърна продавачката — и госпожа Фредерик го задържа.

Помощник завеждащата извади модела от един шкаф и разговорът продължи. Всички прекланяха глава пред госпожа Орели, когато тя сметнеше за нужно да настоява на своето. До такава степен бе тщеславна, че не искаше да се именува госпожа Лом — това име не й харесваше, а баща си, портиера, представяше за шивач и притежател на собствено ателие; добра бе само към раболепните й ласкаещи я девойки, които се възхищаваха от нея. Някога бе имала ателие за готови дрехи и сама ръководеше цялата работа, но не й провървя; и тя се озлоби, загуби надежда да натрупа състояние и се сдобие с друго, освен с провали. Дори сега, след успеха си в „Дамско щастие“, където печелеше дванадесет хиляди франка годишно, сякаш все още изпитваше някаква стаена ненавист към хората и се отнасяше към начинаещите така сурово, както животът някога се бе отнасял към нея.

— Стига приказки, — заключи сухо тя. — Не сте по-разумна от останалите, госпожа Фредерик… Веднага да се направи поправката.

Дьониз бе престанала да гледа към улицата по време на това обяснение. Тя не се и съмняваше, че тази дама е госпожа Орели, но бе тъй изплашена от гръмкия й глас, че продължаваше да стои, без да мръдне от мястото си. Предоволни, че са успели да скарат завеждащата с помощницата й, продавачките си придадоха вид, че това не ги засяга и продължиха да се занимават с работата си. Минаха няколко минути, но никой така и не помисли да изведе Дьониз от затрудненото положение. Накрая самата госпожа Орели забеляза девойката и, учудвайки се на нейната неподвижност, я запита какво желае.

— Чакам госпожа Орели.

— Аз съм.

Устата на Дьониз пресъхнаха, ръцете й изстинаха, обзе я страх като в детските години, когато трепереше, че може да я набият. Измънка молбата си, но тъй неясно, че се наложи да повтори всичко отначало. Госпожа Орели я гледаше с големите си неподвижни очи и ни една гънка на императорската й маска не благоволи да се смекчи.

— На колко сте години?

— На двадесет, госпожо.

— Как на двадесет? Та на вас човек и шестнадесет не би дал!

Продавачките отново вдигнаха глави.

— Но съм много силна!

Госпожа Орели сви могъщите си рамене. После каза:

— Боже мой, ще ви запиша, разбира се. Ние записваме всички, които се явят… Госпожице Прюнер, подайте ми списъка.

Но не го намериха веднага: вероятно бил у господин Жув. Високата Клара тъкмо тръгваше да го търси, когато влезе Муре, съпровождан все така от Бурдонкл; бяха завършили обиколката си на мецанина, посетили отделите за дантели, шалове, кожени палта, декоративни тъкани и бельо, и накрая се отбиваха в конфекцията. Госпожа Орели се отдели настрана и заговори с тях за някаква поръчка на палта, която възнамеряваше да направи при един от най-големите парижки майстори; обикновено всичко купуваше сама, на своя отговорност, но когато се касаеше до значителни поръчки, предпочиташе да се посъветва с дирекцията. Бурдонкл й разказа за новия пропуск на сина й Албер и това видимо я огорчи; момчето щяло да я отведе в гроба; бащата, макар и да не блестял с ума си, поне имал прилично държание. Цялата тая династия Ломови, чиято неоспорима глава бе тя, й причиняваше понякога немалко тревоги.

В това време Муре, изненадан, че вижда повторно Дьониз, се наведе към госпожа Орели и запита какво търси тук тази девойка; когато завеждащата отговори, че е дошла да дири работа, Бурдонкл, със свойственото му презрение към жените, едва не се задъха от негодувание.

— Хайде де — прошепна той, — шегувате се! Та тя е толкова грозна!

— Не ще и дума, не е особено привлекателна — съгласи се Муре, който не се осмеляваше да се застъпи за девойката, макар че беше поласкан от възторга й, пред подредената от него витрина.

Междувременно донесоха списъка и госпожа Орели се върна при Дьониз. А тя действително не правеше добро впечатление. Наистина, изглеждаше много чиста в черната си вълнена рокличка; беднотата на облеклото нямаше значение, тъй като тук снабдяваха продавачките с униформената черна копринена рокля; но Дьониз бе твърде хилава и имаше тъжно лице. За продавачки приемаха ако не красавици, то поне приятни на вид девойки. А под погледите на тези дами и господа, които я разглеждаха и преценяваха като кобила на панаир, Дьониз окончателно загуби самочувствие.

— Името ви? — запита завеждащата с перо в ръка, готова да запише.

— Дьониз Бодю, госпожо.

— Възраст?

— Двадесет години и четири месеца.

И дръзнала да вдигне очи към смущаващия я Муре, когото сега взимаше за управител, тъй като го виждаше навсякъде, плахо повтори:

— Аз само на вид съм слаба, но иначе съм много силна.

Всички се усмихнаха. Бурдонкл нетърпеливо разглеждате ноктите си. Думите на Дьониз прозвучаха сред обезсърчаващото мълчание.

— В какъв магазин сте работили… в Париж? — продължи завеждащата.

— Но, госпожо, току-що пристигам от Валон.

Нова беда. Обикновено в „Дамско щастие“ изискваха от продавачките годишен стаж в някоя от по-малките парижки фирми. Сега Дьониз изпадна в пълно отчаяние, и ако не бе мисълта за децата, би избягала, за да сложи край на този безполезен разпит.

— Къде сте били във Валон?

— У Корнай.

— Познавам го, добра фирма — изтръгна се от Муре.

Обикновено не се намесваше при наемане на служителите, тъй като отговорност за персонала носеха завеждащите отдели. Но с тънкия си усет към всичко, що се отнасяше до жените, той долови в тази девойка скрита прелест, рядко изящество и нежност, които тя сама не подозираше. Добрата репутация на първата фирма също бе от голямо значение; често това именно решаваше въпроса за наемане на лицето. Госпожа Орели продължи по-меко.

— А защо напуснахте Корнай?

— По семейни причини — отвърна Дьониз, цяла поруменяла. — Загубихме родителите си и аз трябваше да се грижа за братята си… Ето един препоръчителен документ.

Препоръката беше отлична. Надеждата отново проблесна у Дьониз, но последният въпрос се оказа доста коварен:

— А в Париж може ли някой да даде сведения за вас?… Къде живеете?

— У чичо ми — пошепна тя, като отначало не се решаваше да го назове от страх да не откажат да приемат племенницата на конкурент. — У чичо… Бодю, там, отсреща.

Тук в разговора повторно се намеси Муре.

— Я виж ти, значи сте племенница на Бодю? И Бодю ли ви изпрати тук?

— О не, господине!

Тя не можа да се въздържи да не се усмихне, толкова странно й се стори такова предположение. И изведнъж сякаш се преобрази: лицето й порозовя и като че разцъфна от усмивката на възголямата уста; сивите й очи пламнаха с меки светлини, по бузите се появиха очарователни трапчинки, дори бледорусите й коси сякаш се разпиляха в безхитростната и чиста радост на цялото й същество.

— Но момичето е красиво! — пошепна Муре на Бурдонкл.

Съдружникът с жест на досада даде да се разбере, че не споделя мнението му. Клара стисна устни, а Маргьорит обърна гръб. Единствена госпожа Орели кимна одобрително, когато Муре продължи.

— Напразно чичо ви не е дошъл с вас, неговата препоръка би била достатъчна… Говорят, че ни се сърди. А ние гледаме на нещата по-широко и ако той не може да осигури работа на племенницата си в своето предприятие, какво пък, ние ще му докажем, че е било достатъчно тя да похлопа при нас, за да бъде веднага приета… Предайте му, че, както винаги, съм особено разположен към него и че не на мен трябва да се сърди, а на новите условия в търговията. Кажете му още, че ще се разори, ако упорствува в остарелите си схващания.

Дьониз отново силно побледня. Пред нея стоеше самият Муре. Никой не бе произнесъл името му, той сам се назова и тя отгатна, разбра защо този млад мъж бе предизвикал у нея такова вълнение и на улицата, и в отдела за коприни, и сега. Това вълнение, което сама не разбираше, все повече и повече тежеше на сърцето й като непосилно бреме. Припомни си всички истории, разказвани от чичо й; те възвеличаваха Муре, обкръжаваха го с ореол, правеха го властелин на страшната машина, която от ранно утро го държеше с железните зъби на колелата си. А зад красивата му глава, с грижливо подстригана брада, с очи, в които играеха меки златисти отражения, тя виждаше мъртвата жена, госпожа Едуен, чиято кръв бе циментирала основите на тази къща. И пак като предния ден, по тялото й пробегнаха студени тръпки и тя реши, че просто се страхува от него.

Междувременно госпожа Орели затвори папката. Нуждаеше се само от една продавачка, а бяха записани вече десет желаещи. Но твърде много й се искаше да угоди на патрона, за да се колебае. Молбата щеше да тръгне по реда, инспекторът Жув щеше да направи всички справки, да представи докладната си и едва тогава завеждащата щеше да вземе окончателно решение.

— Добре, госпожице — тържествено заяви тя, за да запази авторитета си. — Ще ви уведомим писмено.

В смущението си Дьониз постоя още минута, не знаейки с кой крак да тръгне, та най-после да се откъсне от всички тези хора. Накрая благодари на госпожа Орели; а когато минаваше пред Муре и Бурдонкл, почтително сведе глава, но те не мислеха вече за нея и дори не отговориха на поздрава й, толкова бяха погълнати от новия модел вталено манто, който внимателно разглеждаха с госпожа Фредерик. Клара погледна Маргьорит и стори жест, сякаш за да предскаже, че новата продавачка ще срещне не особено дружелюбно отношение в отдела. Дьониз вероятно почувствува зад гърба си безразличието и недоброжелателството, тъй като заслиза по стълбата със същата тревога, с която се бе изкачила и неспокойно се питаше дали да се радва или да съжалява, че бе дошла тук. Можеше ли да разчита на място? И в болезнената възбуда, която й пречеше да си изясни станалото, тя отново започна да се съмнява. От всички нейни изживявания особено силни бяха две, които постепенно заличиха останалите: страхът, граничещ с ужас, който й бе вдъхнал Муре, и любезността на Ютен, единствената радост в това утро, оставила в нея възхитително нежен спомен, който я изпълваше с благодарност. Докато прекосяваше магазина, за да излезе от него, тя потърси младия човек, щастлива при мисълта, че ще може да му благодари, макар и само с поглед и съжали, че не го видя.

— Е, госпожице, успяхте ли? — запита я развълнуван глас, когато най-после се озова на улицата.

Дьониз се обърна и видя високия, бледен и небрежно облечен момък, който сутринта я бе заговорил. Също излизаше от „Дамско щастие“ и изглеждаше повече от нея объркан и зашеметен след разпита, на който току-що бе подложен.

— Боже мой, сама не зная, господине — отвърна тя.

— Аз също. Там така странно оглеждат и разпитват човека!… Търся място в отдела за дантели, идвам от Кревкьор, на улица Май.

Те отново застанаха един срещу друг и като не знаеха как да се разделят и двамата се изчервиха. Най-после младият човек с мъка преодоля смущението си и за да каже нещо, някак несръчно и добродушно запита:

— Как се казвате, госпожице?

— Дьониз Бодю.

— А аз Анри Делош.

Сега се усмихнаха. Сближени по силата на общи за двамата обстоятелства, те си подадоха ръце.

— Желая ви успех!

— И аз на вас също!

III

Всяка събота, от четири до шест, госпожа Дефорж предлагаше чашка чай и сладки на близки приятели, които желаеха да я посетят. Апартаментът й се помещаваше на третия етаж, на ъгъла на улиците Риволи и Алже; прозорците на двата салона гледаха към парка Тюилри.

Тази събота, когато лакеят го въвеждаше в големия салон, Муре още от вестибюла съгледа през отворената врата госпожа Дефорж, която прекосяваше малкия салон.

Тя се спря, когато го видя, той влезе и я поздрави с церемониален поклон. Но щом лакеят затвори зад себе си вратата, Муре живо улови ръката на младата жена и нежно я целуна.

— Внимавай, има хора — съвсем тихо каза тя, като посочи вратата на големия салон. — Отидох да наема това ветрило, за да им го покажа.

И с крайчеца на ветрилото закачливо чукна Муре по челото. Беше доста пълна брюнетка е големи ревниви очи. Задържал ръката й в своята, Муре запита:

— А той ще дойде ли?

— Разбира се — отвърна тя, — обеща ми.

Ставаше дума за барон Хартман, директор на „Ипотекарния кредит“. Госпожа Дефорж, дъщеря на член на Държавния съвет, бе вдовица на борсов служител, оставил й състояние, което едни силно преувеличаваха, а други напълно отричаха. Още приживе на мъжа й тя, както се говореше, проявявала особена признателност към барон Хартман, известен финансист, чиито съвети се оказали много полезни за семейство Дефорж; по-късно, след смъртта на съпруга, връзката изглежда продължила, но както винаги без излишен шум — тихо и благоразумно. Госпожа Дефорж никога не даваше повод за одумки, приемаха я навсякъде в кръговете на висшата буржоазия, към които принадлежеше по рождение. Дори днес, когато страстта на барона, умен и трезвомислещ, преминаваше в обикновена бащинска привързаност, ако госпожа Дефорж си позволяваше да има любовници, които той понасяше, това тя вършеше с такова тънко чувство за мярка и такт, с такова разбиране на света, че външното благоприличие винаги бе строго съблюдавано и никой не си позволяваше да се усъмни гласно в нейната почтеност. Срещайки Муре у общи приятели, отначало тя го бе възненавидяла; но после му се отдаде всецяло, увлечена от стремителната му страст; и колкото по-ловко я подчиняваше на властта си той, за да спечели чрез нея барона, толкова повече тя се проникваше от истинска и дълбока любов към него. Обожаваше го с пламенността на тридесет и пет годишна жена, която признава само двадесет и девет и изпадаше в отчаяние, съзнавайки, че той е по-млад от нея и че може да го загуби.

— Знае ли за какво става дума? — запита Муре.

— Не, сам ще му обясните всичко — отвърна госпожа Дефорж, преминавайки благоразумно на „ви“.

Тя го гледате и си мислеше, че той навярно не догажда нищо, щом се обръща към нея с молба да го представи на барона, и едва ли не го смята за стар познайник. Но Муре продължаваше да държи ръката й, наричаше я мила Анриет и тя чувствуваше как се топи сърцето й. И мълчаливо притисна устните си към неговите, а после пошепна:

— Шт, чакат ме… Влез след мен.

От големия салон долитаха слаби гласове, приглушени от тапетите. Анриет бутна вратата, чиито две крила остави разтворени, и подаде ветрилото на една от четирите дами, седнали в средата на салона.

— Ето го — каза тя, — вече си мислех, че камериерката ми така и няма да го намери. — И като се обърна, весело добави:

— Влезте, господин Муре — минете през малкия салон. Така ще бъде по-малко тържествено.

Муре поздрави дамите, оказали се негови познати. Салонът, със своите мебели в стил Луи XIV, облечени в имитация на пъстър брокат, обилна позлата и големи растения в саксии, предлагаше мек женски уют, въпреки високия си таван. От прозорците се виждаха кестените на Тюилри, чиито листа октомврийският вятър разнасяше по земята.

— Но тази дантела никак не е лоша! — възкликна госпожа Бурдьоле, любувайки се на ветрилото.

Беше дребна, тридесетгодишна блондинка, с тънък нос и живи очи, приятелка на Анриет от пансиона, омъжена за някакъв подначалник в Министерството на финансите. Произхождайки от старинно буржоазно семейство, тя ръководеше домакинството си и възпитаваше своите три деца със завидна енергия, добродушие и тънък усет за практическия живот.

— И ти плати двадесет и пет франка за него? — запита тя, като се вглеждаше във всяка бримка на дантелата. — Казваш, че си го купила от Люк, от наша работничка?… Не, не, не е скъпо… Но си дала да го монтират.

— Разбира се — отвърна госпожа Дефорж. — Платих двеста франка допълнително…

Госпожа Бурдьоле се разсмя. Ако това Анриет нарича оказион! Двеста франка за проста рамка от слонова кост и монограм! И само за да се икономисат сто су от парче дантела шантиѝ! Но такива ветрила може да се намерят готови по сто и двадесет франка. И тя назова магазина на улица Поасониер.

Междувременно ветрилото преминаваше от ръка в ръка. Червенокосата госпожа Гибал, висока и тънка, едва го погледна. Лицето й изразяваше пълно равнодушие, но сините й очи, въпреки външния им безстрастен вид, понякога пламваха с чудовищна алчност. Нея никога не я виждаха с мъжа й, известен адвокат, който, според слуховете, живеел също независимо, отдаден изцяло на своите дела и развлечения.

— О — пошепна тя и предаде ветрилото на госпожа Дьо Бов, — не съм купила нито едно в живота си… Толкова често ми ги подаряват.

— Щастлива сте, драга моя, имате такъв внимателен съпруг — с тънка ирония забеляза графинята, и като се наведе към дъщеря си, едра двадесетгодишна девойка, добави:

— Погледни монограма, Бланш. Каква красива изработка… Сигурно заради монограма струва толкова скъпо.

Госпожа Дьо Бов току-що бе навършила четиридесет години. Бе великолепна жена, с външност на богиня, с едри и правилни черти на лицето и големи томително-нежни очи; нейният мъж, главен инспектор на конезаводите, се бе оженил за нея заради красотата й. Тънката изработка видимо потресе графинята, пораждайки в нея вълнуващи желания, от които погледът й потъмня. И тя неочаквано запита:

— А вашето мнение, господин Муре? Скъпо ли е двеста франка за такава рамка?

Все още прав в обкръжението на тези пет жени, Муре ги наблюдаваше с усмивка, заинтересован от това, което така интересуваше и тях. Той взе ветрилото, разгледа го и вече бе готов да се произнесе, когато лакеят отвори вратата и обяви:

— Госпожа Марти.

Влезе суха, грозна жена; обезобразена от дребна шарка, но облечена много изискано. Възрастта й не се поддаваше на определяне; можеше да й се дадат четиридесет или тридесет години в зависимост от настроението й в момента. На дясната й ръка висеше красива кожена чанта.

— Драга госпожо — обърна се тя към Анриет, — извинете ме, че се вмъкнах при вас с чанта… Представете си, по пътя за тук се отбих в „Дамско щастие“, и както обикновено, загубих ума си… Не ми се искаше да оставя чантата долу, при кочияша, от страх да не ми я откраднат.

Тук тя забеляза Муре и със смях добави:

— Ах, господине, съвсем не исках да ви правя реклама и дори не знаех, че сте тук… Но в този момент наистина имате изключителни дантели.

Това отвлече вниманието от ветрилото и младият мъж го положи на масичката. Сега дамите с нетърпение очакваха да разгледат покупките на госпожа Марти. На всички бяха известни безумните й разходи, безсилието й пред съблазънта; строгата почтеност, която не й позволяваше да отстъпва пред упорството на поклонниците, а така също и нейната безпомощност, нейната податливост, когато се касаеше до покупки. Родила се бе в семейство на дребен чиновник, а сега разоряваше мъжа си, преподавател в първите класове на лицея Бонапарт; към заплатата си от шест хиляди франка той трябваше да добавя още толкова и да бяга по частни уроци, за да задоволи нуждите на непрестанно растящия домашен бюджет. Но госпожа Марти не отваряше чантата, притискайки я върху коленете си; говореше за четиринадесет годишната си дъщеричка Валантин, предмет на най-разорителните й кокетства, тъй като я обличаше, както и себе си, по последната дума на модата, на която изобщо не бе в състояние да противостои.

— Знаете ли — обясни тя, — тази зима девойките ще носят рокли с гарнитура от тесни дантелки… И естествено, като видях една много красива валансиенска дантела…

Накрая се реши да отвори чантата. Дамите вече протягаха шии, когато изведнъж в настъпилата тишина от вестибюла се дочу звънецът.

— Мъжът ми — пошепна госпожа Марти смутено. — Навярно иде да ме вземе, излизайки от лицея.

Тя бързо затвори чантата и с инстинктивно движение я скри под креслото. Дамите се разсмяха. Госпожа Мирти се изчерви и отново взе чантата на колене, като измънка, че мъжете все едно не разбирали нищо и не било нужно да знаят какво се купува.

— Господин Дьо Бов, господин Валаньоск — обяви лакеят.

Учудването бе всеобщо. Госпожа Дьо Бов съвсем не очакваше да срещне тук мъжа си. Граф Дьо Бов, красив мъж с мустаци и брада само под устните, с военна стойка и покоряваща любезност, така обичани в Тюилри, целуна ръка на госпожа Дефорж; познаваше я още като девойка, в дома на баща й. После се оттегли встрани, за да може другият гост, висок млад човек, немощен и блед, както се полага на аристократа, да се приближи към домакинята. Но едва започнал разговорът, двама от присъствуващите едновременно извикаха:

— Как, нима си ти, Пол!

— Виж ти! Октав!

Муре и Валаньоск си стиснаха ръце; Госпожа Дефорж на свой ред опули очи от изненада. Така, значи се познават? А и как не, та нали заедно са учили в Пласанския колеж и ако досега нито веднъж не се бяха срещнали у нея, то е било по чиста случайност.

Все още уловени за ръце и подхвърляйки си шеги, двамата преминаха в малкия салон; в това време лакеят внесе сребърен поднос с китайски чаен сервиз и го постави до госпожа Дефорж, на мраморната масичка, с тънка бронзова обковка. Дамите се приближиха по-тясно една до друга и заговориха високо; започна оживена беседа. А господин Дьо Бов, застанал зад тях, от време на време се навеждаше и произнасяше някоя любезна забележка. Просторната стая, тъй уютна и приветлива, още повече се оживи от шумните разговори и смехове.

— Ах, този стар Пол, този стар Пол! — повтаряше Муре. Беше седнал на канапето, близо до Валаньоск. Тук бяха сами, далеч от чужди уши, в ъгъла на малкия салон, кокетен будоар, тапициран със златиста коприна; оттук през широко отворената врата можеха да наблюдават дамите; старите приятели се смееха, оглеждаха се един друг, потупваха се по коленете. Цялата им младост се пробуди пред тях: старият колеж в Пласан, двата негови двора, влажните стаи, трапезарията, където бяха погълнали толкова риба, спалнята, където възглавниците полетяваха от легло в легло, щом се дочуеше хъркането на надзирателя. Пол, издънка на стар съдийски род, принадлежащ към дребната аристокрация, разорена и недоволна, бе много изкусен в съчиненията, винаги пръв, и преподавателят постоянно го сочеше за пример, предричайки му блестящо бъдеще. Октав, весел дебеланко, се влачеше с други лентяи в опашката на класа и прахосваше сили в груби лудории зад стените на колежа. Независимо от очевидната разлика в натурите им, между двамата другари се бе породила тясна дружба; тя продължи дълги години и ги бе направила неразделни до завършване на колежа, когато се дипломираха, до което единият стигна с блясък, а другият с голям труд, след два провала. Впоследствие животът ги раздели и ето днес, след десет години, отново се срещнаха, изменени и позастарели.

— А какво си ти сега? — запита Муре.

— Нищо.

Въпреки радостта от срещата, Валаньоск запазваше все същия уморен и безразличен вид. Муре се учуди и започна да настоява:

— Но все пак вършиш нещо… Какво по-точно?

— Нищо — отвърна другият.

Октав се разсмя. Нищо? Това е малко! И тъй като думата дума отваря, изтръгна от Пол цялата история на живота му, обикновената история на бедните младежи, които смятат, че заради произхода си трябва да принадлежат към хората със свободни професии и се погребват в някаква тщеславна посредственост, доволни, че не умират от глад, въпреки дипломите, които пълнят чекмеджетата им. В съгласие със семейните традиции Пол започнал да изучава право и дълго бил в тежест на овдовялата си майка, а тя вече недоумявала как да задоми двете си дъщери. Накрая почувствувал угризения и оставяйки трите жени да се препитават както могат с трохите от състоянието им, постъпил като чиновник в Министерството на вътрешните работи, където се заровил като къртица в дупката си.

— И колко получаваш? — запита Муре.

— Три хиляди.

— Стотинки! Ах, бедни мой друже, как ми е жал за теб… Нима това е възможно! Такова способно момче, което слагаше всички ни в джоба си. И ти дават само три хиляди, макар че вече от цели пет години опъваш каиша! Възмутително!

Муре промени темата и заговори за себе си.

— Що се отнася до мен, аз се махнах от тях… Знаеш ли какъв станах?

— Да — отвърна Валаньоск, — научих, че си влязъл в търговията. Нали е твой големият магазин на площад Гайон?

— Да… Галантерист съм, драги мой!

Муре вдигна глава и отново тупна приятеля си по коляното, повтаряйки със здравата веселост на човек, който съвсем не се стеснява от досадния си занаят:

— Галантерист в пълния смисъл на думата!… Ти си спомняш, че не разбирах бъкел от техните тънкости, макар в себе си никога да не съм се смятал за по-глупав от другите. Взех зрелостния изпит, само за да не огорча близките си и чудесно можех да стана адвокат или лекар като другарите си. Но подобна перспектива ме плашеше, толкова често стигат до просешка тояга хора, прегърнали свободни професии. Тогава, драги мой, плюх на дипломата, о, без всякакви угризения и се гмурнах в търговията.

Валаньоск смутено се усмихваше; помълча малко и после каза:

— Твоята диплома действително няма да ти послужи особено в продажбата на платове.

— Наистина — весело отвърна Муре, — единственото, което искам от дипломата е да не ми пречи. А ти знаеш, когато човек извърши глупостта да се окове с тая пранга, после никак не е леко да се отърве от нея. И пълзи като костенурка в живота, докато другите, с голи нозе, търчат, та пушек се вдига.

Забелязал, че приятелят му леко въси вежди, Муре го улови за ръце и продължи:

— Не искам да те огорчавам, но признай, че дипломите ти не са задоволили ни една от твоите нужди… А знаеш ли, че моят завеждащ отдел коприна ще получи за текущата година повече от дванадесет хиляди франка? Разбира се, момчето е умна глава, но цялото му образование се свежда до умението да пише и знанието на четирите аритметични действия. Обикновените продавачи си докарват при мен по три-четири хиляди, което ще рече повече от теб, а те не са прахосвали средства за образование и не са се впускали в живота с подписана гаранция за успех… Е, няма съмнение, да печелиш пари още не е всичко. Но ако трябва да избирам между голтаците, отдадени на свободни професии, които не им обезпечават дори късче хляб, и практичните младежи, въоръжени за живота с отлично познаване на своя занаят, честна дума, не се колебая — предпочитам вторите. Намирам, че такива момчета прекрасно разбират духа на своето време!

Муре неволно бе повишил глас; Анриет, която сервираше чая, обърна глава към тях. Когато видя усмивката й и забеляза, че две от дамите наострят уши, Муре пръв се пошегува над красноречието си.

— Накратко, друже мой, днес всеки начинаещ галантерист е бъдещ милионер.

Валаньоск безволно се отпусна на канапето. Беше притворил очи и с целия си вид изразяваше презрение. Към вродената му вялост сега се прибавяше и едва доловимо вълнение.

— Животът не си струва такива усилия — промълви той. — Нищо хубаво няма в него.

И тъй като възмутеният Муре го погледна изненадано, Валаньоск добави:

— Колкото и да се стараеш, все едно — нищо не постигаш. По-добре е да стоиш със скръстени ръце.

И заговори за своя песимизъм, за делничността и несгодите на съществуването. Някога мечтаел да стане литератор, но познанството с писатели го разочаровало. И дошъл до извода, че човешките усилия са безполезни, че животът е убийствено скучен и безсмислен, а хората в последна сметка глупави. Няма радости, дори желанието да пакостиш не доставя наслада.

— А ти се забавляваш, нали? — запита в заключение Валаньоск.

Муре се втрещи от негодувание.

— Как така се забавлявам! — извика той. — Що думаш? Ето докъде си стигнал, драги ми приятелю! Разбира се, че се забавлявам, дори когато не всичко върви по мед и масло, защото тъкмо тогава побеснявам. Аз съм страстен човек, не мога да приемам нещата спокойно, може би затова ми е интересно.

Муре хвърли поглед към салона и сниши глас.

— О, има жени, които са ми омръзнали до смърт, признавам го. Но когато вече държа една, държа я здраво, дявол да го вземе, не я изпускам и с никого не я деля, уверявам те… И после, работата не е до жените, аз и края на краищата не искам и да зная за тях. Главното, разбираш ли, е да желаеш, да действуваш, да сътворяваш… Осеня те идея, бориш се за нея, втълпяваш я с чук в главите на хората и виждаш как тя расте и тържествува… Ах, да, друже мой, ето така се забавлявам!

В думите му звучеше жизнерадост, неутолима жажда за деятелност. Той отново се назова син на своето време. Наистина човек трябва да бъде недъгав, без ръце и без мозък, за да се откаже от тази благодат, наречена труд, в един момент, когато се предоставя поле за най-широка изява, когато целият свят е устремен към бъдещето. И той осмя отчаяните, преситените, черногледите, всички ония, заболели от начеващите постижения на науката, които върху съвременната грандиозна строителна площадка приемат сълзливия вид на поети или превзетата поза на скептици. Какво красиво занимание, и чисто, и интелигентно, да се прозяваш от скука, когато другите се отдават на творчески труд!

— Да се прозявам пред другите е единственото ми удоволствие — забеляза Валаньоск с хладна усмивка.

Възбудата на Муре отведнъж охладня. Той отново заговори ласкаво:

— Ах този Пол, винаги същият, винаги странен!… Но не за да се караме сме се срещнали днес. За щастие, всеки има своите възгледи. И все пак трябва да ти покажа моята машина в действие — ще се убедиш, че всичко това не е толкова глупаво… Но разкажи ми нещо за себе си. Майка ти и сестрите ти, надявам се, са добре. А ти нали щеше да се жениш в Пласан преди шест месеца?

С рязко движение Валаньоск го спря; и тъй като той неспокойно надникна към салона, Муре хвърли поглед натам и забеляза, че госпожица Дьо Бов не снема очи от тях. Висока и пълна, Бланш приличаше на майка си, но чертите на лицето й бяха груби и вече се губеха в нездрава тлъстина. На плахия въпрос на приятеля си Пол отвърна, че засега още нищо не е решено, а може би и изобщо нищо няма да излезе. Запознал се с госпожица Бланш у госпожа Дефорж, където миналата зима бил постоянен гост, но сега се вестявал твърде рядко; това обяснявало защо досега не бил срещнал Октав. Семейство Дьо Бов го приемали и на него особено му допадал бащата, стар веселяк, чиновник, готвещ се да излезе в оставка. Впрочем и дума не можело да става за богатство: госпожа Дьо Бов донесла в зестра на мъжа си само своята красота на Юнона и семейството живеело с дохода от последната, сега вече заложена ферма; този жалък доход, за щастие, се допълвал от деветте хиляди франка, които графът получавал като главен инспектор на конезаводите. Предоставял на жена си оскъдни средства, тъй като все още се отдавал на любовни увлечения и графинята и дъщеря й понякога били принудени да поправят роклите си сами.

— Тогава защо ще се жениш? — просто запита Муре.

— Боже мой, но така или иначе трябва да се свърши с тази история — каза Валаньоск, притворил очи уморено. — Освен това, има някаква надежда — леля й е на смъртно легло.

Междувременно Муре не изпускаше от око господин Дьо Бов, който седеше до госпожа Гибал; графът проявяваше към нея особено внимание и й се усмихваше като влюбен. Обърнал се към приятеля си, Муре така многозначително му смигна, че Валаньоск отвърна:

— Не, не тази… Във всеки случай не още… Бедата е там, че при изпълнение на служебните си задължения му се случва да пътува по всички краища на Франция, да обикаля всички заводи за чистокръвни коне, и следователно, винаги разполага с предлози, за да изчезва. Миналия месец, когато жена му смяташе, че е в Перпинян, той живееше на хотел в някакъв отдалечен квартал с една учителка по пиано.

Настъпи мълчание; после Валаньоск, който също наблюдаваше как графът се усуква около госпожа Гибал, тихо подхвана:

— Изглежда си прав… още повече, че тази мила дама, както се говори, съвсем не е целомъдрена… Слушах забавна история за нея и някакъв офицер… Но погледни го, не е ли смешно, как я магнетизира с поглед! Ето старата Франция, драги мой!… Обожавам този човек и ако се оженя за дъщеря му, смело би могъл да твърди, че съм сторил това само заради него.

Муре се смееше от сърце; всичко туй особено го забавляваше. Той продължи да разпитва Валаньоск; и когато узна, че идеята за женитба на другаря му и Бланш принадлежи на госпожа Дефорж, още повече се развесели. Милата Анриет, като всяка вдовица, изпитваше удоволствие да жени хората. Задомила нечия щерка, тя нерядко предоставяше възможност и на бащата на девойката да си избере приятелка в салона й; и всичко това вършеше така непринудено, така чистосърдечно, че светът никога не можеше да намери тук нищо осъдително. Муре я обичаше с обичта на делови човек; винаги зает и свикнал да подчинява на сметки увлеченията си, той забравяше в присъствието й всички свои уловки и изпитваше към нея истинска другарска симпатия.

В този момент тя се показа на прага на малкия салон, следвана от около шестдесетгодишен старец, чиято поява двамата приятели не бяха забелязали. Гласовете на дамите от време на време се повишаваха до викове, акомпанирани от лекото подрънкване на лъжичките в китайските чашки; понякога сред настъпилата за миг тишина се раздаваше звън на твърде рязко поставена на мраморната масичка, подложка. Лъч на залязващото слънце, показало се внезапно иззад голям облак, позлати в градината върховете на кестените, проникна през прозорците като златисточервеникав прах и запали пожар над гоблените и бронзовата украса на мебелите.

— Тук, драги бароне — каза госпожа Дефорж. — Позволете ми да ви представя господин Октав Муре, който има най-голямо желание да ви засвидетелствува своето дълбоко възхищение.

И като се обърна към Октав, добави:

— Барон Хартман.

Тънка усмивка заигра по устните на стареца. Бе нисък, здрав мъж с едра, като на елзасец глава; пълното му лице се озаряваше от ум, който проличаваше дори в най-малките гънки на устата, в най-лекото трепване на клепачите. Цели петнадесет дни той се противопоставяше на желанието на Анриет, която упорито настояваше за тази среща; и не защото изпитваше особена ревност, понеже като умен човек, отдавна се бе примирил с ролята си на баща, но защото това бе вече третият приятел, с когото Анриет го запознаваше и се боеше в края на краищата да не стане смешен. Ето защо се приближи към Октав със сдържаната усмивка на богат покровител, готов да бъде вежлив, но отказващ да мине за глупак.

— О, господине — възкликна Муре с чисто провансалско въодушевление, — последната операция на „Ипотекарния кредит“ бе изумителна! Едва ли бихте ми повярвали колко съм щастлив и горд, че мога да ви стисна ръката.

— Много сте любезен, господине, много сте любезен — повтаряше баронът все тъй усмихнат.

Анриет ги гледаше с ясни очи, без сянка от смущение. Носеше дантелена рокля с къси ръкави и голямо деколте, подчертаващо изящната й шия. Стоеше между двамата, отметнала назад прелестната си главица и прехвърляйки поглед от единия на другия. Изглеждаше очарована от видимото им съгласие.

— Господа — каза тя накрая — оставям ви да си поприказвате.

И като се обърна към станалия от дивана Пол, добави:

— Желаете ли чашка чай, господин Валаньоск?

— С удоволствие, госпожо.

И двамата се върнаха в големия салон.

Муре седна на дивана до барон Хартман и отново се впусна в похвали за операциите на „Ипотекарния кредит“. После премина към особено интересуващия го въпрос: заговори за новата улица, за продължението на улица Реомрю, при което между Борсовия площад и площада на Операта щеше да се открие нов градски кът под названието „Десети Декември“. Обществената необходимост от него бе официално потвърдена още преди година и половина, а неотдавна бе назначена и комисия по отчуждаването; целият квартал, разтревожен от мълви за потресаващи проекти, се губеше в догадки за деня, в който щеше да се пристъпи към осъществяването им и се опитваше да узнае кои къщи бяха обречени. Вече от три години Муре очакваше тези преустройства, първо, защото предвиждаше, че ще оживеят търговията, и второ, защото мечтаеше за разширение на магазина, но за такова грандиозно разширение, че дори не се осмеляваше да признае мечтите си. Улица Десети Декември трябваше да пресече улиците Шоазьол и Мишодиер, и той вече виждаше как „Дамско щастие“ обхваща целия квартал между тези улици и улица Ньов Сент Огюстен, представяше си как на новата улица ще се извиси фасадата на неговия дворец, властелин на покорения град. И ето защо у него бе възникнало горещо желание да се запознае с барона, когато научи, че „Ипотекарния кредит“ чрез договор с правителството го е поел задължението да прокара улица Десети Декември при условие, че на банката бъде предоставена собствеността на съседните парцели.

— И тъй, значи е вярно — повтори той, като се престори на наивник, — че ще предадете на правителството съвършено готова улица с канавки, тротоари и газови фенери? А съседните парцели ще бъдат ли достатъчна компенсация за вашите разходи? О, това е любопитно, крайно любопитно!

Накрая Муре стигна до деликатния пункт. Бе научил, че „Ипотекарния кредит“ закупува тайно къщи в квартала, където се намираше „Дамско щастие“ и не само къщи, обречени да рухнат под кирката на разрушителя, но и онези, които трябваше да оцелеят. Муре догаждаше, че Хартман замисля нещо, безпокоеше се за съдбата на своите планове за разширение и се опасяваше да не се сблъска един прекрасен ден с могъща банка, притежателка на сгради, които, разбира се, вече не би изпуснала от ръцете си. Именно тези опасения бяха породили у Муре желание час по-скоро да установи с барона познанство, свързващото звено при което трябваше да бъде жена — това всякога сближава мъжете. Несъмнено, Муре би могъл да се види с финансиста в кабинета му и там да поговори с него спокойно за крупните начинания, в които възнамеряваше да му предложи участието си. Но той се чувствуваше по-смел у Анриет: знаеше как разнежва и сближава обладаването на една и съща жена. Да бъдат двамата у нея, да вдъхват любимия й парфюм, да я чувствуват до себе си, да виждат усмивката и, му се струваше залог за успех.

— Вие ли купихте голямата къща Дювийар, граничещ с магазина ми? — запита внезапно той.

Барон Хартман за миг се поколеба, а после отрече. Но Муре, гледайки го право в лицето, се засмя и от този миг влезе в ролята си на безхитростен млад мъж, откровен и сведущ по деловите въпроси.

— Слушайте, господин барон, тъй като имам неочакваната чест да ви срещна, трябва да ви се изповядам… О, аз не желая да изтръгвам ваши тайни. Само ще ви разкрия моите, убеден, че ги поверявам в сигурни ръце. Освен това, нуждая се от съветите ви, но все не се осмелявах да се обърна към вас.

И той действително се изповяда, разказа за първоначалните си планове, не скри дори финансовата криза, която преживяваше сред победите си. Говори за всичко: за последователните разширения, за печалбите, поставяни непрекъснато в обръщение, за сумите, внесени от служителите му, за това, че фирмата рискува съществуванието си при всяка нова разпродажба, когато целият капитал се поставя на карта. Но той съвсем не искаше пари, тъй като вярваше фанатично в клиентелата си. Честолюбието му отиваше по-далеч — предлагаше на барона да се обединят в компания, при което „Ипотекарния кредит“ би се задължил да внесе като свой дял колосалния дворец, който Муре вече виждаше в мечтите си; той, от друга страна, щял да посвети на предприятието своя ум и вече създадения от него търговски фонд. Доходите, естествено, щели да делят пропорционално на влоговете. Осъществяването на този замисъл му се струвало напълно възможно.

— Какво ще правите с вашите землени участъци и с вашите къщи? — запита той настойчиво. — Несъмнено имате нещо предвид. Но аз съм напълно убеден, че вашият план не е по-добър от моя… Помислете по това. Ние ще построим върху парцелите търговска галерия, ще сринем или преустроим сгради и ще открием най-големия магазин в Париж, същински панаир, който ще ни донесе милиони.

— О, ако можех да мина без вас! — изтръгна се от него откровено признание. — Но сега всичко е във ваши ръце. Освен това, никога не ще разполагам с необходимия аванс… Ние трябва да се разберем, иначе това би било престъпление.

— Увличате се, господине — сдържано забеляза баронът. — Какво въображение!

Продължавайки да се усмихва, той поклати глава, но в себе си реши да не отговаря на откровеността с откровеност. Планът на „Ипотекарния кредит“ се заключаваше в това, да построи на улица Десети Декември съперник на „Гранд-Отел“ — разкошен хотел, който да привлича чужденците със своята близост до центъра. Впрочем, хотелът трябваше да заеме само оградените парцели, така че баронът можеше да се съгласи с предложението на Муре и да встъпи в преговори за останалата още твърде обширна част от квартала. Но беше финансирал двама приятели на Анриет и вече се уморяваше от позата си на богат покровител. Освен това, въпреки цялата любов на барона към деятелност и готовността му да разтваря кесията си за всички умни и предприемчиви млади хора, комерческият размах на Муре не толкова го плени, колкото озадачи. Не беше ли фантастичен, безумен замисъл този гигантски магазин? Не се ли излагаше на сигурна катастрофа Муре, като даваше воля на въображението си и престъпваше всякакви граници на търговията за модни стоки? С една дума, баронът намираше проекта за неблагонадежден. И отказа.

— Несъмнено, идеята ви сама по себе си е привлекателна, — каза той. — Но това е идея на поет… Къде ще намерите клиентела, за да напълните такава катедрала?

Муре за миг го погледна мълчаливо, сякаш стъписан от отказа му. Възможно ли е! Човек с такъв търговски нюх, надушващ веднага парите, колкото и дълбоко заровени да са те! И като посочи с красноречив жест дамите в салона, възкликна:

— Клиентела ли? Ето я!

Слънцето гаснеше; златисточервеникавият прах се превърна в бледен лъч, чийто последен поздрав догаряше в коприната на тапетите и рамките на мебелите. Сгъстяващият се здрач изпълни просторния салон с топла, приласкаваща интимност. Докато граф Дьо Бов и Пол Дьо Валаньоск разговаряха пред прозореца с поглед, отправен в далечината на парка, дамите образуваха в средата на салона тесен кръг, откъдето се разнасяха смехове, шушукане, оживени въпроси и отговори, в които проличаваше цялата страст на жените към покупки и мода. Говореха за тоалети; госпожа Дьо Бов описваше някаква бална рокля:

— На бледолилава копринена пола, волани от алансонски дантели, широки тридесет сантиметра…

— О, ако можех да си позволя това! — прекъсна я госпожа Марти. — Има щастливи жени.

Барон Хартман, проследил жеста на Муре, хвърли поглед към дамите през широко отворената врата. Той се вслушваше с едно ухо в разговорите им, докато младият човек, изгарящ от желание да го убеди, все повече разкриваше пред него своите въжделения, обяснявайки му новата система на търговията на модни стоки. Тази търговия се осъществявала сега на основата на неспирното и бързо обръщение на капитала, което се постигало по пътя на възможно най-голям оборот на стоки. Така за текущата година неговият капитал, възлизащ на не повече от петстотин хиляди франка, се обърнал четири пъти и донесъл такава печалба, както ако се равнявал на два милиона. А да се удесетори този капитал, не представлявало никаква трудност, тъй като бил убеден, че след време обръщението му в някои отдели ще стигне петнадесет, че и двадесет пъти в годината.

— Ето и цялата механика, господин барон, разбирате ли? Работата е проста, но трябва да се досетиш. Ние не се нуждаем от голям оборотен капитал. Единствената ни грижа е възможно най-бързо да се освободим от закупената стока, за да я заменим с друга, а това съответно увеличава процентите от капитала. Следователно, можем да се задоволим с малки печалби; доколкото общите ни разходи достигат грамадната цифра шестнадесет процента, а ние никога не поставяме върху стоките повече от двадесет, нашата печалба в резултат на всичко е равна на не повече от четири процента; но когато бъде възможно да оперираме със значителни количества качествени и постоянно подновявани стоки, това в крайна сметка ще ни донесе милиони. Следите ли мисълта ми?… Работата е съвсем ясна.

Баронът отново поклати глава. Макар сам да бе приветствувал крайно рисковани предприятия и проявеното от него дръзновение по време на първите опити за внедряване на газово осветление още да се сочеше като пример, той все пак не се поддаваше на доводите на Муре.

— Разбирам добре — отвърна баронът. — Продавате евтино, за да продавате много, и продавате много, за да продавате евтино… Но така или иначе трябва да се продава, и аз пак се връщам на моя въпрос: на кого ще продавате? По какъв начин възнамерявате да поддържате такава колосална търговия?

Внезапен шум от гласове, дошъл откъм салона, прекъсна обясненията на Муре. Госпожа Гибал казваше, че предпочита волани от старинни алансонска дантела да се поставят само на престилки.

— Но, драга моя — възразяваше госпожа Дьо Бов, — престилката също беше цялата във волани. Никога не съм виждала нещо по-богато.

— Ах, добре ме подсетихте — намеси се госпожа Дефорж. — Имам няколко метра алансон. Трябва да купя още за гарнитура.

И гласовете притихнаха, сега се чуваше само шушукане. Произнасяха се някакви цифри, спорът пришпорваше желанията, дамите в надпревара купуваха дантели.

— Така е — продума най-после Муре, когато му се отдаде възможност да се доизкаже, — може да продаваш каквото искаш, стига да умееш. В това е нашият успех.

И той образно, страстно, с присъщото на провансалци въодушевление се зае да обяснява какво представлява новата търговска система. Това е преди всичко колосално, зашеметяващо купувача изобилие на стоки, съсредоточени в едно място; благодарение на неограничения избор тези стоки дори се поддържат и подкрепят едни други. Залежаване няма никога, защото за всеки сезон се пуска съответен асортимент; клиентката, увлечена ту от едно, ту от друго, преминава от щанд на щанд, — тук купува плат, там конци, по-нататък манто, с една дума — облича се от глава до пети, а после, натъквайки се на неочаквани находки, отстъпва пред желанието да се запасява с ненужни неща и красиви дреболии. Тук Муре се впусна да възхвалява преимуществото на твърдо установените цени. Големият обрат в търговията с модни стоки започнал именно с това откритие. Старата, дребната търговия агонизирала именно защото не била в състояние да удържи конкуренцията на тези стоки, чиито ниски цени се гарантират от фирмената марка.

— Сега за конкуренцията може да съди и най-широката публика: достатъчно е да обиколи витрините, за да узнае всички цени. Всеки магазин е принуден да намалява цените, задоволявайки се с минимални печалби; днес вече няма място за мошеничество, не може да се забогатява чрез продажба на каквато и да е тъкан двойно по-скъпо от костуемата й цена. Настъпи обратното: текущи операции с определен процент добавка на всички стоки; залогът за успех е в добрата организация на търговията, при което последната процъфтява именно защото се извършва открито. Нима това не е удивително нововъведение? То разтърси пазара, преобрази Париж, защото произлиза от плътта и кръвта на жените. Жената е в ръцете ми, за останалото не искам и да зная! — възкликна Муре с груба откровеност, изтръгната от въодушевлението.

Този възглас сякаш разколеба барон Хартман. В усмивката му вече нямаше предишната ирония; гледаше младия човек и заразявайки се постепенно от вярата му, започна да изпитва към него симпатия.

— Шш-т! — прошепна той бащински. — Може да ви чуят!

Но дамите говореха сега вкупом и бяха толкова увлечени, че дори не се слушаха една друга. Госпожа Дьо Бов все още описваше видения от нея вечерен тоалет: туника от бледолилава коприна, и на нея волани от алансонски дантели, прикрепени с фльонги: корсажът с много дълбоко деколте, а на раменете пак дантелени фльонги.

— Ще го видите — каза тя, — вече си поръчах такъв корсаж от атлаз…

— На мен — прекъсна я госпожа Бурдьоле — ми се иска кадифе. Може, да се купи на парче.

Госпожа Марти запита:

— А по колко върви коприната?

Тук всички гласове заговориха едновременно. Госпожа Гибал, Анриет, Бланш мереха, режеха, крояха в пълен ход. Това бе някакъв погром на платове, истински грабеж на магазини, жажда за тоалети, превърнали се в завист, в огнена мечта; да блуждаят сред дрехи, да се заравят с глава в тях, бе за тези дами тъй необходимо, както въздухът е необходим за съществуванието.

Муре хвърли поглед към салона и в допълнение на своите теории за организацията на крупната съвременна търговия пошепна на барон Хартман няколко фрази на ухото, сякаш за да му направи любовни признания, както понякога се случва между мъжете. След множество факти, които той вече приведе, появи се, увещавайки ги, теорията за експлоатацията на жената. Всичко се устремявало към тази цел: непрестанният оборот на капитала, системата на масиране на стоките, евтинията, привличаща жените, твърдите цени, внушаващи доверие на купувача.

— Именно за жената се състезават магазините — каза той, — именно нея се стараят да уловят в постоянните клопки на своите оказиони, замаяли предварително главата й с витрините. Магазините пробуждат в жената жажда за нови наслади, представляват огромна съблазън, на която тя неизбежно се поддава; отначало купува със здравия усет на добра домакиня, после отстъпва от кокетство и накрая напълно се увлича. Като разширяват смело продажбата и правят разкоша общодостъпен, тези магазини се превръщат в страшен стимул за разходи, опустошават домакинствата, съдействуват за безумието на все по-разорителната мода. И ако за тях жената е господарка, която те обкръжават с внимание и раболепие и чиито слабости ласкаят, тук тя царува като оная влюбена кралица, с която поданиците й търгуват и която заплаща с капка кръв всяка от своите прищевки.

При цялата негова изтънчена вежливост, у Муре понякога се прокрадваше грубостта на търгаша-евреин, който продава жената за злато: въздигаше й храм, обслужваше я с легион продавачи, създаваше нов култ; мислеше само за нея и неуморно търсеше и изобретяваше все нови съблазни; но после, опустошил джобовете и съсипал нервите й, изпитваше към нея скритото презрение на мъж, комуто жената е имала глупостта да се отдаде.

— Обезпечете си жените — пошепна той на барона със закачлив смях — и ще продадете света.

Сега всичко стана ясно за барона. Достатъчни бяха няколко фрази, останалото отгатна сам. Тази изящна експлоатация го възбуждаше, съживяваше в него някогашния бонвиван. Той мигаше с разбиране, изпаднал във възторг от изобретателя на новата система! И тук, като Бурдонкл, каза онова, което му подсказваше дългогодишният опит:

— Помнете ми думата, те ще си вземат своето.

Муре презрително сви рамене. Всички му принадлежали, всички били негова собственост; но той не принадлежал ни на една. Когато се сдобие чрез тях с богатства и наслади, безмилостно щял да ги захвърли на бунището — да ги използуват ония, на които още могат да дотрябват. Това бе напълно съзнато презрение, свойствено на южняка и спекуланта.

— И тъй, драги господине — запита той в заключение, — желаете ли да бъдете с мен? Смятате ли за възможна сделката с поземлените участъци?

Баронът бе почти победен, но се колебаеше да поеме върху себе си подобно задължение. Въпреки възхищението, което постепенно го овладяваше, дълбоко в душата си той не преставаше да се съмнява. И вече се готвеше да даде уклончив отговор, когато настоятелните викове на дамите го избавиха от това затруднение. Сред лек смях се дочуха гласове:

— Господин Муре, господин Муре!

А тъй като той, подразнен, че го прекъсват, си даваше вид като да не ги чува, госпожа Дьо Бов стана и се приближи към вратата.

— Викат ви, господин Муре… Не е много учтиво от ваша страна да се уединявате в ъглите за делови разговори.

Тогава той се подчини, при това, с такава готовност и възхищение, че баронът се изуми. Те станаха и преминаха в големия салон.

— Уважаеми дами, винаги съм на вашите услуги — каза Муре усмихнат.

Посрещна го глъчка от тържествуващи викове. Трябваше да се приближи повече и дамите му направиха място в своето кръгче. Слънцето залезе зад дърветата в градината, денят догаряше, прозрачни сенки бавно нахлуваха в просторната стая. Това бе оня разнежващ час на припадащия здрач, ония минути на тиха нега, която изпълва парижките апартаменти, когато уличната светлина помръква, а слугите едва започват да палят лампите. Господата Дьо Бов и Валаньоск все още стояха до прозореца и силуетите им хвърляха върху килима неясни сенки; господин Марти, влязъл безшумно преди няколко минути, бе застанал неподвижно в последните отражения на светлината, проникваща от другия прозорец. На всички се хвърляше в очи жалкият му профил, тесният, но чист редингот, лицето, побледняло от постоянните занимания с ученици и окончателно разстроено от разговорите на дамите за тоалети.

— Ще се състои ли в понеделник базарът? — запита госпожа Марти.

— Разбира се, госпожо — отвърна Муре с глас, нежен като флейта, оня актьорски глас, към който прибягваше, когато разговаряше с дами.

— Знаете ли, ние всички ще дойдем — намеси се Анриет. — Разправят, че готвите чудеса.

— О, чудеса! — пошепна Муре с престорена скромност. — Просто се старая да заслужа одобрението ви.

Но те го обсипаха с въпроси. Госпожа Бурдьоле, госпожа Гибал, дори Бланш пожелаха да узнаят, как изглежда този базар.

— Разкажете ни по-подробно — настоятелно повтаряше госпожа Дьо Бов. — Умираме от любопитство!

И те го обкръжиха, но Анриет отбеляза, че още не е изпил нито една чашка чай. Дамите страшно се смутиха и четири от тях тозчас изявиха готовност да го обслужат, при условие обаче, че после ще им отговори на всички въпроси. Госпожа Марти държеше чашката, Анриет наливаше чая, а госпожа Дьо Бов и госпожа Бурдьоле си оспорваха честта да го подсладят. Муре отказа да седне и бавно започна да пие чая прав; дамите се приближиха към него и го затвориха в тесния кръг на полите си. Вдигнали глави, те го гледаха с грейнали очи и му се усмихваха.

— Какво представлява вашата коприна „Парижко щастие“, за която гърмят всички вестници? — нетърпеливо запита госпожа Марти.

— О, това е забележителен файдешин — отвърна той, — плътен, мек и много здрав… Сами ще се уверите. И не ще го намерите никъде, освен при нас, тъй като сме откупили правото на собственост за цялата продукция.

— Възможно ли е? Хубава коприна по пет франка и шестдесет! — с въодушевление възкликна госпожа Бурдьоле. — Просто да не повярваш!…

Откакто бяха започнали да рекламират тази коприна, тя зае значително място в ежедневния им живот. Говореха за нея, мечтаеха за нея, измъчваха се от желания и съмнения. И в това бъбриво любопитство, с което дотягаха на младия човек, своеобразно се проявяваха темпераментите на купувачките: госпожа Марти, увлечена от неистова потребност да разхищава, купуваше в „Дамско щастие“ безразборно всичко, което се появяваше на витрините; госпожа Гибал се разхождаше там с часове, без никога нещо да купи, щастлива и доволна, че доставя наслада за очите си; госпожа Дьо Бов, неразполагаща със средства, постоянно се измъчваше от прекомерни желания и се мусеше на стоките, които не можеше да отнесе със себе си; госпожа Бурдьоле с усет на умна и практична еснафка, се насочваше право към оказионите и като добра домакиня, неподдаваща се на увлечения, ползуваше големите магазини с такава ловкост и предпазливост, че осъществяваше значителни икономии; и накрая Анриет, много елегантна, купуваше там само някои неща, като ръкавици, чорапи, трикотаж и спално бельо.

— Имаме и други платове, необикновено евтини и качествени — продължи Муре с леещия си глас. — Препоръчвам ви, например, нашата „Златиста кожа“ — тафта с несравнима лъскавина… Разполагаме с голям избор от коприни с разнообразни разцветки и десени, подбрани сред хиляди мостри от наш специалист, а що се отнася до кадифетата, при нас ще намерите неограничен асортимент с различни оттенъци… Предупреждавам ви, че тази зима сукното ще бъде много модерно. Ще видите нашите платове с две лица, нашите шевиоти…

Дамите го слушаха, затаили дъх, и още по-плътно сгъстиха кръга си; устните им бяха полуотворени в неопределена усмивка, а лицата, както и целите им същества, се протягаха към изкусителя. Очите се замъглиха, леки тръпки пробягваха по гърба им. А той, въпреки вълнуващите ухания, долитащи от косите на дамите, запазваше спокойствието си на победител. След всяка фраза отпиваше глътка, ароматът на чая смекчаваше ония по-резки мириси, в който имаше нещо чувствено. Не преставайки да наблюдава Муре, барон Хартман, все повече се възхищаваше от този прелъстител, който така се владееше и бе толкова силен, че можеше да си играе с жената, без да се поддава на обаянието й.

— И тъй, тази зима ще се носи сукно! — подзе госпожа Марти, чието обезобразено лице се бе разхубавило от въодушевление и кокетство. — Трябва да го видя.

Госпожа Бурдьоле вдигна към Муре ясния си поглед и на свой ред каза:

— Доколкото зная разпродажбата на оказиони при вас е в четвъртък, нали? Ще почакам дотогава, имам да обличам цяла орда дечурлига.

И като обърна изящната си руса главица към домакинята, запита:

— Ти все още ли си шиеш при Совьор?

— Да — отвърна Анриет. — Совьор е много скъпа, но какво да се прави, само тя в цял Париж умее да шие корсаж… Освен това, каквото и да казва господин Муре, тя има най-хубавите десени, такива никъде не се намират. Неприятно ми е, когато на улицата срещна жена с рокля като моята.

Муре отначало се усмихна сдържано. После подхвърли, че госпожа Совьор купува от него своите платове; несъмнено някои вземала непосредствено от фабрикантите и в такива случаи си обезпечавала право на собственост; но що се отнасяло, например, до черните коприни, обикновено издебвала хубавата стока в „Дамско щастие“, запасявала се със значителни количества, а после продавала всичко на двойна или тройна цена.

— Затова не се и съмнявам, че нейни доверени хора ще закупят у нас всичката коприна „Парижко щастие“. И наистина, защо да плаща скъпо на фабриканта, когато може да я купи по-евтино у нас!… Та, ние, честна дума, я продаваме на загуба.

Това бе последният удар. Мисълта да се сдобият със стока, продавана на загуба, разпалваше в тях жаждата на жени, изпитващи особено удоволствие от съзнанието, че са измамили търговеца. Муре знаеше, че жените са неспособни да устоят пред евтинията.

— Ние изобщо всичко продаваме на безценица — весело възкликна той, като взе от масичката ветрилото на госпожа Дефорж. — Ето например това ветрило… Колко, казвате, сте платили за него?

— Двадесет и пет франка за дантелата и двеста за рамката — каза Анриет.

— Е, и какво, за такава дантела не е скъпо. Ала ние я продаваме за осемнадесет франка… Колкото до рамката, драга госпожо, това е чудовищен грабеж. Никога не бих се осмелил да продавам такова ветрило по-скъпо от деветдесет франка.

— Нали ви казах! — възкликна госпожа Бурдьоле.

— Деветдесет франка! — прошепна госпожа Дьо Бов. — Наистина трябва да нямаш пукната пара, за да пропуснеш такъв случай.

Тя взе ветрилото и отново започна да го разглежда заедно с дъщеря си Бланш; върху едрото й правилно лице, в големите пълни с нега очи се появи израз на сдържана завист и отчаяние от това, че не може да удовлетвори желанието си. Ветрилото повторно обиколи всички дами сред забележки и възклицания. Междувременно господата Дьо Бов и Валаньоск се отделиха от прозореца. Първият отново седна зад госпожа Гибал, тършувайки с поглед в корсажа й и запазвайки същевременно своя величествен и коректен вид, а младият човек се наведе към Бланш с намерение да й каже нещо приятно.

— Малко тъжна е, нали, госпожице, тази черна дантела в бяла рамка?

— Веднъж видях седефено ветрило с бели пера, в него имаше нещо девствено — отвърна тя съвсем сериозно и подпухналото й лице ни най-малко не се оживи.

Господин Дьо Бов, вероятно, бе забелязал трескавия поглед, с който жена му буквално поглъщаше ветрилото, и реши най-сетне и той да каже нещо:

— Тези играчки бързо се развалят.

— Не ми говорете за тях — съгласи се госпожа Гибил с обичайната си гримаса; тази червенокоса хубавица винаги се преструваше на равнодушна. — Дотегнало ми е да ги давам на поправка.

Крайно възбудена от разговорите, госпожа Марти вече няколко минути неспокойно въртеше на коленете си червената кожена чанта. Тя така и не можа да покаже покупките си, а цялата гореше от особено чувствено желание да се похвали с тях. И изведнъж, забравила мъжа си, отвори чантата и извади няколко метра тясна дантела, навита на картон.

— Вижте какъв валансиен купих на дъщеря си — каза тя. — Три сантиметра на ширина. Чудесна е, нали?… Франк и деветдесет.

Дантелата тръгна от ръка на ръка. Дамите не скъпяха похвалите си. Муре ги увери, че продава тази дантела на фабрична цена. В това време госпожа Марти затвори чантата, сякаш за да скрие от погледите неща, които не се показват. Но поласкана от успеха на дантелата, не устоя и измъкна някаква носна кърпа.

— Погледнете тази кърпа… С брюкселска апликация, драга!… О, това е находка! Само двадесет франка!

Сега чантата се превърна в същински рог на изобилието. Госпожа Марти вадеше предмет след предмет, поруменяла от удоволствие и смущавайки се като разсъбличаща се жена, и това й придаваше особена прелест. Ето шал от испанска копринена дантела за тридесет франка: не искала да го купи, но продавачът й се заклел, че е последният и че по-нататък щели да поскъпнат. А ето и воалетка от шантиѝ: малко скъпичка, петдесет франка, но ако тя не я носи, какво й струвало да стъкми от нея нещо на дъщеря си!

— Боже мой! Каква прелест са тия дантели — повтаряше тя с нервния си смях. — Попадна ли там, вече съм готова да купя целия магазин.

— А това какво е? — запита госпожа Дьо Бов, разглеждайки парче гюпюр.

— Дантела за гарнитура — отвърна тя. — Двадесет и тест метра. И само по един франк, представете си!

— А какво ще правите с нея? — учуди се госпожа Бурдьоле.

— Право да си кажа, не зная… Но е с такива красиви мотиви!

В този момент тя вдигна очи и видя точно отсреща ужасения си мъж. Беше побледнял още повече и с цялото си същество изразяваше безропотното отчаяние на бедняк, който присъствува при разхищението на тъй трудно спечелените от него стотинки. Всяко ново парче дантела бе за този клетник истинска беда: то запокитваше в бездна горчивите дни на неговите даскалски неволи, поглъщате тичането му в калта по частни уроци, постоянното напрежение на всички сили в ада на мизерната домашна обстановка. Под все по-изплашения му поглед госпожа Марти почувствува желание да грабне и скрие и носната кърпа, и воалетката, и шала; и нервно започна да се рови в тях, като повтаряше с изкуствен смях:

— Ще направите така, че мъжът ми да се разсърди… Уверявам те, скъпи, че съм била дори много благоразумна; там се продаваше голямо плетиво за петстотин франка — истинско чудо!

— Защо не го купихте? — спокойно запита госпожа Гибал. — Господин Марти е най-галантният от мъжете.

На учителя не оставаше нищо друго, освен да се поклони и да забележи, че жена му е напълно свободна в своите постъпки. Но при мисълта за угрозата от това голямо плетиво ледени тръпки пролазиха по гърба му. И когато Муре започна да твърди, че новата търговска система съдействува за благосъстоянието на средната буржоазия, господин Марти му отправи страшен поглед, изпълнен със смъртната омраза на плах човек, който не намира сили да удуши врага си.

А дамите се опияняваха от дантелите и не ги изпускаха из ръце. Парчетата се размотаваха, преминаваха от една към друга, и все повече ги сближаваха, свързвайки ги с тънките си нишки. Коленете им се топяха под чудесната, нежна тъкан, в нея замираше грешният порив на ръцете им. И все по-тясно обкръжаваха Муре, обсипвайки го с безкрайни въпроси. Здрачът се сгъстяваше, и, за да разгледа мотив или покаже десен, Муре понякога навеждаше глава дотолкова, че брадата му докосваше косите им. Но и в мекото сладострастие на сумрака, и сред това топло ухание на женски рамене, той все пак си оставаше господар на жените, поддържайки неискрено маската на очарован поклонник. Дори сам се превръщаше в жена: те чувствуваха как той с тънкото си разбиране на най-съкровените тайни на техните същества прониква в душите им и как постепенно ги овладява и, съблазнени, покорно му се отдаваха; а той, уверен напълно във властта си, грубо царуваше над тях, като деспотичен крал на вещи.

В полумрака, изпълнил салона, се дочувате томителен шепот:

— Ах, господин Муре… господин Муре…

Отмиращите отблясъци на небето догаряха върху бронзовите рамки на мебелите. Само дантелите белееха като сняг върху тъмните колене на дамите, чиято трудно различима група около младия мъж напомняше благоговейно коленичили богомолци.

Върху чайника трептеше последното меко и нежно сияние, като тиха и ясна светлинка на кандило в спалня, където въздухът е сгряван от топъл ароматен чай. Но лакеят неочаквано влезе с две лампи и видението се разсея. Салонът се пробуди, светъл и весел. Госпожа Марти побърза да прибере дантелите в малката си чанта, графиня Дьо Бов дояждаше парченце кекс, а Анриет се приближи към прозореца и полугласно заговори с барона.

— Обаятелен мъж — забеляза баронът.

— Нали? — неволно се изтръгна от влюбената жена.

Той се усмихна и с бащинска снизходителност я погледна. За първи път я намираше толкова увлечена; и твърде мъдър, за да страда, изпита само съжаление, виждайки я в ръцете на този млад човек, толкова нежен на вид и тъй студен в душата си. Тогава си помисли, че е длъжен да я предупреди и шеговито й пошепна:

— Пазете се, драга моя; той всички ви ще изяде.

Пламък на ревност блесна в хубавите очи на Анриет. Несъмнено догаждаше, че Муре просто я използува, за да се сближи с барона. И се закле да го подлуди с ласките си, него, деловия мъж, чиято бегла любов притежаваше очарованието на лекомислена песничка.

— О — отвърна тя, като си даваше вид, че на свой ред се шегува, — в последна сметка агнето винаги изяжда вълка.

Силно заинтригуван, баронът насърчително й кимна с глава. Може би тя бе жената, която трябваше да отмъсти за другите.

Когато Муре, повторил на Валаньоск, че желае да му покаже машината си в действие, се приближи към барона, за да се сбогува, старецът го притегли до прозореца, обърнат към потъмнялата градина. Най-после, наблюдавайки го в тясното обкръжение на дамите, той се бе поддал на изкушението и бе повярвал в Муре. Двамата си поговориха известно време шепнешком, а после баронът високо каза:

— Добре, ще си помисля… Смятайте въпросът за решен, ако оборотът ви в понеделник се окаже тъй голям, както предвиждате.

Стиснаха си ръце, и Муре, крайно доволен, си тръгна: младият човек не вечеряше с апетит, ако преди това не хвърлеше поглед върху прихода на „Дамско щастие“.

IV

В понеделник, на десети октомври, яркото слънце победоносно разкъса сивите облаци, които от седмица насам помрачаваха Париж. Цяла нощ валя ситен дъжд и мокрите улици се покриха с кал, но на разсъмване тротоарите изсъхнаха под острия ветрец, разпръснал облаците, и синьото небе светна с весела пролетна ведрина.

От осем часа сутринта „Дамско щастие“ пламтеше в лъчите на това ясно слънце, окичен тържествено за големия базар на зимни новости. Входът бе украсен със знамена, вълнени платове се развяваха в свежия утринен въздух, на площад Гайон цареше празнична суетня, а по двете улици изложените във витрините стоки, чиито ярки тонове оживяваха още повече от блясъка на стъклата, създаваха неизразимото усещано за зрителна симфония. Това бе някаква оргия на цветове, взрив на радостта на цялата улица, това бе широко отворен свят на стоки, където всеки можеше да намери наслада за очите.

Но в този час в магазина имаше малко купувачки — само няколко отрудени домакини от съседните квартали, жени, желаещи да избягнат следобедната блъсканица. Зад развитите като знамена платове се чувствуваше, че той е още празен, но в пълна бойна готовност очаква началото на кипящата работа, че подовете са излъскани, а щандовете — отрупани със стоки.

Забързаната утринна тълпа се изнизваше покрай него и едва успяваше да хвърли мимоходом поглед към витрините. На улица Ньов Сент Огюстен и площад Гайон, където трябваше да заемат място колите, в девет часа имаше не повече от два файтона. Само местни жители и особено дребните търговци, развълнувани от такова обилие на знамена и украса, се събираха на групи пред вратите, на тротоарите и, вирейки глави, разменяха скептични забележки. Особено ги възмущаваше фургонът на улица Мишодиер, пред отдела за доставки по домовете — един от четирите фургона, които Муре току-що бе въвел в употреба; бяха боядисани в зелено с жълти и червени ивици и лакираните им пана искряха на слънцето със златисти и пурпурни отблясъци. Фургонът, блестящ с още свежите си ярки бои, изписан от всички страни с наименованието на магазина, и освен това снабден с плакат, съобщаващ деня на разпродажбата, най-после потегли; натоварен бе с пакети, останали от вчерашния ден; великолепният кон побягна в тръс. Цял побледнял, Бодю проследи от прага на „Стария Елбьоф“ минаващия край него фургон, който разхождаше из града ненавистното, обкръжено със звездно сияние име „Дамско щастие“.

Междувременно пристигнаха няколко файтона и застанаха в редица. Всяка поява на клиентка предизвикваше видимо раздвижване сред портиерите, наредени под високата врата. Всички, бяха в еднакви ливреи — светлозелен фрак и панталони, и жилетки на червени и жълти ивици. Тук бе и инспекторът Жув, бивш капитан, в редингот и с бяла вратовръзка, не забравил и ордените като свидетелство за безукоризнената му честност; той приветствуваше дамите вежливо и сериозно и, като се навеждаше към тях, посочваше търсения отдел, след което ги поканваше към вестибюла, превърнат в ориенталски салон.

По такъв начин още от самия праг започваха чудесата и изненадите, които очароваха всички купувачки. Тази идея принадлежеше на Муре. Той пръв закупи в „Ориент“, на много изгодни цени, цяла колекция от старинни и нови килими. Такива редки килими дотогава се продаваха само от антиквари, и при това много скъпо; сега той наводняваше с тях пазара, като ги отстъпваше почти на фабрична цена, но те му служеха и за великолепен декор, който трябваше да привлече изискани клиенти от средите на познавачите. Салонът, подреден единствено с килими и завеси по указание на Муре, се виждаше още от площад Гайон. Таванът бе тапициран със смирненски килими, чиито сложни орнаменти се открояваха на червен фон. По четирите стени се спускаха завеси: карамански и сирийски, изпъстрени с жълти, зелени и яркочервени ивици; завеси от Диарбекир, по-обикновени, твърди като овчарски ямурлуци; килими, подходящи за окачване по стените, тесни килими от Техеран, Исфахан и Керманша, широки шумакански и мадраски килими, с разхвърляни по тях причудливи цъфнали божури и палми, — фантазия, избуяла в градината на мечтите. На пода отново килими, сякаш бе обсипан с мазни влакнести кичури: в центъра се разстилаше великолепен килим от Агра — по белия фон с широк нежносин бордюр се виждаха бледолилави орнаменти, създадени от изтънчено въображение. Навсякъде чудеса: килими от Мека с кадифени оттенъци, дагестански молитвени килимчета, нашарени със символични знаци, кюрдистански килими, осеяни с пищни цветя, накрая в ъгъла се виждаха нахвърляни един върху друг множество евтини килими от Гердес, Кула и Киршер, продавани от петдесет франка нагоре. Този вестибюл напомнящ разкошна султанска шатра, бе мебелиран с кресла и дивани, облечени с камилска кожа, скроена във вид на пъстри ромбове или с изрисувани стилизирани рози. Турция, Арабия, Персия, Индия също бяха представени тук със съкровищата на опустошените си дворци и разграбени джамии и пазари. В помръкналите мотиви на старинните килими преобладаваха червеникавозлатистите оттенъци, а избледнялата им яркост запазваше топлите, смрачени отблясъци на гаснещи въглени, прекрасните изпечени тонове на старите художници. И над разкоша на това варварско изкуство, сред острата миризма, привнесена чрез извехтели вълнени тъкани от страни, изобилствуващи със слънце и паразити, се мяркаха видения от Изтока.

Дьониз трябваше да постъпи на работа от този понеделник; когато в осем часа сутринта прекосяваше източния салон, тя се спря изненадана, непознала входа на магазина; подредбата на този харем на самия му праг смая девойката. Някакъв прислужник я придружи до тавана и я довери на грижите на Госпожа Кабен, натоварена с чистене и наглеждане на стаите, в които живееха продавачките; тя въведе Дьониз в стая номер седем, където вече бяха внесли багажа й. Беше тясна мансардна килия с малка капандура, мебелирана с неголям креват, шкаф от орехово дърво, тоалетна масичка и два стола. Двадесет подобни стаички се редяха по дължината на коридора, боядисан в жълто и напомнящ коридор на манастир; от тридесет и петте продавачки в магазина тук преспиваха двадесет, които нямаха роднини в Париж; останалите петнадесет нощуваха навън, някои от тях у лели или братовчедки, съществуващи само във въображението им. Дьониз съблече тънката вълнена рокля, извехтяла от чистене и закърпена на ръкавите, единствената, която бе донесла от Валон. После облече формената дреха на своя отдел, черна копринена рокля, поправена според фигурата й и положена на леглото. Роклята все още бе голяма за нея и прекалено широка в раменете. Но Дьониз толкова бързаше и се вълнуваше, че не обърна внимание на тези дреболии. Никога не беше носила копринена рокля. Когато слизаше по стълбите, пременена и някак скована, погледна лъскавата си пола, и се притесни от острото шумолене на плата. Долу, в салона, Дьониз стана свидетел на голяма свада; чу как Клара остро извика:

— Госпожо, аз дойдох преди нея.

— Не е вярно — отвърна Маргьорит. Тя ме блъсна на вратата, когато с един крак вече бях във вестибюла.

Спореха коя от двете по-рано да се разпише върху поставената за целта черна дъска, тъй като от това зависеше редът на обслужване на клиентките; след всяка клиентка продавачката нанасяше името си в края на списъка. Госпожа Орели реши, че Маргьорит е права.

— Пак старите номера! — злобно изсъска Клара.

Но появата на Дьониз помири госпожиците. Те я погледнаха, а после се засмяха. Как е възможно човек да се начучули така! Дьониз несръчно се приближи към дъската, за да се разпише; оказа се последна. Междувременно госпожа Орели с неудоволствие я огледа и накрая, не издържала, забеляза:

— Драга моя, във вашата рокля ще влязат две като вас. Трябва да я стесните… И после, вие изобщо не умеете да се обличате. Елате насам да ви пооправя.

И отведе Дьониз към едно от високите огледала, редуващи се с крилата на шкафовете, претъпкани с готови дрехи. Голямата стая с огледала и панели от гравиран дъб, бе застлана с червен мокет на едри шарки и приличаше на обикновен хотелски салон, през който ежедневно минава несекващ човешки поток. Продавачките, облечени в задължителната копринена рокля, само подсилваха това сходство. Те се разхождаха с професионално-вежлив вид и никога не ползуваха дванадесетте стола, предназначени единствено за клиентките. Между двете петелки на корсажа на всяка девойка стърчеше, с острието нагоре, като втъкнат в гръдта, голям молив, а от джоба се подаваше бялото петно на кочана бележки. Мнозина от тях дори си позволяваха да носят скъпоценности — пръстени, брошки, верижки; но при принудителното еднообразие на тоалета, единственият истински предмет на кокетството, разкошът, в който си съперничеха, бяха косите, лишени от всякаква украса, гъсти, допълнени понякога от плитки и кокове, старателно сресани и накъдрени.

— Постегнете колана отпред — повтори госпожа Орели. — Така поне няма да изглеждате гърбава… А косите! Възможно ли е да се обезобразявате така! Та те могат да ви послужат като великолепно украшение, стига само да пожелаете.

Действително, най-красиви у Дьониз бяха пепеляворусите й коси, стигащи чак до петите; струваше й много труд да ги среши, както се полага, и затова само ги свиваше на кок, закрепен с рогов гребен. Подразнена от дивата прелест на тези коси, Клара започна да се надсмива над прическата й — толкова нескопосно бил свит този кок! Тя повика със знак продавачката от отдела за бельо, девойка с широко, приятно лице. Двата съседни отдела бяха в постоянна вражда, но госпожиците намираха общ език, когато се представяше случай да се надсмиват някому.

— Госпожице Кюно, погледнете само тази грива — настоя Клара, която Маргьорит побутваше с лакет, давайки си вид, че се задъхва от смях.

Но продавачката на бельо не беше разположена да се шегува. Гледайки Дьониз, девойката си спомни колко бе страдала самата тя в първите месеци на службата си.

— Е, и какво? — каза тя. — Не всички имат такава грива.

И се върна в отдела си, оставила другите две някак объркани. Дьониз, която бе чула всичко, я изпрати с грейнали от благодарност очи, а в това време госпожа Орели й поднесе издадената на нейно име чекова книжка и каза:

— Хайде, утре ще се облечете по-добре… А засега се постарайте да усвоите правилата в магазина: изчакайте реда си, за да се заемете с клиентките. Днес предстои труден ден, затова пък ще можем да преценим за какво сте годна.

Клиентки обаче все още не се вестяваха: в този ранен час в конфекцията всякога имаше малко хора. Продавачките, мудни и неподвижни, щадяха силите си в очакване на уморителния следобед. Дьониз се смущаваше при мисълта, че те изгарят от нетърпение да я видят как ще се справи с работата; и в желанието си да се овладее, започна да остри молива си, после го втъкна като тях в пазвата си, между двете петелки на корсажа, призовавайки на помощ цялата своя смелост: трябваше, на всяка цена трябваше да извоюва своето място. Бяха й казали вечерта, че до някое време ще работи срещу храна и квартира, без определена заплата и ще получава само проценти и известна част от печалбата върху продадените от нея стоки. Но тя разчиташе на хиляда и двеста франка, знаейки, че при старание добрите продавачки могат да си изработят до две хиляди. Бюджетът й бе строго разпределен: сто франка месечно бяха достатъчни за пансиона на Пепе и издръжка на Жан, който не печелеше нито грош; а и за себе си можеше да купи някакво бельо и дрехи. Но за да се сдобие с тази крупна сума, длъжна бе да се покаже трудолюбива и силна, да не обръща внимание на недружелюбното отношение на околните, ако се наложи, да се бори и изтръгне своя дял от другите. И докато се подготвяше психологически за предстоящата борба, край конфекцията премина висок млад човек, той й се усмихна и Дьониз позна в него Делош, постъпил вечерта в отдела за дантели; тя му отвърна с усмивка, почувствувала топлината на това отново намерено приятелство и видяла в неговия поздрав щастливо предзнаменование.

В девет и половина часа звънецът удари за закуска на първата смяна. После нов звън прикани втората. А клиентки все още не се появяваха. Помощник-завеждащата, госпожа Фредерик, сурова, намусена вдовица, с удоволствие предричаща всевъзможни беди, вече се кълнеше, че денят е загубен: било ясно, че и котка не ще се излъже да надникне в магазина, ами да заключат гардеробите и да си тръгват. От това предсказание плоското лице на Маргьорит, твърде лакома за печалби, се помрачи, а Клара с походка на изтърван кон вече мечтаеше за алеите на Вериерския лес, в случай, че фирмата претърпи фиаско. Колкото до госпожа Орели, нейният цезаровски лик изразяваше безстрастие и съсредоточеност; тя се разхождаше из безлюдния отдел е вид на пълководец, носещ отговорност за победата и поражението.

Към единадесет часа се появиха няколко дами. Наближаваше редът на Дьониз. Ето, че влезе и друга клиентка.

— Дебеланата от провинцията — пошепна Маргьорит.

Беше четиридесет и пет годишна жена, която от време на време пристигаше в Париж от някакъв затънтен кран, където месеци наред скътваше пари. Едва слязла от влака, тя тутакси се отправяше към „Дамско щастие“ и тук изразходваше всички свои спестявания. Рядко прибягваше до писмени поръчки, защото искаше сама да види стоката и се наслади на съприкосновението с нея; купуваше решително всичко, дори игли, които, според думите й, стрували луди пари в нейния малък град. Служителите в магазина я познаваха, знаеха, че се казва госпожа Бутарел и че живее в Алби; никой не се интересуваше от останалото — нито от общественото й положение, нито от нейния начин на живот.

— Как сте, госпожо? — любезно запита госпожа Орели, тръгвайки към нея.

И като се обърна, извика:

— Госпожици!

Дьониз се приближи, но Клара я изпревари. Тя бе ленива продавачка и флегматичната и вежливост подсказваше, че не цени парите, защото вън печелеше много повече, при това без усилие, но сега я блазнеше мисълта да отнеме на новата си колежка една добра клиентка.

— Извинете, редът е мой — възмутено каза Дьониз.

Госпожа Орели я отстрани със строг поглед, като пошепна:

— Никакъв ред, единствено аз се разпореждам тук… Най-напред научете как да се обръщате към постоянните клиентки.

Девойката отстъпи; в очите й напираха сълзи и за да скрие огорчението си, обърна лице към прозореца, давайки си вид, че гледа към улицата. Така ли щяха да й пречат да продава? Нима се бяха наговорили да й отнемат добрите клиентки? Обзе я страх за бъдещето, почувствува се потисната от такива прояви на груби интереси. Поддавайки се на горчивото съзнание за своята безпомощност, тя опря чело о студеното стъкло и погледна „Стария Елбьоф“; помисли си, че трябваше да помоли чичо си да я вземе при себе си; може би той вече съжаляваше, че е избързала с решението си, защото изглеждаше много разстроен вечерта. Сега тя бе съвсем сама в този огромен магазин, където никой не я обичаше, където се чувствуваше оскърбена и изоставена. Пепе и Жан, които никога не бяха се откъсвали от нея, живееха при чужди хора, всички се бяха пръснали в различни посоки; две големи сълзи, които дотогава с мъка задържаше, премрежиха погледа й и улицата затанцува пред нея в мъглата.

Междувременно наоколо се дочуха гласове:

— Този модел ме прави гърбава — казваше госпожа Бутарел.

— Госпожата греши — настояваше Клара. — Раменете ви стоят чудесно… Но може би госпожата предпочита шуба?

Тук Дьониз трепна. Нечия ръка я докосна; миг след това госпожа Орели възмутено каза:

— Сега пък сте скръстили ръце и зяпате минувачите… Това не може да продължава така!

— Но на мен, госпожо, ми пречат да продавам…

— Ще се намери друга работа за вас, госпожице! Започнете отначало… Заемете се с подреждане на дрехите.

За да задоволят редките купувачки, появили се в отдела, наложи се да претършуват всички шкафове, и на дългите дъбови щандове по дясната и лявата страна на залата се натрупаха камари манта, жакети, шуби, палта за всеки ръст и от всякаква материя… Без да отвръща нито дума, Дьониз се залови да ги подбира, да ги сгъва старателно и отново да ги нарежда в шкафовете. Това бе черната работа на начинаещите. Тя не протестираше, знаейки, че от нея се изисква безропотно подчинение и че трябва да чака, докато завеждащата й позволи да продава. Такова, както изглеждаше, бе намерението на госпожа Орели. Дьониз все още продължаваше да разтребва, когато неочаквано влезе Муре. Появяването му развълнува девойката; тя се изчерви и отново изпита необяснимия за нея страх, въобразявайки си, че той възнамерява да я заговори. Но Муре дори нея забеляза, очевидно не си спомняше за девойката, която бе подкрепил под влияние на мимолетното приятно впечатление.

— Госпожа Орели! — отривисто произнесе той.

Муре бе леко побледнял, ала погледът му си оставаше ясен и пълен с решимост. Обхождайки отделите, той ги бе намерил празни и пред него, дълбоко вярващия в щастието, внезапно възникна вероятността от поражение. Наистина, беше едва единадесет часа, а той от опит знаеше, че основната маса на клиентките се появява след обяд. Но известни симптоми все пак го безпокояха: при други разпродажби навалицата започваше от сутринта; освен това, не виждаше дори жени от простолюдието, клиентки от квартала, които влизаха в магазина по съседски. И като всички велики пълководци пред сражение, той бе обхванат от суеверен страх, въпреки цялото мъжество, присъщо на този делови човек. Работата не вървеше, той загиваше и сам не знаеше защо; струваше му се, че чете поражението си дори върху лицата на минаващите край него дами.

И точно в този миг госпожа Бутарел, клиентка, която винаги купуваше нещо, си отиваше с думите:

— Не, при вас нищо не ми харесва… Ще почакам, ще си помисля.

Муре я изпрати с поглед. После извика госпожа Орели, отведе я настрани и двамата бързо размениха няколко думи. Тя стори отчаян жест, очевидно в потвърждение на страховете си, че търговията не се оживява. За миг се спогледаха, обхванати от ония съмнения, които генералите всякога крият от войниците. Най-сетне той с обичайния си неустрашим вид каза високо:

— Ако се нуждаете от хора, вземете момиче от ателието… Ще ви бъде по-леко.

Муре продължи обиколката си напълно отчаян. От самото утро избягваше Бурдонкл, чието безпокойство го дразнеше. Когато излизаше от отдела за бельо, където търговията вървеше все по-зле, натъкна се именно на него и бе принуден да изслуша опасенията му. Накрая направо го изпрати по дяволите с оная грубост, с която в трудни часове се нахвърляше дори върху висши служители.

— Оставете ме на мира! Всичко върви добре… Работата ще свърши с това, че ще изхвърля страхливците на улицата!

Муре се спря до перилото на главната зала. Оттук наблюдаваше целия магазин: отделите и в мецанина, и в партера изглеждаха пусти и сякаш дремеха в сънливата тишина; в отдела за дантели, възрастна дама ровеше във всички кутии, без да купи нищо; а в това време три уличници дълго избираха шалове по осемнадесет су. Но заедно с това забеляза, че долу в покритите галерии, осветени откъм улицата от дневната светлина, числото на клиентките започна да се увеличава. Те се разхождаха край щандовете без да бързат, и това шествие ту се прекъсваше, ту отново се възобновяваше, в галерията и в отдела за трикотаж се тълпяха жени с прости плетени жилетки; затова пък при бельото и вълнените платове не се мяркаше жива душа. Портиерите в зелени куртки с големи блестящи копчета и с ръце, увиснали като чужди, очакваха посетителите. Понякога минаваше инспектор, надут и тържествен, с бяла вратовръзка. И сърцето на Муре се свиваше от мъртвата тишина в залата; светлината тук падаше отгоре, през прозирния покрив, чиито матови стъкла я процеждаха във вид на бял прах, разсеян, сякаш висящ във въздуха. Отделът за коприни като че спеше под него, потънал в трепетна тишина, напомняща тишината в параклис. Стъпки на продавач, думи, произнесени шепнешком, шумолене на пола бяха тук единствените глухи звуци, задушавани в топлината на калорифера. Междувременно пред магазина започнаха да пристигат екипажи: чуваше се как рязко спират коне, как хлопват вратца на карети. Вън се надигаше далечната гълчава на любопитните, които се блъскаха пред витрините, от площад Гайон долитаха сърдитите гласове на кочияши; това бе тътен на приближаваща се тълпа. Но при вида на касиерите, излегнали се лениво зад гишетата, при вида на празните маси за опаковка на стоки, с още недокоснати топчета връв и синя хартия, Муре, макар и възмутен от страха си, не можеше да се освободи от чувството, че огромната машина замира и изстива под нозете му.

— Как ви се струва, Фавие — пошепна Ютен, — погледнете патрона, там, горе… Не ми изглежда много весел!

— Ама че магазин! — отвърна Фавне. — Като си помисля само, че още нищо не съм продал!

В очакване на клиенти двамата шепнешком си разменяха кратки забележки, без да се гледат един друг. Останалите продавачи сгъваха по нареждане на Робино тонове „Парижко щастие“, а Бутмон, зает в продължителен разговор със слаба жена, изглежда приемаше от нея значителна поръчка. Около тях, на тънки изящни етажерки, лежаха безредно парчета коприна в дълги калъфки от кремава хартия, придаващи на стоката вид на списания с необичаен формат. Всевъзможните коприни, моарета, атлази, кадифета, изпълващи щанда, напомняха купчини покосени цветя, същинска жътва на изискани драгоценни тъкани. Това бе най-елегантният отдел, истински салон, където тези тъй въздушни стоки изглеждаха като разкошна мебелировка…

— В неделя ще ми трябват сто франка, — продължи Ютен. — Не си ли докарвам средно по дванадесет на ден, изгубен съм… Така разчитах на тази разпродажба…

— Я виж ти! Сто франка, та това не е шега! — отвърна Фавие. — На мен ми стигат и петдесет… Може би харчите за луксозни жени?

— Съвсем не, драги ми. Представете си каква глупост: обзаложих се и загубих… Сега трябва да угощавам петима човека — двама мъже и три жени… Ах, дявол да го вземе: първата, която ми попадне, ще я поваля с двадесет метра „Парижко щастие“.

Побъбриха още някое време, разказаха си какво са правили вечерта и какво възнамеряват да правят през седмицата. Фавие залагаше на коне, Ютен се занимаваше с гребане и поддържаше певици от кафешантани. Но и двамата еднакво се измъчваха от липсата на пари, мислеха само за пари, бореха се за пари от понеделник до събота, а в неделя ги пропиляваха. Тази постоянна грижа ги преследваше и в магазина; магазинът представляваше за тях арена за непрестанна и безмилостна битка. А днес този дявол Бутмон току-що бе привлякъл пратеницата на госпожа Совьор, същата хилава женица, с която сега разговаряше. Ставаше дума за крупна сделка — две-три дузини топове коприна, защото известната шивачка наистина бе ненаситна. За беда Робино също бе намислил да отбие клиентка на Фавие.

— А на тоя трябва да му видим сметката — каза Ютен, който се възползуваше от най-малкия повод, за да настрои отдела против човека, за чието място ламтеше. — Нима само на завеждащия и на помощника му се полага да продават?… Честна дума, драги, ако някога стана помощник, ще видите как внимателно ще се отнасям с продавачите.

И този приятен на вид, дебеличък и вежлив нормандец напрегна цялото си същество, за да изрази великодушие. Фавие не можа да се въздържи да не го стрелне изкосо с унищожителен поглед, но като човек флегматичен и злъчен, само промълви:

— Да, зная… По-добре от това не би могло да се желае.

После, виждайки да се приближава една дама, още по-тихо добави:

— Внимание, клиентка за вас.

Дамата бе с пъпчиво лице, носеше жълта шапка и червена рокля. Отгатнал в нея ненадеждна клиентка, Ютен бързо се наведе, преструвайки се, че връзва връзките на една от обувките си, и скрит зад щанда, изсъска:

— А, не, дума да не става!… Да загубя реда си заради такава! Не, мерси!

Но Робино вече го викаше:

— Чий ред е, господа? На господин Ютен?… Къде е господин Ютен?

И тъй като Ютен не отговаряше, пъпчивата дама бе предоставена на следващия по списъка продавач. Действително, дамата искаше само да хвърли поглед на мострите и цените; и задържа продавача повече от десет минути, обсипвайки го с въпроси. Но помощник-завеждащият забеляза как Ютен излезе изпод щанда и когато се появи нова клиентка, строго се намеси, като спря забързалия насреща й млад човек:

— Вашият ред мина… Вече ви извиках, докато се криехте под щанда.

— Но, господине, не съм чул.

— Стига!… Запишете се в края… Хайде, Фавие, заемете се!

Фавие тайно злорадствуваше, но с поглед се извини на приятеля си. Ютен обърна глава, стиснал побелелите си от злоба устни. Особено го вбесяваше това, че познаваше клиентката — очарователна блондинка, редовна посетителка на отдела, която помежду си продавачите наричаха „красавицата“, но не знаеха нищо за нея, нито дори името й. Тя купуваше много, нареждаше да отнесат покупките в каретата й и после изчезваше. Висока, изящна, облечена с изискан вкус, дамата очевидно бе много богата и принадлежеше към най-доброто общество.

— Е, как мина с вашата кокотка? — запита Ютен, когато Фавие се върна от касата, където бе съпроводил дамата.

— Каква кокотка? — учуди се Фавие. — Та тя има съвсем приличен вид… Трябва да е жена на борсов агент или на лекар, или пък нещо от този род.

— Престанете, моля ви се! Тя е просто една кокотка… Знаеш ли ги какви са днес; всички се стараят да изглеждат прилично.

Фавие погледна контролната си книжка.

— И какво от това! — възрази той. — Пробутах й стоки за двеста деветдесет и три франка; а това значи около три франка в моя джоб.

Ютен прехапа устни и изля гнева си върху контролните книжки: ето още една глупава измислица, само обременявала джобовете! Между двамата продавачи се водеше глуха борба. Фавие обикновено скромничеше и си даваше вид, че признава превъзходството на Ютен, но тайно плетеше интриги срещу него. И сега Ютен съжаляваше за трите франка, тъй лесно грабнати от продавач, когото не смяташе за равностоен на себе си. Какъв ден, наистина! Ако продължава така, не би имал с какво да купи и минералната вода за гостите си. И сред разгарящата се битка Ютен се разхождаше край щанда като гладен вълк, подушил плячка, завиждайки на всички, дори на завеждащия, който изпращаше хилавата млада жена с думите:

— Добре, предайте й, че ще сторя всичко възможно, за да издействувам тази отстъпка от господин Муре.

От известно време Муре вече, не се мяркаше край перилото в мецанина. Но сега отново се появи горе на широката стълба, водеща към партера; оттук той безпрепятствено властвуваше над целия магазин. При вида на човешкия поток, който постепенно изпълваше всички зали, лек руменец се разля по лицето му и в него отново се пробуди увереността, придаваща му такава величавост. Най-после започваше дългоочакваният наплив от хора, оная следобедна навалица, която под влияние на обхваналото го трескаво възбуждение за миг бе загубил вяра, че ще види; всички служители се намираха по местата си, последният удар на звънеца току-що бе известил края на третата смяна; сутрешният неуспех несъмнено се дължеше на проливния дъжд, излял се към девет часа и нещата все още можеха да се оправят, защото небето отново светна победоносно, ясно и синьо, каквото бе рано сутринта. Сега и сред отделите в мецанина настъпи оживление; Муре трябваше да се оттегли встрани, за да стори път на дамите, които на малки групи се отправяха към конфекцията и спалното бельо; в същото време той чуваше, как зад него, при дантелите и в отдела за шалове, продавачите произнасят крупни цифри. А видът на галериите в партера окончателно го успокои: в галерията клиентките буквално се мачкаха една друга, отделите за бельо и вълнени тъкани също гъмжаха от народ. Върволицата от купувачки все повече се сгъстяваше, и сега почти всички бяха с шапки; изключение правеха само няколко закъснели домакини с бонета. В залата за коприни, потънала в златиста светлина, дамите смъкваха ръкавиците си, опипваха „Парижко щастие“ и полугласно разговаряха. И Муре ясно разпознаваше долитащия отвън шум, грохота на екипажите, ударите на затварящите се вратца на каретите, растящата глъч на тълпата. Чувствуваше как под нозете му машината встъпва в движение, как се оживява и затопля, като се започнеше от касите, където златото звънтеше, от масите, където прислужниците чевръсто загъваха покупките и се стигнеше до самите дълбочини на сутерена, до отдела за доставки по домовете, където се надигаха планини от падащи пакети и от чийто подземен тътен трепереше цялата сграда. Сред навалицата, важен и сериозен, се разхождаше инспектор Жув, дебнещ крадлите.

— А, ти ли си! — възкликна Муре, съгледал неочаквано Пол дьо Валаньоск, който му водеше прислужник за обща работа в магазина. — Не, не, съвсем не ми пречиш… Ако желаеш да видиш всичко, просто върви след мен, защото днес аз трябва да бъда в огъня на сражението.

Муре все още се люшкаше между страха и надеждата. Наистина, навалицата растеше, ала щеше ли да се превърне базарът в оня триумф, на който разчиташе? Тъй си мислеше той и при все това весело поведе след себе си Пол, като не преставаше да се шегува.

— Работата сякаш потръгна — обърна се Ютен към Фавие. — Но на мен не ми върви; има, дявол го взел, проклети дни… Предложих й руански басми, но тази кранта нищо не купи.

И показа с глава някаква дама, която си отиваше, като оглеждаше недоволно всички платове. Ако все тъй нищо не продава, с хиляда франка годишно няма да прокопса; обикновено си докарваше по седем-осем франка от проценти и премии, така че със заплатата стигаше средно до десет франка на ден. Фавие никога не печелеше повече от осем, а ето, че сега този мухльо пипна под носа му най-надеждните клиентки: току-що бе продал коприна за още една рокля. Тъпо момче, не съумяло до днес да спечели разположението на нито една от клиентките! Непоносимо!

— Дребосъкът ще речеш, че рине имане от земята — забеляза Фавие за продавачите от трикотажния отдел и галантерията.

Но Ютен, чийто поглед шареше из магазина, ненадейно запита:

— Познавате ли госпожа Дефорж, любовницата на шефа?… Погледнете, ето я, брюнетката, на която Миньо мери ръкавици.

И млъкна, а после тихичко продължи, като че говореше на Миньо, когото не изпускаше от очи:

— Така, така, миличък! Поглади й хубаво пръстенцата, тъй се отива надалеч? Знаем ги ние твоите победи!

Между него и ръкавичаря, и двамата красиви мъже, съществуваше съперничество; преструваха се, че кокетират с клиентките, но нито единият, нито другият можеха да се похвалят с действителни победи: Миньо разказваше измислици за жената на някакъв полицейски комисар, която си била загубила ума по него, а Ютен наистина бе покорил в района си една галантеристка, на която бе дотегнало да се влачи из съмнителни хотели; но и двамата лъжеха, и охотно оставяха наивниците да вярват в някакви тайнствени приключения, в срещи, които между две покупки им определяли графини.

— Защо не й подхвърлихте някой лаф, може да захапе — посъветва го Фавие с вид на потаен присмехулко.

— Това е идея! — възкликна Ютен. — Ако дойде тук, така ще я омотая; на всяка цена трябва да намеря сто су.

В отдела за ръкавици няколко жени се бяха наредили пред тесния щанд, облечен в зелено кадифе и украсен с никелирана обковка; усмихнатите продавачки измъкваха изпод щанда и трупаха пред купувачките плоски яркорозови картонени кутии, подобни на подвижните чекмеджета с етикети в канторите. Миньо навеждаше към дамите миловидното си лице, придавайки най-нежни модулации на своя гърлен парижки говор. Вече бе продал на госпожа Дефорж дванадесет чифта ръкавици от шевро, ръкавици с марка „Щастие“, които бяха показна новост на фирмата. После бе поискала три чифта шведски ръкавици, а сега мереше саксонски, като се опасяваше, че номерът не отговаря на нейния.

— О, госпожо, тези са превъзходни — твърдеше Миньо. — За ръчичка като вашата шест и три четвърти биха били големи.

Полулегнал на щанда, той държеше ръката й, улавяше един след друг пръстите й и с галещи, бавни и настоятелни движения навличаше ръкавицата; при това я гледаше така, сякаш очакваше да види по лицето й израз на сладострастна нега. А тя, опряла лакти на кадифето и вдигнала китка, му подаваше пръстите си с онова спокойствие, с което предоставяше на камериерката си да закопчае ботинките й. За нея той не бе мъж; приемаше интимните му услуги с обичайното си презрение към лакеите и дори не го поглеждаше.

— Не ви ли причинявам болка, госпожо?

С поклащане на главата тя отвърна „не“. Миризмата на саксонските ръкавици, тази хищна, сякаш подправена с мускус миризма, обикновено я смущаваше; понякога сама се смееше на вълнението си, уловила се в пристрастие към този двойствен парфюм, от който се добива почти физическо усещане на разярен звяр, попаднал в пудриерата на проститутка. Но тук, пред баналния щанд, тя не усети миризмата на ръкавиците, те не създаваха никаква чувствена атмосфера между нея и този продавач, отдаден на занаята си.

— Какво още ще заповядате, госпожо?

— Нищо повече, благодаря… Бъдете така добри да отнесете това на десета каса, за госпожа Дефорж.

Като постоянна клиентка, тя съобщаваше името си в една от касите, и отпращаше там всички покупки, за да не става нужда продавачът да я придружава. Когато тя се отдалечи, Миньо смигна с очи на съседа си, когото искаше да увери, че току-що са станали невероятни неща.

— Какво ще кажеш — пошепна той цинично, — ето на кого би било добре да надяна ръкавицата докрай…

Междувременно госпожа Дефорж продължаваше покупките си. Отново сви наляво и отиде в отдела за бельо, за да си избере кухненски кърпи, после се върна обратно и спря пред вълнените платове, в края на галерията. Бе доволна от готвачката си и желаеше да й подари плат за рокля. Отделът за вълнени тъкани гъмжеше от купувачки; много от тях опипваха платовете, а после потъваха в негласни изчисления. Госпожа Дефорж се видя принудена да седне за момент. По рафтовете се виждаха топове платове, които продавачите с резки движения смъкваха един след друг. Те гледаха, някак смутени и уплашени, затрупаните щандове, където стърчаха камари от всевъзможни шевиоти и габардини. Това бе разбунено море, море от бледи багри, матови, сивостоманени, сиво-жълти, сивосинкави тонове на вълнени матерни, сред които тук-там се открояваха пъстри шотландски тъкани или кървавочервено трико. А белите етикети напомняха редки снежинки на черна декемврийска земя.

Зад купчина поплини Лиенар се шегуваше с висока гологлава девойка, работничка от квартала, изпратена от нейната господарка да й избере мерино. Лиенар ненавиждаше големите базари, които му откъсваха ръцете и се стараеше да се изплъзва от работа; баща му го подкрепяше парично, затова нехаеше за службата си, трудейки се само колкото да не го изгонят.

— Почакайте, госпожице Фани — каза той. — Вие всякога бързате… Хареса ли ви оня ден раираният вигон? Знаете ли, ще намина към вас да си взема процентите.

Но работничката избяга, смеейки се, а Лиенар се озова пред госпожа Дефорж и трябваше да я запита:

— Какво желае госпожата?

Търсела плат за рокля, не скъп, но здрав. За да не изморява ръцете си, а това бе единствена негова грижа, Лиенар се постара да убеди клиентката да избере един от изложените вече върху щанда платове. Между тях имаше различни видове кашмир, сарж, вигон и той се кълнеше, че не съществува нищо по-хубаво от тях и че за тези тъкани няма износване. Но всичко това не удовлетворяваше купувачката. На един от рафтовете госпожа Дефорж съгледа синкав вълнен плат. Сега той ще не ще трябваше да се заеме с работа, и смъкна плата, но тя го намери за твърде груб. После се заредиха шевиоти на карета, на диагонали, с две лица, изобщо всички разновидности на вълнените тъкани; тя ги докосваше от любопитство или само за удоволствие, решила в себе си да вземе кой да е от тях.

Младият човек изпразни най-високите рафтове; раменете му се огъваха, щандът бе изчезнал под копринената мекота на кашмири и поплини, под власатата острота на шевиотите, под пуха на мъхестите вигони. Предложи й всякакви платове, с всички възможни оттенъци. Госпожа Дефорж пожела да й покажат даже гренадин и шамберийски газ, макар да нямаше никакво намерение да купува от тях. Когато най-после й дотегна да избира, каза:

— Може би първият все пак е най-подходящ. Това е за готвачката ми… Да, ето този на точиците, по два франка.

А когато Лиенар, побледнял от сдържан гняв, отмери плата, добави:

— Бъдете добър да го отнесете в десета каса… За госпожа Дефорж.

И вече се готвеше да тръгне, но в този момент неочаквано забеляза недалеч от себе си госпожа Марти с дъщеря й Валантин, четиринадесетгодишна девойка, висока, слабичка и дръзка, която вече по женски хвърляше на стоките греховни погледи.

— И вие ли сте тук, драга госпожо?

— Да, скъпа… Ужасна навалица!

— О, не е за приказване, човек просто се задушава. Но какъв успех!… Видяхте ли ориенталския салон?

— Великолепно! Нечувано!

И те шумно продължиха да ахкат и възклицават, да изказват възторга си от изложбата на килими, спирайки се сред навалицата, сред наплива на тънките кесии, устремили се към евтините вълнени стоки. Госпожа Марти обясни, че търси плат за манто, но че засега още на нищо не се била спряла и че искала да види сукното с две лица.

— Погледни, мамо — пошепна Валантин, — това, струва ми се, е много всекидневно.

— Да отидем в отдела за коприни — предложи госпожа Дефорж. — Нека видим най-после прехваленото им „Парижко щастие“.

Госпожа Марти за миг се поколеба. Коприните бяха скъпи, а тя се бе заклела пред мъжа си, че ще бъде благоразумна. Бяха тук вече не по-малко от час и зад нея влачеха камара от стоки; маншон и рюш за майката, чорапи за дъщерята. Накрая каза на продавача, който й показваше тъкан с две лица:

— Не, ще отскоча при коприните… Това тук не е по вкуса ми.

Продавачът взе покупките и тръгна пред дамите.

Отделът за коприни също гъмжеше от клиентки. Особено голяма бе навалицата пред вътрешната изложба, подредена от Ютен, където Муре на свой ред бе вложил умението си на аранжор. Изложбата се помещаваше в дъното на залата, около една от железните колони, поддържащи стъкления таван, и приличаше на водопад от тъкани, на кипящ поток, спускащ се отгоре и разширяващ се все повече с приближаването си към пода. На преден план падаха на струи блестящи атлазени тъкани и нежни коприни: атлази а-ла-рейн, атлази ренесанс, с техните седефени отблясъци на изворна вода; леките кристалнопрозрачни коприни — „Зеления Нил“, „Индийско небе“, „Майска роза“, „Синия Дунав“. Следваха по-плътни тъкани — атлазите „Мервейьо“, коприните „Дюшес“; те бяха с по-топли тонове и се устремяваха надолу с нарастващи вълни. А там, на пода, като в широк басейн, лежаха сред черни, бели и цветни кадифета, надиплени върху фон от атлаз или коприна, тежките везани тъкани — дамаски, брокати, украсени с бисери коприни и ламета, напомняйки с променливите си петна неподвижно езеро, където сякаш танцуваха отблясъци от небето и от околния пейзаж. Жени, бледи от въжделения, се взираха в него, като че търсеха там своето отражение. Изправени пред такъв развихрен водопад, всички те изпитваха глуха боязън да не бъдат отвлечени от пороя на подобен разкош и заедно с това усещаха непреодолимо желание да се хвърлят във водите му и в тях да погинат.

— Ето те и теб! — каза госпожа Дефорж, срещнала госпожа Бурдьоле пред един от щандовете.

— О, здравейте — отвърна тя, като стисна ръце на дамите. — Влязох само да хвърля поглед.

— Каква чудесна изложба!… Просто мечта… А ориенталския салон? Видяхте ли ориенталския салон?

— Да, да, изумително!

Но дори и сред този възторг, който решително даваше елегантния тон на деня, госпожа Бурдьоле запазваше хладнокръвието си на практична домакиня. Внимателно разглеждаше „Парижко щастие“, тъй като бе дошла тук единствено, за да се възползува от тази евтина коприна, ако действително се окажеше изгодна. И изглежда бе останала доволна, защото поиска двадесет и пет метра, възнамерявайки да ушие от нея рокля за себе си и манго за по-малката си дъщеря.

— Как? Вече си отиваш? — запита госпожа Дефорж. — Остани да обиколиш с нас още веднъж магазина.

— Не, благодаря, чакат ме у дома… Не ми се искаше да водя децата в тази навалица.

И си тръгна, предвождана от продавача, който носеше купените двадесет и пет метра коприна; той я изпрати до каса № 10, където младият Албер съвсем се бе объркал под несекващия натиск на клиентките, изискващи фактури.

Предварително отбелязал продаденото в контролната си книжка, продавачът се добра най-подир до касата и назова стоката, а касиерът, вписвайки я в регистъра, го помоли за проверка, и бележката, откъсната от книжката, бе нанизана на желязното острие, недалеч от печата, с който се нанасяше отметка за изплатена сума.

— Сто и четиридесет франка — каза Албер.

Госпожа Бурдьоле се разплати и остави адреса си — дошла бе пеша и не искаше да се обременява с пакети. Зад касата Жозеф вече загъваше покупката; пакетът, подхвърлен в подвижния кош, се спусна в отдела за доставки, където сега, като из отприщен бент, шумно се устремяваха почти всички стоки от магазина. Междувременно в отдела за коприни се стече такъв народ, че госпожа Дефорж и госпожа Марти дълго не смогваха да намерят свободен продавач. Стояха сред тълпа дами, които с часове разглеждаха и опипваха платовете, без да стигнат до някакво решение. Особено голям успех пожъна коприната „Парижко щастие“ — около нея непрестанно растеше оня порив от увлечение, оная внезапна треска, която в един ден установява модата. Всички продавачи мереха само от тази коприна; над шапките просветваше преливащият блясък на разгънатите платове, които се мяркаха по дъбовите метри, висящи на медни пръти; чуваше се свистене на ножици, режещи непрекъснато току-що раздиплената стока, сякаш не достигаха хора, за да удовлетворят ненаситните, алчно протегнати ръце на купувачките.

— Наистина не е лошо за пет франка и шестдесет — каза госпожа Дефорж, която най-после бе успяла да задържи парче коприна на края на една от масите.

Госпожа Марти и дъщеря й Валантин бяха разочаровани. Вестниците толкова я били рекламирали; надявали се да видят нещо по-хубаво, нещо по-оригинално. Междувременно Бутмон забеляза госпожа Дефорж, и възнамерявайки да удостои с ласкаво внимание очарователната жена, за чието неограничено влияние върху шефа се разказваха такива истории, се приближи към нея с обичайната си, някак грубовата любезност. Как! Нима не я обслужват? Това е непростимо! Но тя трябва да ги извини, защото всички били не на себе си от работа. И Бутмон се разтича да търси стол за нея, смеейки се с добродушен смях, в който се долавяше сластно желание, очевидно не съвсем неприятно на Анриет.

— Погледнете — пошепна Фавие на Ютен, когато зад гърба му вадеше от шкафа кутия с кадифе, — погледнете, Бутмон се готви да ви отнеме дамичката.

Ютен бе забравил госпожа Дефорж, така го бе ядосала някаква старица; задържайки го цял четвърт час, тя бе купила само метър черен сатен за корсаж. При голяма навалица редът за обслужване на клиентите не се съблюдаваше и продавачите се заемаха с тях както се случеше. Ютен отговаряше на запитванията на госпожа Бутарел, завършила обиколката си из „Дамско щастие“, където бе преседяла вече три часа; но забележката на Фавие го стресна. Нима щеше да изпусне любовницата на шефа; та нали се бе зарекъл да измъкне от нея сто су? Това би било върхът на всички беди в този тъй злополучен за него ден, защото още не бе спечелил и три франка от тия стари глупачки.

В същото време Бутмон високо повтори:

— Господа, нека някой дойде тук!

Ютен прехвърли госпожа Бутарел на свободния в този момент Робино:

— Ето, госпожо, обърнете се към помощник-завеждащия. Той ще ви отговори по-добре от мен.

А сам забърза и взе от съпровождащия дамите продавач от отдела за вълнени материи покупките на госпожа Марти. Но този ден нервното напрежение изглежда бе притъпило тънкия му усет. Обикновено от пръв поглед преценяваше ще купи ли клиентката нещо и колко. После я подчиняваше на волята си, бързаше да я изпрати, за да се заеме с друга, като й налагаше своя избор и я убеждаваше, че знае по-добре от нея от какъв плат се нуждае.

— Какъв вид коприна, госпожо? — запита Ютен най-любезно.

И преди госпожа Дефорж да отвори уста, вече продължи:

— Зная, разбирам какво ви е нужно.

Когато върху тясно ъгълче от щанда, сред куп други коприни, разгънаха топ „Парижко щастие“, госпожа Марти и дъщеря й също се приближиха. Обезпокоен Ютен, съобрази, че се избира плат за тях. Госпожа Дефорж полугласно съветваше приятелката си:

— Е, разбира се — пошепна тя, — коприна по пет франка не е като коприна по петнадесет, нито дори по десет.

— Много е мека — додаде госпожа Марти. — Страхувам се, че не е достатъчно плътна за манто.

Дочул тази забележка, продавачът се намеси. Бе прекалено вежлив, като човек, който не може да се самоизлъгва.

— Госпожо, та именно мекотата е достойнството на тази коприна. Тя никога не се мачка… Нужна ви е точно такава.

Разколебани от подобно уверение, дамите замълчаха. Те взеха коприната в ръце и отново започнаха да я разглеждат, но в този миг изведнъж почувствуваха, че някой ги докосва по раменете. Оказа се госпожа Гибал: вече цял час бродеше из магазина като на разходка и радваше очите си с гледката на струпаните на камари богатства, без да купи дори метър хасе. И тук пак взрив от приветствия и възклицания.

— Как, вие ли сте!

— Същата, само малко посмачкана.

— Действително, такава навалица, просто няма накъде да се обърнеш… А ориенталският салон?

— Възхитителен!

— Боже мой, какъв успех!… Останете, ще отидем заедно горе!

— Не, благодаря, току-що идвам оттам.

Ютен чакаше, прикрил нетърпението си под усмивка, която никога не слизате от устните му. Дълго ли още щяха да го задържат? Жените наистина никак не се стесняват, излизаше така, че те просто го ограбват. Накрая госпожа Гибал се отдалечи и, продължавайки бавната си разходка, с възхищение обхождаше и оглеждаше грандиозната изложба на коприни.

— На ваше място бих си купила готово манто — каза госпожа Дефорж, връщайки се на „Парижко щастие“ — ще ви излезе по-евтино.

— Наистина; а то иначе гарнитури, че и шев… — съгласи се госпожа Марти. — Освен това, имаш и избор.

И трите бяха станали вече. Госпожа Дефорж се обърна към Ютен:

— Бъдете добър и ни отведете в конфекцията.

Ютен бе съкрушен — не беше свикнал на такива поражения. Как! Брюнетката не купи нищо! Неговият нюх го бе излъгал! Оставяйки госпожа Марти, той се обърна към Анриет, като прибегна към всички уловки, свойствени на добрия продавач:

— А вие, госпожо, не желаете ли да видите нашите атлази, нашите кадифета?… Разполагаме с изключителни неща!…

— Благодаря, друг път — отвърна тя спокойно, като го удостои с толкова малко внимание, колкото и Миньо.

Ютен отново трябваше да вземе покупките на госпожа Марти и да тръгне пред дамите, за да ги отведе в отдела за готови дрехи. При това, за голямо свое огорчение, видя, че Робино продаде на госпожа Бутарел значителен метраж коприна. Положително бе загубил своя нюх — така не ще спечели и четири су. Под приятната вежливост в гърдите му закипя ярост на човек, когото ограбват.

— На първия етаж, госпожи — каза той, като не преставаше да се усмихва.

Но да се стигне до стълбата не беше лесно. Гъста вълна от глави изпълваше галериите и се разливаше сред залата в безбрежна река. Търговската битка се разгаряше, продавачите властвуваха над тази тълпа от жени, като ги предаваха едни на други, съревновавайки се в бързината. Настъпило бе онова следобедно време, когато прегрятата машина се движеше с чудовищен ход, увличаше клиентките във вихъра на покупките и с кръв изтръгваше от тях пари. В отдела за коприни цареше особено безумие. „Парижко щастие“ бе привлякло такава тълпа, че няколко минути Ютен не можа да пристъпи крачка напред. Анриет се задъхваше, тя вдигна очи и видя горе на стълбата Муре, който често се връщаше на своя наблюдателен пункт, откъдето се любуваше на победата. Анриет се усмихна, надявайки се, че той ще притича да я избави. Но Муре дори не я забеляза в тълпата; все още бе с Валаньоск и тържествуващ, му показваше предприятието си. Сега суматохата в магазина заглушаваше уличния шум; вече не се чуваха нито тропотът на колелата, нито ударите на затварящите се вратца на каретите; извън невъобразимата глъч на базара оставаше само смътното усещане за необятния Париж, за тази необозрима вселена, която неизменно щеше да доставя тук купувачки. В неподвижния въздух, където диханието на калорифера смекчаваше миризмата на тъканите, врявата нарастваше безспир, поглъщайки в себе си всички шумове: несекващото тътрузене на нозе, фразите, повтаряни стократно край щандовете, звънът на златото върху медната обковка на касите, обсадени от напиращи клиентки, грохота на непрекъснато падащите кошове, натоварени с пакети. Всичко се смесваше, забулено в облак ситен прах: границите между отделите изчезнаха; долу галантерията изглеждаше удавена под купища стоки; по-нататък, при бельото, слънчев лъч, проникващ през витрината откъм улица Ньов Сент Огюстен, напомняше златна стрела, забита в сняг; в отдела за ръкавици, в отдела за вълнени тъкани гъста маса от шапки и фризури преграждаше прохода към дълбочината на магазина. Даже тоалетите вече не се виждаха; изплуваха само шапките, украсени с пера или с панделки, а сред тях тук-там като черни петна се открояваха мъжки шапки; бледите лица на жените придобиваха от умората и горещината прозрачния оттенък на камелия. Най-после, пуснал в действие мощните си лакти, Ютен отвори път за дамите след него. Но когато се изкачиха по стълбата, Анриет вече не намери Муре на мястото му: той бе решил да отведе Валаньоск във водовъртежа на навалицата, за да го оглуши окончателно, а и сам изпитваше физическа потребност да се потопи в нестихващите вълни на успеха. Той вече се задъхваше, потъвайки в някакво сладостно упоение, сякаш цялото му същество се топеше в обятията на тази тълпа купувачки.

— Вляво, госпожи — произнесе Ютен вежливо, в рязък контраст с отчаянието, което го обземаше.

Горе цареше също такава блъсканица. Тя се простираше дори в отдела за декоративни тъкани, обикновено всякога спокоен. Отделите за ешарпи, за кожуси и за бельо гъмжаха от хора. Когато прекосяваха отдела за дантели, дамите отново се натъкнаха на познайници — госпожа Дьо Бов с дъщеря й Бланш, и двете отдадени в съзерцание на онова, което им показваше Делош. И Ютен отново трябваше да се спре с пакета в ръка.

— Здравейте!… Тъкмо за вас си мислех…

— Аз също. Но как да се намерим в такава тълпа!

— Великолепно, нали?

— Поразително, драга. Едва се държим на нозе.

— А купувате ли?

— О, не, само гледаме. Ще поседнем тук да си отдъхнем.

Действително графиня Дьо Бов, която в кесията си имаше стотинки, колкото само да заплати на кочияша, настояваше да извадят от кутиите всички видове дантели за едното удоволствие да ги види и докосне. Беше догадила в Делош начинаещия продавач, муден и несръчен, не намиращ сили да се противопостави на дамските капризи и злоупотребяваше с плахата му услужливост; задържаше го вече половин час, изисквайки все нови и нови неща. Щандът бе затрупан със стока: тя потапяше ръце в надигащите се вълни от гюпюри, драгоценни малински дантели, валансияни, шантили; пръстите й трепереха от наслада, някакъв чувствен възторг постепенно възпламеняваше лицето й; близо до нея Бланш, измъчвана от същата страст, бе силно побледняла, с подпухнало и увехнало лице.

А разговорът продължаваше. Готов да удари дамите, Ютен стоеше неподвижно, подчинявайки се на волята им.

— О — рече госпожа Марти, — разглеждате ешарпи и воалетки като моите.

Действително, дантелите на госпожа Марти от събота насам не даваха покой на госпожа Дьо Бов, и тя не можа да устои на изкушението, макар и само да ги докосне, щом вече оскъдицата, на която я обричаше мъжът й, не й позволяваше да ги купи. Леко поруменяла, тя обясни, че дъщеря й пожелала да види ешарпи от испанска дантела. После добави:

— Ще отидете ли в конфекцията?… Тогава, до скоро виждане. Ще се срещнем в ориенталския салон, нали?

— Добре, в ориенталския салон. Великолепно!

И те се разделиха, едва ли не примрели сред навалицата, привлечена от евтините дантели и гарнитури за рокли. Щастлив, че отново е зает с клиентки, Делош се залови да изпразва пред майката и дъщерята нови кутии. А сред купувачките, край щандовете с отмерена стъпка се разхождаше инспекторът Жув, изпъчил гърдите си, обкичени с ордени; той охраняваше скъпите и фини стоки, които уви тъй лесно се скриват в ръкав. Когато минаваше край госпожа Дьо Бов, инспекторът с учудване забеляза, че бе потопила ръце в растящите вълни от дантели, забеляза и нейната нервност.

— Вдясно, госпожи — произнесе Ютен и отново тръгна напред.

Младият човек не бе на себе си от негодувание. Не стига, че заради тях пропуска долу продажби, ами го и задържат при всеки завой в магазина! В раздразнението на Ютен се проявяваше и ненавистта на отделите за платове към конфекцията; тези отдели бяха в постоянна вражда помежду си, оспорваха си един на друг клиентки и си крадяха проценти и премии. Отделът за коприни се оказваше по-непримирим от вълнения, особено когато се наложеше да отведат в конфекцията дама, решила да си купи манто, след като преди това бе преровила всички тафти и коприни.

— Госпожице Вадон! — сърдито извика Ютен, добрал се най-после до щанда.

Но тя мина край него, без да го чуе, погълната всецяло от работата. Залата бе препълнена; върволица от жени се движеше в едно направление; задаваше се от вратата на отдела за дантели и през отсрещната врата проникваше в отдела за бельо; а в това време, в дъното на залата, разсъблечени клиентки пробваха дрехи, като се извиваха пред огледалата. Червеният мокет убиваше шума от стъпките; далечните пронизителни гласове от партера, едва достигнали тук, се превръщаха в приглушен шепот, потъвайки в задуха, наситен с възтежкия мирис на женска тълпа.

— Госпожице Прюнер! — извика Ютен.

Ала и тя не се спря и Ютен изсъска през зъби, но така, че да не го чуят.

— Проклети женища!

Ютен ненавиждаше тези свои колежки, най-вече защото, макар и уморен, често се налагаше да се изкачва на горния етаж, за да им води клиентки; вбесяваше го мисълта, че така те бъркат в джоба му. Това бе глуха борба, в която продавачките участвуваха наравно с мъжете; не по-малко уморени от тях, вечно на крака, те се превръщаха в хладни същества, не познаващи страстите; оставаше само противоположността на интересите, разгаряни от трескавата търговия.

— Нима тук няма никой? — запита Ютен.

И в същия миг забеляза Дьониз. Още от сутринта я бяха натоварили да разгъва модели, предоставяйки й само няколко съмнителни клиентки, на които така и нищо не продаде. Видял Дьониз да разчиства щанда от огромна купчина дрехи, той я позна и изтича към нея.

— Ето, госпожице, заемете се с тези дами.

И бързо мушна в ръцете й покупките на госпожа Марти, които вече отдавна му бе дотегнало да влачи. На лицето му отново заигра усмивка, но този път тя бе пълна със скрито злорадство: като опитен продавач, той разбираше, че поставя и дамите, и девойката в затруднено положение. Дьониз бе дълбоко развълнувана от неочаквано представилата й се възможност. Ютен вече втори път се появяваше пред нея, като неведом другар, като нежен брат, всякога готов незабелязано да я спаси. Очите на девойката се навлажниха от благодарност, тя го изпрати с продължителен поглед, докато той си пробиваше път с лакти, за да се добере възможно най-бързо до своя отдел.

— Бих искала манто — каза госпожа Марти.

Дьониз започна да я разпитва. Какъв вид манто? Но клиентката сама не знаеше, нямала определено желание, искала да разгледа моделите на магазина. Вече много уморена от работа и замаяна от навалицата, девойката съвсем се обърка; у Корнай, във Валон, рядко й се беше случвало да обслужва многобройна клиентела; освен това, не знаеше нито количеството на моделите, нито местата им в шкафовете. Ето защо отрупваше с въпроси дамите, а те вече губеха търпение; накрая, госпожа Орели забеляза госпожа Дефорж, чиито връзки с Муре несъмнено й бяха известни, защото побърза да я запита:

— Обслужва ли ви някой, госпожо?

— Да, госпожицата, която търси ето там — отвърна Анриет. — Но тя, струва ми се, не е много опитна; нищо не намира.

Завеждащата окончателно парализира Дьониз, като й пошепна на ухото:

— Виждате ли, нищо не умеете. Дръпнете се настрана! — И високо добави: — Госпожице Вадон, едно манто!

Тя не си отиде през цялото време, докато Маргьорит показваше модели. Продавачката разговаряше с клиентките с тон на студена вежливост, с неприятните маниери на девойка, облечена в коприна, но изпитваща, неусетно дори за самата нея, завист и злоба спрямо всички елегантни дами, с които постоянно влизаше и съприкосновение. Чула, че госпожа Марти желае нещо не по-скъпо от двеста франка, тя направи презрителна гримаса. О, госпожата би трябвало да се реши на по-голяма сума, за двеста франка е невъзможно да се намери нещо прилично. И започна да нахвърля на щанда евтини манта сякаш казвайки: „Ето колко са жалки“. Госпожа Марти не смееше да ги признае за хубави. Тя наведе глава към госпожа Дефорж и пошепна:

— Не предпочитате ли да ви обслужват мъже?… С тях е някак по-лесно.

Накрая Маргьорит донесе копринено манто, гарнирано с черен кехлибар. Сама го препоръча. Госпожа Орели повика Дьониз и каза:

— Но и вие трябва да вършите нещо… Облечете това манто.

Поразена в самото сърце, изгубила вяра да преуспее някога в тази фирма, Дьониз стоеше неподвижно, отпуснала ръце в изнемога. Нямаше съмнение, че ще я уволнят. И с това щяха да осъдят братята й на глад. Глъчката на тълпата отекваше в главата й; тя чувстваше, че се олюлява; ръцете й бяха изтръпнали от тежките наръчи дрехи, от тази физическа работа, която никога дотогава не беше вършила. Но беше длъжна да се подчинява, и тя остави госпожа Орели да нагласи мантото на нея, като на манекен.

— Стойте права — заповяда госпожа Орели.

Почти в същата минута обаче всички забравиха Дьониз. Влезе Муре с Валаньоск и Бурдонкл. Той се поклони на дамите и изслуша похвалите им за великолепната му изложба на зимни модни стоки. Особено възторжено се изказаха за ориенталския салон. Завършил обиколката си на магазина, Валаньоск бе по-скоро удивен, отколкото възхитен, тъй като в последна сметка, казваше този апатичен песимист, всичко това е не друго, а огромно количество хасе, струпано на едно място. Затова пък Бурдонкл, забравил, че е съдружник на предприятието, горещо поздрави шефа, като се стараеше да заглади впечатлението от сутрешните си съмнения и тревоги.

— Да, да, работите вървят доста добре, доволен съм — повтаряше Муре, отвръщайки с усмивка на нежните погледи на Анриет. — Но аз не желая да ви преча, госпожи.

Тук всички погледи се обърнаха към Дьониз. Тя се бе оставила в ръцете на Маргьорит, и продавачката бавно я въртеше.

— Е, какво мислите? — запита госпожа Марти Анриет.

А тя, като непогрешим законодател в модата, отсъди:

— Не е лошо, и кройката е оригинална… Само, струва ми се, не лежи добре в талията.

— О — намеси се госпожа Орели, — би трябвало да го видите на госпожата. Вие разбирате, че на госпожицата, която не блести с фигура, мантото не може да създаде нужното впечатление. Изправете се госпожице, за да го видим по-добре.

Присъствуващите се усмихнаха. Дьониз силно побледня. Беше й срамно, че я превръщат в манекен, който разглеждат така безцеремонно, подхвърляйки си при това шеги. Госпожа Дефорж, поддала се на антипатията, която й внушаваше диаметрално противоположната натура на Дьониз и подразнена от кроткото изражение на лицето й, злобно прибави:

— Разбира се, то би седяло по-добре, ако роклята на госпожицата не беше толкова развлечена.

И хвърли на Муре насмешлив поглед, като парижанка, която нелепото облекло на провинциалистите забавлява. Той долови в този влюбен поглед ласка; тържество на жена, щастлива със своята красота и умение да се облича; и като признателен любовник сметна за свой дълг също да се пошегува, въпреки благосклонното си отношение към Дьониз и скритата прелест, която с усета си на познавач на жените отгатваше в нея.

— Няма да е излишно и да се среши — пошепна той.

Това бе връх на всичко. Шефът благоволи да се усмихне и всички дами и госпожи се запревиваха от смях. Маргьорит леко изкудкудяка, играейки на благовъзпитана госпожица, която се владее. Клара изпусна клиентка, за да се кикоти до насита; дори дотичаха и продавачки от отдела за бельо, привлечени от смеховете… Колкото до дамите, те се забавляваха по-сдържано, съблюдавайки светското приличие; само величественият профил на госпожа Орели не трепна в усмивка, сякаш прекрасните буйни коси и тесните девически рамене на новата продавачка бяха опозорили отдела й. Дьониз още повече побледня; стоеше сред надсмиващите й се хора и се чувствуваше разголена, беззащитна, унищожена. В какво се бе провинила, та се нахвърляха тъй жестоко върху прекалено слабичката й фигура, върху прекалено пищните й коси? Но особено я оскърбиха насмешките на Муре и госпожа Дефорж; тя инстинктивно отгатваше връзката им и сърцето й изнемогваше от непозната болка. Колко зла е тази дама, щом може така да се държи с бедна девойка, не проронила нито дума; а Муре извикваше у Дьониз такъв ужас, че в нея заглъхнаха всички, останали чувства, които дори не проумяваше. Съзнавайки своята изоставеност, оскърбена в съкровения си женски свян, възмутена от грубата несправедливост, тя всячески се стараеше да сподави риданията, които я задушаваха.

— Наистина, нека утре се среши; така е неприлично — повтори на госпожа Орели ужасният Бурдонкл; той още с пристигането й бе намразил Дьониз, преизпълнен с презрение към немощната фигурка на момичето.

Завеждащата се приближи най-сетне към нея и като смъкна от раменете й мантото, шепнешком каза:

— Прекрасно начало, госпожице! Наистина, ако сте искали да ни покажете на какво сте способни… по-глупаво човек не би могъл да се представи.

Страхувайки се да не бликнат сълзите й, Дьониз побърза да се върне към купчината дрехи, която трябваше да пренесе и подреди на един от щандовете. Там поне никой не се занимаваше с нея, а и умората й пречеше да мисли.

Но тук ненадейно видя до себе си продавачката от отдела за хасета, която сутринта се бе застъпила за нея. Проследила цялата сцена, девойката й пошепна на ухото:

— Горкичката, не бъдете така чувствителна. Преглътнете обидата, иначе ще ви причиняват още много други… От Шартр съм, казвам се Полин Кюньо; родителите ми там са мелничари… Е, добре. Мене също щяха да ме изядат още в първите дни, ако се бях поддала. Хайде, смелост! Дайте ръка; когато поискате, ще си поприказваме от все сърце.

Тази протегната ръка още повече смути Дьониз. Тя крадешком я стисна и побърза да вдигне тежкия товар от манта, опасявайки се да не си навлече гнева на колежките, ако узнаят, че си е намерила приятелка.

Междувременно госпожа Орели надяна мантото на раменете на госпожа Марти, и тозчас се понесоха възклицания: „О, прекрасно! Възхитително! Съвсем иначе изглежда!“ Госпожа Дефорж заяви, че по-хубаво не може и да се желае. Муре се сбогува и си отиде, а Валаньоск, забелязал в отдела за дантели госпожа Дьо Бов и дъщеря й, се отправи натам и предложи ръка на графинята. Застанала пред една от касите на мецанина, Маргьорит вече изчисляваше множеството покупки на госпожа Марти, която се разплати и поиска да отнесат пакета в каретата й. Госпожа Дефорж намери своя на каса № 10. После дамите отново се срещнаха в ориенталския салон, и накрая напуснаха магазина, изказвайки за кой ли път възторжени похвали. Дори госпожа Гибал се намираше в състояние на небивал екстаз.

— Чудесно!… Изумително! Струва ти се, че си някъде на Изток!

— Нали, същински харем! И не е скъпо!

— А смирненските килими! Ах, смирненските килими! Какви тонове, каква нежност!

— А кюрдистанският! Какво ще кажете? Напълно в стила на Дьолакроа!

Тълпата бавно редееше. Ударите на камбанката през интервал от час бяха отзвънили вече двете първи вечерни смени; сега се подготвяха масите за третата и в постепенно изпразващите се отдели тук-там се виждаха закъснели клиентки, които в неистовото си увлечение забравяха за времето. Отвън долиташе само тропотът от колелата на последните карети. В сгъстения тътен на Париж се дочуваше хъркане на преял чревоугодник, смилащ хасета и платове, коприни и дантели, с каквито го тъпчеха от ранно утро. Вътре, под трепкащите пламъчета на газовите лампи, които искряха в сумрака, осветявайки последните спазми на разпродажбата, магазинът представляваше своеобразно бойно поле, още топло от сечта на тъканите. Обезсилени, измъчени, продавачите си отдъхваха сред опустошените маси и щандове, сякаш пометени от бесен ураган. И галериите на партера, където безредно бяха струпани столове, човек можеше да се промъкне само с усилие, а в отдела за ръкавици трябваше да прескача цяла барикада от кутии, нахвърляни около Миньо; във вълнения отдел бе немислимо да се проникне: тук Лиенар дремеше над море от тъкани, сред които стърчаха наполовина порутени купчини напомнящи развалини на къщи, отнесени от придошла река; а по-нататък, в отдела за бельо, подът сякаш бе обсипан със сняг; салфетките образуваха истинска ледена планина обкръжена от леките снежинки на носните кърпи. Такъв погром се наблюдаваше и в отделите на мецанина; на пода подобно на войнишки шинели, захвърлени пред боя се валяха камари кожени палта и купища готови дрехи; дантели и долно бельо, разгънати, смачкани, запокитени хаотично, навеждаха на мисълта за жени, съблекли се тук в пристъп на безумна похот. А в подземните помещения на магазина, в отдела за доставки, работата все още кипеше с пълна пара; отделът бе затрупан с пакети и фургоните не смогваха да ги разнасят по адресите. Това бе последното сътресение на прегрятата машина. Клиентите с особено настървение се бяха нахвърлили на коприната и опустошили всички рафтове; сега в отдела можеше да се разхождаш свободно, залата бе празна, целият огромен запас от „Парижко щастие“ бе накълцан и отнесен, като изяден от скакалци. А сред пустеещите зали Ютен и Фавие прелистваха контролните си книжки и, задъхани от току-що завършеното сражение, пресмятаха своите проценти. Фавие бе спечелил петнадесет франка, Ютен — тринадесет; този ден решително не му вървеше и това го вбесяваше. В очите на продавачите искреше страст за печалба: всички в магазина бяха погълнати от равносметки и изгаряха от същата треска, в атмосферата на груба веселост, както бива нощем след кървави схватки.

— Е, Бурдонкл — извика Муре, — все още ли се страхувате?

Той отново стоеше на любимия си пост, горе, до перилото на стълбата и се усмихваше като победител, загледан в ширналия се пред него океан от нарязани тъкани. Неговите сутрешни тревоги, минутите на непростима слабост, за които никой никога нямаше да узнае, пораждаха в душата остра нужда от триумф. И тъй, сражението бе спечелено, дребната търговия в квартала направена на пух и прах, барон Хартман, с неговите милиони и землени участъци, окончателно победен. И докато наблюдаваше как приведените над ведомостите касиери събират дългите цифрени колонки и слушаше лекото подрънкване на златото в медните танури, вече виждаше „Дамско щастие“ безкрайно разраснал, разширил своите зали и изтеглил галериите си до самата улица Десети Декември.

— Убедихте ли се сега, че магазинът е твърде малък? — продължи той. — Можеше да продадем двойно повече.

Бурдонкл се примири, впрочем, той бе щастлив, че опасенията му не се оправдаха. Но едно неочаквано зрелище внезапно изтръгна и двамата от мислите им. Всяка вечер Лом, главният касиер на магазина, събираше фактурите от всички каси, и, изчислил общата сума, забождаше на желязното острие листа с дневния отчет; после отнасяше целия приход горе в централната каса в портфейл или в торбички, в зависимост от наличността. Този ден преобладаваха монетите; той бавно се изкачи по стълбата, понесъл три огромни торби. Дясната му ръка бе ампутирана до лакътя, ето защо притискаше към гърдите си торбичките с лявата ръка, поддържайки ги с брадичката. Тежкото му дишане се чуваше отдалече; изнемогващ под товара и величествен, той мина край изпълнените с почитание служители.

— Колко, Лом? — запита Муре.

Касиерът отвърна:

— Осемдесет хиляди седемстотин четиридесет и два франка и десет сантима!

Радостно възбуждение се понесе из „Дамско щастие“. Цифрата пробягна от уста на уста. Това бе най-крупната сума, осъществявана някога в един ден от магазин за модни стоки.

Вечерта, когато се прибираше горе, за да си легне, Дьониз бе принудена да се опира в стената на тесния коридор под цинковия покрив. Едва затворила вратата на своята килия, тя се отпусна на леглото, тъй непоносимо я боляха краката! После дълго гледа с невиждащи очи тоалетната масичка, шкафа, цялата тази нищета на мебелирана стая. И така, съдено й бе да живее тук, а първият ден се беше оказал тъй ужасен, тъй безкраен! Никога не би намерила сили да изживее такъв ден отново. После забеляза, че е облечена в копринена рокля; тази униформа я потискаше; и тя разтвори сандъчето си, почувствала детинско желание да надене старата си вълнена рокличка. Но когато облече жалката си дрешка, дълбоко вълнение я задави и риданията, потискани от сутринта, внезапно се изляха в поток от горещи сълзи, тя зарови глава в леглото и мислейки за братята си, заплака; плачеше безспир, останала без сили да се съблече, пияна от умора и от скръб.

V

На следващия ден Дьониз току-що бе слязла в отдела, когато госпожа Орели сухо й каза:

— Госпожице, викат ви в дирекцията.

Девойката завари Муре сам в големия кабинет, тапициран със зелен рипс. Беше си спомнил за „рошавата“, както я наричаше Бурдонкл; и макар да се отвращаваше от ролята на жандарм, реши да извика Дьониз, за да я посмъмри, ако отново се появи облечена като провинциалистка. Вчера, макар и обърнал разговора на шега, самолюбието му бе засегнато от забележката на господа Дефорж, която се присмя над външния вид на една от продавачките му. И сега в него се бе появило някакво смътно чувство, някаква смесица от симпатия и гняв.

— Госпожице — започна той — приехме ви от уважение към вашия чичо и вие не трябва да ни поставяте в печалната необходимост да…

Но тук замълча. Пред него, от другата страна на бюрото стоеше Дьониз — сериозна и бледа. Копринената рокля не изглеждаше вече прекалено голяма за нея — тя красиво открояваше изящната й снага, очертавайки чистите линии на девствените рамене; наистина, косите, прибрани в дебели плитки, и сега стърчаха на всички страни, но поне бе сторила всичко възможно да ги укроти. Заспала облечена, с още разплакани очи, девойката се бе събудила в четири часа сутринта и се засрами от своята нервна криза.

Тутакси се залови да поправи роклята и прекара цял час пред тясното огледало с гребена в ръка; но въпреки старанията си, така и не можа да ги среши, както би желала.

— Ах, слава богу! — пошепна Муре. — Тази сутрин видът ви е по-приличен… Само тези дяволски къдрици!…

Той стана, приближи се към нея и поправи прическата й със същия непринуден жест, както госпожа Орели вечерта.

— Скрийте къдрицата зад ухото — ето така… Кокът ви е прекалено висок!

Дьониз не отваряше уста — позволяваше да я гласят. Независимо от клетвата й да бъде мъжествена, цялата бе изстинала когато влезе в кабинета; беше уверена, че я викат, за да й съобщят за уволнението й. Дори явното разположете на Муре не я успокои; все още се боеше от шефа и изпитваше неудобство в присъствието му, макар да си обясняваше това свое състояние с естественото смущение пред могъщия човек, от когото зависеше съдбата й. Муре забеляза, че цялата трепери от съприкосновението на ръката му и съжали, че така снизходително се отнася към нея, тъй като повече от всичко се боеше да не загуби авторитета си.

— Изобщо, госпожице — продължи той, като отново отиде зад бюрото, отделящо го от Дьониз, — старайте се да поддържате външността си. Вече не сте във Валон, наблюдавайте нашите парижанки… Името на чичо ви бе достатъчно, за да ви отвори вратите на тази фирма, и ми се иска да вярвам, че ще оправдаете нашите надежди. Бедата обаче е в това, че никой тук не споделя моите очаквания. Ще си вземете бележка от това, нали? Оправдайте доверието ми.

Той се обръщаше към нея като към дете и проявяваше повече съжаление, отколкото доброта; но присъщият му интерес към всяка проява на женственост се пробуди в него от съприкосновението със съблазнителната жена, която чувстваше, че се ражда в тази жалка и несръчна девойка. А тя докато той я напътствуваше, забеляза портрета на госпожа Едуен, чието красиво и правилно лице сдържано се усмихваше от златната рамка, и отново усети хладни тръпки, въпреки насърчителните думи на шефа. Това бе същата оная дама, която, както се говореше в квартала, Муре убил, за да въздигне върху кръвта й търговската си къща.

Муре продължи да говори.

— Можете да си отидете — каза най-после той, вече седнал и отново взел перото.

Тя излезе и в коридора въздъхна с дълбоко облекчение.

От този ден нататък Дьониз показа несломимо мъжество. Независимо от нервните кризи, разумът вземаше връх в нея, повелявайки и да понася храбро своята безпомощност и самота и с радост да изпълнява задълженията си. Тя крачеше безшумно, право към целта, надмогвайки препятствията; и вършеше това просто и естествено, защото тази непобедима мекота бе същността на натурата й.

Отначало трябваше да преодолява страшната умора от работата в отдела. Пакетите с дрехи дотолкова омаломощаваха ръцете й, че първите шест седмици стенеше през нощта, когато й се случеше да се обърне в леглото: боляха я раменете, цялата беше схваната. Но още повече страдаше от обувките, груби обувки, донесени от Валон, които поради липса на средства, не можеше да замени с по-леки. Дьониз бе на крака, от сутрин до вечер; мъмреха я когато за минутка се облегнеше на стената; нозете й, малки девичи нозе, се подуха, като да бяха стегнати в пранги; ходилата й горяха, петите се покриха с пришки, а обелената кожа прилепваше към чорапите. Дьониз изобщо не се чувствуваше добре; цялото тяло я болеше от преумора, а неочакваните циклични отклонения придаваха на кожата й мъртвешка бледност. Но макар крехка и слаба на вид, тя устоя, докато мнозина други продавачки, засегнати от професионални заболявания, бяха принудени да напуснат магазина. Готовността да страда, упоритата решимост да бъде твърда поддържаха духа й, и тя продължаваше да се усмихва и стоеше права дори когато бе готова да рухне, изчерпала сетни силя, изнемогвайки от работа, която би сломила мъже.

Освен това Дьониз се измъчваше от съзнанието, че целият отдел е настроен срещу нея. Към физическите страдания се прибавяше глухата вражда на колегите й. Два месеца търпение и кротост не ги бяха обезоръжили. Сарказмите, жестоките клевети, всеобщото пренебрежение я раняваха в самото сърце, а тя така жадуваше за ласки! Дълго се бяха надсмивали над злополучното й начало в службата; думи като „налъм“, „дървена глава“ я застигаха от всички страни; ако продавачката изпуснеше клиентка, подхвърляха й, че трябва да я изпратят във Валон; накратко Дьониз стана изкупителна жертва за своите колеги. А когато постепенно се утвърди като забележителна продавачка, с много верен усет за механизма на голямата търговска фирма, това удиви всички и породи в тях негодувание; именно от това време госпожиците се наговориха да не й оставят нито една сериозна клиентка. Маргьорит и Клара я преследваха с инстинктивна ненавист и още по-здраво се сплотиха, за да не бъдат унищожени от тази дебютантка, от която се опасяваха, въпреки престореното им презрение. Колкото до госпожа Орели, тя се дразнеше от гордата сдържаност на девойката, преизпълнена с онова чувство на самосъзнание, което не й позволяваше ласкателства; затова не пресичаше злобните нападки на своите любимки и приближени, обкръжили я с верноподаническо умиление, от което се нуждаеше нейната властна натура. Помощник-завеждащата, госпожа Фредерик, известно време изглежда не участвуваше в заговора, но това можеше да се обясни с обикновено нехайство, защото се показа не по малко жестока от другите, когато разбра какви неприятности може да й причини дружелюбното отношение към Дьониз. От този момент Дьониз се оказа съвсем сама; всички се нахвърлиха яростно върху „рошавата“ и девойката живееше в атмосфера на ежечасна борба, призовавайки цялото свое мъжество, за да се задържи в отдела.

Такъв бе сега нейният живот. Трябваше да се усмихва, да бъде внимателна и любезна, да надява копринената рокля, която не й принадлежеше, когато всъщност едва стоеше на крака от умора, недохранена, оскърбявана и под постоянната угроза от безусловно уволнение. Тясната стаичка бе единственото убежище, единственото място, където можеше на воля да си поплаче, когато бе страдала много през деня. Но от цинковия покрив, побелял от декемврийския сняг, духаше леден студ; в леглото Дьониз трябваше да се свива на кълбо, да нахвърля върху себе си всички дрехи; дори да плаче можеше само под одеялото, за да не се напука лицето й от студа. Муре повече не разговаряше с нея. Когато в служебно време срещнеше суровия поглед на Бурдонкл, тя се разтреперваше — чувстваше в него изконния враг, който не би й простил и най-малката грешка. Сред тази обща враждебност я учудваше странното разположение на инспектора Жув; когато я срещнеше някъде встрани, усмихваше й се и всякога й подхвърляше ласкава дума; два пъти й помогна да избегне мъмрене, а тя, по-скоро смутена, отколкото трогната от подобна защита, даже не му благодари.

Веднъж, след вечеря, когато продавачките подреждаха шкафовете, Жозеф предупреди Дьониз, че някакъв млад мъж я чака долу. Тя слезе, крайно обезпокоена.

— Я виж ти — каза Клара, — рошавата си намерила любовник.

— Трябва да е съвсем загубен, за да тръгне с такава — отвърна Маргьорит.

Долу, на входа, Дьониз видя брат си Жан. Тя категорично му беше забранила да се явява в магазина, тъй като това правеше много лошо впечатление. Но не се реши да го смъмри, толкова я изненада видът му; той сякаш не бе на себе си, гологлав, задъхан, пробягал целия път от предградието Тампл до магазина.

— Имаш ли десет франка? — измънка младежът. — Дай ми десет франка, иначе съм изгубен.

Това голямо дете, с руси разпилени коси, с красиво, девиче лице така забавно изрече тази мелодраматична фраза, че сестра му би се усмихнала, ако молбата за пари не я поставяше в крайно затруднение.

— Как! Десет франка? — прошепна тя. — Какво, се е случило?

Той поруменя и обясни, че бил срещнал сестрата на един от другарите си. Дьониз го накара да замълчи; тя самата се смути и не желаеше повече нищо да слуша. Вече два пъти по този начин бе прибягвал към нея за пари; но първият път ставаше дума за двадесет и пет су, а следващият — за тридесет. Той постоянно се оплиташе в някакви истории с жени.

— Не мога да ти дам десет франка — възрази Дьониз. — Още не съм заплатила издръжката на Пепе, а парите ми са разчетени. Едва ще остане с какво да си купя ботинки, от които много се нуждая… Не си разумен, Жан. Това е много лошо.

— В такъв случай съм изгубен — повтори той с трагичен жест. — Чуй, мила сестричке: тя е висока брюнетка… влязохме в кафене с брат й… Не подозирах, че консумацията…

Дьониз отново го прекъсна, но тъй като в очите на милия немирник напираха сълзи, извади от портмонето си десетфранкова монета и я пъхна в ръката му. И той тозчас се развесели.

— Така си и знаех… Но честна дума, никога повече! Не съм такъв непоправим нехранимайко…

И като я разцелува по двете бузи като луд побягна обратно. Служителите в магазина останаха смаяни.

Тази нощ Дьониз спа зле. Откакто бе постъпила, в „Дамско щастие“, грижата за пари не й даваше покой. Все още работеше за храна и квартира, тоест без определено възнаграждение; а тъй като госпожиците в отдела й отнемаха надеждните клиентки, смогваше най-много да заплати пансиона на Пепе благодарение на незначителните купувачки, които й предоставяха. Живееше в невъобразима нищета — нищета в копринена рокля. Често й се случваше да будува цяла нощ, за да попрегледа бельото си, закърпвайки окъсаните си ризи, превърнали се в дантела; сама поставяше подметки на обувките си, при това не по-лошо от който и да е обущар, и дори се переше в умивалника. Но старата вълнена рокля й създаваше особени грижи; друга нямаше, затова бе принудена да я облича всяка вечер, когато събличаше копринената униформа: и жалката рокличка се износваше с ужасяваща бързина; най-малкото петно по нея я караше да изтръпва, най-малката дупчица се оказваше катастрофална. Дьониз не притежаваше никакви спестявания, нито дори грош, за да си набави макар и само ония дреболии, които са необходими на всяка жена; и се наложи да чака цели две седмици, за да възобнови запаса си от игли и конци. Ето защо за нея бе истинско разорение, когато Жан неочаквано се появяваше и със своите любовни истории разстройваше бюджета й. Всяка монета от двадесет су, която той отнасяше, дълбаеше пропаст. А да намери на следващия ден тези десет франка, не можеше и да се мисли. До зори я измъчваха кошмари — привиждаше й се, че Пепе е изхвърлен на улицата, а самата тя кърти с безчувствените си пръсти плочи от паважа, за да търси под тях пари.

На следващия ден Дьониз трябваше да се усмихва и да играе ролята на благовъзпитана девойка. В техния отдел идваха познати клиентки и госпожа Орели няколко пъти я повика, за да облече новите манта и покаже откъм хубавата им страна последните модели. И докато се извиваше с превзета грациозност, предписвана от модните журнали, Дьониз мислеше за четиридесетте франка, които бе обещала да заплати вечерта за пансиона на Пепе. Би отложила с още месец покупката на ботинки; но дори ако прибавеше, към останалите й тридесет франка ония четири, които су по су бе спестила, щеше да разполага само с тридесет и четири; по какъв начин можеше да намери още шест, за да допълни сумата? Сърцето й изнемогваше от непоносима тревога.

— Обърнете внимание, колко е свободно в раменете — казваше госпожа Орели. — Много изящно и много удобно… Госпожицата дори може да си скръсти ръцете…

— О, чудесно — подхващаше Дьониз, стараейки се да запази любезен вид. — Просто не го чувствам… Ще останете много доволна, госпожо.

Сега се упрекваше, че миналата неделя бе извела Пепе на разходка по Шан-з-Елизе. Бедното дете тъй рядко излизаше с нея! Но трябваше да му купи медена питка и лопатка, а после да отидат и в детския театър, и не усети как изразходва двадесет и девет су. Жан дотолкова бе погълнат от безразсъдните си истории, че съвсем не мислеше за малкия. И всичко се стоварваше върху плещите й.

— Но щом не се харесва на госпожата… — продължаваше завеждащата. — Госпожице, облечете жакета, нека госпожата сама прецени.

И Дьониз, надянала жакета, пристъпвайки ситно назад-напред, казваше:

— Този е по-топъл… Най-новият модел.

Така до вечерта, скривайки под професионалната вежливост страданията си, Дьониз с тревога се питаше как да намери пари. Госпожиците, претрупани с работа, й отстъпиха една добра клиентка, но бе още само вторник, а до получаване на процентите предстояха цели четири дни. След обяд реши да отложи за следващия ден посещението си у госпожа Гра. Ще се извини, ще каже, че са я задържали, а дотогава, може би, ще смогне да събере тези шест франка.

Дьониз избягваше и най-дребните разходи и ето защо се прибираше в стаята си много рано. Какво да прави по улиците без грош в джоба? Освен това бе саможива и все още се боеше от големия град; до това време познаваше само улиците в непосредствено съседство с магазина. Когато понякога си позволяваше да се разходи до Пале Роаял, за да подиша свеж въздух, връщаше се бързо, затваряше се в стаичката си и се залавяше с шиене или пране. В коридора, който се простираше по цялата дължина на зданието, цареше казармена безцеремонност: из него често сновяха полуоблечени девойки; в сплетни и във вадене на показ неща от лично естество тук се изливаше цялата дребнава злоба на жените, прахосващи сили в безкрайни свади и помирения. Впрочем, денем им бе забранено да се качват горе, ето защо продавачките само нощуваха там: прибираха се вечер, в последната минута, и се измъкваха сутрин, още сънливи, наплискали набързо лицето си, и това внезапно появяващо се и внезапно изчезващо, сякаш отнесено от вятъра, профучаващо по коридора, множество жени, уморени от тринадесетчасова работа, която ги хвърляше в леглото бездиханни, окончателно превръщаха мансардите в хан, където непрестанно се появяват и отминават мрачни и изнурени пътешественици. Дьониз нямаше приятелки. От всички госпожици само една — Полин Кюньо — се отнасяше внимателно към нея; но тъй като отделите за конфекция и за бельо, разположени един до друг, се намираха в открита война, приятелството между двете продавачки по необходимост се ограничаваше в няколко думи, подхвърляни изрядко и мимоходом. Наистина Полин бе съседка на Дьониз и заемаше стаята вдясно от нейната, но тя изчезваше веднага след вечеря и се връщаше не по-рано от единадесет часа, така че Дьониз я чуваше само как се приготвя да спи и никога не се срещаше с нея извън работните часове.

Тази нощ Дьониз отново се подчини на необходимостта да се превърне в обущар. Въртеше в ръце обувките си, оглеждаше ги от всички страни и се питаше ще може ли да ги носи до края на месеца. Най-сетне започна да пришива с дебела игла подметките, които заплашваха да паднат. А в това време якичката и наръкавниците й киснеха в легена със сапунена вода.

Всяка вечер до нея достигаха все същите звуци: госпожиците се завръщаха една след друга и Дьониз чуваше шепота, смеха, а понякога и приглушените им кавги. После започваха да скърцат кревати, разнасяха се прозевки, и стаите потъваха в тежък сън. Съседката й отляво често говореше високо насън, което отначало я плашеше. Може би и други по нейния пример бодърствуваха, заети с кърпене, макар то да бе забранено, но очевидно вършеха това с такава предпазливост, както и Дьониз; стараеха се да се движат безшумно, бавно, да избягват и най-лекото почукване, за да не нарушат трепетната тишина.

В единадесет часа и десет минути шум от нечии стъпки я накара да вдигне глава. Още една закъсняла госпожица! Дочула скърцане от отваряне на съседната врата, Дьониз разбра, че е Полин. Но в следващия миг остана смаяна: продавачката от отдела за бельо тихичко се върна и почука при нея.

— По-скоро, аз съм!

На продавачките бе забранено да си гостуват в стаите. И Дьониз побърза да отключи вратата, за да не бъде изненадана приятелката й от госпожа Кабен, натоварена да следи за съблюдаването на правилника.

— А тя там ли е? — запита Дьониз, като заключи вратата.

— Коя? Госпожа Кабен ли? — каза Полин. — О, от нея аз не се боя. Достатъчни са сто су и всичко е в ред.

После добави:

— Отдавна ми се искаше да си поприказвам с вас. Долу това е невъзможно. А тази вечер на масата ми се сторихте тъй тъжна…

Трогната от вниманието на Полин, Дьониз й благодари и й предложи да седне. Но бе толкова смутена от това неочаквано посещение, че не успя да постави на пода обувката, която кърпеше, и Полин я видя. Тя поклати глава, огледа се наоколо и забеляза в легена якичката и наръкавниците.

— Бедната, така си и мислех — рече Полин. — Аз също минах през това. На първо време, когато пристигнах от Шартр и моят баща не ми изпращаше нито грош, колко пъти трябваше да си препирам ризите! Да, да, и ризите си трябваше да пера! Имах само две, и едната постоянно накисната.

Тя седна, задъхана след бързия вървеж. От широкото й лице, с малки живи очи и големи меки устни, лъхаше доброта, въпреки грубите черти. И без преход, изведнъж разказа на Дьониз историята на своя живот; разказа й за детството си, протекло край мелницата, за баща си, който се бил разорил при съдебен процес и я изпратил в Париж да си дири късмета с двадесет франка в джоба; после за своята служба, отначало в един от магазините на Батиньол, после в „Дамско щастие“, за ужасното начало, изпълнено с обиди и лишения; и накрая за своя сегашен живот, и за това как си докарва по двеста франка на месец, какви удоволствия си позволява. Непретенциозни бижута — брошка и часовникова верижка блестяха върху тъмносинята й сукнена рокля, кокетно пристегнати в кръста; и тя се усмихваше изпод кадифената си шапчица украсена с голямо сиво перо.

На Дьониз й стана срамно заради обувката. Изчерви се силно и измънка нещо за свое оправдание.

— Но това и с мен се е случвало! — повтори Пелин: — Аз съм по-голяма от вас — започнах двадесет и седмата година, макар и да не изглеждам на толкова… Разкажете нещо за себе си.

И Дьониз не устоя на това приятелство, предложено така чистосърдечно. По фуста, със стар шал на раменете, тя приседна до наконтената Полин и между тях започна дълъг разговор. В стаята човек можете да замръзне; студът сякаш се стичаше по стените на мансардата, гола като затвор; но увлечени в откровения, девойките не забелязаха как пръстите им вкочанясват. Дьониз се разприказва, говори за Жан и Пепе, призна колко я измъчва грижата за пари, а това неусетно доведе до разговор за продавачките в конфекцията. Полин ядосано забеляза:

— Ах, калпазанки! Ако се държаха другарски, бихте могли да си докарвате повече от сто франка.

— Всички ме ненавиждат, а аз дори не зная защо — каза Дьониз, заливайки се в сълзи. — А и господин Бурдонкл непрекъснато ме следи, за да ме улови в грешка, като че ли му преча… И само дядо Жув…

Полин я прекъсна.

— Тази стара маймуна, инспекторът! Ах, драга моя, не му вярвайте… Знаете мъжете с такива големи носове… Напразно се перчи той с ордените си, за него разказват такава история, случила се у нас, в отдела за бельо!… Но какво дете сте вие, може ли да се съсипвате така! Нещастие е да бъде човек тъй чувствителен! Дявол да го вземе, та това, което става с вас, става с всички: те просто ви карат да платите неизбежната встъпителна дан.

Тя улови Дьониз за ръцете и в сърдечен порив я прегърна. Паричният въпрос бил по-сложен. Разбира се, че бедна девойка не е в състояние да поддържа двама братя, да плаща пансиона на малкия и да угощава любовниците на големия, когато и се падат само трохите, подхвърляни от други; защото по всичко изглежда, че ще я причислят на заплата не по-рано от март след приемане на годишния отчет.

— Слушайте, така вие няма да издържите дълго — каза Полин. — На ваше място бих…

Но тук до тях достигна лек шум от коридора и тя млъкна.

— Това вероятно е Маргьорит, за която се говори, че нощем се разхожда по риза и подслушва, какво става у другите.

Полин наостри уши и, без да пусне ръцете на приятелката си, мълчаливо я погледна. После продължи много тихо, стараейки се да говори меко и убедително:

— На ваше място, бих си намерила някого.

— Как така някого? — прошепна Дьониз в недоумение.

Но когато разбра, отдръпна ръцете си смаяна. Този съвет я плашеше като нова мисъл, която никога преди това не беше минавала през ума й и изгодата от която не виждаше…

— О, не — отвърна тя просто.

— Тогава — продължи Полин, — няма да се оправите, от мен да го знаете!… Смятайте: четиридесет франка за малкия и сто су от време на време за големия; освен това не можете постоянно да бъдете облечена като просякиня и да носите обувки, на които нашите момичетата се смеят; ами така де, тези обувки ви съсипват краката… Намерете си някого, ще ви бъде много по-леко.

— Не — повтори Дьониз.

— Не сте разумна… Неизбежно е, драга, и е тъй естествено! Всички сме минали оттам. Аз например, също работех без заплата, като вас. Нито грош. Разбира се, хранеха ме, предоставяха ми легло; но нали трябва да се обличаш, а и изобщо не може да стоиш без стотинка между четири стени и да зяпаш мухите… И ето как се стига до това…

И тя заговори за първия си любовник, някакъв писар при нотариуса; запознала се с него, когато се разхождала в Мьодонската гора. После тръгнала с пощенски чиновник. А сега, от есента насам, се срещала с продавач от „Бон Марше“, висок, много мил млад човек, с когото прекарвала цялото си свободно време. Била честна девойка и се възмущавала от истории за момичета, които се отдавали на първия срещнат.

— Съветвам ви така съвсем не за да ви тласна по лош път — живо продължи тя. — Самата аз не бих искала да ме виждат с вашата Клара и да си мислят, че развратнича като нея. Но когато си живееш мирно само с един, тук вече няма в какво да се упрекваш… На вас това грозно ли ви се струва?

— Не — отвърна Дьониз, — но не е за мен и толкоз.

Отново настъпи мълчание. В малката ледена стая двете се усмихваха една на друга, развълнувани от тихия разговор.

— И после, първо трябва да почувствуваш разположение към човека — продължи Дьониз, леко поруменяла.

Тази забележка удиви Полин, но накрая тя се засмя и като прегърна отново приятелката си, каза:

— Ех, драга моя, случва се и така — срещнеш човек и веднага ти хареса. Каква сте смешна! Никой няма да ви насилва… И тъй, искате ли Боже да ни отведе в неделя извън града? Ще дойде с някого от приятелите си.

— Не — повтори Дьониз с кроткото си упорство.

Полин повече не настоя. Всеки бил свободен да постъпва както намери за добре. Думите й били подсказани от доброта — тя искрено страдала, виждайки приятелката си нещастна. И тъй като наближаваше полунощ, Полин стана, за да си тръгне. Но преди да излезе, застави Дьониз да приеме от нея шестте франка, които не й достигаха, и я помоли да не се безпокои и да не ги връща, докато не започне да печели повече.

— А сега — добави Полин, — угасете свещта, за да не видят коя врата се отваря… После ще си я запалите.

Вече в тъмното, те още веднъж си стиснаха ръцете. Полин тихичко се изплъзна и, само леко прошумоля с полата си, неусетно се прибра, без да смути съня на разбитите от умора жени в другите стаи.

Преди да си легне, Дьониз дозакърпи обувката си и изпра накиснатите дрешки. Настъпи нощ, студът стана още по-рязък, но тя не го чувствуваше: твърде много я бе развълнувал разговорът с Полин. Не че бе възмутена: намираше за естествено хората да подреждат живота си, както смятат за нужно, когато са сами и свободни. Никога не беше робувала на предразсъдъци, и ако водеше живот на честна девойка, то бе само защото се подчиняваше на разума и на здравата си натура. Към един часа след полунощ най-сетне си легна. Не, тя в никого не бе влюбена. Тогава защо да нарушава спокойствието си и да се отрича от майчинската всеотдайност, с която се бе посветила на братята си? Но сънят бягаше от очите й; хладни тръпки пъплеха към тила й и в безсъницата, пред затворените й очи преминаваха неясни образи, които изчезваха в мрака.

От този ден Дьониз започна да се интересува от любовните истории на колежките си в отдела. Вън от часовете на напрегната работа, девойките живееха в постоянни мечти за мъже. Сплетните нямаха край; неделните приключения занимаваха продавачките в продължение на цялата седмица. Клара бе предмет на всеобщо негодувание: говореше се, че била държанка едновременно на трима, без да се смята цяла една върволица от случайни любовници; тя се стараеше да работи възможно най-малко, презирайки парите, които получаваше в магазина, тъй като печелеше къде-къде повече вън, при това по много по-приятен начин, но продължаваше да служи само за да прикрие своя начин на живот от семейството си. Живееше в постоянен страх от баща си, който заплашваше да дойде в Париж и да счупи ръцете и краката й с дървените си обуща. Маргьорит, обратно, се държеше прилично, в магазина не знаеха да има любовник; това бе наистина невероятно, на всички бе известно миналото й, раждането, което бе дошла да скрие в Париж; как е могла да има дете при такова целомъдрие? Някои казваха, че било просто случайност, а сега, Маргьорит се пазела за някакъв братовчед в Гренобъл. Госпожиците злословеха дори по адрес на госпожа Фредерик и й приписваха интимни отношения с важни особи, а истината бе, че никой нищо не знаеше за сърдечните й истории; вечерта намусената вдовица изчезваше някъде със загрижен вид и на никого не бе известно за къде бърза така. Що се отнася до увлеченията на госпожа Орели, до мнимата й ненаситност на покорни младежи, несъмнено всичко беше иронична измислица на недоволни продавачки. Може би завеждащата бе изпитвала някога нещо повече от майчинска любов към едного от приятелите на сина си, но сега заемаше в магазина за модни стоки положение на сериозна жена, която подобни глупости повече не занимаваха. На всеки десет девойки девет имаха любовници, затова вечер до входа на магазина се събираше тълпа от чакащи; на площад Гайон и по улиците Мишодиер и Ньов Сент Огюстен заставаха като караул множество мъже, поглеждаше изкосо към вратата; и когато продавачките започваха да излизат, всеки пристъпваше към възлюбената си, улавяше я под ръка и двойките изчезваха, разговаряйки със свойствената на съпрузи фамилиарност.

Но повече от всичко Дьониз се смущаваше от това че неочаквано бе разкрила тайната на Коломбан. По всяко време на деня тя го виждаше на противоположната страна на улицата, на прага на „Стария Елбьоф“; той стоеше там и не изпускаше от очи девойките от конфекцията. Когато забеляза, че Дьониз го следи, изчерви се и обърна глава, сякаш се страхуваше да не го издаде пред Жьонвиев, макар че от времето, когато Дьониз постъпи в „Дамско щастие“, между семейство Бодю и нея бяха прекратени всякакви отношения. Отначало мислеше, съдейки по безнадеждно влюбения вид на Коломбан, че е увлечен по Маргьорит, но Маргьорит се държеше безукорно, спеше в магазина и с никого не общуваше. И какво бе учудването на Дьониз, когато се увери, че пламенните погледи на продавача са отправяни към Клара! Вече от няколко месеца Коломбан изгаряше от страст, на която бе слаб да противостои: стоеше на отсрещния тротоар и се любуваше на тази девойка, но не намираше сили да й признае любовта си; момиче от улица Луи льо Гран, кокотка, към която винаги би могъл да се приближи, преди тя да тръгне под ръка с първия срещнат, както това ставаше всяка вечер! Самата Клара, изглежда, не подозираше завоеванието си. Откритието разтревожи и огорчи Дьониз. Нима е тъй глупава любовта! Този момък, на когото щастието само бе дошло в ръцете, съсипваше живота си, обожавайки като светица една развратница. И от този ден сърцето на Дьониз се свиваше всеки път, когато зад зеленикавите стъкла на „Стария Елбьоф“ зърнеше бледото, страдалческо лице на Жьонвиев.

Дьониз мислеше за това вечер, когато госпожиците тръгваха да се разхождат с любовниците си. Тези, които не нощуваха в „Дамско щастие“, изчезваха до следващото утро и после донасяха със себе си някаква чужда миризма, нещо вълнуващо и тайнствено. И Дьониз трябваше понякога да отговори с усмивка на приятелското кимване на Полин, която Боже редовно очакваше в осем и половина при фонтана на площад Гайон. Излизайки след всички на разходка, както винаги, сама, Дьониз се завръщаше първа, работеше или си лягаше, но изпитваше любопитство, желание да вкуси от този неведом парижки живот, а в главата й се рояха мечти. Разбира се, не завиждаше на своите колежки, бе щастлива със своята самота, със своята отчужденост, в която се затваряше като в убежище; но въображението й я увличаше, стремеше се всичко да отгатне, рисуваше си удоволствията, за които непрекъснато говореха в нейно присъствие — кафенета, ресторанти, театри, неделни разходки по реката или до извънградски гостилници. Всичко това уморяваше мозъка й, будеше желания, които обаче умората потискаше; и й се струваше, че вече е преситена от развлечения, която още не бе вкусила.

Впрочем, в нейното съществувание, запълнено с труд, имаше малко място за опасни мечтания. В магазина продавачи и продавачки, изтощени от тринадесетчасова работа, дори не помисляха за нежност един към друг. Ако вечната борба за пари не отстраняваше разликата в половете, то несекващата блъсканица, която отекваше в главата и сломяваше тялото, бе достатъчна, за да убие желанието. Сред враждебните или дружески отношения между мъже и жени, сред безкрайните битки на един отдел с друг, едва ли можеше да се посочат няколко любовни връзки. Хората тук бяха само колела, частици от работещата с пълен ход машина; бяха се отрекли от своето „аз“, обединявайки силите си в тази огромна и банална комуна. Личният живот се възобновяваше само вън от магазина и тогава пробуждащите се страсти избухваха остро.

Но веднъж Дьониз видя как Албер Лом, синът на завеждащата, мушна бележка в ръката на продавачка от отдела за бельо, прекосил го равнодушно няколко пъти преди това. Настъпваше мъртвия сезон в търговията, който продължаваше от декември до февруари, и Дьониз имаше моменти на отдих, часове, когато стоеше без работа и устремила поглед далеч пред себе си, чакаше клиентки. Продавачките от конфекцията дружаха най-вече с продавачки от отдела за дантели, но тази дружба не отиваше по-далече от шегите, разменяни шепнешком. Помощник завеждащият дантеленият отдел бе голям женкар и преследваше Клара с дръзки признания, а в душата си бе толкова безразличен към нея, че дори не пожелаваше да я срещне вън от магазина; всички тези млади мъже и девойки си отправяха многозначителни погледи, подхвърляха си от щанд към щанд думи, чийто смисъл разбираха само те, а понякога дори бъбреха крадешком, полуобърнати замислено един към друг, за да заблудят ужасния Бурдонкл. Колкото до Делош, той дълго време се ограничаваше с това, да поглежда усмихнато Дьониз; но после се осмели и, побутвайки я с лакет, започна да й нашепва нежни думички. Веднъж тя видя сина на госпожа Орели да подава бележка на девойката от отдела за бельо, а и Делош, който просто от внимание запита Дьониз добре ли е закусила, също забеляза бялата хартийка; после погледна Дьониз и двамата се изчервиха при мисълта за интригата, започнала пред очите им.

Под тези топли повеи, постепенно пробуждащи, в нея жената, Дьониз все още запазваше своето детско простодушие. Само при среща с Ютен сърцето й леко се вълнуваше. Впрочем, тя си мислеше, че в нея говори единствено признателността; струваше й се, че просто е трогната от вежливостта на младия човек. Но достатъчно бе той да доведе клиентка в отдела и Дьониз тозчас се смущаваше. Неведнъж, когато се връщаше от касата, тя, за свое учудване, се отбиваше от пътя си и без всякаква нужда минаваше през отдела за коприни и тогава гърдите й се надигаха от вълнение.

Един следобед ненадейно срещна там Муре, който като че ли я наблюдаваше с усмивка. Той не се интересуваше повече от Дьониз и само от време на време й подхвърляше някоя дума; ту я съветваше във връзка с тоалета й, ту се присмиваше над несръчността й, над нейната необщителност, която й придаваше вид на хлапе; Муре бе стигнал до убеждението, че въпреки опита си на мъж, разглезен от женско внимание, никога не ще успее да пробуди в нея кокетство; дори се смееше на това и дразнеше девойката, не желаейки да признае в себе си, че малката продавачка с тия тъй смешни перчеми го смущава. Пред тази няма усмивка на шефа, Дьониз потрепери, сякаш се бе провинила в нещо. Дали той знаеше защо е попаднала в отдела за коприни, когато сама не можеше да си обясни какво я заставя да прави такова отклонение.

А Ютен сякаш не забелязвате признателните погледи на девойката. Продавачките не бяха по вкуса му: даваше си вид, че ги презира и повече от всякога се хвалеше с необичайните си похождения с клиентки: на щанда една баронеса от пръв поглед се влюбила в него, а неотдавна жената на някакъв архитект се хвърлила в обятията му, когато отишъл при нея, за да поправи някаква грешка в метража. Но под това нормандско самохвалство той криеше връзките си с улични жени, които намираше в кръчмите или в кафешантаните. Подобно на всички млади продавачи, и той бе склонен към лекомислено прахосничество; цяла седмица с упоритостта на скъперник се трепеше в отдела заради удоволствието да пилее в неделя пари из ресторанти, по конни състезания и балове; никога не икономисваше, никога не скатаваше пари, а ги изразходваше веднага, щом ги получеше, и живееше от ден за ден. Фавие не участвуваше в похожденията му. Тясно свързани в магазина, те се сбогуваха на прага и повече не се виждаха до сутринта; а и много други продавачи, работещи в близко съседство, също тъй преставаха да се интересуват едни от други, щом само престъпеха прага на магазина. Но Ютен имаше близък приятел Лиенар. Живееха в един и същи хотел — хотел „Смирна“, на улица Сент Ан; това бе мрачна сграда, обитавана само от търговски служители. Сутрин пристигаха заедно; вечер оня от тях, който, привел в ред своя щанд, се освобождаваше пръв, изчакваше другия на улица Сен Рош в кафене „Сен Рош“ — малко заведение, където обикновено се събираха продавачите от „Дамско щастие“. Тук те бъбреха, пиеха и играеха на карти сред облаци тютюнев дим.

Често се заседяваха и не си отиваха до един часа след полунощ, докато умореният притежател на кафенето не ги изхвърлеше навън. Впрочем вече от месец двамата приятели три пъти седмично прекарваха вечерта в една пивница на Монмартр; довличаха там другари и съдействуваха за успеха на последната жертва на Ютен, госпожица Лор, дебела певица, чийто талант подкрепяха с такива крясъци и удари с бастуни, че полицията на два пъти трябваше да се намеси.

Така премина зимата; на Дьониз най-после определиха твърда заплата от триста франка. Пък и беше вече време: нейните груби обуща окончателно отказаха да й служат. Последния месец тя дори избягваше да излиза, за да не я оставят на улицата.

— Боже мой, какъв шум вдигате с вашите обуща — неведнъж с раздразнение казваше госпожа Орели. — Това е непоносимо… Какво имате на краката си?

В деня, когато Дьониз се появи с платнени ботинки, за които бе платила пет франка, Маргьорит и Клара полугласно изразиха учудването си, но така, че всички да ги чуят.

— Я гледай! Рошавата се разделила с галошите си — каза едната.

— Да, да — отвърна другата, — и сигурно си поплаква за тях. Та това бяха галошите на майка й.

От известно време Дьониз бе станала предмет на всеобщо негодувание. В отдела в края на краищата научиха за приятелството й с Полин и в тази привързаност към продавачка от враждебен отдел всички видяха предизвикателство. Госпожиците говореха за измяна и обвиняваха Дьониз, че предава всяка най-дребна дума. Войната между конфекцията и отдела за бельо се разгоря с нова сила — никога дотогава не бе стигала до такава неистова злоба; продавачките си разменяха обиди, раняващи като куршуми, а една вечер, зад кутиите с ризи, дори изплющя плесница. Може би тази отдавнашна вражда произхождаше от това, че продавачките от отдела за бельо носеха вълнени рокли, докато госпожиците от конфекцията бяха облечени в коприна, във всеки случай продавачките на бельо говореха за съседките си с възмущението на честни девойки; а и фактите потвърждавали тяхната правота, тъй като било констатирано, че коприната влияе развращаващо върху продавачките от конфекцията. Клара одумваха заради безчислените й любовници; дори на Маргьорит подхвърляха намеци за детето й; а госпожа Фредерик обвиниха в тайни любовни похождения, и всичко това заради тази Дьониз!

— Госпожици, без глупости, въздържайте се! — казваше госпожа Орели, запазвайки строгия си вид на кралица, господствуваща над своето малко разбунено кралство. — Не бива да се принизявате така!

Тя предпочиташе да се държи настрана. Веднъж, в отговор на въпроса на Муре, му довери, че госпожичките били една от друга по-лоши. Но възнегодува остро, когато научи от Бурдонкл, че току-що заварил в мазето сина й да прегръща продавачка от отдела за бельо, същата, на която младият човек скришом бе подал бележка. Това било чудовищно! И тя решително обвини отдела за бельо, че е устроил клопка на Албер; да, този удар бил отправен лично към нея, опитвали се да я злепоставят, погубвайки неопитното момче, след като се убедили, че отделът й е безупречен. И викаше така силно, само за да замаже нещата; тя не живееше с илюзии за сина си — знаеше, че е способен на всякакви низости. Работата едва не взе сериозен обрат, тъй като в нея се оказа замесен и ръкавичарят Миньо; той бе приятел на Албер и облагодетелствуваше любовниците му — улични момичета, които с часове тършуваха в картоните. Освен това, излезе наяве и някаква история с шведски ръкавици, подарени на продавачката от отдела за бельо, но така и нищо не се изясни. Накрая скандалът бе потулен от уважение към завеждащата отдела, за която сам Муре се отзоваваше с почитание. Бурдонкл се задоволи с това, че след седмица уволни под някакъв предлог продавачката, виновна загдето бе позволила да я прегръщат. Тези господа гледаха през пръсти на разврата вън от „Щастието“, но в магазина не търпяха и най-малката волност.

В резултат най-много от всички пострада Дьониз. Макар достатъчно да я познаваше, госпожа Орели затаи към нея глуха ненавист. Видя я да се шегува с Полин и реши, че девойките й се надсмиват, одумвайки любовните лудории на сина й. И от това време госпожа Орели още повече изолира Дьониз в отдела. Вече отдавна завеждащата замисляше да предприеме с подчинените си неделна разходка в Ригол, близо до Рамбуйе, където бе купила лятна къща с първите свои спестени сто хиляди франка; сега тя внезапно реши да накаже Дьониз, като открито я отстрани от участието в разходката. Дьониз действително се оказа единствената неудостоена с покана. Две седмици преди набелязания ден в отдела се говореше само за тази разходка: поглеждаха към небето, радваха се на топлото майско слънце, отрано разпределяха всеки час на предстоящия ден, предвкусваха всевъзможни удоволствия — яздене на магаренца, мляко, черен хляб. И най-забавното бе, че щяха да бъдат само жени! На госпожа Орели бе станало навик да предприема в празнични дни разходка в дамско общества; тъй малко бе привикнала към домашната обстановка, чувстваше се тъй неудобно, тъй неловко в редките вечери, когато й се случваше да седне на трапезата с мъжа си и сина си, че предпочиташе да не се занимава с домакинство, а да вечеря в ресторант. Лом също се измъкваше, радвайки се на възможността да вкуси от ергенския живот; не отстъпвайки на родителите си, и Албер изтичваше при своите кокотки. По такъв начин, отвикнали от семейното огнище, чужди един на друг и скучаещи в неделя, тримата ползуваха своя апартамент като обикновен хотел, където само нощуваха. Когато стана дума за Рамбуйе, госпожа Орели просто заяви, че Албер от благоприличие не трябва да участвува в разходката и че Лом — бащата би постъпил много тактично, ако също се откаже от нея; мъжете бяха въз възторг от това предложение. Междувременно дългоочакваният ден наближаваше, госпожиците чуруликаха безспир и една на друга разказваха какви тоалети си приготвят, сякаш тръгваха на шестмесечно пътешествие. Дьониз, отхвърлена, бледа и потисната, трябваше да слуша разговорите им.

— Е, какво, сърдите ли им се? — й каза една сутрин Полин. — На ваше място, бих ги надхитрила… Те се забавляват, и аз ще се забавлявам, дявол го взел!… Елате с нас в неделя, Боже ще ме води в Жоанвил.

— Не, благодаря — отвърна девойката със спокойното си упорство.

— А защо?… Все още ли се страхувате, че ще ви грабнат насила?

И Полин добродушно се засмя. Дьониз също са усмихна. Тя знаеше как стават тия неща: именно на такива разходки всяка една от колежките и се беше запознала с първия си любовник, с оня приятел, когото довеждат уж случайно; тя не искаше това.

— Добре — каза Полин, — заклевам ви се, че Боже не ще доведе никого. Ще бъдем само трима. Щом това не ви харесва, няма да ви търся жених, бъдете спокойна.

Дьониз се колебаеше; така й се искаше да замине; че вълна от кръв заля лицето й. Откакто другарките й с почти детски възторг говореха за полските развлечения, тя се задъхваше от желание да види синьо безкрайно небе, мечтаеше за гъста трева, обгонвана от вятъра, за гигантски дървеса, чиято сянка да пада като прохладна струя върху нея. Спомените за детските години, протекли край тучните пасбища на Котантен, се пробудиха в душата й ведно с копнежа за слънце.

— Е, какво пък, да отидем — каза най-сетне тя.

Уговориха всичко. Боже трябваше да се срещне с двете госпожици в осем часа на площад Гайон: оттук щяха да отидат с файтон на Венсанската гара. Дьониз, чиято заплата, от двадесет и пет франка отиваше изцяло за децата, можа само леко да освежи старата си вълнена рокля с гарнитура от ситно кариран поплин; сама си бе измайсторила шапка, като облече дъното й с коприна и я украси със синя панделка. В тази проста премяна тя изглеждаше съвсем млада, като прекалено бързо източила се девойка; облечена бе бедно, но чистичко; разкошните буйни коси, подчертаващи простотата на шапката, малко я смущаваха. Полин, напротив, се бе пременила с пролетна копринена рокля на виолетови и бели райета; носеше в съответен тон шапка, украсена с пера, бижута, на шията и ръцете; правеше впечатление на наконтена богата търговка. Това бе реванш за цялата седмица: само коприна в неделя, щом бе длъжна да носи вълна в отдела. Дьониз, която навличаше копринената си униформа от понеделник до събота, наопаки, се връщаше в неделя към своята износена жалка вълнена рокличка.

— Ето Боже, — каза Полин, като посочи високо момче, изправено до фонтана.

Тя представи любовника си и Дьониз тутакси усети лекота, толкова добродушен й се стори Боже. Грамаден, муден и силен като бик, момъкът имаше дълго, типично за фламандец лице с по детски смеещи се празни очи. Роден в Дюнкерк, в семейство на бакалин, той бе дошъл в Париж, защото баща му и по-големият му брат едва ли не го бяха изгонили от дома, считайки го кръгъл глупак. Но в „Бон Марше“ момчето печелеше три хиляди и петстотин франка. Бе ограничен, ала напълно способен да продава платове. Жените го намираха за много мил.

— А файтонът? — запита Полин.

Трябваше да отидат до самия булевард. Слънцето вече припичаше; паважът сияеше под усмивката на майското утро; небето бе безоблачно, в кристални прозрачния синкав въздух се разливаше веселие. Устните на Дьониз се разтваряха в неволна усмивка; тя дишаше дълбоко, струваше й се, че гърдите й се освобождават от задуха, продължила шест месеца. Най-сетне чувствуваше около себе си застоялия въздух, не я потискаха дебелите каменни стени на „Дамско щастие“. Пред нея бе цял един ден на волен въздух. Изведнъж усети прилив на нови сили, цялото й същество заликува неудържимо и тя се отдаваше на тази радост непосредствено, като момиченце. Но във файтона, когато Полин целуна шумно любовника си по устните, Дьониз се смути и обърна очи настрана.

— Погледнете — каза тя, с глава все още към прозорчето на колата, — ето господин Лом… А как бърза!

— И валдхорната повлякъл със себе си — забеляза Полин, като се наведе. — Побъркан старец. Сигурно тича на среща!

Действително, Лом с инструмента си под мишница вървеше край театър „Жимназ“, опънал шия и усмихнат в предвкусване на предстоящото удоволствие. Щеше да прекара деня у приятеля си, флейтист в малък театър; всяка неделя у този флейтист се събираха любители и от ранно утро, едва позакусили, се занимаваха с музика.

— В осем часа сутринта! Но този човек е луд! — извика Полин. — А знаете, че госпожа Орели с ордата си трябваше да вземе влака за Рамбуйе в шест и двадесет и пет… Бъдете уверена, че съпрузите не ще прекарат този ден заедно.

Приятелките заговориха за разходката в Рамбуйе. Не пожелаха на другите да ги настигне дъжд, защото в такъв случай сами щяха да се намокрят; но ако някакъв облак все пак се излее над тях, и то така, че пръските да не долетят до Жоанвил, виж, това би било забавно. Стана дума и за Клара, разсипницата, която не знаела как да изхарчи парите на поддръжниците си; купувала по три чифта ботинки наведнъж, а на другия ден ги захвърляла, предварително накълцани с ножиците, защото краката й били целите в мазоли. Впрочем в разходите си продавачките не отстъпваха на мъжете: изяждаха всичко, не спестяваха нито грош и пръскаха по двеста-триста франка на месец за дрехи и лакомства.

— Но той е с една ръка — изведнъж съобрази Боже, — как може да свири на валдхорна?

И продължи да гледа с любопитство Лом. Наивността на младежа забавляваше Полин; тя му каза, че касиерът опира инструмента в стената; Боже й повярва и намери това за много остроумно. Но после й стана съвестно и му обясни, че Лом е приспособил към своя чукан особени щипци, с които си служи като с ръка; тук Боже скептично поклати глава и каза, че на подобни измислици никога не би повярвал.

— Много си ми глупав! — заключи Полин със смях. — Но нищо, и такъв те обичам!

Файтонът продължаваше да лети. На Венсанската гара пристигнаха точно навреме. За всичко плащаше Боже, но Дьониз изяви желание непременно да поеме своя дял от разходите; вечерта щели да уредят сметките си. Седнаха във втора класа; от вагоните долиташе весела глъчка. В Ножан сред общ смях от влака слезе сватбен кортеж. Накрая се добраха до Жоанвил и веднага се отправиха към острова, за да си поръчат закуска; и останаха там, решили да се разходят по бреговете, под високите тополи, обкръжаващи Марн. На сянка бе прохладно, свеж ветрец смекчаваше слънчевия пек и полюляваше короните на дърветата по отсрещния бряг, разширявайки прозрачната далечина на равнината и пробягвайки на вълни по поникналите посеви. Дьониз изостана малко зад Полин и любовника й, които вървяха уловени през кръста. Беше набрала букет и неизмеримо щастлива гледаше бягащите в далечината води на реката. Когато Боже се наведе, за да целуне приятелката си по тила, Дьониз отпусна глава. Сълзи премрежиха погледа й. Но не страдаше; а защо все въздишаше, защо тази широка равнина, където се надяваше да прекара деня безгрижно, я изпълваше със смътно съжаление — съжаление, неизвестно за какво? После, на закуската, я оглуши шумното веселие на приятелката й. Полин обожаваше селото със страстта на странствуваща актриса, живееща при светлината на газта, в тежкия въздух на тълпите; въпреки хладината, тя пожела да закусят в лятна беседка, със свод и пълзящи растения. Разсмиваха я внезапните пориви на вятъра, повдигащи покривката, струваше й се забавна тази беседка, още лишена от зеленина, с прясно боядисана решетка, чиито ромбове, хвърляха сянка върху масата. Тя ядеше с ненаситността на зле хранена в службата си девойка и обикновено разстройваше стомаха си, като се тъпчеше с любими блюда; това бе неизлечимата й слабост; всички нейни спестявания отиваха за сладкиши, плодове, мъчносмилаеми ядива, които с особено удоволствие поглъщаше в свободните си часове. Дьониз реши, че за нея самата са достатъчни яйца, пържена риба и печено пиле; не посмя да си поръча ягоди, които по това време бяха още скъпи, страхувайки се да не увеличи прекалено сметката.

— А сега какво ще правим? — запита Боже, когато поднесоха кафето.

Обикновено Полин и Боже се завръщаха в Париж към обяд и завършваха деня на театър; но този път, за да доставят удоволствие на Дьониз, решиха да останат в Жоанвил; ще се забавляват, ще се радват до насита на полския живот. И цял ден бродиха из полята. За миг ги изкуси мисълта да се разходят с лодка, ала се отказаха от намерението си, тъй като Боже бил лош гребец. Но всички пътеки, по които вървяха, водеха към брега на Марн и те с интерес започнаха да наблюдават живота на реката — флотилии от спортни и норвежки лодки, групите гребци. Слънцето клонеше на запад и те вече се отправяха към Жоанвил, когато внезапно от две спортни лодки, полетели в надпревара надолу по течението на реката, се дочуха викове: „Пияници!“, „Търгаши!“

— Погледнете! — възкликна Полин. — Та това е господин Ютен!

— Да — потвърди Боже, заслонил се с ръка от слънцето, — това е неговата лодка от акажу… А в другата трябва да са студенти.

И той разказа за старата вражда между студентите и търговските служители, която нерядко стигала до остри сблъсъци. При името Ютен Дьониз се спря и устремила поглед напред започна да следи тясната лодка; стараеше се да зърне младия човек сред гребците, но не различи никого, освен две жени, които отдалече изглеждаха като бели петна; едната от тях, седнала до кормилото носеше червена шапка. Скоро гласовете се смесиха, заглушавани от ромона на реката.

— Във водата пияниците!

— Във водата търгашите, във водата, във водата!

Вечерта приятелите се завърнаха в ресторанта на острова. Но беше вече твърде студено, та се наложи да вечерят в едно от двете закрити помещения, където зимната влага напояваше покривките така, че изглеждаха току-що изпрани. От шест часа масите вече не стигаха, гостите припряно спореха, търсеха удобно кътче, сервитьорите непрекъснато внасяха допълнителни столове и скамейки, придвижваха по-близо приборите, сгъстяваха хората в групи. Скоро стана толкова задушно, че трябваше да разтворят прозорците. Вън денят гаснеше, зеленикав здрач се спускаше от тополите; нощта настъпваше тъй бързо, че гостилничарят, неподготвен още за вечери на закрито, поради липса на лампи, трябваше да постави свещ на всяка маса. Шумът бе оглушителен: смехове, крясъци, тракане на съдове; от вятъра, подухващ от прозорците, свещите пушеха и се топяха, а във въздуха, затоплен от димящите печива, прелитаха нощни пеперуди и се прокрадваха ледени повеи.

— Веселят се хората! — каза Полин, заета изцяло със своята риба по моряшки, която намираше за превъзходна. А после се наведе и добави:

— Виждате ли господин Албер, ето там?

Това действително бе младият Лом, в обществото на три жени със съмнително поведение: възрастна дама с жълта шапка, с отвратителна външност на сводница, и две девойчета на около тринадесет — четиринадесет години, разюздани и непоносимо нагли. Той бе ужасно пиян, чукаше с чашата си по масата и се заканваше да набие сервитьора, ако веднага не му донесе ликьор.

— Семейство! — засмя се Полин. — Майката в Рамбуйе, бащата в Париж, синът в Жоанвил… Не си ходят по петите.

Макар и да ненавиждаше шума, Дьониз се усмихваше, вкусвайки насладата да не мисли за нищо сред такава глъч. Но съвсем неочаквано от съседната зала долетяха викове и заглушиха всички останали. Това бяха крясъци, навярно последвани от плесници, защото се дочу шум от сбиване, преобръщане на столове, същински бой, придружен с викове, като ония на реката.

— Във водата търгашите!

— Във водата пияниците, във водата!

Когато най-после гостилничарят усмири побойниците, неочаквано се появи Ютен. Носеше червен пуловер и накрехната на тила баретка. Беше уловил под ръка висока девойка в бяло, същата, която седеше до кормилото; а тя, за да бъде в тон с цвета на лодката, си беше затъкнала зад ухото китка червени макове. Викове и аплодисменти приветствуваха появилата се двойка. Ютен сияеше; пъчеше гърди и вървеше, като се клатеше по моряшки, с буза, посиняла от юмручен удар, и надут от гордост, че го забелязват. Зад тях вървеше цялата компания. Една от масите бе взета с щурм; бъркотията стана непоносима.

— Изглежда — обясни Боже, вслушвайки се в разговора зад гърба си, — че студентите са открили в приятелката на Ютен стара познайница, която сега пеела в някаква кръчма на Монмартр. Заради нея станала кавгата… Туй студентите никога не прощават, когато се касае за жени.

— Във всеки случай — презрително каза Полин, — много е грозна с тия морковеночервени коси… Право да си кажа, не зная къде ги намира господин Ютен, но всички са една от друга по-противни.

Дьониз бе побледняла. Почувствува леден студ, сякаш всичката й кръв, капка по капка, бе изтекла от сърцето. Още на брега, при вида на бързата спортна лодка, по тялото й бяха плъзнали нервни тръпки; сега вече не се съмняваше: това момиче бе в близки отношения с Ютен. Болезнен гърч сви гърлото й, ръцете й затрепериха и тя престана да яде.

— Какво ви е? — запита приятелката й.

— Нищо — промълви Дьониз, — тук е малко задушно.

Ютен седеше на съседната маса; забелязал Боже, с когото се познаваше, той шумно започна да разговаря с него, за да привлече отново вниманието към себе си.

— Я кажете — извика той, — все така ли сте целомъдрени в „Бон Марше“?

— Не бих казал — отвърна Боже, силно поруменял.

— Хайде де! У вас вземат само девственици, а за продавачите, които ги заглеждат, има изповедалня… Магазин, където служителите се женят, благодаря!

Гръмнаха смехове. Лиенар, придружаващ хората на Ютен, добави:

— Това не е като в „Лувър“; там конфекцията си има и акушерка. Честна дума!

Смеховете се усилиха. Дори Полин не се въздържа, толкова смешна й се стори тази акушерка. Но намеците за непорочността на неговия магазин, вбесиха Боже. И тозчас се намеси в словесната престрелка!

— А вие просто блаженствувате в „Дамско щастие“! За една дума ви изхвърлят на улицата! И един шеф, който сякаш дебне клиентките си!

Но Ютен вече не го слушаше: сега хвалеше магазин „Плас Клиши“. Познавал, там девойка, която била толкова благовъзпитана, че купувачките не се осмелявали да се обърнат към нея, от страх да не я обидят. После притегли към себе си приборите и заяви, че през последните дни спечелил сто и петнадесет франка. Невероятна седмица! Фавие останал с петдесет и два франка, контролният списък вървял през глава… А това се вижда нали? Парите го биели по джоба и той не възнамерявал да си легне, докато не прахоса тези сто и петнадесет франка. Вече леко пиян, сега се нахвърли върху Робино, този жалък помощник-завеждащ, който във всичко се държал настрани и си въобразявал такива неща за себе си, че дори отказвал да върви по улиците с когото и да било от продавачите.

— Млъкнете — каза Лиенар, — говорите без мяра, драги.

Горещината бе станала непоносима, омекналите свещи капеха върху покривките, залети с вино; в този миг, когато шумът в залата някак отведнъж стихна, от разтворените прозорци долетя далечна глъч, протяжната глъч на реката и шепотът на грамадните тополи, заспиващи в нощната тишина. Боже поиска сметката; той забеляза, че Дьониз се измъчва; беше побледняла и брадичката и потръпваше от сълзите, които с мъка възпираше; но сервитьорът се бе запилял нанякъде и трябваше още известно време да слуша неистовите крясъци на Ютен. Сега той се хвалеше, че бил къде-къде по-сръчен от Лиенар, защото Лиенар просто пилеел парите на баща си, а той ядял спечелени с труд пари, плод на ума му. Накрая Боже се разплати и жените излязоха.

— Тази е продавачка от „Лувър“ — прошепна Полин, забелязала в първата зала висока, слаба девойка, която обличаше палтото си.

— Но ти не я познаваш, по какво съдиш, че е от там?

— Гледай го ти! По роклята!… Тя е от отдела с акушерката! Ако ме е чула, трябва да е много доволна!

Най-после се озоваха навън. Дьониз с облекчение въздъхна. Струваше й се, че ще се задуши от топлина сред тези викове и обясняваше неразположението си със задуха. Сега можеше свободно да диша. От звездното небе се спускаше прохлада. Когато девойките прекосяваха градинката пред ресторанта, нечий плахо глас ги повика в мрака.

— Добър вечер, госпожици!

Бе Делош. Не бяха го забелязали в ъгъла на първата зала, където вечеряше сам; дошъл бил от Париж пеша, ей тъй, за удоволствие. Дьониз, която с мъка превъзмогваше болката си, позна този приятелски глас и дълбоко в душата си се зарадва, тъй много се нуждаеше сега от подкрепа.

— Господин Делош, да тръгнем обратно заедно — каза тя. — Подайте ми ръка.

Полин и Боже минаха напред. Те не предполагаха, че това ще стане тъй неочаквано и именно с този младеж. Но до потеглянето на влака оставаше още цял час и двамата влюбени решиха да се разходят по брега, под високите дървеса, до края на острова; от време на време се обръщаха и шепнешком се питаха един друг:

— Къде са?… А, ето там… Колко странно е все пак!

Дьониз и Делош отначало мълчаха. Оглушителният шум в ресторанта постепенно затихваше, придобивайки в нощната тишина напевна мекота; те навлизаха все по-навътре в прохладата на дърветата, още не изстинали от пещта, в която бяха вечеряли, и светлинките на ресторанта една след друга гаснеха зад листака. Пред тях се издигаше същинска стена от мрак, дотолкова плътен, че бе невъзможно да се различи дори следа от пътека. Но те вървяха с удоволствие, без всякакви опасения.

Постепенно очите им привикнаха към тъмнината и те видяха вдясно стволовете на тополите, подобни на мрачни пронизани от звезди колони, възнасящи нагоре клонестите си куполи; вляво от време на време в мрачината проблясваше вода, напомняйки оловно огледало. Вятърът утихна, чуваше се само ромонът на реката.

— Много се радвам, че ви срещнах — прошепна накрая Делош, осмелил се да заговори. — Не можете да си представите, какво удоволствие е за мен, че се съгласихте да се разходим заедно.

И в нощта, след първите колебливи думи, дръзна да й признае любовта си. Отдавна искал да й пише; но тя навярно никога не би научила за неговата любов, ако не била тази хубава, предателска нощ, тези пеещи води и дървесата, които ги осеняха със сенчестите си покрови. Дьониз не отговаряше; вървеше все тъй под ръка с него, все със същата неуверена стъпка. Той се опита да я погледне в лицето и неочаквано дочу леко хълцане…

— Боже мой — възкликна той, — вие плачете, госпожице… Нима ви огорчих?

— Не, не — прошепна тя.

Дьониз се стараеше да възпира сълзите си, но не успяваше. Още на масата й се струваше, че сърцето й ще се пръсне от мъка. А сега, в сумрака, не беше в състояние да се овладее; ридания я задавяха, щом само си помислеше, че ако на мястото на Делош бе Ютен и ако тези любовни думи изричаше той, тя не би намерила сили да противостои. Това признание, което най-после се бе решила да направи пред самата себе си, я смути дълбоко. Лицето й пламна от срам, сякаш вече бе примирала под тези дървета в обятията на младия мъж, който се хвалеше със своите похождения с безпътни момичета.

— Не исках да ви огорча — повтори Делош и в гласа му трепнаха сълзи.

— Не, чуйте — промълви тя глухо, — ни най-малко не се сърдя на вас. Само, умолявам ви, не говорете с мен повече както сега… Това, за което настоявате, е невъзможно. Зная, добър човек сте, и бих се радвала да бъда ваша приятелка, но не повече… разбирате ли, само приятелка!

Делош изтръпна. Продължи да върви мълчаливо, а после тихо запита:

— Значи не ме обичате?

И тъй като тя мълчеше, искайки да му спести огорчението от едно жестоко „не“, той кротко и с тъга продължи:

— Впрочем, така си и знаех… Никога не ми е вървяло и разбирам, че не мога да бъда щастлив. У дома ме биеха. В Париж всякога съм бил изкупителна жертва. Видите ли, когато не умееш да отнемаш чужди любовници и ти липсва сръчност да печелиш като мнозина, тогава не ти остава друго, освен да пукнеш в някой ъгъл… О, не се безпокойте, повече няма да ви измъчвам. Но не можете да ми забраните да ви обичам, нали? Ще ви обичам ей тъй, за нищо, като куче… Такава е изглежда моята участ, такъв несретник съм аз.

И също заплака. Дьониз започна да го утешава и при тези приятелски излияния двамата разбраха, че са от един край — тя от Валон, а той Брикбек, само на тринадесет километра от нейното родно градче. Това ги свърза поновому. Бащата на Делош, съдебен пристав, болезнено ревнив, постоянно биел момчето, въобразявайки си, че не е негов син; ненавиждал дългото бледо личице и кълчищните коси на детето, каквито според уверенията му, никой от рода им не притежавал. От дума на дума младите хора заговориха за широките пасбища, обградени с жив плет, за сенчестите пътеки губещи се под брястовете, за пътищата, обрамчени с гъста трева като градински алеи. Около тях мракът още не беше се сгъстил напълно; те различаваха крайбрежните тръстики, дантелата на листака, открояваща се като черно петно на фона на блещукащите звезди; и такъв мир изпълни душите им, че забравиха своите скърби — несретата ги бе сближила, сякаш бяха отколешни приятели.

Когато стигнаха до гарата, Полин отведе настрана Дьониз и живо я запита:

— Е, как е?

Девойката разбра усмивката и добронамереното й любопитство. И силно изчервена, отвърна:

— О, не, драга моя, за това и дума не може да става! Нали вече ви казах, че не искам!… Той е от моя край. Ние просто си спомнихме за Валон.

Полин и Боже недоумяваха; това им се струваше толкова странно, че не знаеха какво да мислят. Делош се сбогува с тях на площад Бастилия: като всички продавачи, работещи срещу храна и квартира, той нощуваше в магазина и трябваше да яви там не по-късно от единадесет часа. Не желаейки да се върне с него, Дьониз, която си бе издействувала разрешение за театър, предложи да изпрати Полин и Боже. А той, за да бъде по-близо до приятелката си, се бе преместил на улица Сен-Рош. Наеха файтон и Дьониз остана смаяна; когато пътьом узна, че приятелката й възнамерява да прекара нощта с младия мъж. А това ставало много лесно — достатъчно било да подхвърлиш пет франка на госпожа Кабен; всички госпожици постъпвали така. Боже прие радушно гостите в своята стая, обзаведена със старинна мебел в стил ампир, която бе изпратил баща му. Когато Дьониз изказа желание да уреди сметката си, отначало той се обиди, но после прие петнадесетте франка и шестдесет сантима, които тя бе положила на скрина. Затова пък реши на всяка цена да й предложи чашка чай, запали заинатяващия се спиртник и изтича до бакалина за захар. Беше вече полунощ, когато най-после наля чая.

— Трябва да си отивам — настояваше Дьониз.

— Сега, сега — успокояваше я Полин. — Театралните представления не завършват толкова рано.

Дьониз се чувствуваше неловко в тази ергенска стая. Приятелката й пред нея съблече роклята си и остана по фуста и корсет, с разголени ръце; приготви леглото — събра покривката и започна да отупва възглавниците. Тези приготовления за любовната нощ, извършвани в присъствието на Дьониз, я вълнуваха и смущаваха, пробуждайки отново в нараненото й сърце спомена за Ютен. Впечатленията от този ден съвсем не бяха благотворни за нея. Накрая, в дванадесет и четвърт след полунощ тя се раздели с приятелите си. Но си тръгна съвсем сконфузена, когато в отговор на невинното й пожелание за приятна вечер, Полин закачливо извика:

— Благодаря, ще бъде и още как!

Вратата, която водеше в апартамента на Муре и в стаите на персонала, излизаше на улица Ньов Сент Огюстен. Госпожа Кабен обикновено вдигаше резето и поглеждайки дошлия, отбелязваше времето на завръщането му. Вестибюлът бе слабо осветен от нощна лампичка и Дьониз, озовала се в полумрака, почувствува неувереност и даже смътна тревога: излизайки от ъгъла на улицата, тя бе видяла, как в двора се плъзна сянка на мъж. Това, несъмнено, бе шефът, завръщащ се от някакъв прием; мисълта, че той е тук, в тъмнината и може би я причаква, пробуди един от ония странни пристъпи на безпричинен страх, които Муре все още предизвикваше в нея. И действително някои ходеше на първия етаж, чуваше се скърцане на обуща. Тогава Дьониз, загубила самообладание, бутна вратата на магазина; тази врата оставяха отворена за стражата, която от време на време предприемаше своите обиколки. И неочаквано се видя в отдела за басми.

— Боже мой, какво, да правя? — пошепна тя, не на себе си от страх.

Досети се, че горе една врата отвежда в стаите на продавачките. Но за да стигне до нея, трябваше да прекоси целия магазин. И Дьониз предпочете този дълъг път, въпреки че галериите бяха потънали в мрак. Газовите лампи не светеха; горяха само маслените, прикачени към полилеите на големи разстояния една от друга; тези пръснати светлинни, трепкащи в нощната тъма подобни на жълти петна, напомняха фенери в рудници. Дълги сенки пробягваха по магазина, в сумрака едва се различаваха купчините струпана стока, които приемаха зловещи очертания и наподобяваха ту рухнали колони, ту притаили се животни, ту дебнещи крадци. Тягостната тишина, нарушавана от далечни дихания, изместваше още по-далече границите на тъмнината. Накрая Дьониз разбра къде се бе озовала: вляво от отдела за бельо се прокрадваше бледно сияние, като онова, което хвърлят на улицата къщите в лятна вечер; тя поиска да се промъкне през залата, ала се препъна в куп басми и реши да прекоси трикотажния и вълнения отдел. Но долитащият оттам тръбен звук я изплаши — хъркаше прислужникът Жозеф, който спеше зад траурните дрехи. И Дьониз забърза кът залата; през стъкления и покрив се процеждаше здрачна светлина и помещението изглеждаше огромно, изпълнено с видения, каквито населяват нощем църквите; рафтовете бяха замрели в неподвижност, контурите на грамадните метри се открояваха във вид на обърнати кръстове. Сега Дьониз вече тичаше. В галантерията и в отдела за ръкавици тя отново едва не се препъна в спящите един до друг пазачи и сметна, че е в безопасност само когато, най-после намери стълбата. Но горе, пред конфекцията отново я обзе страх; съгледа някакъв фенер, чието мигащо око се движеше: двама пожарникари отбелязваха посещението си върху контролните часовници. Тук за миг Дьониз се спря в недоумение, гледайки как те прекосяват отделите за декоративни тъкани и шалове, после отдела за бельо; плашеха я странните им движения, скърцането на ключа и убийственият грохот на спускащите се железни врати. Когато пожарникарите се приближиха съвсем до мястото, където се бе спотаила, Дьониз се прехвърли в дъното на дантеления отдел, но дочула нечий рязък вик, мигновено изтича към вратата, водеща горе. Беше познала гласа на Делош; той спеше в своя отдел на тесен железен креват, който всяка вечер разгъваше сам; все още бе буден и с отворени очи преживяваше отново сладките часове, прекарани извън града.

— Вие ли сте, госпожице? — възкликна Муре, появил се внезапно пред Дьониз на стълбата, със свещ в ръка.

Тя засрича смутено, опита се да обясни присъствието си тук с това, че забравила нещо в отдела и се наложило да слезе долу. Но той не се сърдеше, гледаше и с обичайния си вид, едновременно бащински и заинтригуван.

— Имахте разрешение за театър, нали?

— Да, господине.

— А добре ли прекарахте?… И в кой, театър бяхте?

— Бях на разходка вън от града, господине.

Това го разсмя. После многозначително запита:

— Съвсем сама?

— Не, господине, с приятелка — отвърна тя, и гъста червенина заля бузите й, тъй като разбра в какво я подозираше.

Тогава той замълча. Но продължи да я разглежда, очите му се спряха на черната й рокличка, на шапката й, украсена с проста синя панделка. Нима тази дивачка ще стане красива девойка! От нея лъхаше свежото ухание на поле, тя бе прелестна с разкошните си немирни къдрици. А той, който цели шест месеца я смяташе за дете и понякога й даваше съвети, подсказани от коварни желания да види как се развива и погубва жената в Париж, сега вече не смееше; изпитваше неопределено чувство на изненада и боязън, примесени с нежност. Беше се разхубавила така, защото несъмнено имаше любовник. При тази мисъл му се стори, че любимата птичка, с която се забавляваше, току-що го бе клъвнала до кръв.

— Лека нощ, господине — пошепна Дьониз и продължи да се изкачва по стълбата, без да дочака разрешението му.

Муре не отговори, но дълго гледа след нея. После се прибра у дома си.

VI

С настъпването на мъртвия летен сезон, в „Дамско щастие“, започна паника: страх и тревога обхванаха: служителите. Предстояха масови уволнения, чрез които дирекцията „чистеше“ магазина, където през юлските и августовски горещини почти не влизаха клиентки.

Всяка сутрин след ежедневната си обиколка с Бурдонкл, Муре извикваше завеждащите отдели настрана. Зиме в интерес на търговията ги съветваше да наемат възможно повече продавачи, възнамерявайки впоследствие да остави най-добрите. Сега се налагаше да се съкратят максимално разходите, затова изхвърляха на улицата една трета от продавачите, изхвърляха слабите, ония, които се оставяха да бъдат изядени от силните.

— При вас, несъмнено, има такива, които не вършат нищо — казваше Муре на завеждащите. — Не можем да ги държим, за да стоят със скръстени ръце.

И ако завеждащият се колебаеше, не знаейки кого да принесе в жертва, Муре добавяше:

— Оправяйте се, шестима продавачи са напълно достатъчни, а през октомври ще наемете други, хора на улицата колкото искате.

Впрочем Бурдонкл вече пристъпи към операцията. Тънките му устни като удар с брадва изричаха страшните думи „Минете на касата“. Намираше всевъзможни предлози за чистката. Измисляше провинения, позоваваше се на най-малката неизправност. „Позволявате си да седите. Минете на касата!“ — „А вие, струва ми се, се осмелихте да възразите. Минете на касата!“ — „Обувките ви не са излъскани. Минете на касата!“ Дори най-храбрите трепереха при мисълта за страшната следа, която той оставяше след себе си. Но тъй като тази механика се оказваше недостатъчна, Бурдонкл изобрети уловка, с помощта на която в продължение на няколко дни без усилие се справи с предварително набелязаното количество продавачи. В осем часа се изправяше до вратата с часовник в ръка, и, при три минути закъснение, неумолимото „Минете на касата!“ сразяваше задъханите от тичане млади мъже. Ето как бързо и чисто си вършеше работата Бурдонкл.

— Имате неприятна физиономия — заяви веднъж той на клетия продавач, подразнил го с кривия си нос. — Минете на касата!

Протежетата получаваха двуседмична неплатена отпуска, което бе по-хуманен способ за съкращаване на разходите. Впрочем, по силата на необходимостта или инерцията, продавачите се примиряваха с незавидното си положение. Още с пристигането си в Париж те потъваха в търговския свят, започваха с чиракуване на едно място, завършваха го на друго, биваха уволнявани или сами си отиваха внезапно, заради случайни изгоди. Фабриката спираше да работи — на работниците се отнемаше хлябът и това ставаше под равнодушния грохот на машината; безполезното колело спокойно се изхвърляше настрана, като железен обръч, към който никой не чувствува признателност за неговите предишни услуги. Толкова по-зле за ония, които не умееха да отстояват своя дял в боя.

Сега сред служещите се водеха разговори само във връзка с уволненията. Всеки ден се разказваха все нови и нови истории. Изчисляваха уволнените продавачи както по време на епидемии изчисляват умрелите. Отделите за шалове и вълнени материи бяха подложени на особено тежко изпитание: за седмица оттук изчезнаха седем продавача. Скоро друга драма разтърси отдела за бельо, където някаква клиентка, почувствувала се зле, бе обвинила продавачката, че била яла чесън; продавачката бе уволнена незабавно, въпреки че тази недояждаща си и вечно гладна девойка бе изгълтала зад щанда само няколко корички хляб. Дирекцията се показваше неумолима при най-малкото оплакване на клиентките; не се приемаха никакви оправдания, служителят бе винаги виновен и подлежеше на отстраняване като негоден инструмент, вредящ на търговския механизъм; а другарите му отпускаха глава и дори не се опитваха да го защитят. В атмосферата на паника всеки трепереше за себе си. Миньо, излязъл веднъж от магазина с пакет под редингота, което противоречеше на правилника, едва не бе уволнен и вече се смяташе за изхвърлен на улицата. Лиенар, славещ се със своята леност, не изхвръкна от магазина само благодарение на положението, което баща му заемаше в търговията, макар веднъж следобед Бурдонкл да го бе заварил заспал между две купчини английско кадифе. Но особено много се безпокояха Ломови; те всяка сутрин очакваха уволнението на Албер: в дирекцията бяха много недоволни от начина, по който водеше касата си; освен това при него идваха жени и го отвличаха от работата му; госпожа Орели вече два пъти трябваше да умолява дирекцията за снизхождение.

След този разгром Дьониз се чувствуваше крайно зле и живееше в непрекъснато очакване на катастрофата. Напразно се стараеше да бъде храбра, да се въоръжи със своята веселост и благоразумие, за да не се поддава на свойствената си чувствителност; сълзи замъгляваха очите й, щом само затвореше след себе си вратата на стаичката си; завладяваше я отчаяние при мисълта, че ще остане на улицата без всякакви средства, с двете деца на ръце. Сега тя отново преживяваше мъчителните вълнения, които изпитваше през първите седмици на службата си. Струваше й се, че е мъничко зрънце, попаднало под огромен воденичен камък, и съвсем отпадаше духом, чувствувайки се нищожна частица от гигантската машина, която с невъзмутимо безразличие можеше да я смаже. Не се самозалъгваше с илюзии: ако дирекцията реши да уволни продавачка от конфекцията, това несъмнено щеше да бъде тя. По време на разходката в Рамбуйе госпожиците, очевидно, бяха успели да настроят против нея госпожа Орели, защото оттогава завеждащата проявяваше към Дьониз особена строгост, в която се чувствуваше глуха ненавист. Освен това не й прощаваха разходката до Жоанвил, тъй като съзираха в това малък бунт и предизвикателство към тях, толкова повече, че пътувала с продавачка от враждебен отдел. Никога дотогава Дьониз не бе страдала толкова от колежките си и вече загуби вяра да спечели симпатиите им.

— Не им обръщайте внимание — повтаряше Полин, — всички те са такива преструвани, а отгоре на това и глупави като гъски.

Но именно господарските маниери на колежките й повече от всичко смущаваха девойката. Ежедневното общуване с богата клиентела водеше до това, че почти всички продавачки се държаха крайно неестествено, превръщайки се постепенно в представителки на някаква неопределена класа, в нещо средно между работнички и буржоазни дами; но зад умението им да се обличат, зад заучените фрази и похвати често се криеше грубо невежество, едва завоалирано с фалшива осведоменост, почерпена от булевардните вестници, с театрални тиради и пошлости от парижките улици.

— А знаете ли, че рошавата има дете — заяви една сутрин Клара, когато влезе в отдела.

И тъй като известието предизвика всеобщо учудване, добави:

— Вчера вечер я видях да се разхожда с него… Трябва да го крие някъде…

Два дни по-късно Маргьорит, завърнала се от обяд, съобщи друга новина:

— Виж ти каква била работата! Видях любовника на рошавата. Някакъв работник, представете си, мръсен, жалък работник, с жълти коси… Дебнеше я през прозорците.

От това време никой вече не се съмняваше, че Дьониз има любовник работник и че крие някъде из квартала детето си. Подхвърляха й остри намеци. Когато тя най-после разбра за какво става дума, цялата побеля, така я потресе чудовищността на подобни подозрения. Каква мерзост! И едва произнесе, сякаш оправдавайки се:

— Но това са братята ми!

— О, братята й! — повтори Клара присмехулно.

Наложи се госпожа Орели да се намеси.

— Млъкнете, госпожици. Я по-добре сменете тези етикети… Вън от магазина госпожица Бодю е свободна да се държи както намери за добре. Но поне тук да работеше като хората…

Тези няколко думи, изречени така сухо в нейна защита, прозвучаха като присъда. Дьониз се задушаваше, сякаш я бяха обвинили в тежко престъпление; напразно се опитваше да обясни как стоят нещата. В отговор само се кикотеха и вдигаха рамене. Сърцето и бе дълбоко наранено. Когато този слух плъзна из магазина, Делош дотолкова се възмути, че бе готов да наплеска госпожиците от конфекцията: възпря го само страхът да не злепостави Дьониз. След вечерята в Жоанвил неговата любов загуби своята поривност, превърна се едва ли не в благоговейна преданост, която той й засвидетелствуваше с погледи на послушно кученце. Никой не трябваше да знае за тяхното приятелство, иначе биха ги взели на подбив; но това не му пречеше да мечтае — как ще даде воля на негодуванието си и как ще се разправи с клеветниците, в случай, че оскърбят Дьониз пред него.

В края на краищата Дьониз престана да възразява. Каква низост, никой не желаеше да й повярва! Когато някоя от другарките й подхвърляше нов намек, тя само отправяше към клеветницата втренчен, тъжен и спокоен поглед. Впрочем, Дьониз имаше и други неприятности — материалните грижи, които я измъчваха повече. Жан продължаваше да бъде неразумен и я изтезаваше с молби за пари. Не минаваше седмица да не получи от него писмо от четири страници с цяла история. Когато пощенският раздавач й връчваше тези писма, написани с едър, поривист почерк, тя бързаше да ги скрие в джоба си, защото продавачките се преструваха, че умират от смях и подхващаха непристойни песнички. А тя измисляше някакъв претекст и отиваше в другия край на магазина, за да прочете писмото и тогава почваха да й се мяркат всякакви ужаси: струваше й се, че бедният Жан е накрая на пропастта. Вярваше на всяка негова лъжа, вярваше на измислиците за необикновените му любовни приключения, а собствената й неосведоменост в подобни неща способствуваше да преувеличава опасностите, дебнещи го на този път. Ту му бяха нужни четиридесет су, за да се изплъзне от ревността на някаква жена, ту настояваше за пет-шест франка, за да спаси честта на бедна девойка, която в противен случай баща й щял да убие. Заплатата и премиите й вече не стигаха за всичко това и тя реши да си потърси дребна работа извън службата. Дьониз се обърна към Робино, който се отнасяше със симпатии към нея от времето на първата им среща у Венсар, и той й намери работа — да съшива папионки, по пет су за дузина. Нощем от девет до един, успяваше да изготви шест дузини и по такъв начин припечелваше тридесет су, от които четири отиваха за свещта. Тези двадесет и шест су тя отделяше за Жан; Дьониз работеше така ежедневно, без да си доспива и при все това не роптаеше; дори се чувствуваше напълно щастлива. Но в един прекрасен ден нова катастрофа разтърси бюджета й. Когато в края на месеца отиде при работодателката си, намери вратата на работилницата затворена: разорението или умишленият фалит на тази жена й отне осемнадесет франка и тридесет сантима — значителна сума, на която девойката разчиташе твърдо вече от седмица насам. Всички мъки, на които я подлагаха в отдела, бледнееха пред тази беда.

— Защо сте тъй тъжна? — запита Полин, когато я срещна в галерията на мебелния отдел. — Кажете, може би се нуждаете от нещо?

Но Дьониз вече дължеше дванадесет франка на приятелката си и отвърна, като се силеше да се усмихва:

— Не благодаря… просто не съм си доспала.

Беше дванадесети юли, в самия разгар на паниката, предизвикана от уволненията. От четиристотин служители Бурдонкл бе отстранил вече петдесет; говореше се, че предстоят нови уволнения. Дьониз обаче малко мислеше за тази заплаха; тя бе всецяло погълната от поредното приключение на Жан, по-ужасяващо от всички предидущи. Този път се нуждаеше от петнадесет франка; само притежавайки тази сума, можел да се спаси от отмъщението на измамения съпруг. Предишният ден бе получила първото писмо, с подробно изложение на цялата драма; после, едно след друго, пристигнаха още две; а когато я срещна Полин, дочиташе последното, в което Жан заявяваше, че смъртта не ще му се размине, ако до вечерта не получи петнадесет франка. И Дьониз се измъчваше, стараейки се да измисли нещо. Невъзможно бе да посегне върху парите на Пепе — беше ги внесла два дни преди това. Всички беди се бяха струпали върху нея наведнъж: надяваше се да си възвърне своите осемнадесет франка с посредничеството на Робино — той може би щеше да издири търговката на папионки; но Робино, излязъл в двуседмична отпуска, още не беше се завърнал, макар да го очакваха.

А Полин продължаваше приятелски да я разпитва. Веднъж двете се срещнаха в някакъв безлюден отдел и тутакси подхванаха кратък разговор, като се оглеждаха зорко встрани. Внезапно Полин със знак прикани Дьониз да побегнат: беше зърнала бялата вратовръзка на инспектора, който излизаше от отдела за шалове.

— А, това е чичо Жув — пошепна после успокоена. — Не оная какво странно намира този старец, когато ни види заедно… На ваше място бих се страхувала от него; прекалено любезен е с вас. Той е истинско куче, при това зло и все още си въобразява, че командува войници.

Всички продавачи ненавиждаха чичо Жув заради прекалената му строгост. Голяма част от уволненията бяха станали на основание на неговите донесения. Този бивш капитан, с голям червен нос на чревоугодник, омекваше само в отделите, където работеха жени.

— Защо трябва да се боя от него? — запита Дьониз.

— Той, може би, ще потърси от вас благодарност… — отвърна със смях Полин. — Мнозина от нашите момичета му правят мили очи.

Жув се бе отдалечил, преструвайки се, че не ги вижда, и те го чуха, как се нахвърли върху един продавач от дантеления отдел, чиято вина се заключаваше в това, че гледал паднал на улицата кон.

— Щях да забравя — продължи Полин, — не търсихте ли вчера господин Робино? Той се върна.

Дьониз се почувствува спасена.

— Благодаря, в такъв случай ще заобиколя магазина и ще се промъкна през коприните… Изпратиха ме горе, в работилницата, за клин.

И двете се разделиха. Придавайки си вид, че тича от каса на каса, за да изправи някаква грешка, Дьониз се добра до стълбата и слезе в залата. Беше десет без четвърт, звънецът току-що бе приканил първа смяна за закуска. Палещото слънце нагряваше стъкления покрив и въпреки сивите платнени щори, горещината проникваше в неподвижния въздух. От пода, който прислужниците поливаха с тънки струи вода, от време на време се възземаше свеж полъх. Тук, сред простора на пустеещите щандове, подобни на параклиси смълчани след последната литургия, цареше покои, всичко гънеше в лятна дрямка. Продавачи стояха небрежно по местата си; редки купувачки преминаваха из галериите и пресичаха залата с вяла походка, изнемогвайки от жега.

Когато Дьониз стигна в отдела, Фавие отмерваше лека копринена материя на розови точици за рокля на госпожа Бутарел, пристигнала вчера от юг. От началото на този месец клиентки на магазина доставяше само провинцията; това бяха безвкусно облечени жени в жълти шалове и зелени поли — истинска провинциална изложба. Равнодушните продавачи дори бяха престанали да се смеят. Фавие придружи госпожа Бутарел до галантерията и когато се завърна, каза на Ютен:

— Вчера всички бяха овернчанки, а днес до една са провансалки… Главата ми се пръска от тях.

Но в този миг Ютен изтича към щанда: бе неговият ред. Позна „красавицата“, очарователната блондинка, която в отдела наричаха така, тъй като не знаеха нищо за нея, нито дори името й. Всички й се усмихваха; не минаваше седмица, без тя да се отбие в „Дамско щастие“, но винаги сама. Този път водеше със себе си четири-петгодишно момченце.

— Значи е омъжена! — учуди се Фавие, когато Ютен се върна от касата, след като бе отнесъл там чек за тридесет метра атлаз.

— Възможно е — отговори Ютен, — макар че този малчуган още нищо не доказва. Може би е син на приятелката й… Но мога със сигурност да кажа, че е плакала. Тя е тъй тъжна и очите й са зачервени!

Настъпи мълчание. Двамата продавачи разсеяно гледаха в дъното на магазина. После Фавие бавно произнесе:

— Ако е омъжена, очевидно съпругът й хубаво я е напердашил.

— Може би — съгласи се Ютен, — или пък някой любовник я е заразял.

И като помълча, добави:

— Това е без значение.

В този момент Дьониз прекосяваше отдела за коприни; тя забави хода си и се огледа наоколо, за да открие Робино. Но тъй като не го виждаше, мина в галерията за бельо, после се върна назад и отново се отправи към копринения отдел. Продавачите отгатнаха маневрата й.

— Господин Робино е в сортировъчното отделение — каза Фавие. — Вероятно ще се върне за закуска. Ако желаете да поговорите с него, ще го намерите тук следобед.

— Пак тази лапнимуха — прошепна Ютен.

— Търси Робино — обясни Фавие. — Нещо вършат двамата. О, не ще да е интересно, Робино е много глупав за такива неща… Разправят, че й бил осигурил някаква малка работа — да шие папионки. Намерили търговия, няма какво да се каже.

Ютен реши да се пошегува зле с девойката. Когато Дьониз мина край него, той я спря и запита:

— Мене ли търсите?

Тя се изчерви силно. След вечерята в Жоанвил, Дьониз не се осмеляваше да надникне в сърцето си, където се бореха неясни чувства. Постоянно си представяше младия човек с червенокосото момиче и ако образът му все още извикваше в нея трепет, то бе трепет, придружен с усещане на горчивина. Обича ли го? Още ли го обича? Не искаше да се докосва до тия тягостни за нея въпроси.

— Не, господине — отвърна тя объркана.

Тогава Ютен реши да я смути още повече:

— Може би желаете да ви го подадат на поднос? Прекрасно! Фавие, поднесете на госпожицата господин Робино!

Тя го погледна втренчено с оня тъжен и спокоен поглед, с какъвто посрещаше язвителните намеци на другарките си. О, той бе зъл, раняваше я не по-малко от другите! И нещо в нея се прекърши, една последна нишка се скъса. По лицето на девойката се изписа такова страдание, че малко отзивчивият по натура Фавие побърза да я успокои.

Дьониз поблагодари и се върна в своя отдел, където я очакваше студеният гняв на госпожа Орели: отсъствувала вече от половин час! Къде се губела? Не в работилницата, разбира се! Девойката сведе глава, мислейки си с какво ожесточение я преследват нещастията. Ако Робино не се върне, всичко пропада. И реши, въпреки рисковете да слезе още веднъж.

Връщането на Робино бе предизвикало в отдела за коприни истински бунт. Продавачите се надяваха, че повече не ще се появи, че най-после го бяха отчаяли постоянно преследващите го неприятности; и в един момент Робино действително бе готов да купи предприятието на Венсар, толкова повече, че последният упорито му натрапваше тази сделка. Подмолната работа на Ютен, мината, която той от дълги месеци поставяше под нозете на своя съперник, трябваше най-после да избухне. В отсъствие на Робино, когато Ютен в качеството си на старши продавач го заместваше, той се постара да го злепостави пред началниците и прояви особено усърдие да се настани на мястото му: откриваше и всячески раздуваше разни дребни неизправности, представяше проекти за подобрения, измисляше нови десени. Впрочем всеки служител в отдел, като се започне от прислужника, мечтаещ да стане продавач и се свърши с първия продавач, стремящ се към положение на акционер, изпитваше само едно настойчиво желание: да измести стоящия над него, а ако той окажеше съпротива — да го глътне; тази борба на апетити, това взаимоунищожение бе условие за добрата работа на машината; то пришпорваше търговията и предизвикваше оня мълниеносен успех, на който се учудваше цял Париж. Зад Ютен стоеше Фавие, зад Фавие — други, още цяла редица. Чуваше се зловещо тракане на челюсти. Робино бе вече обречен и всеки мислено отмъкваше някоя кост. Ето защо появата на Робино предизвика всеобщо негодувание. Да се продължава по-нататък така бе невъзможно: настроението сред продавачите внушаваше на завеждащия такива опасения, че той изпрати Робино в сортировъчното помещение, за да предостави на дирекцията време да обмисли въпроса.

— Ние всички ще си отидем, ако не го отстраните — заяви Ютен.

Тази разпра дотегна на Бутмон, чийто весел нрав трудно понасяте подобни раздори в отдела. Той страдаше, виждайки около себе си само намусени лица, но искаше да бъде справедлив.

— Оставете го на мира, човекът не ви пречи…

Гръмнаха протести:

— Как? Не ни пречел?… Непоносим субект… вечно недоволен… и така вири нос, сякаш е готов да те стъпче!

Отделът бе крайно озлобен. Робино, нервен като жена, бе нетърпим със своя остър нрав и болезнената си чувствителност. На тази тема се разказваха дори анекдоти: разстроил някакво момченце и унизявал клиентки с язвителните си забележки.

— В края на краищата, господа, сам не мога решавам такива въпроси — каза Бутмон. — Доложих вече на дирекцията и сега отново ще разговарям.

Позвъниха за закуска на втората смяна: камбанният ек, излетял от сутерена, се разнесе, далечен и глух, в неподвижния въздух на магазина. Ютен и Фавие слязоха долу. От всички отдели, един по един, продавачите се стичаха безредно, трупайки се пред входа на тесния и влажен кухненски коридор, където винаги горяха газови лампи. Забързаните хора не се смееха, не разговаряха сред нарастващия шум от съдове и остра миризма на храна. В края на коридора всички внезапно се спираха пред гишето. Тук, обкръжен от купчини паници и въоръжен с вилици и лъжици, които потапяше в медните тенджери, готвачът раздаваше порциите. И когато се придвижваше встрани, зад корема му, напиращ под бялата престилка, се виждаше пламтящата пещ.

— В тази барака никога не дават скара! — измърмори Ютен, като погледна менюто, написано на черната дъска над гишето. — Тяхното варено и риба не засищат глада.

Риба, действително, никой не обичаше и съдът с нея не се изпразваше. Но Фавие си взе калкан. Зад него Ютен се наведе и каза:

— Говеждо сос пикант!

Готвачът механично бодна парче месо и го поля със сос. Задъхан от горещите изпарения, долитащи от гишето, Ютен взе порцията си и след него, като ехо, се дочуваха думите. „Говеждо сос пикант! Говеждо сос пикант!“ С бързо и ритмично движение на навит часовник, готвачът подхващаше парчетата месо и ги поливаше със сос.

— Калканът е съвсем студен — заяви Фавие, не усетил с ръката си топлина от блюдото.

Сега всички се придвижваха в едно направление, като държаха в опънатата си ръка блюдото и внимаваха да не се блъснат в съседа си. На десет крачки по-нататък се намираше бюфетът и гишето с тезгях от лъскаво тенеке с наредени на него бутилчици вино, отворени и още мокри от изплакването. Всеки протягаше свободната си ръка, вземаше мимоходом бутилчицата и още по-притеснен в движенията си, съсредоточено се отправяше към масата, стараейки се да запази равновесие.

Ютен глухо роптаеше:

— А сега се разхождай с паница в ръка!

Масата на Ютен и Фавие се намираше в дъното на коридора, в последната трапезария. Тези напълно еднакви трапезарии, с размери четири на пет метра, бяха стари избени помещения, неотдавна измазани и боядисани; но през боята се бе просмукала влага и жълтите стени бяха изпъстрени със зеленикави петна; от тесните прозорчета откъм улицата на равнището на тротоара проникваше белезникава светлина, непрекъснато заслонявана от неясните сенки на минувачите. През юли, както и през декември, тук продавачите еднакво се задушаваха от горещите изпарения, пропити с отвратителни миризми, които се носеха от кухнята.

Ютен бе влязъл пръв. На масата, взидана в стената и покрита с мушама, имаше само чаши, вилици и ножове, според броя на местата; на двата края на масата се издигаха купчинки допълнителни паници, а по средата лежеше голям хляб с втъкнат в него нож. Ютен положи паницата и бутилката на трапезата, взе салфетка от етажерката, която бе единственото украшение на стените и с въздишка седна на мястото си.

— А как съм гладен! — пошепна той.

— Всякога е така — додаде Фавие, който се настани вляво от него. — Нищо няма, когато умираш от глад.

Масата, заредена с двадесет и два прибора, бързо се запълваше. Отначало се чуваше само остро почукване на вилици и мляскане на лакоми здравеняци, чиито стомаси се бяха свили от ежедневната тринадесетчасова изтощителна работа. До неотдавна на продавачите се полагате един час за ядене, и те имаха възможност да си изпият кафето вън от магазина; ето защо бързаха да свършат с обяда за двадесет минути, та по-скоро да се озоват на улицата. Но това твърде много ги развличаше, връщаха се разсеяни и вече не мислеха за търговия; и дирекцията реши повече да не ги освобождава, като ги застави да плащат допълнително три су за чашка кафе, щом то толкова им е необходимо. Затова сега продавачите протакаха обяда и не се стремяха да се върнат в отдела си преди изтичане на обедната почивка. Мнозина от тях, гълтайки големи залъци, четяха вестник, сгънат и подпрян на бутилката.

Други, утолили първия глад, разговаряха шумно, връщайки се отново и отново на вечната тема за лошата храна, за това кой колко печели, как е прекарал миналата неделя и как възнамерява да прекара следващата.

— А какво става с Робино? — запита някой Ютен.

Борбата на продавачите от копринения отдел срещу помощник-завеждащия занимаваше всички останали отдели. В кафене „Сан Рош“ ежедневно разискваха въпроса до среднощ. Ютен, нахвърлил се на парчето говеждо месо, в отговор само измърмори:

— Е, какво, Робино се върна — и внезапно разядосан, извика: — Дявол го взел! Да не са ми пробутали магарешко? Кой ги знае, във всеки случай, отвратително е, честна дума!

— Не се оплаквайте — каза Фавие. — Аз имах глупостта да взема калкан, а той е вмирисан.

Всички говореха едновременно, негодуваха, шегуваха се. В края на масата, до стената, мълчаливо обядваше Делош. За бела той бе надарен с рядък апетит и никога не можеше да се наяде до насита; и тъй като печелеше твърде малко, за да плаща за допълнителни дажби, всякога си режеше огромни филии хляб и с наслада поглъщаше дори най-невкусните гозби. Ето защо му се надсмиваха и подвикваха:

— Фавие, дайте вашия калкан на Делош… Той го обича и такъв…

— А вие вашето говеждо, Ютен. Делош го иска за десерт.

Бедното момче не отвръщаше нито дума, а само вдигаше рамене. Не беше негова вината, че умира от глад. Впрочем, останалите, макар и да недоволствуваха от храната, еднакво ядяха до насита.

Но в този миг някой леко подсвирна и всички млъкнаха. Беше сигнал, че в коридора са се появили Муре и Бурдонкл. От известно време оплакванията на служителите толкова бяха зачестили, че дирекцията реши да слезе долу и лично да провери качеството на храната. От тридесетте су дневно на човек, които дирекцията предоставяше на готвача, последният трябваше да плаща всичко: и провизии, и въглища, и газ, и прислуга; и когато се оказваше, че не всичко е в ред, дирекцията наивно се учудваше. Още сутринта всеки отдел бе избрал свой делегат; Миньо и Лиенар се бяха наели да говорят от името на другарите си. И сега, сред внезапно възцарилото се мълчание, всички наостриха уши, вслушвайки се в гласовете, които достигаха от съседната стая, където Муре и Бурдонкл току-що бяха влезли. Бурдонкл намираше месото за превъзходно; в отговор на това спокойно твърдение Миньо, задъхан от гняв, повтаряше: „Опитайте да го сдъвчете“, а Лиенар, сочейки калкана, кротко настояваше: „Но той вони, господине“. Тогава Муре с най-сърдечни думи изяви готовност да стори всичко възможно, за да подобри положението на своите служители; та нали бил техен баща, предпочитал сам да седне на сух хлебец, но не и да слуша, че ги хранят зле.

— Обещавам ви да проуча въпроса — заяви той в заключение, като повиши глас, за да го чуят чак до другия край на коридора.

Разследването на дирекцията завърши, вилиците отново затракаха.

— Да, слушай големи приказки и пий студена вода — не се стърпя Ютен… — О, на думи те не се скъпят. Искаш обещания — заповядай! А те хранят със стари подметки и те изхвърлят на улицата като псе!

Продавачът, който вече се бе обърнал веднъж към него с този въпрос, повтори:

— Та казвате, че вашият Робино…?

Но шумно тракане на съдове заглуши гласа му. Продавачите сами подменяха паниците си; купчинките, вляво и вдясно се смаляваха. И когато един от помощник-готвачите донесе голямо тенекиено блюдо, Ютен не се сдържа:

— Ориз огретен! Само това липсваше!

— Бива го за евтино лепило — каза Фавие, като си сипа в паницата ориз.

Едни го намираха за добър, други смятаха, че прилича на маджун, а любителите на вестници бяха дотолкова увлечени в поредния фейлетон, че дори не забелязваха какво ядат. Всички бършеха изпотените си чела: тясната трапезария се изпълни с червеникави изпарения, а сенките на минувачите все тъй пробягваха като черни петна по отрупаната със съдове маса.

— Подайте хляба на Делош! — извика някакъв шегобиец.

Всеки си отрязваше филия, после бодваше ножа в кората до самата дръжка и хлябът тръгваше от ръка на ръка.

— Кой би взел ориз срещу десерта?

Сключил сделката с дребен хилав момък, Ютен се опита да замени и виното си. Но желаещ за виното не се обади, всички го намираха за отвратително.

— Вече ви казах, Робино се върна — продължи той сред смях и кръстосани разговори. — О, работата му е сериозна… Представете си, развращава продавачките! Да, доставя им работа — шият папионки!

— По-тихо — пошепна Фавие, — вън решават съдбата му.

Той посочи с поглед Бутмон, който в това време минаваше по коридора между Муре и Бурдонкл; и тримата бяха много съсредоточени и оживено разговаряха шепнешком. Трапезарията, където обядваха завеждащите отдели и помощниците им, се намираше точно отсреща. Когато съгледа Муре, Бутмон, вече завършил обеда си, стана от масата, и заприказва с него за неприятностите, възникнали в отдела. Муре и Бурдонкл го слушаха и все още не се решаваха да пожертвуват Робино, първокласен продавач, останал от времето на госпожа Едуен. Но когато Бутмон разказа историята с папионките, Бурдонкл кипна. Ума си ли бил загубил този момък, та търси допълнителна работа на продавачките? Фирмата достатъчно щедро заплаща труда на тези госпожици, а ако те работят за себе си нощем, разбира се, че ще работят зле в магазина денем. Така те просто ограбват „Дамско щастие“, рискуват здравето си, което не им принадлежи! Нощта е дадена за сън, всички са длъжни да спят — в противен случай ще ги изхвърлят навън.

— Работата става сериозна! — забеляза Ютен.

Всеки път, когато тримата мъже бавно минаваха край трапезарията, продавачите впиваха в тях погледи, стараейки се да изтълкуват и най-малките им жестове. Дори забравяха за ориза, макар един от касиерите да бе намерил в него копче от панталони.

— Дочух думата „папионка“ — каза Фавие. — И забелязахте ли как носът на Бурдонкл отведнъж побеля?

Муре споделяше негодуванието на съдружника си. Продавачка, приела да работи през нощта, посягала, според него, върху самите устои на „Дамско щастие“. Коя била тази глупачка, която не съумява да се задоволи с печалби от продажбата? Но когато Бутмон назова Дьониз, Муре омекна, намери й оправдание. Ах, да, това момиченце ли? Та тя още не била придобила достатъчно сръчност и доколкото знаел, имала задължения към близките си. Бурдонкл го прекъсна, заявявайки, че тозчас трябва да я уволнят. Той всякога твърдеше, че от такава грозотия нищо свястно не ще излезе, с което сякаш й отмъщаваше за някаква обида. Видимо смутен, Муре се престори, че цялата тази история го разсмива. Боже мой, какъв строг човек! Не може ли поне веднъж да прояви великодушие? Би следвало да извикат провинилата се, да я посмъмрят. Всъщност виновен за всичко е само Робино; като стар продавач, познаващ обичаите на фирмата, бил длъжен да я предпази от това.

— Сега пък шефът се смее — учуди се Фавие, когато групата отново мина край вратата.

— А, дявол го взел, ако решат отново да ни го обесят на шията, такъв номер ще им погодим! — закани се Ютен.

Бурдонкл погледна Муре, а после махна презрително с ръка, сякаш искаше да каже, че най-после го е разбрал и намира това за крайно глупаво. Бутмон продължаваше да се оплаква: продавачите заплашват да си отидат, а сред тях има превъзходни работници. Но повече от всичко засегна тези господа слухът, че Робино бил в най-добри отношения с Гожан; а той, разправяха, го подстрекавал да си основе собствено предприятие в квартала, предлагал му неограничени кредити, само за да ощети „Дамско щастие“. Настъпи мълчание. Аха, значи Робино замисля борба! Муре изтръпна, но си даде вид, че всичко му е безразлично и се отказа от решения. Ще си помислят, ще поговорят с него. И започна да се шегува с Бутмон, чийто баща, пристигнал предишната вечер от Монпелие, където имаше магазин, едва не се задушил от смайване и негодувание, когато се озовал в грамадната зала, в която царуваше синът му. Посмяха се и на това, как старецът, придобил в края на краищата отново обичайната си южняшка самоувереност, започнал да отрича всичко и да твърди, че магазините за модни стоки ще завършат с пълно разорение.

— Ето го и Робино — пошепна Бутмон. — Бях го изпратил в сортировъчното отделение, за да се избягнат нежелателни пререкания… Извинете, че така настоявам, но положението е твърде изострено и смятам, че трябва да се действува.

Робино ги поздрави и се отправи към своята маса.

Муре се ограничи с краткото:

— Добре, ще видим.

Отидоха си. Ютен и Фавие все още очакваха да се появят, но като видяха, че не се завръщат, с облекчение въздъхнаха. Нима оттук нататък дирекцията ще слиза така всеки обяд да им брои хапките? Ех, весело ще бъде, щом и на обяд не можеш да се почувствуват свободен! Но истинската причина за неудоволствието им бе, че току-що бяха видели как влиза Робино и как добродушно му се усмихва шефът, а това им внуши страхове за изхода от предприетата борба. И те снишиха гласове и се заловиха да търсят нови поводи за възмущение.

— Умирам! — продължи Ютен вече високо. — Излизаш от трапезарията по-гладен, отколкото си влязъл?

А беше изял две порции конфитюр — своята и онази, която получи в замяна на ориз. И изведнъж извика:

— Ще се разоря с тия допълнителни… Виктор, още една порция конфитюр!

Прислужникът поднасяше последните десерти. После донесе, кафето и желаещите веднага му платиха по три су. Някои продавачи станаха и започнаха да се разхождат из коридора, за да изпушат цигара в тъмните ъгълчета. Други продължаваха да седят отпуснато пред масата, отрупана с мазни паници. Правеха топчици от средата на хляба, отново предъвкваха все същите истории и вече не усещаха нито миризмата на прегоряла мазнина, нито нетърпимата горещина, от която ушите се зачервяваха. Стените бяха запотени, от плесенясалия свод се спускаше умопомрачаваща смрад. Делош, наял се до насита с хляб, се бе опрял на стената и мълчаливо преживяше храната, загледан в малкото прозорче. Всеки ден след закуска се развличаше по този начин, гледайки бързо мяркащите се на тротоара нозе на минувачите — нозе, отрязани от глезена, груби обуща, елегантни ботуши, фини дамски ботинки, — непрекъснат поток от живи нозе, без туловища и глави и много кални при дъжд.

— Как, вече! — извика Ютен.

От дъното на коридора звънна камбанка: трябваше да се освободи място за третата смяна. Появиха се чистачи, понесли ведра с топла вода и големи гъби, за да измият мушамите. Трапезариите бавно се изпразваха, продавачите се отправяха към отделите, пристъпвайки лениво по стълбата. А в кухнята готвачът отново зае място пред гишето, между тенджерите с говеждо, калкан и сос, и отново се въоръжи с вилици и лъжици, все тъй готов да пълни паниците с ритмичните движения на навит часовник.

Ютен и Фавие се позабавиха малко и видяха слизащата Дьониз.

— Господин Робино се върна, госпожице — с насмешлива вежливост каза първият.

— Сега закусва — добави другият, — но ако работата е много спешна, можете да влезете.

Дьониз продължи да слиза по стълбата без да отговори и без да обърне глава. Ала когато мина пред трапезарията, където се хранеха завеждащите и техните помощници, не можа да не погледне към нея. Робино действително бе там. Но реши да поговори с него следобед и тръгна право към своята маса в другия край на коридора.

Жените се хранеха отделно, в две запазени за тях зали. Дьониз влезе в първата. Това бе също такова подземие, превърнато в трапезария, ала обзаведено с по-голям комфорт. Кръглата маса в средата бе заредена за петнадесет човека, но приборите бяха по-разредени, а виното — налято в гарафи; блюдо с калкан и друго с „говеждо сос пикант“ заемаха двата края на масата. Прислужници в бели престилки обслужваха продавачките; по такъв начин те се избавяха от неприятната необходимост сами да получават порциите си на гишето. Дирекцията считаше, че така е по-прилично.

— Защо се забавихте? — запита Полин; вече бе седнала и си режеше хляб.

— Придружих клиентка — излъга Дьониз почервеняла.

Клара бутна с лакет съседката си. Какво става днес с рошавата? Просто не е на себе си. Получила едно след друго няколко писма от любовника си; после хукнала из магазина като побъркана и си измисляла поръчки в работилницата, а сама не се мяркала там. Явно тук имало нещо нередно. И Клара, изгълтала калкана с непретенциозността на момиче, хранило се някога с гранива сланина, започна да приказва за зловещата драма, описанията на която изпълваха всички вестници.

— Четохте ли? Мъж заклал с бръснач любовницата си.

— Какво пък — забеляза младичка продавачка от отдела за бельо с кротко и мило личице, — щом я е заварил с друг, така й се пада!

Но Полин се възмути:

— Как! Нима е позволено да те заколят за това, че си престанал да обичаш някого? О, моля ви се, не! — И, недоизказала мисълта си, извика на прислужника — Пиер, не мога да ям това месо… Кажи там да ми дадат допълнително нещо малко, един омлет, например… и по-мекичък, ако е възможно.

И тъй като джобовете й винаги бяха пълни с лакомства, измъкна няколко шоколадови бонбона и в очакване на поръчката, започна да ги хруска с хляб.

— Разбира се, да имаш работа с такъв човек, не е шега — продължи Клара. — А колко зли са ревнивите! Оня ден някакъв работник хвърлил в кладенец жена си.

Тя не снемаше очи от Дьониз и си мислеше, че е отгатнала от какво е побледняла девойката. Очевидно тази лицемерна се бои да не я наплеска любовникът й, защото тя положително му изменя. Ех, че смях ще падне, ако той я подбере и в магазина, от което изглежда се опасява. Но разговорът взе друга насока: една от продавачките започна да обяснява как се отстраняват петна от кадифе. После заговориха за някаква пиеса в театър „Гете“, където очарователни момиченца танцували къде по-добре от големите. Полин се намуси при вида на прегорелия омлет, но после го намери за добър на вкус и се развесели.

— Подайте ми виното — помоли тя Дьониз. — Вие също би трябвало да си поръчате омлет.

— О, говеждото ми е достатъчно — отвърна девойката. Тя избягваше излишните разходи и се ограничаваше с храната, която даваха в магазина, колкото и да бе противна.

Когато прислужникът донесе ориза, продавачките се възмутиха. Бяха го оставили миналата седмица недокоснат и се надяваха, че повече не ще го предложат. Разсеяна, обезпокоена за Жан от разказите на Клара, Дьониз единствена изяде ориза си и всички останали я гледаха с погнуса. Сега започна истинска вакханалия от допълнителни блюда. Девойките се натъпкаха с конфитюр. Освен това да се храниш на своя сметка бе елегантният тон на деня.

— Знаете ли, мъжете подали молба и дирекцията обещала… — започна нежната продавачка от отдела за бельо.

Прекъснаха я смехове и разговорът се насочи към дирекцията. Всички пиха кафе, с изключение на Дьониз; каза, че не го понася. Разположили се удобно пред чашките си, госпожиците не бързаха да стават: ония от отдела за бельо напомняха във вълнените си рокли простовати дребни буржоазки, затова пък продавачките от конфекцията, пременени в коприна, със салфетка под брадичката, за да се предпазят от петна, приличаха на истински дами, дошли в кухнята да закусят с камериерките си. За да се избавят от застоялия зловонен въздух, продавачките се опитаха да отворят прозорчето, но трябваше тутакси да го затворят, тъй като колелата на файтоните сякаш се затъркаляха по самата маса.

— Тихо! — пошепна Полин. — Старият глупак иде!

Бе инспекторът Жув. Той с удоволствие наобикаляше госпожиците към края на обеда. Впрочем, на него бе възложено да следи за реда в тези трапезарии. Появяваше се с усмихнати очи, обикаляше помещенията, понякога даже влизаше в разговор, осведомяваше се добре ли са закусили госпожиците. Спираше се при всички и така дотягаше, че продавачките бързаха да избягат. Камбаната още не бе звъннала, а Клара вече беше изчезнала, други я последваха. Скоро, в трапезарията останаха само Дьониз и Полин. Полин допи кафето си и сега довършваше бонбоните.

— Знаете ли какво — каза тя като стана от мястото си, — ще изпратя момчето за портокали… Вие идвате ли?

— Ей сега — отвърна Дьониз, която гризеше коричка, решила да си отиде последна, за да поговори пътьом с Робино.

Но когато остана насаме с Жув почувствува неудобство, и упреквайки се за своята несъобразителност, побърза да излезе от трапезарията. Жув обаче видя, че тя се отправя към вратата и й прегради пътя.

— Госпожице Бодю…

Застанал пред лея, той я гледаше с бащинска усмивка. Гъстите посивели мустаци му придаваха вид на почтен воин. И Жув пъчеше гърди, на които грееше червената лента.

— Какво има, господин Жув? — запита тя успокоена.

— Тази сутрин пак ви видях да разговаряте зад килимите. Знаете, че това е против правилника и ако подам рапорт… Вашата приятелка Полин, вижда се, много ви обича?

Мустаците му се раздвижиха, ярка червенина обагри огромния му нос, крив и месест, говорещ за низки инстинкти.

— И защо така се обичате?

Не разбирайки нищо, Дьониз отново се смути. Бе пристъпил съвсем близо и й шепнеше право в лицето.

— Наистина, разговаряхме, господин Жув — промълви тя, — но не е грях да си поприказваш малко… Вие всякога, сте бил добър към мен и аз съм ви много благодарна.

— Не би следвало да бъда така добър — каза той. — Моят дълг е да отстоявам справедливостта. Но такава миличка госпожица като вас…

И Жув се приближи още повече към нея. Сега Дьониз съвсем се изплаши. Припомни си думите на Полин, историите, които се разказваха в магазина за продавачки, заплашвани и после изнудвани от Жув. Впрочем в магазина той се задоволяваше с малки волности: лекичко потупваше с подпухналите си пръсти бузите на подмилкващите му се девойки, и дълго, като че от разсеяност, държеше ръцете им в своите. Всичко излизаше напълно по бащински; на звяра в него той даваше воля само вън от магазина, когато девойки отиваха в квартирата му на улица Моано да похапнат филийки с масло.

— Оставете ме — пошепна Дьониз като отстъпи назад.

— Хайде, хайде, не бъдете такава дивачка с приятел, който винаги ви помага… Направете ми удоволствие, елате при мен тази вечер на чашка чай с филийки. Каня ви най-чистосърдечно.

А тя се отбраняваше:

— Не, не!

Трапезарията бе празна, прислужникът не се вестяваше. Ослушвайки се напрегнато дали не ще дочуе стъпки, Жув хвърли бърз поглед наоколо и, крайно възбуден, загубил обичайното си самообладание и прехвърлил границите на бащинската фамилиарност, поиска да я целуне по врата.

— Лошо, упорито момиченце… Когато имате такива коси, може ли да бъдете тъй глупавичка! Елате тази вечер да се посмеем заедно…

Пламналото лице на стареца се оказа съвсем близо до нейното и девойката усети горещото му дихание; тя обезумя от ужас и възмущение и така поривисто го отблъсна, че той се олюля и едва не падна на масата. За щастие само се строполи върху стола; но от удара една от гарафите се катурна и опръска с вино бялата му вратовръзка и лентата на ордена. Старецът така и замря на стола и задъхвайки се от ярост, дори не се опита да изтрие петната: не очакваше подобна съпротива. И защо? Та той нищо не искаше, не я принуждаваше насила, а само се бе поддал на порива на доброто си сърце!

— О, госпожице, ще се разкайвате, честна дума ви казвам!

Дьониз избяга. И в същия миг камбаната звънна. Развълнувана, трепереща, тя забрави Робино и побърза да се прибере в отдела. Повече не се осмели да слезе. Следобедното слънце дотолкова бе затоплило фасадата откъм площад Гайон, че в залите на мецанина въпреки спуснатите щори, човек можеше да се задуши. Появиха се няколко клиентки, но не купиха нищо, макар и да създадоха немалко работа на продавачите. Целият отдел се прозяваше под сънливия поглед на госпожа Орели. Накрая, към три часа, като видя, че завеждащата е задрямала, Дьониз тихичко се измъкна и все със същия делови вид отново хукна из магазина. За да заблуди любопитните, които можеха да я проследят с поглед, не отиде веднага в отдела за коприни; отначало се престори, че някаква работа я задържа в дантеления отдел и там се обърна към Делош за малка справка; после, на партера се отби в отдела за руански басми и вече влизаше при вратовръзките, когато изведнъж се спря като закована. Пред нея стоеше Жан.

— Как? Ти тук? — прошепна тя, страшно побледняла.

Беше в работна блуза, гологлав, с безредно провиснали руси къдрици по девичата шия. Стоеше пред сандък с евтини черни вратовръзки и изглеждаше дълбоко замислен.

— Какво търсиш тук? — продължи Дьониз.

— Чакам те — отвърна той. — Ти ми забраняваш да идвам. Но аз все пак влязох и никому нищо не съм казал. Можеш да бъдеш спокойна. Ако искаш, престори се, че не ме познаваш.

Продавачи вече ги гледаха и се учудваха. Жан сниши глас.

— Знаеш ли, тя поиска да тръгне с мен. Да, сега е на площада, пред фонтана. Дай ми веднага петнадесет франка, иначе и двамата сме изгубени, уверявам те!

Страшно вълнение обзе Дьониз. Наоколо се вслушваха в разговора им и се подхилваха. Зад отдела за вратовръзки имаше стълба, водеща в сутерена. Дьониз притегли към себе си Жан и го повлече надолу. Там той продължи своя разказ, като в страха си да не загуби доверието на сестра си, се мъчеше да си припомни наскоро измислените факти.

— Парите не са за нея. Тя е прекрасен човек… И мъжът й, дявол го взел, малко иска да знае за петнадесет франка! Той и за милион не би позволил на жена си… Има фабрика за лепило, нали вече ти казах? Много прилични хора… Не, тези пари са за един мерзавец, неин приятел, който ни видя; и сама разбираш, ако не му подхвърля петнадесетте франка тази вечер…

— Мълчи — пошепна Дьониз. — Добре… А сега тръгвай.

Озоваха се в отдела за доставки по домовете. Просторното подземие, слабо осветено от белезникавата светлина, проникваща през малките прозорци, изглеждаше заспало в мъртвия сезон. Тук бе хладно и съвсем тихо. Но в едно от отделенията прислужник подреждаше пакети, предназначени за квартал Мадлен, а на голямата сортировъчна маса седеше, клатейки крака и опулил очи, завеждащият отдела Кампион.

Жан продължи:

— Мъжът има такъв голям нож…

— По-бързо — повтаряше Дьониз, като побутваше брат си.

Минаха по тесен коридор, където денонощно горяха газови лампи. Вдясно и вляво, в дълбочината на мрачни складове, зад дървени решетки се издигаха тъмните маси на резервните стоки. Накрая Дьониз се спря до една от решетките. Тук, разбира се, никой не би дошъл; но задържането по тия коридори бе забранено и студени тръпки пронизаха девойката.

— Ако този мерзавец проговори — отново започна Жан, — мъжът й, а той има такъв огромен нож…

— А как да намеря петнадесет франка? — извика Дьониз в отчаяние. — Значи, ти няма да се вразумиш? С тебе непрекъснато се случват някакви невероятни истории.

Жан започна да се удря в гърдите. Сам той вече не можеше да разбере своите романтични измислици. Просто драматизираше постоянната си нужда от пари и у него винаги се намираше в запас някаква неотложна нужда.

— Кълна ти се във всичко най-свято, че този път говоря истината… Държах я ето така, а тя ме прегръщаше…

Дьониз отново го застави да млъкне; изтерзана, силно подразнена, тя избухна:

— Не желая нищо да слушам. Запази за себе си твоите безобразия. Това вече е прекалено грозно, чуваш ли? Измъчваш ме всяка седмица, а аз се убивам, за да ти осигуря твоите сто су. Да, работя нощем… Не говоря за това, че подяждаш братчето си.

Жан побледня и опули очи. Как? Постъпвал грозно? Не разбираше това, от детство бе свикнал да се отнася със сестра си другарски и му се струваше напълно естествено да излее пред нея душата си. Но бе смаян, когато научи, че тя работи нощем. Мисълта, че я съсипва и отнема залъка на Пепе, дотолкова го потресе, че заплака.

— Права си, негодник съм — извика той. — Но тук няма нищо грозно, не мисли така, напротив; и затова всичко се повтаря… Тази, например, видиш ли, е вече двадесетгодишна. И все си мислеше, че нашето е игра, защото съм само на седемнадесет години… Боже мой, ще се изям от яд! Така се презирам! Той улови ръцете й и ги намокри със сълзите си.

— Дай ми петнадесет франка, за последен път, кълна ти се!… Или не, не ми давай нищо, предпочитам да умра. Ако мъжът й ме убие, поне ще се отървеш от мен.

И тъй като тя също заплака, той почувствува угризения.

— Та аз само така казах, нищо още не зная. Може би не смята никого да убива… Все някак ще се оправим, обещавам ти, сестричке… Хайде, сбогом, тръгвам.

Но в този миг някъде из дъното на коридора достигна шум от стъпки, и двамата се притаиха. Дьониз отново повлече брат си в тъмния ъгъл, към склада за стоки. Известно време не чуваха нищо, освен съскането на газовата лампа. Но стъпките се приближиха, и протягайки глава, Дьониз разпозна инспектора Жув: шествуваше по коридора с обичайния си непреклонен вид. Случайно ли минаваше или някой от пазачите го бе предупредил? Обзе я такъв страх, че съвсем се обърка; и когато измъкна Жан от тъмната ниша, където се бяха спотаили, изтласка го пред себе си и пошепна:

— Бягай, бягай!

И те побягнаха с всички сили, усещайки отдире ускореното дишане на дядо Жув, който ги преследваше. Прекосиха отново отдела за доставки и стигнаха до стълбата, водеща към изхода на улица Мишодиер.

— Бягай — повтаряше Дьониз, — бягай! Ако мога, ще ти изпратя петнадесет франка.

Зашеметен от усилието Жан изчезна. Инспекторът дотичал бързо, успя да забележи само крайчеца на бялата блуза и русите къдрици на Жан, развявани от уличния вятър. Пое дъх няколко секунди, колкото да си възвърне обичайната внушителност. Носеше съвсем нова бяла вратовръзка с широк, белоснежен възел.

— Виж ти, виж! Каква низост, госпожице! — каза той с треперещи устни. — Да, низост, истинска низост!… Не си представяйте, че ще допускам в сутерена подобни низости.

Той я преследваше с тези думи, докато тя се качваше в магазина: бедната девойка се задушаваше от вълнение и не можеше да произнесе нито звук в своя защита. Сега тя горчиво се разкайваше: защо трябваше да бяга? Защо не обясни всичко и не показа брат си? Отново ще измислят всякакви нелепости, и както и да се кълне, няма да й повярват. Дьониз и този път забрави Робино и се върна направо в отдела.

Без да губи време, Жув се отправи към дирекцията, за да доложи за случилото се. Но дежурният го предупреди, че Муре е зает с Бурдонкл и Робино: вече от четвърт час разговаряли… Вратата бе притворена, и се чуваше, как Муре весело подпитва Робино добре ли е прекарал отпуската си, за уволнение не ставаше и дума; напротив, разговорът кръжеше около някои предстоящи мероприятия в отдела.

— Желаете ли нещо, господин Жув? — извика Муре. — Влезте.

Но някакъв инстинкт възпря инспектора. Междувременно Бурдонкл излезе от кабинета и Жув предпочете да разкаже именно на него цялата история. Вървяха бавно в галерията за шалове: единият наведен, говореше много тихо, другият слушаше и нито една черта на строгото, му лице не издаваше неговите чувства.

— Добре — каза Бурдонкл в заключение.

И тъй като се бяха озовали пред конфекцията, Бурдонкл влезе. Госпожа Орели тъкмо мъмреше Дьониз. Къде се била загубила? Този път, вероятно не би се осмелила да каже, че се е отбивала в работилницата. Такова нагло поведение наистина било нетърпимо.

— Госпожа Орели! — прекъсна я Бурдонкл.

Решил се бе на бърза разправа без знанието на Муре, опасявайки се да не би последният отново да прояви излишно великодушие. Завеждащата се приближи и историята отново бе разказана шепнешком. Целият отдел надуши катастрофа и наостри уши. Накрая госпожа Орели тържествено заяви:

— Госпожица Бодю… — Императорският й лик изразяваше неумолимо величие и могъщество. — Минете на касата!

Страшната фраза отекна високо в безлюдния по това време магазин. Едва дишаща, Дьониз се изправи и побледня. После проговори пресекливо:

— Аз? Аз ли?… И защо? Какво съм сторила?

Бурдонкл отвърна сухо, че това й е добре, известно и че би било по-благоразумно от нейна страна да не иска обяснение. Не пропусна да спомене за папионките и добави, че ще бъде зле, ако всички продавачки си устройват в сутерена срещи с мъже.

— Но това е моят брат! — извика тя с горчивина и възмущение.

Маргьорит и Клара се закискаха, а госпожа Фредерик, обикновено тъй сдържана, недоверчиво поклати глава. Вечно този брат: това в края на краищата е просто глупаво! Тогава Дьониз ги погледна един след друг: Бурдонкл, който от първия ден не можеше да я търпи; Жув, останал в отдела в качеството си на свидетел и от когото не можеше да очаква справедливост; и накрая тези госпожици, които така и не можа да трогне с деветмесечното си усърдие и кротост, и тъй щастливи сега, че е изгонена. За какво да се бори? Защо да се натрапва, щом никой не я обича? И си излезе, без да добави нито дума, и дори не хвърли прощален поглед към залата, където тъй дълго бе страдала.

Ала когато се озова сама пред перилото на хола, сърцето й се сви от остра болка. Никой не я обичаше! Тук обаче внезапно си спомни за Муре и съзна, че не трябва така сляпо да се подчинява на съдбата. Не, тя не можеше да се примири с такова уволнение! А може би и той би повярвал на гнусната измислица, за среща с мъж в сутерена? При тази мисъл я обхвана такъв срам и такава потискаща тъга, каквато никога не беше изпитвала. Поиска й се да го потърси, би му обяснила всичко, само за да го осведоми; и би си отишла без гняв и съжаление, ако той знае истината. Предишният трепет, страхът, който я вледеняваше в негово присъствие, внезапно преля в горещо желание да го види, да не напусне магазина, без да му се закълне, че никога никому не е принадлежала.

Беше около пет часа, вечерният въздух се бе освежил, магазинът постепенно започваше да се оживява. Дьониз бързо се отправи към дирекцията. Но пред самата врата на кабинета отново я овладя безнадеждна тъга. Езикът й немееше, животът с тежкото си бреме отново лягаше на плещите й. Муре не ще повярва, ще й се присмее като другите: тези страхове отнеха сетните й сили. Не, всичко е свършено, по-добре да остане сама, да изчезне, да умре. И без да предупреди нито Делош, нито Полин, веднага свърна към касата.

— Отчитат ви се двадесет и два дни, госпожице — каза счетоводителят — това прави осемнадесет франка и седемдесет плюс седем франка проценти и премии… Така ли е?

— Да, господине… Благодаря.

Дьониз си отиваше с парите в ръце, когато най-после срещна Робино. Беше научил за уволнението й и обеща да издири търговката на папионки. Утешаваше я шепнешком, дори се увлече и започна да се възмущава: какъв живот! Да си вечно зависим от нечий каприз, постоянно да трепериш под угрозата, че ще те изхвърлят, без дори да ти платят за цял месец! Дьониз изтича да предупреди госпожа Кабен, че ще се постарае да си вземе багажа до вечерта. Удари пет часа, когато се озова на площад Гайон, зашеметена, сред пешеходци и файтони.

Същата тази вечер, когато се завърна у дома си, Робино получи от дирекцията писмо, в което с четири реда го уведомяваха, че по причини от вътрешен характер, били принудени да се откажат от услугите му. Прослужил бе в „Дамско щастие“ цели осем години и само преди няколко часа бе разговарял с господата от дирекцията: същински удар изневиделица!

В отдела за коприни Ютен и Фавие ликуваха толкова бурно, колкото и Маргьорит и Клара в конфекцията. Добре се отърваха! Чудесно метеше метлата! И само Делош и Полин, когато се срещнеха сред навалицата в отделите, разменяха горестни думи и съжаляваха за тази тъй кротка, тъй честна Дьониз.

— Ако й потръгне някъде на друга служба — казваше младият човек, — много бих искал после да се върне тук, та да стъпи на врата на всички тези нищожества.

Но в цялата тая история Бурдонкл отнесе силния отпор на шефа. Когато научи за уволнението на Дьониз, Муре страшно се възмути. Обикновено малко се занимаваше с персонала, но в дадения случай виждаше посегателство върху неговите права, опит да се заобиколи авторитета му. Значи, той не е вече господар, щом други си позволяват да се разпореждат? Всичко, абсолютно всичко, трябва да се върши само с негово знание: и ще прекърши като сламка всеки, който дръзне да му се противопостави. Явно огорчен, той лично предприе разследване и още повече се разгневи. Бедната девойка не ги заблуждаваше: младежът действително бе нейният брат. Кампион го познал. Тогава, на какво основание я бяха уволнили? Той дори намекна, че би следвало да я вземат обратно.

Бурдонкл, силен с пасивната си съпротива и този път преви гръб под камшика. Но внимателно наблюдаваше Муре. И когато веднъж го видя по-спокоен, осмели се да подхвърли многозначително:

— За всички е по-добре, че тя си отиде.

Муре се смути и кръвта нахлу в лицето му.

— Дявол го взел, — отвърна той със смях, — може би сте прав. А сега да погледнем как върви търговията долу. Работата се разширява, вчера оборотът достигна близо сто хиляди франка.

VII

Няколко дълги мига Дьониз стоя на тротоара под още палещите лъчи на следобедното слънце. Юлският зной бе пресушил уличните канавки. Лятна белезникава светлина, пронизана от ослепителни отражения, заливаше Париж. Катастрофата бе тъй внезапна, тъй грубо я бяха изгонили, че тя машинално обръщаше в джоба си получените двадесет и пет франка и седемдесет су и в мрачна безизходица се питаше къде да подири подслон и какво да предприеме.

Редицата файтони не й позволяваше да напусне тротоара на „Дамско щастие“. Осмелила се най-после да се шмугне между колите, Дьониз прекоси площад Гайон, сякаш искайки да мине по улица Сен Рош. Впрочем, тя все още нямаше никакви планове и се спря на ъгъла на улица Ньов дьо Пти Шан, по която най-после тръгна, като нерешително се оглеждаше наоколо. Когато стигна до пасажа Шоазьол, продължи по него, а после, без да знае как се озова на улица Монсини и отново се видя на улица Ньов Сент Огюстен. Остър пронизителен шум изпълваше главата й; при вида на някакъв разсилен тя си спомни за своя багаж; но къде да го отнесе? И за какво трябваше да търпи всички тези мъки, когато само преди час още имаше легло, на което нощем можеше да сложи глава?

Тя продължаваше да върви, поглеждайки към прозорците на околните къщи. Пред нея тук-там се мяркаха обявления за стаи, давани под наем. Различаваше ги смътно, разтърсвана непрекъснато от силни вътрешни тръпки. Възможно ли е? Тъй сама, захвърлена в огромния град, без подкрепа, без средства! А трябваше да яде и да спи! Улиците следваха една след друга — улица Мулен, улица Сент Ан. Бродейки из квартала, тя се въртеше в затворен кръг и неизменно се връщаше към единствения добре познат кръстопът. Но изведнъж се вцепени от изненада: отново бе пред „Дамско щастие“. И за да се избави от този призрак, хукна към улица Мишодиер.

За щастие Бодю не бе на вратата и зад тъмните прозорци „Стария Елбьоф“ изглеждаше мъртъв. Никога не би се осмелила да се мерне пред чичо си: та нали той се правеше, че не я познава; не искаше да му бъде в тежест, след като с нея се случи тъкмо онова, което бе предвидил. В този миг някакъв жълт надпис от другата страна на улицата привлече вниманието й: „Мебелирана стая под наем“. За пръв път такъв надпис не пораждаше страх в нея, толкова бедна изглеждаше къщата. После различи нейните два ниски етажа, червеникавата фасада, притисната между „Дамско щастие“ и голямата къща Дювийяр. На прага на магазина за чадъри старецът Щра, цял обрасъл в коси, с дълга като на древен пророк брада и с очила на носа, разглеждаше бастун с дръжка от слонова кост. Наел цялата къща, той от своя страна даваше под наем мебелирани стаи в двата горни етажа, за да намали собствения си наем.

— Имате ли свободна стая, господине? — запита Дьониз, подчинявайки се на някакъв вътрешен глас.

Той вдигна големите си очи и с учудване я погледна изпод гъстите вежди. Познаваше добре всички тия госпожици. И като се взря в чистичката й рокля, в скромната й външност, отвърна:

— Не става за вас.

— А какъв е наемът?

— Петнадесет франка за месец.

Тогава тя изрази желание да я види. В тесния магазин, където той все още с учудване продължи да я разглежда, тя му разказа за своето уволнение и за това, че не желае да безпокои чичо си. Накрая старецът отиде за ключа, окачен на стената в тъмната стаичка зад магазина, където си готвеше и спеше; през запрашените стъкла на единствения прозорец в стаичката проникваше зеленикава светлина от вътрешното дворче, широко не повече от два метра.

— Ще вървя напред, за да не паднете — каза Бура във влажния пруст, който се простираше по дължината на дюкяна. Той се спъна в стъпалото и започна да се изкачва, като на всяка крачка предупреждаваше Дьониз. Внимание! Тук перилото минава до самата стена, там, на завоя, има дупка, а там пък наемателите понякога поставят кофите си за боклук. В непрогледната тъмнина Дьониз не различаваше нищо, само усещаше миризма на стара, овлажняла мазилка. Но на първия етаж, благодарение на малкото прозорче към двора, смътно съгледа, сякаш в дъното на застояла вода, изкривеното стълбище, почернелите от мръсотия стъпала, скърцащите и ожулени врати.

— Ако една от тези стаи беше свободна — продължи Бура, — там би било добре за вас… Но те постоянно са заети от дами.

На втория етаж не бе тъй тъмно и в оскъдната светлина още по-остро изпъкна нищетата на жилището. Първата стаичка заемал някакъв помощник-хлебар; свободна се оказа другата, в дъното на коридора. Бура я отвори и зачака вън, за да може Дьониз да влезе и да я разгледа. Леглото в ъгъла до вратата оставяше проход само за един човек. Мебелировката се ограничаваше в малък орехов скрин, маса от почернял бор и два стола. Ако наемателите трябваше да си сготвят, заставаха на колене пред глиненото огнище в камината.

— Боже мой — рече старецът — за богато, не е богато, но прозорецът е весел: виждат се хората на улицата.

Забелязал, че Дьониз с учудване разглежда тавана в ъгъла на стаята, над леглото, където една от случайно попадналите тук жени бе написала със сажди от свещ името си „Ернестин“, той добродушно добави:

— Рече ли човек всичко да оправи, края му никога няма да види… С една дума, това имам, това предлагам.

— Тук ще се чувствувам много добре — отвърна девойката.

Тя плати за месец напред, поиска бельо — два чаршафа и две кърпи, и веднага застла леглото, доволна и облекчена от съзнанието, че има къде да пренощува. Час по-късно изпрати човек за багажа си и така се настани окончателно.

Първите два месеца минаха в страшни лишения. Останала без всякаква възможност да плаща за пансиона на Пепе, тя го взе при себе си, и той спеше на старата кушетка, която им предложи Бура. Нужни й бяха поне тридесет су на ден, включително за наема; самата тя се задоволяваше със сух хляб, за да осигури макар и малко месо за детето. Първите петнадесет дни все още бе възможно някак да преживяват: бе започнала домакинството си с десет франка в джоба; по-късно има щастието да открие търговката на папионки, която й плати осемнадесетте франка. Но скоро след това изпадна в крайна нищета. Дьониз се представи и в „Бон Марше“, и в „Лувър“, и в „Плас Клиши“, но мъртвият сезон тегнеше навсякъде, и ето защо й предлагаха да намине през есента; повече от пет хиляди търговски служители, освободени като нея, бродеха из улиците. Тогава реши да подири надничарска работа, но в чуждия за нея Париж не знаеше на коя врата да похлопа; заемаше се с най-неблагодарен труд и понякога дори не получаваше изработените пари. Имаше дни, когато вечеряше само Пепе и то със супа. Дьониз му казваше, че вече е вечеряла, и бързаше да си легне, а главата й се пръскаше и ръцете й горяха от треска. Когато се озоваваше сред тази беднота, Жан с такава болка и отчаяние се наричаше престъпник, че Дьониз се виждаше принудена да лъже, и често още намираше начин да му подхвърли монета от четиридесет су, за да го увери, че е кътала нещо за черни дни. Тя никога не плачеше пред децата. В празници, когато, прегънала колене пред огнището, успяваше да свари парче телешко, тясната стая се огласяше от веселата глъч на безгрижните момчета. После Жан се връщаше при шефа си, Пепе засипваше, а Дьониз прекарваше ужасна нощ, в тревога за утрешния ден.

Имаше и други огорчения, които не й позволяваха да заспи. Двете дами от първия етаж приемаха посетители много късно през нощта; а понякога някакъв мъж се заблуждаваше и започваше да блъска вратата й. Бура спокойно я посъветва в такива случаи да не отговаря и тя трябваше да крие главата си под възглавницата, за да не слуша ужасните ругатни. Съседът й, хлебарят, също нямаше нищо против да се позабавлява: връщаше се от хлебарницата едва сутринта и обикновено я изчакваше да тръгне за вода; дори си изряза в преградата дупка, за да я гледа, когато се мие, та ставаше нужда девойката да окачва дрехите си на стената пред дупката. Но още повече страдаше от уличния шум, от наглостта на минувачите. Достатъчно бе да излезе за някаква покупка, например за свещ, из калните улици, където бродеше развратът на старите квартали, за да дочуе зад гърба си горещо, пресекливо дишане и вулгарни похотливи думи. Мъжете, насърчени от жалкия вид на къщата, я преследваха в тъмнината до самия пруст. Защо нямала любовник? Това учудваше всички, изглеждаше им нелепо. Все някой ден трябвало да отстъпи. Дьониз сама не можеше да си обясни, как намира сили да противостои на всички тези желания, с които бе наситен въздухът около нея, тя, която едва се държеше на нозете си от глад.

Една вечер, когато нямаше хляб дори за Пепе, някакъв господин с лента на орден си позволи да я проследи. При входа на пруста той се държа нагло и Дьониз, възмутена, с отвращение затвори вратата под носа му. Горе, в стаята си, се отпусна на стола; ръцете й трепереха. Малкият спеше. Какво ще му каже, когато се събуди и поиска да яде? А би било достатъчно тя само да се съгласи! Тогава би настъпил края на лишенията, би имала пари, рокли, хубава стая. Тъй просто е това; казваха й, че всички стигат дотам, защото жената в Париж не може да преживява с честен труд. Но само при мисълта за подобно омерзение цялото й същество се бунтуваше; не осъждаше никого, ала сама отказваше да приеме други отношения вън от чисто човешките. В безкористното й самоотрицание животът за нея се свързваше с благоразумие, последователност и неустрашимост.

Дьониз неведнъж се замисляше над това. В паметта и звучеше старинният роман за годеницата на моряка, която любовта предпазвала от опасностите на разлъката. Във Валон тя си тананикаше сантименталната мелодия на този романс, гледайки безлюдната улица. Не таеше ли в сърцето си някакво топло чувство, което й даваше сили да устоява на всичко? Тя все още мислеше за Ютен, и тези мисли я смущаваха. Всеки ден го виждаше да минава под прозореца й. Вече помощник завеждащ, той се движеше сам, обграден от почитта на обикновените продавачи. Никога не вдигаше очи към нея и тя страдаше от тщеславието на този младеж; можеше да го съпровожда с поглед, без да се опасява, че ще я забележи. Но когато се случеше да види Муре, който всяка вечер също минаваше край къщата, някакъв вътрешен трепет я разтърсваше неудържимо и, затаила дъх, бързаше да се скрие. Той не трябваше да знае къде живее; тя се срамуваше от жилището си, а страдаше и от всичко онова, което Муре можеше да си помисли за нея, дори и ако им бе съдено никога повече да не се срещнат.

Впрочем, Дьониз все още усещаше сътресението от машината на „Дамско щастие“. Само обикновена стена делеше стаята й от нейния някогашен отдел; и сутрин тя сякаш отново преживяваше своите трудови дни, дочуваше как тълпата нахлува в магазина, как все повече го изпълва пазарната глъч. Най-малкият шум разтърсваше старата къщурка, прилепена към хълбока на колоса. Дьониз живееше с ударите на този мощен пулс. Освен това, не можеше да избегне някои срещи. Вече два пъти се бе сблъскала лице в лисо с Полин; потресена от отчаяното й положение, тя и бе предложила услугите си. Дьониз дори трябваше да излъже, за да избегне, посещението на приятелката си или гостуване ведно с нея при Боже.

Далеч по-трудно бе да се отбранява от безнадеждната любов на Делош; той я дебнеше, знаеше всички нейни грижи, причакваше я до вратата. Една вечер настоя да приеме от него назаем тридесет франка — като от брат — каза той, почервенял до уши.

Тези срещи усилваха в нея съжаленията й за магазина, поставяха я в течение на текущия му живот така, сякаш не беше го напускала.

Никой не слизаше в стаята на Дьониз. Един следобед с изненада чу да се чука на вратата. Беше Коломбан. Прие го права. Силно смутен, отначало той измънка нещо несвързано, после я запита как живее, заговори й за „Стария Елбьоф“. Може би го изпращаше чичо Бодю, разкаял се за своята суровост! Старецът дори не поздравяваше племенницата си, макар че не можеше да не знае за несполуката й. Но когато тя открито попита за това, продавачът още повече се смути: не, не, шефът и не бил помислял да го изпраща; накрая Коломбан произнесе името на Клара — просто му се искало да поговорят за нея. Малко по малко той се разприказва, помоли за съвет, с надежда, че Дьониз може да му бъде полезна и го запознае с бившата си колежка. Тя напразно го разубеждаваше и упрекваше, че заради безсърдечна уличница причинява страдания на Жьонвиев. Коломбан дойде и втори път и накрая у него стана навик да се отбива при нея. Това удовлетворяваше плахата му любов: той непрекъснато подхващаше против волята си все тази тема и трепереше от радост, че разговаря с жена, която познава Клара. А Дьониз чрез тези разговори все по-дълбоко се проникваше от живота на „Дамско щастие“.

В последните дни на септември девойката позна крайната нищета. Пепе заболя: беше се простудил и болестта му внушаваше безпокойство. Дьониз трябваше да го храни с питателни бульони, а нямаше пари дори за хляб. Една вечер, когато окончателно обезсилена и изпаднала в онова отчаяние, което тласка девойките или в блатото на разврата, или в Сена, тя горчиво ридаеше в стаичката си, на вратата й тихичко почука старецът Бура. Носеше хляб и кутия от мляко, пълна с бульон.

— Вземете това за малкия — каза Бура с обичайната си грубоватост. — И не плачете така силно, смущавате наемателите ми.

Когато тя му благодари, което предизвика нов поток от сълзи, той добави:

— Млъкнете, най-сетне… Елате утре при мен. Ще се намери работа за вас.

Откакто „Дамско щастие“ му нанесе страшен удар, като откри отдел за чадъри, Бура не държеше повече работници. За да ограничи разходите си, сам вършеше всичко: чистеше, кърпеше, шиеше. Впрочем, клиентелата му бе намаляла дотолкова, че понякога работата не стигаше и за него самия. Ето защо на следващия ден, когато Дьониз се настани в ъгъла на дюкяна, той трябваше да й измисли някакво занимание. Не можеше да допусне хората в неговия дом да умират от глад.

— Ще получавате четиридесет су на ден — каза той. — А когато намерите нещо по-добро, не се колебайте — идете.

Дьониз се боеше от него и се постара да изпълни работата възможно най-бързо, така, че той се видя затруднен, не знаейки какво още да й предложи. Трябваше да се съшиват по ширина копринените парчета и се позакърпят дантелите. В първите дни тя не се осмеляваше да вдигне глава; смущаваше я присъствието на този старец с лъвска грива, с крив нос и проницателни очи под рошавите вежди. Имаше груб глас и размахваше ръце като луд; майките плашеха с него немирниците си, както ги плашат със стражари, заканвайки се да ги извикат. А хлапаците не минаваха пред вратата му, без да подхвърлят скверности, които той сякаш не чуваше. Всичката ярост на този маниак се стоварваше върху негодниците, които унизявали занаята му, като продавали на безценица всякакви безвкусици, всякаква долнокачествена стока, неща, от които, както твърдеше, и псетата биха се отказали!

Дьониз трепереше, когато й крещеше:

— Майсторството е загинало, разбирате ли? Вече не може да се намери прилична дръжка. Бастуни все още правят, но с дръжките е свършено. Намерете ми хубава дръжка, и аз ще ви дам двадесет франка.

В него говореше гордостта на твореца. Нито един майстор в Париж не можеше да се похвали с дръжки, подобни на неговите — леки и здрави. Особено много обичаше да дяла ръкохватки и правеше това с очарователна изобретателност, като разнообразяваше сюжетите, и с много изящество и живост ваеше цветя, плодове, животни, глави. Достатъчно му бе джобно ножче; надянал очилата, той от сутрин до вечер дялаше чемшир или абаносово дърво.

— Стадо невежи! — възмущаваше се старецът. — Задоволяват се само да опъват на спици коприна. А дръжките купуват на едро, в готов вид… И ги продават по колкото си искат. Чувате ли: майсторството е загинало.

Дьониз постепенно се успокои. Той обожаваше децата и беше пожелал Пепе да си играе в дюкяна. Когато малкият се търкаляше на пода, нито Дьониз, която в ъгъла се занимаваше с кърпене, нито старецът, дялащ до прозореца парче дърво с джобното си ножче можеха да се обърнат в помещението. Всеки ден носеше със себе си едно и също занимание; един и същи разговор. Работейки, Бура постоянно се нахвърляше на „Дамско щастие“ и неуморно разказваше на Дьониз докъде бил стигнал в двубоя си с него. Заемал къщата от 1845 година, имал договор за тридесет години срещу хиляда и осемстотин франка годишен наем, а тъй като за четирите мебелирани стаи получавал хиляда франка, дюкянът му струвал осемстотин. Не било много; особени разходи нямал, затуй можел да издържи още дълго. Да го слушаше човек, победата му бе вън от всякакви съмнения: ще глътне чудовището, и толкоз.

Тук той неочаквано сам се прекъсна:

— Ще се намерят ли при тях такива кучешки глави?

И присви очи зад очилата, за да разгледа току-що изрязаната глава на дог; изваяна бе в оня пълен с живот момент, когато, ръмжейки кучето разтваря паст и показва зъби. Пепе в захлас се приповдигна и опря ръчички на коленете на стареца.

— Само да мога да свързвам двата края, за останалото не искам и да зная — продължи Бура, като внимателно дялна езика на дога с острието на ножа. — Тези негодници подрязаха доходите ми, но ако вече не печеля, то още и нищо не губя, или във всеки случай губя съвсем малко. И, знаете ли, решил съм по-скоро да оставя кожата си тук, отколкото да отстъпя.

В порива на обхваналия го гняв той замахна с ножа и белите му коси се разпиляха.

— Но, ако ви предложат прилична сума — намеси се плахо Дьониз, без да вдига очи от иглата, — би било благоразумно да я приемете.

Дивото му упорство избухна:

— Никога… С глава под ножа, пак бих казал не, гръм да ги порази!… Имам още десет години по договор и преди тези десет години не ще получат къщата, пък макар да пукна от глад между четирите празни стени… Вече два пъти дохождаха да ме омотават. Предложиха дванадесет хиляди франка за имуществото ми и други осемнадесет за отказ от наема — всичко тридесет хиляди… А аз и за петдесет няма да го дам! Държа ги в ръцете си, искам да ги видя на колене пред мен.

— Тридесет хиляди не са малко пари — възрази Дьониз. — Бихте могли да се устроите някъде по-далеч… Ами ако купят къщата?

Зает с дялане на кучешкото езиче, Бура за миг цял потъна в работата си и на бледото му лице на предвечен бог се разля по детски наивна усмивка. После продължи:

— За къщата не се боя… Още миналата година се канеха да я купуват и даваха осемдесет хиляди, двойно повече отколкото струва днес. Но собственикът, някакъв търговец на плодове, вагабонтин като тях, искаше да ги изнуди. А главното, страхуват се от мен — добре знаят те, че за нищо на света няма да отстъпя. Не и не! Тук съм, и тук ще си остана! Сам императорът с всичките си оръдия не ще ме измести от моя дом.

Дьониз вече не се осмеляваше да му възразява. Продължаваше да шие, а старецът, между два замаха с ножчето, току подвикваше, че това е само начало, а после всички щели да станат свидетели на необикновени събития: имал такива замисли, че щял да помете цялата им търговия с чадъри. В неговото упорство кипеше бунтът на дребния частен производител против анонимния труд на индустриализацията, поразяващ чувството за професионална отговорност.

Междувременно Пепе се настани върху коленете на стареца. Ръчичките му нетърпеливо се протягаха към главата на дога.

— Чичко, дай!

— Сега детето ми — отвърна старецът и гласът му неочаквано стана нежен. — Той още няма очи, трябва да му направя очи.

И довършвайки с педантична точност едното око, отново се обърна към Дьониз:

— Чувате ли?… Чувате ли ги, как буботят зад стената? Ето кое ме дразни повече от всичко, честна, дума ви казвам! Постоянно да гърми зад гърба ти тази проклета музика, сякаш пухти локомотив!

Бура твърдеше, че масичката му треперела от това сътресение и стените на дюкяна се огъвали. Цял следобед не виждал в нея жива душа, затова пък усещал как тълпата напира в „Дамско щастие“. Това бе повод за вечни протести и възмущения. Ето още един щастлив ден за тях! Зад стената се хлопа, коприната сигурно е натрупала вече десет хиляди франка; или пък злорадствуваше: зад стената е тихо, а това означава, че дъждът е попречил на търговията. Най-малкият удар, най-слабият повей му доставяха храна за безкрайни догадки.

— Чувате ли! Там някой се подхлъзна. О, де да можеше всички да си счупят ребрата! А сега пък дамите се карат. Толкова по-добре, толкова по-добре!… Чувате ли, как падат пакетите в избата? Отвратително!

Дьониз избягваше да оспорва тия обяснения, тъй като тогава той горчиво й напомняше как недостойно я бяха изгонили оттам. После тя за стотен път трябваше да му разказва, как постъпила в конфекцията, как страдала в първите дни, разказваше му за малките нехигиенни стаи, за лошата храна, за постоянната война между продавачите; и така от сутрин до вечер говореха само за магазина и, ведно с въздуха, който дишаха, всмукваха в себе си всичко, което ставаше там.

— Чичко, дай! — умоляваше Пепе, все още протягайки ръчички.

Главата на дога бе готова, и Бура с гръмовен смях ту я криеше, ту я показваше.

— Пази се, ще те ухапе… Ето, играй си, само внимавай да не я счупиш.

А после попаднал отново във властта на натрапчивата мисъл, заплашително замахваше с юмрук към стената:

— Както й да подкопавате къщата, няма да я съборите… Няма да я имате, дори и цялата улица да купите.

Сега Дьониз имаше късче хляб всеки божи ден. Тя изпитваше дълбока признателност към стария търговец: независимо от всички негови чудачества и изстъпления, беше човек с добро сърце. При все това Дьониз гореше от желание да си намери работа другаде — виждаше как старецът се изтезава, стараейки се да измисли за нея дребни занимания, и разбираше, че той не се нуждае от работничка в разорението си и че я държи само от състрадание. Изминали бяха шест месеца и току-що бе настъпил мъртвият зимен сезон. Дьониз не се надяваше да намери работа по-рано от март. Но една вечер през януари Делош, причакал я вечерта на вратата, й даде съвет. Защо не се обърне към Робино, може би там се нуждаят от хора?

През септември Робино, въпреки опасенията си за съдбата на шестдесетте хиляди франка на жена му, реши най-после да купи предприятието на Венсар. Заплати четиридесет хиляди за право да търгува с коприни и с останалите двадесет хиляди започна работа. Сумата не бе голяма, но зад него стоеше Гожан, задължил се да го поддържа с дългосрочни кредити.

След свадата си с „Дамско щастие“ Гожан мечтаеше да заплаши фирмата с конкуренция: вярваше твърдо в победата си, ако в съседство с колоса открие няколко специализирани магазина, където клиентките биха намерили неограничен избор на стоки. Само богатите лионски търговци, като Дюмонтей, можеха да приемат условията на големите магазини: задоволяваха се с това, че благодарение поръчките на тези фирми, становете им не бездействуват, търсейки печалби от по-дребните предприятия. Гожан далеч не притежаваше големите възможности и търговската предвидливост на Дюмонтей. Дълго време обикновен комисионер, той се бе снабдил с тъкачни станове едва от пет-шест години; за него и до сега работеха мнозина тъкачи, на които доставяше суровини и плащаше на парче. Именно тази система, повишаваща себестойността, не му позволяваше да се бори с Дюмонтей за доставка на „Парижко щастие“. Ето защо бе затаил ненавист и виждаше в Робино, оръдие за решителна борба с тези магазини за модни стоки, които обвиняваше, че разоряват френската промишленост.

В магазина Дьониз намери само госпожа Робино. Дъщеря на надзирател във ведомството на пътните съобщения, напълно невежа в търговията, госпожа Робино още пазеше очарователната свенливост на пансионерка, възпитана в манастир около Блоа. Бе силна брюнетка, много красива, с кротък и весел нрав, който й придаваше особена прелест. Обожаваше мъжа си и живееше само с тази любов. Когато Дьониз, съобщила името си на госпожа Робино, се готвеше да си тръгне, Робино влезе и начаса я нае, тъй като една от неговите две продавачки вчера се бе прехвърлила в „Дамско щастие“.

— Не ни оставят нито един свестен човек — каза той. — Но с вас ще бъда спокоен, защото и вие като мен нямате основание да ги обичате… Елате утре.

Вечерта, преодоляла с мъка смущението си, Дьониз съобщи на Бура, че го напуска. Той действително се разгневи и я нарече неблагодарница. Но когато тя, оправдавайки се, със сълзи на очи каза, че прекрасно разбира защо я е наел — та нали се ръководил само от състрадание — той също се разнежи и запъвайки се, измърмори, че имал много работа, а тя го оставяла точно сега, когато се канел да пусне в ход нов модел чадър — негово изобретение.

— А Пепе? — запита той.

Детето бе голямата грижа на Дьониз. Не смееше да го настани отново при госпожа Гра, но и не можеше да го остави сам, затворен от сутрин до вечер, в стаята.

— Ще го гледам аз — реши старецът. — На детето му е добре в моя дюкян. Заедно ще си готвим.

Дьониз не се съгласяваше, боеше се да не го притеснява.

— Гръм небесен! Не се ли доверявате на мен? Няма да изям детето ви.

Дьониз бе по-щастлива у Робино. Плащаше й малко — шестдесет франка на месец, и я хранеше; проценти върху продажбата не получаваше — това не бе прието в старите фирми. Затова пък се отнасяха към нея много ласкаво, особено госпожа Робино, всякога усмихната зад тезгяха. Робино, нервен и неспокоен, понякога биваше рязък. Към края на месеца Дьониз стана, така да се каже, член на семейството, както и другата продавачка, дребна, гръдоболна, мълчалива женица. Стопаните не се притесняваха вече пред тях и свободно разговаряха по делови въпроси на масата, в задната стая, която гледаше към голям двор. Именно тук една вечер бе решено да започнат кампания срещу „Дамско щастие“.

Гожан бе дошъл на вечеря. Още когато поднасяха скромното овнешко бутче, той подхвана въпроса с характерния за лионци монотонен глас, хриплив от мъглите над Рона.

— Вече става непоносимо — заяви той. — Разбирате ли, идват при Дюмонтей, осигуряват си правото на собственост върху някакъв десен и веднага награбят триста топа с петдесет сантима намаление на метър. При това плащат в брой, значи и тук получават осемнадесет процента отстъпка… На Дюмонтей често не остават и двадесет сантима. Той работи само за да пуска в движение становете, защото стан, който бездействува, е мъртъв стан… При такива условия как искате ние с нашето по-лошо оборудване и особено с нашите тъкачи да устоим в борбата?

Робино се замисли и престана да яде.

— Триста топа! — прошепна той. — А аз треперя, когато взема дванадесет, и то за три месеца… Те могат да продават с франк и с два по-евтино от нас. Вече изчислих, че цените в каталозите им са поне с петнадесет процента по-ниски от нашите… Ето кое убива дребната търговия.

Робино изпадна в униние. Жена му го гледаше с нежност и тревога. Не разбираше нищо от сделки, главата й се пръскаше от всички тези цифри, когато бе тъй леко да се смеят и обичат един друг. Ала достатъчно бе да знае, че мъжът й желае да победи: тогава тя се въодушевляваше ведно с него и бе готова да умре на своя щанд.

— Но защо фабрикантите не се споразумеят? — разпалено продължи Робино. — Така те биха диктували положението, вместо да им се подчиняват.

Гожан поиска още парче овнешко и сега бавно дъвчеше местото.

— Ах, защо, защо!… Вече ви обясних — становете трябва да работят. Притежаваш ли тъкачници кажи-речи навсякъде — в околностите на Лион, в Гор, в Изер, бездействието им, макар и за един ден, причинява огромни загуби… Освен това, понякога ние ползуваме услугите на отделни тъкачи с десет-петнадесет стана и следователно, се чувствуваме господари на производството и можем да не се опасяваме от залежаване на стоки. А крупните фабриканти са принудени да имат постоянен пласмент, възможно най-широк и най-бърз… Ето защо са на колене пред големите магазини. Познавам трима-четирима фабриканти, които един други си ги оспорват и са готови да понесат загуби, само и само да получат поръчки. Затова крупните фабриканти си наваксват своето от малки магазини като вашия. Да, те съществуват благодарение на тях, а печелят от вас… Един бог знае как ще завърши тази криза!

— Това е отвратително! — заключи Робино, когото този гневен протест облекчи.

Дьониз слушаше мълчаливо. Дълбоко в душата си тя бе за големите магазини, подчинявайки се на своята инстинктивна любов към всичко логично и жизнено. В настъпилата тишина сътрапезниците унило се заловиха да ядат консервирания зелен боб. Тогава Дьониз весело забеляза:

— Затова пък публиката не се оплаква!

Госпожа Робино не можа да се въздържи да не се изсмее леко, с което предизвика неудоволствието на мъжа си и на Гожан. Клиентът несъмнено е доволен, защото в края на краищата печели от намалението на цените. Но нали всеки иска да живее: докъде ще се стигне, ако под предлог на общото благополучие потребителят започне да се облагодетелствува за сметка на производителя?

Възникна спор. Под формата на шега Дьониз приведе твърде сериозни аргументи: ще изчезнат всякакви посредници — агенти на фабрики, представители, комисионери, а това от своя страна само ще съдействува за намалението на цените; та и фабрикантът вече не може да съществува без големите магазини, защото ако загуби клиентелата си, неизбежно ще се разори; накратко, налице е нормалната еволюция на търговията; невъзможно е да се попречи на естественото развитие на нещата, тъй като всички, съзнателно или не, участвуват в този процес.

— Значи вие сте за ония, които ви изгониха на улицата? — запита Гожан.

Дьониз силно се изчерви. Сама се учудваше на пламенността, с която се изказа в защита на големите магазини. Какво таеше в сърцето си, щом с такова въодушевление и вътрешно съпричастие се застъпваше за тях?

— Боже мой, разбира се, че не — отвърна тя. — Може би греша, вие по-добре знаете… Аз само казах това, което мисля. Сега цените се определят не от петдесет магазина, както някога, а от четири или пет, и при това ги понижават благодарение на своите могъщи капитали и на обширната си клиентела… Толкова по-добре за потребителя, това е всичко!

Робино не се разсърди; беше станал сериозен и съсредоточено гледаше покривката. Често му се случваше да долавя този свеж и обновителен повей в търговията, тази еволюция, за която говореше девойката; и в часове на прозрение се питаше, защо да се съпротивлява на едно толкова неудържимо течение, което все едно ще отнесе всичко? Дори госпожа Робино, видяла мъжа си замислен, одобри с поглед възгледите на Дьониз, която сега скромно мълчеше.

— Добре — каза Гожан в желанието си да промени разговора, — това са теории… да поговорим делово.

След сиренето, прислужничката поднесе конфитюр и круши. Гожан си отсипа конфитюр и започна да го яде с лъжица с несъзнателната ненаситност на лаком шишко.

— Ето в какво се състои работата. Трябва да ударите тяхното „Парижко щастие“, което им донесе успех през тази година… Аз се договорих с мнозина от моите сътрудници и сега ви предлагам нещо изключително — черна коприна, фай, която можете да пуснете по пет франка и петдесет… Те я продават по пет и шестдесет. Но моята ще бъде с две су по-евтина, а това е достатъчно, за да ги удавите.

Очите на Робино пламнаха. Като човек крайно нервен, Робино често преминаваше от страха към надеждата.

— Имате ли мостра? — запита той.

И когато Гожан извади от портфейла си парченце коприна, Робино възторжено извика:

— Но тя е по-хубава от „Парижко щастие“! Във всеки случай много по-ефектна, тъканта е по-релефна. Прав сте, трябва да опитаме. Този път или те ще бъдат в краката ми, или с мен е свършено.

Споделяйки възторга му, госпожа Робино се съгласи, че коприната е превъзходна. Дори Дьониз бе готова да повярва в успеха. Краят на вечерята премина много весело. Всички говореха високо: да ги слушаше човек би помислил, че „Дамско щастие“ агонизира. Дояждайки купичката с конфитюра, Гожан разказа какви огромни жертви им струва — на него и колегите му решението да пуснат подобна тъкан на такава ниска цена; но те били готови да се разорят с тази коприна, само да унищожат големите магазини. Когато поднасяха кафето, неочаквано се появи Венсар и ето, че стана още по-весело. Отбил се пътьом да навести приемника си.

— Превъзходна! — възкликна той, като опипа коприната. — Ще ги смажете, гарантирам!… Ах, как ще ми благодарите! Казах ли, ви аз, че тук се крие златна мина!

А Венсар току-що бе наел ресторант във Венсанската гора. Това бе неговата отдавнашна мечта; лелееше я тайно, докато се блъскаше с коприните и трепеше, че ще се разори окончателно, преди да намери купувач за предприятието си; и се бе заклел да вложи оскъдния си капитал в такъв търговски бранш, където би могъл свободно да граби. Идеята за ресторант му беше хрумнала след сватбата на неговия братовчед; за гърлото няма насита; тогава ти бяха оскубали по десет франка на човек за някаква помия, в която плаваха няколко пилешки крачета. И сега при вида на съпрузите Робино, на чиито плещи бе стоварил обреченото си предприятие, когато вече бе загубел надежда да се избави от него, той благодари на съдбата и неговото лъхащо здраве лице с кръгли очи и голяма, добродушна уста още повече се разплу от самодоволство.

— А болките ви? — любезно запита госпожа Робино.

— Какви болки? — учуди се той.

— Ревматизмът, който ви измъчваше?

Венсар се сепна и леко се изчерви.

— О, все още ме наболява… Но нали знаете, чистият въздух… Това обаче не е важно, вие направихте отлична сделка. Ако не беше моят ревматизъм, след десет години бих имал десет хиляди франка рента, честна дума ви казвам!

Две седмици по-късно борбата между Робино и „Дамско щастие“ се разгоря. Всички говореха само за нея, целият парижки пазар се занимаваше само с нея. Робино бе прибегнал към оръжието на съперника си; помести реклами във вестниците. Освен това се погрижи за уредбата на витрините, като ги отрупа с топове от прословутата коприна и изправи над тях големи бели плакати, върху които се открояваше напечатана с гигантски цифри цената: пет франка и петдесет. Тези именно цифри развълнуваха жените: с две су по-евтина, отколкото в „Дамско щастие“, а на вид дори по-здрава! Още в първите дни клиентките се юрнаха на тълпи към магазина: госпожа Марти под предлог на икономии купи без всякаква нужда няколко метра за рокля, госпожа Бурдьоле намери коприната за прекрасна, но предпочете да почака, надушвайки зад всичко това вероятни изгоди. И действително следващата седмица Муре смъкна цената на „Парижко щастие“ с двадесет сантима, като го пусна по пет франка и четиридесет; дори влезе в остър спор с Бурдонкл и с другите акционери, но успя да ги убеди, че макар и със загуби битката трябва да се приеме; тези двадесет сантима представляваха чиста загуба, защото и коприната без друго се продаваше по себестойността си. Но за Робино това бе тежък удар; той не допускаше мисълта, че противникът ще намаля цената, тъй като подобни самоубийства заради конкуренция, подобни разорителни продажби дотогава още не бяха познати. И потокът от купувачки, подмамени от евтинията, тозчас се отклони към улица Ньов Сент Огюстен, а магазинът на улица Ньов де Пти Шан опустя. Гожан дотича от Лион, възникна суматоха, последваха бурни съвещания и накрая бе взето героично решение: коприната да се продава по пет и тридесет — цена, под която никой, здравомислещ търговец не можеше да слезе. Но още на другия ден Муре предложи своята коприна по пет франка и двадесет. И тук почна безумието: Робино стигна до пет и петнадесет, Муре — до пет и десет. После продължиха да се атакуват вече с по едно су, но всеки път, предлагайки на публиката своя подарък, те губеха значителни суми. Клиентките се радваха, очаровани от подобен дуел и изумени от ужасните удари, които двете фирми в желанието си да им угодят си нанасяха една на друга. Накрая Муре се осмели да обяви нова цена от пет франка; служителите му бледнееха и изстиваха от такова предизвикателство на съдбата. Сразен, едва дишащ, Робино също се установи на пет франка, не намирайки сили за нови отстъпки. И така те стояха лице в лице на позициите си, а в това време поевтинялата им стока в надпревара се разграбваше.

Но ако едната и другата страна спасиха честта си, за Робино положението стана убийствено. „Дамско щастие“ разполагаше с големи кредити и клиентела, а това му позволяваше да уравновесява доходите си; докато Робино, поддържан само от Гожан, бе лишен от възможността да попълни загубите си чрез продажба на други стоки, и останал без средства, се хлъзгаше по наклонената плоскост на разорението. Той умираше, жертва на безразсъдната си смелост, въпреки многобройната клиентела, която бе привлякъл в перипетиите на борбата. Към останалите негови тревоги се прибавяше и горчивото съзнание, че тази клиентела, независимо от загубите му и усилията, които бе положил, за да я задържи, постепенно го напусна, връщайки се в „Дамско щастие“.

Веднъж търпението измени на Робино. Една клиентка, госпожа Дьо Бов, бе дошла да разгледа мантата, тъй като към коприните беше открил и отдел за готови дрехи. Клиентката не се решаваше да си купи манто, съмняваше се в качеството на материята. Накрая каза:

— Тяхното „Парижко щастие“ е много по-плътно.

Робино сдържано я увери, че се лъже; говореше с обичайната си свойствена на търговците вежливост, и дори бе прекалено учтив, тъй като се опасяваше да не избухне.

— Но погледнете коприната на този жакет — възрази тя. — Това е просто паяжина… Каквото и да казвате, господине, тяхната петфранкова коприна е кожа в сравнение с вашата.

Робино почервеня и стиснал зъби престана да отговаря. А всъщност бе измислил остроумен ход, като купи за конфекцията си коприна от своя противник. По този начин не той, а Муре губеше върху коприната. Току-що бе отрязал от нея тесен кант.

— Действително ли намирате, че „Парижко щастие“ е по-плътно? — запита той.

— О, поне сто пъти — отвърна госпожа Дьо Бов. — Не може и сравнение да става.

Тази несправедливост на клиентката, желаеща на всяка цена да принизи стоката му, го възмути. Докато тя с недоволен вид разглеждаше жакета, изпод хастара се показа крайчецът на сребристосиния кант, изплъзнал се случайно от ножицата. Тук Робино не можа да се сдържи, и без много да му мисли, призна:

— Е, добре, госпожо, тази коприна е „Парижко щастие“; сам аз я купих, мога да ви уверя!… Ето й кантът.

Госпожа Дьо Бов се отдалечи крайно подразнена. Много други клиентки също го напуснаха; историята с коприната се разчу. Сред растящата угроза от разорение мисълта за утрешния ден го довеждаше до ужас; той трепереше за жена си, възпитана в щастлива, мирна обстановка и неспособна да живее в бедност. Какво би станало с нея, ако един фалит ги изхвърли обременени с дългове на улицата? Грешката бе негова — в никакъв случай не трябваше да докосва шестдесетте хиляди франка на жена си. Дори стана нужда тя да го утешава. Нима тези пари не принадлежат на него толкова, колкото и на нея? Той я обича, а тя нищо повече не иска; отдала му бе всичко — сърцето, живота си. Чуваше се, как се целуват в стаята зад магазина. Малко по малко животът в търговската къща се върна към обичайния си ред; с всеки месец загубите растяха, ала все още бавно и това отдалечаваше съдбоносната развръзка. Съпрузите упорито се надяваха на по-добри дни и продължаваха да предричат близкото поражение на „Дамско щастие“.

— Хайде де! — казваше Робино. — Още сме млади! Бъдещето е пред нас.

— И после, какво от това, щом си постъпил както си искал? — подхващаше тя. — Стига да си доволен, скъпи, тогава и аз съм доволна.

Виждайки любовта им, Дьониз ги обикна. Трепереше в предчувствие за неизбежната разруха, но вече не се осмеляваше да се намесва. Именно тук тя окончателно разбра могъществото на новата търговска система и се увлече от тази сила, която преобразяваше Париж. Мислите й придобиха зрялост, дивото девойче, дошло от запилелия в провинцията Балон, се превърна в обаятелна жена. Впрочем, животът й протичаше доста спокойно, въпреки умората и оскъдните средства. Прекарала целия ден на крака, Дьониз бързаше да се прибере, за да се заеме с Пепе, когото старецът Бура, за щастие, продължаваше да храни; но тя имаше и други грижи — риза да изпере, блуза да закърпи, а в това време шумните игри на малкия надуваха до болка главата й. По-рано от дванадесет часа никога не си лягаше. За неделя оставяше най-тежката работа: чистеше стаята, занимаваше се с кърпене и беше толкова заета, че често успяваше да се среши едва в пет часа. Понякога се случваше да излезе с детето: водеше го на далечна разходка пеш до Ньойи; там си позволяваха да изпият по чаша мляко при някой селянин, оставил ги да си отдъхнат в двора му. Жан не обичаше тези разходки; показваше се от време на време вечер, после изчезваше под предлог, че трябва да се срещне с приятели; пари повече не искаше, но всеки път бе толкова тъжен, че сестра му започна да се безпокои и всякога имаше за него скътана монета от сто су. Това бе единственият разкош, който тя си позволяваше.

— Сто су! — неизменно възклицаваше Жан. — Дявол го взел, колко си добра!… Именно жената на фабриканта на хартия…

— Млъкни! — прекъсваше го Дьониз. — Това съвсем не ме интересува.

Той мислеше, че тя го укорява в самохвалство.

— Като ти казвам, че е жена на фабрикант на хартия! И каква красавица!

Изминаха три месеца. Настъпи пролет. Дьониз отказа да замине отново в Жоанвил с Полин и Боже. Понякога се срещаше с тях на улица Сен Рош, когато излизаше от Робино. На една от тези срещи Полин й довери, че може би ще се омъжи за любовника си; сега работата зависела само от нея, но тя още се колебаела — в „Дамско щастие“ не гледали с добро око на омъжените продавачки. Мисълта за брак учуди Дьониз, тя не посмя да посъветва другарката си за каквото и да било.

Веднъж, когато Коломбан я спря до фонтана, за да поговори с нея за Клара, последната точно в този момент прекоси площада; и Дьониз побърза да се измъкне, защото той започна да я умолява да запита предишната си колежка дали не би се съгласила да се омъжи за него. Какво ставаше с всички тези хора? Защо се измъчваха така? Тя се считаше спокойна и щастлива в самотата си.

— Чухте ли новината? — запита я веднъж търговецът на чадъри, когато тя влезе при него в магазина.

— Не, господин Бура.

— Е, добре. Негодниците купили къщата на Дювийар. Обкръжен съм от всички страни.

В припадък на ярост той размаха огромните си ръце и бялата му грива настръхна.

— Тъмна история, нищо не разбирам! — продължи той. — Изглежда, че къщата принадлежала на „Ипотекарния кредит“, а председателят на тази банка, барон Хартман, я препродал на нашия хубостник Муре… Сега те настъпват към мен и отдясно, и отляво, и отзад, и ме държат и ръцете си така, както аз държа в шепата си тази ръкохватка.

Старецът казваше истината: вечерта бе подписано споразумението за преотстъпване на сградата. Къщурката на Бура, притисната между „Дамско щастие“ и разкошния дом Дювийар, прилепнала там като ластовиче гнездо в цепнатината на стена, заплашваше да рухне в деня, когато магазинът нахлуе в дома. И ето, този ден бе настъпил. Колосът сриваше слабото препятствие, опасваше го с камарите на своите стоки, готов да го погълне, да го унищожи само със силата на гигантското си дихание. Бура добре чувствуваше обръча, в който се огъваше дюкянът му. Струваше му се, че той се смалява, боеше се да не погълнат самия него, да не стане така, че внезапно с всички свои чадъри и бастуни да се озове на улицата, тъй мощно боботеше могъщият механизъм.

— Чувате ли ги? — извика той. — Сякаш гризат стените! И в избата и на тавана все същия звук на трион, врязващ се в мазилката… Но какво от това, все едно не ще могат да ме сплескат като лист хартия! Няма да мръдна оттук, дори да съборят покрива и дъждът да заплиска в леглото ми.

Тъкмо по това време Муре нареди да направят на Бура ново предложение: увеличиха цифрата — за предприятието и за отказ от договора бяха готови да му дадат петдесет хиляди франка. Това предложение озлоби още повече стареца и той грубо го отхвърли. Ето, значи, колко били забогатели от грабеж тези мошеници, щом предлагат петдесет хиляди за имущество, което не струва и десет! Той защищаваше своя дюкян, както целомъдрена девойка защищава своята добродетел — в името на честта, от себеуважение.

Дьониз забеляза, че през последните две седмици Бура е особено загрижен. Сновеше неспокойно из дома, измерваше стените, излизаше насред улицата и оттам оглеждаше къщата с око на архитект. Накрая, една сутрин се появиха и работници. Започна решителната битка: у Бура възникна безразсъдната мисъл да встъпи в двубой с „Дамско щастие“ на собствения му терен, съгласявайки се на компромиси пред съвременния разкош. Клиентките, които намирали магазина му мрачен, несъмнено щели да се появят отново, когато го видят светнал, напълно подновен. Най-напред запълниха всички пукнатини и баданосаха фасадата; после пребоядисаха в светлозелено витрината; разкошът бе доведен дотам, че дори позлатиха фирмения надпис. Трите хиляди франка, които Бура бе скътал за черни дни, бяха изразходвани. И наистина, целият квартал се раздвижи; отвсякъде идваха любопитни да гледат дюкяна на Бура, а той сред такова великолепие окончателно се обърка и вече не можеше да се върне към обичайния си начин на живот.

В тази блестяща рамка, на този нежен фон странният старец с голяма брада и дълги коси сякаш не бе у дома си. Сега минувачите от отсрещния тротоар се учудваха, като го гледаха как размахва ръце, как дяла своите дръжки. А той се суетеше като в треска, боеше се да не изцапа нещо и все по-дълбоко затъваше в тази лустросана търговия, от която все едно не разбираше нищо.

Сега и Бура, подобно на Робино, откри кампания срещу „Дамско щастие“. Пусна в ход свое изобретение — плисиран чадър, получил впоследствие широка употреба. Впрочем „Дамско щастие“ незабавно усъвършенствува това изобретение. Тогава започна борба на основата на цените. Бура произведе чадъри по един франк и деветдесет и пет сантима, със стоманени спици, чадъри, които, „нямат износване“, както гласеше етикетът. Но той реши да срази конкурента предимно със своите дръжки — дръжки от бамбук, от дрян, от маслиново дърво, мирта, индийска палма, накратко най-разнообразни дръжки, каквито можете да си въобразите. „Дамско щастие“, по-малко загрижено за художествената страна на работата, отделяше повече внимание на материята и рекламираше своите алпаки и мохери, своите саржи и тафти. И победата отнесе „Щастието“, а старецът в отчаянието си твърдеше, че за изкуството сега никой не иска и да знае и че не му остава друго, освен да си дялка дръжки за свое удоволствие, без надежда някога да ги продаде.

— Сам съм си виновен — викаше той на Дьониз. — Защо ми трябваше да търгувам с боклуци по франк и деветдесет и пет?… Ето докъде могат да доведат човека новите идеи. Поисках, да последвам примера на тези злодеи и тъй ми се пада, ако се проваля.

Юли бе много горещ. Дьониз се задъхваше в тясната си стаичка под шистения покрив. Ето защо, когато се връщаше от магазина, вземаше Пепе от Бура, и вместо да се прибере с него горе, отиваше да подиша въздух в парка Тюилри докато го затворят. Една вечер, когато се отправяше към кестеновата алея, изведнъж се спря като закована: на няколко крачки пред себе си видя човек, който вървеше насреща й, и й се стори, че е Ютен. После сърцето й заби още по-силно: беше самият Муре. Обядвал на левия бряг, сега бързаше пешком към госпожа Дефорж. При рязкото движение, което девойката стори, за да избегне срещата, той я погледна. Вече се смрачаваше, но при все това я позна.

— Вие ли сте, госпожице?

Тя не отговори, смутена, че е благоволил да се спре. А той я гледаше с усмивка, прикривайки вълнението си под маската на любезно покровителство.

— Все още ли сте в Париж?

— Да, господине — промълви най-после тя.

Поклони се и бавно отстъпи назад, за да продължи разходката си. Но той тръгна след нея под черната сянка на големите кестени. Захладяваше се, далече нейде се смееха деца, каращи колела.

— Това е братчето ви, нали? — запита той, като погледна Пепе.

Малкият, подплашен от необичайното присъствие на чужд човек, вървеше чинно до сестра си и я стискаше за ръка.

— Да, господине — отвърна, тя отново.

Дьониз се изчерви, като си припомни отвратителните измислици на Клара и Маргьорит. Несъмнено Муре бе отгатнал причината на смущението й и живо добави:

— Чуйте, госпожице, аз съм длъжен да се извиня сред вас… Да, отдавна вече исках да ви кажа, че много съжалявам за допуснатата грешка. Твърде лековерно ви обвиниха… Но злото е сторено и аз само искам да ви уверя, че всички у нас знаят сега с каква нежност се отнасяте към своите братя.

Той продължи да й говори с почтителна вежливост, към каквато продавачките от „Дамско щастие“ съвсем не бяха приучени от негова страна. Смущението на Дьониз се усили, но сърцето й преливаше от щастие. И тъй, той знаеше, че тя никому не с принадлежала! Сега и двамата замълчаха; той вървеше до нея, съгласувайки стъпките си със ситните стъпки на Пепе. Далечната глъч на Париж замираше под черните сенки на клонестите дървета.

— Бих могъл само да ви предложа, госпожице, да се върнете в нашия магазин — каза той. — Естествено, ако сами пожелаете…

— Не мога, господине — с трескава бързина го прекъсна тя. — Благодаря ви все пак, но вече постъпих на друго място.

Той знаеше това, неотдавна му бяха казали, че работи при Робино. И спокойно, като с равен, й заговори за Робино, комуто отдавайте дължимото: бил много способен момък, само твърде нервен. Щял да завърши с катастрофа. Гожан го бил оплел в крайно рисковани търговски машинации, които неминуемо щели да доведат до разорение и двамата. Подкупена от тази непринуденост, Дьониз се оживи и даде да се разбере, че самата тя е на страната на големите магазини в борбата между тях и дребната търговия; и за да не бъде голословна, приведе няколко примера; бе ясна и убедителна, показа осведоменост по въпроса, дори разбиране на новите широки идеи. Муре я слушаше с удивление и възторг. Обърна се към нея, като се стараеше в тъмнеещия здрач да долови чертите й. На вид бе все същата, в проста рокля, с неизменно кротко лице; но от тази скромност лъхаше пленително ухание, чиято мощ той остро усещаше. Очевидно парижкият въздух бе повлиял благотворно на това девойче и ето, че то се превръщаше в жена, в жена вълнуваща, тъй разсъдлива и благовидна с хубавите си, натежали от прелест коси.

— Но щом сте наша поддръжница — каза той смеейки се, — защо работите у мои противници?… Впрочем, казаха ми, че държите стая под наем у Бура…

— Бура е напълно достоен човек — прошепна Дъониз.

— Не, оставете това! Той е стар глупак, безумец; ще ме принуди да го доведа до просешка тояга, а аз му предложих цяло състояние, за да се избавя от него!… Преди всичко, вашето място не е там, домът му се ползува с лошо име, дава стаи под наем на лица…

Но почувствувал смущението й, побърза да добави:

— Впрочем, човек може да остане почтен навсякъде, и с толкова по-големи заслуги, ако не е богат.

Те отново направиха няколко крачки в мълчание. Пепе внимателно ги слушаше, като преждевременно развито дете. Понякога вдигаше очи към сестра си, учуден, че горещата й ръка леко трепери.

— Чуйте — подхвана весело Муре, — искате ли да бъдете моя посланица? Готов съм още да увелича сумата и възнамерявам утре да предложа на Бура осемдесет хиляди франка… Поговорете с него първа, обяснете му, че върши самоубийство… Може би ще ви послуша, той е разположен към вас, а вие ще му окажете с това истинска услуга.

— Добре! — отвърна Дьониз също с усмивка. — Ще изпълня заръката ви, но се съмнявам в успеха й.

Отново настъпи мълчание. Ни единият, ни другият знаеха какво повече да си кажат. Муре се опита, да заговори за чичо Бодю, но после замълча, забелязал, че това й е неприятно. Междувременно продължаваха да вървят един до друг и най-после излязоха на улица Риволи, в алея, където бе още светло. Излизайки от мрака, царящ под дървесата, те сякаш внезапно се пробудиха. Муре разбра, че не трябва да я задържа повече.

— Лека нощ, госпожице.

— Лека нощ, господине.

Но той не тръгваше. Вдигнал очи, Муре видя пред себе си, на ъгъла на улица Алже осветените прозорци на очакващата го госпожа Дефорж. А после прехвърли поглед на Дьониз; сега в бледия сумрак я разгледа внимателно; бе съвсем жалка в сравнение с Анриет, а защо възпламеняваше така сърцето му? Просто глупав каприз.

— Малкият с уморен — забеляза той, за да каже още нещо. — И тъй, запомнете добре, вратите на нашата фирма са винаги отворени за вас. Достатъчно е да се обърнете към мен, и всички ваши желания ще бъдат удовлетворени… Лека нощ, госпожице.

— Лека нощ, господине.

Когато Муре си отиде, Дьониз се върна под кестените, в гъстия мрак. Дълго вървя без цел сред грамадните стволове; бузите й горяха, главата й се пръскаше от неясни мисли. Все още уловен за ръката й, Пепе ситнеше с малките си крачета, стараейки се с всички сили да я следва. Бе забравила братчето си. Накрая то каза:

— Много бързаш, маменце.

Тогава тя седна на близката скамейка и умореното момченце заспа на коленете й. Държеше детето, притискаше го към девствените си гърди, а очите й блуждаеха в бездънния мрак. Когато час по-късно тихичко се върна с него на улица Мишодиер, изглеждаше спокойна и благоразумна както винаги.

— Гръм да ги порази! — извика Бура, когато я съгледа отдалеч. — Ударът е нанесен. Злодеят Муре току-що купил моята къща.

Не бе на себе си, беснееше из магазина и жестикулираше с такава дива ярост, че заплашваше да разбие витрините.

— Ах, негодникът!… Овощарят ми писа… И знаете ли този подлец за колко продал къщата? За сто и петдесет хиляди франка, четири пъти по-скъпо, отколкото струва! Ама, че крадец!… Представете си, възползувал се от подобренията, които направих: да, изтъкнал това, че къщата с напълно подновена. Няма ли да престанат най-после да се гаврят с мен?

Фактът, че парите му, изразходвани за ремонт и боядисване, бяха облагодетелствували овощаря, го хвърляше в отчаяние. А сега собственик на къщата ставаше Муре; на него трябваше да плаща наем, у него, у този ненавистен конкурент трябваше оттук нататък да живее! Тази мисъл окончателно подлуди стареца.

— Чувах ги, как пробиват стената… Сега вече са тук, и едва ли не ядат от паницата ми.

Той така удряше с юмрук по тезгяха, че подът се тресеше, а чадърите и бастуните се олюляваха.

Изплашена, Дьониз не смееше да промълви нито дума. Стоеше неподвижно, очаквайки края на припадъка, а Пепе от умора задряма на стола. Накрая, когато Бура се поуспокои, тя реши да изпълни заръката на Муре; разбира се, старецът все още бе вбесен, но самият гневен пристъп и безизходицата, в която се намираше, можеха да го доведат до внезапно примирение.

— Току-що срещнах един човек… — започна тя. — Да, човек от „Щастието“, човек… много добре осведомен… Изглежда, че се готвят да ви предложат утре осемдесет хиляди франка…

— Осемдесет хиляди! Осемдесет хиляди! — я прекъсна Бура с гръмовен възглас. — Та аз сега и за милион няма да я дам!

Тя попска да го вразуми. Но вратата на дюкяна се отвори, и Дьониз отстъпи назад, побледняла и сякаш загубила способността да говори. Бе чичо Бодю, силно състарен, с пожълтяло лице. Бура улови съседа си за копчетата на палтото му и разгорещен още повече от неговото присъствие, закрещя в лицето на Бодю, а той, смаян, дума не отронваше.

— Знаете ли какво им хрумнало да ми предложат? Осемдесет хиляди франка! Ето докъде стигат разбойниците! Въобразяват си, че могат да ме купят като уличница… Купиха къщата и сега си мислят, че съм в ръцете им! Е, добре, край, нищо няма да получат. Разбира се, можех и да отстъпя, но щом къщата е вече тяхна, нека се опитат да я вземат.

— Значи е истина? — запита Бодю със своя провлачен глас. — Казаха ми го, но все пак дойдох сам да се убедя.

— Осемдесет хиляди франка! — повтаряше Бура. — А защо не сто? Ето тъкмо тази сума ме възмущава. Дали си мислят, че ще стана мошеник заради парите им?… Не, гръм да ги убие, няма да я имат! Никога, чувате ли, никога!

Дьониз реши да се намеси и спокойно забеляза:

— Ще я имат след девет години, когато изтече срокът по договора.

И въпреки присъствието на чичо й, се зае да увещава стареца да приеме предложението. Борбата ставала невъзможна, воювал срещу непреодолима сила и не би следвало, ако не е загубил ума си, да пренебрегва сумата, която му предлагат. Но старецът си знаеше своето. Надявал се до девет години да стисне очи, та да не види тържеството на враговете си.

— Чувате ли, господин-Бодю — продължи той, — вашата племенница е с тях, на нея поръчали да ме сломи… Тя е с разбойниците, честна дума ви казвам!

Дотогава чичото сякаш не забелязваше Дьониз! Той вдигна глава така смръщен, както правеше на прага на магазина си всякога, когато тя минаваше. Но сега бавно се обърна и я погледна. Дебелите му устни трепереха.

— Зная — отвърна той едва чуто.

И продължи да я гледа. Дьониз бе развълнувана до сълзи: забеляза колко силно го бе изменила скръбта. А старецът, обзет от угризения, че не й бе помогнал в трудните минути, мислеше може би за горчивия живот, който тя водеше. При вида на Пепе, заспал на стола сред виковете на спорещите, Бодю, видимо, съвсем се разнежи.

— Дьониз — каза той просто, — ела утре с малкия на вечеря… Жена ми и Жьонвиев ме помолиха да те поканя, когато се срещнем.

Тя се изчерви силно и го прегърна. А когато той тръгна, Бура, зарадвал се на помирението им, извика след него:

— Вразумете я, тя не е лоша… А колкото до мен, къщата може и да рухне — ще ме намерят под развалините.

— Нашите къщи вече рухват, съседе — мрачно отвърна Бодю. — Всички ние ще останем под развалините.

VIII

Целият Квартал говореше за предстоящото прокарване на голяма улица между новата Опера и Борсата под името улица Десети Декември. Отчуждаването бе вече приключено и две бригади се бяха заели с работата от двата края на отсечката: едните събаряха старите големи сгради на улица Луи льо Гран, другите разрушаваха, тънките стени на бившия „Водевил“; ударите на кирките на двете групи все повече и повече се приближаваха; улиците Шоазел и Мишодиер горчиво оплакваха своите обречени къщи. Нямаше да минат и петнадесет дни, когато пробивът щеше да разпори телата им, образувайки широка рана, изпълнена със слънце и с оглушителен шум.

Но още повече вълнуваха квартала строителните работи, предприети от „Дамско щастие“. Носеха се слухове за значителни разширения, за гигантски магазин, които ще излиза на три улици Мишодиер, Ньов Сент Огюстен и Монсини. Говореше се, че Муре е сключил договор с барон Хартман, председател на „Ипотекарния кредит“ и че се готви да изземе цялата група къщи с изключение на сградите, които ще излязат на бъдещата улица Десети Декември, където баронът възнамерявал да построи ресторант — конкурент на „Гранд-Отел“. „Щастието“ бе откупило всички договори за аренда, дюкяните се затвориха, наемателите се изнесоха от къщите; и в опустелите сгради армия работници сред облаци от прах пристъпи към осъществяване на новите преустройствени планове. Сред цялата тази суматоха единствена тясната къщурка на стария Бура оставаше недокосната, прилепнала упорито към високите стени, с плъзнали по тях зидари.

Когато на следващия ден Дьониз и Пепе се отправиха към чичо Бодю, улицата бе задръстена от върволица каруци, извозващи тухли към къщата Дювийар. Прав на прага на своя магазин, чичо Бодю унило наблюдаваше всичко това. Колкото повече „Дамско щастие“ се разширяваше, толкова по-неудържимо „Стария Елбьоф“ като че се смаляваше. На девойката се стори, че витрините му са помръкнали още повече, че сега по-силно ги притиска ниският мецанин, чиито тесни прозорчета придаваха на дома сходство със затвор. Влагата още по-жестоко бе обезцветила старата зелена табелка и от посивялата и сякаш сгърчена фасада лъхаше отчаяние.

— Най-после, ето ви и вас — каза Бодю. — Внимавайте да не ви прегазят.

Когато Дьониз влезе в дюкяна, сърцето й отново се сви. Намери го потъмнял, занемарен и потънал в по-дълбока дрямка; празните ъгли зееха като тъмни ями, тезгяхите и рафтовете бяха покрити с прах, а от залежалите топове сукно миришеше на влага и вар. Госпожа Бодю и Жьонвиев седяха неподвижно и мълчаливо на касата, в уединено ъгълче, където никой не ги безпокоеше. Майката сгъваше кърпи. Дъщерята, отпуснала ръце на коленете, гледаше някъде пред себе си.

— Добър вечер, лельо — каза Дьониз. — Много се радвам да ви видя отново и ако съм ви причинила мъка, моля да ме извините.

Силно развълнувана, госпожа Бодю я прегърна.

— Бедно мое дете — отвърна тя, — ако нямах други грижи, бих била по-весела.

— Добър вечер, братовчедке — продължи Дьониз, като целуна първа Жьонвиев по бузата.

Жьонвиев сякаш се пробуди от сън. Тя също целуна Дьониз, но не можа да произнесе нито дума. После и двете жени притиснаха в обятията си Пепе, който протягаше към тях ръчички. Помирението бе пълно.

— Е, добре, часът е шест, време е за вечеря — каза Бодю. — А защо не доведе Жан?

— Готвеше се да дойде — отвърна Дьониз смутена. — Видях го тази сутрин, и каза, че ще намине… Но няма да го чакаме, може би го е задържал неговият шеф.

Дьониз се боеше от някоя поредна изключителна история, и благоразумно се опитваше да го извини.

— Тогава да седнем на трапезата — повтори чичото. После се обърна към тънещия в мрак магазин:

— Коломбан, можете да вечеряте с нас. Все едно — клиент няма да дойде.

Дьониз още не беше забелязала продавача. Леля й обясни, че се наложило да освободят помощник продавача и госпожицата. Работите, вървели толкова зле, че Коломбан бил достатъчен; пък даже и той прекарвал часове със скръстени ръце и от безделие понякога заспивал с отворени очи.

В трапезарията гореше газ, макар да бе светъл летен ден. Влизайки в нея, Дьониз потрепери: студът, който лъхаше от стените, прониза раменете й. Тя отново видя кръглата маса, приборите, поставени върху мушама, прозорецът, пропускащ оскъдна светлина и въздух от дълбоката воняща яма, наричана вътрешен двор. Стори й се, че подобно на магазина, трапезарията също бе помръкнала и сякаш плачеше.

— Татко — каза Жьонвиев, изпитала стеснение пред Дьониз, — позволете да затворя прозореца, мирише на лошо.

Бодю не чувствуваше нищо.

— Затвори го, щом искаш — учуден отвърна той. — Но ще бъде задушно.

И действително, задухът стана непоносим. Вечерята бе най-обикновена. Когато след супата прислужничката поднесе варено говеждо, чичото се върна към неизбежния разговор за „Дамско щастие“. Отначало показа голяма търпимост — допускаше, че племенницата му може да има свое разбиране за нещата.

— Боже мой, та ти си напълно свободна да защищаваш тези огромни търговски машини… Всеки мисли посвоему, дете мое… Щом не се възмути, когато подло те изхвърлиха на улицата, значи имаш сериозни основания да ги обичаш. И знаеш ли, дори ако отново се върнеш там, никак не бих се оскърбил… Нали, никой от нас не би се оскърбил!

— Разбира се — прошепна госпожа Бодю.

Дьониз спокойно изложи своите доводи, както ги излагаше у Робино: естественото развитие на търговията, съвременните потребности, могъществото на новите организации и, накрая, растящото благосъстояние на публиката. Бодю я слушаше, опулил очи и издул устни и беше очевидно, че размишлява напрегнато. Когато Дьониз свърши, той поклати глава.

— Това са празни приказки. Търговията си е търговия, тук нищо повече не може да се измисли… Да, съгласен съм, те успяват, но толкоз. Дълго време се надявах, че ще си счупят врата; да, очаквах това, търпях, спомняш си, нали? Е, добре, не бъди! Сега изглежда, само крадците богатеят, а честните хора гинат в нищета… Ето докъде я докарахме, принуден съм да се преклоня пред фактите. И аз се прекланям, ей богу, прекланям се!

В него постепенно се надигаше глух гняв. И изведнъж замахна във въздуха с вилицата си.

— Но „Стария Елбьоф“ никога, не ще отстъпи!… Разбираш ли, вчера казах на Бура: „Съседе, тръгнали сте по ума на шарлатани, вашите цапаници са за срам и позор!“

— Но храни се, моля те — прекъсна го госпожа Бодю; тя с безпокойство забеляза, че той все повече се вълнува.

— Почакай, искам племенницата ми добре да знае моето становище… Слушай, детето ми: аз съм като тази гарафа, не мърдам от мястото си. Те преуспяват, толкова по-зле за тях! Аз обаче протестирам — ето и всичко.

Прислужничката поднесе печено телешко. С треперещи ръце Бодю наряза месото; той нямаше вече ни точно око, ни ловкост при отмерване на порциите. Съзнанието за собственото му поражение го лишаваше от предишната самоувереност на всеуважаван стопанин. Пепе си бе въобразил, че чичото се сърди, та, за да успокоят детето, трябвате да му дадат веднага десерта и бисквитите, поставени пред неговата паница. Тогава Бодю сниши глас и се опита да промени темата на разговор. Заприказва за къщите, обречени на събаряне, отзова се одобрително за проекта да се прокара улица Десети Декември, която, несъмнено, щяла да съживи търговията в квартала. Но тук отново се върна към „Дамско щастие“: всички негови мисли се отправяха натам — бе като някакъв болезнен кошмар. Откакто каруци с материали задръстили улицата, търговията спряла напълно; сега и стока, и хора гниели под варта. А зданието ще бъде чудовищно: клиентките щели да се губят в него. Просто още едни хали! И въпреки умолителните погледи на жена му, той не се сдържа и премини от строителните работи към оборота на магазина. Мислимо ли било за по-малко от четири години оборотът да се увеличи пет пъти? Годишният им приход, възлизащ до неотдавна на осем милиона, достигнал, ако се съди по последни инвентарен списък, до четиридесет! С една дума, нещо невиждано, някакво безумие, и затова, все едно дали го приемал или не, човек имал само един разумен изход — да не воюва срещу него. Непрекъснато се разширявали; магазинът броял днес хиляда служители, и вече било обявено, че занапред ще разполага с двадесет и осем отдела. Тези двадесет и осем отдела особено вбесяваха Бодю. Очевидно някои от тях бяха предишните отдели, разделени на две, но имаше и съвършено нови: например мебелният отдел, и отделът за евтини парижки новости! Разбирате ли това? Парижки новости? Тези хора наистина нямат достойнство; току-виж, че и с риба започнали да търгуват. Както и да се стараеше да се отнася с уважение към възгледите на Дьониз, Бодю постепенно премина към досадните назидания.

— Откровено казано, ти не можеш да ги защитиш. Представи си, че към моята търговия за платове открия отдел за тенджери… Нали би помислила, че съм се побъркал?… Признай поне, че не ги зачиташ…

Смутена, девойката се задоволи с усмивка, съзнавайки безполезността на всички здрави доводи. А старецът продължи:

— И тъй, ти си с тях. Да не говорим повече за това: не си струва да се караме заради такива… Само туй липсваше — да застанат между мен и роднините ми… Върни се там, ако ти харесва, но ти забранявам занапред да ми надуваш главата с нелепите им истории.

Възцари се мълчание. Предишната необузданост на Бодю премина сега в трескаво примирение. Непоносим задух изпълни тясната стаичка, затоплена от газовата лампа, и прислужничката отново отвори прозореца: от двора нахлуха зловонни и влага. Появиха се пържени картофи. Всички бавно и мълчаливо посегнаха към тях.

— А погледни тия двамата, там — продължи Бодю, като показа с ножа си Жьонвиев и Коломбан. — Запитай ги, обичат ли твоето „Дамско щастие“.

Седнали едни до друг на обичайното си място, където се срещаха два пъти дневно в продължение на цели дванадесет години, Жьонвиев и Коломбан ядяха бавно. Не проронваха нито дума. Младият човек се стараеше да придаде на лицето си израз на най-голямо добродушие, но зад спуснатите клепачи се криеше изгарящия го вътрешен огън; а тя, свела още по-ниско глава под тежестта на разкошните коси, сякаш бе отдадена във властта на тайни изпепеляващи страдания.

— Изтеклата година беше лоша — обясни чичото. — Трябваше да отложим сватбата… Но направи ми удоволствие, запитай ги какво мислят за твоите приятели.

— За да му угоди, Дьониз трябваше да зададе на младите хора този въпрос.

— Аз най-малко мога да ги обичам, братовчедке — отвърна Жьонвиев. — Но бъдете спокойна, не всички ги ненавиждат.

И тя погледна Коломбан, който съсредоточено свиваше топчица от хлебна среда. Усетил върху себе си погледа на девойката, той грубо извика:

— Мръсна барака!… Един от други по-големи мошеници… Истинска зараза за квартала!

— Чувате ли, чувате ли?… — възкликна Бодю възхитен. — Ето, него никога няма да примамят… Да, Коломбан, ти си един, такива като тебе вече не се раждат.

Но Жьонвиев, сурова и печална, не снемаше очи от Коломбан. Под този поглед, проникващ в самото му сърце, той се смути и започна още по-безогледно да хули „Щастието“. Госпожа Бодю, която мълчаливо седеше срещу тях, с безпокойство наблюдаваше ту единия, ту другия, сякаш отгатвайки някаква нова беда. От известно време скръбта на Жьонвиев я плашеше, тя чувствуваше, че дъщеря й умира.

— В магазина няма никой — произнесе най-после тя и стана от масата, за да сложи край на тази сцена. — Идете, Коломбан, стори ми се, че някой влезе.

Вечерята бе завършила, всички станаха от местата си. Бодю и Коломбан отидоха да поговорят с посредника дошъл да приеме поръчки. Госпожа Бодю отведе Пепе, за да му покаже картинки. Прислужничката чевръсто разтреби масата, а Дьониз стоеше замислено до прозореца и разглеждаше двора. Когато се обърна, видя, че Жьонвиев продължава да седи пред масата, загледана в мушамата, още влажна след измиването й с гъбата.

— Зле ли се чувствувате, братовчедке? — запита Дьониз.

Жьонвиев не отговори; гледаше втренчено някаква цепнатинка на мушамата, и изглежда бе всецяло потънала в своите мисли. Накрая вдигна глава с мъка и погледна наведеното над нея пълно със съчувствие лице на Дьониз. Значи всички бяха излезли? А тя защо седи тук? И изведнъж я задавиха ридания, главата й се отпусна на масата и сълзи намокриха ръкава й.

— Боже мой, какво става с вас? — извика потресена Дьониз. — Да повикам ли някого?

Жьонвиев конвулсивно се вкопчи в ръката на братовчедката си и без да я изпусне, несвързано и задъхано простена:

— Не, не, останете с мен… Мама не трябва да знае! Пред вас ми е все едно, но не пред другите, само не пред другите! Кълна ви се, това стана неволно!… Може би защото се видях съвсем сама… Почакайте, ето, по-добре ми е, вече не плача…

Но припадъкът се повтори, продължителни тръпки разтърсиха крехкото телце на Жьонвиев. Тежките кося сякаш смазваха тила й. Когато клатеше болната си глава върху своите сключени ръце, един фуркет отскочи от косите й и те се разпиляха по шията, покривайки я е черна пелена. Дьониз се опита да облекчи Жьонвиев, но тихичко, така, че да не привлече вниманието на околните. И остана потресена, когато разкопча роклята на братовчедката си и видя болезнената й слабост: бедната девойка бе с хлътнала детска гръд и с недоразвито тяло, изтощено от малокръвие. Дьониз с две ръце събра косите й, тези разкошни коси, които сякаш изсмукваха целия живот от хилавото телце на девойката, и здраво ги пристегна в плитки, та по-леко да диша.

— Благодаря, вие сте тъй добра — каза Жьонвиев. — Ах, слаба съм, нали? Бях по-закръглена, но всичко отиде… Закопчейте роклята ми, а то майка ми ще види тия убоги рамене. А аз ги крия колкото мога… Боже мой, не съм добре, не съм добре…

Междувременно кризата отмина. Девойката продължаваше да седи изчерпана, поразена, смазана, гледайки втренчено Дьониз. Накрая прекъсна мълчанието и запита:

— Кажете ми истината — влюбен ли е в нея?

Дьониз почувствува как гъста руменина се разля изведнъж по лицето й. Отлично бе разбрала, че става дума за Коломбан и Клара, но се престори на учудена:

— За кого говорите, драга?

Жьонвиев недоверчиво поклати глава.

— Не ме заблуждавайте, умолявам ви. Помогнете ми да стигна до някаква сигурност… Знаете всичко, чувствувам това. Да, тази жена беше ваша колежка и аз видях как Коломбан тичаше след вас, как ви говореше нещо шепнешком. Настояваше да й предадете молбата му, нали?… О, пожалете ме, кажете истината. Кълна ви се, ще ме облекчите!

Никога дотогава Дьониз не бе изпадала в такова затруднено положение. Тя сведе очи пред тази девойка, която постоянно мълчеше и всичко отгатваше. И все пак намери сили да я заблуди още веднъж:

— Но той ви обича!

Жьонвиев отчаяно махна с ръка.

— Значи, не искате да кажете… Впрочем, все едно, сама вече ги видях. Той е непрекъснато на улицата, за да я гледа. А тя горе, в магазина, се смее като глупачка… Те, разбира се, някъде се срещат?

— Колкото до това, кълна ви се, че се лъжете! — възкликна Дьониз в самозабрава, искрено желаеща макар и само с тия няколко думи да я утеши.

Девойката въздъхна дълбоко. Усмихна се вяло и с отпаднал глас на оздравяващ от тежка болест произнесе:

— Бих искала чаша вода… Извинете, че ви безпокоя… Ето, там, в бюфета…

И, като взе гарафата, изпи наведнъж цяла чаша, отстранявайки с ръка Дьониз, която се боеше, да не й призлее.

— Не, не, оставете ме, аз съм вечно жадна. И през нощта ставам да пия.

Тук отново замълча, а после тихо подхвана:

— Разберете, че от десет години съм свикнала с мисълта за този брак. Още ходех с къси роклички, когато Коломбан бе вече предназначен за мене… Дори не помня как се случи всичко това. Всякога сме живели заедно, затворени един до друг, между нас никога, не е имало разногласия и аз в края на краищата отрано свикнах да го смятам за свой мъж. Не знаех, дали го обичам, просто бях негова жена, и толкоз… А сега иска да тръгне с друга! О, боже мои, сърцето ми ще се пръсне. Такава мъка още не съм изпитвала. Тя изпълва гърдите и главата ми, прониква навсякъде в мен и ме убива.

В очите й отново се появиха сълзи. Дьониз, на свой ред просълзена от състрадание, я запита:

— А леля догажда ли нещо?

— Мисля, че да… Колкото до татко, той е много разтревожен и не подозира каква болка ми причинява, като отлага сватбата… Колко пъти ме е разпитвала мама! Тя така се безпокои, вижда, че линея… Сама никога не е била пълна. Често ме поглежда и казва: „Бедното ми дете, не съм те създала достатъчно здрава. Пък и в тия дупки няма как да израстеш здрава.“ Но мама, разбира се, е забелязала, че напоследък прекалено слабея… Погледнете ръцете ми възможно ли е това?…

С трепереща ръка тя отново посегна към гарафата. Дьониз се опита да я възпре.

— Не, много съм жадна, оставете ме.

Дочу се гласът на Бодю. В сърдечен порив Дьониз се отпусна на колене и сключи ръце около Жьонвиев в топла, сестринска прегръдка. Целуваше я, уверяваше я, че всичко ще тръгне добре, че ще се омъжи за Коломбан, ще оздравее и ще бъде щастлива. После се изправи. Чичото я викаше.

— Жан дойде, ела тук!

Действително бе Жан, пристигнал задъхан за вечеря. Когато му казаха, че вече е осем часа, той в невяра разтвори уста. Не може да бъде! Току-що излязъл от работилницата на шефа. Започнаха да му се надсмиват: за по-бързо, тръгнал през Венсанската гара! Но щом се приближи до сестра си, тихичко й пошепна:

— Забавих се заради една мила перачка, която разнасяше бельо… Наел съм файтон на час. Дай ми сто су.

После изскочи за минутка навън и се върна да вечеря, защото госпожа Бодю настояваше непременно да хапне, пък макар и само супа. Коломбан дремеше зад тезгяха. Вечерта премина тъжно и отегчително; чичо Бодю сновеше насам-натам из празния магазин. Светеше една-единствена газова лампа, и от ниския таван на широки петна падаха сенки — така черната земя пада в гроба.

Изминаха месеци. Почти всеки ден Дьониз за минута-две се отбиваше при чичо си да поразвлече Жьонвиев. Но скръбта все повече потискаше семейство Бодю. Преустройствените работи отсреща бяха за Бодю постоянна мъка и остро подсещане за техните несполуки. Дори в часове на просветление или на неочаквана радост достатъчно бе грохотът на каруца с тухли, скърцането на трион или простото провикваме на някой зидар, за да изпаднат отново в униние. А и целият квартал бе разтревожен. Иззад дървената ограда по продължение на трите улици се дочуваше глъч от трескава работа. Макар да използуваше съществуващите сгради, архитектът от всички страни ги бе отворил за преустройване; а в пробива, в средата на новооформените дворове, издигнаха централната галерия, просторна като църква. Тя трябваше да завърши с главния вход на улици Ньов Сент Огюстен, в центъра на фасадата. При укрепителните работи в подземните етажи се натъкнаха на големи трудности, тъй като се наложи да се борят с просмукващите се води от уличните канавки, а освен това в почвата се оказаха и множество човешки кости. Ново събитие, привлякло вниманието на гражданите от съседните къщи, бе пробивът на сондажен отвор за сто метра дълбок кладенец с дебит петстотин литра в минута. Стените сега се издигаха до височината на първия етаж; скели и макари опасваха целия квартал; чуваше се непрестанно скърцане на кранове, вдигащи дялани камъни, внезапен грохот на стоварвани железни греди, викове на множество работници, съпровождани от удари с кирки и лопати. Но най-оглушителен бе пресекливият тътен на машините; всичко тук се извършваше с помощта на парата; рязко свистене раздираше въздуха; при най-малкия повей на вятъра се възземаха облаци вар, която покриваше като със сняг околните покриви. Семейство Бодю с отчаяние гледаше, как този неумолим прах прониква навсякъде, как нахлува дори в заключените шкафове, замърсява платовете в магазина, осяда в леглата; и мисълта, че са принудени да го дишат, че той в края на краищата ще ги отведе до гроба, отравяше съществуването им.

През септември положението им се влоши още повече. У архитекта възникнаха опасения, че не ще успее да завърши навреме постройката и ето защо реши да работи и нощем. Наоколо поставиха мощни електрически лампи, и истинската беда започна точно от тези момент: шумът не секваше през цялото денонощие; бригадите се сменяха, чуковете удряха непрестанно, машините свистяха безспир, нестихващата глъч сякаш повдигаше и разнасяше варта. Сега семейство Бодю изпадна в пълно отчаяние: бяха лишени дори от възможността да затворят очи; през нощта трепереха в нишите си, а когато умората вземаше връх и тримата се унасяха в сън, долитащият от улицата тътен се превръщаше в кошмар. И те ставаха боси от леглата, не намирайки покой; но ако се случеше да повдигнат пердето, така и замираха, обхванати от ужас при видението на „Дамско щастие“, което пламтеше в мрака като гигантска ковачница, където се ковеше разорението им. Сред наполовина издигнатите стени, по които зееха празните отвори на прозорците и вратите, електрическите лампи хвърляха синкави лъчи с ослепително ярка светлина. Удряше два часа след полунощ, после три, четири. И когато кварталът най-после потъваше в тежък сън, тази грамадна строителна площадка, работеща сякаш на лунна светлина, се превръщаше в нещо колосално, причудливо, гъмжащо от черните сенки на кресливи работници, чиито силуети пъплеха върху яркобелия фон на току-що издигнатите стени.

Както и предричаше чичо Бодю, на дребната търговия от съседните улици отново бе нанесен съкрушителен удар. Всеки новооткрит отдел в „Дамско щастие“ изправяше пред катастрофа околните магазини. Разорението придобиваше все по-голям размах; пропадаха дори най-солидни, стародавни фирми. Госпожица Татен, търговка на бельо в пасажа Шоазел, току-що бе обявена в несъстоятелност; Кинет, собственик на магазин за ръкавици, можеше да устои още не повече от шест месеца; кожарите Ванпуй бяха принудени да дадат под наем част от магазините си; а ако „Бедоре и сестра“, галантеристи на улица Гайон, все още се държаха, това очевидно бе за сметка на предишни доходи. Сега към тези отдавна предвидени разорения се прибавяха нови: отделът за парижки новости заплашваше съществуването на търговеца на играчки от улица Сен Рош, дебелия сангвиник Делиниер; а мебелният отдел нанасяше удар на Пио и Ривоар, чиито магазинчета дремеха в мрака на улица Сент-Ан. Дори се опасяваха от апоплектичен удар за Делиниер, все още не укрепнал откакто бе прочел, че „Дамско щастие“ предлага портмонетата си с тридесет процента намаление. Търговците на мебели, хора по-улегнали, си даваха вид, че се надсмиват над самозабравилите се галантеристи, дръзнали да търгуват с маси и шкафове; но клиентките постепенно ги напускаха и успехът на мебелния отдел в „Дамско щастие“ се очертаваше като фантастичен. Свършено бе, трябваше да превият гръб! След тях щяха да се сгромолясат други, и всички останали търговци щяха да погинат в хаоса на разрухата си. И щеше да настане ден, когато покривът на „Дамско щастие“ ще засени целия квартал.

Сега сутрин и вечер хилядите влизащи и излизащи продавачи образуваха на площад Гайон такава дълга върволица, че хората се спираха и ги гледаха, както се гледа дефилиращ полк. В продължение на десет минути тази армия изпълваше всички тротоари, а дребните търговци, застанали пред вратите си, мислеха как да изхранят единствения си продавач.

По последните сметки, годишният оборот на „Дамско щастие“ възлизаше на четиридесет милиона — тази цифра също изплаши всички съседи. Слухът за нея се понесе от къща в къща, предизвиквайки навсякъде удивление и гняв. Четиридесет милиона! Къде се е виждало това? Чистата печалба, наистина, не надхвърляше четири процента, като се вземат предвид значителните разходи и стремежа да се продава евтино. Но така, или иначе милион и шестстотин хиляди чист доход са солидна сума; когато боравиш с такива капитали, може да се задоволиш и с четири процента. Разказваха, че основният капитал на Муре — петстотин хиляди франка — увеличаващ се ежегодно благодарение прираста на чистата печалба, сега достигнал четири милиона, следователно беше се обърнал вече десет пъти. След обяд Робино, в присъствие на Дьониз, се зае с тези изчисления и известно време поседя мълчалив, устремил поглед в празната си паница; Дьониз бе права — именно в това неспирно обръщение на капитала се коренеше непобедимата сила на новата търговия. Единствен Бура от гордост и тъпота отричаше фактите и не желаеше нищо да разбере. Банда от крадци, и толкоз! Хора, способни само да лъжат! Каналии, достойни да бъдат изхвърлени в уличните канавки!

Междувременно семейство Бодю, независимо от желанието им да не променят нищо в установените традиции на „Стария Елбьоф“, все пак се опитаха да противостоят на конкурента. И тъй като купувачите не ги спохождаха повече, решиха сами да отидат при тях чрез посредничеството на комисионери. В ония времена в парижките търговски кръгове се подвизаваш комисионер, който бе във връзка с почти всички известни шивачи и спасяваше малките магазини, търгуващи с платове и трико, ако, разбира се, склонеше да стане техен представител. Търговците естествено си го оспорваха и той започна да хитрува; Бодю лекомислено се залови да търгува с него и скоро за свое огорчение научи, че същият вече се бил споразумял с Матиньон, на улица Кроа дьо Пти Шан. Впоследствие други двама комисионери последователно го измамиха, а третият, макар и честен, се оказа ленив. Работите на Бодю западаха бавно, но неотклонно, той губеше клиентките си една след друга и това го изпълваше с тревога, придружена от познатото горестно чувство за гибел. Настана ден, когато с големи усилия успя да погаси срочни платежи. Дотогава още живееше със стари спестявания, но сега го притиснаха дългове. През декември, ужасен от броя на връчените полици, Бодю се примири с жестока жертва: продаде селската си къща в Рамбуйе, къща, която му струваше толкова скъпо с безкрайните ремонти и носеше загуби дори след като най-после реши да я даде под наем. Тази продажба уби единствената мечта, с която живееше Бодю, сърцето му се късаше от болка, сякаш бе загубил скъпо същество. При това се видя принуден да я отстъпи за седемдесет хиляди франка; а беше изразходвал за нея двеста хиляди. И още се радваше, че намери купувачи; къщата купиха съседите му Ломови, решили се на такава стъпка в желанието си да разширят своето имение. Тези седемдесет хиляди франка трябваше да продължат за известно време съществуването на фирмата. Въпреки всички неуспехи, мисълта за борба отново се пробуди: сега полиците бяха изплатени и победата все още изглеждаше възможна.

В неделния ден, когато платиха парите, Ломови приеха поканата да вечерят в „Стария Елбьоф“. Госпожа Орели пристигна първа; трябваше да почакат касиера, който дойде със закъснение, и някак замаян от музикалната среща, продължила цял следобед; колкото до Албер, той бе обещал да присъствува, но изобщо не се появи. Вечерята бе тягостна. Семейство Бодю, привикнали към застоялия въздух в тясната си трапезария, бяха неприятно подразнени от усещането за волност, което донесоха със себе си Ломови, живеещи незадружно благодарение на пристрастието им към независимо съществувание. Жьонвиев, потисната от царствените маниери на госпожа Орели, не отвори уста; затова пък Коломбан се възхищаваше от нея и се подмилкваше, тръпнейки при мисълта, че тя властвува над Клара.

Вечерта, когато госпожа Бодю вече си беше легнала, търговецът дълго още се разхождаше из стаята. Беше топло, снегът се топеше. Отвън, въпреки затворените прозорци и спуснатите завеси, се дочуваше грохотът на машините, работещи на отсрещната постройка.

— Знаеш ли за какво мисля, Елизабет? — каза той накрая. — Макар Ломови да печелят много, все пак не бих искал да бъда в кожата им… Преуспяват, вярно е. Жената на Лом каза, чу, нали, че тази година спечелила повече от двадесет хиляди, затова и можа да купи бедната ми къща. Е, и какво, нямам си вече къща, но пък не търча на една страна, да свирукам на някакъв пискун, нито ти скиториш — на друга — с чужди хора… Не, разбираш ли, те не могат да бъдат щастливи.

Бодю все още преживяваше тежко принесената жертва и глухо роптаеше срещу Ломови, купили мечтата му. Той ту се приближаваше към леглото и, навеждайки се над жена си, ожесточено жестикулираше, ту се връщаше обратно към прозореца и за миг млъкваше, заслушан в гълчавата от строителната площадка; после отново започваше да си припомня стари обиди и безутешно се оплакваше от новите времена: къде се е чуло и видяло прости продавачи да печелят повече от търговците и касиери да купуват господарските имения! Всичко, решително всичко заплашва да рухне: семейството вече не съществува, хората живеят по ресторанти, вместо да си сърбат чорбицата у дома си както подобава на почтени люде. И в заключение предрече, че с време младият Лом ще прахоса с певачки и имението в Рамбуйе.

Госпожа Бодю го слушаше, главата й лежеше неподвижно на възглавницата, а лицето й бе бяло като платно.

— Но те ти платиха — тихо промълви тя накрая.

Бодю внезапно млъкна. И продължи да крачи из стаята, вперил очи в пода. После додаде:

— Платиха ми, вярно е, и в края на краищата техните пари не са по-лоши от другите… Интересно би било, ако с тия пари посъживя магазина. Ех, де да бях по-млад и не тъй уморен!

Настъпи дълго мълчание. Търговецът потъна в смътни планове. Но тук жена му, устремила взор в тавана и без да променя положението на главата си, внезапно заговори:

— А забелязал ли си какво става напоследък с дъщеря ти?

— Не — отвърна той.

— Видът й малко ме тревожи… Тя е все по-бледа и изглежда отчаяна.

Той се спря пред леглото крайно изненадан.

— Така ли? А защо?… Ако е болна, защо мълчи?… Утре трябва да повикаме лекар.

Госпожа Бодю продължаваше да лежи неподвижно. След дълга пауза замислено произнесе:

— Струва ми се, че най-добре би било час по-скоро да я омъжим за Коломбан.

Бодю погледна жена си, после отново започна да крачи. Рояк мисли нахлу в главата му. Възможно ли е дъщеря му да се е разболяла заради продавача? Нима тъй много го обича, че повече не може да чака? Ето ти нова беда! Това го тревожеше, толкова повече, че отдавна вече твърдо бе решил да омъжи дъщеря си за Коломбан. Но никога не би дал съгласието си за този брак при сегашните условия. Безпокойството обаче го размекваше.

— Добре — каза той накрая, — ще поговоря с Коломбан.

И без да прибави дума, продължи да се разхожда. Скоро жена му затвори очи; лицето на спящата бе мъртвешки бледо. А Бодю не преставаше да крачи из стаята. Преди да си легне, дръпна пердето и надникна навън; от другата страна на улицата, през зеещите прозорци на старинната къща Дювийар се виждаше строителната площадка, където под ослепителната светлина на електрическите лампи сновяха работници.

На следващото утро Бодю отведе Коломбан в дъното на тесния склад в мецанина. Вечерта бе обмислил всичко, което възнамеряваше да му каже.

— Приятелю мой — започна той, — знаеш вече, че продадох къщата в Рамбуйе… Това ще ни позволи да се посъвземем малко… Но преди всичко бих желал да поприказвам с тебе.

Младият човек очевидно се опасяваше от този разговор и сега го очакваше смутен. Малките очички, мигаха на широкото му лице; дори беше полуотворил уста, което у него бе признак на дълбоко вълнение.

— Изслушай ме добре — продължи търговецът. — Когато татко Ошкорн ми предаде „Стария Елбьоф“, фирмата процъфтяваше; сам той на времето си беше получил магазина от стария Фине в добро състояние… Ти знаеш моите разбирания: смятам, че бих постъпил зле, ако предам на децата си западнало това фамилно имущество; и ето защо все отлагах женитбата ти с Жьонвиев… Да, упорствувах, все се надявах да възстановя предишното благосъстояние; исках да ти хвърля под носа книгите и да кажа: „Погледни, в годината на моето постъпване, тук е било продадено толкова, а тази година, когато излизам от търговските дела, е продадено с десет или с двадесет хиляди франка повече…“ Накратко, ти разбираш, дал съм клетва, а в това проличава естественото желание да докажа на самия себе си, че фирмата в мои ръце не е залиняла. Иначе бих смятал, че съм ви ограбил.

Вълнение го задави. Той се изсекна, за да се съвземе, а после запита:

— Защо не казваш нищо?

Но Коломбан нямаше какво да каже. Клатеше глава и чакаше, все по-смутен. Струваше му се, че отгатва накъде клони шефът: разбира се, ставаше дума за сватба в най-скоро време. Как да откаже? Никога не би намерил сили за това. А другата, оная, за която мечтаеше нощем, когато тялото му гореше с такива пламъци, че се хвърляше гол на каменния под от страх този огън да не го изпепели?

— Сега — продължи Бодю — се появиха тези пари и те могат да ни спасят. Положението с всеки ден се влошава, но може би, ако се направи едно последно усилие… Така или иначе сметнах за свой дълг да те предупредя. Ще поставим на карта всичко. Загубим ли, няма как, това ще ни закопае… Само че, драги мой, вашата сватба в такъв случай отново ще трябва да се отложи — не мога да ви хвърля сами в такава бъркотия. Съгласи се, че би било подло.

Коломбан с облекчение въздъхна и приседна на купчината молетон. Краката му още трепереха. Боеше се да не издаде радостта си, и отпуснал глава, поглаждаше коленете си.

— Не казваш нищо? — повтори Бодю.

Не, Коломбан не казваше нищо, не намираше какво да каже. И търговецът бавно продължи:

— Бях сигурен, че това ще те огорчи… Трябва да намериш сили. Ела на себе си, не се отчайвай… и главно, влез в положението ми. Как мога да ви вържа такъв камък на шията? Вместо да ви завещая надеждно предприятие, да ви оставя може би фалит. Не, така може да постъпи само мошеникът… Естествено, аз желая вашето щастие, но срещу съвестта си никога няма да отида.

Той дълго още говори в този дух, борейки се в поток от противоречиви фрази, като човек, който би искал да го разберат с половин дума и да го поощрят да действува в определена насока. Щом е обещал дъщеря си и магазина, честността му повелявала да предаде и едното, и другото в добро състояние, без дългове и щети. Но бе уморен, бремето бе твърде тежко, и в неговия запъващ се говор се дочуваше молба. Думите все повече се заплитаха на устните му, той чакаше от Коломбан порив, вик на сърцето. Но чакаше напразно.

После глухо подхвана:

— Зная, у старите няма плам… С младите работите се разгарят… И това е естествено, те имат огън в жилите си… Но не, не, не мога да се съглася, честна дума! Ако отстъпя, после сами ще ме упреквате.

И млъкна, разтреперан; но понеже младият човек все тъй стоеше с отпусната глава, след тягостно мълчание старецът за трети път запита:

— Не казваш нищо?

Най-сетне, без да вдигне очи, Коломбан произнесе:

— Тук няма какво да се каже… Вие сте господарят, по-мъдър сте от всички нас. Щом искате така, ще почакаме, ще се постараем да бъдем благоразумни.

И разговорът завърши. Бодю още се надяваше, че Коломбан ще се хвърли в обятията му и ще възкликне: „Татко, отдъхнете си, сега е наш ред да се борим, предайте ни магазина такъв какъвто е, и ние ще извършим чудо — ще го спасим!“ Но, погледнал продавача, старецът се засрами и дълбоко в себе си се упрекна, че е готов да измами децата си. Старата неотстъпна честност се пробуди в него; разумният младеж беше прав, в търговията нямаше място за чувства; тук всичко решаваха цифрите.

— Прегърни ме, момчето ми — каза той накрая. — Въпросът е решен, ще поговорим за сватба след година. Трябва да се мисли сериозно.

Вечерта, в спалнята, госпожа Бодю запита мъжа си как е преминал разговорът. Старецът, укрепил се отново в своето упорство, бе решил за себе си да се бори докрай. Започна с големи хвалби за Коломбан: такъв положителен момък, с твърди възгледи, а и възпитан в добрите нрави; той, например, би бил неспособен да се присмива на клиентките, както хайманите от „Щастието“. Не, това бил човек честен, отгледан в семейство, и такива хора не си играели с търговията, както играят на борсата.

— А кога ще стане сватбата? — запита госпожа Бодю.

— По-късно — отвърна той, — когато бъда в състояние да изпълня обещанията си.

Тя не се помръдна, а само каза:

— Нашата дъщеря няма да преживее това.

Бодю едва овладя гнева си. Сам той не би го преживял, ако непрекъснато го тревожат така. Нима е негова вината? Обича дъщеря си, готов е да даде живота си за нея; но не от него зависи работите да тръгнат добре, когато те не искат да тръгнат добре. Жьонвиев е длъжна да прояви благоразумие и да потърпи, докато се подобри оборотът. Дявол го взел! Коломбан е тук, никой не може да й го отнеме.

— Просто да не повярваш! — повтаряше той. — Такова възпитано момиче!

Госпожа Бодю не прибави нито дума. Несъмнено отгатваше мъките на ревност, които терзаеха Жьонвиев, но не се осмеляваше да посвети в тях мъжа си. Особен женски свян винаги я бе възпирал да се докосва в разговор с него до някои деликатни въпроси. Виждайки, че тя мълчи, той стовари гнева си на хората, работещи отсреща; размахваше юмруци към строителната площадка, а там тази нощ още по-силно трещяха чукове: занитваха железни греди.

Дьониз се готвеше да се върне в „Дамско щастие“. Отдавна бе разбрала, че Робино, принуден да съкрати персонала си, не знае под какъв предлог да я уволни. Те още смогваха да се държат на крака, но само ако всичко вършеха сами; упорствувайки в ненавистта си към „Дамско щастие“, Гожан отсрочваше платежите им и дори обещаваше да намери кредити; но те се плашеха и търсеха изход в най-строг ред и в икономии. Вече от две седмици Дьониз забелязваше, че не се решават да заговорят с нея, и тя съзна, че е длъжна да започне първа, да каже, че си е намерила друго място. Всички почувствуваха облекчение. Крайно развълнувана, госпожа Робино прегърна Дьониз и започна да я уверява, че винаги със съжаление ще си спомня за нея. Но когато в отговор на въпроса им, девойката каза, че се връща при Муре, Робино побледня.

— Права сте! — възкликна той рязко.

Далеч по-трудно бе да съобщи новината на стареца Бура. Но така или иначе Дьониз трябваше да го напусне и сега трепереше, защото му бе дълбоко признателна. А Бура продължаваше да буйствува — съзнанието, че се намира в самия център на шумната строителна площадка, го подлудяваше. Каруци с материали преграждаха достъпа до неговия дюкян; кирките удряха в стените му; всичко у него се тресеше под грохота на чуковете. Паянтовата сграда упорито продължаваше да се съпротивлява сред целия този погром, но всеки миг можеше да рухне. А най-лошото бе, че за да свърже съществуващите отдели с ония, които възнамеряваха да установят в къщата Дювийар, архитектът реши да прокара тунел под разделящата ги къщурка. Сега тя принадлежеше на компанията „Муре и Сие“, и тъй като наемателят, съгласно договора, нямаше право да се противопоставя на ремонта, една сутрин при Бура се появиха работници. Този път старецът едва не получи удар. Малко ли бе това, че го притискат от всички страни — отляво, отдясно, отзад! Сега бяха намислили да го хванат за краката и да копаят земята под него. И той изгони работниците и заведе дело в съда. Работите по ремонта признавал, но тук ставало дума за такива изменения, които нямали нищо общо с ремонта. В квартала мислеха, че ще спечели делото, но не гарантираха за нищо. Във всеки случай процесът се проточи и всички с вълнение очакваха изхода от този безкраен дуел.

В деня, когато Дьониз най-после реши да се раздели с Бура, той току-що се бе върнал от адвоката.

— Представете си — възкликна старецът, — сега пък казват, че къщата не била солидна; гледат да обърнат работата така, че уж се налага да укрепят основите й… Дявол да ги вземе! Вече колко време ги разтърсват с проклетите им машини. Нищо чудно, ако са се пропукали.

Когато девойката му съобщи, че се връща в „Дамско щастие“ с хиляда франка месечна заплата, Бура бе така потресен, че само вдигна към небето старите си треперещи ръце и от вълнение се отпусна на стола.

— Вие… Вие! — повтаряше непрекъснато. — Значи оставам сам, всички ме напускате!

Помълча малко и запита:

— А детето?

— Ще се върне при госпожа Гра — отговори Дьониз. — Тя го обича много.

Отново последва мълчание. Дьониз би предпочела Бура да се развилнее, да сипе проклятия, да размахва юмруци; видът на този тежко дишащ, съкрушен старец я огорчаваше дълбоко. Но малко по малко той се съвзе и даде воля на истерията си.

— Хиляда франка! Как се отказва това?… Всички ще отидете там! Вървете, оставете ме сам! Да, сам, чуете ли! Единствен аз никога не ще склоня глава… И им кажете, че ризата от гърба си ще продам, но делото все пак ще спечеля…

Дьониз трябваше да напусне Робино в края на месеца. Беше се срещнала с Муре и двамата се договориха за всичко. Една вечер, когато се прибираше у дома си, я спря Делош, застанал до вратата. Зарадвал се много, когато научил новината, всички в магазина говорели само за това. И весело започна да й предава одумките на колегите.

— Ако знаете само как са настръхнали госпожиците от конфекцията! Между впрочем, — прекъсна се той, — спомняте ли си Клара Прюнер? Разправят, че шефът с нея… Разбирате ли?

— Господин Муре?

— Странен вкус, нали? — подхвана Делош. — Жена с лице на кобила… Младичката продавачка от отдела за бельо, с която миналата година се срещна два пъти, беше поне миловидна. Но това си е негова работа.

Завърнала се у дома, Дьоннз се почувствува зле. Разбира се, това се дължеше на бързината, с която се бе изкачила по стълбището. Тя се облакъти на перваза и пред нея като видение се появи Валон, безлюдната улица с мъх по паважа, която се виждаше от прозореца на детската й стая; прииска й се да се озове там, да се скрие в пущинака, в безметежната тишина на провинцията. Париж я потискаше, тя ненавиждаше „Дамско щастие“ и не разбираше, как се бе съгласила да се върне в него. Несъмнено там отново й предстоеше да страда и вече изпитваше някаква непозната болка от разказа на Делош. От очите й рукнаха безпричинни сълзи, тя се отдръпна от прозореца и дълго плака. Накрая, волята й за живот отново я изпълни със смелост.

На другия ден Робино изпрати Дьониз в града с поръчка и когато тя минаваше край „Стария Елбьоф“ видя Коломбан сам в магазина и бутна вратата. Семейството закусваше, от малката трапезария се дочуваше почукване на вилици.

— Влезте — каза продавачът — те са в трапезарията.

Но Дьониз със знак го накара да замълчи, отведе го в ъгъла и прошепна язвително:

— Трябва да поговоря с вас… Нима сте тъй чудовищно безчувствен? Нима не виждате, че Жьонвиев ви обича и умира, от това?

Тя трепереше неудържимо, вчерашната треска отново я разтърсваше. А той, вцепенен от тъй неочакваната атака, не намираше какво да каже.

— Слушайте — продължи тя. — Жьонвиев знае, че сте влюбен в друга. Сама ми го довери и плака като безумна… Ах, бедната девойка, как е изсъхнала! Да бяхте видели ръцете й! Просто да заплачеш… Нима ще я оставите да умре от скръб?

Потресен, той не знаеше какво да отвърне и само измърмори:

— Тя не е болна, преувеличавате… Досега нищо не съм забелязал… И после, не аз, а баща й отлага сватбата…

Дьониз рязко възрази, че това е лъжа. Чувствуваше, че и най-малката настойчивост от страна на младия човек би накарала чичо й да се съгласи. Но изненадата на Коломбан не бе престорена: той действително не забелязваше бавната агония на Жьонвиев. Това бе за него тягостно откритие. Докато не го съзнаваше, нямаше в какво сериозно да се упреква.

— И заради кого? — продължи Дьониз. — Заради едно нищожество!… Нима не разбирате в каква жена сте се влюбили? Досега не исках да ви огорчавам, и избягвах да отговарям на постоянните ви въпроси… Тогава чуйте: тя се влачи с всички и ви се надсмива; никога няма да бъде ваша, или пък ще я имате като останалите, за един път, мимоходом.

Той слушаше страшно побледнял и устните му леко потръпваха при всяка фраза, която Дьониз през зъби му хвърляше в лицето. Обхваната от порив на жестокост, тя се поддаде на гнева си, чиято първопричина не съзнаваше.

— Нека кажа и това — изстреля Дьониз последния си аргумент, — ако искате да знаете, тя спи с господин Муре!

Гласът й секна отведнъж. Побледняла още по-силно от Коломбан, тя го погледна в очите.

— Но аз я обичам — простена глухо той.

Дьониз изпита срам. Защо говори така с това момче, защо тъй много се вълнува? И замълча: простата дума, произнесена от него в отговор, отекна в сърцето й като внезапно разнесъл се далечен звън на камбана. „Обичам я, обичам я“ — ехтеше звънът все по-гръмко и все по-широко. Коломбан бе прав, той не можеше да се ожени за друга.

Дьониз се обърна и видя Жьонвиев, застанала на прага на трапезарията.

— Мълчете! — бързо пошепна тя.

Но вече бе късно. Жьонвиев очевидно беше чула всичко. В лицето й нямаше капчица кръв. Точно в този миг в магазина неочаквано влезе госпожа Бурдьоле — една от последните клиентки, останали верни на „Стария Елбьоф“, където намираха качествени стоки; госпожа Дьо Бов, следвайки модата, вече отдавна бе преминала в „Щастието“; госпожа Марти също не надникваше тук, омагьосана напълно от витрините на големия магазин. Жьонвиев пристъпи напред и запита с безцветния си глас:

— Какво желае госпожата?

Госпожа Бурдьоле искаше да види трикото. Коломбан смъкна от лавицата един от топовете и Жьонвиев започна да показва плата; двамата стояха зад щанда със студени, безстрастни ръце. Междувременно Бодю излезе последен от трапезарията, след жена си, която вече беше седнала зад касата. Отначало старецът не се намеси в продажбата: усмихвайки се на Дьониз, той мълчаливо поглеждаше госпожа Бурдьоле.

— Трикото не е така хубаво — каза клиентката. — Покажете ми нещо по-добро.

Коломбан смъкна друг топ. Настъпи мълчание. Госпожа Бурдьоле разгледа материята.

— И по колко?

— Шест франка, госпожо — отвърна Жьонвиев.

Клиентката стори рязко движение.

— Шест франка! Но същото трико отсреща струва само пет!

По лицето на Бодю протегна лек трепет. Не намерил сили да се въздържи, той се намеси вежливо. Госпожата несъмнено се заблуждава: тази стока би следвало да се продава по шест и петдесет, невъзможно е да я предлагат по пет франка. Положително става дума за друго трико.

— Не, не — твърдеше тя с упорството на убедена в своята опитност гражданка, — материята е същата. А може би и по-плътна.

Спорът започна да се заостря. По лицето на Бодю се разля жлъч. Стараеше се да се усмихва, но ненавистта към „Дамско щастие“ го задушаваше.

— Наистина — каза накрая госпожа Бурдьоле, — трябва да се отнасяте по-добре с мен, — иначе ще отида отсреща, като другите.

Тук Бодю изгуби търпение и, с лице, пламнало от накипял гняв, извика:

— Хайде, вървете отсреща!

Дълбоко засегната, клиентката внезапно стана и излезе, без да се обърне, подхвърляйки само:

— Това и ще сторя, господине.

Всички онемяха. Грубостта на шефа ги бе смаяла. Сам той стоеше объркан и ужасен от онова, което току-що бе изрекъл. Думите се бяха изтръгнали някак сами, против волята му, в изблик на дълго потисканата ненавист. И сега той и хората му, застинали на място и отпуснали ръце, следяха с поглед госпожа Бурдьоле, която прекосяваше улицата. Струваше им се, че с нея си отива цялото тяхно благополучие. Когато тя, със спокойната си стъпка, влезе във високата врата на „Дамско щастие“ и семейство Бодю видяха как силуетът й потъна в тълпата, в тях сякаш нещо се прекърши.

— Още една ни отнемат! — прошепна търговецът. После се обърна към Дьониз, за чието ново назначение вече бе научил, и прибави:

— И тебе ни отнеха… Върви, не ти се сърдя. Щом парите са у тях, те са по-силни.

Надявайки се все още, че Жьонвиев не е дочула думите на Коломбан, Дьониз й каза на ухото:

— Той ви обича, бъдете по-весела.

Но девойката съвсем тихо й отвърна с глас, в който трептеше дълбоко сподавено вълнение.

— Защо лъжете?… Ето, вижте, как не може да се въздържи и все гледа там, горе… О, добре зная, че ми го откраднаха, както ни крадат и всичко останало.

И тя седна на табуретката зад касата до майка си. Госпожа Бодю несъмнено отгатваше, че на дъщеря й е нанесен нов удар и с дълбоко огорчение поглеждаше ту нея, ту Коломбан, а после и към „Дамско щастие“. Да, така е „Дамско щастие“ им бе отнело всичко: от бащата — състоянието, от майката — умиращото й дете, от дъщерята — мъжа, когото бе чакала цели десет години. И, гледайки това обречено семейство, Дьониз, чието сърце преливаше от състрадание, в миг се сепна при мисълта, че постъпва зле. Не подаваше ли и тя ръка на машината, която погубваше тези клети души? Но някаква неведома сила я увличаше, и сред болката и отчаянието, които разкъсваха душата й, чувствуваше, че не върши нищо лошо.

— Хайде де, все някак ще преживеем! — подхвана Бодю, стараейки се да си предаде смелост. — Загубили сме една клиентка, други две ще дойдат!… Знаеш ли, Дьониз, сега разполагам със седемдесет хиляди франка, и твоят Муре ще прекара не една безсънна нощ заради тях… Но какво става с вас? Защо сте се окумили като на погребение?

Бодю обаче не можа да ги развесели, той отново се смути и побледня; всички продължаваха да стоят с очи, устремени в чудовището, сякаш собственото им нещастие ги притегляше, побеждаваше и опияняваше. Строителните работи привършваха, смъкваха скелите и в пролуките се виждаше част от колосалната сграда, с бели стени и широки искрящи витрини. Точно в този момент по дължината на тротоара, където най-после бе възобновено движението на пешеходците, пред отдела за доставки, бяха спрели в редица осем фургона и прислужниците ги товареха с пакети. Под слънцето, чиито лъчи от край до край пронизваха улицата, зелените пана на фургоните с жълти и червени шарки блестяха като огледало и хвърляха ослепителни отражения в самата дълбочина на „Стария Елбьоф“. Представителни кочияши, облечени в черно, нахлузваха сребърни юзди. И всеки път, когато натовареният фургон потегляше, улицата се огласяше от звънките удари на колелата, отекващи във всички съседни магазини.

Два пъти в деня Бодю трябваше да изтърпи това триумфално шествие и то разкъса сърцето му. Бащата изнемогваше, питайки се къде отива този безкраен поток от стоки; майката, която преживяваше болезнено страданията на дъщеря си, гледаше на улицата с невиждащ поглед, а очите й се пълнеха с горещи сълзи.

IX

В понеделник, на четиринадесети март, се състоя откриването на новите отдели в „Дамско щастие“, съпроводено с голяма изложба на летни новости, която трябваше да продължи три дни. Духаше студен, остър вятър; изненадани от ненадейното връщане на зимата, минувачите бързо пробягваха, закопчавайки палтата си. А в съседните магазини вълнението растеше: от прозорците им надничаха бледите лица на стопаните, които брояха първите екипажи, спрели пред новия параден вход на улица Ньов Сент Огюстен. Този вход, висок и дълбок като църковен портал, бе увенчан със скулптурна група, изобразяваща Промишлеността и Търговията, които си подаваха ръце в обкръжение на съответните символи. Над входа имаше широк навес и неговата свежа позлата осветявате като със слънчеви лъчи тротоара. Отдясно и отляво, искрящи със стъклата и с белотата на още съвсем прясната боя, се простираха фасадите на зданието, заемащи целия квартал между улиците Монсини и Мишодиер; само откъм улица Десети Декември теренът бе празен — там „Ипотекарния Кредит“ възнамеряваше да построи ресторант. По цялото протежение на това просторно като казарма здание, през огледалните прозорци на двата етажа, откриващи го за дневната светлина, стопаните на съседните дюкяни — достатъчно бе само да вдигнат глава — виждаха планини от натрупани стоки. Този огромен куб, този колосален базар заслепяваше от тях небето и сякаш подсилваше студа, който ги караше да зъзнат зад ледените тезгяси.

От шест часа сутринта Муре бе вече на мястото си и даваше последни разпореждания. В центъра, от парадния вход навътре през целия магазин се простираше обширна галерия, обкръжена вдясно и вляво от две по-тесни: галерията Монсини и галерията Мишодиер. Дворовете, превърнати в зали, бяха богато остъклени. От партера се възземаха железни стълби, а в горните етажи, от едната страна до другата, бяха прехвърлени железни мостчета. Архитектът, млад човек, влюбен във всяка новост и за щастие, нелишен от здрав смисъл, бе използувал камъка само в сутерена и за стълбове, а скелета бе изградил от желязо, носещи колони и гредоред. Сводестите отвори и преградките на вътрешните разпределения бяха направени от тухли. Навсякъде бе много просторно; въздухът и светлината имаха тук свободен достъп, публиката безпрепятствено се движеше под смелите полети на далеко опънатите греди. Това бе храм на съвременната търговия, лек и същевременно солиден, създаден за безчислени тълпи от клиентки. Долу, в централната галерия, непосредствено след оказионите до вратата, следваха отделите за ешарпи, ръкавици и коприна; галерията Монсини бе заета от басми и хасета, галерията Мишодиер — от галантерия, трикотаж, платове и вълнени стоки. На първия етаж се намираха конфекцията, бельото, шаловете, дантелите и редица нови отдели, а на втория бяха прехвърлени спалните принадлежности, килимите, декоративните тъкани и други обемисти стоки. Сега отделите възлизаха на тридесет и девет, а служителите наброяваха хиляда и осемстотин човека, в това число двеста жени. Тук, под високите кънтящи металически сводове се беше разположила цяла малка държава.

Муре страстно желаеше да завладее жената. Той искаше тя да властвува тук като у дома си и бе построил за нея този храм, възнамерявайки да я подчини на волята си. Цялата негова тактика се свеждаше до това да я опияни със знаците на внимание и използувайки изгарящата я страст, да спекулира с желанията й. Ден и нощ си блъскаше главата в търсене на нови изобретения. За да избави изнежените дами от уморителното изкачване по стълбите, вече бе инсталирал два асансьора, тапицирани с кадифе. Откри бюфет, където се предлагаха безплатно сиропи и сладки, а така също и читалня — разкошно обзаведена величествена галерия, използувана понякога за изложби на картини. Но главната негова задача сега бе да завоюва чрез детето жената-майка, загубила склонност към кокетство, и тук вече не пренебрегваше нищо; залагаше на всички чувства, създаде отдели за момченца и момиченца, спираше в движение майки, като предлагаше на децата картинки и балони. Действително гениална беше идеята да се раздават на всички клиентки като награда балони, червени балони от тънък каучук с наименованието на магазина, отпечатано с големи букви, на което на края на тънка връвчица се носеше във въздуха като жива реклама!

Но главнята сила на Муре или по-скоро неговият особен усет за необходимото и действеното намираше израз в печатната реклама. Стигна дотам, че годишно изразходваше триста хиляди франка за каталози, обяви и афиши. За базара на летни новости беше пуснал двеста хиляди каталози, от които петдесет хиляди за чужбина, преведени на всички езици. Сега ги снабдяваше с илюстрации и дори с мостри, залепени към страниците. Това бе същински поток от самовъзхвали: „Дамско щастие“ се набиваше в очите на целия свят, използувайки широко стените, вестниците и дори театралните завеси. Муре твърдеше, че жената е безсилна срещу рекламата и че всеки шум е фатална примамка за нея. Впрочем той й постави още по-коварни уловки, анализирайки душата й като тънък психолог. Така, Муре установи, че жената не е в състояние да противостои на евтините стоки и купува дори ненужното, стига да е убедена, че покупката е изгодна: и на основата на това наблюдение създаде система за постепенно намаление на цените на залежали се стоки; предпочиташе да ги продава със загуба, верен на принципа за бързото им обръщение. Проникна още по-дълбоко в женското сърце, като измисли системата за „връщането“ — този шедьовър на езуитско прелъстяване. „Купувайте винаги, госпожо, ще ни върнете стоката тутакси, щом тя престане да ви харесва“. И жената, която до този момент се съпротивляваше, сега без угризения купуваше, намирайки за себе си оправдание в това, че може да поправи грешката си. Връщането на покупките и намалението на цените се превърнаха в класически методи на новата търговия, с изключително важно практическо значение.

Но Муре се прояви като рядък, ненадминат майстор преди всичко в областта на вътрешната уредба на магазина. Въздигна в правило практиката нито един ъгъл в „Дамско щастие“ да не остава празен; настояваше навсякъде да има шум, хора, живот, защото животът, казваше той, привлича живота, зачева рождества и се множи. И намери всевъзможни приложения на този закон. Преди всичко, необходимо бе на вратата винаги да има блъсканица — нека минувачите да мислят, че тук е избухнал бунт; и осигуряваше такава блъсканица, като поставяше пред входа евтини остатъци от платове, сандъци и кашони, препълнени със стоки, продавани на безценица; ето защо тук вечно се тълпеше простолюдието, преграждайки пътя на останалите купувачи, и можеше да се помисли, че магазинът гъмжи от хора, когато често биваше само наполовина пълен. Освен това Муре умело прикриваше в галериите слабо търгуващите отдели, например, лете отдела за топли шалове или отдела за басми — зиме; обкръжаваше го с активни отдели и ги потулваше в шума и навалицата. Той единствен се бе досетил да помести килимите и мебелите на втория етаж, тъй като интересът към тях бе значително по-малък и разполагането им в партера би довело до възникване на пустота и хлад. Ако Муре намислеше да прекара през магазина улица, положително не би се поколебал и би осъществил идеята си.

В това време той бе обхванат от небивал ентусиазъм. Вечерта в събота, когато хвърляше последен поглед на приготовленията за големия понеделничен базар, с който се занимаваше вече от месец насам, изведнъж съзна, че установеното от него разположение на отделите е нецелесъобразно. Впрочем всичко изглеждаше напълно логично: тъканите — от една страна, конфекцията — от друга; това бе смислен порядък, който би позволил на клиентките самостоятелно да се ориентират. Наблюдавайки бъркотията в тясното магазинче на госпожа Едуен, Муре някога бе мечтал именно за такова разположение; но ето, че се почувствува недоволен в деня, когато го бе осъществил. И веднага си каза, че „всичко това трябва да се промени“. Оставаха само четиридесет и осем часа до началото на базара, когато реши да размести част от отделите. Объркан, озадачен, персоналът трябваше да прекара две нощи и целия неделен ден в ужасяваща суматоха. Дори в понеделник сутринта, час преди отварянето на магазина, някои стоки още не бяха по местата си. Шефът положително бе изумял; никой нищо не разбираше; недоумението бе всеобщо.

— Да побързаме! — спокойно подвикваше Муре, уверен в своята правота. — Ето и тези костюми… отнесете ги горе. А прехвърлихте ли на централната площадка японските дреболии?… Още малко, деца мои, и ще видите как ще тръгне разпродажбата!

Бурдонкл също бе тук от ранно утро. Той не повече от другите разбираше това преустройство и с тревога наблюдаваше шефа. Но не смееше да му дотяга с въпроси, защото знаеше как той ще погледне на тях в такъв напрегнат момент. Накрая все пак се реши и тихо запита:

— Необходимо ли беше да се създава такава паника в навечерието на базара?

Вместо отговор Муре само вдигна рамене. Но тъй като Бурдонкл си позволи да настоява, той избухна:

— Да, за да се струпат клиентките в един ъгъл. Ясно ли е? Бях подредил всичко като геометър. Никога не бих си простил подобна грешка!… Разбирате ли, аз просто ограничавах хората в движенията им. Жената влиза, отива право където е желала да отиде, минава от полите към роклите, от роклите към мантата, после си тръгва, без дори да е поскитала малко из магазина… Нито една клиентка не би видяла всички наши отдели.

— А сега — забеляза Бурдонкл, — когато всичко обърнахте с главата надолу и всичко пръснахте на четири страни, продавачите ще останат без крака, съпровождайки клиентките от отдел в отдел.

— Малко искам да зная за това! — отвърна Муре с великолепен жест. — Млади са, така ще пораснат. И толкова по-добре, ако подтичват насам-натам! Ще изглеждат повече, ще увеличават тълпата. Нека хората се мачкат едни други, тогава всичко ще върви добре.

Той се засмя и снишил глас, благоразсъди да изясни мисълта си.

— А сега, Бурдонкл, чуй, какви ще бъдат резултатите. Първо, придвижването на клиентките въз всички посоки ще ги пръсне по малко навсякъде, ще умножи числото им и окончателно ще им замае главата. Второ, тъй като трябва да ги съпровождат от единия край на магазина до другия, ако те, например, поискат да си купят подплата, след като са си купили плат за рокля, тези многопосочни разходки ще утроят в техните очи размерите на помещението. Трето, ще бъдат принудени да прекосяват отдели, където никога не би стъпило крачето им, а там ще ги привлекат всевъзможни изкушения, и ето ти ги в наши ръце. Четвърто…

Бурдонкл се смееше заедно с него. Възхитен, Муре се спря и гръмко подвикна на продавачите:

— Отличио, деца! Сега една метла и по-хубаво оттук, здраве му кажи!

Муре и Бурдонкл се намираха пред конфекцията, която току-що бяха разделили на две, като прехвърлиха роклите и костюмите на втория етаж, в другия край на магазина. Обърнал се внезапно, Муре видя Дьониз. Беше слязла долу по-рано от другите и недоумяваше, изумена от новаторската стихия на шефа.

— Какво става? — прошепна тя. — Пак ли промени?

Учудването й явно забавляваше Муре: той обичаше такива театрални ефекти. В първите дни на февруари Дъониз се върна в „Дамско щастие“ и за своя радост срещна вежливо и едва ли не почтително отношение от страна на колегите си. Особена благосклонност проявяваше към нея госпожа Орели; Маргьорит и Клара, изглежда, се бяха примирили с присъствието й; дори дядо Жув смутено превиваше гръб, сякаш желаеше да изтрие неприятния спомен от миналото. Достатъчно бе Муре да й каже дума, за да започнат да шепнат и да я следят с очи. Сред тази всеобща любезност малко я огорчаваха загадъчните усмивки на Полин и странната печал на Делош.

А Муре продължаваше да я гледа с възхищение.

— Търсите ли нещо, госпожице? — запита най-после.

Дьониз не го беше забелязала. И леко поруменя. Откак се бе завърнала, той се уморяваше да й оказва внимание, което дълбоко я вълнуваше. Без сама да разбира защо, Полин й разказваше с всички подробности романа между шефа и Клара, къде се срещал с нея, колко й плащал. Полин често се връщаше на тази тема и дори добавяше, че си имал и друга любовница, оная госпожа Дефорж, която целият магазин познавал. Всички тези сплетни вълнуваха Дьониз и в присъствие на Муре тя продължаваше да бъде плаха, чувствувайки някаква необяснима неловкост, а в душата й признателността се бореше с гнева.

— Тук всичко е тъй ново за мен — произнесе тя.

Тогава Муре пристъпи към нея и каза тихо:

— Тази вечер, след разпродажбата, моля, отбийте се в кабинета ми. Желая да поговоря с вас.

Тя смутено отпусна глава и не отвърна нито дума. Впрочем трябваше да побърза за отдела, където вече пристигаха и другите продавачки. Но Бурдонкл дочу думите на Муре и с усмивка го погледна. А когато останаха сами, дори се осмели да му каже:

— Пак ли тази! Пазете се работата да не вземе сериозен обрат!

Муре започна да се оправдава, като се стараеше да скрие вълнението си под маската на надменно безразличие.

— Спокойно! Всичко това е шега! Жената, която ще ме завладее, още не се е родила, драги мой!

Но в тази минута магазинът най-после разтвори вратите си и Муре побърза да хвърли последен поглед на многочислените щандове. Бурдонкл поклати глава. Тази проста и кротка девойка започваше да го тревожи. Веднъж вече беше извоювал победа, прибягвайки до грубото й уволнение. Но тя отново се появи и той я смяташе за опасен враг, мълчеше в нейно присъствие и изчакваше.

Догони шефа вече долу, в залата Сент Огюстен срещу входа.

— Шегувате ли се с мен? — крещеше Муре. — Бях казал да разположите сините чадъри като бордюр… Поправете всичко и по-живо!

Не искаше да чуе никакви възражения и група прислужници трябваше да се заеме с преустройството на изложбата на чадъри. Появиха се клиентки, а Муре дори нареди да затворят за няколко минути вратата, и заплашваше, че изобщо няма да я отвори, ако сините чадъри останат в центъра. Това обезсмисляло цялата му композиция. Известните аранжори — Ютен, Миньо и други тутакси дотичаха, гледаха, пулеха очи и нищо не разбираха, тъй като — казваха принадлежали към друга школа.

Накрая, вратите се разтвориха широко и потокът от хора нахлу. Вече в самото начало, когато магазинът още беше съвсем празен, във вестибюла започна такава блъсканица, че стана нужда да прибегнат към съдействието на полицията, за да се възстанови движението по тротоарите. Муре бе предвидил точно: всички домакини, цялата тази тълпа от гражданки и жени с бонета се нахвърли на евтините стоки, оказионите и купоните, изложени едва ли не на улицата. Във въздуха се мяркаха ръце, които неспирно опипваха тъканите, провесени при входа — хасе по седем су, сив плат от вълна и памук по девет и особено тънкия памучно-вълнен орлеон по тридесет и осем сантима, който опустошаваше бедняшките кесии. Жените се блъскаха, трескаво се притискаха към сандъците и кашоните с евтини стоки — дантели по десет сантима, панделки по пет су, жартиери по три, ръкавици, поли, шалове, мъжки и дамски памучни чорапи, които изчезваха сякаш поглъщани от ненаситната тълпа. Продавачите, заели място на самия тротоар, не смогваха да се справят с работата си, тъй много бяха клиентките, въпреки студеното време. Някаква бременна жена нададе викове. Две момиченца едва не се задушиха.

Навалицата растеше през цялата сутрин. Към един часа се проточиха опашки; тълпата задръсти улицата като във време на размирици. И точно когато госпожа Дьо Бов и дъщеря й Бланш нерешително се спряха на противоположния тротоар, към тях се приближи госпожа Марти, съпровождана от дъщеря си Валантин.

— Какъв народ! — каза първата. — Вътре просто ще се удушат… Не трябваше да идвам, бях в леглото си и станах само, за да подишам въздух.

— И аз също — отвърна другата. — Обещах на мъжа си да намина към сестра му, в Монмартр… Но по пътя се досетих, че ми трябва ширит. Не е ли все едно къде ще го купиш? О, аз не ще изхарча нито едно су, а и от нищо не се нуждая.

Но те не снемаха очи от вратата, омагьосани и привлечени от буйния вихър на тълпата.

— Не, не, не влизам, страхувам се — прошепна госпожа Дьо Бов. — Бланш, да си вървим, тук ще ни смачкат.

Но в гласа й трепна колебание, тя малко по малко се поддаваше на желанието да влезе там, където влизаха всички; и страхът й, неспособен да я задържи, се удави в непреодолимата привлекателност на блъсканицата. Госпожа Марти също се предаде.

— Улови се за роклята ми, Валантин — повтаряше тя. — Никога не съм виждала подобно нещо! Тълпата просто те носи. А какво ли ще бъде вътре!

Подхванати от течението, дамите вече не можеха да отстъпят. Както реката поглъща в себе си блуждаещите води на долината, така препълненият вестибюл поглъщаше потока от клиенти, притегляше минувачите, всмукваше хората от четирите краища на Париж. Жените едва се движеха, притискани до задушаване, държейки се на крака само благодарение на чуждите рамене и хълбоци, чиято мека топлина усещаха; бяха просто щастливи, че са се озовали в магазина и се наслаждаваха на трудното и бавно придвижване, което още повече изостряше любопитството им. Това бе безкрайна върволица от дами в коприна, гражданки в скромни рокли, гологлави девойки, всички възбудени, всички изгаряни от една страст. Неколцина мъже, потънали в това море от корсажи, неспокойно се оглеждаха наоколо. Кърмачка, попаднала в самия водовъртеж на навалицата, високо издигаше смеещото се от удоволствие бебе. И само някаква мършава жена негодуваше и ругаеше, обвинявайки съседката си, че й е строшила ребрата.

— Дано само не остана без пола — повтаряше госпожа Дьо Бов.

Госпожа Марти, с лице още свежо от сутрешния въздух, мълчаливо се повдигаше на пръсти, за да види над главите по-рано от другите разположените в дълбочина отдели. Зениците на сивите й очи бяха свити, подобно на котка, дошла от ярка светлина. Имаше бодър вид и ясен поглед, като у току-що пробудила се, добре отпочинала жена.

— Ах, най-после! — въздъхна тя с облекчение.

Дамите се измъкнаха от водовъртежа. Видяха се в залата Сент-Огюстен и бяха крайно учудени, тъй като я намериха почти празна. Но те блаженствуваха, струваше им се, че идейки от улицата, където върлуваше зима, изведнъж се бяха озовали сред пролетна омая. Докато вън, на двора, духаше леден вятър, примесен с дъжд и град, тук, в галериите на „Щастието“, тържествуваше хубавият сезон, стоплен с леки тъкани, с цветния разкош на нежни оттенъци, с премени и слънчобрани за весели летни разходки.

— Погледнете! — възкликна госпожа Дьо Бов, застанала на място и вдигнала нагоре глава.

Беше съгледала композицията на чадърите. Отворени, издути, като щитове, те покриваха всички стени на залата, от остъкления таван до горния край на лакираните дъбови панели. Очертаваха фестони около аркадите на горните етажи, спускаха се на гирлянди край колоните, простираха се в плътни редици по балюстрадите на галериите и дори по перилата на стълбите: симетрично разположени, изпъстряйки стените с червени, зелени и жълти петна, те приличаха на големи венециански фенери, запалени по случай някакво небивало празненство. В ъглите се събираха в сложни съзвездия — това бяха чадъри по тридесет и девет су, и техните пастелни нюанси — бледосини, кремаво и нежнорозови — светлееха с кроткото мъждукане на нощна лампичка; а над тях, огромни японски слънчобрани със златисти жерави, летящи в пурпурно небе, пламтяха с отблясъците на пожар.

Госпожа Марти старателно търсеше думи, за да изрази възторга си и намери само това възклицание:

— Истинска феерия! — А после, опитвайки да се ориентира, добави: — И тъй, ширитът е в галантерията… Купувам си ширит и изчезвам.

— Ще ви съпроводя — каза госпожа Дьо Бов. — Нали, Бланш, само ще прекосим магазина и нищо повече.

Ала едва откъснали се от входа, дамите тутакси се загубиха. Свърнаха вляво, но тъй като галантерията бе прехвърлена на друго място, попаднаха в отдела, където се продаваха плисирани гарнитури за рокли, а после в бижутерията. В покритите галерии горещината бе непоносима; влажната и застояла парников задух, подсилена от неприятната миризма на тъкани, притъпяваше шума от стъпки. Тогава те отново се върнаха към вратата, където вече се бе образувало обратно течение към изхода, безкрайна редица от жени и деца, над която се носеше облак от червени балони — четиридесет хиляди такива балони, раздавани от специални служители. Наблюдавайки излизащите купувачки, човек можеше да си помисли, че във въздуха, на краищата на невидими нишки, отразявайки пожара на чадърената композиция, се носи огромно ято от сапунени мехури. Целият магазин бе озарен от отблясъците им.

— Това е някакъв приказен свят — каза госпожа Дьо Бов. — Не знаеш, къде се намираш.

Но дамите не можеха да останат дълго сред водовъртежа до входа, в тълпата на влизащите и излизащите хора. За щастие към тях на помощ се приближи инспекторът Жув. Той стоеше във вестибюла, и сериозно и внимателно се взираше в лицата на дамите. Натоварен със специалните задължения на вътрешна полиция, той дебнеше крадлите и особено се заглеждаше в бременните жени, когато трескавият блясък в очите им привличаше вниманието му.

— Галантерията ли, госпожи? — любезно запита той. — Моля, вляво, долу, зад трикотажа.

Госпожа Дьо Бов поблагодари. Тук госпожа Марти, обръщайки се, не намери до себе си своята дъщеря. Изплаши се, но когато се огледа наоколо, я откри в дъното на залата Сент-Огюстен; девойката бе всецяло потънала в съзерцание на щанда, където лежаха на куп дамски шалчета по деветнадесет су. Муре въведе в практика настойчивото приканване, гръмогласното предлагане на стоките, чрез което още по-успешно се примамваха и обираха клиентките; той се възползуваше от всяка реклама и иронизираше скромността на някои свои събратя, които бяха на мнение, че стоката трябва да говори сама за себе си. В „Дамско щастие“, продавачи-специалисти, парижки безделници и дърдорковци, пласираха по този начин значителни количества долнокачествени произведения.

— О, мамо — прошепна Валантин, — погледни тези шалове. В ъглите им има избродирана птица.

Продавачът натрапваше стоката си, кълнеше се, че е от чиста коприна, че фабрикантът бил фалирал и че такъв случаи повече няма да се представи.

— Деветнадесет су — не може да бъде! — твърдеше госпожа Марти, вече изкусена, като дъщеря си. — Е, какво пък, да вземем две, няма да се разорим.

Лицето на госпожа Бов изразяваше презрение. Тя ненавиждаше приканванията; настоятелният продавач я отблъскваше. Госпожа Марти не разбираше това отвращение към шумното предлагане на стоките; тя имаше друга натура — бе от ония жени, които с удоволствие се поддават на насилието и обичат да се къпят в ласката на публичното предложение, да се наслаждават на възможността да докосват всичко с ръце и да губят времето си в ненужни разговори.

— А сега, — продължи тя, — да побързам за ширита… И повече нищо не желая да видя.

Но когато мина край фуларите и ръкавиците, отново загуби своята решимост. Там в разсеяната дневна светлина бяха изложени стоки с ярки и весели тонове, създаващи неизразимото усещане на зрителна симфония. Симетрично разположените щандове напомняха цветни лехи, и превръщаха залата във френски цветарник, където се усмихваше нежната гама на оттенъците. Направо върху щандовете, в разтворени кутии, вече не побиращи се на препълнените рафтове, планини от фулари блестяха с жълтото злато на хризантемите, с ярката червенина на мушкатото, с млечната белота на петуниите и с небесната синева на върбинката. А по-горе, от медни стълбове се спускаха разцъфналите гирлянди на провесени кърпи, размотани панделки — безкрайна блестяща верига, която продължаваше във въздуха, обгръщаше колоните, умножаваше се в огледалата. Но повече от всичко привличаше тълпата швейцарското шале изградено само от ръкавици — истински шедьовър на Миньо; за чието измайсторяване той бе изгубил цели два дни. Партерът бе направен от черни ръкавици, после следваха ръкавици с цвят на слама, с резедав цвят; други — кървавочервени — бяха използувани за украса, обкръжаваха прозорците, набелязваха балконите, заместваха керемидения покрив.

— Какво желае госпожата? — запита Миньо, видял, че госпожа Марти се спря като омагьосана пред шалето. — Ето шведски ръкавици по франк и седемдесет и пет, първо качество.

Той подвикваше с някакво ожесточение, като приканваше минаващите пред щанда клиентки и им досаждаше с любезността си. Госпожа Марти отрицателно клатеше глава, но Миньо продължи:

— Тиролски ръкавици по франк и двадесет и пет… Тюренски ръкавички за деца, бродирани ръкавици във всички цветове.

— Не, благодаря, засега от нищо не се нуждая — отвръщаше госпожа Марти.

Но почувствувал в гласа й колебание, Миньо удвои настойчивостта си и започна да излага пред нея прелестни бродирани ръкавици; и госпожа Марти си купи един чифт. Боже мой, та тя не можеше да се съпротивлява, и когато видя, че госпожа Дьо Бов я гледа с усмивка, цялата се изчерви.

— Ето какво дете съм… Ако сега не купя ширита и не избягам оттук, изгубена съм.

За беда, в галантерията имаше такава навалица, че госпожа Марти не можа да стигне до продавача. Двете дами чакаха вече десет минути и започваха да се дразнят, но ето, че видяха госпожа Бурдьоле с трите й деца, и тази среща отвлече вниманието им. Госпожа Бурдьоле, красива и практична жена, се впусна да им обяснява с обичайното си спокойствие, че искала да покаже на децата магазина. Мадлен бе на десет години, Едмон на осем, Люсиен на четири; те се усмихваха от удоволствие, получили накрая това отдавна обещано безплатно развлечение.

— Какви интересни слънчобрани, ще си купя червен — заяви неочаквано госпожа Марти, като се разхождаше нетърпеливо, отегчена от принудителното бездействие.

И си избра един за четиринадесет франка и петдесет. Госпожа Бурдьоле, проследила с неодобрителен поглед покупката, приятелски забеляза:

— Напразно бързате. След месец ще го имате за десет франка… Мен обаче няма да уловят на въдицата си!

И тя разви цяла една теория за пестеливо водене на домакинството. Тъй като магазините намалявали цените, разумно било да се изчака. Защо да се поддава на техните уловки, по-скоро самата тя се възползувала от предоставяните й оказиони. Дори внасяше в тази борба известна хитрост и се хвалеше, че никога не им позволявала да изтръгнат от нея дори едно су печалба.

— Обещала съм на децата да им покажа картинки там, горе, в салона… — каза тя накрая. — Хайде, елате с мен, вие поне имате време.

Ширитът бе забравен и госпожа Марти веднага се съгласи, но графиня Дьо Бов отказа — предпочитала най-напред да обиколи партера. И тъй дамите решиха да се срещнат горе. Когато търсеше стълбището, госпожа Бурдьоле съгледа асансьора и за да достави на децата допълнително удоволствие, ги набута в него. Госпожа Марти с дъщеря си също влезе в малката клетка, където стана много тясно; но огледалата, кадифените седалки и вратата с медната обковка дотолкова им се понравиха, че стигнаха на първия етаж без да почувствуват плавния ход на машината. В галерията за дантели ги очакваше още едно удоволствие. Когато минаваше край бюфета, госпожа Бурдьоле, не пропусна да почерпи малчуганите със сироп. Бюфетът представляваше квадратна зала с широк мраморен тезгях. Два сребристи фонтана в двата ъгъла изхвърляха тънки струи вода; зад тезгяха, на етажерки се виждаха наредени бутилки; трима прислужници непрекъснато бършеха и пълнеха чашите. За да задържат измъчваните от жажда клиентки, беше се наложило с помощта на облечена в кадифе бариера да установят ред, както пред входа на театрите. Тълпата напираше. Загубили всякакъв свян при вида на даром предлагани лакомства, някои купувачки се наяждаха до пръсване.

— Но къде са тия хора? — извика госпожа Бурдьоле, когато се измъкна от навалицата и изтри устните на децата с носната си кърпичка.

И в същия миг забеляза госпожа Марти и Валантин, вече в другата галерия, далече от бюфета. Отново купуваха нещо, потънали в куп от поли. Това бе краят: майка и дъщеря загиваха, обзети от страст за разходи.

Добрала се най-после до салона, където бе възможно да се почете и напише писмо, госпожа Бурдьоле настани Мадлен, Едмон и Люсиен пред голямата маса; после взе от библиотеката албум с фотографии и го донесе на децата. Сводестият таван на тази дълга зала бе щедро украсен с позлата; две камини, разположени една срещу друга, поразяваха със своята монументалност; по стените висяха посредствени картини в пищни рамки, а между колоните, срещу овалните прозорци откъм магазините, бяха поставени високи декоративни растения в порцеланови саксии. Многобройната публика, мълчаливо седеше край масата, отрупана с журнали и вестници, както и с хартия за писма и мастилници на услугите на клиентките. Дамите смъкваха ръкавиците си и пишеха писма на листовете с монограма на фирмата, зачеркнали го предварително с перото. Неколцина мъже, разположили се удобно в креслата, четяха вестници. Но мнозина други седяха, без нищо да вършат: това бяха или мъже, очакващи жените си, които сновяха из отделите, или пък млади, предпазливи дами, дебнещи появяването на възлюбения или, най-после, стари родители, оставени тук като на гардероб, за да бъдат взети при излизане от магазина. Цялата тази публика, насядала удобно в креслата, си отдъхваше и поглеждаше през отворените прозорци в галериите и залите, чиято далечна глъч се смесваше с лекото скърцане на перата и шумоленето на вестниците.

— Как, и вие ли сте тук? — зарадва се госпожи Бурдьоле. — Не можах да ви позная.

До децата, зад разтворените страници на журнала, се криеше някаква дама. Бе госпожа Гибал. Срещата видимо я подразни, но тя веднага се овладя и побърза да каже, че се качила тук да си отдъхне от навалицата. Госпожа Бурдьоле се заинтересува дали е дошла за покупки, и госпожа Гибал, притваряйки очи, за да скрие егоистичната студенина на погледа си, уморено отговори:

— О, не… Напротив, дойдох да върна нещо. Да, не съм доволна от завесите, които неотдавна купих. Но сега има толкова хора, че трябва да почакам, когато бъде възможно да се приближа до щанда.

И продължи да бъбри: системата на връщане на покупките била много удобна! Преди не купувала нищо, но сега понякога се поддавала на съблазънта. И действително, от пет купени неща вече бе върнала четири и със странното си поведение бе станала известна във всички отдели: купувайки стоката, госпожа Гибал я избираше с недоволен вид, и като задържаше вещите няколко дни, връщаше ги обратно една след друга. По време на разговора тя не снемаше очи от вратата на залата и като че с облекчение въздъхна, когато госпожа Бурдьоле се върна при децата, за да им обясни съдържанието на фотографиите. Почти в същата минута в залата влязоха господин Дьо Бов и Пол дьо Валаньоск. Графът, който си даваше вид, че показва на младия човек новите отдели, размени с госпожа Гибал бърз поглед: после тя отново се вглъби в четене, сякаш не беше го видяла.

— Пол! И ти ли си тук! — произнесе някой зад гърба на влезлите мъже.

Бе Муре, пожелал след обиколката си из магазина да хвърли поглед на различните служби.

Той стисна ръцете им и веднага запита:

— А вашата съпруга удостои ли ни с посещението си?

— Боже мой, не! — отвърна графът. За което безкрайно съжалявал. Била неразположена. — О, нищо опасно.

Но престорил се, че току-що вижда госпожа Гибал, графът остави мъжете и се приближи към нея, с шапка в ръка; другите дами се ограничиха с поклон отдалече. Тя също се престори на изненадана. Пол се усмихна; най-после бе разбрал. И тихичко разказа на Муре как графът, когото срещнал на улица Ришелио, се опитал да се освободи от него, а после го завлякъл в „Щастието“ под предлог, че непременно трябва да видят откриването на базара. А тази дама вече цяла година измъквала от графа пари и се стараела да се възползува от всички удоволствия, които можел да й достави; но никога не му пишела, а се договаряла за срещите си на обществени места: църкви, музеи, магазини.

— Мисля, че за всяка нова среща избират нов хотел — шепнеше младият човек. — Миналият месец беше на инспекторска обиколка и всеки два дни пишеше на жена си от Блоа, Либурн, Тарб; а аз със собствените си очи го видях как влиза в мебелираните стаи в Батиньол… Но погледни го! Колко е хубав, каква великолепна осанка! Това е старата Франция, приятелю мой, старата Франция!

— А какво става с твоята женитба? — запита Муре.

Без да изпуска от око графа, Пол отвърна, че все още чакат смъртта на лелята. После тържествуващо добави:

— Хм! Видя ли? Той се наведе и й подаде някакъв адрес, а тя взе бележката с най-целомъдрен вид. Тази червенокоса кукла, външно тъй безразлична към всичко, е ужасна жена. Няма що, хубави истории стават тук, при тебе!

— О, тези дами съвсем не са при мен, те са у дома си — поправи го Муре с усмивка.

И започна да се шегува. Любовта, както лястовицата, носела в дома щастие. Разбира се, че ги познавал всички; и уличните жени, които се въртели около щандовете, и дамите, които неочаквано срещали тук приятелите си; но ако те не купували нищо, поне увеличавали тълпата и затопляли магазина.

Продължавайки да говори, той отведе своя бивш съученик към вратата на залата, откъдето се виждаше централната галерия; тук, в нозете им, една след друга се разгръщаха залите. Зад тях, в читалнята, бе все тъй тихо; чуваше се само лекото скърцане на перата и шумоленето на вестниците. Някакъв възрастен господин бе заспал над „Монтиньор“. Граф Дьо Бов разглеждаше картини с явното намерение да загуби в тълпата своя бъдещ зет. И сред тази тишина единствена госпожа Бурдьоле забавляваше шумно децата си, сякаш се намираше в завоювана страна.

— Виждаш, тук те са у дома си — повтори Муре, като показа с широк жест множеството жени, изпълнили магазина.

Точно в това време госпожа Дефорж, едва не загубила мантото си в тълпата, влезе най-после в „Щастието“ и прекоси първата зала. Стигайки до голямата галерия, тя вдигна очи. Галерията напомняше гара, обкръжена с перилата на два етажа, прерязана от висящи стълби и въздушни мостове. Железните стълби, с двойно движение, извивайки се смело, изобилствуваха с площадки; железни мостове, прехвърлени в пространството, се устремяваха по права линия на голяма височина; под матовата светлина, която проникваше през стъкления покрив, цялото това щедро използуване желязо се превръщаше в леко архитектурно построение, в сложна дантела, пронизана от проблясъците на деня, в съвременно въплъщение на приказен дворец, във вавилонско стълпотворение с наслойка от етажи, с широки зали, с изглед към необятните простори на други етажи и други зали. Желязото тук действително цареше навсякъде, младият архитект бе имал доблестта и смелостта да не го прикрие под слой боя, имитирайки камъка или дървото. Долу, за да не засенчва стоката, украсата на залите се отличаваше с изискана скромност и бе издържана в неутрални тонове; но колкото по-високо се въздигаше металическият скелет, толкова капителите на колоните ставаха по-пищни, нитовете придобиваха форма на розетки, а по конзолите и подпорите на гредите се виждаха скулптурни ваяния. Накрая, самият връх блестеше с ярки цветове — зелен и червен, — съчетани с обилна позлата, с потоци от злато, със златни полета до самите прозорци, чиито стъкла бяха украсени с черен и златист емайл. Сводовете в галериите също бяха изписани с глазура. Мозайката и фаянсът допълваха украсата, като оживяваха фризовете и омекотяваха със свежите си тонове строгостта на ансамбъла; стълбите с перила, облечени в червено кадифе, завършваха с ивици полирано желязо, блестящо като стоманена броня.

Макар и вече да бе запозната с новото устройство на магазина, госпожа Дефорж се спря, поразена от могъщия живот, който този ден изпълваше необятната зала. Долу, около нея, продължаваше да се вълнува тълпата, движеше се в две противоположни направления, и този водовъртеж се чувствуваше до самия отдел за коприни; тълпата все още бе твърде пъстра; имаше много гражданки, домакини, много жени в траур, с дълги воали; правеха впечатление неизбежните кърмачки, всякога случайно озовали се тук и бранещи новородените си с разперени лакти; но във втората половина на деня започнаха да се появяват повече светски дами. И това море от пъстри шапки примесени с голи русокоси и черни глави, течеше от единия край на галерията към другия, безцветно и монотонно сред чудесните бои на тъканите. Навсякъде госпожа Дефорж виждаше големи плакати с грамадни цифри, чиито резки петна се открояваха на фона на ярки басми, блестящи коприни и тъмни вълнени тъкани. Потоци от опънати ленти отделяха главите на туловищата, същинска стена от трико стърчеше напред, наподобявайки нос; огледалата придаваха на залите безкрайна дълбочина, като отразяваха изложените стоки и групи клиенти с отметнати лица, с преполовени плещи и откъслеци от ръце; а вляво и вдясно от страничните галерии се откриваше изглед към другите отдели, към белоснежните недра на бельото, към пъстроцветните дълбочини на трикотажа, към смътни далнини, пронизани от ивица светлина, проникнала през някакъв прозорец, където тълпата сякаш се бе превърнала в човешки прах. Госпожа Дефорж погледна нагоре и видя на стълбите, на висящите мостове, край перилата на горните етажи, устремен някъде към висините, несекващ тътнещ поток, цял един народ, понесен във въздуха, пътешествуващ в пролуките на огромния металически скелет; тези хора без мяра и без чет се открояваха като черни силуети в разсеяната светлина, която се процеждаше през изписаните с емайл стъкла. От тавана се спускаха големи позлатени полилеи; килими, бродирани коприни, златисти ламета украсяваха балюстрадите като блестящи знамена; тук от единия до другия край се разгъваха провесени дантели, трепетно се развяваха муселини, тържествуваха коприни, завършващи с апотеоза на полуоблечени манекени. А над целия този хаос, на самия връх, в отдела за спални принадлежности, се виждаха, сякаш увиснали във въздуха, малки железни креватчета с матраци и бели завески — същинска спалня на пансионерки, които спяха под непрестанния тропот на клиентите, впрочем все по-оредяващи в горните етажи.

— Не желае ли госпожата евтини жартиери? — подвикна на госпожа Дефорж един от продавачите, забелязал, че се е спряла. — Чиста коприна, двадесет и девет су.

Тя не го удостои с отговор. Подвикванията около нея звучаха с все по-голямо ожесточение. Сега тя опита да се ориентира. Касата на Албер Лом се намираше вляво от нея; той я познаваше по физиономия и си позволи да й отправи любезна усмивка; работеше без да бърза, въпреки потока от бележки, който го заливаше, докато зад него Жозеф воюваше с кълбото върви, едва смогващ да опакова покупките. Тук госпожа Дефорж разбра къде се е озовала: някъде недалеч пред нея бе отделът за коприни. Но й бяха нужни цели десет минути, за да се добере дотам, тъй бързо се множеше тълпата. Червените балони ставаха все по-многочислени. Издигайки се във въздуха на незримите си връвчици, те се сливаха в плътни пурпурни облаци, тихо се понасяха към изхода и отплуваха по-нататък — над Париж; тя непрестанно трябваше да свежда глава под тези летящи балони, когато ги държаха деца, намотали връвчиците на малките си ръчички.

— О, госпожо, вие все таки се осмелихте да ни посетите? — весело възкликна Бутмон, когато забеляза госпожа Дефорж.

Сега вече завеждащ отдел, когото сам Муре бе въвел в дома на госпожа Дефорж, Бутмон понякога се отбиваше при нея на чашка чай. Тя го намираше посредствен, но много любезен; този сангвиник, винаги в добро разположение на духа, я изненадваше и забавляваше. Впрочем завчера той открито й бе разказал за отношенията на Муре и Клара, но бе сторил това без корист и без ирония, просто защото лекомисленият дебеланчо обичаше да се посмее; разяждана от ревност, тя скри раната си под външно презрение; но дойде тук, за да се опита да открие девойката, тъй като Бутмон бе казал само, че е продавачка при конфекцията, въздържайки се да я назове.

— Желаете ли да купите нещо от нас? — запита той.

— Разбира се, иначе не бих дошла… Имате ли фулар за дамски матинета?

Надяваше се да изтръгне от него името на девойката, за да я види. Бутмон веднага извика Фавие и продължи да бъбри с нея в очакване на продавача, който бе зает с клиентка, същата оная „красива дама“, очарователната блондинка, за която понякога говореше целият отдел, макар никой нищо да не знаеше за нея, нито дори името й. Но този път красавицата беше в дълбок траур. Кого ли бе загубила — съпруг или баща? Навярно не бащата, защото тогава би изглеждала по-печална. Но в такъв случай какви нелепости говорели за дамата? Значи не е кокотка, щом си има истински съпруг! Освен ако не е в траур за майка си. Няколко минути, въпреки усилената работа, всички продавачи в отдела бяха заети с тези въпроси и се губеха във всевъзможни догадки.

— Но побързайте, това е непоносимо! — смъмри Ютен Фавие, завърнал се от касата, където бе съпроводил клиентката — Когато обслужвате тази дама, не можете да се откъснете от нея… А тя се подиграва с вас!

— Не повече отколкото аз с нея! — отвърна продавачът засегнат.

Но Ютен го заплаши, че ще се оплаче в дирекцията, ако не се отнася към клиентелата с по-голямо уважение. Откакто отделът се обедини, за да му извоюва мястото на Робино, Ютен стана груб, раздразнителен и заядлив. Въпреки всички свои обещания за добро другарство, обещания, с които някога подгряваше колегите си, той бе толкова непоносим, че сега те тайно поддържаха Фавие срещу него.

— Хайде, без възражения — строго продължи Ютен. — Господин Бутмон иска от вас фулар, от най-светлите десени.

Изложбата на летни коприни, разположена в центъра на отдела, осветяваше като изгряващо слънце цялата зала със сияние на зора и преливаше в най-нежните цветове на дъгата — бледорозови, светложълти, ясносини. Тук имаше фулари, по-прозрачни от облаци, сюра, по-леки от пуха, летящ от дърветата, сатенени китайски коприни, напомнящи нежната кожа на източна девица. Имаше още японски крепони, индийски тюсори и кора, да не говорим вече за френските леки коприни, на ивици, карирани, изпъстрени с цветя, всички въображаеми десени, които навяваха мисли за кокетно облечени дами, разхождащи се в майско утро под кичестите дървеса на някой парк.

— Ще взема ето този, Луи XVI, с букети от рози — каза най-после госпожа Дефорж.

И докато Фавие отмерваше плата, тя стори последен опит да научи още нещо от Бутмон, застанал до нея.

— Ще отскоча до конфекцията да разгледам пътническите манта… Блондинка ли е героинята на вашата история?

Завеждащият отдел, когото нейната настойчивост започваше да тревожи, се ограничи с усмивка. Но точно в този миг минаваше край тях Дьониз. Току-що бе предала в ръцете на Лиенар, от отдела за мериносни тъкани, госпожа Бутарел, оная провинциалистка, която два пъти годишно прихождаше в Париж, за да пропилее из четирите ъгли на „Дамско щастие“ домакинските си спестявания. И тъй като Фавие вече посягаше да вземе фулара на госпожа Дефорж, Ютен, желаещ да ядоса младия човек, го възпря:

— Безполезно, драги, госпожицата ще бъде така любезна да съпроводи вашата клиентка.

Смутена, Дьониз на драго сърце взе пакета и сметката. Тя не можеше да погледне в лице младия човек, без да изпита срам, като че той й напомняше някакъв стар грях, макар този грях да бе само в мислите й.

— Кажете — тихо запита госпожа Дефорж Бутмон, — не е ли тази повлекана? Нима я взе обратно?… Значи, тя е героинята на авантюрата!

— Може би — отвърна завеждащият с усмивка, решил твърдо да не казва истината.

Госпожа Дефорж, предшествувана от Дьониз, започна бавно да се изкачва по стълбата. Трябваше да се спира на всеки три секунди, за да не бъде отвлечена от човешкия поток, устремил се надолу. Цялото здание се тресеше и железните стъпала се олюляваха под нозете, сякаш треперейки от диханието на тълпата. На всяко стъпало стоеше здраво фиксиран манекен, облечен в костюм, палто или халат; можеше да се помисли, че тук е строена за някакво триумфално шествие двойна редица от войници; у всеки манекен вместо глава стърчеше малка дървена дръжка, наподобяваща ръкохватка на кинжал, забит в червения молетон, който се открояваше на шията на манекена, като кърваво петно на прясно нанесена рана.

Госпожа Дефорж стигна вече до първия етаж, когато нов напор на тълпата, по-силен от всички предишни, я спря за минута. Сега тя виждаше под себе си отделите на партера, тази широко разляла се тълпа от купувачки, през която току-що се бе промъкнала. Пред нея се откриваше ново зрелище: долу с живостта на мравуняк пъплеше същински океан от глави, които тя виждаше под определен ъгъл, така че те заслоняваха корсажите. Белите надписи изглеждаха оттук като тънки чертички, внушителните ивици от ленти се сплескваха, фланеленият нос пресичаше галерията с тясна стена, а килимите и бродираните копринени материи, развяващи се доскоро като стягове от балюстрадите, сега висяха в нозете й, подобно на клюмнали под църковен амвон хоругви. Тя различаваше в далечината кътчета от страничните галерии, както от високата камбанария се различават ъгълчета на съседни улици, където като черни точки се движат минувачи. Но едно особено я порази: когато притваряше очи, уморени и ослепени от искрящия хаос на цветовете, още по-остро усещаше тълпата, издаваща присъствието си с глухия тътен на надигащ се прилив и с човешката топлина, която излъчваше. От пода се възземаше ситен прах, пропит от миризмата на жена, от миризмата на нейното бельо и гръд, на нейните поли, на косите й, остра, завладяваща миризма, която сякаш бе тамянът на този храм, въздигнат в преклонение пред женското тяло.

Муре все още стоеше с Валаньоск пред читалнята; той вдишваше тази миризма, опияняваше се от нея и повтаряше:

— Тук те са у дома си; зная такива, които преседяват с дни в магазина, тъпчат се със сладки, пишат писма… Остава да им предложа и легло.

Тази шега разсмя Валаньоск, който в досадата на своя песимизъм намираше глупава неутолимата жажда за парцали на тези представителки на човешкия род. Когато понякога се отбиваше в магазина да стисне ръката на своя бивш съученик, Валаньоск си отиваше почти отегчен, тъй жизнерадостен му се струваше Муре в този свят на кокетки. Нима нито една от тия празноглави и безсърдечни жени не ще му докаже всичката глупост и безполезност на съществуванието? Но именно в този ден Октав сякаш бе загубил чудесното си равновесие. Обикновено разгаряше огъня в клиентките с очарователното си спокойствие на делови човек, а сега сякаш сам бе обхванат от порива на страстта, която постепенно възпламеняваше магазина. Когато видя Дьониз и госпожа Дефорж да се изкачват по голямата стълба, заговори по-гръмко, неволно жестикулираше и се стараеше да не се обръща към тях; но чувствувайки приближаването им, той се вълнуваше все повече и повече, гъста руменина заля лицето му, а очите му заблестяха с оня възторг, с който рано или късно започваха да искрят очите на клиентките.

— Навярно здравата ви крадат — прошепна Валаньоск, който съгледа сред тълпата не малко лица на престъпници.

Муре широко разтвори ръце.

— Драги мой, далеч повече отколкото си представяш!

Доволен, че има нова тема за разговор, Муре някак нервно се залови да привежда факти, като се впускаше в неизчерпаеми подробности и описания на различните категории крадли. Започна с професионалните: причинявали най-малки щети, защото почти всички били известни на полицията. После назова крадлите-маниачки, страдащи от извращение на желанието — нов вид невроза, както се бе изразил някакъв психиатър, пораждана според него от изкушенията в големите магазини. И накрая, много бременни жени се оказвали клептоманки, но те крадели само определени предмети: у една от тях например полицейският комисар открил двеста четиридесет и осем чифта розови ръкавици, откраднати в различни магазини на Париж.

— Ето, впрочем, защо жените тук имат такива странни очи — забеляза Валаньоск. — Видях тези алчни и в същото време гузни лица на побъркани същества… Хубава школа за честност!

— И още каква! — отвърна Муре. — Колкото и да се стараем да се чувствуват тук като у дома си, не трябва да им позволяваме да отнасят под мантото си стоки… А се натъкваме и на хора с обществено положение… Миналата седмица уловихме сестрата на някакъв аптекар и жената на дворцов съветник… Такива скандали, естествено, се опитвахме да потулим.

И млъкна, за да посочи инспектора Жув, а той тъкмо дебнеше долу, в отдела за панделки, някаква бременна жена. Тази жена, чийто огромен корем трудно можеше да се опази в навалицата, бе съпровождана от приятелка, очевидно за да я предпазва от удари; и всеки път, когато бременната се спираше пред някой щанд, Жув я държеше под око, докато приятелката й до нея без стеснение тършуваше в кашоните.

— О, той ще я пипне — продължи Муре, — Жув познава отлично всички техни хитрини.

Но гласът на Муре затрепери, а смехът му стана принуден. Дьониз и Анриет, които той не преставаше да следи, с голяма мъка се изтръгнаха от тълпата и най-после се появиха зад него. Сега се обърна и поздрави клиентката си със сдържания поклон на приятел, който не иска да компрометира жената, когато тя не е сама. Но Анриет, заострила вниманието си след разказа на Бутмон, отлично забеляза с какъв поглед Муре приласка Дьониз. Решително тази девойка трябва да е съперницата, която тя търсеше в магазина.

В конфекцията продавачките се задъхваха от работа. Две девойки бяха болни, а госпожа Фредерик, помощник-завеждащата, предния ден спокойно си бе подала оставката; беше минала на касата, за да уреди сметките си, като захвърли „Дамско щастие“ тъй неочаквано, както и то захвърляше своите служители. От сутринта, въпреки разгара на продажбата, говореха само за това. Клара, задържала се в отдела единствено благодарение на каприза на Муре, намираше постъпката на помощник-завеждащата за „твърде шикозна“; Маргьорит уверяваше колежките си, че Бурдонкл не бил на себе си от ярост; а госпожа Орели с огорчение заявяваше, че госпожа Фредерик би трябвало поне да я предупреди; човек трудно можел да си представи подобна прикритост и макар, че госпожа Фредерик никому не се доверяваше, всички решиха, че е напуснала магазина, за да се омъжи за съдържателя на банята, намираща се недалеч от халите.

— Пътническо палто ли желае госпожата? — запита Дьониз госпожа Дефорж, като предварително й предложи стол.

— Да — сухо отвърна тя, решила да бъде груба.

Отделът бе неотдавна обзаведен богато и заедно с това строго: високи шкафове от гравиран дъб, огледала по цялата ширина на стената, червен мокет, приглушаващ стъпките на безкрайните върволици от купувачки. Докато Дьониз търсеше пътнически манта, госпожа Дефорж надникна наоколо, видя образа си в едно от огледалата и внимателно започна да се разглежда. Не остаряваше ли вече, щом й изменят с първата срещната девойка? Огледалото отразяваше целия отдел с неговата трескава суетня, но тя виждаше само своето бледо лице и дори не чуваше зад гърба си Клара, която разказваше на Маргьорит за някакво тайно прегрешение на госпожа Фредерик, за това, как сутрин и вечер кръстосвала пасажа Шоазьол, за да мислят, че живее на левия бряг.

— Ето нашите последни модели — каза Дьониз. — Имаме ги в различни цветове.

И разгърна четири-пет манта. Госпожа Дефорж ги погледна с презрение и с всяко ново манто ставаше все по-рязка. За какво са тези гънки, само стесняват дрехата. А това с квадратните рамене сякаш е дялано с брадва! Никакво пътуване, къде по дяволите, ще върви облечена като караулна будка!

— Покажете ми нещо друго, госпожице!

Дьониз сгъваше и разгъваше дрехите, без да си позволи и най-малкия жест на неудоволствие. Но невъзмутимото търпение на девойката само повече раздразваше госпожа Дефорж. Очите й отново и отново се взираха в отсрещното огледало. Сега се разглеждаше близо до Дьониз и я сравняваше със себе си. Възможно ли е да предпочитат пред нея такова невзрачно създание? И си спомни, че беше я виждала едва постъпила на служба; тогава тя изглеждаше глупава и непохватна, като току-що пристигнала от село пастирка на гъски. Разбира се, днес се държеше по-добре, копринената рокля й придаваше строг, коректен вид. И все пак какво нищожество, каква обикновена физиономия!

— Ще предложа на госпожата други модели — спокойно каза Дьониз.

Когато тя се върна, сцената се повтори. Платът се оказа тежък и неподходящ. Госпожа Дефорж се въртеше, повишаваше глас, опитваше се да привлече вниманието на госпожа Орели, с надежда тя да сконфузи девойката. Но след завръщането си в магазина Дьониз постепенно бе покорила целия отдел; сега се чувствуваше тук като у дома си, завеждащата дори откри в нея редки качества на продавачка: кротка настойчивост, умение с приветлива усмивка да убеждава клиентката. Ето защо госпожа Орели само леко вдигна рамене и се въздържа от намеса.

— Може би госпожата би могла да ми каже, макар и приблизително, какво желае? — отново запита Дьониз, все със същата невъзмутима вежливост.

— Но вие нямате нищо! — извика госпожа Дефорж и замълча, усетила с учудване прикосновението на нечия ръка. Бе госпожа Марти. Поддала се на страстта си към разхищение, сега тя се носеше от отдел в отдел. След шаловете, бродираните ръкавици и червения чадър, покупните й дотолкова се бяха умножили, че последният продавач бе принуден да положи на стол пакета, който откъсваше ръката му; и той тръгна напред, като повлече стола с нахвърляните на него поли, салфетки, пердета, лампа и три сламени изтривалки.

— Я виж ти — рече тя, — пътническо манто ли си купувате?

— О, боже мой, не — отвърна госпожа Дефорж — всички са ужасни.

Но госпожа Марти съгледа едно на ивици, което съвсем не й се стори лошо. Дъщеря й вече го разглеждаше. Тогава Дьониз, решила да избави отдела от миналогодишен модел, извика Маргьорит и тя, само при погледа, хвърлен от колежката й, представи залежалото манто като изключителен оказион. Когато Маргьорит се закле, че цената му била вече два пъти намалявана, че от сто и петдесет франка го смъкнали на сто и тридесет и че, сега струва само сто и десет, госпожа Марти вече не можа да устои на изкушението. Тя купи мантото, а продавачът, който дотогава я съпровождаше, остави стола и всички покупки, с прикрепени към тях бележки.

Същевременно зад гърба на купувачките в суматохата на продажбата, вървяха по реда ся одумките по адрес на госпожа Фредерик.

— Наистина ли имала някого? — запита младичката продавачка, постъпила неотдавна в магазина.

— Собственика на банята, дявол го взел! — отговори Клара. — Да нямаш вяра в тия кротки и плахи вдовички!

Докато Маргьорит оформяше продажбата на мантото, госпожа Марти обърна глава и като посочи Клара с леко движение на клепачите, тихо каза на госпожа Дефорж:

— Ето последното увлечение на господин Муре.

Госпожа Дефорж се учуди, погледна Клара, после прехвърли поглед върху Дьониз и отсече:

— О не, не високата, малката.

И тъй като госпожа Марти не се осмели да спори, госпожа Дефорж, повишила глас, добави с онова презрение, с което дамите се отнасят към камериерките си:

— А може би, и малката, и голямата, и всички останали, които не възразяват.

Дьониз чу това. Тя вдигна своите големи ясни очи към непознатата дама, която я оскърбяваше така. Несъмнено, тази бе любовницата на патрона, с която, както й бяха говорили, се срещал навън. Те размениха погледи и в очите на Дьониз се отрази толкова тъга и достойнство, такава искрена чистота, че Анриет неволно почувствува стеснение.

— Щом не можете да ми покажете нищо подходящо — каза тя рязко, — отведете ме в отдела за рокли и костюми.

— И аз идвам… — възкликна госпожа Марти. — Бих искала да видя костюм за Валантин.

Маргьорит улови стола за облегалото и го повлече след себе си на задните му крака, вече силно разклатени от такива пътешествия. Дьониз носеше само няколко метра фулар, купен от госпожа Дефорж. За да се доберат до роклите и костюмите, които сега бяха на втория етаж, в другия край на сградата, им предстоеше да изминат немалък път.

И ето, започна безкрайното странствуване из претъпканите галерии. Напред вървеше Маргьорит, влачейки след себе си стола като каручка, и бавно си пробиваше път. Още в отдела за бельо госпожа Дефорж изрази възмущението си: какво безобразие били тези базари, където трябва да извървиш две левги, за да си купиш някаква дреболия! Госпожа Марти също се оплакваше, че изнемогва от умора, макар всъщност дълбоко да се наслаждаваше на тази умора, на това изнемогване сред неизчерпаемото обилие на стоки. Геният на Муре я бе покорил всецяло. Всичко привличаше вниманието й, тя се спираше на всеки щанд. Най-напред се спря пред комплектите в отдела за бельо, съблазнена от ризите; продаде й ги Полин, и по този начин Маргьорит се избави от стола, който сега премина в ръцете на Полин. Госпожа Дефорж би могла да не се задържа по пътя си, за да освободи по-скоро Дьониз, но на нея, очевидно, й бе приятно да усеща зад гърба си присъствието на търпеливата, безропотна девойка, докато тя се спираше да съветва приятелката си. В отдела за новородените дамите изпаднаха в екстаз, но нищо не купиха. После госпожа Марти отново се поддаде на слабостите си: не устоя и пред корсетите от черен сатен, и пред кожените маншети, продавани с намаление, като несезонна стока, и пред руските дантели, с които тогава украсяваха покривките за маса. Всичко това се трупаше на стола, купчината от пакети все повече растеше, столът започна да се огъва, и продавачките, сменящи се една друга, го влачеха с все по-голямо усилие.

— Оттук, госпожо — казваше Дьониз след всяко спиране, без да си позволи и най-малкия израз на негодувание.

— Но това е безсмислено! — роптаеше госпожа Дефорж. — Ние никога няма да стигнем до отдела. Защо не са поставили роклите и костюмите при палтата?… Ама, че каша!

А госпожа Марти, с жадно разтворени очи, опиянена от безкрайните редици на танцуващите пред нея богатства, полугласно си повтаряше:

— Боже мой, какво ще каже мъжът ми!… Вие сте права, в този магазин няма никакъв ред. Тук човек загубва ума си и върши глупости.

На голямата централна площадка столът едва се провря. Муре току-що бе запълнил цялото пространство с модни парижки дреболии — чашки в поставка от позлатен цинк, несесери, подложки за ликьор и всякакви долнокачествени артикули, намирайки, че проходът е свободен и тълпата може да се движи с лекота. Освен това, бе наредил на един от продавачите си да постави все на същата площадка маса с евтини японски и китайски изделия, които купувачките си изтръгваха една друга из ръцете. Успехът надмина всякакви очаквания и Муре вече замисляше да разшири продажбата им. Докато двамата прислужници изнасяха стола на госпожа Марти на втория етаж, тя купи шест копчета от слонова кост, копринени мишки и емайлирана кибритена кутийка.

На втория етаж пътешествието се възобнови. Дьониз, която от сутринта непрестанно съпровождаше клиентки, бе капнала от умора, макар външно да се държеше все тъй бодро, все със същата вежлива кротост. В отдела за декоративни тъкани тя отново трябваше да чака своите дами; тук някакъв възхитителен кретон омагьоса госпожа Марти. В мебелния отдел госпожа Марти пламна от желание да се сдобие с работна масичка. Ръцете й трепереха; и тя, смеейки се, умоляваше госпожа Дефорж да я възпре да разточителствува повече, когато ненадейната среща с госпожа Гибал й донесе нужното оправдание. Това стана в отдела за килими, където госпожа Гибал, най-после, се бе добрала, за да върне купените от нея преди пет дни ориенталски завеси; тя стоеше пред щанда и разговаряше с продавача, висок здравеняк с ръце на атлет, който от сутрин до вечер местеше тежести, способни да сломят и бик. Продавачът, естествено, бе подразнен от такова връщане на продадена стока, тъй като това го лишаваше от съответните проценти, и се стараеше да смути клиентката. Той подозираше тук не съвсем чиста игра; може би завесите са били необходими за някакъв бал, и вместо да плащат наем на тапицера, са решили да ги вземат в „Щастието“, а после да ги върнат; знаел, че така постъпват понякога пестеливите буржоазни семейства. Госпожата трябва да има някакво основание, за да ги връща; ако не й харесват десенът или цветът, ще й покаже нещо друго, разполагал с много богат асортимент. На всички тези намеци госпожа Гибал с царствено спокойствие, без да се впуска в по-нататъшни обяснения, отговаряше, че завесите просто престанали да й харесват. Тя отказа да види други, и продавачът бе принуден да отстъпи, тъй като на продавачите бе строго наредено да приемат обратно стоките, дори и да забележат, че са били употребявани.

Когато трите дами се отдалечиха и госпожа Марти отново започна да се измъчва от желание да купи работната масичка, от която между впрочем съвсем не се нуждаеше, госпожа Гибал, със свойствената й невъзмутимост, каза:

— Е, какво пък, ще я върнете… Видяхте, че не е чак толкова трудно… Кажете да я откарат у дома ви. Поставете я в салона си, нагледайте й се, а когато ви омръзне, ще я върнете.

— Прекрасна идея! — възкликна госпожа Марти. — Ако мъжът ми се разсърди, всичко ще им върна.

Върховното оправдание бе намерено; сега тя продължи да купува без задръжки и тайно възнамеряваше да запази всичко, защото не бе от жените, които леко се разделят с вещите.

Най-после стигнаха до отдела за рокли и костюми. Но тъй като Дьониз се готвеше да предаде на една от продавачките фулара, купен от госпожа Дефорж, последната изглежда си поразмисли и заяви, че е решила да вземе пътническо манто, онова, светлосивото; и Дьониз отново трябваше любезно да чака, за да я съпроводи обратно до конфекцията. Девойката добре долавяше в тези капризи тъмната и упорита преднамереност на надменната клиентка, решила да се отнася с нея като със слугиня, но тя се бе заклела да не отстъпва от своите задължения и се държеше съвършено спокойно, въпреки че гордостта й се бунтуваше и сърцето й биеше до болка. В отдела за рокли и костюми госпожа Дефорж не купи нищо.

— О, мамо — възкликна Валантин, — погледни този костюм… Какво би казала, ако ми е по мярка!

Госпожа Гибал шепнешком обясни на госпожа Марти своята тактика. Когато си харесвала в магазина някоя рокля, нареждала да я изпратят у дома й, а после снемала кройката и връщала роклята обратно. И госпожа Марти купи костюма за дъщеря си, като каза:

— Прекрасна идея! Колко сте практична, мила!

Наложи се да се разделят със стола. Оставиха го в твърде плачевен вид в отдела за мебели, до работната масичка. Товарът бе станал прекалено тежък, задните крака на стола заплашваха да се счупят, та решиха да съберат в една каса всички покупки, за да ги предадат после в отдела за доставки.

Тогава дамите, все така съпровождани от Дьониз, продължиха да се разхождат из магазина. Отново влязоха във всички отдели, обиколиха всички стълби, всички галерии. Нови срещи непрестанно ги задържаха. Така, близо до читалнята се натъкнаха на госпожа Бурдьоле с трите й деца. Малките бяха натоварени с пакети: Мадлен държеше под мишница рокличка, Едмон носеше цяла колекция от обущенца, а най-малкият, Люсиен, беше с ново кепе.

— И ти ли! — със смях подхвърли госпожа Дефорж на приятелката си от пансиона.

— О, да не говорим за това! — извика госпожа Бурдьоле. — Така съм ядосана… Сега ни ловят чрез малчуганите! Ти знаеш, че като е за мен, винаги съумявам да се въздържа от глупости. Но как да откажа на децата, нали всичко им се иска! Дойдох с тях просто да ги разходя, а вместо това обрах целия магазин.

Муре, който все още стоеше на същото място с Валаньоск и господин Дьо Бов, я чу и се усмихна. Тя го забеляза и кокетливо започна да се оплаква, затаила в душата си раздразнение срещу тези уловки на майчинската нежност; мисълта, че се бе поддала на заразната треска на рекламата, я възмущаваше; а той продължаваше да се усмихва и се кланяше, наслаждавайки се на своя триумф. Граф Дьо Бов всячески се опитваше да се приближи към госпожа Гибал; най-после бързо се мушна след нея в тълпата, опитвайки повторно да се отскубне от Валаньоск, но той, уморен от навалицата, побърза да го догони. Дьониз отново се бе спряла, за да чака дамите. Стоеше с гръб към Муре, а той се правеше, че не я забелязва. От този миг госпожа Дефорж, обладаваща тънкия нюх на ревнива жена, престана да се съмнява. И докато Муре, разговаряйки, я съпровождаше, както подобава на любезен стопанин на фирма, тя се питаше как да го уличи в измяна.

Междувременно граф Дьо Бов и Валаньоск, тръгнали напред с госпожа Гибал, се озоваха в отдела за дантели. Този отдел се намираше близо до конфекцията и представляваше разкошна зала, обзаведена с шкафове от гравиран дъб с подвижни чекмеджета. Около колони, тапицирани с червено кадифе, на спирали се виеше бяла дантела, от единия край на залата до другия се простираха леки гюпюрени волани; на щандовете се издигаха камари картонени кутии, с навити валансиенски, малински и английски дантели. В дълбочината на залата пред бледолилав копринен транспарант, на който Делош нахвърляше различни мотиви шантили, седяха две дами; те мълчаливо разглеждаха дантелите и не се решаваха на коя да се установят.

— Как? — възкликна много изненадан Валаньоск. — Казахте, че съпругата ви е болна… Ето я там — здрава и читава, с госпожица Бланш!

Графът неволно трепна и изкосо погледна госпожа Гибал.

— Боже мой, наистина! — каза той.

В залата бе непоносимо горещо. Задъхващите се клиентки бяха побледнели, а очите им горяха… Човек би казал, че всички съблазни на магазина завършваха с това последно изкушение — тук бе уединеният алков на падението, гибелният кът, където пропадаха най-силните. Тук ръцете трепетно се потапяха в бездънното море на дантелите.

— Графинята с дъщеря си изглежда ви разоряват — продължи Валаньоск, когото тази среща забавляваше.

Графът отвърна с жест на съпруг, убеден в благоразумието на жена си, толкова повече, че тя не получаваше от него нито грош. След като обиколи с дъщеря си всички отдели, без нищо да купи госпожа Дьо Бов отново се бе върнала при дантелите, обхваната от яростта на неутоленото желание. И вече изнемогваше от умора, но при все това стоеше пред един от щандовете. Ръцете й, потънали в куп дантели, започнаха да омекват, горещи вълни обливаха раменете й. Когато дъщеря и обърна глава, а продавачът отскочи встрани, тя се опита да мушне под мантото си парче алансонска дантела. Но в този миг се раздаде гласът на Валаньоск, който весело казваше:

— Издебнахме ви, госпожо.

Силно побеляла и за миг загубила дар слово, тя потрепери и изпусна дантелата от ръка. После обаче обясни, че действително била болна, но щом се почувствувала по-добре, решила да излезе от дома, за да подиша чист въздух. Забелязала, най-после, че мъжът й се намира в обществото на госпожа Гибал, тя напълно се овладя и им хвърли поглед, пълен с такова достойнство, че госпожа Гибал сметна за нужно да обясни:

— Бях с госпожа Дефорж и тези господа неочаквано се изпречиха на пътя ни.

В това време се зададоха останалите дами, съпровождани от Муре. Той ги задържа за момент, за да им покаже инспектора Жув, който все още следеше бременната жена и приятелката й. Това било много любопитно; човек трудно можел да си представи колко крадли арестуват в дантеления отдел! Госпожа Дьо Бов, която го слушаше, мислено се виждаше между двама жандарми — тя, четиридесет и пет годишна дама, обкръжена от разкош, съпруга на човек с високо обществено положение, — но не чувствуваше угризения, дори съжаляваше, че не скри дантелата в ръкава си.

Междувременно Жув реши да задържи бременната жена; бе загубил надежда да я улови на местопрестъплението, но не се съмняваше, че е натъпкала джобовете си, действувайки така изкусно, че винаги му се изплъзваше. Ала когато я отведе настрани и я обискира, много се смути, тъй като не намери у нея нищо — ни един ешарп, ни едно копче. Приятелката й обаче беше изчезнала. И той внезапно разбра всичко: бременната бе тук, за да отклонява погледа му, а крадеше приятелката.

Историята разсмя дамите. Муре с досада забеляза:

— Този път надхитриха дядо Жув… Но той ще си вземе своето.

— О, струва ми се, че не ще успее — заключи Валаньоск. — А и защо излагате толкова стоки? Ако ви крадат, така ви се пада. Не би трябвало да изкушавате до такава степен бедните беззащитни жени.

Тези думи прозвучаха в дисонанс с все по-разгарящата се търговска треска. Дамите се разделиха и за последен път прекосиха почернелите от хора отдели. Беше четири часа: полегатите лъчи на залязващото слънце проникваха през широките прозорци на фасадата, лягаха като отразена светлина върху стъклените прегради на залите и в този пурпурен отблясък трептеше подобно на златен облак гъст прах, вдиган от сутринта от непрестанното движение на тълпата. Прозрачна пелена обгръщаше голямата централна галерия; на нейния огнен фон се открояваха стълбите, висящите мостове, цялата сложна плетеница на бягащото в пространството желязо. Ярко блестяха фаянсът и мозайката на фризовете; червените и зелените цветове на стъклописите пламтяха в обкръжението на щедро нахвърлената позлата. Сякаш разпалена жарава озаряваше със своите отблясъци изложените стоки, дворци от ръкавици и ешарпи, водопади от дантели и панделки, камари от вълнени материи и хасета и пъстри лехи от разцъфнали въздушни коприни и фулари. Искряха в своето великолепие и огледалата. Чадъри, издути като щитове, хвърляха метални отражения. В далечината, зад ивици сенки, се мяркаха ярко осветени щандове, край които пъплеше, заливана от слънчевата светлина, тълпата купувачки.

В този последен час в прегрятата атмосфера на магазина жените царуваха несмутимо. Превзеха го с пристъп, а после, разположени в него като в покорена страна, заседнаха сред разгрома на стоките подобно на орда грабители. Зашеметените, разбити от умора продавачи сякаш бяха тяхна собственост, с която се разпореждаха със своеволието на владетели. Дебели дами блъскаха всички и всекиго. Най-мършавите се отбраняваха, ставаха предизвикателно дръзки. Всички те, вдигнали високо глави и жестикулирайки възбудено, се чувствуваха тук като у дома си, забравили всяка вежливост и готови да измъкнат възможно повече вещи от магазина, да отнесат дори и праха от стените. За да компенсира направените разходи, госпожа Бурдьоле отново бе отвела децата в бюфета; сега клиентките с бясно желание се нахвърлиха на напитките; майки, дошли тук с малчуганите си, сами жадно пиеха малага; от отварянето на магазина бе изпито осемдесет хиляди литра сироп и седемдесет бутилки вино. Госпожа Дефорж си купи пътническо палто и като награда получи на касата картинки; излизайки от магазина, тя започна да мисли по какъв начин да привлече Дьониз у дома си, за да я унизи в присъствието на Муре и по изражението на лицата им окончателно да се увери в своите подозрения. Междувременно граф Дьо Бов успя да се шмугне в тълпата и изчезне с госпожа Гибал, а графинята, съпровождана от Бланш и Валаньоск, си позволи да поиска червен балон, макар и не купила нищо. Така тя все пак не си отиваше с празни ръце, а освен това щеше да си спечели приятелството на внучката на своя портиер. В отдела раздавачите на балони стигнаха до четиридесетхилядния: четиридесет хиляди червени балони, родили се в топлия въздух на магазина, същински облак от червени балони, които в този час летяха по всички краища на Париж, отнасяйки в небесата наименованието „Дамско щастие“.

Удари пет часът. От нашите дами само госпожа Марти с дъщеря си още стоеше сред последните искри на продажбата. Смъртно уморена, тя не можеше да се откъсне от щандовете, които тъй властно я притегляха към себе си, че непрекъснато и без всякаква нужда се връщаше обратно, отново и отново обикаляйки с ненаситно любопитство всички отдели. Бе часът, когато блъсканицата, пришпорвана от рекламите, започваше да затихва; шестдесет хиляди франка, платени на вестници за обяви, десет хиляди афиши, разлепени по стените, двеста хиляди каталози, пуснати в обръщение, бяха опустошили кесиите и довели нервите на жените до продължително блажено възбуждение; клиентките бяха потресени от приумиците на Муре, от ниските цени, от системата за връщане на стоки, от всички нови прояви на внимание от страна на дирекцията. Госпожа Марти продължаваше да се спира пред масите с рекламни стоки, сред хрипливите приканвания на продавачите, сред звъна на златото в касите и глухите удари на пакетите, падащи в сутерена; тя още и още прекосяваше партера, надничаше в отделите за бельо, за коприна, за ръкавици и за вълни и отново изтичваше горе, наслаждавайки се на лекото полюляване на висящите металически стълби и въздушните мостове; после се връщаше в конфекцията, хвърляше поглед на хасетата и дантелите, стигаше чак до втория етаж, губеше се из отделите за мебели и спални принадлежности, и навсякъде продавачите Ютен и Фавие, Миньо и Лиенар, Делош, Полин и Дьониз, неусещайки нозете си от умора, напрягаха сетни сили да изтръгнат победи от тези клиентки с бесен порив към разточителство. През деня възбудата постепенно бе нараствала, както и опиянението, с което разгръщаните платове насищаха въздуха. Тълпата пламтеше в пожара на залязващото слънце. Сега госпожа Марти имаше неспокойното и нервно потръпващо лице на дете, пило неразредено вино. Бе дошла тук с ясни очи и свежа от уличния хлад кожа, но и погледът, и руменината й постепенно бяха помръкнали от зрелището на този разкош, на тези ярки цветове, чийто нестихващ галоп само разпалваше страстта й. Когато най-после реши да си тръгне и ужасена от сметката, каза, че ще я заплати у дома си, лицето й бе изопнато, а очите разширени като у болна. На изхода едва успя да се измъкне от заплашителния натиск на тълпата; тук буквално се избиваха сред грабежа на стоки с намалени цени. Вън, където най-после зърна дъщеря си сред човешкия мравуняк, госпожа Марти потрепери от студения въздух, почувствувала се напълно объркана и разбита в умопомрачаващата невроза на големите базари.

След вечеря, когато Дьониз се прибираше у дома си, един от прислужниците я спря.

— Госпожице, викат ви в дирекцията.

Беше забравила, че сутринта Муре й нареди да се яви при него в кабинета му след привършване на базара. Чакаше я прав. Влизайки, тя остави зад себе си вратата отворена.

— Доволни сме от вас, госпожице — каза той — и решихме да ви засвидетелствуваме нашето задоволство… Знаете по какъв недостоен начин ни напусна госпожа Фредерик. От утре вие ще заемете мястото й като помощник-завеждаща.

Дьониз слушаше, вцепенена от изненада.

— Но, господине, има продавачки, които много по-дълго от мен служат в отдела — проговори тя най-после с треперещ глас.

— И какво от това — възрази той. — Вие сте по-способна, по-сериозна от тях. Аз се спирам на вас, това е напълно естествено… Недоволна ли сте?

Дьониз се изчерви. Изпита щастие и някакво сладостно смущение, в което се разтвори целият й страх. Но защо внезапно си помисли за всички ония мълви, които щеше да предизвика това неочаквано благоволение? И стоеше объркана, въпреки порива на своята благодарност. А той я гледаше усмихнат, гледаше простата й копринена рокля, без всякакви украшения, увенчана само с царствения разкош на пепеляворусите й коси. Сега бе станала много по-изящна, с бяла кожа и елегантна, строга външност. Неотдавна още хилаво и невзрачно създание, тя се бе превърнала в очарователна жена, вълнуваща със своята скромност.

— Много сте добър, господине — промълви Дьониз. — Просто не зная как да ви изразя…

Но гласът й внезапно секна! В рамката на вратата стоеше Лом. Със здравата ръка държеше голяма кожена чанта, а с осакатената притискаше към гърдите си огромен портфейл; зад него надничаше Албер, с множество торби, увиснали на ръцете му.

— Петстотин осемдесет и седем хиляди, двеста и десет франка и тридесет сантима! — изрече касиерът, чието вяло, изнурено лице бе осветено като от слънчев лъч, изтръгнал се от златното съкровище в торбите.

Това бе най-крупният еднодневен приход за цялото време от съществуването на „Дамско щастие“. Далече, в дълбочината на отделите, които Лом току-що бавно, с тежката стъпка на пренатоварен вол бе прекосил, се дочуваше глъч на изумление и радост, предизвикани от шествието на гигантския приход.

— Великолепно! — възкликна възхитен Муре. — Поставете всичко тук, драги Лом; отдъхнете си, капнал сте от умора. Ще наредя да отнесат тези пари в централната банка. Да, да, поставете всичко на моята маса. Искам да видя целокупната наличност.

Радваше се като дете. Касиерът и синът му положиха на масата своя товар. Кожената торба иззвънтя с оня особен чист звън, какъвто издава златото; от другите две торби, натъпкани до пръсване, потече сребро и мед, от портфейла се подаваха асигнации. Част от голямата маса напълно изчезна под тази лавина от богатство, събрана само в продължение на десет часа.

Когато Лом и Албер излязоха, бършейки потните си лица, Муре постоя известно време неподвижно, отправил разсеян поглед към парите. После вдигна глава и забеляза Дьониз, която се бе оттеглила встрани. Тогава на лицето му отново засия усмивка; той помоли девойката да се приближи и каза, че е готов да й даде толкова пари, колкото би могла да вземе в шепата си; под тази шега се криеше предложение за любовен съюз.

— Хайде, вземете, обзалагам се, че повече от хиляда франка не ще награбите. Вашата ръка е тъй малка!

Но тя отстъпи още крачка назад. Значи той я обичаше? И внезапно разбра всичко, почувствува постепенно разгарящия се пламък на желанието, обхванало Муре, откакто се бе върнала в магазина. Но още повече я изумяваха учестените удари на собственото й сърце, готово сякаш да се пръсне. Защо я оскърбяваше с тези пари, когато благодарността й бе тъй безгранична, че би се отдала при една негова ласкава дума? Той бавно пристъпваше към нея, като продължаваше да се шегува, когато неочаквано, за голямо негово неудоволствие, се появи Бурдонкл; на всяка цена искал пръв да съобщи цифрата на посетителите на магазина в този ден, огромната цифра седемдесет хиляди! И Дьониз избърза да си отиде, поблагодарила още веднъж на Муре.

На първия августовски неделен ден в „Дамско щастие“ започнаха инвентаризация, която трябваше да бъде приключена вечерта. Както в обикновени дни, всички служители от сутринта бяха по местата си и в празния заключен магазин закипя работа.

Дьониз не беше слязла долу в осем часа, като всички други продавачки; от четвъртък не напускаше стаята, защото, качвайки се в ателието, си бе навехнала крака; сега вече се чувствуваше много по-добре, но тъй като госпожа Орели я глезеше, не бързаше; ала обула се с мъка, тя реши все пак да се покаже в отдела. Сега стаите на продавачките заемаха петия етаж на новата сграда по улица Монсини; бяха шестдесет на брой, от двете страни на коридора и значително по-уютни от предишните, макар мебелировката им да се състоеше от железен креват, голям орехов шкаф и тоалетна масичка. Интимният живот на продавачките също стана някак по-чист и елегантен; увличаха се по скъпи сапуни и фино бельо, в което се отразяваше техният естествен стремеж към буржоазни навици, толкова по-очевиден, колкото повече се подобряваше животът им. Наистина все още се чуваха и груби думи, и блъскане на врати от течението, което свистеше в мебелираните стаи сутрин и вечер, отвивайки и довявайки със себе си продавачките. Дьониз, като помощник-завеждаща, притежаваше една от най-големите стаи, чиито два мансардни прозорци гледаха към улицата. Вече богата, тя си позволяваше някакъв разкош: червен пухен юрган с дантелено покривало, малък килим пред шкафа, две сини стъклени вази върху тоалетната масичка, в които поставяше рози.

Тя се обу и направи няколко стъпки из стаята. Трябваше обаче да се опира на мебелите, защото болката още не бе претръпнала. Но така или иначе ще мине. Все пак Дьониз благоразумно се отказа от поканата за вечеря у чичо Бодю и помоли леля си да вземе Пепе от пансиона на госпожа Гра, където отново го беше дала. Жан, посетил я предишния ден, също щеше да вечеря у чичо си. Дьониз продължаваше да крачи тихичко, казвайки си, че ще си легне рано, за да отпочине кракът й, ала в този момент надзирателката, госпожа Кабен ненадейно почука и с тайнствен вид й подаде писмо.

Когато вратата се затвори, Дьониз, заинтригувана от загадъчната усмивка на тази жена, разпечата плика и смаяна, се отпусна на стола. Писмото бе от Муре. Изразяваше радостта си по повод на оздравяването й и я молеше да слезе при него, за да вечерят заедно, щом тя още не може да излиза от дома. В непринудения и бащински тон на писмото нямаше нищо оскърбително, но някакъв мъдър глас я предпазваше от заблуди: в „Дамско щастие“ твърде добре знаеха истинския смисъл на такива покани и във връзка с тях се носеха цели легенди; у патрона бе вечеряла Клара, вечеряли бяха и други, всички, които той удостояваше с вниманието си. А след вечерята, както говореха продавачите — шегаджии, се полагаше и десерт. И бледите бузи на Дьониз се заляха с руменина.

Писмото се бе плъзнало на коленете й, а девойката продължаваше да седи, устремила очи към ослепителната светлина, проникваща през един от прозорците, — сърцето й тревожно биеше. В същата тази стая, в часове на безсъница, тя бе признала пред себе си, че ако все още трепва, когато той минава край нея, не е от страх и че предишните боязън и тревога не са друго, а плахото неведение на любовта и зараждащата се нежност в душата й на малка дивачка. Тя не разсъждаваше, само чувствуваше, че винаги го бе обичала от оня час, в който за първи път бе трепнала и измърморила нещо в негово присъствие; обичаше го и в онова време, когато я ужасяваше със студенината и тиранията си на безмилостен господар; обичаше го и тогава, когато пламенното й сърце, отстъпвайки несъзнателно пред потребността от любов, живееше с мечти за Ютен. Тя би се отдала може би на друг, но не би обичала никого освен този човек, чийто поглед я изпълваше с горчиво, неописуемо вълнение. И цялото минало отново оживяваше пред нея, разгъваше се в ярката светлина на деня: страданията през първите месеци на службата, тъй сладостната разходка в черните сенки на парк Тюйлери, желанието, което го изгаряше от деня, когато се завърна в „Щастието“. Писмото се плъзна на пода, а Дьониз продължаваше да гледа прозореца, ослепявана от блясъка на слънцето.

На вратата внезапно се почука. Дьониз бързо вдигна писмото и го скри в джоба си. Беше Полин, изтръгнала се под някакъв предлог от своя район, за да си побъбрят.

— Оздравяхте ли, мила? Отдавна не сме се виждали.

Но да се качват в стаите и особено да се затварят в тях по две, бе забранено, ето защо Дьониз отведе приятелката си в края на коридора, където се намираше приемната, устроена по благоволението на шефа за продавачките, за да могат тук до единадесет часа вечерта да разговарят или се занимават с ръкоделие. В тази бяла, украсена с позлата стая, тъй подобна със своята банална голота на обикновена хотелска зала, имаше пиано, кръгла маса в центъра, няколко кресла край стените и дивани в бели калъфки. Впрочем, след няколко вечери, прекарани заедно под впечатление на новостта, продавачките вече не можеха да се срещнат тук без тутакси да нагазят в сквернословия. В малката комуна не достигаше съгласие, а това говореше за отсъствие на възпитание. Така че сега в приемната можеше да се види вечер само помощник-завеждащата на корсетния отдел, мис Поуел, която сухо барабанеше на пианото Шопен, като прогонваше всички останали със завидния си талант.

— Виждате, кракът ми вече е по-добре — каза Дьониз. — Дори се готвех да сляза.

— И таз хубава! — възкликна Полин. — Престаравате се, мила! Аз бих си полежала повечко, стига само да намеря предлог.

Двете седнаха на дивана. Държането на Полин се бе някак изменило от времето, когато приятелката й стана помощник-завеждаща. Към обичайната й сърдечност на добродушна девойка се прибави оттенък на почтителност и удивление при вида на главозамайващата кариера, която тази малка, хилава продавачка бе на път да направи. Но Дьониз я обичаше много и от двестате жени, заети сега в магазина, единствено на нея поверяваше тайните си.

— Какво става с вас? — запита живо Полин, когато забеляза смущението на приятелката си.

— Нищо — прошепна Дьониз с принудена усмивка.

— Не, не, нещо ви тревожи… Значи повече не ми се доверявате, щом не искате да споделите с мен вашите грижи?

Дьониз не бе в състояние да надвие вълнението, от което се надигаше гръдта й. Тя подаде писмото на приятелката си, като прошепна:

— Ето! Току-що го получих!

В техните разговори името Муре още никога не бе произнасяно. Но самото това премълчаване дори бе признание на тайните им тревоги.

Полин знаеше всичко. След като прочете писмото, тя се притисна към Дьониз, обгърна я през кръста и тихичко й каза:

— Драга моя, откровено казано, аз мислех, че това вече е станало… Не се възмущавайте; уверявам ви, че целият магазин положително мисли като мен. Но, боже мой! Та той така бързо ви назначи помощница и после вечно се усуква около вас; това е толкова очевидно!

Тя силно целуна Дьониз по бузата, а после я запита:

— Вие, разбира се, ще отидете, нали?

Дьониз я гледаше, без да отговори. И изведнъж притисна глава към рамото на приятелката си и се разрида. Полин бе изумена.

— Но успокойте се. Тук няма нищо, което би могло да ви развълнува така.

— Не, не, оставете ме — прошепна Дьониз задавено, — ако само знаехте колко ми е тежко! Просто не живея откакто получих писмото. Нека си поплача, това ме облекчава.

Полин бе дълбоко трогната и като не разбираше нищо, затърси в недоумението си утешителни думи. Преди всичко, той повече не се среща с Клара. Говорят, че ходел вън при някаква дама, но това още не е доказано. После започна да обяснява, че не може да се ревнува човек, заемащ такова високо положение. Парите му нямат чет, а отгоре на всичко е господар на магазина.

Дьониз я слушаше и ако до този миг все още не осъзнаваше любовта си, сега у нея изчезнаха и последните съмнения, такава болка извикваха в душата й името на Клара и намекът за госпожа Дефорж. Тя чуваше противния глас на Клара, отново виждаше госпожа Дефорж да я влачи из целия магазин с презрението си на богата жена.

— Та вие значи бихте отишли? — запита тя.

Без да се замисли Полин възкликна.

— Естествено! А нима може да се постъпи иначе?

После, поразмислила, добави:

— Разбира се, не сега, а преди; аз скоро ще се омъжа за Боже и сега това би било грозно.

Действително Боже, прехвърлил се неотдавна от „Бон-Марше“ в „Дамско щастие“, се готвеше към средата на месеца да се ожени за нея. Бурдонкл не обичаше женените, но Боже и Полин все пак получиха разрешение и дори се надяваха да си издействуват двуседмична отпуска.

— Така е, сама виждате — рече Дьониз. — Когато обича, мъжът се жени… Ето Боже се жени за вас.

Полин добродушно се засмя.

— Но, драга моя, нещата при нас са съвсем различни. Боже се жени за мен, защото е Боже. Той е равен на мен, така че това е напълно естествено. А тук става дума за господин Муре! Може ли господин Муре да се ожени за своя продавачка?

— О, не, не! — извика Дьониз, възмутена от абсурдността на такова предположение. — Но затова и не би трябвало да ми пише.

Този довод окончателно смая Полин. Нейното пълно лице с малки добри очички засия от майчинско съчувствие. Тя стана, отвори пианото и тихичко, с един пръст, засвири „Крал Дагобер“, очевидно за да разведри атмосферата. В приемната, с нейните голи стени и празнота, която белите калъфки още повече подчертаваха, долиташе уличният шум и далечният протяжен глас на търговка, предлагаща грах. Дьониз се бе облегнала върху дървения гръб на дивана, разтърсвана от нов пристъп на ридания, които се стараеше да заглуши с носната си кърпичка.

— Пак сълзи! — извика Полин, като се обърна. — Вие наистина не сте разумна… Защо ме доведохте тук? По-добре бихме сторили да си останем във вашата стая.

Тя се отпусна на колене пред Дьониз и отново започна да я увещава. Колко други биха искали да бъдат на нейно място! Впрочем, ако действително не желае, тогава какво по-просто от това: достатъчно е да каже не и повече да не се тревожи. Но нека хубаво да си помисли, преди да рискува положението си чрез един с нищо неоправдан отказ, тъй като засега нямала ангажимент към друг мъж. И нима е толкова страшно това? Увещанията завършиха с шеги, които Полин весело шепнеше на ухото на приятелката си, когато из коридора неочаквано се дочуха стъпки.

Полин изтича към вратата.

— Шт! Госпожа Орели! — едва чуто рече тя, като хвърли поглед към коридора. — Изчезвам… А вие избършете очите си. Те няма защо да знаят.

Когато се видя сама, Дьониз се изправи уплашена, че могат да я заварят в такова състояние и с треперещи ръце затвори пианото, което приятелката й бе оставила отворено. И щом дочу, че госпожа Орели хлопа на вратата й, веднага излезе от приемната.

— Как, вече сте станали? — извика изненадана завеждащата. — Неразумно е, мило мое дете! Дойдох да ви навестя и да ви кажа, че долу ще минем и без вашата помощ.

Дьониз я увери, че се чувствува по-добре, че ще й бъде от полза да се заеме с работа и да се поразсее.

— Няма да се уморя, госпожо. Ще ме настаните на стол и ще се огранича само с описи.

И те тръгнаха надолу. Прекалено внимателна, госпожа Орели настоя Дьониз да се опира на рамото й. Трябва да бе забелязала зачервените й от плач очи, тъй като крадешком я разглеждаше. Нямаше съмнение, че знае твърде много неща.

Победата над отдела бе за Дьониз съвсем неочаквана — най-после бе успяла да го покори. След почти десетмесечна борба, в обстановка на постоянни тревоги и непосилен труд, сред упорита неприязън на колегите си, за няколко седмици тя ги победи и си извоюва тяхната благосклонност и уважение. Внезапната нежност на госпожа Орели твърде много й помогна в тази неблагодарна борба, и тя най-подир бе спечелила сърцата на колежките си; разправяха съвсем тихичко, че завеждащата отказвала на Муре услуги от деликатен характер, а тя така горещо вземала девойката под свое покровителство, че това очевидно се дължало на съвсем особени причини. Но и самата Дьониз бе пуснала в ход цялото свое обаяние, за да обезоръжи враговете си. Задачата се оказваше твърде трудна, тъй като Дьониз трябваше да изтръгне опрощението им за туй, че бе станала помощник-завеждаща. Колежките й крещяха за несправедливост, обвиняваха я, че се била домогнала до назначението си благодарение на десерта при вечерята с шефа, и дори добавяха отвратителни подробности. Но независимо от възмущението им, титлата „помощник-завеждаща“ оказваше своето въздействие, и Дьониз придобиваше авторитет, който учудваше и заедно с това подчиняваше дори най-непримиримите. Скоро се намериха и ласкателни сред новопостъпилите. Мекотата и скромността й довършиха победата. Маргьорит премина на нейна страна. Само Клара продължаваше да проявява неприязън и още се осмеляваше да подхвърля предишното оскърбително прозвище „рошавата“, но то вече не разсмиваше никого. Клара злоупотребяваше с краткотрайния каприз на Муре, като нехаеше за работата си, отдаваше се до насита на леност, бъбреше без мяра и се хвалеше: после, когато тя твърде скоро му омръзна, дори не възропта, неспособна на ревност в тинята на жалкото си съществуване, и доволна, че си е обезпечила печалната изгода да лентяйствува. Само се оплакваше, че Дьониз я лишила от правото й да наследи длъжността на госпожа Фредерик. Тя никога не би и приела това място заради свързаните с него главоболия, но я оскърбяваше отсъствието на внимание; смяташе, че има на тая длъжност такива права, каквито и Дьониз, и далече по-отдавнашни.

— Я виж ти! Ето, че изваждат родилката! — прошепна тя, забелязала, че госпожа Орели води Дьониз под ръка.

Но Маргьорит вдигна в недоумение рамене и каза:

— Ако си въобразявате, че това е смешно!

Удари девет часа. Навън огненосиньото небе нагряваше улиците, файтони препускаха към гарите, празнично облечени парижани на дълги редици се отправяха към горите в предградията. В магазина, заливан през големите разтворени прозорци със слънце, служителите пристъпваха към инвентаризация. Дръжките на вратите бяха снети и минувачите се спираха, заглеждаха се през стъклата и се учудваха, че магазинът е затворен, когато вътре долавяха необичайно оживление. От единия край на галериите до другия, от най-горния до приземния етаж, непрестанно сновяха продавачи, понесли над главите си бали и пакети; всичко това се съпровождаше с буря от възгласи и високо произнасяни цифри, които отекваха във всички краища на магазина, сливайки се в оглушителен шум. Всеки от тридесет и деветте отдела извършваше своята работа самостоятелно, без да обръща внимание на съседните. Впрочем, до рафтовете още почти не се докосваха и на пода лежаха само няколко топа плат. Необходимо бе да се загрее машината, за да приключат с инвентаризацията до края на деня.

— Защо сте слезли? — ласкаво се обърна Маргьорит към Дьониз. — Рискувате да си навредите, а ние разполагаме с достатъчно хора.

— Това й казах и аз — намеси се госпожа Орели. — Но госпожицата все пак пожела да ни помогне.

Девойките услужливо обкръжиха Дьониз. Работата бе преустановена. Слушаха, прекъсвайки с възклицания и похвали, разказа и за това как си била навехнала крака. Накрая госпожа Орели и помогна да седне пред една от масите и бе решено, че ще се ограничи само с отбелязване на стоките. В този неделен ден, когато се предприемаше опис на стоката, за работа привличаха всички, които боравеха с перото: инспектори, касиери, канцеларисти, включително и прислужници; отделите се стараеха да си обезпечат еднодневни помощници, за да приключат час по-скоро с инвентаризацията. И ето как Дьониз се озова редом с касиера Лом и прислужника Жозеф, които седяха приведени над големи листи.

— Пет сукнени манта с кожена гарнитура, трети размер, по двеста и четиридесет франка! — викаше Маргьорит. — Четири подобни, първи размер, по двеста и двадесет.

Работата закипя. Зад гърба на Маргьорит три продавачки вадеха различни стоки от шкафовете, сортираха ги и ги предаваха пакетирани на Маргьорит; произнасяйки високо наименованието на предметите, Маргьорит ги нахвърляше на масите, където малко по малко се трупаха цели камари. Лом ги записваше, а Жозеф попълваше още един лист, за контрол. В това време госпожа Орели с помощта на три други продавачки преброяваше копринените рокли, а Дьониз ги записваше. На Клара бе възложено да следи за купчините стоки, да ги подрежда и размества по такъв начин, че да заемат на масите възможно най-малко място. Но тя се справяше зле с тази задача и много купчини вече се разсипаха.

— Кажете — запита тя младата продавачка, постъпила през зимата, — увеличиха ли заплатата ви? Чухте ли, на помощницата определили две хиляди франка, а с процентите ще стигне и до седем хиляди.

Младата продавачка, продължавайки да предава жакети, отвърна, че щяла да напусне тази лудница, ако не й дадат осемстотин. Добавките обикновено се определяха на другия ден след инвентаризацията; в това време се доуточняваше цифрата на годишния оборот и завеждащите отдели получаваха проценти върху разликата между тази цифра и миналогодишната. Ето защо, въпреки шума и суматохата, оживеният брътвеж продължаваше. Между два назовавани артикула се говореше само за пари. Разнесе се слух, че госпожа Орели щяла да получи повече от двадесет и пет хиляди франка и това предизвика остро раздразнение сред девойките. Маргьорит, най-добрата продавачка след Дьониз, очакваше четири хиляди и петстотин — хиляда и петстотин заплата и около три хиляди проценти; докато спечеленото от Клара като обща сума възлизаше на по-малко от две хиляди и петстотин.

— Не искам и да зная за процентите им — продължи тя, като се обърна към младата продавачка. — Умре ли баща ми, веднага напускам… Но се възмущавам, че тази никаквица ще получи седем хиляди франка. А вие?

Госпожа Орели величествено се обърна към тях и рязко прекъсна разговора:

— Но замълчете, госпожици! Честна дума, нищо не се чува!

И отново започна да вика:

— Седем сицилиански пелерини, първи размер, по сю и тридесет!… Три шуби сюра, втори размер, по сто и петдесет… Записахте ли ги, госпожице Бодю?

— Да, госпожо.

Клара така или иначе трябваше да се заеме с дрехите, струпани върху масите. Тя ги побутна оттук-оттам, за да спечели място, но скоро отново ги изостави, заприказвала се този път с ръкавичаря Миньо, който неусетно се бе измъкнал от своя отдел. Той шепнешком поиска от нея двадесет франка, макар вече да й дължеше тридесет, заем направен на другия ден след конните надбягвания; там бе проиграл цялата си седмична печалба; а сега предварително бе изял премиалните, получени предишния ден и за неделната вечер не му оставаше ни го грош. Клара имаше в себе си само десет франка, които с видима охота му зае. И те се разприказваха, припомниха си обяда за шестима в един от ресторантите на Буживал. Тогава жените платили своя дял от разходите; така било много по-добре, поне никой не се стеснявал. После Миньо, комуто все още липсваше нужната сума, се наведе към Лом. Касиерът за минутка се отвлече от работата си; явно молбата на Миньо го ядоса, ала не посмя да му откаже и започна да рови в портфейла си, търсейки десетфранкова монета; но в това време госпожа Орели, учудена, че не чува гласа на Маргьорит, която трябваше да изчака Лом, забеляза Миньо и отгатна всичко. Тя рязко отправи ръкавичаря в неговия отдел: само това липсвало сега — да идват тук и да разсейват госпожиците! Всъщност тя се боеше от този младеж, близък приятел на сина й Албер и съучастник в подозрителните му лудории. И трепереше при мисълта, че всичко това може да завърши зле. Когато Миньо получи десетте франка и се отдалечи, тя не пропусна да каже на мъжа си:

— Как позволяваш да те подвеждат така!

— Но, драга моя, наистина не можех да откажа на това момче…

Тя вдигна могъщите си рамене и това бе достатъчно, за да му затвори устата. После, забелязала, че продавачките крадешком се забавляват с тази семейна сцена, сурово каза:

— Госпожице Вадон, сега не е време да спим.

— Двадесет палта, двоен кашмир, четвърти размер, по осемнадесет и петдесет! — продължи Маргьорит с напевния си глас.

Лом наведе глава и отново започна да пише. Неговата заплата постепенно се бе увеличила до девет хиляди франка, но той при все това се чувствуваше принизен пред жена си, която винаги внасяше в домакинството тройно повече.

Известно време работата вървя с пълен ход. Цифри летяха във въздуха, наръчи дрехи валяха безспир върху масите. Но Клара си измисли друго развлечение: сега дразнеше прислужника Жозеф, като намекваше за увлечението му по госпожицата от отдела за мостри. Тази вече двадесет и осем годишна бледа и хилава госпожица бе протеже на госпожа Дефорж, по чието настояване я бяха приели в магазина. Госпожа Дефорж бе разказала на Муре трогателната й история: сираче, последна издънка на старинния аристократичен род Дьо Фонтне от провинцията Поату, озовала се на парижките улици с баща-пияница, ала останала честна, въпреки всички лишения; за нещастие, била недостатъчно образована, за да стане учителка или да преподава уроци по пиано. Муре обикновено се вбесяваше, когато му натрапваха обеднели светски госпожици; няма, казваше той, по-бездарни, по-непоносими и по-фалшиви същества от тях; пък и не може изведнъж да станеш продавач; нужно е продължителен стаж, това е сложен и тънък занаят. Въпреки всичко прие протежето на госпожа Дефорж, ала я постави в отдела за мостри, както бе настанил, в угода на приятели, две графини и една баронеса в отдела за реклами, където лепяха бандероли и пликове. Госпожица Дьо Фонтне печелеше три франка на ден, което едва-едва й обезпечаваше жалко съществуване в малка стаичка на улица Аржантьой. Нейната бедност и печалният й образ бяха трогнали Жозеф, под чиято мълчалива суровост на стар войник се таеше нежно сърце. Той не признаваше чувствата си, но се червеше, когато продавачките от конфекцията се шегуваха с него; отделът за мостри се помещаваше в съседната стая и девойките бяха забелязали, че той постоянно се върти пред вратата.

— Жозеф се разсейва — пошепна Клара. — Нещо все го тегли към бельото.

Госпожица Дьо Фонтне временно работеше в отдела за сватбено бельо, където помагаше при описа на стоката, и тъй като Жозеф действително не преставаше да наднича, продавачките започнаха да се подсмиват… Смутен, Жозеф се вглъби в списъците си, а Маргьорит, за да сподави задушаващия я смях, още по-гръмко извика:

— Четиринадесет жакета, английски плат, втори размер, по петнадесет франка.

Този вик съвсем заглуши гласа на госпожа Орели, брояща друг модел жакети, и тя с величава бавност оскърбено произнесе:

— По-тихо, госпожице. Не сме в халите… А и всички вие постъпвате твърде неразумно, като се разсейвате със странични неща, когато всяка минута е скъпа.

Междувременно Клара престана да следи растящите купчини и бедата естествено не закъсня: мантата се подхлъзнаха от масата и повлякоха след себе си всички останали дрехи, които, падайки едни върху други, покриха целия килим.

— Ето, виждате ли? Нали ви казвах! — крещеше завеждащата не на себе си от гняв. — Бъдете по-внимателна, госпожице Прюнер. Това, най-сетне е непоносимо!

По отдела пробегна тръпка: Муре и Бурдонкл, предприели поредната си обиколка, неочаквано се появиха. Гласовете зазвучаха по-гръмко, перата заскърцаха по-пронизително, а Клара побърза да прибере лежащите на пода дрехи. Шефът не наруши заниманията им. Постоя няколко минути, мълчалив, усмихнат; както винаги в дни на инвентаризация, изразът на лицето му бе весел и победоносен, само устните леко потръпваха. Забелязал Дьониз, той едва се въздържа да не изрази в поривист жест учудването си. Значи бе слязла долу? Муре размени бърз поглед с госпожа Орели и след кратко колебание влезе в отдела за сватбено бельо.

Дьониз долови някакво раздвижване в залата и вдигна глава, но съгледала Муре, отново се наведе над списъците. И докато машинално записваше стоките под равномерното подвикване на продавачките, вълнението й постепенно утихна. Тя винаги се поддаваше на поривите на чувствителността си; сълзи я задушаваха, любовта към Муре удвояваше мъченията й, но после отново ставаше благоразумна, отново придобиваше спокойната си смелост, непоколебимата й кротка сила на волята. Сега очите й отново бяха ясни, макар да бе побледняла, и вече несмутимо се вглъбяваше в работата, решила да сподави гласа на сърцето си и да постъпва както намери за нужно.

Удари шест часът. Шумът от инвентаризацията растеше, в отделите цареше суматоха. И под непрестанните викове, долитащи от всички страни, потресаващата новина с изненадваща бързина облетя магазина: всички продавачи вече знаеха за писмото с поканата за вечеря, което Дьониз бе получила сутринта. Явно, Полин се бе разприказвала. Слизайки долу, още неуспокоена след разговора с Дьониз, тя бе срещнала Делош в отдела за дантели и, без да обръща внимание на това, че младият човек разговаря с Лиенар, сподели с него вълнението си.

— Свърши се, мили мой… Тя току-що получи писмото. Кани я на вечеря.

Делош побледня. Разбрал бе всичко, тъй като често разпитваше за това Полин; те постоянно говореха за общата си приятелка, за страстта, обхванала ненадейно Муре и за прословутата покана, която неминуемо щеше да доведе до развръзка на историята. Впрочем, Полин укоряваше Делош за тайната му любов към Дьониз, от която все едно нищо нямало да излезе и само присвиваше рамене, когато той одобряваше съпротивлението й срещу шефа.

— Кракът й е по-добре, тя ще слезе — продължи Полин. — Но, моля, не приемайте такъв опечален вид. Та какъв по-добър шанс за нея от това, което се е случило!

И тя побърза да се върне в отдела си.

— О, прекрасно! — измърмори Лиенар, чул всичко. — Значи става дума за девойката с навехналия крак… Ясно, ненапразно я защищавахте така вчера в кафенето!

Той също си отиде, но когато се прибра във вълнения отдел разказа историята с писмото на четирима-петима продавачи. И оттук, за по-малко от десет минути, новината обиколи целия магазин.

Последната фраза на Лиенар се отнасяше до сцената, разиграла се предишния ден в кафенето „Сен-Рош“. Делош и Лиенар сега бяха станали неразделни. Делош бе взел стаята на Ютен в хотел „Смирна“, тъй като последният, назначен за помощник-завеждащ си бе наел малко тристайно жилище; двамата продавачи заедно пристигаха сутрин в „Дамско щастие“, а и вечер се изчакваха един друг, за да се отправят едновременно към хотела. Стаите им бяха разположени една до друга и гледаха с прозорците си към задния двор — тесен кладенец, който тровеше със зловонията си целия дом. Другарите живееха в съгласие, независимо от различията в характерите им: единият безгрижно ядеше парите, които измъкваше от баща си, а другият без грош в джоба, вечно се измъчваше от мисли за икономии. Но у тях имаше и нещо общо: и двамата като продавачи бяха еднакво несръчни и ето защо оставаха в магазина без всякакви добавки. Извънслужебното си време прекарваха предимно в кафенето „Сен-Рош“. Това кафене, празно през деня, към осем и половина часа се изпълваше с неудържим поток от търговски служители, поток, който се изливаше през високата врата на „Дамско щастие“ откъм площад Гайон. От тази минута сред гъстия дим на лулите в кафенето звучаха оглушителните удари на домино, чуваха се смехове и пронизителни викове. Бирата и кафето течаха като река. Седнал в левия ъгъл, Лиенар си поръчваше скъпи блюда, докато Делош се ограничаваше с чаша бира, която смучеше в продължение на четири часа. Тук именно той бе чул Фавие да разказва на съседната маса мерзости за Дьониз, за това как „пипнала“ шефа, като приповдигала полата си, когато се изкачвала пред него по стълбата. Беше се въздържал да го шамароса. А другият не млъкваше и дори твърдеше, че малката всяка нощ слизала при любовника си. Накрая Делош, не на себе си от гняв, го бе нарекъл лъжец.

— Какъв мръсник!… Той лъже, чувате ли, лъже!

И цял треперещ от вълнение, Делош с пресеклив глас се впусна в признания:

— Познавам я, зная всичко. Тя обичаше един-единствен човек… да… господин Ютен… Но така, че сам той не забеляза това, дори не може да се похвали, че я е докоснал.

Разказът за тази кавга, надута, преиначена, вече забавляваше целия магазин, когато се разнесе и вестта за писмото на Муре. Лиенар отначало повери новината на един от продавачите в отдела за коприни. У копринарите инвентаризацията вървеше много гладко. Фавие и двама други, покачили се на ниски стълбички, изпразваха рафтовете, като предаваха нагънатите платове на Ютен, а той прав на масата, изричаше високо цифрите, погледнал преди това етикетите; после хвърляше платовете на пода, където те лека-полека се трупаха, надигайки се като морски прилив в есен. Други служители записваха; Албер Лом им помагаше; изпитото му лице свидетелствуваше за безсънна нощ, прекарана в някоя кръчма на предградието Шапел. Потоци светлина заливаха залата през стъкления покрив, откъдето се виждаше огненосиньо небе.

— Пуснете щорите! — извика Бутмон, наблюдаващ внимателно работата. — Пече непоносимо!

Повдигнал се на пръсти, за да стигне парче плат, Фавие глухо възропта:

— Как е възможно да се затварят хора при такова чудесно време! Наистина няма опасност да заплиска дъжд в ден на инвентаризация, бъдете спокойни! Да те държат тук под ключ, като каторжник, когато цял Париж се разхожда!

И предаде топ коприна на Ютен. Върху етикета обикновено се отбелязваше метража, останал след всяка продажба; това опростяваше до голяма степен работата. Помощникът извика:

— Коприна фантези, на малки квадратчета, двадесет и един метър, по шест франка и петдесет!

И коприната полетя към купа на пода. После Ютен продължи някакъв започнат разговор, като каза на Фавие:

— Та той се закани да ви бие, така ли?

— Ами да… Аз спокойно си пиех бирата. И бе излишно да ме опровергава — малката току-що е получила от патрона писмо с покана за вечеря. Целият магазин говори за това.

— Как? Нима още не са стегнали дотам?

Фавие му подаде ново парче коприна.

— Нали? Човек би заложил главата си, че това е стара връзка.

— Същата стока, двадесет и пет метра! — извика Ютен.

Раздаде се глух шум от падането на плата; Ютен тихо добави:

— Казвам ви, живот си е живяла тя у този побъркан старец Бура.

Сега целият отдел се кикотеше, без при това да се нарушава ритмичният ход на работата. Името на девойката се носеше от уста на уста, гърбовете се издуваха, носовете се насочваха към жертвата. Сам Бутмон, когото пикантните истории действително забавляваха, не можа да се въздържи да не изтърси поредната шега, чийто гнусен смисъл му доставяше огромно удоволствие. Оживен, Албер се закле, че бил видял помощницата от конфекцията с двама военни в Гро-Каю. Точно в това време се зададе Миньо с току-що взетите назаем двадесет франка; завъртя се край Албер и незабелязано му пъхна в ръката десет франка, като определи среща за вечерта; предвижданият гуляй, отложен поради липса на пари, сега ставаше възможен, въпреки нищожността на сумата. Научил за писмото на шефа, красавецът Миньо изказа такова гнусно предположение, че Бутмон сметна за нужно да се намеси:

— Достатъчно, господа… Това не ни засяга… Продължавайте, господин Ютен.

— Коприна фантези, на малки квадратчета, тридесет и два метра, по шест франка и петдесет! — извика Ютен.

Перата отново заскърцаха, пакетите падаха равномерно, купчината платове непрекъснато растеше, сякаш водите на огромна река заливаха пода. И назоваването на коприни и цени не секваше. Фавие полугласно забеляза, че наличният копринен запас се очертава богат — дирекцията ще бъде доволна, няма как! А това дебело говедо Бутмон бил може би най-добрият закупчик в Париж, но като продавач пара не струвал. Ютен се усмихна и дори дружелюбно смигна на Фавие в отговор на тези думи, тъй като някога настанил сам Бутмон в „Дамско щастие“, за да изгони Робино, сега на свой ред плетеше интриги срещу него, възнамерявайки да заеме мястото му. Това бе все същата война като някога; коварни намеци, подшушвани на шефовете, престараване, за да се самоизтъкне, цяла една кампания, водена тихомълком под маската на външна любезност. Но Фавие, към когото сега Ютен проявявате още по-голяма благосклонност, сухият, студен и злъчен Фавие, го гледаше изпод вежди, сякаш премисляте как на свой ред да изгълта този нисък, набит човек, когато той изяде Бутмон. Надяваше се да получи мястото на помощника, ако Ютен се домогне до това на завеждащия. А после ще види. Обхванати от треската, която от край до край разтърсвате целия магазин, и двамата говореха за вероятните добавки, като не преставаха да назовават високо остатъците, от коприната фантези. Предвиждаше се, че Бутмон тази година ще стигне до тридесет хиляди франка, Ютен ще надхвърли десет, а Фавие изчисляваше заплатата и процентите си на пет хиляди и петстотин. С всеки сезон работата на отдела се разширяваше, на продавачите повишаваха служебния ранг и удвояваха заплатите им, както на офицерите във време на война.

— Нямат ли свършване тези леки коприни? — извика с леко раздразнение в гласа Бутмон. — Що за дяволска пролет, ден през ден дъждове! Затова и само черните коприни вървяха.

Пълното му благодушно лице помръкна. Той гледаше как купчината се разраства на пода, докато Ютен продължаваше все по-гръмко да вика, и в звучния му глас се долавяше тържество:

— Коприна фантези, на малки квадратчета, двадесет и осем метра, по шест франка и петдесет.

Оставаше още цял рафт. Фавие, чиито ръце се бяха откъснали от умора, бавно го изпразваше. Когато подаваше на Ютен последното парче, тихо запита:

— Кажете, все забравям да ви попитам… Знаете ли, че помощницата от конфекцията била влюбена във вас?

Младият човек изглеждаше много учуден.

— Тоест, как така?

— Много просто. Глупакът Делош сподели това с нас. Сега си спомням как ви заглеждаше някога.

Откакто стана помощник завеждащ, Ютен бе изоставил певачките, давайки си вид, че се интересува само от учителки. Много поласкан дълбоко в себе си, той не по-малко презрително отвърна:

— Предпочитам по-пълничките, драги мой, а и не тръгвам с кого да е, като нашия патрон.

Тук се прекъсна и извика:

— Бял пудсоа, тридесет и пет метра, по осем франка и седемдесет и пет!

— Най-после! — с облекчение въздъхна Бутмон.

В същата минута звънна камбаната за втората маса, към която бе зачислен и Фавие. Той слезе от табуретката и друг продавач незабавно зае мястото му; на пода се издигаха такива камари коприна, че продавачът с мъка успя да се провре сред тях. Сега подобни планини задръстваха пода във всички отдели: кутии, рафтове и шкафове малко по малко се изпразваха, стоката се валяше под нозете и между масите, и нейните грамади непрекъснато растяха. Чуваше се, как в отдела за бельо тежко падат топове хасе, а от галантерията достигаше лекият удар на картонени кутии; далечен грохот от разместване на едри предмети долиташе от мебелния отдел. Всички гласове, и пронизителни, и плътни, се сливаха в един хор, цифрите свистяха във въздуха, тътнещ шум се разнасяше в огромния простор на сградата, сякаш бе шум от лесове, когато януарският вятър свири в клоните.

Фавие най-после се добра до стълбището и започна да се изкачва към трапезариите. Сега, след направените разширения в магазина, трапезариите се помещаваха на четвъртия етаж, в новите пристройки. Фавие така бързаше, че догони Делош и Лиенар, изкачили се преди него; но после се върна към Миньо, който вървеше след него.

— Дявол го взел! — извика Фавие в коридора на кухнята, спрял се пред черната дъска, където бе написано менюто. — Вижда се, че сме в инвентаризация. Истинско пиршество! Пиле или агнешко печено и артишо с масло. Агнешкото нека остане за тях!

Миньо се пошегува:

— Сигурно мор е налегнал птиците!

Междувременно Делош и Лиенар взеха своите порции и си отидоха. Тогава Фавие, навел се към прозорчето, високо извика:

— Пиле!

Но трябваше да почака, тъй като един от готвачите, режейки месото, си бе наранил пръста, и това предизвика известно смущение. Фавие стоеше пред отвореното прозорче и разглеждаше кухнята — гигантско помещение с готварска печка в центъра, над която по две релси, прикрепени към тавана, се придвижваха с помощта на скрипци и вериги такива колосални котли, че и четирима мъже едва биха ги повдигнали. Готвачи, целите в бяло на фона на разгорещения до червено чугун, седяха на железни стълбички и, въоръжени с дълги дръжки, наглеждаха вечерния бульон. По-нататък, край стената се простираха скари, на които биха изгорели мъченици, тенджери, където би се сварил цял овен, монументална грейка за съдове, мраморен резервоар, в който от крана течеше непрекъсната струя вода. Вляво се виждаше умивалник с каменни корита, широки като басейни; от другата страна, вдясно, се намираше килер, зад чиято врата се мяркаха червени късове месо, провесени на стоманени куки. Машина за белене на картофи тракаше като мелница. Две момчета бутаха в помещението две неголеми колички с очистени салати, които трябваше да поставят на прохладно място, под чешмата.

— Пиле! — повтори Фавие нетърпеливо и, като се обърна, добави по-тихо: — Някой там се е порязал… Но това е отвратително, кръвта капе направо в яденето!

Миньо поиска да се увери. Зад него се струпа голяма опашка, дочуха се смехове, започна блъсканица. Напъхали глави в прозорчето, двамата млади хора разменяха сега мнения по повод на тази комунална кухня, където всеки уред, до ръжените и шишовете, бе с гигантски размери. Трябваше да се сервират две хиляди закуски и две хиляди обяда, а броят на служителите с всяка седмица растеше. Това бе истинска бездна: в един ден тя поглъщаше шестнадесет чувала картофи, шестдесет килограма масло, шестстотин килограма месо; за всяка трапеза се отваряха три бъчви; на бюфетния тезгях се разливаха близо седемстотин литра вино.

— Най-после! — измърмори Фавие, когато дежурният готвач се показа с тенджерата; той измъкна от нея пилешко бутче и му го подаде.

— Пиле — каза Миньо зад Фавие. И те с блюда в ръце влязоха в трапезарията, предварително получили на бюфета своята порция вино; а зад тях неспирно на равни интервали се произнасяше думата „пиле“ и се чуваше, как вилицата на готвача се вбожда в парчетата, почуквайки бързо и равномерно по дъното на съда.

Сега трапезарията за служителите представляваше огромна зала, където свободно се поместваха петстотин прибора за всяка от трите смени. Тези прибори нареждаха на дълги маси от акажу, поставени успоредно по ширината на помещението. Подобни маси в двата края на залата бяха предназначени за инспектори и завеждащи отдели; освен това, в центъра имаше тезгях за допълнителни порции. Големи прозорци вляво и вдясно ярко осветяваха тази галерия, чийто таван, въпреки нейните четири метра височина, изглеждаше нисък и прихлупен поради непропорционалността на останалите размери. Етажерките за салфетки край стените бяха единствената украса на тази стая, боядисана със светложълта блажна боя. В непосредствено съседство с нея се намираше трапезарията за прислужници и кочияши; тук се сервираше не редовно, а съобразно изискванията на службата.

— Как, Миньо, и на вас ли се падна бутче? — каза Фавие, когато седна зад една от масите срещу другаря си.

Около тях се настаниха други продавачи. Нямаше покривки и паниците звънтяха върху акажуто; и всички възклицаваха, тъй като в този ъгъл броят на бутчетата наистина се оказа удивителен.

— Това е нова порода птици, само с крачета! — духовито забеляза Миньо.

Получилите гръбче изразиха неудоволствие. Впрочем, храната значително се беше подобрила след като дирекцията взе съответни мерки: Муре вече не преотстъпваше трапезарията на посредник срещу определена сума; пое и кухнята под свое ръководство, като създаде служба, организирана по подобие на отделите, със завеждащ, помощници и инспектор; и ако разходите се увеличиха, то и трудът на сития персонал даваше сега по-добри резултати — това бе сметка на практично човеколюбие, която дълго смущаваше Бурдонкл.

— Моето е все пак крехко — продължи Миньо. — Подай ми хляба.

Големият хляб обиколи цялата маса. Миньо последен си отряза филия и отново втъкна ножа в кората на хляба. Един след друг притичваха закъснели: свиреп апетит, пришпорван от сутрешната работа, високо заявяваше правата си на всяка маса, от единия до другия край на трапезарията. Чуваше се усилено тракане на вилици и ножове, бълбукане на изпразвани бутилки, звън от чаши, поставени със замах на масата, шум от мляскане на петстотин здрави, енергично дъвчещи челюсти. Делош седеше между Боже и Лиенар, почти срещу Фавие. Двамата си размениха злобни погледи. Съседите, знаещи за вчерашната им свада, шушукаха. После се посмяха на злия жребий на вечно гладния Делош, комуто по някаква проклета случайност винаги се падаше най-лошото парче. Този път току-що бе донесъл пилешка шия с крайче от гърба. Той мълчаливо, без да обръща внимание на шегите, поглъщаше залъци хляб и оголваше шийката с тънкото умение на истински почитател на месото.

— Защо не си поискате нещо друго? — обърна се към него Боже.

В отговор Делош само вдигна рамене. Струвало ли си? От това никога нищо добро не излизало. Когато не се примирявал, работите вземали още по-лош край.

— Знаете ли, макараджиите сега си имат свой собствен клуб — неочаквано заговори Миньо. — Да, Клуб „Макара“… Събранията стават у някакъв кръчмар на улица Сент Оноре: всяка събота им преотстъпва една от залите.

Миньо имаше предвид галантеристите. Цялата трапезария се развесели. Приглушили глас, всеки изричаше между два залъка някоя и друга думичка или прибавяше подробност; само страстните читатели на фейлетони пазеха мълчание, не слушайки нищо, забили нос в страниците на своя вестник. Всички бяха на мнение, че търговските служители с всяка година станат все по-образовани. Сега близо половината от тях говорят немски или английски. Истинският шик вече не е в това да вдигат скандали у Бюлие или да се шляят по кафешантани и освиркват грозни певици. Не, сега се събират по двадесетина човека и основават кръжоци.

— А имат ли си пиано, като платнарите? — запита Лиенар.

— Има ли „Клуб-Макара“ пиано? Разбира се — възкликна Миньо. — Там свирят, пеят!… Дори един младок, на име Баву, чете стихове.

Стана още по-весело; някои иронизираха младичкия Баву. Но зад всички тези насмешки се таеше дълбоко уважение. После разговорът премина към новата комедия във „Водевил“, където някакъв галантерист бе представен като отрицателен тип; мнозина се възмущаваха от това, а други повече се вълнуваха от въпроса кога ще ги освободят след работа, тъй като възнамеряваха да ходят на гости. Във всички ъгли на огромната зала, сред усилващия се хлопот на съдове, се водеха подобни разговори.

За да пропъдят миризмата на храна и топлите изпарения от петстотин употребени прибора, наложи се да отворят прозорците; спуснатите щори пламтяха от знойното августовско слънце. Горещо дихание нахлуваше от улицата, жълти отражения позлатяваха тавана, обливайки с червеникава светлина изпотените лица на обядващите.

— Как е възможно в неделя при такова време да се затварят хора? — повтори Фавие.

Тази забележка отново върна продавачите към инвентаризацията. Годината се оказала великолепна. И пак преминаха към разговори за заплати и добавки, щекотливият въпрос, чието обсъждане разтърсваше всички. Така бе винаги, когато на обяд предлагаха пиле; възбудата прехвърляше всички граници, шумът ставаше непоносим. Прислужниците подадоха артишото с масло, и тук всички гласове се сляха в нестихваща глъч. На дежурния инспектор бе наредено да бъде в този ден по-снизходителен.

— Между впрочем — извика Фавие, — знаете ли последната новина?

Но гласът му потъна в общата врява. Миньо запита:

— Кой не обича артишо? Заменям десерта си за артишо.

Никой не отговори. Всички обичаха артишо. Такъв обяд минаваше за добър, още повече, че сервираха праскови за десерт.

— Поканил я на вечеря, драги — каза Фавие на съседа си отдясно, приключвайки разговора. — Как? Нима не знаете?

Всички знаеха за това още от сутринта, и вече им бе дотегнало да клюкарствуват на тази тема. Но тук отново се изсипаха хули, все същите, каквито и по-рано. Делош, цял треперещ, впи поглед във Фавие, който настойчиво повтаряше:

— Ако още не сте я имал, ще я имате… И не ще бъдете първият, о, не, не ще бъдете първият…

Той също гледаше Делош и предизвикателно добави:

— Който обича кости, може да й се наслади срещу сто су.

Ала сега внезапно отпусна глава: поддал се на неудържим порив, Делош плисна в лицето му чаша вино, и запъвайки се извика:

— Ето ти, подъл лъжецо! Още вчера трябваше да те залея!

Избухна скандал. Няколко капки вино опръскаха съседите на Фавие, а на него се понамокриха само косите: виното, лиснато от коравата ръка на Делош, се бе разляло някъде зад масата. Но присъствуващите негодуваха: сигурно спял с малката, щом така се застъпва за нея? Какво животно! Заслужава хубаво да го сгреят, та да научи как да се държи. Но гласовете внезапно стихнаха: задаваше се инспекторът, а да се вплита дирекцията в тази кавга бе съвсем ненужно; само Фавие каза:

— Ако беше ме улучил, такъв мариз щях да му тегля!

В края на краищата всичко свърши с шеги. Когато Делош, още треперещ от гняв, поиска да пие, за да сподави смущението си и ръката му машинално посегна към празната чаша, залата гръмна от смехове. Той несръчно постави чашата обратно и започна да досмуква листата на вече изсмуканото артишо.

— Подайте на Делош гарафата — каза спокойно Миньо, — момчето е жадно.

Кикотенето се усили. Обядващите вземаха чиста паница от купчините, разположени върху масата на известно разстояние една от друга; прислужниците разнасяха десерта — праскови в кошници. И всички се запревиваха от смях, когато Миньо добави:

— Всеки си има свой вкус. Делош обича праскови с вино.

Младият човек седеше неподвижно. Отпуснал глава като глух, той сякаш не чуваше насмешките; бедният, сега съзнаваше грешката си и горчиво се разкайваше. Те бяха прави: в качеството си на какъв я защищаваше? Сега щяха да си въобразят всякакви гадости; готов бе да се набие, загдето в желанието си да я оневини, тъй жестоко я бе компрометирал. И този път, както обикновено, не му провървя! По-добре би било да умре веднага, щом не може дори да се отдаде на влечението на сърцето си, без да извърши глупости. Сълзи напираха в очите му: не беше ли негова грешка и това, че целият магазин говореше сега за писмото на шефа? Чуваше ги, как се кикотят, подхвърляйки солени шеги по повод на тази покана, за която знаеше единствен Лиенар; и се упрекваше загдето бе позволил на Полин да се разбъбри в присъствието на Лиенар, смятайки себе си отговорен за извършеното предателство.

— Защо сте се разбъбрил? — прошепна Делош накрая огорчено. — Това е много грозно.

— Аз ли? — сепна се Лиенар. — Да, казах го, но само на един-двама под строг секрет… Знае ли човек как се разнасят тия неща!

Когато Делош се осмели все пак да изпие чаша вода, цялата трапезария отново гръмна от смехове. Обядът приближаваше към своя край и продавачите, изтегнали се на столовете в очакване на камбанния звън, разговаряха отдалеко един с друг с непринудеността на обилно наяли се хора. В големия централен бюфет почти не бяха искали допълнителни блюда, толкова повече, че този ден фирмата плащаше кафето. Чашите димяха и изпотените лица лъщяха в леката пара, виеща се като синкави облачета от цигари. Щорите на прозорците висяха неподвижно — и най-слаб полъх не ги полюляваше. Един от тях се измъкна нагоре, и в залата проникнаха сноп слънчеви лъчи, заискрил като пожар на тавана. Шумът бе такъв, че стените кънтяха, и камбанният звън отначало достигна само до масите, разположени близо до вратата. Най-после всички станаха и безредната тълпа изпълни коридора.

Делош бе останал назад, за да се избави от несекващите остроти. Дори Боже излезе по-рано от него, а Боже обикновено напускаше залата последен, за да се срещне незабелязано с Полин, когато тя се отправяше към женската трапезария; това бе уговорена маневра, единствен начин да се видят за минутка в работно време. Но този ден, когато ненаситно се целуваха в ъгъла на коридора, видя ги Дьониз, която също се бе запътила към трапезарията, пристъпвайки с болния си крак.

— Ах, драга моя — заекна Полин пламнала — нали не ще кажете на никого?

Сам Боже, широкоплещест великан, трепереше като хлапак и смутено прошепна:

— А то иначе ще ни изхвърлят от магазина… Макар нашият брак да е вече разгласен, тези животни не разбират, че на хората им се иска да се целунат!

Силно развълнувана, Дьониз се престори, че нищо не е забелязала. И Боже изчезна в същата минута, когато се появи Делош, избрал най-дългия път. Поиска да се извини и измънка нещо, което Дьониз отначало не разбра. Но щом започна да упреква Полин, че се била разприказвала пред Лиенар, Дьониз тутакси отгатна смисъла на онова, което от сутринта шепнеха зад гърба й — историята с писмото. По тялото й отново запъплиха тръпки, както тогава, когато го бе получила — имаше чувство, че всички тези мъже я разсъбличат.

— Но аз не знаех — повтаряше Полин. — А и нищо лошо няма в това… Нека си говорят, те всички са побеснели.

— Драга моя — продума най-после Дьониз с обичайната си разсъдливост, — аз съвсем не ви се сърдя… Казали сте истината. Действително получих писмо и мое задължение е да отговоря на това писмо.

Делош си отиде съкрушен: беше си въобразил, че Дьониз приема поканата и ще тръгне вечерта за срещата. Когато двете продавачки закусваха в съседната малка зала, където на жените се предлагаше по-голям комфорт, Полин трябваше да помогне на Дьониз да влезе, тъй като кракът й бързо се уморяваше.

Долу, в напрежението на следобедната работа, инвентаризацията се съпровождаше с все по-нарастваща глъч. Настанал бе решителният час, когато всички напрягаха сили до краен предел, за да приключат до вечерта наченатото дело, слабо придвижвано от сутринта. Гласовете звучаха все по-гръмко, непрестанно се мяркаха ръце, продължаващи да изпразват рафтове и да подхвърлят стока; невъзможно бе да се прекоси магазинът: камари бали и вързопи достигаха височината на щандовете. Разбушуваното море от глави, махащи ръце и забързали нанякъде нозе, се губеше в глъбините на отделите, в смътни, развихрени далечини. Това бе последната искра на ръкопашния бой; машината едва не експлодираше. А на улицата край огледалните стъкла на затворения магазин продължаваха да се мяркат редки минувачи, с лица бледи от потискащата неделна скука. На тротоара на улица Ньов Сент Огюстен се бяха спрели три високи гологлави девойки, на вид миячки на съдове и прилепили нагло лица към стъклата, се опитваха да видят що за чудесии стават в този магазин.

Когато Дьониз се завърна в своя отдел, госпожа Орели веднага нареди на Маргьорит сама да довърши преброяването на последните връзки стока. Оставаше още да се проверят описите и за да се заеме с това, завеждащата се оттегли на спокойствие в мострената зала, повличайки със себе си и Дьониз.

— Елате с мен да сверим списъците. А после вие ще направите общата сметка.

Тя остави вратата отворена, за да наблюдава девойките, но от залата идеше такъв оглушителен шум, че те дори не се чуваха една друга. Това бе просторна, четвъртита стая, мебелирана само със столове и три дълги маси. В единия от ъглите и се виждаха големите механически ножове за рязане на мостри. Топове материя се употребяваха за мостри — годишно се разходваха повече от шестдесет хиляди франка за различни тъкани, насичани на тесни ивици. От сутрин до вечер, шумолейки като коси, ножиците кълцаха коприни, вълнени платове, платно. После се подбираха парчета и се залепваха или вшиваха в тетрадки. Между двата прозореца имаше неголяма печатарска машина за изготвяне на етикети.

— Но, моля ви, по-тихо! — се провикваше от време на време госпожа Орели, недочула Дьониз, която четеше гласно описа на стоките.

Когато свериха първите списъци, завеждащата си отиде, а девойката потъна в сметки. Ала почти веднага се върна с госпожица Дьо Фонтне, от която в отдела за бельо и чеиз повече не се нуждаели. Тя също можела да се заеме с общите сметки, така щели да спечелят време. Но появяването на маркизата, както злобно я наричаше Клара, развълнува целия отдел. Дочуха се смехове, всички започнаха да поднасят Жозеф, от отворената врата долитаха нагли шеги.

— Не се отмествайте, ни най-малко не ме притеснявате — каза Дьониз, обхваната от дълбоко състрадание. — Една мастилница е достатъчна на двете ни.

Госпожица Дьо Фонтне, затъпяла от несгоди, не намери дори думи за благодарност. Сигурно пиеше: оловна бледност покриваше мършавото й лице, и само ръцете й, бели и тънки, още говореха за нейния аристократичен произход. И ето че смеховете секнаха внезапно — чуваше се единствено равномерният тътен на възобновената работа: появил се бе Муре, решил отново да обиколи отделите. Но веднага се спря и затърси с очи Дьониз, учуден, че не я вижда. После със знак повика госпожа Орели, отведе я настрани и тихо заговори с нея. Изглежда я разпитваше за нещо. Тя посочи с очи мострената зала й шепнешком му каза няколко думи. Несъмнено съобщаваше, че девойката е плакала сутринта.

— Чудесно! — заяви високо Муре. — Покажете ми описите.

— Заповядайте тук, господине, — каза завеждащата. — Избягахме от шума в тази зала.

Той я последва. Клара отлично разбра маневрата им и пошепна, че най-добре би било да им потърсят сега и легло. Но Маргьорит започна усилено да й подхвърля дрехи, за да я въвлече в работата и й затвори устата. Та нали Дьониз е добра другарка? Личните й работи не засягат никого. Отделът ставаше съучастник: продавачките се раздвижиха по-пъргаво, Лом и Жозеф си даваха вид, че нищо не чуват и още по-ниско се наведоха над ведомостите. А инспекторът Жув, забелязал отдалеч маневрата на госпожа Орели, започна да се разхожда пред вратата на мострената зала с отмерената стъпка на часови, бдящ за спокойствието на забавляващия се шеф.

— Покажете на господин Муре описите — каза завеждащата, влизайки в залата.

Дьониз ги подаде, после с поглед встрани зачака. Беше трепнала леко, когато Муре влезе, но тутакси се овладя и сега бе спокойна, само леко побледняла. Муре изглеждаше вглъбен в изучаване на описите, не поглеждаше Дьониз. Всички мълчаха. Тук госпожа Орели се приближи към госпожица Дьо Фонтне, която при появата на шефа дори не бе обърнала глава и се престори, че е недоволна от работата й, а после полугласно каза:

— Идете да помогнете при подреждане на стоката. Вие малко умеете да боравите с цифри.

Девойката стана и се върна в отдела, където я посрещнаха с шушукания. Жозеф бе така смутен от насмешливите погледи на продавачките, че започна да пише накриво и нечетливо. Макар и зарадвана от появата на помощница, Клара прояви грубост и жестокост, проникната към тази девойка от ненавист, каквато изпитваше към всички жени, работещи в магазина. Не е ли идиотско да бъдеш маркиза и да завъртиш главата на прост работник? Клара завиждаше на тази любов.

— Много добре, много добре — повтаряше Муре, давайки си вид, че чете описа.

Между това госпожа Орели се чудеше как на свой ред да се измъкне, без да наруши приличието. Тя тъпчеше на място, разглеждайки механичните ножове и беснееше, че мъжът й не измисля нищо, за да я повика; впрочем, той никога не е бил годен за нещо сериозно и можеше да умре от жажда газейки вода. Единствена Маргьорит се досети да се обърне към нея за някакво указание.

— Идвам — отзова се завеждащата.

И обезпечила си предлог в очите на зорко следящите я девойки, най-после с възхитително достойнство, остави срещналите се благодарение на нейните усилия Муре и Дьониз и излезе с величествена стъпка, с такова благородно чело, че продавачките не си позволиха дори да се усмихнат.

Муре бавно положи листа на масата и погледна Дьониз, която продължаваше да седи с перо в ръка. Тя не отвърна очи, но стана още по-бледа.

— Ще дойдете ли довечера? — запита той шепнешком.

— Не, господине — отвърна тя, — не мога. Братята ми са поканени у чичо и аз обещах да вечерям с тях.

— А кракът ви! Нали все още трудно се движите?

— О, някак ще се добера дотам. От тази сутрин се чувствувам много по-добре.

Изслушал спокойния й отказ, Муре на свой ред побледня. Устните му леко потрепериха от вълнение. Ала се овладя и прие обичайния си вид на благоразположен шеф, който просто се интересува от здравето на своята служителка.

— Но ако ви помоля… Вие знаете с какво уважение се отнасям към вас.

Дьониз отвърна все така почтително:

— Дълбоко съм трогната от вашата доброта, господине, и ви благодаря за поканата. Но, повтарям, не мога да я приема, довечера ме очакват моите братя.

Тя упорито отказваше да го разбере. Вратата на залата беше отворена и девойката чувствуваше, как целият магазин я тласка да склони. Полин вече приятелски я бе нарекла безнадеждна глупачка, другите също биха се надсмели, ако тя отхвърли поканата. Госпожа Орели, която тъкмо поради това бе излязла от стаята, Маргьорит, чийто умишлено висок глас долиташе до нея, Лом, неподвижен и сякаш сляп за ставащото около него, всички желаеха падението й, всички я тласкаха в обятията на шефа. И далечната глъч на инвентаризацията и тези несметни бали стока, прехвърляни от ръка в ръка и изчислявани във въздуха, всичко това като че бе горещ вятър, обгарящ със страст Дьониз.

Настъпи мълчание. Понякога шумът заглушаваше думите на Муре, съпровождайки ги с невъобразим тътен на кралски богатства, завоювани в битки.

— Тогава кога ще дойдете? — запита той отново. — Може би утре?

Този прост въпрос смути Дьониз. Загубила за миг спокойствие, тя едва чуто отговори:

— Не зная… Не мога…

Той се усмихна и се опита да я улови за ръката; ала девойката я отдръпна.

— От какво се боите?

Но тя вече бе изправила глава и като го погледна право в лицето отвърна с обичайната си усмихната ласкавост и невъзмутимост:

— От нищо не се боя, господине… Но човек прави само онова, което иска да направи… А аз не искам — ето всичко.

И замълча; в същата минута някакво скърцане привлече вниманието й. Тя се обърна и видя, че вратата бавно се затвори. Беше си позволил да стори това инспектор Жув. Грижата за вратите влизаше в неговите задължения: нито една от тях не трябваше да зее. И все тъй важен, отново застана на пост. Никой, както изглеждаше, не забеляза номера, толкова просто бе извършен той. Единствена Клара пошушна язвителна думичка на ухото на госпожица Дьо Фонтне, мъртвешкото лице на която остана все тъй бледо.

Междувременно Дьониз се бе изправила.

— Чуйте, — каза й Муре с нисък, треперещ глас, — аз ви обичам… Вие отдавна знаете това, не си играйте с мене така жестоко, не си придавайте вид, че не ме разбирате… И от нищо не се страхувайте. Двадесет пъти съм изпитвал желание да ви поканя в кабинета си. Бихме били сами и достатъчно би било да обърна ключа на вратата… Но аз не исках това. Виждате, че разговарям с вас тук, където всеки може да влезе… Аз ви обичам, Дьониз…

Тя стоеше все тъй мълчалива, бяла като платно, и го слушаше, не снемайки очи от лицето му.

— Кажете, защо не желаете?… Та вие сте в нужда! Вашите братя са тежко бреме… Всичко, което поискате от мен, всичко, което пожелаете…

Тя го прекъсна, като възрази просто:

— Благодаря, сега печеля повече, отколкото ми е нужно.

— Но аз ви предлагам свобода, живот, пълен с наслади и разкош… Ще имате собствен дом, ще ви осигуря неголям капитал.

— Не, благодаря, би ми било скучно да не върша нищо… От десетгодишно дете се препитавам сама.

Тук той стори жест на безгранично отчаяние. Тази жена бе първата, която не желаеше да отстъпи. За него бе достатъчно само да посегне, за да вземе предишните: всички чакаха каприза му като покорни робини, а тя казваше „не“, без при това да приведе някакъв разумен довод. Желанието му, отдавна потискано и разпалвано от съпротивлението, стигна до крайност. Може би предлагаше недостатъчно? И той усили натиска, удвои обещанията.

— Не, не, благодаря — отвръщаше тя всеки път, не показвайки ни най-малко колебание.

И тук Муре не можа да сподави този вик, изтръгнат от дълбочината на сърцето му:

— Нима не виждате, че страдам! Да, глупаво е, но аз страдам като дете!

В очите му блеснаха сълзи. Отново настъпи тишина. Иззад вратата се дочуваше неясната гълчава на инвентаризацията. Победоносният тътен замираше, ставайки все по тих и по-далечен, сякаш бе приглушен от това поражение на шефа.

— Искам да бъдете моя! — горещо простена Муре, като я улови за ръцете.

И тя му ги остави; очите й загубиха блясъка си, всички сили я напуснаха. Пламъкът, излизащ от топлите ръце на този човек, я изпълваше, със сладостно, неописуемо вълнение. Боже мой, колко го обичаше, какво щастие би изпитала, ако можеше да го прегърне и се притисне към гърдите му!

— Искам, искам! — повтаряше той обезумял. — Чакам ви тази вечер, иначе ще взема мерки…

Дори стана груб; така стисна ръцете й, че тя леко извика от болка, и това възвърна самообладанието й. С рязко движение Дьониз се изтръгна и, като се изправи, силна със слабостта си, каза:

— Не, оставете ме… Не съм Клара, която, изхвърлят на другия ден. И после, вие обичате някаква особа, да, дамата, която идва тук… Останете с нея. Аз не деля с никого.

Изумен, той я гледаше в нямо смайване пред недопустимото. Какво говореше тя, какво искаше от него? Девойките, които си избираше в магазина, никога не се безпокояха дали ги обичат. Би могъл да се посмее над тази наивност, а вместо това кротката й гордост окончателно покори сърцето му.

— Господине, отворете вратата, неприлично е да бъдем тук двама.

Муре се подчини; потресен и с шум в слепите очи, не знаейки как да скрие мъката си, той извика госпожа Орели и сърдито й напомни, че жакетите залежават. Трябва своевременно да намалят цените и да ги намаляват дотогава, докато не остане нито един жакет! Такъв бе редът в магазина: към края на всяка година всичко се изнасяше и се продаваше със загуба до шестдесет процента, с цел да се избавят от старите модели и тъкани, изгубили свежест. В това време Бурдонкл, комуто се налагаше да поговори с директора, чакаше Муре пред затворената врата, където го беше спрял Жув с няколко тайнствено пошепнати думи. Бурдонкл гореше от нетърпение да влезе, но същевременно не се осмеляваше да наруши уединението на патрона. Възможно ли е? В такъв ден, с такова жалко създание? И когато вратата най-после се отвори, Бурдонкл заговори за коприната фантези — остатъкът от тази коприна бил огромен. Това облекчи Муре, получил възможност да вика на воля. За какво мислел Бутмон навремето? И Муре се отдалечи, заявявайки, че занапред не ще извинява такова отсъствие на предвидливост у закупвача. Каква непростима глупост да трупаш запаси, неотговарящи на търсенето!

— Какво му е? — пошепна госпожа Орели, смутена от неговите упреци.

Продавачките също се спогледаха учудено. В шест часа инвентаризацията бе приключена. Слънцето още блестеше — ясно лятно слънце, чиито златисти лъчи заливаха магазина през широките прозорци. Из задушните улици на града се появиха семейства, завръщащи се от предградията — уморени, натоварени с букети и деца. Един след друг отделите притихваха. В дълбочината на галериите се чуваше само гласът на някой закъснял продавач, изпразващ последния шкаф. А после замлъкнаха и тези гласове и от дневния тътен остана един неспирен трепет, витаещ над чудовищния погром на стоки. Рафтове, шкафове, кашони, кутии — всичко бе изпразнено: ни метър плат, ни един предмет не бяха останали на мястото си. Просторните отдели се показваха сега в своя първоначален вид, предлагайки на погледа пусти лавици, както в дните, предшествуващи откриването на магазина. Тази голота бе зримо доказателство за пълнотата и точността на инвентаризацията. А на пода лежеше стока за шестнадесет милиона франка — разбунено море, заляло всички маси и щандове. Продавачите, затънали в него до рамене, се заеха да поставят стоките на място. Надяваха се към десет часа да приключат напълно.

Госпожа Орели, обядваща в първата смяна, съобщи, когато слизаше от трапезарията, цифрата на годишния оборот — цифра, която можеше да бъде изведена без усилие, ако съберяха оборотите на всички отдели. Общата сума възлизаше на осемдесет милиона — с десет милиона повече от миналогодишния оборот. Намаление показваше само коприната фантези.

— Ако господин Муре е недоволен, в такъв случай не зная какво всъщност иска — добави завеждащата. — Погледнете, как е застанал на главната стълба и какъв сърдит вид има.

Девойките побързаха да видят шефа. Стоеше сам, мрачен и недоволен, над нахвърляните в нозете му милиони.

— Госпожо — приближи се в тази минута към госпожа Орели Дьониз, — ще бъдете ли тъй добра да ми разрешите да си отида? Повече с нищо не бих могла да ви бъда полезна поради крака си, а трябва и да вечерям с братята си у моя чичо…

Изумлението бе всеобщо. И тъй, тя не бе отстъпила! Госпожа Орели се колебаеше; гласът й звучеше рязко и недоволно и като че бе готова да й забрани да излезе, докато в това време Клара недоверчиво вдигаше рамене: престанете, много просто — той сам се е отказал от нея! Полин научи за тази развръзка, когато разговаряше с Делош пред отдела за детско бельо. Неудържимата радост на младия човек я подразни: какво би могло да му донесе това? Или се радва, че приятелката му се е оказала достатъчно глупава, за да пропусне щастието си! Бурдонкл не се решаваше да безпокои Муре в мрачното му усамотение и бродеше сред обкръжаващия го шум потиснат, обзет от безпокойство.

Междувременно Дьониз слезе. Беше стигнала до последното стъпало на малкото стълбище вляво и продължаваше от предпазливост да се държи за перилото, когато неочаквано се натъкна на група кикотещи се продавачи. Не бяха я забелязали. Дочу името си и разбра, че все още говорят за случилото се с нея.

— Хайде де! Превземки! — казваше Фавие. — Това не е току-тъй… Ами да! Аз познавам човека, когото тя насила искаше да вземе.

И той погледна Ютен, който, за да запази достойнството си на помощник, се държеше някак встрани, без да участвува в шегите. Но бе така поласкан от завистливите погледи на колегите си, че благоволи да процеди през зъби:

— Как ми дотягаше!

Поразена в самото си сърце, Дьониз се вкопчи в перилото. Присмехулниците навярно я бяха съгледали и със смях се разбягаха. Ютен бе прав и тя се обвиняваше за своите минали заблуди, когато мислеше за него. Но колко подъл бе този човек и как го презираше сега. В същия миг неспокойна мисъл осени неочаквано съзнанието й; не беше ли странно, че току-що намери сили да отблъсне обожавания мъж, докато преди се чувствуваше тъй слаба пред този жалък хлапак и мечтаеше за любовта му? Разумът и волята й се губеха в противоречия, които тя отказваше да разбере. И Дьониз побърза да прекоси залата.

Докато един от инспекторите отваряше вратата, заключена от сутринта, някакво внезапно внушение я накара да вдигне глава и тя видя Муре. Все още стоеше там, горе върху централната площадка на стълбата, господствуваща над галерията. Но бе забравил инвентаризацията, нито виждаше своето царство, щандовете, огънали се от богатства. Всичко бе изчезнало: шумните победи на миналото, необозримите съкровища на бъдещето. Следеше с отчаян поглед Дьониз, а когато тя се скри зад вратата, изпита усещане на пустота и целия магазин потъна в мрак.

XI

Този ден Бутмон пристигна пръв у госпожа Дефорж за чая в четири часа. Все още сама пред големия си салон в стил Луи XVI, чиито бронзови украшения и пъстри мрамори преливаха в светли весели тонове, тя стана и нетърпеливо запита:

— Е, и какво?

— Ето какво — отвърна младият човек. — Казах му, че непременно ще мина да ви засвидетелствувам почитанията си и той изрично ми обеща, че ще дойде.

— Дадохте ли му да разбере, че днес разчитам и на барона?

— Разбира се… Затова вероятно се реши да намине у вас.

Заговориха за Муре. Миналата година Муре внезапно се бе проникнал дотолкова от приятелски чувства към Бутмон, че го направи съучастник в своите развлечения; дори го въведе в дома на Анриет, щастлив, че в негово лице намира удобен спътник, внасящ оживление в една връзка, която вече го отегчаваше. Така именно завеждащият отдела за коприни бе станал довереник и на своя шеф, и на хубавата вдовица: изпълняваше различни техни дребни поръки, с всеки от тях говореше за другия, а понякога дори ги и помиряваше. В пристъпи на ревност Анриет ставаше толкова откровена, че го учудваше и смущаваше, тъй като забравяше всяка предпазливост, присъща на светската жена, която винаги се старае да съблюдава приличие.

— Трябваше да го доведете със себе си! — отсече тя. — Тогава бих била спокойна.

— Е — рече Бутмон, като се засмя простодушно, — не е моя вината, че сега постоянно ми се изплъзва. И все пак ме обича много. Ако не беше той, не би ми било леко там.

Действително положението на Бутмон в „Дамско щастие“ след приключване на последната инвентаризация беше станало неудържимо. Макар да изтъкваше като претекст дъждовното лято, не му прощаваха огромния остатък коприна фантези; и тъй като Ютен се стараеше да извлече изгоди от това обстоятелство и с удвоено усърдие се въртеше около началството, Бутмон започна да съзнава, че почвата под краката му се колебае… Муре очевидно бе произнесъл своята присъда над него, отегчен вече от този свидетел, който му пречеше да скъса с Анриет; освен това бе уморен от тази дружба, неносеща никакви облаги. Но като следваше обичайната си тактика, същевременно поощряваше Бурдонкл и уверяваше Бутмон, че именно Бурдонкл и другите съдружници на всяко заседание на управителния съвет настояват за уволнението му, докато той, Муре, напротив, решително се противопоставя и защищава приятеля си, с риск дори да си навлече големи неприятности.

— Добре, ще чакам — каза госпожа Дефорж. — Знаете, нали, че днес в пет часа това момиче трябва да бъде тук… Искам у мен да се срещнат… Трябва да узная тайната им.

И тя заговори за замисления от нея план: разказа възбудено как помолила госпожа Орели да изпрати при нея Дьониз, за да прегледа мантото, което не й стояло добре. Когато девойката влезе в стаята й, тя все някак щяла да намери начин да привлече там и Муре, а после и да вземе съответни мерки.

Седнал срещу госпожа Дефорж, Бутмон я гледаше с хубавите си, засмени очи, като се стараеше да им придаде сериозно изражение. Този весел хитрец с черна като смола брада, този бъбрив бонвиван с гореща гасконска кръв, поруменила лицето му, си мислеше, че светските жени не струват пукната пара и представляват жалка картина, когато им хрумне да разкрият душата си. Дори любовниците на приятелите му, продавачки в лавки, и те не биха си разрешили по-голяма откровеност.

— Но, позволете — дръзна той най-после да възрази, — какво толкова ви засяга това, щом се заклевам, че между тях няма абсолютно нищо?

— Ето къде е бедата! — извика тя. — Той е влюбен в нея. А за останалите, за всички ония случайни мимолетни срещи не искам и да зная!…

И тя с презрение заговори за Клара. Съобщили й, че след отказа на Дьониз, Муре отново се хвърлил в обятията на върлината с конската глава и че това той правел не без умисъл: преднамерено я държал в отдела, и открито, пред очите на всички, я обсипвал с подаръци. Впрочем, вече от три месеца насам водел ужасно разгулен живот и прахосвал пари с такова разточителство, че дори и в града говорели за това: купил къща на някаква нищожна задкулисна развратница, а го обирали още и две-три кокотки, които като че се надпреварвали в нелепите си и гибелни капризи.

Тя млъкна, задушавана от ридания и в самозабрава протегна ръце към Бутмон. Да, в думите й имаше истина, тя обожаваше Муре заради неговата младост, заради успехите му; никога още нито един мъж не беше я покорявал така всецяло, никой не беше предизвиквал в нея такъв трепет на плътта и такава гордост; но при мисълта, че го загубва, Анриет дочуваше и камбанния звън, възвестяващ съдбоносните четиридесет години, и ужасена, строеше планове за бъдещия си живот без Муре…

— О, ще си отмъстя! — шепнеше тя. — Ще му отмъстя, ако бъде зъл.

Бутмон продължаваше да държи ръцете й. Тя все още бе хубава. Но като любовница би била отегчителна, а той не понасяше такива жени. Впрочем, струваше си да се позамисли; може би не би било зле да рискува.

— Защо не откриете собствено предприятие — неочаквано запита тя, като отдръпна ръцете си.

Въпросът й озадачи Бутмон. След кратко колебание, той отвърна:

— За това са нужни големи капитали… Миналата година тази идея ме занимаваше особено много. Убеден съм, че в Париж ще се намери клиентела за още един-два големи магазина; необходимо е само да се избере подходящо място. „Бон Марше“ има левия бряг на Сена, „Лувър“ обслужва центъра, а „Дамско щастие“ държи богатите западни квартали. Остава северната част, където може да се създаде фирма, конкурираща „Плас Клиши“. Вече съм намерил прекрасно място, недалече от Операта…

— Е, и какво?

Той се разсмя високо.

— Представете си, имах глупостта да заговоря за това на баща си… Да, бях доста наивен, за да го помоля да потърси съдружници в Тулуза.

И Бутмон започна шеговито да разказва с каква ярост се нахвърлял старецът на големите парижки фирми, към които, изпитвал острата ненавист на провинциален търговец. Задъхвайки се от гняв при мисълта, че синът му печели тридесет хиляди франка годишно, старият Бутмон отвърнал, че по-скоро би пожертвувал своите пари и парите на приятелите си в полза на някакъв приют, нежели да съдействува макар и със сантим за възникване на един от тези магазини, които в търговския свят представлявали своеобразни публични домове.

— Впрочем — заключи младият човек, — тук ще бъдат нужни милиони.

— А ако се намерят? — каза просто госпожа Дефорж.

Той я погледна, станал внезапно сериозен. Не бяха ли това само думи на ревнуваща жена? Но тя не му предостави време за въпроси, добавяйки:

— Знаете колко се интересувам за вас… Ще поговорим още по това.

От вестибюла се раздаде звън. Госпожа Дефорж стана, а Бутмон инстинктивно измести стола си назад като че вече бе възможно да ги изненадат. В салона облепен със свежи, пъстроцветни тапети, и където множеството растения между двата прозореца бяха избуяли в същинска горичка, настъпи мълчание. Анриет поглеждаше към вратата, ослушваше се.

— Той е — пошепна тя.

Прислужникът доложи:

— Господин Муре, господин Дьо Валаньоск.

От Анриет неволно се изтръгна гневен жест. Защо не идеше сам? Очевидно, бе потърсил приятеля си, за да не остава с нея насаме. Но тя вече се усмихваше, протягайки ръка на двамата мъже.

— Какви редки гости станахте в моя дом… Това се отнася и за вас, господин Дьо Валаньоск.

Тя бе в отчаяние от пълнотата си и за да я прикрие, обличаше черни копринени рокли. Но красивата й глава, обкръжена от тъмни коси, бе все още прелестна и като огледа изпитателно Анриет, Муре непринудено каза:

— Излишно е да питам за здравето ви: свежа сте като роза.

— Да, чувствувам се прекрасно — отвърна тя. — Впрочем, ако бях умряла, вие дори не бихте узнали за това.

Тя също го огледа; стори й се уморен и измъчен: клепачите му бяха подпухнали, лицето повехнало.

— Но аз — продължи тя с тон, който се стараеше да направи шеговит, — не мога да ви отвърна с такива комплименти, вие съвсем не изглеждате добре тази вечер.

— Работата! — каза Валаньоск.

Вместо отговор Муре направи неопределен жест.

В този миг той забеляза Бутмон и приятелски му кимна. Във времето на голямото им приятелство сам го измъкваше понякога иззад щанда и го отвеждаше със себе си при Анриет в разгара на следобедната работа. Но нещата сега се бяха изменили и той полугласно каза на Бутмон:

— Твърде раничко се изпарихте днес… Те забелязали отсъствието ви и просто беснеят…

Говореше за Бурдонкл и другите съдружници, като че не той бе господарят.

— Така ли? — с безпокойство пошепна Бутмон.

— Да, трябва да поприказвам с вас… Почакайте ме, ще излезем заедно.

Междувременно Анриет отново седна; не снемаше очи от Муре, докато Валаньоск й съобщаваше, че госпожа Дьо Бов възнамерявала да я посети. Муре мълчеше, разглеждайки мебелите и от време на време изпитателно се взираше в тавана. Когато Анриет със смях започна да се оплаква, че у нея на чай се събират само мъже, той откровено призна:

— Разчитах да срещна тук барон Хартман.

Анриет побледня. Разбира се, тя знаеше, че сега Муре е дошъл у нея единствено, за да се срещне с барона; но той би могъл да не хвърля в лицето й тъй безцеремонно равнодушието си. Тук вратата се отвори и към креслото й се приближи лакеят. В отговор на лекия знак на домакинята, той се наведе и съвсем тихо доложи:

— За мантото; бяхте ми наредили да ви предупредя… Госпожицата е във вестибюла.

— Да почака — каза Анриет високо, за да чуят всички. В тези думи, произнесени сухо и презрително, се бе изляла цялата терзаеща я ревност.

— Ще наредите ли да я въведа в будоара?

— Не, не; да чака във вестибюла.

Прислужникът излезе и госпожа Дефорж спокойно продължи разговора си с Валаньоск. Муре отново изпадна в апатия; не бе обърнал внимание на думите на лакея и не разбра за какво става дума. А Бутмон, когото тази история занимаваше много, потъна в размисъл. Но почти веднага вратата отново се отвори и в рамката й се появиха две дами.

— Представете си — каза госпожа Марти, — слизам от екипажа и изведнъж под арките виждам госпожа Дьо Бов.

— Разбира се; сега времето е хубаво — обясни графинята, — а моят доктор ми нареди възможно повече да ходя.

След обичайното ръкостискане с гостите тя попита Анриет:

— Изглежда наемате нова камериерка?

— Не — учудено отвърна Анриет. — Защо?

— Току-що видях във вестибюла някаква девойка…

Анриет с усмивка я прекъсна:

— Нали? Всички продавачки приличат на камериерки… Да, тя действително е продавачка, дошла е да ми поправи мантото.

Муре, у когото при тези думи се прокрадна подозрение, втренчено погледна Анриет, а тя с престорена веселост продължи да разказва, как миналата седмица си купила това манто в „Дамско щастие“.

— Нима? — учуди се госпожа Марти. — Значи вече не си шиете при Совьор?

— Разбира се, че при нея си шия, драга; но тогава просто ми хрумна да опитам. И после, бях останала много доволна от друга една покупка — пътническото ми манто… Но този мой опит излезе крайно несполучлив. Каквото и да казвате, големите магазини не ни обличат добре. О, аз не се стеснявам да заявя това в присъствието на господин Муре… Вие никога не ще съумеете да облечете както следва елегантната жена.

Муре не защити своята фирма. Той не снемаше очи от Анриет, като се стараеше да запази спокойствие, казвайки си, че тя не би се осмелила да отиде по-далеч. И стана така, че за каузата на „Дамско щастие“ се застъпи Бутмон.

— Ако всички светски дами, които се обличат у нас, се хвалеха с това — весело забеляза той, — бихте се учудили от състава на нашата клиентела… Поръчайте ни по мярка каквато и да било дреха и ще се убедите, че е не по-лоша от дрехите на Совьор; разликата ще бъде само тази, че у нас ще я заплатите двойно по-евтино. Но именно защото е по-евтина, всички смятат, че е по-лоша.

— Та, казвате, мантото не ви стои добре? — продължи госпожа Дьо Бов. — Сега си спомним тази девойка… У вас, във вестибюла, е малко тъмно.

— Да, добави госпожа Марти — аз също отначало се питах къде съм виждала тази физиономия… Тогава вървете, мила, не се притеснявайте заради нас.

— О, има време, няма защо да бързаме — отвърна Анриет с пренебрежителен жест.

Дамите отново поведоха разговор за конфекцията в големите магазини. После госпожа Дьо Бов заговори за мъжа си: по нейните думи току-що бил заминал да ревизира конюшните в Сен-Ло; а Анриет съобщи, че на госпожа Гибал се наложило да отпътува вчера във Франш Конте, при болната си леля. Впрочем, тя не разчитала сега и на госпожа Бурдьоле, тъй като в края на месеца тази грижлива майка винаги се затваряла у дома си, с шивачка, за да постави в ред бельото на децата.

Госпожа Марти обаче изглеждаше измъчена от тайна тревога. Положението на мъжа й в лицея Бонапарт напоследък силно се бе разклатило: нуждата го беше принудила да преподава в някакви съмнителни учебни заведения, където открито се търгуваше с бакалавърски дипломи; той всячески се стараеше да се сдобие с пари, за да покрие безумните разходи, разораващи домакинството му. Заварила го бе една вечер облян в сълзи, толкова се боеше, че ще го уволнят; госпожа Марти реши да помоли приятелката си Анриет да ходатайствува за мъжа й пред някакъв директор от министерството на просветата, когото тя познаваше. Анриет с една дума я бе успокоила. Впрочем, господин Марти сега щял да намине лично, за да узнае съдбата си и изрази своята признателност.

— Вие, изглежда, сте неразположен, господин Муре? — забеляза госпожа Дьо Бов.

— Работата! — повтори Валаньоск с присъщата му флегматична ирония.

Муре живо се изправи, подразнен загдето бе загубил власт над волята си. Той побърза да заеме обичайното си място сред дамите и отново придоби свойствената си вежливост. Сега го занимаваха зимните моди и той заговори за очакваната крупна партида дантели. Госпожа Дьо Бов го запита за цената на алансонската дантела — може би щяла да й дотрябва. В последно време бе принудена да икономисва дори тридесетте су за файтон, и когато й се случеше да се спре пред витрините на магазина, връщаше се у дома буквално болна. Мантото си носеше вече от две години, но мислено изпробваше на царствените си плещи всички скъпи тъкани, които се мяркаха пред очите й; струваше й се, че ги смъкват от раменете й, когато опомняйки се, виждаше върху себе си една от старите си износени рокли и съзнаваше, че няма никаква надежда да удовлетвори някога своята страст.

— Барон Хартман — доложи лакеят.

Анриет забеляза с каква радост Муре стисна ръката на новодошлия. Баронът се поклони на дамите и погледна младия човек с онова тънко лукавство, което понякога озаряваше неговото пълно елзаско лице.

— Все в парцалите! — измърмори той усмихнат. И като свой човек в дома си позволи да добави; — Във вестибюла има една очарователна девойка. Коя е тя?

— О, никой — отвърна със зъл глас госпожа Дефорж. — Продавачка от магазина.

Докато лакеят застилаше масата за чая, вратата към вестибюла оставаше открехната. Той непрестанно влизаше и излизаше, подреждайки китайския сервиз и подносите със сандвичи и бисквити. Ярката светлина, смекчена от зеленината, се отразяваше върху бронзовите украшения на просторния салон и заливаше с розови отблясъци броката на мебелите; и всеки път, когато вратата се отваряше, в пролуката се виждаше ъгълче от тъмния вестибюл, осветяван през матови стъкла. В този полумрак можеше да се различи черна женска фигура, която неподвижно и търпеливо стоеше на едно място. Във вестибюла имаше скамейка, облечена в кожа, но Дьониз от гордост не бе пожелала да седне, предпочитайки да чака права. Тя чувствуваше, че искат да я унизят. Вече от половин час стоеше така, без един жест, без дума да пророни; дамите и баронът втренчено я бяха огледали, когато минаха край нея; сега гласовете от салона достигаха до Дьониз като леки повеи; целият този ослепителен разкош я оскърбяваше с безразличието си и все пак не се помръдваше от мястото си. Неочаквано в полуотворената врата Дьониз съгледа Муре; а той накрая се досети коя е тя.

— Не е ли някоя от вашите продавачки? — запита барон Хартман.

Муре съумя да прикрие обхваналото го смущение, но гласът му потрепери, когато каза:

— Да, но не зная коя именно.

— Младичката блондинка от конфекцията — побърза да обясни госпожа Марти. — Струва ми се, че е помощник завеждаща.

Сега Анриет на свой ред погледна Муре.

— А — просто рече той.

И започна да разказва за празненствата в чест на пруския крал, пристигнал вчера в Париж. Но баронът не без умисъл отново подхвана разговор за продавачките от големите магазини. Даваше си вид, че това го интересува, поставяше въпроси: откъде изобщо ги набирали? Действително ли били тъй развратни както разправят? Разгоря се цял спор.

— Вие наистина ли ги смятате за добродетелни? — запита баронът.

Муре се зае да отстоява целомъдрието на продавачките си с такъв плам, че Валаньоск се запревива от смях. Тогава, за да подкрепи шефа си, в разговора се намеси Бутмон. Боже мой! Та сред тях се срещали всякакви: и развратни, и почтени. Впрочем, сега те изобщо се отличавали с по-висок морал. Някога в големите магазини постъпвали само декласирани субекти от търговския свят — девойки със съмнителна репутация и без всякакви средства; днес обаче много семейства от улица Севр, например, възпитавали дъщерите си с оглед да ги настанят на служба в „Бон Марше“. Във всеки случай, ако продавачките искали да водят честен начин на живот, това зависело от самите тях, тъй като не са принудени, като простите работнички, да търсят препитание и подслон по парижките тротоари; имали осигурени храна и легло — съществуване само по себе си, разбира се, много трудно, но така или иначе обезпечено. Най-печалното обаче било неопределеността на тяхното обществено положение — нито търговки, нито дами. Живеейки в разкош, но често дори и без основно образование, те представлявали някаква ново обособена безименна класа. С това се обуславят техните несгоди и пороци.

— Що се отнася до мен — каза графиня Дьо Бов, — не познавам по-неприятни същества от тях… Понякога така ми се иска да ги наплескам.

И дамите започнаха да изливат своята ненавист. Защото вечната борба се води пред всеки щанд, жената изяжда жената в жестоко съперничество за пари и красота. Продавачките винаги изпитват затаена завист спрямо изискано облечените купувачки, към дамите, чиито маниери се стараят да усвоят; а у бедно облечените клиентки из средите на дребната буржоазия се поражда още по-остра завист спрямо продавачките, облечени в коприна, от които изискват слугинско раболепие срещу покупка за някакви си десет су.

— Ах, оставете — заключи Анриет, — всички тези нещастници са тъй продажни, както и стоките им.

Муре намери сили да се усмихне. Баронът го наблюдаваше, възхитен от лекотата, с която се владееше. И промени разговора, отваряйки на свой ред дума за предстоящите празненства в чест на пруския крал: ще бъдат великолепни, парижкият търговски свят ще извлече големи изгоди от тях. Анриет мълчеше и видимо съобразяваше нещо; искаше й се по-дълго да задържи Дьониз във вестибюла, и в същото време се опасяваше, че Муре, който сега знаеше всичко, може да си отиде. Накрая стана от креслото.

— Нали ще ме извините?

— Разбира се, драга — каза госпожа Марти. — Аз ще подомакинствувам вместо вас.

Тя се изправи, взе чайника и напълни чашите, а Анриет се обърна към барон Хартман:

— Ще останете ли още малко?

— Да, трябва да поговоря с господин Муре; ще се уединим в малкия салон.

Анриет излезе, и черната й копринена рокля изшумя на вратата като пропълзяла в храстите усойница.

Оставил дамите на грижите на Бутмон и Валаньоск, баронът побърза да отведе Муре. Те застанаха до прозореца на съседния салон и полугласно заговориха. Стана дума за новото мероприятие. Вече отдавна Муре делеше мечтата да реализира стария си проект, тоест да обхване под „Дамско щастие“ целия квартал, от улица Монсини до улица Мишодиер и от Ньов Сент Огюстен до улица Десети Декември. Сред жилищния комплекс на тази улица имаше обширни ъглови участъци, които фирмата още не владееше — това именно обстоятелство възпрепятствуваше осъществяването на плановете на Муре; той гореше от желание да завърши победата си, да издигне тук, като апотеоз, сграда с монументална фасада. Докато главният вход на магазина продължаваше да бъде откъм улица Ньов Сент Огюстен, една от тъмните улици на стария Париж, делото на Муре оставаше незавършено, лишено от логичен смисъл. Муре искаше „Дамско щастие“ да се изправи пред лицето на новия Париж на една от неотдавна прокараните улици, където под ярките лъчи на слънцето гъмжеше съвременна тълпа; той мислено вече виждаше, как този исполински дворец на търговията господствува над града и хвърля върху него по-голяма сянка от стария Лувър. Но дотогава Муре се натъкваше на упорството на „Ипотекарния кредит“, чиито управители неизменно държаха на своята първоначална идея: да създадат на този ъглов участък конкурент на „Гранд-Отел“. Проектът бе вече готов, и за да пристъпят към полагане на основите, изчакваха само окончателното разчистване на улица Десети Декември. Но Муре предприе допълнителни усилия и почти убеди барон Хартман да се откаже от тези планове.

— Вчера отново имахме съвещание започна баронът, — и аз дойдох тук с надеждата да ви срещна и осведомя за всичко… Те все още упорствуват…

Младият човек неволно стори нетърпелив жест.

— Съвсем неоснователно!… И какво казват?

— Боже мой! Казват това, което и аз ви казах и което все още и сега си мисля… Вашата фасада е всъщност едно украшение: новата постройка ще увеличи площта на магазина с не повече от една десета, а това значи да се хвърлят огромни суми само за реклама.

Муре избухна:

— Реклама! Реклама… Но тази реклама ще бъде от гранит и ще надживее всички нас! Разберете, че нашите обороти ще се удесеторят. В две години ще ви възстановим целия изразходван капитал. Какво от това, че смятате терена за нецелесъобразно използуван, ако в последна сметка този терен ви донесе огромни печалби!… Ще видите каква навалица ще се стече тук, когато нашите клиентки престанат да се душат една друга в теснотията на улица Ньов Сент Огюстен и свободно се спускат по широкия път, където леко могат да преминат шест екипажа в редица.

— Не ще и дума — засмя се баронът. — Но повтарям, вие сте поет във вашата професия. А нашите акционери намират, че по-нататъшното разширение на предприятието ви е просто рисковано. Те искат да бъдат благоразумни заради вас самите.

— Благоразумни? Не разбирам!… Нима цифрите не са пред очите ви и не свидетелствуват за постоянния растеж на нашата работа? С капитал от само петстотин хиляди франка направих оборот за два милиона. Капиталът се обърна четири пъти. После порасна до четири милиона, обърна се десет пъти и даде печалба като да бе четиридесет милиона. Накрая, след редица нови попълнения на капитала, при съставяне на последния баланс, установих, че нашият оборот през тази година достигна осемдесет милиона; основният капитал, наистина, не показа голямо увеличение възлиза само на шест милиона, но повече от дванадесет пъти се обърна в стоки, които минаха през щандовете на нашия магазин.

Муре повиши глас и с пръстите на дясната си ръка зачука по дланта на лявата, сякаш сипеше милиони, като орехи из чувал.

— Зная, зная… — прекъсна го баронът. — Но смятате ли, че този растеж ще продължи безкрайно?

— А защо не? — наивно възрази Муре. — Няма никакво основание да се мисли, че ще спре. Капиталът може да се обърне и петнадесет пъти, вече отдавна изтъкнах това. А в някои отдели ще се обърне двадесет пъти, дори и тридесет… После… Е, и какво? После ще намерим нов начин да увеличим оборота.

— Значи, ще се свърши с това, че ще изсмучете от Париж всички пари, както се изпива чаша вода?

— Разбира се. Та нали Париж принадлежи на жените, а жените принадлежат на нас?

Баронът положи ръце на раменете му и бащински го погледна.

— Слушайте, интересен момък сте, харесвате ми… Невъзможно е да ви се противоречи. Ние още веднъж ще проучим сериозно въпроса и се надявам да ги убедя. Досега можехме само да се хвалим с вас. Със своите дивиденти вие удивлявате борсата… Очевидно сте прав, и може би, по-добре би било да се вложат допълнителни средства във вашата машина, отколкото да обявяваме конкуренция на „Гранд-Отел“, което така или иначе с придружено с големи рискове.

Възбудата на Муре се уталожи; той поблагодари на барона, ала без присъщия му плам, и баронът забеляза, че Муре хвърля погледи към вратата, обхванат отново от глухо безпокойство, което през цялото време се стараеше да скрие. Разбрал, че бяха престанали да говорят по делови въпроси, Валаньоск се приближи към тях. И чу, как баронът, с вид на стар женоугодник, шепнеше на Муре:

— Какво ще речете, те като че ли си отмъщават, а?

— Кои? — запита озадачен Муре.

— Жените… Вашата власт, драги, им дотяга и сега вие им принадлежите; заслужена отплата!

Баронът продължи да се шегува; нему бяха известни бурните любовни похождения на младия човек. Къщата, купена за задкулисната развратница, крупните суми, пропилени с кокотки от вертепите, всичко това забавляваше барона, сякаш оправдавайки собствените му някогашни лудории. През своя дълъг живот сам той неведнъж бе търсил удоволствията на живота.

— Наистина, не ви разбирам! — повтори Муре.

— О, разбирате ме твърде добре! Последната дума е винаги тяхна… Така си и мислех: невъзможно е, той просто се хвали, и съвсем не е тъй силен! И ето, че попаднахте в мрежите им. Вземете всичко от жената, експлоатирайте я като въглищна шахта! Но после тя ви експлоатира, та и на колене ще ви постави! Бъдете предпазлив, защото жената ще изсмуче от вас повече пари и кръв, отколкото вие от нея.

Баронът се засмя още по-високо, а до него, не произнасяйки нито дума, се кикотеше и Валаньоск.

— Боже мой, та нали трябва да вкусим от всичко — съгласи се най-после Муре, като се силеше да изглежда също весел. — За какво са парите, ако не се харчат?

— А, така, ви харесвам — продължи баронът. — Забавлявайте се, драги мой. Не аз не ви чета морал, нито бих треперил за огромния капитал, който ви доверихме. Всекиму е нужно на младини да полудува; после главата е по-бистра и мъжът мирясва… Пък и не е тъй неприятно да прахосаш състояние, когато можеш да го спечелиш отново… Но ако парите са нищо, има такива страдания…

Гласът на барона заглъхна внезапно, смехът му стана тъжен; в скептичната му ирония трепнаха някогашни болки. Беше следил двубоя между Муре и Анриет от любопитство; него все още го занимаваха чуждите любовни драми; очевидно чувствуваше настъпилата криза, и разбираше цялата трагичност на положението, тъй като знаеше историята за Дьониз, която току-що бе видял във вестибюла.

— Колкото до страданията, те не са по моята специалност — каза Муре самоуверено. — Достатъчно е, че плащам.

Баронът мълчаливо го изгледа няколко секунди, после не особено настойчиво, бавно додаде:

— Не се представяйте за по-лош, отколкото сте всъщност… Вие ще заплатите с нещо повече от пари. Да, драги мой, ще заплатите с частица от самия себе си.

И замълча, а сетне закачливо попита:

— Нали, господин Валаньоск, нерядко става именно тъй?

— Тъй казват, господин барон — отвърна просто Валаньоск.

И точно в тази минута вратата на съседната стая се отвори, и Муре, готвещ се да отговори, трепна леко. Тримата мъже се обърнаха. Госпожа Дефорж кокетливо показа глава иззад завесата и живо извика:

— Господин Муре! Господин Муре!

Забелязала барона и Валаньоск, тя се извини.

— Позволете, господа, да ви отнема господин Муре за минутка. Щом ми е продал дефектно манто, нека поне ми помогне със съвети. Това момиче е такава глупачка, че не е в състояние нищо да измисли… Чакам ви, господин Муре.

Муре се поколеба, желаейки да избегне сцената, която предвиждаше. Но трябваше да се подчини. А баронът полубащински, полунасмешливо му каза:

— Идете, идете, драги мой. Госпожата се нуждае от вашата помощ.

Тогава Муре тръгна след нея. Вратата се затвори, и през завесата му се стори, че дочу хихикането на Валаньоск. И без друго бе започнал да губи самообладание, откакто Анриет излезе от стаята; знаеше, че Дьониз е тук, в една от отдалечените стаи, в ръцете на ревнивата съперница и чувствуваше все по-нарастващо безпокойство; неудържимо връхлетялото го тревожно чувство караше Муре непрестанно да се ослушва, и понякога му се струваше, че дочува далечни ридания. Какво можеше да измисли тази жена, за да измъчи Дьониз? И цялата негова любов, любов, която учудваше самия него, се устреми към девойката като утешение и опора. Никога още не бе обичал така горещо, и не бе преживявал такава могъща красота в страданието. Всички връзки на този делови човек, в това число и Анриет, тъй изящна и красива и чието обладание така ласкаеше честолюбието му, бяха всъщност само приятни развлечения, понякога и сметка, където търсеше изгоди за себе си. Винаги спокойно напускаше любовниците си и се завръщаше да нощува у дома си, наслаждавайки се на бекярската си независимост, и непознаващ ни печал, ни угризения. Сега сърцето му биеше в тревога, целият негов живот бе подчинен на обхваналите го чувства, и вече не можеше да намери чрез съня забрава в голямото си самотно легло. Дьониз владееше всички негови мисли. Дори в тази минута той мислеше само за нея; когато покорно тръгна след Анриет, опасявайки се от тягостна сцена, казваше си, че предпочита да бъде там, за да защити при нужда девойката.

Те прекосиха смълчаната празна спалня, и госпожа Дефорж, последвана от Муре, влезе в гардеробната. Това бе просторна стая в червени тапети, мебелирана с мраморна тоалетна маса и трикрилен гардероб с големи огледала. Прозорецът гледаше към двора, затова в притъмнялата стая горяха вече две газови лампи, чийто никелирани конзоли стърчаха встрани от гардероба.

— Сега може би работата ще тръгне по-добре — рече Анриет.

Влизайки, Муре видя Дьониз изправена под ярката светлина. Беше много бледа, скромно облечена с втален кашмирен жакет и проста черна шапка; държеше, преметнато на ръка мантото, купено в „Дамско щастие“. Когато видя младия човек, ръцете й леко потрепериха.

— Искам господин Муре сам да прецени — каза Анриет. — Помогнете ми, госпожице.

Дьониз трябваше да се приближи и й подаде мантото. При първата проба, тя бе забола раменете с топлийки, тъй като не лежаха добре. Анриет се обръщаше на всички страни, разглеждайки се в огледалото.

— Кажете откровено, как е възможно това?

— Действително, госпожо, мантото е дефектно — съгласи се Муре, възнамерявайки да приключи въпроса бързо. — Но бедата не е голяма, госпожицата ще ви вземе мярка, и ние ще ви направим друго.

— Не, аз искам именно това, и го искам незабавно — живо възрази госпожа Дефорж. — Но ми е тясно в гърдите, а ето тук, между раменете се събира на торба.

После сухо отсече:

— Ако вие, госпожице, продължавате само да ме гледате, така не ще поправите грешката!… Търсете, измислете нещо. Това е ваше задължение.

Без да пророни дума, Дьониз отново се залови да боде топлийки. А то продължи дълго: трябваше да минава от едното рамо към другото; дори се наложи да се наведе и едва ли не да коленичи, за да изтегли палтото отпред. Госпожа Дефорж стоеше над нея, погълната от своите грижи, с лице сурово, като у господарка, на която трудно се угажда. Тя злорадствуваше, че унизява девойката, изисквайки от нея услуги на слугиня; изричаше кратки заповеди и в същото време дебнеше по лицето на Муре най-малките нервни тръпки.

— Поставете топлийка тук. Не там, ето тук, близо до ръкава. Не разбирате ли?… Така е грозно, пак се появи торба… И внимавайте, сега пък ме убодохте.

Муре още веднъж-дваж напразно се опита да се намеси и да сложи край на тази сцена. Сърцето му се късаше от такова унижение на любимата девойка: сега обичаше още по-силно Дьониз и бе дълбоко трогнат от благородното й мълчание. Ръцете на девойката все още леко трепереха от това, че към нея се отнасят така в негово присъствие, но тя приемаше неизбежностите на занаята си с гордото примирение на смела девойка.

Разбрала, че не се издават, госпожа Дефорж измисли друго изпитание и започна да се усмихва на Муре, показвайки безцеремонно своята близост с него. Когато не достигнаха топлийките, тя каза:

— Моля ви, приятелю мой, вижте в кутийката от слонова кост, на тоалетната масичка… Празна ли е? Нима? Тогава бъдете любезни, погледнете в спалнята на камината; вие знаете, в ъгъла до огледалото.

Обръщаше се към него, като към човек, който се намира у дома си, и всячески подчертаваше, че е нощувал тук и знае мястото на четките и гребените. Когато й донесе топлийките, тя започна да ги взема една по една, принуждавайки го да стои прав пред нея, не снемаше очи от него и полугласно му говореше:

— Аз струва ми се не съм гърбава… Дайте си ръката, опипайте раменете ми, така, от любопитство. Нима съм тъй зле сложена?

Дьониз бавно вдигна очи, побледня още повече и мъчително продължи да забожда топлийки. Муре виждаше само гъстите й руси коси, събрани върху нежния тил; но по това, как потръпваше наклонената й главица, той като че долавяше смущението и срама, изписани на лицето й. Сега тя окончателно ще го отблъсне, ще го предостави на тази жена, която дори пред чуждите не криеше връзката си с него. Той чувствуваше, че пестниците му се свиват от гняв и бе готов да удари Анриет. Как да я застави да млъкне? Как да увери Дьониз, че я обожава, че оттук нататък единствена тя съществува за него и че би й пожертвувал всички свои мимолетни увлечения? Дори продажната уличница не би си позволила такива двусмислени фамилиарности като тази дама! Той оттегли ръката си и повтори:

— Напразно упорствувате, госпожо, щом сам намирам, че мантото е похабено.

Една от газовите лампи свистеше и в задушния влажен въздух на стаята сега се чуваше само този рязък звук. Огледалата на гардероба отразяваха широки ивици от ярката светлина, заляла червените копринени тапети, където танцуваха сенките на двете жени. Шишенце парфюм върбинка, забравено отворено, издаваше неопределен и тъжен мирис на увехнали цветя.

— Това е всичко, което мога да сторя, госпожо, — каза Дьониз като се изправи.

Тя чувствуваше, че силите й я напускат. Очите й се замъглиха — вече два пъти беше вбола топлийките в ръцете си, като сляпа. Нима и той участвуваше в заговора? Нима умишлено я бе изпратил тук, за да си отмъсти за отказа и й покаже, как го обичат други жени? Тази мисъл я вледени. Не помнеше някога в живота си да бе изпитвала необходимост от такава морална сила, дори и в ония ужасни дни, когато гладуваше. Но това унижение бе нищо в сравнение с болката, която изживяваше, виждайки го едва ли не в обятията на друга, която се държеше така, сякаш Дьониз не бе тук!

Анриет се погледна в огледалото и отново грубо забеляза:

— Вие, наистина, се шегувате, госпожице! Сега е още по-грозно отпреди… Виждате как ме стяга в гърдите… Приличам на кърмачка.

Тук Дьониз, изгубила напълно търпение, непредпазливо отвърна:

— Госпожата е малко пълна. Ние не можем да намалим вашата пълнота.

— Пълна, пълна! — повтори Анриет, също пребледняла. — Но вие ставате дръзка, госпожице. Съветвам ви да си изберете за вашите критики някой друг.

Те стояха лице в лице и се гледаха една друга с притаена ненавист. Тук вече нямаше светска дама, нито продавачка, а две жени, равни в съперничеството си. Едната яростно смъкна от себе си мантото и го метна на стола, другата небрежно подхвърли на тоалетната масичка няколкото топлийки, останали в ръката й.

— Учудва ме, обаче — продължи Анриет, — че господин Муре търпи такава наглост… Аз мислех, господине, че сте по-взискателен в подбора на служителите ви…

Междувременно Дьониз си бе възвърнала своето невъзмутимо спокойствие. Тя кротко отвърна:

— Ако господин Муре ме държи на служба, то е защото няма в какво да ме упрекне… Аз дори съм готова да ви се извиня, ако той поиска.

Зашеметен от това стълкновение, Муре недоумяваше как да му сложи край. Той изпадаше в ужас от женски свади, чиято грубост оскърбяваше вродения му стремеж към изисканост. Анриет искаше да изтръгне от Муре макар и само думи на порицание по адрес на девойката. И тъй като той се колебаеше и продължаваше да мълчи, тя реши да го довърши с още една обида:

— Много добре, господине, щом трябва да понасям в дома си безочливото поведение на вашите любовници!… Момиче от улицата!…

Две големи сълзи се търкулнаха по бузите на Дьониз. Тя отдавна ги възпираше, но това оскърбление я лиши от сетните й сили. Като я видя, че се въздържа от какъвто и да било рязък отговор и само мълчаливо плаче, запазвайки достойнство в болката и отчаянието си, Муре престана да се колебае: цялото му същество се устреми към нея в порив на безгранична нежност. Той я улови за ръцете и прошепна:

— Идете си веднага, дете мое, и забравете този дом.

Анриет ги гледаше смразена, задъхвайки се от гняв.

— Почакайте — продължи той и сам сгъна мантото, — вземете със себе си тази дреха. Госпожа Дефорж ще си купи по-хубава другаде… Не плачете, умолявам ви. Вие знаете колко ви уважавам.

Муре изпрати Дьониз и затвори след нея вратата. Девойката не бе произнесла нито дума, само бузите й горяха, а в очите й отново напираха сълзи, но този път упоително сладостни.

Анриет се задъхваше: тя извади носната си кърпичка и силно я притисна към устните си. Бяха рухнали всичките й кроежи, попадайки сама в клопката, която кроеше за тях. Сега тя горчиво съзнаваше, че под влияние на ревността си беше отишла твърде далеч. Да бъде захвърлена заради подобна твар! Да я унизят в нейно присъствие! Самолюбието страдаше в нея повече от любовта…

— И тъй, тази ли е девойката, която обичате? — с мъка произнесе тя, когато останаха сами.

Муре не отговори веднага; крачеше от прозореца към вратата, мъчейки се да овладее обхваналото го силно вълнение. Накрая се спря и много вежливо и просто каза, като се опита да предаде на гласа си студенина:

— Да, госпожо.

Газовата лампа все още свистеше в задушния въздух на спалнята. Сега върху отраженията на огледалата не танцуваха вече сенки, стаята изглеждаше пуста, потънала в угнетяваща печал. Анриет поривисто се отпусна на близкия стол; мачкайки с трескави пръсти носната си кърпичка, тя през сълзи повтаряше:

— Боже мой, колко съм нещастна!

Няколко секунди той я гледа, неподвижен, после спокойно излезе от стаята. Останала сама, тя глухо зарида. На тоалетната масичка и на пода се валяха множество топлийки.

Когато Муре отново влезе в малкия салон, завари само Валаньоск: баронът се бе върнал при дамите. Съвсем разбит, Муре седна на дивана, а неговият приятел, трогнат от измъченото му лице, съчувствено застана пред него, за да го скрие от любопитните погледи. Отначало се гледаха един друг, без да разменят дума. После Валаньоск, когото смущението на Муре изглежда тайно забавляваше, с насмешка запита:

— И тъй, веселиш ли се?

Муре като че не разбра веднага. Но припомнил си неотдавнашния им разговор за безсмислието и пустотата на живота, за безполезните човешки страдания, отвърна:

— Не скривам, че никога още не беше ми се случвало да преживея толкова… Ах, старче, не се смей: часовете, преминали в страдания, са все пак по-кратки от другите.

Той сниши глас и вече весело продължи, макар в думите му все още да се долавяха сълзи.

— Да, ти знаеш всичко, нали? Двете разкъсаха сърцето ми. Но и раните, които жените нанасят, са приятни, повярвай, почти толкова приятни, колкото и ласките… Съкрушен съм, останах без сили: ала какво от това, ти не подозираш как обичам живота! И тази девойка, която все още се съпротивлява, в края на краищата ще бъде моя!

— И после?

— После ли? Да, ще бъде моя! Нима е недостатъчно това? Ти си въобразяваш, че си силен, защото не искаш да вършиш глупости и да страдаш! Дълбоко се заблуждаваш, драги ми, нищо повече! Опитай се да пожелаеш жена и да я имаш: един само миг ще те възнагради за всички страдания.

Но Валаньоск започна да развива своите песимистични теории. Струвало ли си така много да се работи, щом парите не носят пълно щастие? Лично той, например, ако един прекрасен ден се убеди, че и за милиони не може да купи желаната жена, просто би затворил лавката си и би се изтегнал по гръб така, че и с пръст да не шавне. Слушайки го, Муре се замисли. Но после започна да възразява страстно, изпълнен с вяра във всемогъществото на волята си.

— Желая я и ще я имам! А ако ми се изплъзне, ще видиш каква машина ще построя, за да намеря изцеление за болката си. И това също ще бъде великолепно. Ти, старче, не разбираш това, иначе би знаял, че действието само по себе си носи удовлетворение. Да действува, да твори, да се бори с обстоятелствата, да ги побеждава или да бъде победен от тях — ето къде е цялата радост, целият живот на здравия човек.

— Това е само прост начин да се самозалъгваш — тихо възрази другият.

— В такъв случай предпочитам да се самозалъгвам… Да умреш само защото е такава неотменната повеля — е, не, бих искал да умра от любов, а не от скука.

Двамата се разсмяха: този разговор им припомни някогашните техни спорове в колежа. И Валаньоск с надута бъбривост заговори за прозаичността на живота, за еднообразието и празнотата на съществуванието си. Да, утре в министерството щял да скучае тъй, както скучаел вчера; в три години увеличили заплатата му с шестстотин франка; сега получавал три хиляди и шестстотин — недостъпни дори за най-обикновени пури; положението му ставало все по-непоносимо, и ако не се самоубивал, то било само от леност и за да спести на близките си излишни безпокойства. Когато Муре го запита за женитбата му с госпожица Дьо Бов, Валаньоск отвърна, че въпреки упоритото нежелание на лелята да умре, работата е окончателно решена; във всеки случай така мислел той, тъй като родителите вече дали съгласието си, а сам им внушавал, че всичко зависи от тях. Струвало ли си да искаш или да не искаш, щом никога не става тъй както искаш? И Валаньоск посочи като пример бъдещия си тъст, който разчитал да намери в лицето на госпожа Гибал томително-нежна блондинка, мимолетен каприз, а тя колко време вече го яхала като стара кранта, на която изстискват последните сили. Всички тук смятали, че графът е заминал в Сен-Ло да инспектира конюшните, а всъщност тя го довършвала в малката къща, която купил за нея във Версай.

— Той е по-щастлив от теб — каза Муре като стана.

— О, положително! — съгласи се Валаньоск. — Изглежда само порокът може малко да ни развлече.

Междувременно Муре се овладя. И вече мислеше да се измъкне, но така, че излизането му да няма вид на бягство. Ето защо реши да изпие чашка чай, и се върна в големия салон, бъбрейки оживено с приятеля си. Барон Хартман го запита дали най-после е уредил въпросът с мантото. Без сянка от стеснение Муре отвърна, че се бил отказал от него за своя сметка. Раздадоха се възклицания. Госпожа Марти побърза да му налее чай, а госпожа Дьо Бов се впусна да обвинява магазина, казвайки, че там всякога правят прекалено тесни дрехи. Най-после Муре успя да седне до Бутмон, който не бе мръднал от мястото си. Никой не отправяше поглед към тях, и на тревожния въпрос на Бутмон във връзка с предстоящата му съдба, Муре, не дочаквайки да излязат на улицата, отвърна, че дирекционният съвет решил да се откаже от услугите му. След всяка фраза Муре отпиваше глътка чай, като даваше израз на отчаянието си. О, стигнали до истинска кавга, след която още не може да се успокои; бил така вбесен, че дори напуснал заседанието. Но какво да се прави! Нямал право да скъса с тези господа заради разногласия по обикновен персонален въпрос. Бутмон силно побледня, но не му оставаше нищо друго освен да благодари на Муре.

— Какво ужасно манто — забеляза госпожа Марти. — Анриет не може да се оправи с него.

И действително продължителното й отсъствие вече притесняваше всички. Но в тази минута тя, най-после, се появи.

— И вие ли се отказвате от него? — весело извика госпожа Дьо Бов.

— Как? Защо?

— Господин Муре ни каза, че мантото е непоправимо.

Анриет се постара да изрази най-голяма изненада.

— Господин Муре се е пошегувал. Мантото ще лежи превъзходно.

Тя се усмихваше и външно изглеждаше съвършено спокойна. Несъмнено бе наплискала очите си с вода, защото те отново бяха ведри, без най-малка следа от червенина. Все още трепереща, Анриет прикриваше паниката в душата си под маската на великолепно светско самообладание и с обичайната си усмивка поднесе сандвичи на Валаньоск. И само баронът, който добре я познаваше, забеляза лекото потръпване на устните и мрачния огън, още неугаснал в дълбочината на очите й.

— По вкусовете не се спори — каза графиня Дьо Бов, докато вземаше сандвич. — Зная жени, които дори обикновена панделка купуват само в „Лувъра“, а други признават единствено „Бон Марше“. Очевидно, това зависи от темперамента.

— „Бон Марше“ е вече много провинциален — намеси се госпожа Марти, — а в „Лувъра“ е такава блъсканица!

Дамите неминуемо се връщаха към любимата им тема за големите магазини.

Видял се отново обкръжен от тях, Муре трябваше да изкаже своето мнение, и той заговори с тон на безпристрастен съдия. „Бон Марше“ бил превъзходна фирма, много почтена и солидна, затова пък „Лувър“ притежавал по-елегантна клиентела.

— Накратко, вие предпочитате „Дамско щастие“ — каза с усмивка баронът.

— Да — спокойно отвърна Муре. — Ние обичаме клиентките си.

Всички дами се съгласиха с това. Действително било така, в „Дамско щастие“ се чувствували като у дома си, като в приятно общество, усещали, някаква безкрайна ласка и грижа, някакво обожание, разлято във въздуха, а то привличало дори най-недостъпните. Огромният успех на магазина се обяснявал именно с тази тънка съблазън.

— Между впрочем — запита Анриет, за да подчертае свободомислието си, — как е моето протеже? Какво възнамерявате да направите от нея, господин Муре?… Имам предвид госпожица Дьо Фонтне.

И, като се обърна към госпожа Марти, добави:

— Тя е маркиза, мила моя, останала без всякакви средства.

— Съшива каталози с мостри и печели по три франка на ден — отвърна Муре, — но се надявам да я омъжа за един от нашите прислужници.

— Какъв ужас! — възкликна госпожа Дьо Бов.

Муре я погледна и невъзмутимо възрази:

— Защо мислите така, госпожо? Не е ли по-добре да се омъжи за добър момък, наш прекрасен работник, отколкото да изпадне в положение всеки негодник да я задиря на улицата?

Валаньоск закачливо се намеси.

— Не го предизвиквайте, госпожо, иначе ще почне да ви увещава, че всички стари френски фамилии трябва да се заемат с продажба на хасе.

— За мнозина от тях — заяви Муре, — това във всеки случай би било почтен край.

Всички се разсмяха: парадоксът изглеждаше прекалено смел. А Муре продължаваше да възхвалява това, което наричаше трудова аристокрация. Слаба червенина се бе разляла по бузите на госпожа Дьо Бов, вбесявана от необходимостта да прибягва до всевъзможни хитрости, за да свързва двата края; затова пък госпожа Марти, която измъчваха угризения при мисълта за бедния й мъж, напротив, се съгласяваше с Муре. В същата минута лакеят въведе в салона учителя, дошъл за жена си. В изтъркания жалък редингот той изглеждаше още по-съсухрен и изнемощял от непосилна работа. Благодари на госпожа Дефорж за застъпничеството й в министерството и стрелна Муре с уплашения поглед на човек, срещнал кошмарното видение на злото, което го погубва. И съвсем се обърка, когато Муре внезапно се обърна към него:

— Съгласни ли сте, господине, че с труд всичко се постига?

— С труд и пестеливост — отвърна учителят и леко потрепери. — Добавете „и пестеливост“, господине.

Междувременно Бутмон продължаваше да седи неподвижен в креслото си. Думите на Муре още звучаха в ушите му. Най-после стана, приближи се към Анриет и тихо й каза:

— Знаете ли, той ми съобщи, о, наистина, във висша степен любезно, че ме уволняват… Но, дявол го взел, ще се разкайва!… Аз току-що измислих наименование за своята фирма: „Четирите сезона“ и ще се установя до Операта!

Тя го погледна, и очите й потъмняха:

— Разчитайте на мен, ваш съюзник съм… Почакайте.

Анриет притегли барона към един от прозорците и му заговори за Бутмон, като за човек, също в състояние да преобрази цял Париж, ако си създаде собствено предприятие. Когато тя се докосна до въпроса за финансиране на новото й протеже, баронът, отдавна престанал да се учудва на каквото и да било, не можа да потисне едно неволно изтръгнало се уплашено движение. Та този бил вече четвъртият гениален момък, който тя му препоръчвала, и ако продължавала така, рискувал да стане смешен в собствените си очи. Но не й отказа открито, тъй като идеята да се създаде конкуренция на „Дамско щастие“ дори му се нравеше; сам той замисляше да осъществи такива конкуриращи се предприятия от типа на банките, с цел да отслаби интереса у други. Освен това, цялата тази история го забавляваше. И обеща да си помисли.

— Трябва да поговорим тази вечер — пошепна Анриет на Бутмон! — Елате в девет часа… Баронът е на наша страна.

Просторният салон отново се изпълни с гласове. Все още заобиколен от дами, Муре, постепенно си възвърна целия свой чар: отбраняваше се шеговито срещу обвиненията им, че, ги разорява със съблазните си и въоръжен с цифри, се впусна да доказва, че благодарение на него жените икономисват при покупките, си тридесет процента. Барон Хартман го гледаше, обхванат от братски възторг на стар бонвиван. И тъй, двубоят бе приключен, Анриет лежеше в праха. Следователно не тя бе жената, която трябваше да дойде. И на барона се стори, че отново вижда скромния силует на девойката, която мимоходом бе зърнал във вестибюла. Тя стоеше там търпеливо, сама, но силна със своята кротост.

XII

Работите по постройката на новата сграда на „Дамско щастие“ започнаха на двадесет и пети септември. Съгласно обещанието си, Барон Хартман бе поставил въпроса на последното заседание на „Ипотекарния кредит“. Муре виждаше, най-после, мечтата си близо пред осъществяване: фасадата, която трябваше да издигне на улица Десети Декември, щеше да символизира разцвета на неговото благосъстояние. Ето защо пожела да отпразнува полагането на първия камък. Превърна го в истинска церемония, раздаде награди на продавачи и прислужници, а вечерта ги нагости с дивеч и шампанско. Всички забелязаха колко бе жизнерадостен на строителната площадка и с какъв победоносен жест вкопа камъка, хвърляйки върху него лопатка цимент. Вече седмици подред бе разтревожен от нещо и не всякога успяваше да скрие това; тържеството по полагане основите на сградата го успокояваше, отвличаше го от мъчителните мисли. През целия ден беше весел като напълно здрав човек. Но когато обядът започна и Муре влезе в трапезарията, за да изпие с персонала чаша шампанско, отново изглеждаше загрижен, усмихваше се насила, а лицето му бе удължено от стаена болка, която го разяждаше. Действително се бе почувствувал зле.

На следващия ден Клара Прюнер се опита да уязви Дьониз. Намекна за нямата страст на Коломбан, и реши да осмее семейство Бодю. И докато Маргьорит в очакване на клиентка, остреше молива си, Клара високо й каза:

— Знаете ли моя обожател от отсрещния магазин?… Напоследък ми дожаля за него. Просто съхне в тази тъмна дупка, където никой не влиза.

— Той съвсем не е така нещастен, щом ще се жени за дъщерята на патрона — забеляза Маргьорит.

— Тъй ли? — продължи Клара. — В такъв случай би било забавно да го отклоня… Честна дума, трябва да опитам!

И продължи в този дух, като с удоволствие поглеждаше възмутената Дьониз. А тя й прощаваше всичко, но мисълта за умиращата братовчедка, която не би преживяла такава жестокост, я изпълни с неудържим гняв. В този момент се появи клиентка, а тъй като госпожа Орели току-що бе изтичала в сутерена, Дьониз, нагърбила се със задълженията на завеждащата, извика Клара.

— Госпожице Прюнер, по-добре бихте сторили да обслужите дамата, вместо да приказвате.

— Не съм приказвала.

— Млъкнете, ако обичате, моля ви. И незабавно се заемете с клиентката.

Клара трябваше да се покори. Когато Дьониз, не повишавайки глас, пожелаеше да наложи волята си, никой не възразяваше. Беше си завоювала безусловен авторитет само със своята кротост. Тя мълчаливо запристъпя сред притихналите девойки. Маргьорит отново се залови да остри молива си, чийто графит непрекъснато се чупеше. Единствено тя продължаваше да одобрява помощник-завеждащата за нейната съпротива срещу домогванията на Муре. Маргьорит отричаше да има незаконно дете, но, клатейки глава, често казваше, че ако девойките подозират колко скърби влече след себе си лекомислието, биха били далеч по-предпазливи.

— Нима се гневите? — запита нечий глас зад Дьониз.

Минавайки през отдела, Полин беше станала неволен свидетел на цялата сцена и сега, усмихнала се, говореше шепнешком.

— Понякога се налага — отвърна също тъй тихо Дьониз. — Не мога да се справя с моите хора.

Продавачката на бельо вдигна рамене.

— О, моля ви! Та вие бихте били тук царица, ако само поискате!

Полин никак не можеше да разбере упорството на приятелката си. Самата тя в края на август се бе омъжила за Боже — извършила бе голямата глупост, както казваше на шега. Сега ужасният Бурдонкл се отнасяше с презрение към нея и смяташе, че е изгубена за търговията. Тя се боеше, че някое утро ще ги изпратят с мъжа й да се любят вън от магазина, тъй като господата от дирекцията бяха обявили любовта за недопустима и гибелна за фирмата. И беше стигнала дотам, че когато срещнеше Боже някъде в галериите, правеше се, че не го познава. Току-що отново се бе разтревожила: дядо Жув едва ли не я беше издебнал, когато тя разговаряше с мъжа си зад куп рогозки.

— Представете си, следи ме — добави тя, след като набързо разказа на Дьониз за случилото се. — Вижте как ме надушва с големия си нос!

И действително, Жув, с бяла вратовръзка, облечен и стегнат безупречно, излизаше от дантеления отдел и сякаш душеше нечие нарушение на реда. Но когато забеляза Дьониз, целият се огъна и мина край тях с най-любезен вид.

— Спасена! — прошепна Полин. — Мила моя, той заради вас си прехапа езика. Кажете все пак, нали ще се застъпите за мен, ако нещо стане? Да, да, не се преструвайте, всички знаят, че една само ваша думичка може да обърне целия магазин с главата надолу.

И Полин побърза да се върне в отдела си. Дьониз се бе изчервила: тези приятелски намеци я смущаваха. Впрочем, така беше. Съдейки по обкръжаващите я ласкателства, у нея се беше появило смътно усещане за могъществото й. Когато се върна и видя, че отделът работи спокойно под надзора на Дьониз, госпожа Орели дружелюбно й се усмихна. Тя нехаеше за самия Муре, затова пък с всеки ден нарастваше любезността й към тази, която можеше един прекрасен ден да изпита честолюбивото желание да заеме мястото й на завеждаща. Царуването на Дьониз започваше.

Единствен Бурдонкл не слагаше оръжие. Той още водеше глуха борба против девойката, и това се обясняваше преди всичко с дълбоката му неприязън към нея. Ненавиждаше я заради кротостта и очарованието й, заради пагубното й влияние, което според него щяло да постави под угроза самото съществувание на фирмата в деня, когато Муре, бъде победен. Дори комерческите способности на шефа му се струваха застрашени от това нелепо увлечение: и всичко придобито благодарение на жените, щяло да пропадне по каприза на една от тях. Жените не вълнуваха Бурдонкл; той се обръщаше към тях с пренебрежението на безстрастен човек, комуто по силата на професията е съдено да живее на тяхна сметка; загубил бе последните си илюзии, наблюдавайки жените в цялата им голота, в нищетата на своя спекулативен свят. Ароматът, идещ от седемдесетте хиляди клиентки, не го опияняваше, напротив, предизвикваше у него мигрена; завръщайки се у дома, той биеше безпощадно любовницата си. Бурдонкл никак не вярваше в безкористието и искреността на младата продавачка станала неусетно толкова опасна. Това го изпълваше с тревога. От негова гледна точка Дьониз водеше игра и при това много ловко, защото ако отстъпела веднага, Муре решително щял да я забрави на следващия ден; и напротив, с отказа си само разгаряла желанието му, подлудявала го и го тласкала към всякакви нелепости. Дори изтънчена в порока проститутка едва ли би съумяла да действува по-потайно и по-хладнокръвно от това невинно същество. И когато Бурдонкл гледаше Дьониз, нейните ясни очи, кроткото й лице, целия неин прост безхитростен лик, обхващаше го истински страх, сякаш пред него стоеше предрешена людоедка, мрачна загадка в образ на жена, самата смърт, спотаила се под маската на девица. Как да изложи тактиката на тази лъженаивница? Стремеше се да разгадае нейните хитрости, надявайки се да ги разобличи публично; тя неминуемо щяла да извърши някаква грешка, ето тогава той щял да я улови с един от любовниците й, а после повторно ще я изгонят, и магазинът отново ще заработи безукоризнено, като добре монтирана машина.

— Следете зорко, господин Жув — повтаряше Бурдонкл на инспектора. — Ще ви възнаградя.

Но Жув, познавайки добре жените, изчакваше и си мислеше, дали да не премине на страната на тази девойка, която днес-утре можеше да стане пълновластна господарка. Макар и да не се осмеляваше повече да я докосне, старецът я намираше дяволски красива. Някога, неговият полкови командир се бе самоубил заради такова девойче, невзрачно, крехко и скромно на вид, но покоряващо с един поглед сърцата.

— Следя, следя — отвръщаше Жув, — но право да си кажа, нищо не забелязвам.

И при все това се разказваха всевъзможни истории, а под ласкателствата и уважението, обкръжили Дьониз, пъплеха рой отвратителни сплетни. Целият магазин в този момент шушукаше, че някога била любовница на Ютен; никой не дръзваше да твърди, че тази връзка продължава, но подозираха, че се виждат от време на време. И Делош също спял с нея: постоянно ги виждали в тъмните ъгълчета, където разговаряли с часове. Същински скандал!

— И така, нищо ли не забелязвате нито със завеждащия коприните, нито с младежа от дантелите? — питаше Бурдонкл.

— Не, господине, все още нищо — уверяваше го инспекторът.

Бурдонкл се надяваше да улови Дьониз по-скоро с Делош. Една сутрин сам ги бе видял, как се смееха в сутерена. Но се отнасяше с нея като с равна, не показваше открито презрението си, тъй като чувствуваше, че е достатъчно силна, за да повали самия него, въпреки десетгодишната му служба.

— Следете момъка от дантеления отдел — завършваше той всеки път разговора. — Те постоянно са заедно. Пипнете ли ги, повикайте ме веднага, а за останалото сам ще се погрижа.

Муре продължаваше да живее в мъка и отчаяние. Възможно ли бе, тази девойка да го изтезава така! Спомняше си, как се беше появила в магазина с груби обувки и жалка черна рокля и каква дивачка изглеждаше тогава. Сричаше невнятно, всички й се смееха, сам той я бе намерил грозна! А сега с един поглед би го повалила в нозете си, сега я виждаше в ореол от някакво сияние. Съвсем неотдавна още минаваше за една от най-посредствените продавачки, низвергната и осмивана от всички, а и сам той се отнасяше с нея като със забавно зверче. В течение на няколко месеца с любопитство беше наблюдавал как се развива девойката и това го занимаваше, не съзнавайки, че в тази игра бе увлечено собственото му сърце. А тя постепенно израстваше, превръщаше се в заплашителна сила. Може би я бе обикнал от първата минута, още в онова време, когато тя, както му се струваше, извикваше в него само състрадание. Но в нейна власт се почувствува едва от онази вечер, когато се разхождаха под кестените в Тюилри. От този миг започна нова страница в живота му. Той и сега дочуваше далечното шуртене на фонтана и смеха на момиченцата, играещи в парка, докато тя мълчаливо вървеше до него, в топлата сянка на дърветата. По-нататък вече нищо не помнеше, любовта му се беше разгаряла с всеки час; девойката бе завладяла всички негови мисли, цялото му същество. Това дете! Възможно ли бе? Сега, когато минаваше край него, само лекото шумолене на роклята й подкосяваше като вихър нозете му.

Той дълго време се възмущаваше от себе си, а и днес още негодуваше, опитвайки се да се освободи от такова нелепо обсебване. С какво можа да го привърже така силно към себе си? Та нали я видя почти боса, нали само от състрадание я прие на служба! Ако беше поне една от ония великолепни жени, които вълнуват тълпата! Но това момиченце, това нищожество! Всъщност тя има проста, обикновена физиономия, една от ония, за които не казват нищо. Сигурно не е и твърде интелигентна: той си спомняше как глупаво бе започнала кариерата си на продавачка. Но след всеки гневен пристъп срещу самия себе си, отново го обхващате страстта, и той изпадаше в свещен ужас при мисълта, че е охулил своя кумир. Та в нея се съчетаваше всичко, що можеше да бъде добро в жената: твърдост на духа, жизнерадост и простота; от нейната кротост лъхаше очарование, тънко, вълнуващо като парфюм. Възможно бе отначало да не я забележат, да се отнесат към нея, като към първата срещната, но скоро очарованието й започваше да действува с бавна покоряваща сила; достатъчно бе да се усмихне и вече подчиняваше човека завинаги. На бледото й лице тогава се усмихваше всичко: и очите, сини като сапфири, и бузите, и брадичката с трапчинка, а тежките руси коси сякаш пламваха с някаква царствена победоносна красота. Той се признаваше за победен; тя бе умна, и нейният ум, както и обаянието й, се коренеше в нравственото й съвършенство. Ако останалите продавачки, откъснали се от своята среда, придобиваха само лесно отпадащия от човека външен блясък, то Дьониз, чужда на повърхностните модни увлечения, бе надарена с вродено изящество. Под това невисоко чело, чийто чисти линии издаваха твърда воля и любов към реда, се зараждаха най-широки комерчески идеи, възникващи от практическия опит. И Муре бе готов да сключи ръце и да я моли за прошка, загдето кощунствуваше в минути на ожесточение.

Но защо му отказва с такова упорство? Двадесет пъти я беше умолявал и вече не знаеше с какво да я привлече; отначало й бе предложил пари, огромни пари; после си каза, че може би е честолюбива, и й обеща място на завеждаща, щом някой от отделите се окажеше вакантен, но тя продължаваше да го отблъсква. Това изумяваше Муре, и в завързващата се борба желанието му ставаше още по-неистово. Струваше му се невероятно в края на краищата тя да не отстъпи, тъй като винаги бе смятал женското целомъдрие за нещо относително. И сега вече нямаше друга цел, всичко изчезваше пред пристъпите на лудешкото му желание да я види до себе си, да я вземе на колене и да я целува, да я целува безкрай. При това видение кръвта започваше да бие в жилите му и той трепереше, потиснат от безсилието си.

Оттогава Муре живееше в състояние на някакво мъчително обсебване. Сутрин образът на Дьониз се пробуждаше едновременно с него. Присънваше му се нощем, съпровождаше го до голямото бюро в неговия кабинет, където той от девет до десет часа подписваше полици и чекове; вършеше това машинално, чувствувайки до себе си Дьониз, която невъзмутимо продължаваше да произнася своето „не“. В десет часа започваше съвещание, истински министерски съвет, събрание на дванадесетте съдружници на фирмата, председателствувано от Муре. Обсъждаха се въпроси относно вътрешния ред и закупките, утвърждаваха се макети за витрините; Дьониз и тук бе с него; той слушаше кроткия й глас, когато се изричаха цифри, и виждаше светлата й усмивка във време на най-сложни финансови сметки. След заседанията, тя отново го съпровождаше в ежедневната обиколка на отделите, а следобед се връщаше с него в кабинета и престояваше до креслото му от два до четири, докато той приемаше тълпа от пристигнали от всички краища на Франция фабриканти, крупни индустриалци, тежки търговци, банкери, изобретатели; то бе неспирно движение на богатства и духовни съкровища, безумен танец на милиони, немногословни преговори, по време на които се сключваха най-значителните сделки на парижкия пазар. Ако за минута я забравеше, решавайки въпроса за разорението или процъфтяването на някой отрасъл на промишлеността, Муре отново я намираше до себе си, в неудържимия порив на сърцето си; тогава гласът му замираше и той се питаше, защо му са тези несметни богатства, безполезни и ненужни щом тя го отхвърля. Накрая, в пет часа сядаше да подпише кореспонденцията; ръцете му отново се движеха машинално, а в това време Дьониз се изправяше пред него като властна повелителка, изпълвайки цялото му същество и притежавайки го напълно в самотните и горещи часове на нощта. На следващия ден започваше същата работа, същата кипяща, бурна деятелност, но достатъчна бе въздушната сянка на това дете, за да го овладее отчаянието отново.

Особено нещастен се чувствуваше по време на ежедневния оглед на магазина. Да построиш такава гигантска машина, да властвуваш над всички тези светове, и да умираш от тъга, затуй, че не се нравиш на никакво девойче! Презираше се, усещайки остро позора на своята слабост. Имаше дни, когато изпитваше отвращение към властта си и при обиколката на галериите просто му се повръщаше. Друг път му се искаше да разшири още повече царството си, да го направи тъй необятно, че тя да му се отдаде от възторг и от страх.

Долу, в сутерена, се спираше пред пързалката за спускане на стоки. Тя както и преди излизаше на улица Ньов Сен Огюстен, но се бе наложило да я разширят, и сега напомняше истинско корито на река, по което несекващият поток от стоки течеше с бурливите гласове на придошли води; тук прииждаха товари от всички краища на земното кълбо, чакаха редици фургони, пристигащи от всички гари; разтоварваха непрекъснато; порой от сандъци и бали се стичаше в подземието, изсмукван от огромната паст на ненаситната фирма. Муре наблюдаваше как този водопад от богатства се излива в нозете му и си мислеше, че е един от господарите на общественото благосъстояние, че държи в ръцете си съдбините на френската промишленост, и при все това не може да купи целувката на една от своите продавачки.

Оттук преминаваше в приемателната служба, заемаща по това време част от сутерена откъм улица Монсини. Тук, разположени в редици, имаше двадесет маси, слабо осветявани от тесните прозорци; в помещението сновеше тълпа служители, които разкопаваха сандъците, проверяваха стоката и нанасяха върху нея условни знаци; а до тях, заглушавайки гласовете, неспирно гърмеше пързалката. Завеждащи отдели спираха Муре, за да ги избави от едни или други затруднения, за да разреши едни или други затруднения или потвърди нареждания. Сутеренът се изпълваше с нежния блясък на атлаза, с белотата на хасетата, с всички чудеса на разопакованите стоки, където кожите се смесваха с дантелите, а евтините парижки дреболии с източните завеси. Муре вървеше бавно сред безредно разхвърляните или струпани едни върху други богатства. Тези стоки скоро щяха да заблестят във витрините, щяха да притеглят парите в касите и да изчезнат така бързо, както се бяха появили с бесния вихър, профучал в магазина. В това време Муре си мислеше, че бе предложил на Дьониз и коприни, и кадифета, и всичко, каквото би пожелала, а тя ги бе отхвърлила с просто движение на русата си главица.

После се отправяше към противоположния край на сутерена, за да нагледа по навик работата в отдела за доставки. По дължината на безкрайните коридори, осветени с газ, вдясно и вляво се простираха заключени с катинари складове със стоки; това бяха подземни магазини, цял търговски квартал, където в мрака дремеха всевъзможни изделия, галантерийни стоки, платове, ръкавици. По-нататък се помещаваше един от трите калорифера; още по-нататък пожарникарски пост охраняваше централния газомер, заключен в металическа клетка. В отдела за доставки Муре видя сортировъчните маси вече отрупани с купища пакети, кашони и кутии, които непрестанно спускаха в кошове отгоре. Завеждащият отдела Кампион му докладваше за текущата работа, а в това време двадесет служители сортираха пакетите по районите на Париж; оттук работниците изнасяха стоките горе при фургоните, наредени край тротоара. Чуваха се възгласи, назоваваха се улици, даваха се разпоредби, вдигаше се шум и врява като пред отплуване на кораб. Понякога Муре се спираше за миг, гледайки този отлив на стоки, изсипали се в магазина току-що, пред очите му от противоположния край на сутерена; огромният поток стигаше тук и се изливаше на улицата, оставил в касите камари злато. Но исполинският размах на работата в отдела за доставки вече не радваше Муре; сълзи напираха в очите му, и той мислеше сега само за това, че ако Дьониз продължи да отказва, трябва да захвърли всичко и да замине, да се запилее в далечни земи.

Тогава изтичваше горе и отново подхващаше обиколката си, като все повече се вълнуваше и оживено разговаряше, за да се разсее. На втория етаж посещаваше експедицията, търсеше да влиза в пререкания и дълбоко в себе си роптаеше срещу безупречния ход на създадената от него машина. Тази служба придобиваше с всеки ден все по-голямо значение; сега тук работеха двеста служители; едни от тях отваряха, четяха и разпределяха писмата от провинцията и от чужбина, други събираха в специални сандъци, изискваните от кореспондентите стоки. Количеството на писмата нарасна дотолкова, че вече престанаха да ги броят, а само ги теглеха; обикновено пристигаха до сто фунта на ден. Муре прекосяваше трескаво трите зали на отдела, като се осведомяваше от Льовасьор — завеждащия — за теглото на пощата, достигащо осемдесет фунта, понякога деветдесет, а в понеделник сто. Тази цифра растеше непрекъснато; би следвало Муре да бъде във възторг от това. Но той само нервно потръпваше при шума, вдиган в съседното помещение от група опаковчици, които заковаваха сандъци. Напразно сновеше из цялата сграда, натрапчивата мисъл бе заседнала в главата му, и колкото повече се разгръщаше могъществото му, колкото по-победоносно дефилираха пред него цялата система на предприятието и армията на служителите му, толкова по-дълбоко чувствуваше оскърбителността на своето безсилие. От цяла Европа се стичаха поръчки, нает бе специален пощенски фургон за пренасяне на кореспонденцията, а тя и тогава отвръщаше „не“, все същото „не“.

Муре отново слизаше долу, надничаше в централната каса, където четири касиера охраняваха два гигантски огнеупорни шкафа, през които предната година бяха минали осемдесет и осем милиона! Хвърляше поглед и в отдела за проверка на фактури, където се трудеха двадесет и пет канцеларисти, избрани измежду най-опитните. Отбиваше се в отдела за шконтиране с тридесет и пет начинаещи в счетоводната практика; върху тях лежеше задължението да проверяват бележките на продаденото и да изчисляват процентите на продавачите. И пак се връщаше в централната каса — дразнеше го видът на огнеупорните шкафове, на всички тези милиони, чиято безполезност го подлудяваше. А тя и тогава отвръщаше „не“, все същото „не“.

Все това „не“, във всички отдели, галерии, зали, във всяко кътче на магазина! А той преминаваше от коприните при платовете, от бельото при дантелите; сновеше по етажите, спираше се на подвижните мостчета, удължаваше обиколката си, проявявайки болезнената, маниакална взискателност. Предприятието се бе разраснало прекомерно. Муре създаваше отдел след отдел, господствуваше над цяла област в търговията, завоювана от него неотдавна; и при все това „не“, все същото „не“. Сега служителите му можеха да заселят цял град; в магазина имаше хиляда и петстотин продавача, хиляда други служители, в това число четиридесет инспектора и седемдесет касиера; само в кухнята бяха заети тридесет и двама човека; десет чиновника работеха по рекламата; фирмата наброяваше още триста и петдесет прислужници в ливреи и двадесет и четири пожарникаря. А в конюшните, наистина кралски, разположени срещу магазина, на улица Монсини, се намираха сто четиридесет и пет коня, чийто разкошен впряг привличаше вниманието. Някога, когато заемаше само ъгъла на площад Гайон, търговската къща разполагаше с четири коли, и тогава рече те смущаваха околните търговци; числото на колите постепенно достигна до шестдесет и две; между тях имаше и малки ръчни колички, и коли с един кон, и тежки фургони, в които впрягаха чифт коне. Караха ги внушителни кочияши, облечени в черно, и фургоните непрестанно сновяха из Париж, разнасяйки по целия град пурпурно-златистата фирма „Дамско щастие“. Дори излизаха зад градската врата и се появяваха в предградията; срещаха ги по черните пътища на Бисетра, край бреговете на Марта и в сенчестия Сен-Жарменски лес; понякога от дълбочината на залятата със слънце алея, в пустинна местност, сред дълбока тишина, понесен в тръс от превъзходни коне, внезапно се появяваше такъв фургон, нарушавайки с ярко изпъстрената си реклама тайнствения покой на великата природа. Муре мечтаеше да изпрати тези фургони още по-далеч, в съседните департаменти, искаше му се техният грохот да оглася всички пътища на Франция, от едната до другата граница. А сега дори не се спря пред конюшните, макар че обожаваше конете. Каква полза от такова завоевание на света, щом продължаваше да слуша „не“, все същото „не“.

Озовал се вечерта пред касата на Лом, Муре по навик отново погледна листа с цифрата на прихода; този лист касиерът забождаше на желязното острие недалеч от него; цифрата рядко падаше по-долу от сто хиляди, а понякога, в дни на големи базари, възлизаше на осемстотин-деветстотин хиляди франка. Но тази цифра вече не звучеше в ушите на Муре като тържествена фанфара; той дори съжаляваше, че я видя и отнасяше със себе си само чувство на горчивина, ненавист и презрение към парите.

Но страданията на Муре трябваше да се изострят още повече. Той започна да ревнува. Веднъж, сутрин, преди съвещание, Бурдонкл се осмели да му намекне, че девойката от конфекцията се подиграва с него.

— Как така? — запита Муре, силно побледнял.

— Много просто! Тя има любовници дори тук, в магазина…

Муре намери сили да се усмихне.

— Аз повече не мисля за нея, драги ми. Продължавайте… Кои са те?

— Ютен, поне така говорят, и продавачът от дантеления отдел, Делош, онова високо глупаво момче… Не твърдя нищо, не съм ги виждал. Но според слуховете, всичко било съвсем очевидно.

Последва мълчание. Муре си даваше вид, че привежда в ред книжата на бюрото си, и се опита да скрие, че ръцете му треперят. На края, без да вдигне глава каза:

— Нужни са доказателства, постарайте се да ми осигурите доказателства… О, колкото до мен, повтарям, безразлично ми е; тя в края на краищата ми дотегна. Но ние не можем да допускаме подобни неща в магазина.

Бурдонкл отвърна просто:

— Бъдете спокойни, доказателства ще имате в най-близките дни. Аз бдя.

И ето как Муре окончателно се лиши от спокойствие. Нямаше сили да се върне към този разговор, и сега живееше в мрачно предчувствие на катастрофата, която щеше да разбие сърцето му. Стана толкова раздразнителен, че цялото предприятие трепереше пред него. Вече не се криеше зад Бурдонкл и сам предизвикваше разпри; чувствуваше потребност да излее ожесточението си, да облекчи душата си, злоупотребявайки със своята власт, същата оная власт, която бе безсилна да удовлетвори единственото му желание. Всяка негова обиколка се превръщаше в истинска сеч и достатъчно бе да се покаже в магазина, за да се понесе по отделите тръпка на панически страх. Започваше мъртвият сезон и Муре се залови да прочисти отделите, изхвърляйки на улицата множество жертви. Първата му мисъл бе да уволни Ютен и Делош; но после размисли — ако не ги остави на служба, така и нищо не ще узнае; ето защо за тях плащаха други; всички служители трепереха. А вечерта, когато останеше сам, в очите му напираха сълзи.

Накрая ужасът достигна своя апогей. Един от инспекторите заподозря ръкавичаря Миньо в кражба. Около неговия щанд постоянно сновяха някакви момичета, които се държаха твърде странно; веднъж успяха да уловят една от тях и се оказа, че под полата и в корсажа й бяха укрити шестдесет чифта ръкавици! Оттогава в отдела бе организирано специално наблюдение и инспекторът издебна Миньо на местопрестъплението, когато продавачът улесняваше кражбата на някаква висока блондинка, бивша продавачка в „Лувъра“, озовала се на улицата; маневрата бе много проста: продавачът си даваше вид, че й мери ръкавици, а в действителност я изчакваше докато тя скрие няколко чифта; после я съпровождаше до касата, където тя плащаше за един чифт. Тъкмо в такъв момент в отдела се оказа Муре. Обикновено той избягваше да се меси в подобни истории, а те не бяха редки; въпреки безупречния ход на целия механизъм, в известни отдели на „Дамско щастие“ цареше безредие и не минаваше седмица да не изгонят за кражба някои от служителите. Дирекцията предпочиташе да не дава гласност на такива произшествия и смяташе за излишно да се обръща към полицията; това би направило достояние на обществеността една от неизбежните язви на големите магазини. Но този ден Муре изпитваше нужда да излее върху някого гнева си и яростно се нахвърли на красивия Миньо; Миньо стоеше пред него с побеляло като платно и изкривено от страх лице.

— Трябва да се повика полицейския — крещеше Муре, обкръжен от продавачи. — Отговорете!… Коя е тази жена? Кълна се, че ще изпратя за комисаря, ако не кажете истината!

Отведоха жената; две продавачки се заловиха да я претърсват. Миньо сричаше смутено:

— Господине, не я познавам. Тя дойде…

— Не лъжете! — прекъсна го Муре в нов пристъп на ярост. — И сред служителите не се намери един, който да ни предупреди! Та вие тук всички сте в заговор, дявол го взел! Грабите, плячкосвате, разорявате магазина. Остава ни само да не пускаме никого, без да претърсим джобовете му.

Дочуха се шушукания. Четирите клиентки, които си избираха ръкавици, се втрещиха от уплаха.

— Млъкнете! — изкрещя бясно Муре. — Или всички ще изгоня навън!

В това време дотича Бурдонкл, разтревожен от нагряващия скандал. Тъй като работата вземаше сериозен обрат, той пошепна няколко думи на ухото на Муре и го убеди да отведат Миньо в стаята на инспекторите, на приземния етаж, до входа на площад Гайон. Жената се намираше там и спокойно обличаше корсета си. Току-що бе назовала Албер Лом. Разпитан повторно, Миньо загуби самообладание и заплака: в нищо не бил виновен, Албер изпращал при него любовниците си; отначало той само ги покровителствувал, предоставяйки им възможност да се възползуват от оказионите; когато започнали да крадат, бил вече толкова компрометиран, че не се осмелявал да предупреди дирекцията. Разкри се цяла серия от най-невероятни обири: млади крадли укривали стоки под полите си в разкошните тоалетни, украсени с тропически растения, недалече от бюфета; имало случаи, когато продавачът умишлено забравял да назове на касата, където отвеждал клиентката, купената от нея стока, а стойността продавачът и касиерът поделяли после помежду си; работата стигнала дори до фалшификации на връщанията, когато вещите се отбелязвали като върнати в магазина, а парите за тях, уж връчени от касата, се присвоявали. Струваше ли си след това да се говори за случаите на класически обир, за пакетите, отнасяни вечер под редингота, за вещите, усукани около талията или скрити под полата? Цели четиринадесет месеца, благодарение на Миньо и разбира се, на други продавачи, които той и Албер отказваха да назоват, в касата на Албер се наблюдаваха подозрителни бъркотии, вършеха се най-безсрамни машинации, причиняващи на фирмата огромни загуби, чиято точна цифра бе невъзможно да се установи.

Междувременно новината проникна във всички отдели. Нечистите съвести трепереха; дори хора с най-изпитана честност се бояха от поголовни уволнения. Всички видяха, как Албер изчезна в стаята на инспекторите. Известно време престоя в нея и старият Лом; той дишаше тежко и така се беше зачервил, сякаш всеки миг ще го повали апоплектичен удар. Извикаха също госпожа Орели; тя пристъпваше с високо вдигната глава, въпреки тежкото оскърбление; бледото й подпухнало лице приличаше на восъчна маска. Опитите за изясняване на обстоятелствата продължиха дълго, но никой не узна както се полага подробностите; говореха, че завеждащата конфекцията теглила на сина си такъв пердах, та едва не му извила врата, че почтеният старец — бащата — плакал, а шефът, забравил обичайната си любезност, ругаел като каруцар и крещял, че непременно ще даде виновниците под съд. Но така или иначе потушиха скандала. Единствен Миньо бе уволнен начаса. Албер изчезна два дни по-късно; очевидно майка му бе издействувала семейството да не бъде опозорено чрез незабавно отстраняване на сина й. Но паниката не се прекрати още дълго; след произшествието Муре обиколи магазина и се разправи жестоко с всеки, който само се осмеляваше да вдигне очи към него.

— Какво правите тук, господине?… Зяпате мухите?… Минете на касата!

Накрая бурята се разрази и над главата на самия Ютен. Фавие, назначен за негов помощник, се стараеше да подлее вода на завеждащия, за да заеме мястото му. Прилагаше все същата тактика: правеше тайни доноси пред дирекцията, използуваше всички случаи, за да улови завеждащия в грешка.

Така, една сутрин, когато прекосяваше копринения отдел, Муре с учудване забеляза, че Фавие сменя етикетите на остатъците от черното кадифе.

— Защо намалявате цените? — запита Муре. — Кой ви нареди?

Помощникът, който предвиждаше тази сцена и за да привлече вниманието на шефа, нарочно вършеше работата си шумно, с наивен вид отвърна:

— Господин Ютен, господине…

— Господни Ютен?… А къде е господин Ютен?…

И когато завеждащият се върна от канцеларията, където един от продавачите бе изтичал да го повика, между Муре и Ютен се завърза остър разговор. Как тъй си позволявал сам да променя цените? Ютен на свой ред бе крайно учуден: той действително споделил с Фавие, че би следвало да се намали цената на тези остатъци от кадифето, но определено нареждане не бе давал. Фавие прие вид на много огорчен от това, че неволно е влязъл в противоречие с шефа си и заяви, че с готов да поеме вината върху себе си, само да го измъкне от бедата. Работата обаче неочаквано взе друг обрат.

— Чуйте, господин Ютен! — извика Муре. — Аз не търпя своеволия! Само дирекцията може да определя цените!

И продължи да го хока със същия рязък преднамерено оскърбителен тон, изненадващ продавачите, тъй като подобни престрелки ставаха обикновено безшумно, а и в дадения случай всичко можеше да мине като просто недоразумение. Чувствуваше се, че Муре дава воля на затаена ненавист. Най-после му беше попаднал в ръцете този Ютен, когото смятаха за любовник на Дьониз! Най-после можеше макар и малко да облекчи душата си, като му даде да разбере, кой е тук господарят! И Муре съзнателно пресилваше нещата, намеквайки, че намалението на цените е само средство да се прикрият нечии тъмни машинации.

— Господине — повтаряше Ютен, — аз възнамерявах да ви докладвам за намалението… То е необходимо; вие знаете, че тези кадифета не се търсят особено много…

Муре реши да сложи край на разговора и рязко подхвърли:

— Добре, ще проучим въпроса. Но повече това да не се повтаря, ако държите на мястото си.

И обърна гръб. Зашеметен, вбесен от случилото се и като не намираше никого, върху когото да излее гнева си освен Фавие, Ютен се закле, че ей сега ще запрати оставката си в муцуната на това животно. Но само след минута се отказа от подобни изявления и започна да предъвква всички отвратителни сплетни, които се носеха сред продавачите по адрес на шефовете. А Фавие, гледайки раболепно завеждащия, се оправдаваше и се преструваше, че от все сърце му съчувствува. Не можел да не отговори на Муре, нали така? Пък и съвсем не очаквал такъв скандал за нищо и никакво. Какво ставало с шефа, та от известно време е просто непоносим?

— О, на всички е известно какво става с него — отвърна Ютен. — Виновен ли съм аз, че тази гъска от конфекцията е завъртяла главата му?… Ето, драги, откъде иде всичко. Той знае, че съм спал с нея и това му е неприятно, а може би и тя иска да ме изхвърли от магазина, защото присъствието ми я смущава… Кълна се, че добре ще ме запомни, ако само ми попадне под ръка.

Два дни по-късно, когато Ютен отиде в шивашкото ателие на конфекцията, горе под самия покрив, за да препоръча някаква шивачка, видя в дъното на коридора Дьониз и Делош, облакътени пред отворения прозорец; Ютен трепна от изненада. Младите хора бяха дотолкова потънали в приятелски разговор, че дори не обръщаха глава. Ютен с учудване забеляза, че Делош плаче и в ума му внезапно се появи мисълта да направи така, та да ги изненадат на местопрестъплението. И той неусетно се отдалечи. Срещнал на стълбата Бурдонкл и Жув, Ютен им разказа цяла история за това, как единият от пожарогасителите се бил откачил от халката си; по негова сметка, Бурдонкл и Жув непременно щяха да изтичат горе, за да проверят пожарогасителя и щяха да се натъкнат на Дьониз и Делош. Така и стана. Бурдонкл пръв ги видя. Той замря на място и заповяда на Жув да изтича за Муре. Инспекторът по неволя трябваше да се подчини, макар и крайно недоволен, че го вплитат в такава неприятна история.

Това бе глухо ъгълче в обширния свят, какъвто представляваше „Дамско щастие“. В него се проникваше посредством сложна система от стълби и коридори. Ателиетата заемаха таванския етаж — редица стаи, напомнящи мансарди, които се осветяваха с широки прозорци, изрязани в цинковия таван; цялата мебелировка се състоеше от дълги маси и големи чугунени печки; тук една до друга седяха шивачки на долни и горни дрехи, плетачни, тапицери, работещи зиме и лете в страшен задух, сред специфичната миризма на този род занаяти. За да стигне човек до края на коридора, нужно бе да обиколи цялото крило на сградата, да мине край шивачките, да свърне вляво и да изкачи още пет стъпала. Редките клиентки, които понякога продавач съпровождаше дотук във връзка с техни поръчки, се задъхваха, изнемогвайки от умора, и тогава им се струваше, че от часове тъпчат на едно място и че се намират на сто левги от улицата.

Вече неведнъж Дьониз заварваше тук чакащия я Делош. В качеството си на помощник-завеждаща тя често трябваше да се свързва с ателието, където впрочем се изготвяха само модели и се извършваха дребни поправки; и Дьониз по всяко време изтичваше тук, за да даде някои разпоредби. Делош я дебнеше, измисляше всевъзможни предлози, промъкваше се до нея, а после си придаваше вид на много изненадан.

В края на краищата тази игра започна да я разсмива: техните срещи напомняха уговорени свиждания. Коридорът се простираше край резервоара — огромен ламаринен куб, съдържащ шестдесет хиляди литра вода. Под самия покрив се намираше втори такъв резервоар, към който водеше желязна стълба. От няколко секунди Делош говореше, подпрял рамо на резервоара в обичайната небрежна поза на голямото му прегънато от умора тяло. Водата шуртеше напевно и този тайнствен припев отекваше с музикални вибрации в ламаринените стени на куба. Въпреки дълбоката тишина, Дьониз се оглеждаше неспокойно, доловила сянка по голите светложълти стени. Но младите хора скоро се увлякоха в пейзажа, разкрил се от прозореца, и облакътени на перваза, весело бъбриха, припомняйки си родния край, където бе протекло детството им. Под тях се разстилаше огромния стъклен покрив на централната галерия, същинско стъклено езеро, обградено от далечните покриви като от скалисти брегове. А над главите си виждаха само небе, небесен свод, който отразяваше в дремещите води на стъкления покрив бягащите по него облаци и нежната синева на своя лазур.

Този ден Делош говореше за Валон.

— Бях на шест години, когато майка ми ме заведе с каручка на градския пазар. Това са повече от тринадесет километра, та трябваше да тръгнем от Брикбек в пет часа сутринта… Нашият край е много красив. Била ли сте там?

— Да, да — отвърна бавно Дьониз, чийто поглед се понесе нейде далеч. — Ходила съм веднъж, но още съвсем малка… Спомням си пътищата с полянки вдясно и вляво, нали? И тук-там вързани по две овце, влачещи след себе си въженцето…

Тя млъкна, после се усмихна неопределено и продължи:

— А у нас пътищата са прави, дълги по много левги и обградени със сенчести дървета… Има ливади с плетища по-високи от мен, и там пасат коне и крави… Има и рекичка; водата в нея е много студена, а бреговете са обрасли с храсти; добре познавам това място.

— Като у нас, като у нас! — възклицаваше с възторг Делош. — Наоколо само трева; всеки огражда своето парче земя с глог и брястови дървета и така се чувствува у дома си. И всичко е тъй зелено, тъй зелено, че парижани дори не могат да си представят това. Боже мой, колко съм играл на ниския път вляво, оня дето се спуска към мелницата!…

Гласовете им заглъхнаха, а разсеяните им погледи се хлъзгаха по искрящото стъклено езеро, заливано от слънцето. И от тези ослепителни води пред тях се появяваше мираж: те виждаха безкрайни пасища, Котантен, целия пропит от влажното дихание на океана и заблуден в светла пара, потопила небосклона в нежносиви акварелни тонове. Долу, над огромната желязна скеля, в залата на коприните, тътнеше тълпата, дочуваха се ударите на задвижената машина; цялата сграда се тресеше от суетливо сновящите купувачи, от припряната работа на продавачите, от присъствието на тридесет хиляди човека, които се блъскаха тук; а те, увлечени в мечти, вземаха този глух далечен тътен, от който покривите трепереха, за морския вятър, оня дето обгонва тревите и огъва дърветата.

— Боже мой, госпожице Дьониз — въздишаше Делош, — защо не сте по-мила с мен?… Аз тъй много ви обичам!

Сълзи заблестяха в очите му; Дьониз поиска да го прекъсне с жест, но Делош живо продължи:

— Не, позволете ми още веднъж да се изкажа… Ние така добре бихме се разбирали! Земляци винаги ще намерят за какво да поприказват.

Тук пресекна дъхът му, и Дьониз побърза да възрази кротко:

— Неблагоразумен сте, та нали ми обещахте да не говорите повече по този въпрос… Това е невъзможно! Изпитвам към вас най-добри приятелски чувства, вие сте чудесно момче; но аз искам да остана свободна.

— Да, да, зная — продължи той горчиво и съвсем тихо, — вие не ме обичате. О, можете да ми го кажете, разбирам, съзнавам, че в мен няма нищо, за което да ме обичате… В моя живот има само един щастлив миг — оная вечер, когато ви срещнах в Жоанвил, помните ли? Там, под дърветата, където беше тъй тъмно, ми се стори, че ръката ви трепери и бях така глупав да си въобразя…

Но тя отново го прекъсна. Тънкият й слух бе доловил стъпките на Бурдонкл и Жув в края на коридора…

— Чуйте… някой иде…

— Не — каза той, като я възпря да се откъсне от прозореца, — от резервоара е; водата винаги бучи там някак странно, като че вътре има хора.

И плахо и нежно продължи да се окайва. Но тя вече не го слушаше: приспивана от тези любовни думи, Дьониз плъзна поглед по покривите на „Дамско щастие“. Вдясно и вляво от стъклената галерия други галерии и зали блестяха на слънцето, а над тях се извисяваха покриви, прорязани от прозорци и симетрично удължени, като на казармени постройки. Металически мертеци, стълби, мостове възлизаха нагоре, откроявайки плетеницата си в небесната синева; от кухненския комин излизаше гъст пушек като от фабрична пещ; големият квадратен резервоар, почиващ върху чугунени стълбове под открито небе, напомняше странно варварско съоръжение, въздигнато тук от човешката гордост. А зад неговите стени тътнеше Париж.

Когато се опомни и престана да витае с мислите си в пространството, където се разгръщаха постройките на „Дамско щастие“, Дьониз забеляза, че Делош я бе уловил за ръка. Лицето му бе тъй разстроено, че тя не се реши да я отдръпне.

— Извинете — пошепна той. — Сега всичко е свършено, но ще бъда много нещастен, ако, за наказание, ме лишите от вашето приятелство… Кълна се, че не това се канех да ви кажа. Да, бях си обещал да се примиря с положението си и да бъда благоразумен.

Сълзите му потекоха отново, но той се силеше да се овладее:

— Зная своя жребий в живота. И не сега разбира се, щастието ще се обърне на моя страна. Победиха ме в родния край, биха ме в Париж, биха ме навсякъде! Тук служа вече четвърта година, и все още съм последен в отдела… Та исках да ви кажа да не се огорчавате заради мене. Повече не ще ви дотягам. Бъдете щастлива, обичайте друг. Да, единствено това ще ме радва. Вашето щастие ще бъде и мое щастие.

Делош не намери сили да продължи. И сякаш за да потвърди обещанието си, положи върху ръката на девойката смирена целувка на покорен роб. Дьониз бе дълбоко развълнувана.

— Бедното момче! — промълви тя със сестринска нежност, смекчаваща горчивината на думите.

Двамата отведнъж трепнаха. Обърнаха се. Пред тях стоеше Муре.

Цели десет минути Жув бе търсил директора по всички етажи. А той бе на скелята на улица Десети Декември. Ежедневно прекарваше там по няколко часа, интересуваше го живо строежа, за чието осъществяване тъй дълго бе мечтал. Там, сред зидарите, полагащи ъгловите пиластри от дялан камък, сред работниците, заети с подреждане на железните греди, намираше избавление от душевните си мъки. В израстващата из земята фасада вече се открояваха просторното преддверие и прозорците на първия етаж; в незавършен вид се очертаваше целият скелет, на бъдещата разкошна сграда. Муре се изкачваше по стълбите и обсъждаше с архитекта детайлите на външната украса, която трябваше да бъде нещо съвършено ново, невиждано; крачеше през железните греди и купчини тухли, слизаше дори в мазетата; грохотът на парната машина, равномерното скърцате на скрипеца, ударите на чуковете, гълчавата на цяла тълпа работници в тази огромна клетка, обкръжена от кънтящи дъски, за миг го разсейваха. Той излизаше оттам потънал във вар, почернял от железни опилки, опръскан с вода, избила от крановете и малко излекуван от страданието си; тъгата отново го завладяваше, и колкото повече шумът от строителната площадка заглъхваше зад него, толкова по-силно тя терзаеше бедното му сърце. Но този ден Муре бе успял да се разсее, увличайки се в албума с мозайка и майолика, с каквито възнамеряваха да украсят фризовете; такъв и го намери Жув, задъхан и много недоволен, загдето бе изцапал редингота си с вар и железен прах. Най-напред бе извикал да го почакат, но когато Жув му пошепна няколко думи, тръгна след него треперещ, обхванат, отново от своите мъки. Всичко останало вече не съществуваше: фасадата рухна преди да я издигнат; защо бе този върховен триумф на гордостта му, щом само шепнешком произнесеното име на някаква жена му причиняваше такива страдания!

Горе Бурдонкл и Жув намериха за благоразумие да изчезнат. Делош избяга. Дьониз остана сама лице в лице с Муре, по-бледа от обикновено, но с поглед несмутимо отправен към него.

— Госпожице, последвайте ме, ако обичате — каза той сурово.

Тя тръгна след него. Слязоха два етажа и прекосиха отделите за килими и мебели, без да произнесат ни дума. Когато се озова пред кабинета си, Муре, отвори широко вратата:

— Влезте, госпожице.

И затвори вратата, а после се отправи към бюрото. Новият кабинет на директора бе по-разкошен от предишния: обвивка от зелено кадифе бе заменила рипсовата, голяма библиотека с инкрустации от слонова кост заемаше цялото място между двата прозореца, но по стените, както и преди, нямаше нищо, освен портрета на госпожа Едуен, млада жена с красиво спокойно лице, което се усмихваше от златната си рамка.

— Госпожице — каза той най-сетне, като се стараеше да бъде суров, — има неща, които тук не можем да търпим… Доброто държане е наше задължително условие…

После замълча, подбирайки думите си, за да не даде воля на гнева, надигащ се в гърдите му. Нима е влюбена в това момче, в този жалък продавач, над когото се надсмива целият отдел? Нима предпочита най-убогия, най-непохватния пред него, господаря! Видял ги бе със собствените си очи, видя как бе дала ръката си на Делош и как той покриваше тази ръка с целувки.

— Всякога съм бил много великодушен към вас, госпожице — продължи той с усилие. — И никак не очаквах, че така ще ми се отблагодарите.

Портретът на госпожа Едуен привлече вниманието на Дьониз още от вратата и въпреки силното си вълнение, тя продължаваше да се взира втренчено в него. Всеки път, когато влизаше в кабинета на Муре, нейният поглед се срещаше с погледа на тази дама.

Дьониз се страхуваше малко от нея и в същото време чувствуваше, че е много добра. Този път Дьониз като че намираше в нея поддръжка.

— Действително, господине — отвърна тя кротко, — виновна съм, спрях се и се разприказвах. Моля ви да извините тази моя грешка… Младият човек е от нашия край.

— Ще го изгоня! — избухна Муре и в този бесен вик се изля цялото му страдание.

Потресен, излязъл от ролята си на предупредително сдържан директор, мъмрещ продавачка за нарушение на правилника, той се разрази в градушка от жлъч и нападки. Не се ли стеснява?… Девойка като нея да се доверява на подобно нищожество! И стигна до най-тежки обвинения, упреквайки я за Ютен и за още други с такъв поток от думи, че девойката дори не можа да се защити. Но той ще очисти фирмата и ще изгони всички. Строгото обяснение, за което се готвеше, когато вървеше с Жув, се превърна в груба сцена на ревност.

— Да, това са ваши любовници!… Отдавна ми говореха за това, а аз бях така глупав и все още се съмнявах… Единствен аз, само аз!

Зашеметена, задъхана, Дьониз слушаше тези смазващи укори. Отначало не ги разбра. Боже мой, за уличница ли я вземаше! В отговор на някаква още по-жестока дума Дьониз мълчаливо се отправи към вратата. А когато той стори жест, за да я спре, тя промълви:

— Оставете ме, господине, отивам си… Щом ме смятате за такава, каквато казвате, не желая и секунда да остана във вашия магазин.

Муре се хвърли към вратата.

— Но поне се оправдайте! Кажете нещо!

Тя стоеше права, запазвайки ледено мълчание. Загубил самообладание, Муре продължи да я измъчва с въпроси; мълчанието на тази девойка, пълно с достойнство, отново му се стори тънка сметка на жена, опитна в любовните интриги. Невъзможно бе по-изкусно да се разиграе тази сцена, която го хвърли в нозете й, изтерзан от съмнения, жадуващ да бъде разубеден.

— Казвате, че е от вашия край… Може би и там сте се срещали… Закълнете се, че между вас не е имало нищо!

И тъй като тя упорито мълчеше и се опитваше да отвори вратата, за да си отиде, Муре окончателно загуби хладнокръвие, и от него се изтръгна вопъл на върховно отчаяние, на пълна безнадеждност:

— Боже мой! Но аз ви обичам, обичам ви!… Защо ви доставя удоволствие да ме измъчвате така? Вие знаете, че освен вас нищо друго вече не съществува за мен, а хората, за които ви говоря, ме интересуват само доколкото това ви засяга и в целия свят единствена вие сте скъпа на сърцето ми… Помислих ви за ревнива и ви пожертвувах всички свои увлечения. Казва ли са ви, че съм имал любовници; е добре, сега съм сам и почти не излизам от дома. Не показах ли открито предпочитанието си в дома на оная дама, не скъсах ли с нея, за да принадлежа единствено на вас? Очаквах макар и капка благодарност, макар и сянка от признателност… А ако се боите, че ще се върна при нея отново, можете да бъдете спокойна: тя вече ми отмъщава, и помага на едного от нашите бивши сътрудници да основе конкурентна фирма… Кажете, трябва ли да падна на колене пред вас? Може би тогава сърцето ви ще трепне?

Бе готов да стори това. Човекът, който не прощаваше на продавачките си и най-малкото провинение, който ги изхвърляше на улицата заради най-незначителната дреболия, този човек умоляваше сега една от тях да не си отива, да не го изостава в нещастието му. Той бранеше вратата от нея, готов да й прости, да затвори очите си за всичко, ако тя пожелае да излъже. И казваше истината: продажните момичета, които някога търсеше зад кулисите на малките театри или в нощните заведения, предизвикваха в него отвращение; с Клара повече не се срещаше, и не бе стъпвал у госпожа Дефорж, където засега властвуваше Бутмон, в очакване да открие новия магазин „Четирите сезона“, вече изпълнил с реклами всички вестници.

— Кажете, трябва ли да падна на колене? — повтори Муре, задушаван от преглъщаните сълзи.

Дьониз го възпря с ръка, сама безсилна да скрие смущението си и дълбоко потресена от зрелището на тази болезнена страст.

— Напразно се огорчавате, господине — каза тя най-подир. — Кълна ви се, че тези чудовищни клевети са лишени от всякакви основания… Бедният младеж, както и аз, в нищо не е виновен.

От думите й лъхаше трогателна искреност, а ясните й очи го гледаха право в лицето.

— Вярвам ви — прошепна той, — и не ще уволня никого от другарите ви, понеже се застъпвате за тях. Но тогава защо ме отблъсквате, щом не обичате друг?

Тя се сепна от някаква внезапна мисъл, в нея заговори естествената свенливост.

— Обичате някого, нали? — продължи той и в гласа му трепна вълнение. — О, говорете открито, аз нямам никакви права над вашите чувства… Вие обичате някого…

Дьониз се изчерви силно; признанието бе готово да се изтръгне от устните й, тя съзнаваше, че не бе в състояние да излъже; смущението й все едно щеше да я издаде, а лъжата бе противна на нейната натура, и лицето й всякога говореше истината.

— Да — едва чуто произнесе тя накрая. — Моля ви, господине, пуснете ме, вие ме измъчвате.

Тя също страдаше. Не бе ли свръх силите й да се отбранява от самата себе си, от поривите на нежност, които я лишаваха понякога от всякаква смелост. Когато й говореше така, когато го виждаше тъй развълнуван, тъй съкрушен, тя не разбираше защо го отблъсква; и само после намираше в дълбочината на своята здрава натура онова чувство на гордост и благоразумие, което я подкрепяше в девичата й непримиримост. Тя упорствуваше инстинктивно, стремейки се към щастие, подчинявайки се на потребността си от спокоен живот, а не само, вслушвайки се в гласа на добродетелта. И бе готова да се хвърли в обятията на този човек, покорна, влюбена, цялото й същество се стремеше към него, но изпитваше едва ли не отвращение при мисълта, че ще трябва да се отдаде всецяло и да тръгне срещу неизвестното бъдеще. Желанието му да стане негова любовница й внушаваше ужас, оня безумен ужас, който обзема жената при приближаване на самеца.

Тук Муре неволно стори жест на отчаяние. Той се върна към бюрото си, запрелиства някакви книжа, но веднага ги положи на мястото им и каза:

— Свободни сте, госпожице, не мога да ви задържам против волята ви.

— Но, ако вярвате в моята почтеност, аз не бих си отишла — отвърна тя с усмивка. — Трябва да се вярва на почтените жени, господине. А те не са тъй малко на света, уверявам ви.

Очите на Дьониз неволно се бяха обърнали към портрета на госпожа Едуен, тази красива и умна жена, чиято кръв, както говореха, носеше щастие на фирмата. Муре с вълнение проследи погледа на девойката: беше му се сторило, че последната фраза произнесе покойната му жена; тя често говореше така, той позна думите й. Това бе като възкресение на мъртвата в живата: той съзираше у Дьониз здравия, спокойния, силния ум и душевното равновесие на оная, която бе загубил, дори и кроткия й глас, пестелив на празни думи. Това го смая и още повече опечали.

— Вие знаете, че изцяло ви принадлежа — прошепна той накрая. — Правете с мен каквото искате.

Тогава тя весело откликна:

— Много добре, господине. Мнението на жената, колкото и скромно място да заема тя, всякога е полезно да се чуе, ако тази жена има макар и малко ум… Повярвайте ми, аз бих направила от вас добър човек, стига да се оставите в ръцете ми.

И тази простодушна закачливост, поднесена по неповторим начин, бе пълна с очарование. Той на свой ред се усмихна слабо и я съпроводи до вратата, сякаш бе високопоставена дама.

На другия ден назначиха Дьониз за завеждаща. Дирекцията реши да раздели отдела за готови дрехи; специално за Дьониз бе създаден отдел за детски костюмчета. Откакто бяха уволнили сина й, госпожа Орели живееше в постоянен страх; тя чувствуваше, че господата от управителния съвет охладняват към нея и виждаше, как от ден на ден укрепва влиянието на Дьониз. Не ще ли бъде принесена под някакъв предлог в жертва на тази девойка? Величественото й, плувнало в тлъстини лице, бе отслабнало от съзнанието за позора на династията Ломови; и сега всяка вечер умишлено тръгваше под ръка с мъжа си: нещастието ги бе сближило, и те разбраха, че причина за всичко бе царящото в семейството им несъгласие; бедният съпруг, още по-угнетен от нея, и обзет от мъчителен страх да не го заподозрат в кражба, по два пъти гласно преброяваше прихода, извършвайки при това истинско чудо с осакатената си ръка. Ето защо, когато госпожа Орели научи за назначението на Дьониз, радостта й нямаше граници и тя се впусна всячески да й изразява своите най-сърдечни чувства. Колко благородно било, че не й отнела мястото! Обкръжи я с приятелско внимание, започна да се обръща към нея като към равна, отбиваше се често в съседния отдел, за да побъбри с колежката си и внасяше в това такава тържественост, сякаш кралицата-майка навестяваше младата кралица.

Впрочем Дьониз се намираше сега на върха на своята победа; назначението й на длъжността завеждаща срази последните й противници. Ако тук и там още продължаваха да злословят в пристъп на оня сърбеж на езика, който мъже и жени изпитват, когато се съберат, за да побъбрят, то при все това й се кланяха много ниско, едва ли не доземи. Маргьорит, станала помощница в конфекцията, се разсипваше в похвали по неин адрес. Дори Клара се примири, изпълнена от тайно уважение към успеха, който бе неспособна да постигне. Но тържеството на Дьониз особено се отрази върху отношението на мъжете към нея: Жув сега разговаряше с девойката само прегънат на две, Ютен трепереше, чувствувайки нестабилността на своето положение, а Бурдонкл окончателно се убеди в собственото си безсилие. Когато я видя да излиза от кабинета на Муре спокойна, усмихваща се и когато на следващия ден шефът поиска от дирекцията да открие нов отдел, Бурдонкл сведе глава победен, изпълнен от свещен ужас пред Жената. Винаги се бе прекланял пред обаянието на Муре и го признаваше за свой господар, въпреки безразсъдството и глупавите му сърдечни увлечения. Но този път жената бе по-силна, и Бурдонкл очакваше да бъде отнесен от надигащата се буря.

Дьониз обаче посрещна победата си с очарователно спокойствие. Бе трогната от всички тези знаци на уважение, търсейки да види в тях съчувствие към нейните предишни страдания, увенчани най-после с успех в награда за несломимото й мъжество. Тя с усмивка и радост приемаше най-малкото свидетелство на приятелство и мнозина искрено я обикнаха, толкова кротка, приветлива и сърдечна бе с всеки. Единствено към Клара показваше непреодолимо отвращение — беше научила, че тази продавачка е осъществила намерението си, за което шегувайки се, говореше някога. Една вечер Клара действително бе поканила у себе си Коломбан, и сега продавачът, упоен от дългоочакваното щастие, бе престанал да нощува у дома си, а злочестата Жьонвиев бавно умираше. В магазина говореха за това, намирайки историята за странна.

Но тази единствена болка на Дьониз не нарушаваше душевното й равновесие. Особено мила бе в своя отдел сред тълпа от малчугани на всяка възраст. Обожаваше децата и бе невъзможно да й се избере по-подходяща служба. Понякога там се събираха до петдесетина момиченца, и още толкова момченца, цял шумен пансион, отдаващ се весело на зараждащото се кокетство. Майките загубваха търпение и вдигаха ръце от тях. Дьониз ги съветваше, усмихваше се, настаняваше усмирените деца по столовете. Когато сред тълпата се мернеше някое хубавичко розово момиченце, сама се заемаше да го обслужва, донасяше рокличката, премерваше я върху пухкавите плещички на детето с нежната предпазливост на по-голяма сестра. Разнасяха се звънки смехове, на фона на сърдитите майчински гласове се дочуваха възторжени възгласи. Понякога девойче на девет-десет години, надянало вълнено палто, се разглеждаше съсредоточено като възрастта дама в огледалото, обръщайки се на всички страни, и очичките му пламваха от желание да се нрави. Разопакованите дрехи затрупваха щандовете: розови и сини роклички от лека коприна за деца от една до пет години: моряшки зефирни костюмчета с плисирани полички и блузки с апликации от перкал; костюми в стил Луи XV, манта, жакети, купища тесни дрешки с присъщата им ъгловата детска грация, нещо като гардероб на цяла дружина големи кукли, измъкнат от шкафовете и предоставен за игри. В джоба на Дьониз винаги се намираха лакомства, с които усмиряваше някое разплакано дете, обидено от това, че не му позволяват да отнесе със себе си чифт червени панталонки; тя живееше сред малките като в свое семейство, и сама ставаше дете в света на тези безхитростни и свежи създания, постоянно сменящи се около нея.

Сега често й се случваше да води с Муре продължителни приятелски, разговори. Когато трябваше да се отбие при него, за да получи разпоредби или за доклад, той я задържаше, защото обичаше да я слуша. Това бяха беседи в духа на ония, по време на които на шега казваше, че „би направила от него добър човек“. В нейния ум, прозорлив и находчив, като у всяка нормандка, постепенно възникнаха планове и мисли относно новата търговия; вече се бе опитала да ги сподели с Робино и бе говорила за тях с Муре в оная незабравима вечер, когато се разхождаха в парка в Тюилри. Не можеше да се занимава с нещо, да наблюдава работа, без при това да почувствува желание да внесе ред в тях, да ги подобри. От момента на постъпването си в „Дамско щастие“ бе особено потисната от несигурната съдба на служителите; внезапните уволнения я възмущаваха, смяташе ги за произволни и несправедливи, вредящи и на служителите, и на фирмата. Дьониз все още не бе забравила своите страдания в началото на службата си и бе изпълнена със съчувствие към всяка новопостъпила продавачка; забелязваше, как се измъчват, държейки се едва на нозете си от умора, как очите им подпухват от сълзи, догаждаше беднотата им, прикрита под копринената рокля, разбираше, че са подлагани на обидното преследване от страна на старите продавачи. Този кучешки живот опорочаваше най-добрите от тях и бе свързан за всички с най-печални последствия: изтощени преди четиридесетата си година от тежък труд, продавачките изчезваха, отиваха в неизвестност, или умираха от туберкулоза, малокръвие и преумора, предизвикани от затворения въздух на магазина; други се озоваваха на улицата, а най-щастливите се омъжваха и вегетираха в малка провинциална будка. Нима е хуманно и справедливо това безпощадно изтребление на хората, извършвано всяка година в големите магазини? И Дьониз се обявяваше в защита на тия зъбчати механизми, основавайки се не на сантиментални съображения, а на интересите на самите господари. Искате да имате солидна машина — употребете добър вид метал; защото ако металът се окаже негоден или бъде приведен в негодност, работата спира, налагат се допълнителни усилия, за да се изправи машината, а това води до излишни разходи. Понякога Дьониз се въодушевяваше, представяше си огромен идеален магазин, една социално осъществена търговска комуна, където всеки според заслугите си получава своя дял печалби и където по договор му е обезпечено спокойно бъдеще. Тогава Муре, въпреки ентусиазма си, започваше да се шегува. Укоряваше я в пристрастие към социализма, предизвикваше в нея съмнения, уверявайки, я колко трудно постижими били мечтите й; но тя изхождаше от своята душевна простота, а когато се убеждаваше в несъстоятелността на теориите си, подсказани от доброто й сърце, спокойно се предоставяше на бъдещето. Той бе смутен и очарован от този млад глас, още треперещ от преживяните страдания, когато тя с такава убеденост говореше за реформите, които според нея трябваше да укрепят устоите на самата фирма! Той я слушаше, обръщайки разговора на шега; а в това време участта на служителите неусетно се подобряваше; вместо масови уволнения, през мъртвите сезони бе въведена система на платени отпуски; накрая предвидиха взаимоспомагателна каса, която да облекчи положението на трудещите се при безработица и им обезпечи пенсия. Това бе зародишът на крупните профсъюзни организации на двадесети век.

Но Дьониз не се ограничаваше единствено със стремежа да намери изцеление за още кървящите си рани: тя внушаваше на Муре мисли, които очароваха клиентките с женската си изтънченост. Ощастливи и Лом, като подкрепи отдавна лелеяния от него замисъл да създаде оркестър с изпълнители, подбрани сред служителите. Три месеца по-късно под палката на Лом се оказаха вече сто и двадесет музиканти: мечтата на неговия живот се беше сбъднала. В магазина бе подготвено голямо празненство с концерти и бал, и организираният от фирмата оркестър се представи пред клиентките, пред целия свят. Вестниците затвориха за нововъведението и дори Бурдонкл, когото всичко това отначало вбесяваше, трябваше да се преклони пред такава нечувана реклама. В специално помещение, на услугите на продавачите бяха предоставени два билярда и маси за шах и табла. При магазина се откриха вечерни курсове, водеха се занятия по английски и немски езици, граматика, аритметика и география; дори бяха въведени часове по езда и фехтовка. За служителите бе създадена библиотека с десет хиляди тома. Накрая се появи и лекар, който живееше в магазина и даваше безплатни съвети. Впоследствие добавиха бани, бюфети, фризьорски салон. Всичко, що бе нужно на живота, се намираше тук под ръка; без да излиза от магазина, всеки получаваше храна, легло, дрехи и образование. „Дамско щастие“ само задоволяваше всички свои материални и културни нужди сред огромния Париж, заинтересуван от това новаторство, от този град на труда, който израстваше тъй внушителен из калта на старите улици, открили се най-после за ясното слънце.

Тогава в общественото мнение се извърши коз прелом в полза на Дьониз. Победеният Бурдонкл с отчаяние повтаряше пред близките си, че би дал мило за драго сам да сложи Дьониз в леглото на Муре, и от това заключаваха, че тя не бе отстъпила пред натиска на шефа и че могъществото й бе следствие от нейния отказ. От този момент тя стана обща любимка. Всички знаеха за облагите, които дължаха на изкупителното й целомъдрие, всички се възхищаваха от силата на волята й. Най-после се бе намерила такава, която съумя да подчини на себе си шефа, да отмъсти за всички и да изтръгне от него не само голи обещания! Най-после се бе появила жената, която го принуди да уважава бедните! Когато тя, кротка и непобедима, прекосяваше отделите, продавачите, запленени от изящната й непреклонна главица, приветливо се усмихваха; гордееха се с колежката си и на драго сърце биха се хвалили с нея пред обкръжаващата ги тълпа. Щастлива, Дьониз се наслаждаваше на тази постоянно растяща симпатия. Боже мой, не беше ли сън това? Тя си спомняше как за първи път се бе появи тук, облечена в жалка рокля, потресена и смаяна при вида на сложния механизъм на тази страшна машина; дълго се бе чувствувала нищожество, малко зрънце между воденични камъни, смазващи цял един свят. А сега бе душата на този свят, единствено тя имаше тежест в него, с една само своя дума можеше да ускори или забави хода на този колос, лежащ в малките й нозе! Ала тя не желаеше това, дошла бе тук без всякаква умисъл, въоръжена само с обаянието на кротостта. Понякога властта й предизвикваше дълбоко в нея недоумение и тревога; защо всички й се подчиняваха? Не беше красавица, нито злопаметна. Но после с облекчение се усмихваше, тъй като бе самата доброта и благоразумие, правдивост и последователност; в тези именно достойнства се заключаваше силата й.

Голяма радост за Дьониз, сред успехите й, бе това, че можеше да бъде полезна на Полин. На младата жена предстоеше да стане майка и трепереше, че ще я уволнят: вече две продавачки в седмия месец на бременността им трябваше да напуснат магазина в срок от петнадесет дни. Дирекцията не търпеше такива инциденти, майчинството тук бе заклеймено като нещо непристойно и обременително; бракът в краен случай още се допускаше, но раждането на деца бе запретено. Наистина, мъжът на Полин служеше в магазина, но тя при все това мислеше със страх за бъдещето, тъй като вече бе неудобна за щанда; ето защо се стягаше безмилостно в корсети, та по-дълго да запази тайната си и да отсрочи вероятното уволнение. Една от двете уволнени продавачки току-що бе родила мъртво дете именно поради това, че се самоизтощаваше, и сега животът й беше в опасност. Междувременно Бурдонкл забеляза пръстения оттенък по лицето на Полин, както и мъчителната тромавост в походката й. Една сутрин той стоеше до нея в отдела за детско бельо; в това време някой от прислужниците, вдигайки пакет, блъсна Полин така силно, че тя извика и се улови за корема. Бурдонкл веднага я отведе настрана, разпита я, а после повдигна в дирекцията въпроса за уволнението й под предлог, че се нуждае от чист селски въздух; твърдеше, че историята ще се разчуе и ще направи лошо впечатление на публиката, ако Полин пометне, както това се случило миналата година с продавачка от отдела за детско бельо. Муре не присъствуваше на заседанието и затова можа да се изкаже едва вечерта. Но Дьониз своевременно успя да се намеси и Муре затвори устата на Бурдонкл, позовавайки се на интересите на фирмата. Нима Бурдонкл възнамерявал да предизвика негодувание сред майките и да оскърби младите бременни клиентки? Скоро след това бе тържествено обявено, че всяка омъжена продавачка в случай на бременност ще бъде отправена към специално извикана акушерка, щом присъствието й в магазина стане неудобно.

На другия ден, когато Дьониз отиде да посети в лазарета Полин, която трябваше да полежи тук след удара, болната шумно я целуна по двете бузи.

— Колко сте мила!… Ако не бяхте вие, сигурно щяха да ме изхвърлят на улицата… Но не се безпокойте; докторът каза, че всичко ще мине.

Боже се бе измъкнал от своя отдел и в този момент стоеше тук, от другата страна на леглото. Той също избоботи думи на благодарност, видимо смутен от присъствието на Дьониз, която сега смяташе за преуспяла особа, достигнала висок служебен ранг. Ах, ако оттук нататък чуел хули по неин адрес, с какво удоволствие щял да затвори човката на завистниците! Но Полин го изгони, вдигайки дружелюбно рамене:

— Драги мой! Само глупости говориш. Остави ни да си побъбрим.

Лазаретът представляваше дълга светла стая с подредени едно до друго дванадесет легла с бели завеси. Тук лекуваха служители, живущи в магазина и непожелали да се прехвърлят у роднини. Но този ден Полин се оказа сама в лазарета; лежеше до голям прозорец, откъм улица Ньов Сент Огюстен. И ето че тутакси си размениха откровения, нежности, произнасяни шепнешком в навяващия дрямка въздух, пропит със слаб аромат на лавандула, който лъхаше от белоснежното бельо.

— И тъй, той все пак изпълнява всички ваши желания?… Жестоко е да го измъчвате така! Обяснете ми какво означава това, щом вече се осмелих да заговоря открито. Ненавиждате ли го?

Беше уловила ръката на Дьониз, която седеше до леглото й, облакътена на възглавницата; Дьониз отведнъж се развълнува, бузите й пламнаха, почувствува се обезсилена от този прям и неочакван въпрос. И тайната й се изтръгна. Заровила глава във възглавницата, тя прошепна:

— Обичам го.

Полин остана смаяна.

— Как? Обичате ли го? Но тогава работата е съвсем проста: кажете „да“ и толкоз.

Все още криейки лицето си във възглавницата, Дьониз отвърна „не“ с едно енергично поклащане на главата. Казвала „не“ именно защото го обича, но да обясни онова, което сама не разбира, не било по силите й. Естествено, смешно било това, ала тя така чувствувала нещата, не можела да се промени. Недоумението на приятелката й растеше, и най-после тя запита:

— Може би се държите тъй, за да го принудите да се ожени за вас?

Дьониз рязко се изправи. Беше потресена.

— Да се ожени за мен?… О, не, не! Кълна ви се, никога не съм и помислила подобно нещо. Не! Никога такива сметки не са минавали през ума ми, а вие знаете, че ненавиждам лъжата!

— Драга моя, та именно така и би следвало да се държите, ако бихте искали той да се ожени за вас… — кротко забеляза Полин. — Но това трябва някак да свърши, а ви остава само женитбата, щом не допускате нищо друго… Чуйте, нека ви предупредя: всички мислят едно и също; да, всички са убедени, че го водите за носа, само за да го изправите в края на краищата пред господин кмета… Боже мой, каква странна жена сте!

И тя се впусна да утешава Дьониз; девойката ридаеше, заровила отново глава във възглавницата и повтаряше, че ще се махне най-сетне от магазина, щом продължават да й приписват неща, за каквито не била й помисляла. Разбира се, че ако мъжът обича жената трябва да се ожени за нея. Но тя нищо не желае, на нищо не разчита, само моли да я оставят да живее спокойно с нейните скърби и радости, както живеят всички. Иначе ще си отиде.

В същия този миг Муре завършваше ежедневната си обиколка на магазина. Бе поискал да се разсее, като хвърли още веднъж поглед върху строежа. Няколко месеца бяха изтекли; сега фасадата гордо възправяше във висините монументалните си контури зад просторната дъсчена преграда, скриваща я от погледите на тълпата. Армия от декоратори вече пристъпваше към работа: каменари, фаянсаджии, мозайкаджии; централната скулптурна група над парадния вход покриха с позлата, а към цокъла прикрепиха пиедесталите на статуите, изобразяващи манифактурните градове на Франция. По дължината на неотдавна откритата улица Десети Декември от ранно утро до късна вечер виреха нос безчет зяпльовци, макар още нищо да не се различаваше; всички бяха заинтригувани от разкази за чудесата на този дворец, чието предстоящо откриване вълнуваше цял Париж. А Муре стоеше на скелята, където кипеше работа, сред майстори, завършващи онова, което бе започнато от зидарите, гледаше как се претворяват в живот мечтите му, и горчиво като никога съзнаваше цялата суета на своето могъщество. Мисълта за Дьониз внезапно сви сърцето му; тази мисъл непрестанно го пронизваше като пламък, като остър спазъм на неизлечима болка. И той бягаше далеч, не намирайки спокойствие, боящ се, че ще забележат сълзите му, изпълнен с отвращение към своя триумф. Дворецът, чиято фасада най-после бе въздигната, му се струваше нищожен, подобен на ония пясъчни стени, каквито строят децата; дори ако бяха разтегнали тази фасада от едното до другото градско предприятие, ако бяха я възнесли до самите звезди, и тогава тя не би запълнила пустотата в сърцето му; него можеше да ощастливи само жадуваното „да“, произнесено от едно дете.

Муре се върна в кабинета си, задушаван от сдържани ридания. Какво собствено искаше тя? Повече той не се осмеляваше да й предлага пари, и въпреки негодуванието му на млад вдовец, у него се прокрадваше смътната мисъл за брак. Отчаян от своето безсилие, Муре даде воля на сълзите си. Беше нещастен.

XIII

Едно ноемврийско утро, когато Дьониз даваше първите разпореждания в отдела, при нея дойде слугинята на семейство Бодю и й съобщи, че госпожица Жьонвиев прекарала мъчителна нощ и че би искала тозчас да се види с братовчедката си. От известно време бедната девойка слабеела, и напоследък се залежала.

— Кажете й, че веднага ще дойда — отвърна разтревожена Дьониз.

Внезапното изчезване на Коломбан представляваше смъртен удар за Жьонвиев. Отначало престана да нощува у тях заради насмешките на Клара; после, отстъпвайки на безумното влечение, овладяващо изцяло скромните целомъдрени младежи, се превърна в покорен роб на това момиче и един понеделник изобщо не се яви на работа, а изпрати до шефа си прощално писмо, изпълнено с надути фрази, както обикновено пишат самоубийци. Може би дълбоко в този страстен порив се таеше и тънката сметка на хитър младеж, решил да се възползува от представилия се случай, за да се откаже от неизгодния брак. Работите на магазина вървяха тъй зле, както и здравето на бъдещата невеста, с други думи моментът бе благоприятен да скъса при първото увлечение. И всички сочеха Коломбан като жертва на съдбовна страст.

Когато Дьониз дойде в „Стария Елбьоф“, в къщата бе само госпожа Бодю. Седеше неподвижно зад касата, с лице мъртвешки бледо, изсъхнало от анемия, и сякаш пазеше безмълвната пустота на магазина. Продавачи повече нямаше; слугинята набързо избърсваше праха от полиците, и дори ставаше дума вместо нея да наемат обикновена готвачка. Леден студ довяваше от тавана; минаваха часове след часове, но нито една клиентка не надникваше в полумрака на магазина, а платовете, които ничия ръка не докосваше, все повече се покриваха със селитра от влажните стени.

— Какво се е случило? — изплашено запита Дьониз. — Да не би Жьонвиев да е болна?

Госпожа Бодю не отговори веднага. Сълзи се появиха в очите й. После прошепна:

— Нищо не зная, на мен нищо не казват… Ах, свършено е, всичко е свършено…

И замъгленият й поглед обходи мрачната будка сякаш чувствуваше, че едновременно загубва и дъщеря си, и своята търговия. Седемдесетте хиляди франка, получени от продажбата на къщата в Рамбуйе, се бяха стопили във водовъртежа на конкуренцията за по-малко от две години. За да издържи в борбата с „Дамско щастие“, което сега предлагаше и мъжки платове, и ловджийски кадифета, и ливреи, Бодю се бе решил на значителни жертви. Но в края на краищата бе окончателно смазан от трикото и молетоните на своя съперник, притежаващ такъв асортимент, какъвто дотогава не беше се появявал на пазара. Дълговете малко по малко растяха, и Бодю бе принуден да прибегне до крайната мярка — ипотекира старата си къща на улица Мишодиер, където неговият прадядо, старецът Фине, бе основал фирмата; краят бе сега въпрос на дни; всичко наоколо пропадаше, дори самите тавани изглеждаха готови да рухнат и се разсипят на прах, както се руши под натиска на вятъра паянтова изцяло прогнила постройка.

— Нашият баща е горе — подхвана отново госпожа Бодю с разбит глас. — Всеки от нас преседява там по два часа; необходимо е все пак и тук някой да пази, о, само от предпазливост, защото откровено казано…

Красноречивият й жест довърши фразата. Те, разбира се, биха затворили и капаците на магазина, ако гордостта им на представители на стара фирма не ги държеше все още несломими пред квартала.

— Тогава, ще отида горе, лельо — каза Дьониз, чието сърце изнемогваше в безмълвното отчаяние, което лъхаше дори от платовете по рафтовете.

— Иди, иди по-скоро, дете мое… Тя те очаква, цяла нощ те викаше. Иска да ти каже нещо.

Но точно в тази минута Бодю слезе… Болната жлъчка придаваше на жълтото му лице зеленикав оттенък, а очите бяха налети с кръв. И все още пристъпваше на пръсти, макар да бе излязъл отдавна от стаята на болната.

— Тя спи — прошепна той сякаш се опасяваше, че горе ще го чуят.

После се отпусна на стола с подкосени нозе, изтривайки машинално челото си и дишайки мъчно, като след тежък труд.

Възцари се мълчание. Накрая каза на Дьониз:

— Ще я видиш, почакай малко… Когато спи, струва ни се, че е оздравяла.

Отново настъпи мълчание. Бащата и майката се спогледаха. После Бодю полугласно започна да изрежда болките си, без да назовава нечие име, нито да се обръща към когото и да било.

— Да ослепеят очите ми, и двете, ако някога съм допускал това! Той бе при мен последният; възпитах го като роден син. Да бяха ми казали: „И него ще ти отнемат, ще видиш как ще полети с главата надолу“, щях да отвърна: „Стане ли това, значи няма бог над нас“. А той наистина полетя с главата надолу!… Ах, бедният, тъй опитен бе в търговските дела, тъй безпогрешно бе усвоил възгледите ми! И всичко заради някаква маймуна, заради един от ония манекени, които се показват във витрините на съмнителни магазини!… Не, просто да полудееш!

И той разтърси глава, а погледът му разсеяно се плъзна по влажните плочи на пода, захабени от поколения клиентки.

— Знаете ли — продължи той още по-тихо, — има моменти, когато съзнавам, че сам съм виновен в нещастието си. Да, по моя вина нашата бедна дъщеричка лежи горе, разяждана от туберкулоза. Трябваше веднага, да ги оженя, а аз се поддадох на глупавата си гордост, заинатих се в никакъв случай да не им оставя магазина по-малко преуспяващ! Сега би била с човека, когото обича, и може би тяхната младост би извършила чудото, което сам не можах да осъществя… Но тогава нищо не разбирах; на мен, старият глупак, и през ум не минаваше, че може да се заболее заради подобни неща… А което си е истина, момчето бе изключително: търговски талант, пък колко честен, с какъв лек характер, и как обичаше реда във всичко, с една дума, беше мой ученик.

Той отново вдигна глава и увлечен в мислите си, продължи да защищава продавача, олицетворение на идеала му, макар и оказал се изменник. Дьониз не можеше повече да го слуша как се самообвинява; неговият вид я развълнува дълбоко — старецът бе тъй унизен, с очи пълни със сълзи, той, който някога царуваше тук като суров, пълновластен господар; и тя му каза всичко.

— Чичо, не го оправдавайте, моля ви… Той никога не е обичал Жьонвиев; и все едно щеше да избяга, дори ако бяхте ускорили женитбата. Аз самата разговарях с Коломбан; той прекрасно знаеше, че бедната ми братовчедка страда заради него, но както виждате, това не му попречи да си отиде… Попитайте леля ми.

Без да отвори устни, госпожа Бодю кимна утвърдително. Търговецът още повече пребледня, и сълзи съвсем замъглиха погледа му. После глухо рече:

— Това у тях трябва да е в кръвта им. Баща му умря миналото лято от скитане по леки жени.

И погледът му машинално обходи тъмните ъгли на помещението, плъзна се от голите щандове към натежалите рафтове, и накрая се спря на жена му, която продължаваше да седи изправена пред касата, в напразно очакване на изчезналата клиентела.

— И тъй, всичко е свършено — заговори отново той. — Убиха търговията ни, а сега тази тяхна негодница убива дъщеря ни.

Всички замълчаха. Грохотът на екипажите, разтърсващ от време на време тежките плочи на пода, зловещо отекваше в задушното помещение под ниския таван, напомняйки погребален тътен на барабан. И в мрачното безмълвие на стария агонизиращ дюкян внезапно се разнесоха глухи удари, достигащи някъде от къщата. Жьонвиев се бе събудила и чукаше по пода с пръчката, оставена при нея до леглото.

— Да отидем по-скоро горе — каза Бодю като скочи. — Постарай се да бъдеш весела, тя нищо не трябва да знае.

И сам, още на стълбата, грижливо избърса очите си, за да скрие следите от сълзите. Едва открехнал вратата на първия етаж и тутакси се дочу слаб уплашен вик:

— Не искам да бъда сама… Не ме оставяйте сама… Страхувам се, когато съм сама…

Но при вида на Дьониз, Жьонвиев веднага се успокои и радостно се усмихна.

— Най-после дойдохте!… Така ви очаквах, още от вчера вечерта! Вече си помислих, че и вие сте ме изоставили.

Зрелището бе наистина жалко. В стаята на девойката — малка и влажна, с прозорец към двора, проникваше оскъдна, белезникава светлина. Родителите бяха настанили болната в своята спалня, с прозорци откъм улицата, но видът на „Дамско щастие“ до такава степен разстройваше девойката, че стана нужда отново да я върнат в нейната стая. Беше изсъхнала съвсем и изглеждаше почти безплътна: под завивките едва се долавяха очертанията на тялото й. Слабите й ръчички, изгорели от безпощадния огън на туберкулозата, непрестанно се движеха, сякаш несъзнателно и тревожно търсеха нещо; черните коси като че бяха станали още по-гъсти и жадно изсмукваха кръвта от бледото й лице; умираше последната представителка на древен търговски род, който дълги години постепенно се бе израждал в тази мрачна парижка изба. Дьониз я гледаше и сърцето й се късаше от жалост. Не се решаваше да заговори от страх да не заплаче. Накрая прошепна:

— Ето, веднага дойдох… С какво мога да ви помогна? Нали ме повикахте?… Искате ли да остана с вас?

Жьонвиев дишаше пресекливо; продължавайки, да рови с пръсти в гънките на завивката, тя не снемаше очи от Дьониз.

— Не, благодаря, не се нуждая от нищо… Исках само да ви целуна.

Клепачите й бяха подпухнали от сълзи. Дьониз бързо се наведе, целуна я по бузите и изтръпна, усетила върху устните си огъня на тези хлътнали бузи. Но болната я прегърна и в порив на отчаяние я притисна в обятията си. После обърна очи към баща си.

— Искате ли да остана? — повтори Дьониз. — Нуждаете ли се от нещо?

— Не, не.

Погледът на Жьонвиев упорито се обръщаше към баща й, който стоеше прав, вкаменен и немислещ. Накрая старецът разбра, че е излишен и мълчаливо се оттегли; чуваше се как тежко слиза по стълбата.

— Кажете, все още ли е с онази жена? — запита болната веднага, като улови братовчедка си за ръка и я накара да седне на леглото. — Да, исках да ви видя, само вие единствена можете да ми разкажете всичко. Живеят заедно, нали?

Изненадана от тези въпроси, Дьониз промълви нещо неразбрано, но после трябваше да признае истината и предаде слуховете, които се носеха в магазина. Отегчена от младежа, превърнал се в бреме за нея, Клара му била хлопнала вратата; а безутешният Коломбан, унизен и робски покорен, я преследвал навсякъде, умолявайки я за срещи. Говорело се, че се готвел да постъпи в „Лувър“.

— Ако толкова го обичате, той може би ще се върне при вас — продължи Дьониз, за да залъже умиращата с тази последна надежда. — Оздравявайте по-скоро, той ще се разкае и ще се ожени за вас.

Жьонвиев я прекъсна. Слушаше я, затаила дъх, и дори се бе изправила от страстно напрежение, но сега внезапно отпаднала, се отпусна на възглавницата.

— Не, оставете, зная, че всичко е свършено между нас… Но мълча, защото чувам как баща ми плаче, и не искам да влоша състоянието на мама. Но аз умирам, сама виждате, и ви извиках тази вечер, защото се страхувах, че не ще доживея до утре… Боже мой, като си помисля, че той все пак не е щастлив!

Дьониз се опита да я увери, че положението и не е така сериозно, но Жьонвиев отново я прекъсна и внезапно отхвърли от себе си завивката с целомъдрения жест на девственица, която няма повече какво да крие пред лицето на смъртта, се разголи до самия корем.

— Погледнете ме! — прошепна тя. — Нима това не е краят?

Трепереща, Дьониз стана от ръба на леглото, сякаш се боеше да не унищожи само с диханието си това жалко голо тяло. А то действително бе угаснала плът, тяло на годеница, изтощено в очакване, и крехко, като у дете. Жьонвиев се покри бавно, повтаряйки:

— Виждате, не съм повече жена… Би било грозно да го желая и сега.

Те замълчаха и като не намираха думи, продължиха да се гледат една друга. Жьонвиев заговори първа:

— Хайде, вървете, имате си ваши грижи. И благодаря! Изпитвах мъчителна нужда всичко да узная: сега съм доволна. Ако го видите, кажете, че му прощавам… Сбогом, мила Дьониз. Целунете ме силно, това е за последен път.

Дьониз целуна братовчедката си и още веднъж се опита да я успокои.

— Не, не, не отпадайте така. Само от лечение се нуждаете, и всичко ще тръгне на добре.

Но болната упорито поклати глава. В усмивката й прозираше увереност. Видяла, че Дьониз се отправя към вратата, тя каза:

— Почакайте, чукнете с тази пръчка, за да дойде баща ми. Страхувам се сама!

И когато Бодю влезе в мрачната тясна стаичка, където преседяваше дълги часове, Жьонвиев с престорена веселост извика на Дьониз:

— Утре няма защо да идвате. Но в неделя ви очаквам: ще поседите с мен до вечерта.

На разсъмване, след четири часа мъчителна агония Жьонвиев издъхна. Погребаха я в събота. Беше мрачен ден; над зъзнещия от влага град тегнеше здрачно, покрито със сажди небе. „Старият Елбьоф“ цял в бяло, осветяваше с белотата си улицата; а свещи, запалени в полумрака, приличаха на звезди, блещукащи във вечерната мъгла. Венци от мъниста и огромен букет от бели рози покриваха ковчега, тесен детски ковчег, положен в тъмния пруст, на нивото на тротоара, и така близо до уличната канавка, че минаващите екипажи вече бяха опръскали покрова. Старият квартал, целият просмукан от влага, се бе изпълнил с миризма на плесенясала изба; по калните улици, както обикновено, се суетяха и блъскаха множество минувачи.

Дьониз бе дошла още в девет часа, за да бъде с леля си. Тя вече не плачеше, макар очите й все още да горяха от сълзи. Погребалната процесия всеки миг трябваше да тръгне, и госпожа Бодю помоли Дьониз да съпровожда покойната и да следи за чичо си; неговата няма угнетеност и тъпа скръб я тревожеха. Долу девойката намери улицата почерняла от хора. Всички дребни търговци бяха решили да изразят на семейство Бодю своето съчувствие; това бе своеобразна демонстрация против „Дамско щастие“, на което вменяваха във вина бавната агония на Жьонвиев. Всички жертви на чудовището бяха тук: „Бедоре и сестра“, собственици на трикотажни магазини от улица Гайон, кожарите, братя Ванпуй, продавачът на играчки Делиниер, търговците на мебели Пио и Ривоар. Дори отдавна банкрутиралите госпожа Татен, търговка на долни дрехи, и ръкавичарят Кинету бяха сметнали за свой дълг да дойдат — едната от Батиньол, другият от „Бастилията“, където сега работеха като продавачи. В очакване на катафалката, която по някакво недоразумение се бавеше, събралите се, облечени в черно, тъпчеха в калта, хвърляйки злобни погледи към „Дамско щастие“; неговите ярки, весело искрящи витрини, им изглеждаха кощунствени до „Стария Елбьоф“, чийто траур налагаше печата на скръбта върху цялата тази страна на улицата. В прозорците непрекъснато се мяркаха любопитни лица на продавачи, но самият гигант запазваше безразличието си на лудешки задвижена машина, не съзнаваща, че може пътьом да умъртви хора.

Дьониз потърси с очи брат си Жан. Накрая го съгледа пред дюкяна на Бура и като се приближи към него, го помоли да съпровожда и подкрепя чичо им, ако му бъде трудно да върви. В последно време Жан бе станал сериозен, сякаш нещо го измъчваше и тревожеше. Сега бе вече зрял мъж и печелеше по двадесет франка на ден. Пристегнат в черен редингот, той изглеждаше тъжен и такова достойнство лъхаше от държанието му, че Дьониз дори се изненада, тъй като не подозираше, че така много обича братовчедката им. За да избави Пене от тежки преживявания, тя го бе оставила у госпожа Гра, с намерение да го вземе след обяд и го отведе да прегърне старите.

Катафалката обаче все още не се задаваше. Дълбоко потресена, Дьониз гледаше горящите свещи, когато изведнъж трепна, дочула зад себе си познат глас. Беше Бура. Той повика с жест продавача на кестени, чиято тясна барака, прилепена към някаква кръчма, се намираше отсреща, и му каза:

— Хей, Вигуру, стори ми услуга. Виждате, затварям… Ако някой дойде, помолете го да намине още веднъж. Но нека това не ви тревожи — все едно, никой няма да дойде.

После застана на края на тротоара, очаквайки, като другите, да се появи катафалката. Смутена, Дьониз хвърли плах поглед към магазина му. Сега той имаше напълно изоставен вид: на витрината се виждаха само безредно струпани избелели чадъри и почернели от газ бастуни. Подобренията, които някога беше направил, светлозелената мазилка, огледалните стъкла, украсената с позлата табелка — всичко се бе напукало, замърсило и говореше за бързата и неминуема разруха на измамливия разкош, прикривал развалини. Но макар по стените да зееха стари пукнатини, позлатата да бе осеяна с влажни петна, паянтовата къща все още упорито се държеше, прилепнала към хълбока на „Дамско щастие“ като срамен израстък, жалък и прогнил, но враснал здраво в снагата на гиганта.

— Ах, негодници — изръмжа Бура, — сега пък пречат да я отнесат!

Появилата се най-сетне катафалка се беше закачила за фургон на „Дамско щастие“, отнасян от чифт великолепни коне и чиито искрящи лакирани пана озариха мъглата със звездно сияние. И старият търговец стрелна Дьониз с унищожителен поглед, пламнал под рошавите му вежди.

Процесията бавно тръгна нагазвайки в локви сред притихналите файтони и омнибуси. Когато ковчегът, обвит в бял плат, минаваше през площад Гайон, мрачните погледи на съпровождащите го още веднъж потънаха във витрините на огромния магазин, към една от които притичаха две продавачки, наслаждавайки се на неочакваното зрелище. Бодю с мъка следваше катафалката, движейки машинално нозе; беше отказал с жест помощта на Жан, който крачеше до него. След кортежа вървяха три траурни карети. На улица Ньов де Пти Шан към шествието се присъедини Робино, много бледен и състарен.

В църквата Сен Рош чакаше тълпа жени, всички дребни търговки от квартала, които не бяха отишли в дома на покойната, опасявайки се от навалица. Манифестацията на търговците приемаше характер на бунт и когато след богослужението процесията отново потегли на път, всички мъже последваха катафалката, макар гробището Монмартр да бе много далече от улица Сент Оноре. Наложи се отново да тръгнат по улица Сент Рош и отново да минат край „Дамско щастие“. Имаше нещо трагично в това, че тялото на злочестата девойка бе разнасяно около гигантския магазин като първа жертва, пронизана от куршуми в метежни дни. На входа в магазина червеното трико се развяваше на вятъра подобно на знаме, а килимите на витрините напомняха кървавочервени огромни рози и пищни божури.

Междувременно Дьониз се настани, в една от каретите; терзаеха я мъчителни съмнения, и такава тъга потискаше сърцето й, че не бе в състояние повече да върви. В този момент процесията се спря на улица Десети Декември, точно пред скелята, която покриваше новата фасада на зданието и затрудняваше уличното движение. Тук девойката съгледа стареца Бура; беше изостанал от другите, влачейки с мъка нозете си в самите колела на каретата, където тя седеше сама. Ясно бе, че никога не би се довлякъл пешком до гробището. Дочул гласа на Дьониз, той вдигна, глава, погледна я и се качи в каретата.

— Какво да се прави — това са моите проклети колене — измърмори старецът. — Не се отмествайте!… Та вас никой не ненавижда…

Дьониз почувствува, че Бура си оставаше все същия кисел, озлобен дърдорко, макар и настроен дружелюбно към нея. Сега пак мърмореше под носа си, казвайки, че старият дявол Бодю, явно бил още доста корав, щом може да върви след такъв съкрушителен удар. Процесията отново подхвана бавния си ход. Надникнала от каретата, Дьониз съгледа чичо си; вървеше зад ковчега все със същата тежка, отмерена стъпка, сякаш удряйки в такт с безмълвния печален кортеж. После тя се отпусна в ъгъла на колата и под тъжния ритъм на колелата се заслуша в безкрайните жалби на стария търговец на чадъри.

— Полицията отколе трябваше да разчисти улицата! Вече от година и половина ни затварят пътя със своята фасада, а там неотдавна отново се преби човек! Но толкоз искат да знаят! Ако намислят да се разширяват още, остава им само да прехвърлят мостове над улиците… Говорят, че у вас сте вече две хиляди и седемстотин служители, а оборотът ви тази година достигнал до сто милиона… Сто милиона! Боже мой, сто милиона!

Дьониз не знаеше какво да отговори. Процесията навлезе в улица Шосе д’Антен, където отново бе задържана от претовареното движение. Бура говореше безспир; очите му блуждаеха, сякаш сънуваше наяве. Все още не можеше да схване причините за успеха на „Дамско щастие“, макар да признаваше, че старата търговия е претърпяла поражение.

— И нещастникът Робино изгоря; боричка се като давещ се!… И Бедоре, и Ванпуй не ще устоят; и те като мен останаха без крака; Делиниер ще рухне от удар. Пио и Ривоар ги мъчи жълтеница. Да, всички сме хубостници, няма що да се каже, цял кортеж от мъртъвци зад ковчега на милото дете! За ония, които гледат отстрани, трябва да е забавно зрелище такава върволица от банкрутирали хора… Впрочем, погромът както изглежда, още не е завършил. Проклетниците създават отдели за цветя, за моди, парфюмерии, обувки и зная ли още какво? Гроние, парфюмеристът от улица Грамон, отсега може да сложи кръст на магазина си, а за обущарницата Нод, на улица Антен, не бих заложил и десет франка. Заразата прониква до самата улица Сент Ан и аз ви казвам — няма да минат и две години, когато и Лакасан, търговецът на пера и цветя, и госпожа Шодьойл, чиито шапки се ползуват сега с такава известност, ще бъдат окончателно пометени… След тях други, и още други! Всички търговци в нашия квартал ще ги постигне същата участ. Щом вече тези галантеристи търгуват със сапун и с галоши, защо да не продават и пържени картофи. Ей богу, всичко на земята е тръгнало с главата надолу!

Катафалката прекоси площад Трините. Отпуснала се в ъгъла на неосветената кола, полюлявана от равномерните движения на погребалната процесия Дьониз слушаше нескончаемите жалби на стария търговец; от малкото прозорче тя видя как катафалката пресече улица Шосе д’Антен и започна да възлиза по улица Бланш. Стори й се, че зад чичо си, крачещ мълчаливо, тъпо, като зашеметен вол дочува тропота на голямо стадо, подкарано към скотобойната, на останките на мъртвите магазини в квартала, на цялата дребна търговия, която шляпаше по мокрия паваж с прокъсаните си обуща, влачейки в парижката кал позора на своето разорение. Гласът на Бура звучеше някак особено глухо, сякаш рязката стръмнина на улица Бланш затрудняваше говора му.

— Свършено е с моите надежди… Но аз все още го държа в ръцете си и няма да го изпусна. Той отново загуби в апелацията. Наистина, хубаво се изръсих: близо две години продължи процесът, че пълномощници, че адвокати!… Но какво да се прави, затуй пък не ще мине под моя магазин! Съдът реши, че такъв вид работа няма характер на текущ ремонт. Представете си само, сега пък му хрумнало да построи долу, под земята, ярко осветен салон, за да съди за оттенъците на материите при светлината на газта — огромно подземие, което ще съединява трикотажния отдел със сукнарницата! И не може да дойде на себе си от ярост, не може да се примири, че такава развалина като мене му прегражда пътя, когато всички стоят на колене пред капиталите му… За нищо на света! Не ще позволя! Край! Може и на улицата да остана. Зная — откакто се разправям със съдебни пристави, този негодник изкупува моите полици — вероятно се готви да ми изиграе някой номер. Но това нищо не значи, той казва „да“, а аз казвам „не“ и дявол го взел, винаги ще казвам „не“. Даже и когато ме заковат в четири дъски, като малката, която носят ей там, отпред.

На булевард Клиши каретата тръгна по-бързо. Чуваше се тежкото дишане на хората, процесията несъзнателно ускоряваше хода си, бързайки час по-скоро да свърши с тягостната церемония. Едно само премълча Бура — това, че бе изпаднал в безпросветна нищета, че изнемогваше от грижи, връхлетели върху него, дребния, обречен търговец и при все това упорито продължаващ да се бори под градушка от протестиращи полици. Дьониз, която знаеше как стоят нещата, най-после наруши мълчанието и с умоляващ глас прошепна:

— Господин Бура, не упорствувайте повече. Оставете ме да уредя въпроса.

Той я прекъсна с яростен жест.

— Млъкнете! Това не засяга никого… Вие сте добра, девойка, и зная, че вгорчавате живота на този човек, който си въобразява, че може да ви купи, като моята къща. Но как бихте отвърнали, ако ви посъветвах да кажете „да“? Вие, разбира се, бихте ме изпратили по дяволите… Затуй, щом казвам „не“, не си пъхайте носа в чуждите работи.

Каретата опря пред вратата на гробището, и старецът слезе от нея с Дьониз. Гробницата на семейство Бодю се намираше в първата алея наляво. Церемонията завърши в няколко минути. Жан отведе настрана чичо си, който вторачено и тъпо гледаше зиналата яма. Хората се пръснаха по съседните гробове. Под калносивото небе лицата на всички тези лавкаджии, придобили малокръвие в усойната влага на приземните етажи, изглеждаха болезнено грозни. Когато спуснаха тихо ковчега в гроба, пъпчивите им бузи побледняха, носовете, изострени от анемия, клюмнаха, а изхабените от цифри очи, притворени с пожълтели от болна жлъчка клепачи, се извърнаха настрани.

— Всички ние би трябвало да легнем в тази яма — каза Бура на стоящата до него Дьониз. — В лицето на малката погребваме целия квартал… О, сега разбирам: старата търговия може да последва белите рози, които хвърлят в гроба.

Дьониз отведе у дома чичо си и Жан с траурна карета. Това бе за нея потресно печален ден. А сега я тревожеше и бледността на Жан; предположила, че причината е някаква нова любовна история, тя отвори кесията си, за да пресече излиянията му. Но той поклати и отказа; този път работата била сериозна: племенницата на много богат сладкар не приемала от него дори букетче теменужки. След обяд Дьониз отиде за Пепе при госпожа Гра и тя заяви, че той е пораснал и ето защо повече не може да го държи при себе си. Нова грижа: сега трябваше да търси колеж и вероятно да се раздели с малкия. А когато доведе Пепе у чичо си Бодю, сърцето й се сви от болка при вида на нямото отчаяние, царящо в „Стария Елбьоф“. Магазинът бе затворен; чичото и лелята седяха в малкия салон, където дори бяха забравили да запалят газта, въпреки че бе мрачен зимен ден. В къщата, опустошена от продължително разорение, нямаше жива душа, освен тях двамата. Мракът в ъглите на стаята сякаш се беше сгъстил повече след смъртта на дъщеря им; това бе последният удар, който трябваше да срине окончателно вехтите проядени от влага греди. Смазаният от скръб старец неспирно тъпчеше около масата все с оная походка на нищо невиждащ затъпял човек, с каквато вървеше след катафалката; лелята също мълчеше, отпуснала се безсилно на стола; страшна бледност покриваше лицето й, сякаш бе смъртно ранена и кръвта й капка по капка изтичаше. Те дори не заплакаха, когато Пепе ги целуна шумно по студените бузи. Дьониз се задъхваше от сълзи.

Същата вечер Муре извика Дьониз, за да обсъдят с нея новия модел на детска дреха, която искаше да пусне в продажба — комбинация на шотландски и зуавски костюм. Треперейки от жалост, потресена от всички видени в този ден страдания, Дьониз не се сдържа и заговори с Муре за Бура за този повален в праха бедняк, когото възнамерявали окончателно да сразят. Но едва дочул името на търговеца, Муре избухна. Старият щурак, както той наричаше Бура, тровел живота му, помрачавал тържеството му с идиотското си упорство, като отказвал да продаде жалката къщурка, която с разсъхналата си мазилка замърсявала стените на „Дамско щастие“. В целия масив от сгради, тя бе единственото звено, все още отстояващо своята неприкосновеност. Работата се превърна в същински кошмар; всеки друг, освен Дьониз, който би посмял да се застъпи за Бура рискуваше да бъде изхвърлен навън, такова болезнено желание изпитваше Муре да срине колибата с ритници. Какво още искали от него? На какво основание го принуждавали да търпи такава развалина в съседство с „Дамско щастие“? Та тя била обречена да изчезне, за да стори път на магазина. Толкова по-зле за стария глупак! И Муре припомни предложенията си: нали бил готов да му даде сто хиляди франка! Нима това не било достатъчно? Той не търгувал, а просто плащал колкото искат от него; но нека Бура прояви разбиране, нека го остави да завърши започнатото дело! Нима някой се опитва да спре летящите парни локомотиви? Дьониз го слушаше със сведени очи, не намирайки никакви доводи, освен ония, които й подсказваше сърцето. Старецът бил грохнал, би трябвало да дочакат смъртта му, в противен случай фалитът щял да го довърши. Но Муре възрази, че вече не е в състояние да задържа хода на събитията: с работите на Бура се бил заел Бурдонкл: дирекцията решила да приключи с тях. И тя не можа да възрази нищо, въпреки дълбокото състрадание, което изпитваше към тези скъпи на сърцето й хора.

След тягостното мълчание Муре пръв заговори за семейство Бодю. Започна с искрените си съжаления за загубата на дъщеря им. Прекрасни хора, безупречно чисти, но вечно преследвани от несполуки. После привлече предишните си аргументи: всъщност сами били виновни за нещастието си: не трябвало така упорито да се вкопчват в тази съборетина — старата търговска система; нищо чудно, ако скоро и къщата се срути върху главите им. Двадесет пъти вече предричал това и Дьониз навярно си спомняла как й заръчвал да предупреди чичо си, че ако продължава да държи на своето, го очаква разорение. И катастрофата се разразила, така че вече никой на света не можел да я спре. Безсмислено било да изискват от него нови жертви, за да спаси квартала. Но дори и да имал глупостта да затвори „Дамско щастие“ на негово място неминуемо щял да се появи друг голям магазин, защото сега идеята за създаване на такива магазини се носела из въздуха. Решаващата роля в икономиката принадлежала на фабричните и индустриалните градове: такъв бил духът на времето, помитащ от лицето на земята извехтелите остатъци от миналото. Муре постепенно се увлече и красноречиво и страстно почна да се отбранява срещу ненавистта на неволните си жертви, срещу надигащите се около него обвинения и жалби на собствениците на дребни умиращи предприятия. За какъв дявол да съхраняват мъртъвците — тях трябвало да ги погребат; и той с решителен жест ги запрати в земята, запокитвайки в общата яма труповете на обречената търговия; нейните разложени вонящи останки били истински позор за слънчевите улици на новия Париж. Не, не, той не чувствувал угризения, просто изпълнявал задачата, стояща пред неговото време, и Дьониз добре знае това, защото обича живота с много вярно чувство за крупните начинания, осъществявани при широка публицистична гласност. Тъй говореше той, а тя го слушаше и като не намираше що да отвърне, отдалечи се с болка и смут в душата.

Тази нощ Дьониз така и не затвори очи, терзаеше я мъчителна безсъница, пронизана от кошмари, и тя се мяташе в леглото. Виждаше се като малко момиченце; наблюдаваше в бащината си градина във Валон как синигерчетата изяждат паяците, и как паяците на свой ред изяждат мухите, и безутешно ридаеше. Действително ли така необходими са смъртта, наторяваща земята и тази борба за съществуване, която тласка живите твари към кланицата на вечното изтребление? После отново се видя пред гроба, където спуснаха тялото на Жьонвиев, видя чичо и леля си, сами в мрака на смълчаната трапезария. В дълбоката тишина, сред мъртвешкия покой, отведнъж се раздадеше глух тътен на пропадащи стени; къщата на Бура се сгромоляса като подмита от наводнение. Отново настъпи зловеща тишина и пак се дочу нов тътен, след него втори, после трети: Робино, „Бедоре и сестра“, Ванпуй, олюлявайки се, рухваха един след друг, дребната търговия в квартала Сен Рош изчезваше под ударите на невидима кирка с внезапните трусове на разтоварвани гальоти. И Дьониз се събуди, пронизвана от остра болка. Боже мой! Колко страдания! Нещастни семейства, самотни старци, изхвърлени на улицата, потресаващи трагедии на разорението! И никого не можеше да спаси, дори съзнаваше, че всичко се развива закономерно, че всички тези утвърждаващи живота жертви са нужни за изцелението на Париж в бъдните години. На разсъмване Дьониз се успокои; тя лежеше с отворени очи, в които се бе утаила дълбока тъга и примирение, и гледаше към прозореца, през чиито стъкла се прокрадваше светлина. Да, неизбежна беше тази дан на кръвта; всяка революция изисква своите мъченици, всяко движение напред се осъществява по трупове. Преди я измъчваше страхът пред възможността да се окаже зъл гений в гибелта на своите близки; но сега това чувство като че ли отстъпи място на дълбоко съжаление при вида на неотвратимите злини, които както изглежда са родилни мъки пред появата на всяка нова генерация. Дьониз страстно желаеше да облекчи тия страдания и с неизменния инстинкт на всяка добра душа, тревожно се питаше как да изтръгне от окончателна гибел макар само своите близки.

Сега пред нея се възправи образът на Муре с вдъхновено лице и с ласкав поглед. Разбира се, той нищо не би й отказал; и бе уверена, че ще се съгласи с всяко разумно обосновано обезщетение на загубите. Тя дълго размишляваше над постъпките му и безкрайните въпроси и отговори, с които измъчваше мозъка си, внесоха сянка в ясния поток на мисълта й. Известен й бе целият негов живот, знаеше, че връзките му бяха изградени върху сметки, че всякога бе експлоатирал жените и търсеше любовници само за да прочистват пътя му — та нали чрез приятелството си с госпожа Дефорж целеше единствено да спечели барон Хартман; знаеше за всички негови увлечения, за случайните срещи с всевъзможни Клари, за купените тротоарки, заплащани и после захвърляни на улицата, подобно на толкова други. Ала тези увлечения на авантюрист в любовта, някога предмет на одумки в магазина, бледнееха пред неговия талант и ореол на победител. Той бе олицетворение на съблазънта. Но тя не можеше да му прости онова довчерашно притворство, оная студена пресметливост в любовта, която тъй изкусно прикриваше под маската на външна любезност. Сега обаче, когато Муре страдаше заради нея, тя не изпитваше към него неприязнено чувство. Тези страдания го извисяваха в нейните очи. Когато го виждаше как се терзае, заплащайки жестоко презрението си към жените, струваше й се, че вече е очистен от своите предишни грехове.

В това утро Дьониз издействува от Муре напълно законните според нейното схващане компенсации, които той се задължаваше да изплати на Бодю и Бура когато те сложат оръжие. Изминаха няколко седмици. Дьониз почти всеки следобед се отбиваше у чичо си за няколко минути, стараейки се със своя смях и със своята жизнерадост да посъживи мрачния дом. Особено я безпокоеше леля й, застинала след смъртта на Жьонвиев в нямо вцепенение; изглеждаше, че силите й я напускат с всеки час; а когато я запитваха за самочувствието й, смаяна отвръщаше, че съвсем не страда, а просто я наляга дрямка. Съседите клатеха глава: клетата жена, казваха си те, дълго не ще страда за дъщеря си.

Веднъж, когато се връщаше от Бодю и вече завиваше на площад Гайон, Дьониз неочаквано дочу отчаян вопъл. Минувачите се устремиха към мястото, отдето идеше викът, обхванати от панически вихър, оня вихър на страх и жалост, който в миг може да развълнува цяла улица. Омнибус с кафява каросерия, един от редовните рейсове между площад Бастилия и предградието Батиньол, свивайки на улица Ньов Сен Огюстен до самия фонтан, бе прегазил човек. Прав на капрата, кочияшът с всички сили теглеше юздите, за да спре своите два черни подплашени коне и силеше ругатни:

— Дявол да те вземе! Дявол да те вземе!… Къде гледаш, проклет зяпльо!

Омнибусът спря. Тълпата наобиколи пострадалия. Случайно се оказа тук и полицай. Кочияшът все още стоеше на капрата и приканваше за свидетели пътниците от горния етаж на омнибуса, които също бяха се изправили, за да видят пострадалия. Кочияшът отчаяно размахваше ръце, и задъхвайки се от ярост, обясняваше на публиката случилото се:

— Като си помисля само… Откъде се взе на пътя ми този дръвник! Влачи се като у дома си! Ти му крещиш, а той се пъха под колелата.

В тази минута някакъв бояджия с четка в ръка дотича от съседната витрина, където работеше и високо извика, заглушавайки уличната врява:

— Не се ядосвай! Видях как проклетникът му ниеден сам се навря под колата!… С главата надолу се хвърля, ето така! Види се и на него животът му е дотегнал!

Дочуха се и други гласове; всички бяха на мнение, че се касае за самоубийство; полицаят състави протокол. Няколко дами с побледнели лица изскочиха от омнибуса и се отдалечиха, без да се обръщат, все още усещайки мекото сътресение, което ги потресе, когато омнибусът прегази тялото. Междувременно се приближи Дьониз, движима както винаги от състрадание, което я заставяше да се намесва във всички улични произшествия — куче ли смажеха, кон ли рухнеше, зидар от покрив ли паднеше. Тя позна злощастникът, който лежеше в безсъзнание на паважа, с окалян редингот.

— Но това е господин Робино! — извика Дьониз в горчива изненада.

Полицаят незабавно разпита девойката. Тя му съобщи името, адреса и професията на пострадалия. Благодарение енергичността на кочияша, омнибусът бе направил завой, и под колелата се бяха озовали само краката на Робино. Ала имаше опасения от счупване и на единия, и на другия. Четирима мъже с готовност пренесоха ранения в аптеката на улица Гайон, а омнибусът в това време бавно потегли.

— А, дявол да го вземе — изруга кочияшът като шибна конете с камшика. — Ама че ден!

Дьониз последва Рюбино в аптеката. Още преди пристигането на лекаря, когото не можеха веднага да намерят, аптекарят заяви, че няма непосредствена опасност и най-добре би било да отнесат болния у дома му, щом живее наблизо. Някой изтича в полицейския участък за носилка, а Дьониз осени щастливата мисъл да избърза напред и да подготви госпожа Робино за страшния удар. Но не малко усилия й струваше да се добере до улицата и да си пробие път сред тълпата, струпала се пред входа на аптеката. Тълпата, както всякога жадна за кървави зрелища, растеше ежеминутно; деца и жени се приповдигаха на пръсти, стараейки се да устоят на бруталния натиск от всички страни; и всеки новодошъл посвоему разказваше последната версия: сега това бе някакъв съпруг, когото любовникът на жената изхвърлил през прозореца.

На улица Ньов де Пти Шан Дьониз отдалече съгледа госпожа Робино, застанала на прага на своя магазин. Възползувайки се от това обстоятелство, Дьониз се спря и заговори с нея, като същевременно обмисляше как по-внимателно да й съобщи ужасната новина. В магазина цареше безредие и немара — зрими следи от последните схватки на умиращата търговия. Това бе отдавна предвиденият изход на голямата битка между двете конкуриращи се копринени материи; коприната „Парижко щастие“ смаза противника си след новото намаление на цената с пет сантима; сега тя се продаваше по четири франка и деветдесет и пет, а коприната на Гожен бе намерила своето Ватерло. От два месеца Робино, крайно изтощен, живееше като в ад, лавирайки всячески, за да избегне открития фалит.

— Видях как мъжът ви прекоси площад Гайон — прошепна Дьониз, решила най-после да влезе в магазина.

— Ах, сега, нали?… Очаквам го, вече трябваше да бъде тук. Сутринта дойде господин Гожан и излязоха заедно.

Тя, както винаги, бе очарователна, приветлива и весела; но напредналата й бременност вече я уморяваше; младата жена изпитваше някаква неувереност, сякаш бе загубила почва под нозете си, а всички тези търговски дела, тръгнали на поразия, отблъскваха изтънчената й натура. „И защо е всичко това?“ — често се питаше тя. — „Не би ли било по-разумно да се живее спокойно в малко жилище, пък макар и само с хляб?“

— Мило дете — подхвана госпожа Робино с тъжна усмивка — ние няма какво да крием от вас… Работите не вървят добре, за бедния ми мъж вече няма покой. И днес дори този Гожан го измъчи заради някакви просрочени полици… Просто умирам от безпокойство, когато остана тук сама.

Госпожа Робино като че поиска да се върне към вратата, но Дьониз я възпря. Дочула шум на приближаваща се тълпа, Дьониз се досети, че носят ранения и че зад тях идат любопитните, нежелаещи да изпуснат такова зрелище. И девойката заговори, макар и с пресъхнало гърло и безсилна да намери утешителните думи.

— Не се страхувайте, няма нищо опасно… Да, видях господин Робийо, случи се беда с него… Сега ще го донесат, не се тревожете, умолявам ви.

Младата жена я слушаше, мъртвешки бледа и още не разбирайки, какво се бе случило с мъжа й. Улицата се изпълни с хора, кочияшите на спрелите файтони ругаеха, а мъжете вече положиха носилката пред вратата на магазина и се опитаха да отворят двете й остъклени крила.

— Да, неголяма беда — продължаваше Дьониз, решила да прикрие опита за самоубийство. — Стоеше на тротоара и омнибусът го събори… О, само нозете му прегази! Отидоха за лекар. Не се безпокойте.

Госпожа Робино трепереше като в треска. Извика веднъж-дваж, после млъкна, отпусна се на колене до носилката, и с треперещи ръце отметна завивките. Мъжете, донесли Робино, стояха наоколо, готови отново да го отнесат, когато най-после издирят лекаря. Никой не се решаваше повече да докосне пострадалия: беше дошъл в съзнание и сега при най-малко движение изпитваше ужасни болки. Когато видя жена си, две големи сълзи се търколиха по бузите му. А тя го целуваше, ридаейки горчиво, и не снемаше очи от него. Блъсканицата на улицата продължаваше; народът се тълпеше като пред забавно зрелище, очите блестяха възбудено, шивачки, измъкнали се от ателиета, едва не разбиха стъклата на витрините, тъй неудържимо бе желанието им всичко да видят. За да се избавят от това трескаво любопитство, и преценила, че е неразумно да остави магазина отворен, Дьониз реши да спусне металическите щори; сама завъртя ръкохватката, механизмът тъжно и пронизително заскърца и железните плоскости бавно се спуснаха, като тежка завеса след последния акт на трагедия. А когато влезе в магазина и хлопна след себе си малката сводеста врата, Дьониз видя в бледата светлина, проникваща през двете звездообразни отверстия в железните щори, че госпожа Робино все още държи ранения в обятията си. Доведеният до упадък магазин изглеждаше като да бе потънал в непрогледен мрак и само двете звездички проблясваха, над тази жертва на внезапна и толкова, жестока улична катастрофа.

Накрая госпожа Робино си възвърна способността да говори:

— О, мили, мили, мили мой!

Повече не бе в състояние да изрече нито дума. А Робино, задъхвайки се, й призна всичко; измъчваха го угризения при вида на жена му, която стоеше пред него на колене, притиснала към носилката натежалия си корем. Когато не се движеше, той чувствуваше само палещо олово в нозете си.

— Прости ми, не бях на себе си… Моят пълномощник ми каза у Гожан, че на следващия ден ще бъда обявен в несъстоятелност: пред мен затанцуваха огньове, сякаш горяха стени… а после вече нищо не помня; вървях по улица Мишодиер и си представях, че продавачите от „Дамско щастие“ ми се надсмиват и че тази чудовищна търговска къща ме смазва… И когато омнибусът свърна към моята страна, досетих се за Лом и за ръката му и се хвърлих под колелата…

Госпожа Робино бавно се отпусна на пода, потресена от признанията му. Боже мой! Искал да свърши със себе си! Тя улови за ръка Дьониз, която се бе навела над нея, развълнувана до глъбините на душата си от тази сцена. Обезсилен от преживяното вълнение, раненият отново изгуби съзнание. А докторът все не идеше. Двама мъже вече напразно бяха обиколили целия квартал; след тях и вратарят бе хукнал да го дири.

— Успокойте се — машинално повтаряше Дьониз, задавяйки се от ридания. — Успокойте се!

Госпожа Робино седеше на пода, притиснала буза към ремъка на носилката, където лежеше мъжът й; повече не можеше да мълчи:

— О, представете си… Заради мен искал да умре. Непрекъснато ми повтаряше: „Ограбих те, парите бяха твои!“ Дори нощем бълнуваше за тия шестдесет хиляди франка; събуждаше се целият в пот, казваше, че е негодник, че когато човек няма глава на плещите си, не бива да рискува чужди пари… Знаете, той всякога е бил нервен и всичко взема присърце. Накрая започнаха да му се явяват такива ужаси, че се страхувах за него: струвало му се, че ме вижда на улицата в дрипи, с протегната за милостиня ръка… А така ме обичал, така искал да ме направи богата, щастлива…

Обръщайки се, тя забеляза, че Робино лежи с отворени очи и пресекливо продължи:

— Ах, скъпи, защо направи това?… Значи, ме смяташ за много недостойна. А за мен е все едно дали сме разорени. Стига всякога да бъдем заедно — в това е щастието. Остави ги — нека вземат всичко. А ние ще заминем нейде далече, където повече не ще чуеш да се говори за тях. Ще започнеш да работиш и ще видиш, как всичко ще тръгне добре.

Тя отпусна глава, челото й почти докосваше бледото лице на ранения; сега и двамата мълчаха, потиснати от мъката им. Настъпи тишина; магазинът изглеждаше заспал, вцепенен в припадналия здрач; а през тънкото желязо на щорите долиташе уличният шум — там, съвсем наблизо, протичаше животът на деловия Париж, тътнеха екипажи и по тротоарите бързаха минувачи. Дьониз непрестанно надничаше към малката врата, водеща във вестибюла.

— Докторът! — извика тя най-сетне.

Вратарят го въведе в помещението — бе млад човек с живи очи. Предпочете да прегледа пострадалия веднага, преди да го поставят на легло. Оказа се, че е счупен левият крак, малко над глезена, но фрактурата била проста, така че не следвало да се опасяват от никакви усложнения. И вече искаха да пренесат Робино в спалнята, когато ненадейно се появи Гожан. Дошъл бе да съобщи резултатите от последния предприет от него, безуспешен опит между впрочем, — обявяването в несъстоятелност било неизбежно.

— Какво има? — прошепна той. — Какво се е случило?

С две думи Дьониз му разказа всичко. Той явно се смути. Но Робино тихо произнесе:

— Не ви се сърдя, макар, отчасти да сте виновен.

— О, господи! — възкликна Гожан. — Ние с вас, драги, чини ми се сме твърде рехави… А и аз, знаете, нямам повече от вас тупе да се боря.

Вдигнаха носилката. Раненият намери все още сили да каже:

— Не, не, тук не биха устояли и много по-яки от вас… Разбирам такива стари дебелоглавци, като Бура и Бодю, да загинат в сражението; но ние сме още млади и трябва да приемем новото развитие на нещата!… Не, Гожан, дошъл е краят на стария свят.

Отнесоха го. Госпожа Робино горещо целуна Дьониз и в поривността й се усещаше едва ли не радост, че се е избавила от товара на тези непоносими дела! А Гожан, който излизаше заедно с Дьониз, й призна, че бедният дявол Робино всъщност е прав. Безсмислено било да се бориш срещу „Дамско щастие“. Що се отнасяло лично до него, чувствувал се изгубен, ако така или иначе не му простят. Вече вчера скришом бе направил постъпки пред Ютен, който в близките дни се готвеше да отпътува за Лион. Но Гожан не разчиташе на успех и се опита да спечели разположението на Дьониз, за чието влияние несъмнено знаеше.

— Дявол го взел — продължи той, — толкова по-зле за производството! Ще ме вземат на подбив, ако се разоря заради чужди интереси, докато всеки фабрикант се старае да пуска стоката си по-евтино от другите. Ей богу, права бяхте, когато казвахте, че промишлеността трябва да върви в крак с прогреса, че трябва да се подобри организацията на труда и се въведат нови методи. Всичко ще се уреди, само потребителят да бъде задоволен.

Дьониз с усмивка отвърна:

— Идете да го кажете лично на господин Муре… Посещението ви ще му достави удоволствие; той не е злопаметен, особено ако му приспаднете дори и сантим на метър.

Госпожа Бодю умря през януари, в ясен слънчев ден. Вече от две седмици не слизаше в магазина, който пазеше надничарка. По цели дни седеше в леглото, опряла гръб на възглавниците. На бледото й неподвижно лице живееха само очите; изправила глава, тя гледаше през прозрачните пердета „Дамско щастие“, вън на отсрещната страна.

Втренчената неподвижност на погледа й потискаше стареца и той неведнъж бе поискал да пусне щорите. Но жена му с умоляващ жест го спираше, желаейки да гледа своя враг до последния си дъх. Та това чудовище й бе отнело всичко на света — и магазина, и дъщеря й; самата тя сега бавно умираше ведно със „Стария Елбьоф“; губеше жизнените си сили, както и магазинът губеше клиентите си; и в деня, когато той захърка в агония, тя издъхна. Почувствувала приближаването на смъртта, успя още да помоли мъжа си да разтвори двата прозореца. Навън бе топло, веселите слънчеви лъчи позлатяваха „Щастието“, а мрачната стая на стария дом тънеше във влага и студ. Неподвижният поглед на госпожа Бодю бе прикован към победоносната величествена сграда, сияеща с огледалните си прозорци, зад които в бесен галоп се носеха милиони. Очите й бавно помръкнаха и когато смъртта окончателно ги угаси, дълго още останаха широко отворени и продължаваха да гледат, удавени в сълзи.

Отново цялата разорена дребна търговия в квартала тръгна след погребалната катафалка. Тук бяха и братята Ванпуй, мъртвешки бледи след декемврийските платежи, струващи им невероятни и занапред вече невъзможни усилия, и Бедоре, глава на фирмата „Бедоре и сестра“, опиращ се на бастун и чието жлъчно страдание значително се бе влошило от тревоги през последно време. Делиниер вече бе получил сърдечна криза; Пио и Ривоар крачеха мълчаливо, отпуснали глави като обречени. И никой не се осмеляваше да попита за отсъствуващите — за Кинете, за госпожица Татен и за мнозина други, които ежедневно погиваха, изчезваха, отнасяни от потока на разорението, не говорейки вече за Робино, прикован към леглото със счупен крак. Затова пък всички заинтересовано си припомняха един на друг новите жертви, вече засегнати от обществения бич; парфюмерът Гроние, модистката госпожа Шадьойл, цветарят Лакасан, обущарят Нод. Те все още се държаха, макар оборени от тревожно предчувствие за неминуема гибел. Бодю крачеше след катафалката все със същия ход на зашеметен вол, както и при погребението на дъщеря си, а в първата траурна кола седеше Бура, очите на стареца мрачно проблясваха под рошавите вежди, и в полумрака косите му белееха като сняг.

Дьониз преживяваше трудни дни. Тревогите и умората през последните две седмици я бяха изтощили. Трябваше да настани Пепе в колеж, а и Жан й създаваше немалко грижи; беше безпаметно влюбен в племенницата на сладкаря и помоли сестра си да поиска за него ръката й. После смъртта на леля й. Тези последвали едно след друго сътресения се бяха отразили зле върху девойката. Муре отново я увери, че е изцяло на услугите й; всичко, което намислела да предприеме, за да окаже помощ на чичо си, а и на други, щяло да намери одобрението му. Когато узна, че Бура е изхвърлен на улицата, Бодю затваря магазина си, Дьониз една сутрин дълго разговаря с Муре, а след закуска изтича да ги навести, с надеждата да облекчи участта пък макар само на тези двама несретници.

Бура стоеше неподвижно на улица Мишодиер, на тротоара срещу къщата си, от която го бяха изгонили чрез добре замислен от юристите ход: тъй като притежаваше негови полици, Муре без усилие изиска обявяването в несъстоятелност на стария търговец на чадъри, а после на търга купи за петстотин франка правото му на аренда; по този начин твърдоглавият старец се бе оставил да му вземат за петстотин франка онова, което не искаше да изпусне из ръце за сто хиляди. Архитектът, дошъл с цял отряд работници, бе принуден да повика полицейския комисар, за да изтръгне стареца от дома му. Стоката беше разпродадена, покъщнината изнесена от стаите, а той упорито седеше в ъгъла, където обикновено спеше и откъдето от съжаление не се решаваха да го изгонят… Но работниците вече започнаха да разкриват покрива над главата му. Потрошените керемиди се изхвърляха, таваните пропадаха, стените се огъваха, а той продължаваше да седи сред развалините, под старите оголени греди. Накрая повикаха полицията и Бура, ще не ще, трябваше да си отиде; на следващото утро отново се появи на тротоара, след като бе пренощувал в една от мебелираните стаи, давани под наем в съседната къща.

— Господин Бура — тихо го повика Дьониз.

Той не я чу. Горящите му очи поглъщаха работниците, чиито кирки вече се стоварваха върху фасадата на къщурката.

През празните прозорчета сега се виждаше вътрешността на дома, мизерните стаи и тъмното стълбище, където слънцето не бе прониквало в продължение на две столетия.

— Ах, вие ли сте — каза той най-после, познал Дьониз. — Е, тия крадци си знаят работата!

Дьониз не се осмеляваше да заговори. Вълнуваше я дълбоко жалкият вид на старото огнище и не намираше сили да отвърне очи от покритите с плесен ронещи се камъни. Горе, в един от ъглите на тавана на някогашната си стая, видя черните неравни букви на името „Ернестин“, написано с пламък на свещ; и в нея тутакси възкръсна споменът за преживяваните в тази килийка дни на лишения, спомен породил в душата й дълбоко съчувствие към всички страдащи. Работниците, възнамерявайки да съборят отведнъж цяла стена, решиха да нанесат удара в основата й. Стената се олюля.

— Ех, де да може всички да смаже! — диво изръмжа Бура.

Разнесе се страшен трясък. Уплашените работници побягнаха към улицата. Падайки, стената разтърси и повлече след себе си цялата развалина. Очевидно, къщурката, осеяна с пукнатини, вече не можеше да устои; един тласък бе достатъчен, за да я разцепи отгоре до долу. Такъв бе печалният край на този дом, затънал в тиня, прогизнал от дъждовете. Нито една дъсчица не оцеля; на земята лежеше само купчина отломъци, прах на миналото, изхвърлен на улицата.

— Боже мой! — извика старецът, като че ударът го бе поразил в самото сърце.

Така и замря, разтворил уста; никак не бе очаквал, че всичко ще свърши тъй бързо. Стоеше неподвижно и гледаше димящата рана, празното пространство до страничната стена на „Дамско щастие“, което най-после се бе избавило от позорния израстък. И тъй, мушицата бе смазана. Това бе последната победа над упоритата съпротива на безкрайно малките величини — сега целият квартал бе завоюван и покорен. Струпалите се минувачи разговаряха високо с работниците, които не скриваха отвращението си от такива извехтели сгради; годни само да осакатяват хора.

— Господин Бура — Повтори Дьониз, като се опита да го отведе настрана, — знайте, че няма да ви изоставят. Всички ваши нужди ще бъдат задоволени.

Той изправи глава.

— От нищо не се нуждая… Те ви изпращат, нали? Е, добре, предайте им, че дядо Бура е все още корав и ще си намери работа, където поиска… Да! Наистина, добре измислено — да предлагаш милостиня на хора, които убиваш!

— Моля ви, съгласете се, не ме огорчавайте — настоя Дьониз.

Но той упорито разтърси рошавата си глава.

— Не, не, свършено е, сбогом… Бъдете щастливи, млади сте, полага ви се; и не пречете на старите да си отидат с убежденията си.

Хвърли последен поглед върху купчината развалини, а после тежко запристъпя нататък. Дьониз проследи гърба му, мяркащ се някое време сред тълпата минувачи. Но старецът свърна зад ъгъла на площад Гайон и се скри от погледа й.

Дьониз постоя няколко секунди неподвижно с блуждаещ поглед. После влезе у чичо си. Търговецът беше сам в мрачния дюкян. Прислужницата идваше само сутрин и вечер, за да сготви нещо и да му помогне да отвори и затвори капаците на прозорците. Прекарваше часове в пълно усамотение и често по цели дни никой не го обезпокояваше; а когато се случеше клиентка да влезе в магазина, объркваше се и в смущението си не намираше нужната стока. В полумрака, в дълбокото безмълвие на опустелия дом, той неуморно тъпчеше назад и напред със същите тежки крачки както на погребенията, подчинявайки се на някаква болезнена потребност да се движи, сякаш искаше да приспи скръбта си.

— По-добре ли сте, чичо? — запита Дьониз.

Той за миг се спря, после отново започна да крачи от касата до тъмния ъгъл.

— Да, да, много добре… благодаря.

Дьониз затърси подходяща тема за разговор, за да го развлече, опита се да намери ласкави, ободряващи думи, но нищо не й идеше на ум.

— Чухте ли шума? Сринаха къщата.

— А, наистина — промълви той учудено. — Трябва да е било къщата… Усетих, как затрепери земята… Когато ги видях сутринта на покрива, веднага затворих вратата.

И той направи някакъв неопределен жест, сякаш искаше да каже, че всичко това повече не го интересува.

Всеки път, стигайки до касата, Бодю поглеждаше празната, облечена в изтъркано кадифе скамейка, на която бе протекло детството на жена му, а после и това на дъщеря му. А когато неспирният вървеж го отвеждаше в другия край на помещението, гледаше тънещите в мрак рафтове, където лежаха няколко топа плесенясало, полуизгнило сукно. Такъв изглеждаше сега осиротелият му дом; ония, които старецът обичаше, бяха изчезнали, търговията му бе погинала позорно и под тежестта на постигналите го нещастия бродеше сам с мъртво сърце и с потъпкана гордост. От време на време вдигаше очи към опушения таван, вслушваше се в тишината, долитаща от полумрака, на малката трапезария — семейното кътче, където някога обичаше всичко, дори и спарения въздух. Ни един полъх не трепваше в този дом на запустение и тъга, и тежките равномерни стъпки на стареца отекваха шумно в безмълвието, сякаш ходеше по надгробните плочи на своите любими.

Накрая Дьониз се реши да заговори:

— Чичо, не би следвало да оставате повече тук, трябва да вземете някакво решение.

— Така е, но какво мога да сторя? — отвърна той, като продължи да върви. — Опитах се да продам магазина, никой не се яви… Боже мой! Една сутрин ще го заключа и ще тръгна накъдето очите ми видят.

Тя знаеше, че може да не се опасява от обявяване в несъстоятелност. Вземайки под внимание жестокия удар, постигнал стареца, кредиторите бяха решили да преминат към доброволно споразумение. Но след изплащане на всички дългове чичо й неминуемо щеше да се окаже на улицата.

— А какво ще правите после? — прошепна тя, като затърси пролука към предложението, което не се осмеляваше да изрече.

— Не зная — отвърна той. — Все някой ще ме приюти.

Сега бе изменил посоката: крачеше от трапезарията към прозореца и всеки път се взираше в жалките витрини, от които лъхаше пустота. Дори не вдигаше очи към тържествуващата фасада на „Дамско щастие“, която в цялото свое архитектурно великолепие се простираше наляво и надясно, до двата края на улицата. Бодю бе съвършено смазан, не изпитваше вече никаква нужда да възроптае.

— Чуйте, чичо — смутено подхвана най-после Дьониз, — за вас, може би, ще се намери място…

И продължи, запъвайки се:

— Натовариха ме… да… натовариха ме да ви предложа инспекторска служба.

— А къде? — запита Бодю.

— Боже мой! Ами че там, отсреща… При нас… Шест хиляди франка и лека работа.

Бодю рязко се спря пред нея. Но вместо да избухне, от което тя се опасяваше, старецът побеля като платно, обезсилен от мъчително вълнение и от съзнание за своята обреченост.

— Там отсреща… отсреща — произнесе той глухо няколко пъти. — Искаш да се заловя на работа отсреща?

Заразена от вълнението му, Дьониз мълчеше. Припомни си дългата борба между двата магазина, преживя отново погребението на Жьонвиев и на госпожа Бодю, а пред умствения й взор се мерна „Стария Елбьоф“, повален на земята и стъпкан от „Дамско щастие“. И само при мисълта, че чичо й би се разхождал там с бяла вратовръзка, сърцето й се сви от жалост и възмущение.

— Помисли си, Дьониз, дете мое, възможно ли е това? — каза просто той и скръсти жалките си, треперещи ръце.

— Не, не, чичо! — извика тя в порив на искрено състрадание. — Там би било зле за вас… Моля ви, простете ми!

Той отново започна да снове напред-назад и тежките му стъпки отново разтърсиха гробната тишина на дома. Когато тя си отиде, старецът продължи да крачи, обхванат от оная неутолима жажда за движение, свойствена на изпадналите в отчаяние хора, които кръжат на едно място, безсилни да се изтръгнат от омагьосания кръг.

Дьониз и тази нощ не затвори очи. И осъзна цялата своя безпомощност. Дори и на най-близките си не можеше с нищо да помогне. Очевидно съдено й бе докрай да остане проста свидетелка на непобедимото дело на живота, който се нуждае от смъртта, за да се възражда до безкрай. Дьониз не се съпротивляваше повече, примирила се с този закон на борбата, но нейното женско сърце се изпълваше с дълбока жал и братска нежност при мисълта за страдащото човечество. Тя самата отдавна вече бе повлечена от колелата на гигантската машина. Та нали бе минала през изпитанията! Нали и нея бяха изтезавали, преследвали, оскърбявали! Дори и сега понякога изпадаше в ужас, когато съзнаваше, че е станала галеница на съдбата само благодарение щастливото стечение на обстоятелствата. Защо именно тя, тъй невзрачната? Защо малката й ръка тъй неочаквано беше придобила такава власт над това чудовище? А силата, която помиташе всичко по своя път, отнасяше и нея самата, макар да й бе съдено да стане оръдие на отмъщението. Муре бе изобретил този механизъм за унищожение на хора, чийто безпощаден ход я възмущаваше; той беше осеял квартала с развалини, като ограбваше едни, и убиваше други; и въпреки това го обичаше заради величието на неговото дело, обичаше го все повече и повече за всяка нова проява на съзидателната му мощ, макар да я задавяха сълзи при вида на неотвратимите страдания на победените.

XIV

В лъчите на февруарското слънце улица Десети Декември със своите бели, току-що измазани къщи и остатъци от скели пред някои още незавършени сгради изглеждаше съвсем нова. Широк поток от екипажи победоносно шествуваше по заливания в слънце булевард, прорязал влажния сумрак на стария квартал Сен-Рош. Между улиците Мншодиер и Шоазьол напираше тълпа, блъскаха се хора, възбудени от реклами, които цял месец разгаряха въображението им; разтворили в захлас уста, зяпльовците пулеха очи пред монументалната фасада на „Дамско щастие“, чието тържествено откриване, съпроводено с голяма изложба на бельо, беше предвидено за този понеделник.

Фасадата радваше окото със свежата мазилка и поразяваше с изтънчеността на многоцветната си облицовка, чийто блясък се усилваше от позлатата; самата украса на сградата сякаш говореше за бойката, кипяща търговия, която се извършваше в магазина и привличаше всички погледи като гигантска изложба, пламнала с ярки цветове. Украсата на приземния етаж беше по-скромна, за да не убива ефекта на изложените във витрините материи; долната половина на зданието бе облицована с мрамор с изумруденозеления цвят на морската вода, а ъглите и подпорните стълбове бяха иззидани с черен мрамор, чиято строгост се смекчаваше от позлатени винетки; цялото останало пространство се заемаше от огледални стъкла в металически рамки — само едни стъкла, през които дневната светлина ярко озаряваше в дълбочина галериите и залите. Но колкото по-високо се плъзгаше погледът, толкова по-ослепителни ставаха тоновете. По фриза на приземния етаж пъстрееше мозайка, гирлянди от червени и сини цветя се редуваха с мраморни плочи с изсечени по тях наименования на различни стоки и чиято безкрайна лента опасваше цялото исполинско здание. Долната половина на първия етаж бе облицована с глечосани тухли и също служеха за основа на широки огледални стъкла, стигащи до самия фриз. Този фриз представляваше позлатени щитове с гербове на френски градове, редуващи се с теракотни украшения, чиято глазура съответствуваше на светлите тонове по долната половина на етажа. И накрая, под самия покрив, се простираше корниз, сякаш събрал в себе си всички ярки цветове на фасадата; мозайката и фаянсът се появяваха тук в по-топли багри; водосточните тръби бяха направени от гравиран позлатен цинк, а на покрива се виждаха редица статуи, изобразяващи големите промишлени и търговски центрове на Франция; стройните им силуети се открояваха на синия фон на небето. Особено очароваше публиката главният вход, висок като триумфална арка и също наситен с мозайка, майолика и теракота; над него се извисяваше алегорична група с искряща позлата — жена, обкръжена от рояк смеещи се амурчета, които я обличаха и нежно се притискаха към нея.

Към два часа полицейски отряд разгони тълпата и се заоглежда във всички посоки, за да предотврати струпването на екипажи в улицата. Току-що построеният дворец бе храм, посветен на разточителното безумие на модата. Той господствуваше над целия квартал, покривайки го със сянката си. Драскотината на хълбока му, останала след събарянето на къщурката на Бура, така бързо бе зараснала, че погледът напразно би търсил следи от някогашния израстък; четирите фасади излизаха на четири улици, без никакъв процеп във великолепното им единство. На отсрещния тротоар се виждаше, сега вече затворен, „Стария Елбьоф“. Откакто неговият стопанин Бодю беше влязъл в старчески дом, капаците на прозорците вече не се отваряха и той напомняше зазидана гробница; минаващите оттук екипажи бяха изпръскали с кал сградата, облепена от всички страни с афиши — тия надигащи се вълни на рекламата, които сякаш бяха прощалната шепа пръст, хвърлена в гроба на старата търговия. А насред мъртвата фасада, потъмняла от уличната мръсота и окичена с дрипите на евтиния парижки блясък, се разгъваше като знаме, забито в завоювана земя, грамаден съвсем нов жълт афиш, известяващ с големи букви предстоящия грандиозен базар в „Дамско щастие“. Човек би казал, че след последователните си разширения, исполинът се срамува и се гнуси от тъмния квартал, където някога скромно се беше родил и който по-късно задуши; сега бе обърнал гръб към този квартал с неговите кални тесни улици и бе изложил самодоволното си лице на показ към шумната, залята със слънце улица на новия Париж. Сега той бе такъв, какъвто го изобразяваше рекламата; охранен и израснал подобно на приказния людоед, заплашващ да разкъса с рамене облаците. На пръв план върху афиша улиците Десети Декември, Мишодиер и Монсини, изпълнени с дребни черни човешки фигури, се разширяваха прекомерно, сякаш за да сторят път на клиентелата от целия свят. После като от птичи полет бе изобразена самата сграда на магазина, също в преувеличени гигантски мащаби, с всички нейни стрехи, простиращи се над покритите галерии, със стъклените покриви, под които се очертаваха залите — накратко, пред зрителите, блеснало под слънцето, се разгръщаше море от стъкло и цинк. В далечината се простираше Париж, но Париж смален, сякаш оглозган от чудовището: къщите в съседство с него напомняха жалки колиби, а по-далечните се превръщаха в неясно скицирана гора от комини; дори архитектурните паметници изглеждаха стопени — вляво с две щрихи бе набелязана Парижката катедрала, вдясно едва забележима дъга обозначаваше Дома на Инвалидите, а на заден план се беше свил сконфузен, ненужен никому Пантеонът, не по-голям от лещено зърно. Небосклонът, нахвърлен с черни точици, беше само фон, незаслужаващ внимание и простиращ се от височините на Шатимон до обширните поля, чиито далечини, удавени във фабричен дим, говореха за господството на крупната промишленост.

Навалицата от сутринта растеше неудържимо. Нито един магазин не беше раздвижвал така града с шумотевицата на своите реклами. „Дамско щастие“ изразходваше сега около шестстотин хиляди франка годишно за афиши, обяви и всевъзможни съобщения; броят на разпращаните каталози достигна до четиристотин хиляди; за материите, използувани за мостри, се отделяха годишно повече от сто хиляди франка. Вестниците, стените на сградите и ушите на парижани бяха заливани от реклами, сякаш някаква чудовищно голяма медна тръба неспирно разгласяваше по четирите посоки на света предстоящите грандиозни базари. А сега и самата фасада на магазина, пред която се тълпяха хора, се превръщаше в жива реклама: тя блестеше с позлатения разкош на широките си витрини, в които бяха изложени цели поеми на женското облекло, с обилието на нарисувани, гравирани и изсечени фирмени надписи, като се започне с мраморните плочи на приземния етаж и се свърши с огънатите във вид на арки железни листи над покривите, където можеше да се прочете наименованието на магазина, написано с разноцветни ярки букви и открояващо се рязко на фона на небето. В чест на новите пристройки, цялото здание бе украсено със снопове от знамена; всеки етаж бе обкичен с хоругви и пряпорци с гербовете на главните френски градове, а на самия връх, прикрепени към високи мачти, се развяваха чуждестранни флагове. И накрая долу, зад стъклата на витрините блестеше ослепителната изложба на бельо. Тук цареше такава белота, че тя дори уморяваше очите: вляво комплекти сватбени дарове и планини от спално бельо, вдясно пирамиди от носни кърпи и завеси, разположени във вид на параклис; по-нататък, между провесените на вратата материи — огромни парчета платно, хасе, муселин, устремили се надолу като снежни лавини, бяха поставени модни картини, нарисувани върху син картон, където младоженка или дама в бален тоалет, изобразени в естествен ръст, сладникаво се усмихваха. Кръгът от любопитни не намаляваше — едни си отиваха, други заемаха местата им. Всички бяха прехласнати и желанията се раждаха от само себе си.

Любопитството на тълпата, струпала се около „Дамско щастие“, бе още повече разгаряно от трагичното произшествие, за което говореше цял Париж — пожарът в големия магазин „Четирите сезона“, отворен само преди три седмици от Бутмон близо до Операта. Вестниците изобилствуваха с подробности: пожарът избухнал през нощта вследствие някаква експлозия на газ; изплашените продавачки хукнали към улицата по ризи; Бутмон се държал геройски и сам изнесъл от огъня пет девойки. Впрочем, огромните загуби щели да бъдат напълно възстановени и публиката вече в недоумение свиваше рамене, говорейки, че рекламата действително била великолепна. Но в дадения момент всеобщото внимание бе приковано към „Дамско щастие“, всички бяха възбудени от слуховете за предстоящите базари, които вече заемаха такова значително място в обществения живот. „Наистина, върви му на този Муре!“ Париж приветствуваше неговата щастлива звезда и бързаше да го види сега, когато пламъците съучастнически запокитиха съперника в нозете му; вече изчисляваха печалбите за текущия сезон и се стараеха да определят размерите на човешкия поток, който положително щеше да се устреми към вратите на „Дамско щастие“ след принудителното затваряне на конкурентната фирма. Муре трепна тревожно само за миг, смущаван от мисълта, че негов противник бе жена, госпожа Дефорж, на която отчасти дължеше успехите си. Дразнеше го също финансовата безпринципност на барон Хартман, вложил капитали в двете предприятия. Но особено го ядосваше това, че не беше му хрумнала гениалната идея на веселяка Бутмон, осветил магазина си и поканил свещеник от църквата Сент Мадлен с целия клир. Церемонията действително бе внушителна: тържествената религиозна процесия премина от копринения отдел в отдела за ръкавици и благоволението господне осени дамското бельо и корсетите; макар и не предотвратило пожара, то бе равносилно на милион, изразходван за реклама — такова потресаващо въздействие бе упражнил замисълът на Бутмон върху светската клиентела. От това време Муре мечтаеше да покани архиепископа.

Но ето, че часовникът над входа на магазина удари три. Започваше обичайната следобедна блъсканица, в галериите и залите вече се задъхваха около сто хиляди клиентки. Навън от единия до другия край на улица Десети Декември стояха екипажи, запълнили край Операта цялата задънена улица, на която предстоеше да се влее в бъдещия булевард. Обикновени файтони се смесваха с луксозни каляски, кочияшите чакаха между тях, а конете цвилеха и разтърсваха верижките на мундщуците си, искрящи на слънцето. В отговор на поканите на портиерите те непрекъснато се прегрупираха, и конете сами стягаха редиците си; междувременно пристигаха все нови и нови екипажи. Изплашени пешеходци на тълпи търсеха спасение встрани. Тротоарите, почернели от хора, се губеха в бягащата перспектива на широките прави улици. Между белите къщи се носеше нестихващ шум, из улиците на Париж бурно се люлееше човешката река, обвеяна от мощното, пълно със съблазни дихание на града-исполин.

Застанали пред една от витрините, госпожа Дьо Бов и дъщеря й Бланш разглеждаха с госпожа Гибал изложените полуготови костюми.

— О, погледнете тези костюми по деветнадесет франка и седемдесет и пет сантима! — възкликна тя.

Костюмите, вързани с тясна панделка, бяха така изкусно подредени в картонени кутии, че се виждаше само гарнитурата им, избродирана със сини и червени конци; а в ъгъла на всяка кутия имаше картинка; тя показваше костюма в готов вид, носен от млада дама с осанка на истинска принцеса.

— Боже мой! Та това повече не струва — възрази госпожа Гибал. — Само го вземете в ръка и ще се убедите, че е обикновен парцал.

Сега те се бяха сближили, тъй като граф Дьо Бов, прикован към креслото от пристъп на подагра, бе престанал да излиза от дома; така госпожа Дьо Бов печелеше джобни пари — дребни суми, от които съпругът се оставяше да го лишават, защото съзнаваше, че сега сам се нуждае от снизхождение.

— Да влезем — продължи госпожа Гибал. — Нека видим изложбата им… Нали вашият зет ви определи среща в магазина?

Госпожа Дьо Бов не отговори; устремила поглед, в далечината, тя съзерцаваше дългата редица екипажи, вратцата на които една след друга се отваряха, изхвърляйки все нови и нови клиентки.

— Да — отвърна най-после Бланш вяло. — Пол ще ни потърси в читалнята към четири часа, когато излезе от министерството.

Бяха се венчали преди месец, и след триседмична отпуска, прекарана на юг, Валаньоск току-що се бе върнал на служба. Младата жена, подобно на майка си, беше натежала и някак се бе разплула след омъжването си.

— Но това е госпожа Дефорж! — възкликна графинята, гледайки спрялата пред входа каляска.

— О, мислите ли? — прошепна госпожа Гибал. — След всички тези истории… Тя, вероятно, още оплаква пожара в „Четирите сезона“.

Но дамата действително се оказа Анриет. Тя ги забеляза и с весел вид се приближи към тях, криейки поражението си под маската на светска непринуденост.

— Боже мой, просто ми се поиска да надникна в магазина. Всякога е по-добре сам да се увериш във всичко, нали?… О, ние все още сме добри приятели с господин Муре, макар да разправят, че ми бил страшно сърдит, откакто съм проявила интерес към конкурентната фирма… Едно само не мога да му простя, че поощри брака… знаете, нали — брака на Жозеф с госпожица Дьо Фонтне, моето протеже…

— Как? Нима направи това? — прекъсна я госпожа Дьо Бов. — Какъв ужас!

— Да, драга моя и единствено, за да ни унизи. Познавам го добре, така той искаше да покаже, че нашите светски момичета са добри само за прислужниците му.

Тя се оживи. Приятелките все още стояха на тротоара сред навалицата пред входа. Но човешкият поток постепенно ги увлече, и обхванати от течението, неусетно се озоваха в магазина, като разговаряха все по-високо, за да надвикат гълчавата. И понеже думата дума отваря, започнаха да се разпитват една друга за госпожа Марти. Подочули, че клетият господин Марти след ужасни семейни сцени заболял от мания за величие: черпел с шепи съкровища из недрата на земята, опустошавал златни мини, товарел каруци с диаманти и други скъпоценни камъни.

— Горкият — каза госпожа Гибал, — все по уроци тичаше и винаги тъй бедно облечен; а какъв унизен вид имаше… Ами жена му?

— Сега дояжда някакъв свой чичо — отвърна Анриет; — добър старец, който след овдовяването си се настани при нея. Впрочем, тя трябва да е тук, ще я видим.

Неочаквано зрелище прикова дамите на място. Пред тях в цялото свое великолепие се разстилаше магазинът — най-грандиозният в света, както казваха рекламите. Централната галерия прорязваше зданието по цялата му ширина от улица Десети Декември до улица Ньон Сент Огюстен; вдясно и вляво, подобно на църковни олтари, се простираха по-тесните галерии Монсини и Мишодиер, успоредно на улиците със същите наименования. На места залите се разширяваха като същински площади сред металическата плетеница на висящите стълби и въздушните мостове. Вътрешното разположение беше изменено: сега разпродажбата на оказиони ставаше на улица Десети Декември, отделът за коприна се намираше в средата на сградата, а отделът за ръкавици — в дъното й; в залата Сент Огюстен, от новия параден вестибюл, вдигайки глава, човек можеше да види отдела за спално бельо, прехвърлен от единия в другия край на втория етаж. Броят на отделите бе достигнал цифрата петдесет, при което много нови бяха открити в същия ден; други бяха разширени дотолкова, че за улеснение на продажбата се беше наложило да бъдат разделени на два. Предвид непрекъснатия растеж на търговските обороти числеността на персонала за предстоящия сезон бе доведена до три хиляди четиридесет и пет. Възхитителното зрелище на грандиозната изложба на бельо порази дамите. Бяха се озовали във вестибюла — висока и светла остъклена зала с мозаични плочи; изложените тук евтини стоки задържаха в нея ненаситната тълпа. По-нататък се простираха галериите; те искряха от белота и напомняха далечен северен край, страна на снегове, безкрайна степ, застлана с хермелини, грандиозни ледници, запалени от слънцето. Тук бе изложено същото бельо като онова във външните витрини, но в залата то създавате по-внушително впечатление, сякаш целият този огромен храм бе обхванат от белите пламъци на развихрен пожар. Всичко наоколо беше бяло, всички артикули във всички отдели — бели; това бе някаква оргия на бялото, някакво бяло светило, и неговото сияние в първия миг така ослепяваше, че в това море от белота бе невъзможно да се различат детайлите. Но окото скоро свикваше: вляво, в галерията Монсини, се простираха белоснежните масиви на платната и хасетата, издигаха се белите зъбери на чаршафите, салфетките и носните кърпи; вдясно започваше галерията Мишодиер, обединила галантерията, трикотажа и вълнените тъкани; тук се извисяваха конструкции от седефени копчета, и някаква огромна декорация от къси бели чорапи; цялата зала беше облечена в бял молетон и залята с падаща отгоре светлина. Но особено ярко като мак, сияние излъчваше централната галерия, където се предлагаха панделки, шалчета, ръкавици и коприни. Щандовете изчезваха под купища белоснежни коприни и кордели, ръкавици и ешарпи. Около железни колони се извиваха облаци от бял муселин, прихванат на места с бял фулар. Стълбите бяха украсени с бели драперии — ту от пике, ту от бархет; драпериите стигаха до перилата, опасваха залите и се възземаха към втория етаж. Белите тъкани сякаш имаха криле — ту сбирайки се вкупом, ту пръскайки се като ято лебеди. А от още по-високо, някъде под сводовете, бялото политаше надолу, напомняйки дъжд от пух, снежен вихър от едри снежинки; бели одеяла и бели покривки се развяваха във въздуха и се свеждаха смирени, подобие на църковни хоругви; дълги гюпюрени волани се кръстосваха, напомняйки рой бели пеперуди, застинали неподвижно в полета си; навсякъде трептяха дантели, увиснали като паяжина под лятно небе, и изпълваха въздуха с прозрачното си дихание. Но чудото, олтарът на това божество на белотата, беше въздигнатата в главнята зала, над копринения отдел, шатра от бели завеси, провесени от стъкления таван. Муселини, крепове, художествено изработени гюпюри се стичаха на леки вълни; богато извезан тюл и сребърни ламета служеха за фон на тази исполинска декорация, напомняща едновременно олтар и алков. Това бе някакво гигантско бяло легло, необятно девствено ложе, очакващо като в приказките бялата принцеса, оная, която един прекрасен ден трябваше да се появи в целия блясък на своето величие, с белия воал на невестите.

— О, великолепно, изумително! — възклицаваха дамите.

И не се уморяваха от този химн на белотата, който пееха тъканите в целия магазин. Никога Муре не бе създавал по-грандиозна изложба; това бе гениално произведение, в което по неповторим начин се изявяваха дарбата и артистичната култура на големия декоратор. В стихийната устременост на тази белота, в привидния хаос на тъканите, сякаш нападали безредно от опустошените шкафове, се долавяше своеобразна хармония; оттенъците на бялото следваха и се разгръщаха един след друг; те се раждаха, растяха и разцъфтяваха буйно като сложна оркестрация на съвършена фуга, чиито неспирно умножаващи се съзвучия отнасят душите в безкрая. И навсякъде само това тъй вездесъщо и тъй различно бяло! Всички тия оттенъци на бялото се извисяваха едни над други, противопоставяха се, допълваха се, достигайки дори сиянието на дневната светлина. Бялата симфония започваше с матовата белота на хасетата и платната, с приглушените бели тонове на трикото и сукното; по възходяща гама следваха кадифето, коприните, атлазите; в гънките на белите тъкани постепенно припламваха огънчета; и устремявайки се нагоре, белотата на завесите ставаше прозрачна; тя бе изцяло пронизана от светлина в муселина, гюпюра, в дантелите и особено в тюла, който бе тъй лек, че напомняше най-тънката музикална нота, трепкаща във висинето; а в глъбините на гигантския алков още по-високо пееше свилата на източните коприни.

Магазинът кипеше от живот, публиката обсаждаше асансьорите, тълпеше се в бюфета и в читалнята зала сякаш цял народ странствуваше в засипани със сняг простори. Тълпата изглеждаше черна и напомняше кънкьори върху леда на полско езеро в декември. В партера се вълнуваше като разлюляно море тъмна човешка маса, сред която можеше да се различат прелестни, прехласнати лица на жени. В отворите на железните скели, по стълбите, по въздушните мостове в безкрайна върволица възлизаха нагоре дребни силуети като пътници, заблудили се сред снежни усои. В остър контраст с тези ледени висоти особено поразяваше царящата в магазина парникова, задушна горещина. Ехтежът на гласовете напомняше рев на бурно носеща се река. Пищната позлата на тавана, стъклата в златни рамки и златни розетки подобно на слънчеви лъчи озаряваха Алпите на тази грандиозна изложба на бялото.

— Време е да се придвижим напред — каза госпожа Дьо Бов. — Не може да останем тук.

Откакто тя бе влязла, инспекторът Жув, дежурещ до вратата, не я изпускаше от очи. Графинята неочаквано се обърна към него, и погледите им се срещнаха. А когато тя отново тръгна, той я остави да отмине и я последва отдалече, придавайки си вид, че не й обръща внимание.

— Погледнете — рече госпожа Гибал, спряла се сред навалицата пред първата каса, — каква чудесна идея са тези теменужки!

Ставаше дума за новата награда в „Дамско щастие“, около която Муре предизвика такъв шум във вестниците — букетчета от бели теменужки, закупени на огромни партиди в Ница; поднасяха ги на всяка клиентка, независимо от количеството на покупките. До всички каси прислужници в ливреи раздаваха тези награди под наблюдението на инспектор. И публиката неусетно се окичи с цветя, сякаш това бе сватбено шествие; от всички жени лъхаше аромат на теменужки.

— Да — промълви госпожа Дефорж със завист, — идеята е добра.

Но в минутата, когато вече се готвеха да се отдалечават, дамите чуха, как двама продавачи се шегуваха по повод на теменужките. Висок и слаб момък изказа учудване: та, значи женитбата на патрона със завеждащата отдела за костюми все таки ще стане? А друг, нисък и дебел, отвърна: макар и това още да не е решено, цветята вече са купени.

— Как! — възкликна госпожа Дьо Бов, — нима господин Муре се жени?

— Да, такава е последната новина — отвърна Анриет, като се стараеше да изглежда равнодушна. — Впрочем, с това и трябваше да свърши тази история.

Графинята скришом стрелна с поглед новата си приятелка. Сега и за двете стана ясно, защо госпожа Дефорж бе дошла в „Дамско щастие“, въпреки неприязненото й отношение. Очевидно беше се поддала на непреодолимото желание всичко да види със собствените си очи, пък макар и отново да загуби спокойствие.

— Оставам с вас — й каза госпожа Гибал, чието любопитство се пробуди. — Ще се срещнем с госпожа Дьо Бов в читалнята.

— Чудесно — съгласи се графинята. — Аз трябва още веднъж да хвърля поглед в първия етаж… Да вървим, Бланш!

И започна да се изкачва по стълбата с дъщеря си, а инспекторът Жув, крачещ неотстъпно след нея, се отправи, за да не привлече вниманието й, към съседната стълба. Другите две дами скоро се изгубиха в гъстата тълпа, изпълнила партера.

Във всички отдели сред суматохата на продажбата говореха само за романа на шефа. Тази история, която от месеци насам занимаваше всички продавачи, очаровани от упоритата съпротива на Дьониз, неочаквано стигна до развръзката си: бяха научили вечерта, че въпреки молбите на Муре, девойката напуска „Щастието“, изтъквайки като предлог крайната си нужда от почивка. И облозите започнаха: ще си отиде или няма да си отиде? Мнозина продавачи се обзалагаха за сто су, че това ще стане следващия неделен ден. Хитреците поставяха на карта закуската си, уверявайки, че работата ще свърши с женитба, докато други, вярващи в решението на Дьониз да напусне магазина, все пак не рискуваха парите си, тъй като нямаха за това достатъчно основания. Наистина госпожицата притежавала обаяние на недостъпна жена, която обожават, затова пък шефът бил силен с богатството си, радвал се на щастливо вдовство и притежавал самолюбие, което подобно държане в крайна сметка би могло да разбунтува. Впрочем и едните, и другите се съгласяваха, че младичката продавачка е подвела работата с опитността на изкусна интригантка, и че сега играе последния си номер, предлагайки му да избира: „ожени се за мен или изчезвам“.

А Дьониз съвсем не мислеше така. У нея никога нямаше нито изисквания, нито сметки. И реши да си отиде именно заради одумките по повод на поведението й, които крайно много я учудваха. Нима бе искала това? Нима действително се бе показала коварна и честолюбива кокетка? Просто бе постъпила на служба и сама се учудваше, че може да внуши такава любов. И защо днес всички виждат хитра уловка в решението й да напусне „Дамско щастие“? Та това е тъй естествено! Душевно угнетена от безкрайните сплетни в магазина, от неотклонните домогвания на Муре, изтерзана от борбата, която трябваше да води със собственото си сърце, тя страдаше във властта на непоносима тъга; и опасявайки се в момент на слабост да не му отстъпи, та после цял живот да се окайва, предпочиташе да се отдалечи. Ако тук имаше ловка тактика, Дьониз дори не подозираше това и в отчаяние се питаше как да постъпи, за да не я считат за девойка, преследваща женихи. Мисълта за брак сега я дразнеше и тя бе решила, че ще казва „не“, винаги „не“, дори ако той вземеше такова безумно решение. Нека страда тя сама. Необходимостта да се раздели завинаги с него я разстройваше дълбоко, но Дьониз мъжествено се убеждаваше, че така е нужно, че ще се лиши и от радост, и от спокойствие, ако отстъпи.

Когато тя му връчи молбата си за уволнение, Муре я прие мълчаливо и някак студено, стараейки се да не покаже огорчението си. После сухо каза, че й предоставя осем дни, за да поразмисли, преди да извърши подобна глупост. Седмица по-късно Дьониз отново постави въпроса и каза, че е решила твърдо да си отиде след големия базар; той и тогава не се разсърди, а само се опита да я разубеди: изпускала щастието си, никъде не би й се отдало да заеме такова положение. Може би имала предвид друго място? В такъв случай бил готов да й предложи всички изгоди, каквито се надявала да получи там. А когато девойката отвърна, че още не е потърсила ново място и възнамерява най-напред да отдъхне месец у дома си във Валон със своите спестявания, той възрази, че ако само по здравословни причини напуска службата си, нищо не й пречи да се върне в магазина, когато укрепне. Измъчена от този разпит Дьониз мълчеше. Тогава той си въобрази, че тя отива там при любовника си, а може би дори при своя мъж. Не беше ли му признала една вечер, че обича друг? От това време той носеше в сърцето си, пронизано като с нож, това признание, изтръгнало се от устните й в момент на смущение. И понеже този човек е готов да се ожени за нея, тя захвърляла всичко, за да го последва; с това се и обяснявало упорството й. Всичко бе свършено и той с леден тон добави, че повече не я задържа, щом тя не желае да му довери истинската причина за своето заминаване. Този сух делови разговор, без гняв и заклинания, я огорчи повече, нежели бурните сцени, от които се опасяваше.

През цялата седмица, която Дьониз още трябваше да преседи в магазина, Муре бе мъртвешки бледен и суров. Когато прекосяваше отделите, даваше си вид, че не я забелязва; никога дотогава не бе изглеждал тъй съсредоточен и погълнат от работа; и облозите се възобновиха, но сега само най-смелите залагаха закуската си върху картата на женитбата. Под тази тъй необичайна за него студенина Муре всъщност прикриваше своите душевни страдания и мъчителната си нерешителност. Гневните пристъпи предизвикваха у него прилив на кръв в главата; не бе на себе си; искаше му се да сграбчи Дьониз в обятията си, за да я задържи, да заглуши виковете й. После се опипваше да разсъждава, премисляше как да й попречи да прекрачи прага на магазина, но всеки път усещаше безсилието си, съзнавайки с ярост, че не ще му помогнат нито парите, нито властта. И сред хаоса от безумни намерения една мисъл все повече го овладяваше, макар да предизвиквате у него вътрешен протест. След смъртта на госпожа Едуен той се бе заклел, че повече не ще се ожени; със своята първа сполука бе задължен на жена и реши занапред да преуспява с помощта на всички жени. Той, както и Бурдонкл, робуваше на своеобразен предразсъдък: бе убеден, че управителят на голям универсален магазин трябва да остане неоженен, ако желае да запази своето мъжко обаяние над многочислените си клиентки и да продължи да поражда у тях буря от желания; убеден бе също така, че всяка въведена тук жена би променила атмосферата, би внесла в нея свой личен дух и би пропъдила всички други жени. Опитваше се да се противопостави на неумолимата логика на нещата и предпочиташе да умре, нежели да отстъпи; понякога Дьониз предизвикваше в него бурно възмущение; чувствуваше, че тя е олицетворение на възмездието и се боеше, че въпреки милионите си, ще падне победен от оная прастара сила на нейната женственост, която щеше да го прекърши като сламка след женитбата му. После отново го обземаше слабост и почваше да обмисля перспективата, която минути преди това гневно бе отхвърлил; от какво всъщност се боеше той? Тя бе тъй кротка, тъй разсъдлива, можеше да й се довери без всякакви опасения. И тази борба едва ли не двадесет пъти в час се възобновяваше в изтерзаната му душа. Самолюбието, разгаряше страданията му и той губеше разсъдък при мисълта, че дори и готов на всякакви отстъпки, може да чуе от нея „не“, неизменното „не“, ако тя обича друг. Сутринта в деня на големия базар, все още не бе стигнал до никакво решение, а Дьониз трябваше да отпътува на следващия ден.

Когато Бурдонкл, както обикновено, към три часа влезе в кабинета на Муре, намери го облакътен на бюрото, закрил очи с ръце, и потънал дотолкова в своите мисли, че се видя принуден да го докосне по рамото. Муре вдигна обляното си в сълзи лице. Погледнаха се и си подадоха ръка — това бе горещо ръкостискане на двама мъже, спечелили с общи сили не една търговска битка. Впрочем вече от месец насам държанието на Бурдонкл се беше изменило рязко: беше се преклонил пред Дьониз и дори съзнателно тласкаше шефа към женитба. Очевидно, придържаше се към подобна тактика, за да не бъде пометен от оная сила, чието безусловно могъщество сега признаваше. Такава промяна имаше и своите други скрити основания, а именно: в него се бяха пробудили старите честолюбиви стремежи, плахата, но постепенно укрепваща надежда сам на свой ред да глътне Муре, пред когото тъй дълго беше превивал гръб. Това бе напълно в духа на предприятието и на оная борба за съществуване, чиито непрестанни жертви само разгоряха търговската деятелност. Бясно задвижената машина бе повлякла след себе си Бурдонкл, обхванат от всеобщата жажда за печалби, от ненаситната алчност, която на всички обществени степени тласка дебелите към изтребление на слабите. И само някакъв свещен страх, обожествяването на шанса, му пречеха досега да си покаже зъбите. Но патронът сякаш се бе вдетинил, оплиташе се в примките на глупав брак, готов бе да убие невероятния си шанс, да загуби обаянието си над своята клиентела. Защо да го разубеждава, щом това му даваше възможност с време без усилие да грабне в ръце наследството на този човек, подирил гибелта си в обятията на жена? И той стискаше ръката на Муре развълнувано, като при раздяла, и с искреното, съчувствие на всегдашен другар повтаряше:

— Хайде, смелост, дявол го взел!… Оженете се за нея и толкоз.

Но Муре се засрами за минутната си слабост:

— Не, не, прекалено глупаво е… — възрази той като стана. — Елате да видим какво става в магазина. Работата върви, нали? Мисля, че денят ще бъде великолепен.

И те излязоха, за да предприемат следобедната си обиколка на отделите, гъмжащи от хора. Бурдонкл изкосо поглеждаше Муре, обезпокоен от неочаквания изблик на енергия и внимателно следеше устните му, надявайки се да открие около тях страдалчески гънки.

Продажбата действително се разгаряше с бесни темпове; цялата сграда се тресеше като огромен кораб, надул всички платна. В отдела на Дьониз се тълпяха майки, повлекли със себе си тумба момиченца и момченца; децата се загубваха в костюмчетата и рокличките, които им пробваха. Отделът бе изложил всички свои бели стоки; и тук, както навсякъде, се разгръщаше същинска оргия на бели дрешки, достатъчни да облекат цял рояк зиморничави амурчета: бели сукнени палта, пикени, нансукови и кашмирени роклички, моряшки и дори бели зуавски костюми. В средата, като декорация, изпреварваща сезона, привличаше внимание изложбата на дрешки за първото причастие: рокли и воали от бял муселин, обувки от бял атлаз; това бе някаква въздушна пищно разцъфнала леха, огромен букет, символ на целомъдрие и простодушен възторг. Госпожа Бурдьоле, беше строила по ръст трите си деца — Мадлен, Едмон и Люсиен, и сега мъмреше най-малкото, което пречеше на Дьониз да му надене жакет от вълнен муселин.

— Но стой, моля те, спокойно!… Не намирате ли госпожице, че жакетът е малко тесен?

И с ясния поглед на жена, която не може да измамиш, госпожа Бурдьоле опипваше плата, разглеждаше шевовете, преценяваше фасона.

— Не, жакетът е добър — продължи тя. — Не е лесно да се облекат тия дечурлига… А сега бих искала палто за ето това девойче.

Дьониз сама трябваше да се заеме с продажбата предвид огромния наплив на клиенти. Тя търсеше исканото палто, когато изведнъж учудено извика:

— Как! Ти тук? Какво се е случило?

Пред нея стоеше Жан с пакет в ръце. Беше се оженил само преди седмица и в събота жена му, дребна брюнетка с очарователно, ала болезнено личице, бе прекарала няколко часа в „Дамско щастие“ за покупки. Младоженците се готвеха да отпътуват с Дьониз във Валон: истинско сватбено пътешествие, цял месец отдих в родния край, свързан с толкова спомени!

— Представи си — каза той, — Тереза забравила да купи редица неща… Сега нещо трябва да се подмени, друго да се набави. И тъй като е много заета, изпрати мен с този пакет… Ще ти обясня…

Но забелязала Пепе, сестра му го прекъсна:

— Как! И Пепе ли е тук? А колежът?

— Право да си кажа — отвърна Жан, — вчера, в неделя след обяд, не посмях да го отведа в колежа. Ще се върне тази вечер… Бедното дете е много тъжно, че ще стои затворено в Париж, докато ние там се разхождаме…

Въпреки страданията си, Дьониз им се усмихваше. Тя предостави госпожа Бурдьоле на една от продавачките си, а сама се отдалечи с братята си в ъгъла, който за щастие се освободи. Малките, както тя още ги наричаше, бяха станали вече яки младежи. Дванадесетгодишният Пепе, по-едър и по-висок от нея, бе в дългата си училищна куртка и изглеждаше все тъй мълчалив и гальовен; широкоплещестият Жан стърчеше с цяла глава над нея; той още не бе загубил женствената си красота, русите живописно разпилени къдрици му придаваха вид на художник. А Дьониз, все тъй тъничка, не по-дебела от чучулига, както сама се изразяваше, беше запазила пред братята си своя неспокоен майчински авторитет, и се отнасяше с тях като към деца, които се нуждаят от постоянни грижи; ту закопчаваше, редингота на Жан, за да не прави впечатление на немарлив, ту проверяваше има ли Пепе чиста носна кърпа. Забелязала сълзи в очите му, тя кротко го смъмри:

— Бъди послушен, момчето ми! Не може да се прекъсват учебните занятия… Ще те взема във Валон през ваканцията… Искаш ли нещо? Или може би предпочиташ да ти оставя няколко су?

После се обърна към по-големия:

— А ти, приятелче, му замайваш главата, и той си въобразява, че отиваме там, за да се забавляваме!… Хайде, бъдете разумни.

Беше подарила на големия четири хиляди франка — половината от своите спестявания, за да обзаведе домакинството си. Издръжката на малкия в колежа също й струваше скъпо, и всичките й средства, както и преди, отиваха за тях. Двете момчета бяха единствената цел на живота и усилията й, тъй като се бе заклела, че никога не ще се омъжи.

— Ето каква е работата — подхвана Жан отново. — В този пакет е кафявото палто, което Терез…

Тук обаче се сепна, и Дьониз, извърнала глава, за да види какво го бе смутило, забеляза стоящия зад тях Муре. Известно време той я беше наблюдавал в ролята на млада майка, заета с двамата младежи: тя ту ги мъмреше, ту ги целуваше, обръщайки ги като пеленачета, на които подменят пелените. Бурдонкл чакаше встрани, придавайки си вид, че е погълнат от търговията, а всъщност не снемаше очи от тази сцена.

— Това са вашите братя, нали? — запита Муре след кратко мълчание.

Говореше все със същия леден тон, запазвайки строгия вид, какъвто си придаваше в последно време. Дьониз се стараеше да изглежда невъзмутима. Усмивката изчезна от лицето й и тя отвърна просто:

— Да, господине… Ожених по-големия и сега жена му го изпраща при мен за покупки.

Муре продължаваше да гледа и тримата, и накрая каза:

— Много е пораснал малкият. Познах го, спомням си, че го видях веднъж с вас в Тюилри.

Тук гласът му леко трепна, а тя, задъхвайки се от вълнение, се наведе, под претекст, че оправя колана на Пепе. Смутени, младежите порозовяха и се усмихнаха на патрона на сестра си.

— Приличат на вас — добави той.

— О! — възрази тя, — те са по-красиви от мен!

Муре се взираше в лицата им и за миг като че ли ги сравняваше. Но усети, че почва да губи самообладание. Как ги обичаше тя! И той направи няколко крачки, после се върна и пошепна на ухото й:

— Елате при мен в кабинета след базара. Бих искал да поговоря с вас преди да отпътувате.

После се отдалечи и продължи обиколката си. Борбата в него се разгоря с нова сила; срещата, която току-що бе назначил, сега го дразнеше. На какво внезапно чувство се беше поддал, когато я видя с братята й? Това е безумие, очевидно не се владее. Все едно, ще скъса с нея, като й каже за сбогуване няколко думи. Присъединилият се към него Бурдонкл изглеждаше по-спокоен, но все още продължаваше да го стрелка с изпитателни погледи.

Междувременно Дьониз се върна при госпожа Бурдьоле.

— Харесва ли ви палтото?

— Да, да, много… За днес обаче това е достатъчно. Просто ще се разоря с тия дечурлига!

Освободила се, Дьониз изслуша обясненията на Жан и тръгна с него по отделите, където сам положително би се загубил. Започнаха с кафявото палто, което Терез, размисляйки, бе решила да замени с бяло, същата мярка и същия фасон. И девойката, взела от Жан пакета, се отправи с двамата младежи към конфекцията.

Отделът бе изложил дрехи с най-нежни тонове, летни жакети и мантили от лека коприна и разноцветни вълни. Но не тук се вършеше голямата търговия, и клиентките в отдела бяха сравнително малко. Почти всички продавачки в него бяха нови. Клара бе изчезнала от месец насам; по уверенията на едни похитил я бил мъжът на някаква клиентка, други твърдяха, че стигнала до уличен разврат. Колкото до Маргьорит, тя се готвеше да поеме ръководството на малък магазин в Гренобъл, където я очакваше братовчед й. От старите оставаше само госпожа Орели, както винаги пристегната като с броня в копринената си рокля, с неподвижно лице на императрица, белязано с жълтеницата на античен мрамор. Ала непристойното поведение на сина й Албер я убиваше духом и тя на драго сърце би се оттеглила на село, ако хищната паст на този негодник, нанесъл вече непоправими щети на семейните спестявания, не заплашваше да погълне къс по къс цялото имение на Ригол. Това бе своеобразно възмездие за потъпканото семейно огнище. Междувременно майката възобнови своите пикници с продавачките, а и бащата продължи да свири на валдхорна. Бурдонкл гледаше на госпожа Орели с неудоволствие, учудвайки се, че няма достатъчно деликатност да подаде оставка: твърде стара беше вече тя за търговия! Фаталният час скоро щеше да удари и отнесе със себе си цялата династия Ломови.

— Ах, вие ли сте! — обърна се тя към Дьониз с подчертана любезност. — Желаете да смените палтото, така ли? Веднага! А ето и вашите братя. Вече истински мъже!

Макар прекалено надменна, тя би застанала на колене, за да услужи на Дьониз. В конфекцията, както и в останалите отдели, се говореше само за заминаването на Дьониз; този слух буквално бе поболял завеждащата, тъй като тя разчиташе на покровителството на бившата си продавачка.

— Дочувам, че ни напускате — произнесе тя, снишила глас. — Възможно ли е?

— Да, така е — отвърна девойката.

Маргьорит ги чу. Откакто бе определен денят на нейната женитба, лицето й, с цвят на пресечено мляко, придоби още по-гнусливо изражение. Приближила се към тях, тя каза:

— Напълно сте права. Преди всичко трябва да се уважаваме не е ли тъй?… Сбогом, драга.

Клиентки прииждаха непрестанно и госпожа Орели сухо помоли Маргьорит да следи за продажбата. Когато Дьониз взе палтото с намерение лично да го смени, завеждащата се противопостави и извика прислужницата. Това бе нововъведение, подсказано на Муре от Дьониз; състоеше се в това, че сега покупките се разнасяха от специални прислужнички, което облекчаваше работата на продавачките.

— Придружете госпожицата — каза госпожа Орели, като й подаде палтото. И обръщайки се към Дьониз, добави:

— Моля ви, помислете си още… Всички сме огорчени от решението ви да заминете.

Жан и Пепе, които чакаха усмихнати сред множеството жени, отново тръгнаха след сестра си. Сега трябваше да отидат в отдела за бельо, за да вземат допълнително още шест ризи, точно като ония, които Терез беше купила в събота. Но в отдела за бельо, където изложбата на бялото засипваше с белоснежни преспи всички рафтове, хората се задушаваха, и всяко придвижване напред се оказваше крайно трудно.

В отдела за корсети дребно произшествие бе събрало цяла тълпа. Госпожа Бутарел, този път пристигнала от юг с мъжа и с дъщеря си, от сутринта кръстосваше галериите, дирейки сватбени дарове за девойката, която омъжваше. Тя за всичко се съветваше със съпруга си, съвещанията им нямаха край, но ето че семейството най-после се събра в отдела за бельо; и докато дъщерята съсредоточено разглеждаше някаква пижама, майката неусетно се изплъзна, възнамерявайки да си купи корсет. Господин Бутарел, дебел сангвиник, остави дъщерята и изплашен, хукна да търси жена си; намери я в една от пробните стаи, пред вратата на която вежливо му предложиха да седне. Това бяха маломерни кабини, отделени една от друга с матови стъкла. Управата на магазина, създала си претенциозна представа за благоприличие, забраняваше тук да проникват мъже, пък били те и съпрузи. Продавачките непрестанно влизаха и излизаха от кабините, затваряйки бързо вратата, и всеки път можеше да се зърне силует на дама по риза и фуста, с голи ръце и шия, които белееха у пълните и напомняха цвета на стара слонова кост у слабите. Неколцина мъже, седнали на столове, с отегчен вид чакаха. Когато узна каква е работата, господин Бутарел не на шега се разсърди, започна да вика, настоя да види жена си, да разбере какво правят там с нея, и заяви, че в никакъв случай не ще позволи да се съблича пред чужди хора. Продавачките напразно се опитваха да го укротят: очевидно човекът си въобразяваше, че в тия кабинки се вършат неприлични неща. И госпожа Бутарел, ще не ще, трябваше да излезе, а публиката наоколо шушукаше и се смееше.

Дьониз най-после успя да си пробие път с двамата младежи. Дамското бельо, всички ония неща, които обикновено скриват от погледите, тук бяха изложени в редица зали и разпределени по различните отдели. Корсетите и турнюрите заемаха цял един щанд; имаше обикновени корсети, корсети с дълга талия, корсети, наподобяващи броня и особено много корсети от бяла коприна, подбрани по цвят и подредени ветрилообразно. Този ден бе уредена специална изложба на корсети; построена бе цяла армия от безглави и безноги манекени; под коприната се открояваха торсът и плоският кукленски бюст, възбуждащи някаква нездрава чувственост; недалеч провесени на греди се виждаха турнюри от конски косъм и „брилянте“, а по краищата на тези напречни греди стърчаха огромни, опънати задници в непристойни карикатурни очертания. По-нататък изящни принадлежности на интимния дамски тоалет заемаха обширни зали, сякаш красиви девойки постепенно се разсъбличаха, преминавайки от отдел в отдел, докато на тях останеше само нежната коприна на кожата. Тук бе изложено тънкото бельо, белите наръкавници и шалчета, белите жаба и якички, едно безкрайно разнообразие от всевъзможни дреболии; изтръгваха се от картоните като белоснежна пяна и се възнасяха нагоре, образувайки снежни върхове. Тук бяха камизолите, сутиените, сутринните робички, пеньоарите — платнени, памучни, дантелени, дълги, свободни и леки одежди, навяващи мисли за сладостна нега след нощи на нежна любов. След тях се появяваше долното бельо: една след друга изникваха на лавини фусти от всички размери, фусти опънати по бедрата, други с влачещи се по земята шлейфове — развълнувано море от фусти, в което затъваха нозете; кюлоти от перкал, платно и пике, широки бели кюлоти, в които мъжките бедра биха танцували; накрая нощни ризи, които се закопчаваха до врата, дневни, откриващи шията и гръдта, ризи, държащи се на тесни презрамки, ризи от обикновено хасе, от ирландско платно, от батиста, последният прозрачен воал, който се плъзга по тялото, спускайки се край бедрата. В отдела за сватбено бельо, където правеше впечатление малко дръзкото безсрамие на изложбата, обръщаха жената на всички страни и я разглеждаха съблечена, и не само обикновената гражданка в платнено бельо, но и богатата дама, потънала в дантели. Този открит, за публично наблюдение алков, с целия свой съкровен разкош, със своите плисета, бродерии и дантели, се превръщаше в олицетворение на изтънчен разврат, когато се пренебрегваше или подценяваше добрата мярка. После отново започваха да обличат жената и белият водопад на бельото отново сипеше безчет фусти, трепетни и тайнствени; на опънатата, току-що излязла изпод пръстите на шивачката риза, на кюлотите, прохладни и още запазили гънките от лежане в картонените кутии, на всички тези дрехи от перкал и батиста, мъртви, разгънати върху щандовете, разхвърляни или сложени на куп, предстоеше да се приобщят към живота на тялото, да станат ухаещи и топли, напоени с аромата на любовта; този съкровено бял дим, осенящ земята нощем, се понасяше нагоре, разтюлваше розовия блясък на колената, ослепителен на фона на матовата белота и подлудяващ мъжа. В друга зала отдела за пелени и дрешки на новородените, женската съблазнителна белота преминаваше в невинната белота на детето; тук сияеше чистата радост на майката, пробудила се в любещата жена; пелени от мъхесто пике, фланелени лигавчета, ризички и шапчици, напомнящи играчки, кръщелни роклички, кашмирени палтенца — бял пух на току-що излюпени пиленца, нежен дъждец от бели перушинки.

— Погледни тия ризи с набор — възкликна Жан, когото тези тайни на женското бельо, това нескромно зрелище на дамски долни дрехи очароваше.

В отдела за сватбено бельо Полин съгледа Дьониз и веднага изтича при нея; и преди да запита с какво би могла да й услужи, неспокойно зашепна, развълнувана крайно много от слуховете, които обикаляха магазина. Две продавачки в нейния отдел се били скарали: едната твърдяла, че Дьониз ще си отиде, другата казвала, че не.

— А аз заложих главата, си, че няма да ни напуснете… Иначе какво ще стане с мен?

И тъй като Дьониз отвърна, че утре действително заминава, тя продължи:

— Не, не, вие предполагате така, но аз вярвам в противното. Та нали сега, когато имам бебе, трябва да ме вземете при себе си като помощница! Боже разчита на това, мила моя.

Полин се усмихваше, и лицето й изразяваше увереност. После подаде на Жан шест ризи, но тъй като той каза, че трябва да купи и носни кърпи, тя извика прислужницата, за да вземе ризите и палтото, донесени тук от прислужницата при конфекцията. Момичето, озовало се на повикването й, се оказа госпожица Дьо Фонтне, омъжена неотдавна за Жозеф. Беше получила това място по милост, и сега, носеше дълга черна блуза с номер, извезан на ръкава с жълта вълна.

— Придружете госпожицата — каза Полин. После, обърнала се и снишила отново глас, добави: — И така, ваша помощница съм! Решено!

Дьониз обеща, отговаряйки на шегата с шега, и тръгна с братята си, следвана от прислужницата. В приземния етаж се озоваха в отдела за вълнени платове, в края на галерията, облечен изцяло с бял молетон и бяло трико. В това време Лиенар, чийто баща напразно го викаше обратно в Анжер, бъбреше с красавеца Миньо; последният бе станал сега посредник и се осмеляваше да се вестява в „Дамско щастие“. Очевидно говореха за Дьониз, тъй като при появата й внезапно млъкнаха и много вежливо я поздравиха. Когато тя прекосяваше отделите, продавачките с вълнение я гледаха и й се кланяха; и всеки си задаваше въпроса какво я очаква на следващия ден. Около нея шепнеха, намираха, че има тържествуващ вид; облозите се възобновиха, сега вече залагаха за Дьониз аржантьойско вино и печено. Тя влезе в галерията, където се продаваше бельо, и се отправи към отдела за носни кърпи, в самия край на помещението. Тук шествуваха белите памучни тъкани — мадаполам, базен, пике, хасе; ленените тъкани — финият нансук, муселинът, тарлатанът; след тях се появяваха платната, във вид на огромни стълбове, построени от отделни парчета, напомнящи гладко издялани каменни блокове: тънко платно, с всякаква ширина, бяло, сурово, от чист лен, избелено на ливада; по-нататък следваха отдели за различни видове бельо; бельо за домашна употреба, бельо за трапезария, за кухня, несекващ водопад от бельо, чаршафи, калъфи за възглавници, безчислени модели салфетки, покривки, престилки и кухненски кърпи. Навсякъде продавачките свеждаха глави и почтително се оттегляха, за да й сторят път. В отдела за платна Боже дотича до нея, и с усмивка я приветствува, като добрата фея на предприятието. Накрая, промъквайки се между одеялата в залата, украсена с тях като с бели хоругви, Дьониз се озова в отдела за носни кърпи, пред чиято сложна подредба публиката се прехласваше: тук се извисяваха бели колони, бели пирамиди, бели замъци, сложни построения, въздигнати само с помощта на носни кърпи от най-фина ленена батиста, камбрейска батиста, ирландско платно, китайска коприна, кърпи, украсени с монограми, извезани с плосък бод, гарнирани с дантела, с ажурни подгъви и втъкани винетки. Това бе цял град, построен от разновидни бели тухли, открояващ се като мираж на фона на източно небе.

— Искаше още дузина кърпи, нали? — запита Дьониз брат си. — Шоле, така ли?

— Струва ми се да. Ето, като тази тук — отвърна Жан и измъкна една от пакета.

Жан и Пепе не се отделяха от нея, както в деня, когато за първи път се бяха озовали в Париж, изнурени от пътуването. Този огромен магазин, където тя се чувствуваше като у дома си, ги плашеше, и те, припомняйки детството си, инстинктивно търсеха защита и опора у своята малка майка. Всички погледи бяха отправени към тях, и всеки се усмихваше при вида на двамата буйно израснали младежи, крачещи по петите на тази слабичка и сериозна девойка; Жан, въпреки брадата си, изглеждаше смутен, а Пепе, облечен в училищната куртка, съвсем се беше объркал. И тримата бяха русокоси, но тъй еднакво русокоси, че във всички отдели, които прекосяваха, се дочуваше шепот:

— Ето братята й… Това са братята й!

Ала докато търсеше продавач, Дьониз отново се натъкна на Муре и Бурдонкл; и когато първият се спря пред девойката, без впрочем да й отправи нито дума, край тях неочаквано минаха госпожа Дефорж и госпожа Гибал. Анриет с мъка потисна трепета, пронизал като жило душата й. Тя стрелна с поглед Муре, после Дьониз. Те също я погледнаха. Тази бегла размяна на погледи сред тълпата, бе нямата развръзка, с каквато често завършват големи сърдечни драми.

Муре вече се беше отдалечил, а Дьониз с братята си се изгуби някъде в отдела, продължавайки да търси свободен продавач. Междувременно Анриет зърна разсилната с формена блуза, съпровождаща Дьониз, позна госпожица Дьо Фонтне и като се вгледа в загрубялото й потъмняло лице на отрудена прислужница, облекчи душата си, казвайки раздразнено на госпожа Гибал:

— Вижте какво е направил от тази нещастница… Унизително, нали? Маркиза! Принуждава я да тича като кученце след всякакви улични твари.

А после, в мигновен проблясък на самообладание, с равнодушен вид добави:

— Да погледнем изложбата им в отдела за коприни.

Отделът за коприни напомняше голяма зала, посветена на любовта: бе изцяло драпирана с бели тъкани, сякаш по каприз на влюбена, решила да съперничи с белоснежната си голота на белотата на стаята. Тук можеха да се видят всички млечнобели оттенъци на разголеното женско тяло, като се започне с кадифето по слабините и се свърши с тънката коприна около бедрата и лъскавия атлаз на гърдите. Между колоните бяха опънати парчета кадифе, а на този наситен фон, се открояваха с белотата на метала и порцелана богати драпировки от коприна и атлаз; по-нататък се устремяваха надолу във вид на арки пудьосоа и сицилиени с едри шарки, фулари и леки сюра, искрящи с всички оттенъци на женската кожа, от плътната белота на норвежка блондинка до прозрачната, стоплена от слънце белота на червенокоса италианка или испанка.

Точно в това време Фавие отмерваше бял фулар за „красивата дама“, както продавачките назоваваха елегантната блондинка, редовна посетителка на отдела. Вече години наред тя посещаваше магазина, но и до този момент никой нищо не знаеше за нея, за нейния начин на живот, нито знаеше адреса и името й. Впрочем, никой не се и стараеше да узнае това, макар че при всяка нейна поява всички изказваха различни предположения, просто, за да бъбрят. Намираха я ту отслабнала, ту напълняла; ту добре отспала, ту измъчена от безсъница; и всички предполагаеми дребни факти от нейния живот, външни събития и домашни драми, бяха тема за безконечни коментари. Този ден тя изглеждаше много оживена.

Когато се върна от касата, където я бе съпроводил, Фавие сподели съображенията си с Ютен:

— Положително възнамерява да се омъжи повторно.

— Вдовица ли е?

— Не зная… Но вие си спомняте, че веднъж беше дошла в траур… А може би е спечелила пари на борсата…

И Фавие млъкна, после добави:

— Нейна си работа!… Ако бе лесно да се сближава човек с всички клиентки на магазина!…

Ютен обаче изглеждаше замислен. Вечерта бе влязъл в остри пререкания с дирекцията, и сега се чувствуваше обречен. Уволнението му след големия базар бе неминуемо. Неговото положение отдавна вече бе разклатено; при последната ревизия го бяха упрекнали, че не достигнал предвидената цифра на оборота. А освен това, апетитите постепенно се бяха разгорели, и под грохота на задвижената машина, в отдела се водеше глуха война срещу него. В нея се долавяше подмолния натиск на Фавие, дочуваше се зловещото тракане на още невидими челюсти. На Фавие вече беше обещано, че ще бъде назначен за завеждащ. Ютен бе в течение на нещата и вместо да натупа предишния си приятел, сега гледаше на него като на опасна сила. Такъв хладнокръвен момък, а с толкова покорен вид, и каква роля бе изиграл в отстранението на Робино и Бутмон! Това предизвикваше у него удивление, примесено с респект!

— Впрочем — продължи Фавие, — вие знаете, тя остава. Току-що всички забелязаха, как шефът се усуква около нея… Обзалагам се за бутилка шампанско.

Ставаше дума за Дьониз. Кълбото на сплетните все повече се намотаваше и промъквайки се през сгъстяващия се поток на купувачките, се търкаляше от отдел в отдел. Особено се вълнуваше отделът за коприни: там се правеха най-смели облози.

— Дявол го взел! — Неочаквано рече Ютен, като пробуден от сън. — Какъв глупак съм бил, че не тръгнах с нея!… Днес щях да бъда на мода!

Фавие се закиска, а Ютен се изчерви, засрамен от неволното си признание. Той също се засмя принудено и за да поправи впечатлението от изтръгналата се фраза, добави, че именно тази твар го злепоставила в очите на дирекцията. Същевременно почувствува нужда да излее върху някого гнева си и се нахвърли на продавачите, изпогубили се под наплива на клиентите. Но в този миг съгледа госпожа Дефорж и госпожа Гибал, прекосяващи бавно отдела, и по лицето му отново се разля обичайната усмивка.

— Нима днес госпожата от нищо не се нуждае?

— Не, благодаря — отвърна Анриет. — Просто се разхождам, дойдох само да погледам.

Когато тя се спря, той, снишил глас, заговори. У него внезапно се беше зародил план. И Ютен почна да ласкае Анриет и да хули „Щастието“; до гуша му дошло всичко, предпочитал да си отиде, вместо да работи в такъв хаос. Анриет го слушаше възхитена и въобразявайки си, че го изтръгва от „Дамско щастие“, сама му предложи да постъпи при Бутмон като завеждащ отдела за коприни, когато магазинът „Четирите сезона“ бъде отново зареден. Споразумението бе сключено; двамата си шепнеха едва чуто, докато госпожа Гибал разглеждаше изложените стоки.

— Мога ли да ви предложа букетче теменужки? — високо продължи Ютен, като посочи лежащите, на близката маса три-четири букетчета — награди, които бе взел от касата, за да ги поднесе лично на дамите.

— Ах, не, в никакъв случай! — извика Анриет, като отстъпи назад. — Не желая да участвувам в сватбеното тържество.

Те се разбраха един друг, и след размяна на многозначителни погледи и усмивки, се разделиха.

Търсейки госпожа Гибал, госпожа Дефорж неочаквано я видя с госпожа Марти. Последната вече от цели два часа вилнееше из магазина с дъщеря си Валантин, в плен на ония бесни пристъпи на разточителство, от които излизаше разбита и сконфузена. Беше обиколила мебелния отдел, превърнал се в огромна моминска стая благодарение на уредената в него изложба на бяла лакирана мебел; после отдела за панделки и ешарпи, опънато с навес от бяло платно между бели колони; беше се задържала и в галантерията, и в отдела за ширити и гайтани, където бели ресни обрамчваха изкусните построения от картони с копчета и пакети с игли; накрая бе надникнала в трикотажния отдел, където тази година тълпата се задъхваше от желание на всяка цена да види гигантската декорация, блестящото наименование „Дамско щастие“, изписано с триметрови букви от бели къси чорапи върху фон от червени. Но особено привличаха госпожа Марти новите отдели; достатъчно бе да се открие някакъв отдел и госпожа Марти вече тичаше да го почете с присъствието си, и купуваше каквото й попадне под ръка. Току-що бе прекарала цял час в модния отдел, разположен в новия салон на първия етаж; принудила бе продавачките да изпразнят шкафовете, да снемат шапките от стоящите на две маси палисандрови подставки и непрекъснато мереше на себе си и на дъщеря си бели шапки, бели качулки и бели токи. Не бе пропуснала и обувния отдел, някъде в края на галерията в приземния етаж, зад отдела за ешарпи и открит в същия ден; прерови всички витрини, обхваната от болезнени желания при вида на белите атлазени чехли с обшивка от лебедов пух, на обувките и белите атлазени ботинки с високи токчета в стил Луи XV.

— Ах, мила моя — чуруликаше тя, — не можете да си представите какъв изключителен избор от качулки имат тук! Взех едва за себе си, и една за дъщеря ми… А какви обувки, нали Валантин?

— Фантастични! — добави девойката с тон на опитна дама. — Има ботинки по двадесет франка, но какви ботинки!

Зад тях вървеше продавач, влачещ вечния стол, вече пренатоварен с покупки.

— Как се чувствува господин Марти? — запита госпожа Дефорж.

— Струва ми се не зле — отвърна госпожа Марти, изплашена от този ненавистен въпрос, зададен в момента, когато бе обзета от треската на разхищение. — Все си е там, чичо ми трябваше да го посети тая сутрин.

И сама се прекъсна, изпаднала отново във възторг:

— Погледнете само каква прелест!

Направили няколко крачки, дамите се озоваха в новия отдел за цветя и пера, разположен в централната галерия, между отделите за коприна и ръкавици. Под лъчите на яркото слънце, проникващи през стъкления покрив, отделът напомняше гигантско цвете или огромен бял сноп от цветя, висок и разперен като вековен дъб. Беше опасан с бордюр от дребни цветя — нежнобели теменужки, момина сълза, зюмбюли и маргарити, с каквито ограждат градинските лехи. Над тях се въздигаха букети от бели рози с телесен оттенък, големи бели божури, леко обагрени с кармин, и бели пухести хризантеми, със златните звездички на тичинките. Цветята се извисяваха все по-високо и по-високо; тук имаше стройни мистични бели лилии, разцъфнали ябълкови клонки, ухаещи люляци, а над този буен цъфтеж, на височината на първия етаж, трептяха щраусови пера, сякаш бяха лекото дихание на всички тия бели цветя. Целият кът бе изпълнен с декорации и венци от цветове на портокалово дърво. Имаше и металически цветя, сребристи репеи, сребърни класове. В листака над цветните коронки, сред муселини, коприни и кадифета, където капките лепило изглеждаха като капки роса, пърхаха птици от островите, предназначени за украса на шапки, пурпурни тангара с черни опашки и райски птици с коремчета, по които преливаха всички багри на дъгата.

— Ще купя това ябълково клонче — възкликна госпожа Марти. — Нали е прелестно?… А тази птичка, погледни, Валантин! О, и нея ще взема!

Но на госпожа Гибал й дотегна да стои неподвижно сред потока от хора, и каза:

— Вие, очевидно, ще продължите вашите покупки, а ние ще отидем горе.

— Не, не — възрази госпожа Марти, — почакайте ме. И аз ще дойда… Там е парфюмерийният отдел. Трябва непременно да се отбия в него…

Отделът, открит едва вчера, беше в съседство с читалнята. За да избегнат блъсканицата по стълбата, госпожа Дефорж предложи да вземат асансьора, но трябваше да се откажат от него, тъй като пред вратата му се бе проточила дълга опашка. Накрая дамите се озоваха пред бюфета, където имаше такава навалица, че един от инспекторите се зае да обуздае апетитите и започна да пуска прегладнелите клиентки само на малки групи. Още от бюфета дамите вече чувствуваха близостта на парфюмерийния отдел по острия мирис на Саше, с който ухаеше галерията. Тук клиентките си оспорваха една на друга сапуна „Щастие“ — специалитет на фирмата. Под стъклените капаци на щандовете, върху кристалните полички на етажерките се виждаха бурканчета с помади и пасти, кутийки с пудра и червила, шишенца с тоалетна вода и есенции; разположени в редици безчет четчици, гребени, ножици и джобни флакончета изпълваха специален шкаф. Находчиви продавачи бяха декорирали изложбата с бели порцеланови бурканчета и шишенца от бял кристал. Но особен възторг предизвикваше у всички сребърният фонтан в центъра, изобразяващ пастирка, изправена сред снопове цветя; от фонтана неспирно бликаше струйка теменужна вода, която с мелодично ромолене се стичаше в металически басейн. Наоколо се разнасяше нежно ухание и дамите, минавайки край фонтана, навлажняваха в него носните си кърпички.

— Ето — рече госпожа Марти, когато се запаси с големи количества тоалетни води, пасти за зъби и козметични препарати, — аз свърших с покупките. Сега съм на ваше разположение. Да отидем при госпожа Дьо Бов.

Но на площадката на голямата централна стълба японските изделия приковаха вниманието й. Този отдел се бе разраснал силно от деня, когато Муре рискува да устрои тук кът с няколко изгубили вече свежестта си дреболии, без сам да предвижда огромния му успех. Малко отдели бяха започнали съществуванието си така скромно. Сега той изобилствуваше със старинни лакирани ваяния; годишният оборот на отдела възлизаше на милион и половина франка; пътешественици кръстосваха далечния Изток, оголвайки заради този отдел дворци и храмове. Впрочем, броят на отделите продължаваше да расте; само в декември, предвид на затишието през зимния сезон, бяха открили два нови: един за книги и друг за детски играчки — отдели, които, естествено, също подлежаха на развитие и с времето щяха да изместят съседната дребна търговия. В четиригодишното си съществуване отделът за японски изделия бе успял да привлече вниманието на целия артистичен Париж.

Този път самата госпожа Дефорж, макар и не без да се упрекне, тъй като току-що се бе заклела нищо повече да не купува, не устоя пред едно великолепно фино изработено украшение.

— Отнесете го на съседната каса — каза бързо тя. Деветдесет франка, нали?

И като видя, че госпожа Марти и дъщеря й са погълнати в съзерцание на някакъв долнокачествен порцелан, продължи, увличайки със себе си госпожа Гибал.

— Ще ни намерите в читалнята… Наистина ми се иска да поседна малко.

Но в читалнята дамите не успяха да седнат: всички столове около отрупаната с вестници маса, бяха заети. Дебели мъже опънали нозе и изпъчили кореми, четяха, и през ум не им минаваше да отстъпят учтиво място на дамите. Няколко жени пишеха, заболи нос в хартията, сякаш за да скрият писмото под цветята на шапките си. Госпожа Дьо Бов впрочем не се оказа там, и Анриет вече почваше да губи търпение, когато ненадейно зърна Валаньоск, който също търсеше жена си и тъща си. Той ги поздрави и каза:

— Навярно са при дантелите, не можеш да ги изтръгнеш оттам. Ще надникна в отдела.

Преди да се отдалечи, обаче Валаньоск има любезността да намери два стола за дамите.

Навалицата в дантеления отдел растеше с всяка минута. Грандиозната изложба на бели стоки бе достигнала тук своя апогей в ослепителната белота на най-нежните скъпоценни дантели. Тук именно бе опасната съблазън, тук желанията бясно се разгаряха, и жените просто обезумяваха. Отделът се беше превърнал в бял параклис. Тюл и гюпюр образуваха бяло небе, лека завеса от облаци, забулила с тънката си мрежа утринното слънце. Около колоните се спускаха волани от малинска и валансиенска дантела, подобни на белите, въздушни поли на балерини, провесени в бял трепет до самия под. На всички щандове, от всички страни блестеше снежната белота на испанските копринени блонди, леки като полъх на ветрец, на брюкселските апликации с едри цветя на тънка основа, на дантелите, изработени с игла, и венецианските дантели с по-плътен рисунък, както и на алансонските и брюжските, блестящи с царственото си почти църковно великолепие. Тук бе сякаш бялото светилище на някакво божество на женските дрехи.

След продължителните разходки край щандовете, госпожа Дьо Бов изпитваше чувствена потребност да потопи ръцете във всички тези тъкани; и накрая реши да помоли Делош да й покаже алансонска дантела. Отначало той поднесе имитация, но тя пожела да види истински алансон и като не се задоволяваше с малките гарнитури по триста франка метъра, поиска големите волани по хиляда франка, или кърпички и ветрила по седем-осемстотин франка. Скоро на щанда лежеше цяло състояние. Инспекторът Жув, застанал неподвижен и безразличен сред навалицата, не снемаше очи от госпожа Дьо Бов, въпреки подвеждащия й вид на безцелно бродещ човек.

— А имате ли дамски якички от тънка, ръчно изработена дантела? — запита графинята. — Покажете ги, моля!

Продавачът, когото тя задържаше вече цели двадесет минути, не смееше да възрази, тъй величава бе външността й и тъй повелителен нейният тон. И при все това се колебаеше, защото на продавачите бе наредено да не трупат на щанда скъпи дантели, а и без друго миналата седмица вече бяха му откраднали десет метра малинска дантела. Но клиентката му внушаваше такова уважение, че той се подчини и за миг остави алансонските дантели, за да вземе от рафтовете исканите якички.

— Погледни, мамо — каза Бланш, която ровеше до нея в картона с евтини малки валансиени, — не би било зле да вземем от тези за възглавниците.

Госпожа Дьо Бов не отговори, и дъщеря й, обърнала към нея подпухналото си лице, видя, че тя бъркаше с две ръце в купа от дантели, стараейки се да скрие в ръкава на палтото си няколко волана алансонска дантела. Бланш като че не се изненада и само инстинктивно се придвижи към майка си, за да я прикрие, но в този миг между тях внезапно се изправи Жув. Той се наведе към графинята и учтиво й пошепна на ухото:

— Госпожо, благоволете да ме последвате.

Отначало тя направи опит да се противопостави.

— Но, защо, господине?

— Благоволете да ме последвате, госпожо — повтори инспекторът със същия тон.

Тя бързо се огледа наоколо с лице обезумяло от тревога. После се покори, изправи надменно глава и тръгна като кралица, склонила великодушно да приеме услугите на някакъв адютант. Нито една от стоящите наблизо клиентки не забеляза разигралата се сцена, а Делош, върнал се пред щанда с якичките в ръце, ахна в почуда, като видя, как отвеждат дамата. Не може да бъде! Нима и тази? И каква знатна дама! Та щом е тъй, нека обискират всички! Бланш, която оставиха свободна, отдалече последва майка си, провирайки се мъртвешки бледа сред тълпата; не знаеше как да постъпи, разкъсвана между дълга да не изоставя майка си и ужаса да бъде задържана с нея. Видя я как влезе в кабинета на Бурдонкл, и машинално почна да се разхожда пред вратата.

Бурдонкл, когото Муре току-що бе освободил, беше по това време в кабинета си. Обикновено самостоятелно решаваше въпроса, когато кражбата бе извършена от почтено лице. Жув, който неотстъпно дебнеше графинята, отдавна вече беше споделил с него подозренията си. Ето защо Бурдонкл не се учуди, когато инспекторът с две думи го уведоми за станалото; впрочем, той бе свидетел на толкова необикновени произшествия, че смяташе жената за способна на всичко, когато я обхване бясната страст към разхищение. И тъй като му бе известно почтителното отношение на директора спрямо дамата, извършила кражбата, обърна се към нея с най-изискана вежливост:

— Госпожо, ние всякога сме готови да извиним моментните слабости… Но, моля, помислете, докъде може да ви доведе такава безразсъдна страст! Ако друг ви беше видял, как скривате дантели…

Но тя с негодувание го прекъсна. Как! Тя — крадла? За каква я взема той? Тя — графиня Дьо Бов; мъжът й, главен инспектор на канските заводи, е приеман в кралския двор…

— Всичко това ми е известно, госпожо — спокойно продължи Бурдонкл. — Имам честта да ви познавам… Но благоволете преди всичко да върнете дантелите, които се намират у вас…

Тук тя отново се развика и не го остави повече да каже нито дума; бе прекрасна във възмущението си и дори се осмели да пролее сълзи като светска дама, която оскърбяват. Всеки друг на негово място би се поколебал, страхувайки се от грешки, толкова повече, че графинята заплашваше да се обърне към съда с тъжба за нанесена й обида.

— Внимавайте, господине! Мъжът ми ще се отнесе до министъра.

— Виждам, не сте по-благоразумна от другите! — отсече Бурдонкл, изгубил търпение. — В такъв случай, ще ви обискират.

Тя и сега не се смути и с надменна самоувереност каза:

— Много добре, обискирайте ме… Но ви предупреждавам — рискувате репутацията на вашата фирма.

Жув отиде за две продавачки в отдела за корсети. Когато се върна, съобщи на Бурдонкл, че дъщерята на дамата, оставена свободна, е все още пред вратата, и запита, да задържи ли и нея, макар че не бе забелязал нещо да е взела. Неизменно коректен, Бурдонкл реши, че от морални съображения не би следвало да я въвеждат в стаята, за да не се черви майката пред дъщерята. Двамата мъже се оттеглиха в съседното помещение, а в това време продавачките обискираха графинята и дори й съблякоха роклята, за да огледат бюста и бедрата. Освен скритите в ръкава двадесет метра алансонски дантели по хиляда франка метъра, те намериха в пазвата й, смачкани и топли, носна кърпа, ветрило и ешарп — дантели за около четиринадесет хиляди франка. Обладана от непреодолима страст, госпожа Дьо Бов, крадеше по този начин вече от година насам. Пристъпите се усилваха, придобиваха все по-сериозен характер, превръщайки се в сладострастна възбуда, от която трепереше цялото й същество; тя губеше разсъдък и се отдаваше на кражбите с наслада, която се изостряше още повече при мисълта, че рискува пред очите на всички името, и честта си, както и високото положение на своя мъж. И дори сега, когато той я оставяше да опустошава кесията му, тя продължаваше да краде, макар джобовете й да бяха претъпкани с пари; крадеше, за да краде, както любят, за да играят на любов; беше в плен на необуздани желания, на неутолим стремеж към разкош, породен в нея от жестоката съблазън на големите магазини.

— Това е уловка! — извика тя, когато Бурдонкл и Жув влязоха в кабинета. — Кълна ви се, подхвърлили са ми тези дантели!

И се отпусна на стола задъхана, не забелязвайки безредието в тоалета си; сега тя плачеше от ярост. Бурдонкл освободи продавачките и отново спокойно подхвана:

— Готови сме, госпожо, от уважение към вашето семейство, да потулим тази печална история. Но преди това ще подпишете бележка със следното съдържание: „Откраднах в «Дамско щастие» дантели…“ Описание на дантелите и дата на произшествието… Впрочем, аз ще ви върна бележката, когато ми донесете две хиляди франка за бедните.

Тя скочи и в нов порив на негодувание извика:

— Никога не ще подпиша такава бележка, по-скоро предпочитам да умра!

— Няма да умрете, госпожо. Но ви предупреждавам, че в противен случай ще повикам полицейския пристав.

Тук се разигра ужасна сцена: графинята го обсипа с хули и запъвайки се, крещеше, че е непристойно от страна на мъже да изтезават така жена. От красотата и от гордата осанка на тази величествена Юнона не бе останала и следа: пред служителите стоеше жалка разярена уличница. Опита се да ги умилостиви, умоляваше ги в името на техните майки, казваше, че е готова да пълзи пред тях на колене. Но те оставаха невъзмутими, отдавна, свикнали с подобни сцени. Тогава тя неочаквано седна пред масата и почна да пише с трепереща ръка. Перото бълваше думите „аз откраднах“, нанесени с бесен натиск, едва не разкъсаха тънката хартия, а тя със сподавен глас повтаряше:

— Ето, господине, ето, господине… Отстъпвам пред насилието…

Бурдонкл взе листа, старателно го сгъна и веднага го заключи пред нея в едно чекмедже, като каза:

— Виждате, не е единствен; дамите, които ни уверяват, че по-скоро ще умрат, отколкото да потвърдят с подпис провинението си, обикновено забравят да си вземат обратно тези неприятни бележки… Но така или иначе, документът е на ваше разположение. Сами ще прецените струва ли две хиляди франка.

Докато привеждаше в ред облеклото си, графинята отново придоби цялата своя арогантност, смятайки, че се е разплатила за постъпката си.

— Мога ли да изляза? — запита тя рязко.

Но Бурдонкл вече бе погълнат от други дела. На основание на доклада на Жув, той реши да уволни Делош: бил глупав, неспособен да си създаде авторитет сред клиентките, и постоянно се оставял да го крадат.

Госпожа Дьо Бов повтори въпроса си, и те я пуснаха с просто кимване на глава. Тя ги стрелна с убийствен поглед в потока от грубите думи, които я задушаваха, от устните й се изтръгна мелодраматичен вик: „Негодници“. После шумно хлопна след себе си вратата.

Междувременно Бланш не беше се отдалечила от вратата на кабинета. Не знаейки какво става вътре, тя бе не на себе си от вълнение; видя как Жув излезе оттам и се върна, съпровождан от две продавачки; в съзнанието й вече се мяркаха жандарми, углавният съд, затворът. Но изведнъж се втрещи от изненада: пред нея стоеше Валаньоск. Беше се омъжила само преди месец и обръщението му на „ти“ все още я смущаваше; той обсипа жена си с въпроси, учудвайки се на разстроения й вид.

— Къде с майка ти?… Загубихте ли се?… Но отговаряй, какво става с теб?

Младата жена не беше в състояние да измисли дори що-годе правдоподобна лъжа, и в отчаяние прошепна:

— Мама… мама… открадна…

— Как? Открадна? — Накрая той разбра. Разплутото, изкривено от ужас лице на жена му, напомнящо баела маска, го изплаши.

— Да, дантели… така, в ръкава — продължаваше да срича тя.

— И ти я видя, наблюдаваше я? — запита Валаньоск съвсем ниско, изстивайки при мисълта, че е била съучастница.

Но трябваше да замълчи, тъй като публиката започна вече да се обръща. Колебание и тревога задържаха за миг Валаньоск неподвижен. Какво да стори? И тъкмо се канеше да влезе при Бурдонкл, когато неочаквано съгледа в галерията Муре. Валаньоск помоли жена си да го почака и като улови стария си приятел под ръка, задъхвайки се от вълнение, с няколко думи му изложи същината на работата. Муре побърза да го отведе в кабинета си и го успокои относно възможните последствия. Обясни му, че е ненужно да се намесва и че въпросът по всяка вероятност ще се приключи с това; сам Муре не изглеждаше развълнуван от кражбата, сякаш я предвиждаше отдавна. Но Валаньоск, макар и престанал да се опасява от непосредствен арест, не можеше така спокойно да приеме случилото се. Беше се отпуснал в дълбокото кресло, и сега, придобил отново способност да разсъждава, почна да се самоокайва. Възможно ли било това? Ето, че се озовал в семейство на крадли! Глупав брак, който лекомислено сключил от симпатии към графа! Изненадан от тези детински пориви, Муре гледаше как плаче другарят му, и си спомни неговите някогашни песимистични умонастроения. Не беше ли го слушал вече двадесет пъти да проклина безсмислието на живота, в който намираше за забавно единствено злото? И за да развлече приятеля си, шеговито започна да го съветва да се придържа към безразличие. Но Валаньоск неочаквано кипна: довчерашните негови теории били вече компрометирани в собствените му очи, а буржоазното му възпитание го преизпълвало с благороден гняв срещу тъщата. Случеше ли се беда или се натъкваше на най-обикновени несгоди, над които дотогава хладно се бе надсмивал, този самонадеян скептик отпадаше духом и страдаше. Просто чудовищно! Светът загивал! Честта на аристократичния му род затъвала в калта!

— Хайде успокой се — каза Муре, обзет от съчувствие. — Не ще те уверявам, че всичко на тази земя с безсмислица, тъй като сега това няма да те утеши. Но ми се струва, че добре ще сториш ако отидеш и подадеш ръка на госпожа Дьо Бов — ето кое би било по-умно, вместо да вдигаш скандал… Дявол да го вземе! Та нали сам проповядваше равнодушие и презрение към царящата в света низост…

— Да — възкликна наивно Валаньоск, — но само когато се отнася за други.

И стана, решил да последва съвета на своя някогашен съученик. Двамата влязоха в галерията, тъкмо когато госпожа Дьо Бов излизаше от кабинета на Бурдонкл. Тя величествено прие ръката на зет си, и Муре, сбогувал се почтително с нея, я чу как каза:

— Извиниха се пред мен. Подобни недоразумения наистина са възмутителни.

Бланш ги настигна и продължи да върви след тях, а после и тримата бавно изчезнаха в тълпата.

Тогава Муре, самотен и замислен, отново тръгна да броди из магазина. Тази сцена, отвлякла го за миг от мъчителните му колебания, сега само разгаряше неговата треска, тласкайки го към окончателното решение. Измъченият мозък на Муре смътно свързваше събитията: кражбата, извършена от тази нещастница, масовото безумие, овладяло тълпата клиентки, покорни и низвергнати в нозете на изкусителя, неволно извикваха пред мисловния му взор гордия образ на Дьониз, носещ възмездие, и той чувствуваше победното й краче на врата си. Муре се спря на горната площадка на централната стълба и дълго гледа огромния неф, под сводовете на който пъплеше подвластната нему тълпа жени.

Наближаваше шест часа; денят гаснеше, покритите галерии вече тъмнееха, и в дълбочината на залите бавно нахлуваха черните сенки на нощта. В здрачната светлина на догарящия ден една след друга припламваха електрическите лампи: матовобелите им глобуси сияеха като ярки луни в бягащата перспектива на залите. Тази бяла светлина, неподвижна и ослепителна, като отражение на някакви безцветни светила, разсейваше мрака. Но когато запалиха всички лампи, сред тълпата се понесе възторжен шепот — огромната изложба на бялото придоби в това ново осветление фееричен, тържествуващ блясък. Сякаш цялата грандиозна оргия на бялото също пламна, разливайки ослепителни лъчи. Белият цвят пееше, и неговият химн се възнасяше във висините, сливайки се с бялото сияние на зората.

Бяла светлина струеше от перкала и хасето, изложени в галерията Монсини, и напомняше ярката ивица над хоризонта на изток, когато небето започва да светлее в предутринния час; по дължината на галерията Мишодиер отделите за галантерия и галони, за парижки дреболии и панделки, проблясваха като далечни скали, искрящи с белезникавостта на седефени копчета, на посребрен бронз и перли. Но по-гръмко от всички пееше своята бяла пламенна песен централният неф: развихреният бял муселин около колоните, белите бархети и пикетата, украсили стълбите, белите покривала, провесени като хоругви, белите дантели и гюпюрп, развяващи се във въздуха, пораждаха мечта за небеса, сякаш се разтваряха вратите на някакъв лъчезарен едем, където се празнуваше сватбата на неведома царица. Шатрата на копринения отдел бе исполинският алков, а блясъкът на белите завеси, на белия газ и белия тюл, като че бранеше от погледите на тълпата белоснежната голота на младоженката. Всичко се сливаше в ослепително сияние, където се смесваха безчислените оттенъци на бялото, в звезден прах трептящ в бялата светлина.

А Муре продължаваше да гледа подвластната нему армия от жени, плъпнали в огнените пламъци. Червите сенки рязко се очертаваха на белия фон. Насрещни течения разкъсваха тълпата, треската на базара се носеше като вихър, вълнувайки безредното движение на главите. Започваше отливът, купища платове затрупваха щандовете, златото звънтеше в касите… Ограбени, обезсилени, победени, клиентките си отиваха с утолена страст и със затаен срам, като след осъдителни ласки в подозрителен дом. А Муре господствуваше над тях, подчинил ги на волята си благодарение на несекващия поток от стоки, на ниските цени и замяната на купени стоки, както на вежливостта и рекламата.

Покорил бе дори майките, властвуваше над всички със своеволието на деспот, по чиито прищевки се разрушаваха семейства. Създал бе нова религия: на смяна на празните църкви в разколебаната вяра, се бяха появили базарите му, предлагащи оттук нататък храна за опустошените души. Жената идеше при него в свободните си часове, в часове на трепети и вълнения, които някога изживяваше в сумрака на параклиси, търсейки изход от болезнената си страстност, убежище в нестихващата борба с бога и съпруга; тук тя се предаваше на култа на тялото, въвеждащ я в света на небесната красота. Ако Муре намислеше да затвори вратите на магазина, на улицата би избухнал бунт, биха се раздали отчаяните вопли на фанатичките, лишени от изповедалня и олтар. Той беше наблюдавал през последните десет години как у жените се усилва жаждата за разкош, как във всеки час на деня сноват из необятната желязна сграда, по висящите стълби и въздушните мостове.

Госпожа Марти и дъщеря й, озовели се на самия връх, се суетяха в отдела за мебели. Задържана от децата си, сега госпожа Бурдьоле не можеше да се изтръгне от парижките играчки. На свой ред се появи и госпожа Дьо Бов, под ръка с Валаньоск и следвана от Бланш; графинята се спираше във всеки отдел, и все още се осмеляваше с надменен вид да разглежда изложените стоки. Но в цялата тази тълпа от купувачки, в това море от корсажи, трептящи от живот и желания, украсени с букетчета теменужки, като в деня на женитбата на любима господарка, Муре различи само неокичения корсаж на госпожа Дефорж, спряла се с госпожа Гибал в отдела за ръкавици. Въпреки ревността и злобата си, тя също купуваше, и Муре за сетен път се почувствува властелин; под блясъка на електрическата светлина той виждаше в нозете си всички тия дами като покорно стадо, от което щеше да извлече благополучието и богатството си.

Муре машинално прекоси галериите, погълнат дотолкова от мислите си, че не обръщаше внимание на блъсканицата. Когато вдигна глава, видя се а новия моден отдел, чиито прозорци гледаха към улица Десети Декември. Тук отново се спря и, като притисна чело към стъклото, започна да наблюдава излизащия от магазина народ. Залязващото слънце заливаше с жълти отблясъци горните етажи на белите къщи, синьото безоблачно небе бавно се смрачаваше, освежено от лекото подухване на ветреца; в сумрака, припадащ неусетно над улицата, електрическите лампи на „Дамско щастие“ искряха подобно на звезди, заблещукали след залез над хоризонта. По посока към Операта и към Борсата стояха неподвижно в тройна редица екипажи, тънещи в сянка; тук-там проблясваше сбруя, отразявайки светлината на фенер или пламваше сребърен мундщук. Повикване на прислужник в ливреи ежеминутно огласяваше улицата и тутакси пристигаше файтон или една от каретите се отделяше от останалите, и вземайки клиентка, тозчас със звучен тръс се отдалечаваше. Редицата карети малко по малко се смаляваше, сега шест екипажа тръгваха едновременно, заемайки в ширина цялата улица; дочуваше се хлопване на вратца, свистене на камшик и глъч на пешеходци, които притичваха между колелата. Това бе някакъв могъщ несекващ поток; клиентите се пръскаха лъчеобразно към всички краищата на града; магазинът се изпразваше с глухия рев на шлюз. А покривите на „Дамско щастие“, грамадните златни букви на фирмените надписи, знамената, развяващи се във висините, все още пламтяха в отблясъците на залязващото слънце; в това косо осветление те приемаха исполински размери и извикваха представа за някакво чудовище на реклами, за гигантска комуна, която разраствайки се неспирно обхващаше цели квартали и стигаше до далечните гори на предградието. И душата на Париж, витаеща над всичко това подобно на мощно и сладостно дихание, постепенно заспиваше в ясната вечер, осеняйки с продължителни, прелитащи ласки последните екипажи по пустеещата улица.

Муре продължаваше да стои до прозореца, устремил поглед някъде в пространството, и чувствуваше, че в душата му се извършва нещо голямо; независимо от възторжения трепет на победата, пронизал цялото му същество, независимо от това, че пред него лежеше завоюваният Париж и покорената Жена, той внезапно почувствува слабост и такова безволие, сякаш сам бе подхвърлен под ударите на несъкрушима сила. То бе някаква безумна нужда да бъде победен в победата си, безсмислено желание на воин да сложи оръжие по каприза на дете на следващия ден след завоеванията си. А вече от месеци се бореше със себе си; тази сутрин още се заричаше да задуши страстта си, и изведнъж отстъпи, като зашеметен от планински висоти, щастлив, че може да стори онова, което дотогава му изглеждаше нелепо. Внезапното решение така неумолимо обсебваше всеки миг съзнанието му, че вече виждаше в него единствено необходим и спасителен изход.

След вечеря Муре зачака Дьониз в кабинета си, вълнувайки се като юноша, поставил на карта цялото свое бъдеще. Не се задържаше на едно място, непрестанно се взираше във вратата и надаваше ухо към магазина, където продавачите възстановяваха реда, затънали до рамене в хаотично нахвърляните стоки. Сърцето му отведнъж забиваше с луда сила всеки път, когато отблизо се дочуеха стъпки. Внезапен, постепенно засилващ се тропот го стресна и той изтича към вратата, обхванат от неописуемо вълнение.

Беше Лом. Касиерът бавно се приближаваше, натоварен с дневния приход. Този ден той бе тъй тежък, медната и сребърната наличност бяха в такова невероятно количество, че Лом се видя принуден да вземе със себе си двама помощника. Зад него Жозеф и един от другарите му се олюляваха под тежестта на огромни торби, преметнали ги през рамо като чували с вар. Лом вървеше напред, носейки банкноти и злато в надут до пръсване портфейл, и в две увиснали на шията му торбички, превили го надясно, в страната на осакатената му ръка. Изпотен и задъхан, той бавно пристъпваше из магазина сред нарастващото вълнение на продавачите. В отделите за ръкавици и коприна шеговито предложиха да облекчат товара му, а в платнения и вълнения изразиха пожелание да се подхлъзне така, че златото да се разсипе по всички ъгли на магазина. После касиерът трябваше да се изкачи по стълбата, да премине през висящ мост, повторно да се изкачи, да прекоси няколко зали, където с поглед го проследиха служителите от отделите за бельо, трикотаж и галантерия, прехласнати пред това шествуващо във въздуха богатство. На първия етаж в конфекцията, в отделите за парфюми, дантели и ешарпи продавачките благоговейно застанаха пред него, сякаш сам господ минаваше край тях. Шумът постепенно се усилваше, превръщайки се в приветствия на народ, кланящ се на златния телец.

Муре отвори вратата. Влезе Лом, съпровождан от двамата си помощници, препънати под тежкия товар; задъхвайки се от вълнение и умора, касиерът със сетни сили извика:

— Милион, двеста четиридесет и седем франка и деветдесет и пет сантима!

Най-после милион, милион, събран в един ден, сбора, за който Муре тъй отдавна мечтаеше! Но от него се изтръгна гневен жест, и нетърпеливо, разочаровано, като човек, когото досаден посетител е обезпокоил в момент на очакване, каза:

— Милион? Е добре, положете го тук!

Лом знаеше, че на патрона доставя удоволствие да види на бюрото си дневния приход, преди да го отнесат в централната каса. Милионът покри цялото бюро, притисна книжата и едва не катурна мастилницата; златото, среброто и медта, потекли от претъпканите торби и от портфейла, образуваха огромна купчина — купчината на брутния приход, още пълен с живот и топъл от ръцете на клиентките.

В минутата, когато касиерът излизаше, огорчен от равнодушието на шефа, Бурдонкл влезе и весело подвикна:

— Е, този път е наш! Пипнахме милиона!

Но забелязал необичайната загриженост на Муре, отгатна всичко и притихна. Радост озари погледа му. След кратко мълчание отново заговори:

— Решихте се най-после, нали? Боже мой, та аз напълно одобрявам решението ви.

Муре неочаквано се изправи пред него и е ужасен глас, като в дни на гневни изстъпления, извика:

— Знаете ли, драги, прекалено весел ми изглеждате днес… Смятате ме вече за ликвидиран човек, и точите зъби, нали? Пазете се, мен тъй лесно не ще изгълтате.

Внезапната атака и дяволската проницателност на патрона смутиха страшно Бурдонкл.

— Но какво има? Шегувате ли се? — заекна той. — Нима не знаете как се възхищавам от вас?

— Не лъжете! — продължи Муре още по-възбудено. — Слушайте, ние с вас робувахме на глупавия предразсъдък, че женитбата може да ни погуби. А нима бракът не означава здраве, сила, и не отговаря на изискванията на самия живот?… Да, драги, ще се оженя за нея, и всички вас ще изхвърля зад вратата, ако само се осмелите да гъкнете. Да, да, Бурдонкл, и вие, като всеки друг ще минете на касата!

И с един жест го отпрати. Бурдонкл се почувствува обречен, унижен в тази победа на жената. А когато си излизаше, в кабинета влезе Дьониз, и той смутено сведе глава в дълбок поклон пред нея.

— Най-после! — тихо произнесе Муре.

Дьониз бе побледняла от покруса. Току-що бе преглътнала едно последно огорчение. Делош й бе съобщил за уволнението си. Тя се бе опитала да го задържи, предложила му бе да се застъпи за него, но той упорствуваше, и смятайки се за роден несретник, искаше да изчезне. Защо да останел? Защо да притеснявал щастливи хора? Задавена от сълзи, Дьониз се сбогува с него, като с брат. Та нали и тя молеше да я забравят! Скоро всичко щеше да свърши, оставаше й само да напрегне сетни сили и с достойнство да се раздели. Още няколко минути и ако намери у себе си достатъчно смелост да разкъса със своите собствени ръце сърцето си, ще може да замине и далеч оттук в самота да изплаква болката си.

— Искахте да ме видите, господине — каза тя спокойно. — Впрочем, аз и така бих дошла да ви благодаря за всички ваши добрини.

Тя съгледа разсипания върху бюрото милион, и тези изложени на показ пари я оскърбиха. А над нея, сякаш наблюдавайки ставащото, госпожа Едуен се усмихваше от златната рамка със застиналата си усмивка.

— Все още ли възнамерявате да ни напуснете? — запита Муре, и в гласа му трепна вълнение.

— Да, господине, налага се.

Тогава той я улови за ръце и в порив на нежност, сторила внезапно място на студенината, която през цялото това време си налагаше, каза:

— А ако пожелая да се оженя за вас, Дьониз, и тогава ли бихте заминала?

Но тя отдръпна ръцете си, сякаш се отбраняваше срещу ненадейно връхлетяла върху нея голяма беда.

— О, господин Муре, умолявам ви, замълчете! Не ме измъчвайте повече!… Не мога, не мога!… Бог ми е свидетел, че си отивам, за да избегна подобно нещастие!

И продължи да се брани с откъслечни фрази. Не беше ли страдала достатъчно от сплетните в магазина? Нима желаел тя да изглежда в очите на другите и в своите собствени очи негодница? Не, не, тя ще намери сили, ще го възпре да извърши такава нелепост! А той, изтерзан до крайност, я слушаше и в страстен порив повтаряше:

— Искам… искам…

— Не, невъзможно е… А моите братя? Заклех се да не се омъжвам; не мога да ви доведа със себе си две деца.

— Те ще бъдат и мои братя. Кажете „да“, Дьониз!

— Не, не, престанете, измъчвате ме!

Силите му постепенно го напуснаха. Този последен отказ го изумяваше. Нима и на такава цена не можеше да получи съгласието й! До него издалече достигаха гласовете на трихилядната армия служители, които енергично привеждаха в ред царственото му богатство. А и този безсмислен милион още лежеше тук! Муре страдаше от това, като от зла ирония, и бе готов да го изхвърли на улицата.

— Тогава заминете! — извика той, и сълзи бликнаха от очите му. — Идете при оня, когото обичате… Тази е причината, нали? Предупредихте ме някога, трябваше да запомня това и да не ви измъчвам напразно.

Тя бе потресена от безутешното му отчаяние. Сърцето й се късаше. Загубила контрол над волята си, Дьониз с детска стремителност се хвърли на шията му, и задавяна от ридания, простена:

— О, господин Муре, но аз вас обичам!

От „Дамско щастие“ се понесоха в последно оживление възторжените приветствия на тълпата. Портретът на госпожа Едуен продължаваше да се усмихва със застиналите си устни. Муре неволно бе приседнал на бюрото върху пръснатия милион, който повече не забелязваше. Не изпускайки Дьониз от обятията си, той безпаметно я притискаше към гърдите си, и й казваше, че може да замине сега, нека прекара месец във Валон, докато сплетните затихнат, а после сам ще дойде за нея, и тя ще се върне в Париж под ръка с него като пълновластна господарка.