Емил Зола
Дамско щастие (6)

VI

С настъпването на мъртвия летен сезон, в „Дамско щастие“, започна паника: страх и тревога обхванаха: служителите. Предстояха масови уволнения, чрез които дирекцията „чистеше“ магазина, където през юлските и августовски горещини почти не влизаха клиентки.

Всяка сутрин след ежедневната си обиколка с Бурдонкл, Муре извикваше завеждащите отдели настрана. Зиме в интерес на търговията ги съветваше да наемат възможно повече продавачи, възнамерявайки впоследствие да остави най-добрите. Сега се налагаше да се съкратят максимално разходите, затова изхвърляха на улицата една трета от продавачите, изхвърляха слабите, ония, които се оставяха да бъдат изядени от силните.

— При вас, несъмнено, има такива, които не вършат нищо — казваше Муре на завеждащите. — Не можем да ги държим, за да стоят със скръстени ръце.

И ако завеждащият се колебаеше, не знаейки кого да принесе в жертва, Муре добавяше:

— Оправяйте се, шестима продавачи са напълно достатъчни, а през октомври ще наемете други, хора на улицата колкото искате.

Впрочем Бурдонкл вече пристъпи към операцията. Тънките му устни като удар с брадва изричаха страшните думи „Минете на касата“. Намираше всевъзможни предлози за чистката. Измисляше провинения, позоваваше се на най-малката неизправност. „Позволявате си да седите. Минете на касата!“ — „А вие, струва ми се, се осмелихте да възразите. Минете на касата!“ — „Обувките ви не са излъскани. Минете на касата!“ Дори най-храбрите трепереха при мисълта за страшната следа, която той оставяше след себе си. Но тъй като тази механика се оказваше недостатъчна, Бурдонкл изобрети уловка, с помощта на която в продължение на няколко дни без усилие се справи с предварително набелязаното количество продавачи. В осем часа се изправяше до вратата с часовник в ръка, и, при три минути закъснение, неумолимото „Минете на касата!“ сразяваше задъханите от тичане млади мъже. Ето как бързо и чисто си вършеше работата Бурдонкл.

— Имате неприятна физиономия — заяви веднъж той на клетия продавач, подразнил го с кривия си нос. — Минете на касата!

Протежетата получаваха двуседмична неплатена отпуска, което бе по-хуманен способ за съкращаване на разходите. Впрочем, по силата на необходимостта или инерцията, продавачите се примиряваха с незавидното си положение. Още с пристигането си в Париж те потъваха в търговския свят, започваха с чиракуване на едно място, завършваха го на друго, биваха уволнявани или сами си отиваха внезапно, заради случайни изгоди. Фабриката спираше да работи — на работниците се отнемаше хлябът и това ставаше под равнодушния грохот на машината; безполезното колело спокойно се изхвърляше настрана, като железен обръч, към който никой не чувствува признателност за неговите предишни услуги. Толкова по-зле за ония, които не умееха да отстояват своя дял в боя.

Сега сред служещите се водеха разговори само във връзка с уволненията. Всеки ден се разказваха все нови и нови истории. Изчисляваха уволнените продавачи както по време на епидемии изчисляват умрелите. Отделите за шалове и вълнени материи бяха подложени на особено тежко изпитание: за седмица оттук изчезнаха седем продавача. Скоро друга драма разтърси отдела за бельо, където някаква клиентка, почувствувала се зле, бе обвинила продавачката, че била яла чесън; продавачката бе уволнена незабавно, въпреки че тази недояждаща си и вечно гладна девойка бе изгълтала зад щанда само няколко корички хляб. Дирекцията се показваше неумолима при най-малкото оплакване на клиентките; не се приемаха никакви оправдания, служителят бе винаги виновен и подлежеше на отстраняване като негоден инструмент, вредящ на търговския механизъм; а другарите му отпускаха глава и дори не се опитваха да го защитят. В атмосферата на паника всеки трепереше за себе си. Миньо, излязъл веднъж от магазина с пакет под редингота, което противоречеше на правилника, едва не бе уволнен и вече се смяташе за изхвърлен на улицата. Лиенар, славещ се със своята леност, не изхвръкна от магазина само благодарение на положението, което баща му заемаше в търговията, макар веднъж следобед Бурдонкл да го бе заварил заспал между две купчини английско кадифе. Но особено много се безпокояха Ломови; те всяка сутрин очакваха уволнението на Албер: в дирекцията бяха много недоволни от начина, по който водеше касата си; освен това при него идваха жени и го отвличаха от работата му; госпожа Орели вече два пъти трябваше да умолява дирекцията за снизхождение.

След този разгром Дьониз се чувствуваше крайно зле и живееше в непрекъснато очакване на катастрофата. Напразно се стараеше да бъде храбра, да се въоръжи със своята веселост и благоразумие, за да не се поддава на свойствената си чувствителност; сълзи замъгляваха очите й, щом само затвореше след себе си вратата на стаичката си; завладяваше я отчаяние при мисълта, че ще остане на улицата без всякакви средства, с двете деца на ръце. Сега тя отново преживяваше мъчителните вълнения, които изпитваше през първите седмици на службата си. Струваше й се, че е мъничко зрънце, попаднало под огромен воденичен камък, и съвсем отпадаше духом, чувствувайки се нищожна частица от гигантската машина, която с невъзмутимо безразличие можеше да я смаже. Не се самозалъгваше с илюзии: ако дирекцията реши да уволни продавачка от конфекцията, това несъмнено щеше да бъде тя. По време на разходката в Рамбуйе госпожиците, очевидно, бяха успели да настроят против нея госпожа Орели, защото оттогава завеждащата проявяваше към Дьониз особена строгост, в която се чувствуваше глуха ненавист. Освен това не й прощаваха разходката до Жоанвил, тъй като съзираха в това малък бунт и предизвикателство към тях, толкова повече, че пътувала с продавачка от враждебен отдел. Никога дотогава Дьониз не бе страдала толкова от колежките си и вече загуби вяра да спечели симпатиите им.

— Не им обръщайте внимание — повтаряше Полин, — всички те са такива преструвани, а отгоре на това и глупави като гъски.

Но именно господарските маниери на колежките й повече от всичко смущаваха девойката. Ежедневното общуване с богата клиентела водеше до това, че почти всички продавачки се държаха крайно неестествено, превръщайки се постепенно в представителки на някаква неопределена класа, в нещо средно между работнички и буржоазни дами; но зад умението им да се обличат, зад заучените фрази и похвати често се криеше грубо невежество, едва завоалирано с фалшива осведоменост, почерпена от булевардните вестници, с театрални тиради и пошлости от парижките улици.

— А знаете ли, че рошавата има дете — заяви една сутрин Клара, когато влезе в отдела.

И тъй като известието предизвика всеобщо учудване, добави:

— Вчера вечер я видях да се разхожда с него… Трябва да го крие някъде…

Два дни по-късно Маргьорит, завърнала се от обяд, съобщи друга новина:

— Виж ти каква била работата! Видях любовника на рошавата. Някакъв работник, представете си, мръсен, жалък работник, с жълти коси… Дебнеше я през прозорците.

От това време никой вече не се съмняваше, че Дьониз има любовник работник и че крие някъде из квартала детето си. Подхвърляха й остри намеци. Когато тя най-после разбра за какво става дума, цялата побеля, така я потресе чудовищността на подобни подозрения. Каква мерзост! И едва произнесе, сякаш оправдавайки се:

— Но това са братята ми!

— О, братята й! — повтори Клара присмехулно.

Наложи се госпожа Орели да се намеси.

— Млъкнете, госпожици. Я по-добре сменете тези етикети… Вън от магазина госпожица Бодю е свободна да се държи както намери за добре. Но поне тук да работеше като хората…

Тези няколко думи, изречени така сухо в нейна защита, прозвучаха като присъда. Дьониз се задушаваше, сякаш я бяха обвинили в тежко престъпление; напразно се опитваше да обясни как стоят нещата. В отговор само се кикотеха и вдигаха рамене. Сърцето и бе дълбоко наранено. Когато този слух плъзна из магазина, Делош дотолкова се възмути, че бе готов да наплеска госпожиците от конфекцията: възпря го само страхът да не злепостави Дьониз. След вечерята в Жоанвил неговата любов загуби своята поривност, превърна се едва ли не в благоговейна преданост, която той й засвидетелствуваше с погледи на послушно кученце. Никой не трябваше да знае за тяхното приятелство, иначе биха ги взели на подбив; но това не му пречеше да мечтае — как ще даде воля на негодуванието си и как ще се разправи с клеветниците, в случай, че оскърбят Дьониз пред него.

В края на краищата Дьониз престана да възразява. Каква низост, никой не желаеше да й повярва! Когато някоя от другарките й подхвърляше нов намек, тя само отправяше към клеветницата втренчен, тъжен и спокоен поглед. Впрочем, Дьониз имаше и други неприятности — материалните грижи, които я измъчваха повече. Жан продължаваше да бъде неразумен и я изтезаваше с молби за пари. Не минаваше седмица да не получи от него писмо от четири страници с цяла история. Когато пощенският раздавач й връчваше тези писма, написани с едър, поривист почерк, тя бързаше да ги скрие в джоба си, защото продавачките се преструваха, че умират от смях и подхващаха непристойни песнички. А тя измисляше някакъв претекст и отиваше в другия край на магазина, за да прочете писмото и тогава почваха да й се мяркат всякакви ужаси: струваше й се, че бедният Жан е накрая на пропастта. Вярваше на всяка негова лъжа, вярваше на измислиците за необикновените му любовни приключения, а собствената й неосведоменост в подобни неща способствуваше да преувеличава опасностите, дебнещи го на този път. Ту му бяха нужни четиридесет су, за да се изплъзне от ревността на някаква жена, ту настояваше за пет-шест франка, за да спаси честта на бедна девойка, която в противен случай баща й щял да убие. Заплатата и премиите й вече не стигаха за всичко това и тя реши да си потърси дребна работа извън службата. Дьониз се обърна към Робино, който се отнасяше със симпатии към нея от времето на първата им среща у Венсар, и той й намери работа — да съшива папионки, по пет су за дузина. Нощем от девет до един, успяваше да изготви шест дузини и по такъв начин припечелваше тридесет су, от които четири отиваха за свещта. Тези двадесет и шест су тя отделяше за Жан; Дьониз работеше така ежедневно, без да си доспива и при все това не роптаеше; дори се чувствуваше напълно щастлива. Но в един прекрасен ден нова катастрофа разтърси бюджета й. Когато в края на месеца отиде при работодателката си, намери вратата на работилницата затворена: разорението или умишленият фалит на тази жена й отне осемнадесет франка и тридесет сантима — значителна сума, на която девойката разчиташе твърдо вече от седмица насам. Всички мъки, на които я подлагаха в отдела, бледнееха пред тази беда.

— Защо сте тъй тъжна? — запита Полин, когато я срещна в галерията на мебелния отдел. — Кажете, може би се нуждаете от нещо?

Но Дьониз вече дължеше дванадесет франка на приятелката си и отвърна, като се силеше да се усмихва:

— Не благодаря… просто не съм си доспала.

Беше дванадесети юли, в самия разгар на паниката, предизвикана от уволненията. От четиристотин служители Бурдонкл бе отстранил вече петдесет; говореше се, че предстоят нови уволнения. Дьониз обаче малко мислеше за тази заплаха; тя бе всецяло погълната от поредното приключение на Жан, по-ужасяващо от всички предидущи. Този път се нуждаеше от петнадесет франка; само притежавайки тази сума, можел да се спаси от отмъщението на измамения съпруг. Предишният ден бе получила първото писмо, с подробно изложение на цялата драма; после, едно след друго, пристигнаха още две; а когато я срещна Полин, дочиташе последното, в което Жан заявяваше, че смъртта не ще му се размине, ако до вечерта не получи петнадесет франка. И Дьониз се измъчваше, стараейки се да измисли нещо. Невъзможно бе да посегне върху парите на Пепе — беше ги внесла два дни преди това. Всички беди се бяха струпали върху нея наведнъж: надяваше се да си възвърне своите осемнадесет франка с посредничеството на Робино — той може би щеше да издири търговката на папионки; но Робино, излязъл в двуседмична отпуска, още не беше се завърнал, макар да го очакваха.

А Полин продължаваше приятелски да я разпитва. Веднъж двете се срещнаха в някакъв безлюден отдел и тутакси подхванаха кратък разговор, като се оглеждаха зорко встрани. Внезапно Полин със знак прикани Дьониз да побегнат: беше зърнала бялата вратовръзка на инспектора, който излизаше от отдела за шалове.

— А, това е чичо Жув — пошепна после успокоена. — Не оная какво странно намира този старец, когато ни види заедно… На ваше място бих се страхувала от него; прекалено любезен е с вас. Той е истинско куче, при това зло и все още си въобразява, че командува войници.

Всички продавачи ненавиждаха чичо Жув заради прекалената му строгост. Голяма част от уволненията бяха станали на основание на неговите донесения. Този бивш капитан, с голям червен нос на чревоугодник, омекваше само в отделите, където работеха жени.

— Защо трябва да се боя от него? — запита Дьониз.

— Той, може би, ще потърси от вас благодарност… — отвърна със смях Полин. — Мнозина от нашите момичета му правят мили очи.

Жув се бе отдалечил, преструвайки се, че не ги вижда, и те го чуха, как се нахвърли върху един продавач от дантеления отдел, чиято вина се заключаваше в това, че гледал паднал на улицата кон.

— Щях да забравя — продължи Полин, — не търсихте ли вчера господин Робино? Той се върна.

Дьониз се почувствува спасена.

— Благодаря, в такъв случай ще заобиколя магазина и ще се промъкна през коприните… Изпратиха ме горе, в работилницата, за клин.

И двете се разделиха. Придавайки си вид, че тича от каса на каса, за да изправи някаква грешка, Дьониз се добра до стълбата и слезе в залата. Беше десет без четвърт, звънецът току-що бе приканил първа смяна за закуска. Палещото слънце нагряваше стъкления покрив и въпреки сивите платнени щори, горещината проникваше в неподвижния въздух. От пода, който прислужниците поливаха с тънки струи вода, от време на време се възземаше свеж полъх. Тук, сред простора на пустеещите щандове, подобни на параклиси смълчани след последната литургия, цареше покои, всичко гънеше в лятна дрямка. Продавачи стояха небрежно по местата си; редки купувачки преминаваха из галериите и пресичаха залата с вяла походка, изнемогвайки от жега.

Когато Дьониз стигна в отдела, Фавие отмерваше лека копринена материя на розови точици за рокля на госпожа Бутарел, пристигнала вчера от юг. От началото на този месец клиентки на магазина доставяше само провинцията; това бяха безвкусно облечени жени в жълти шалове и зелени поли — истинска провинциална изложба. Равнодушните продавачи дори бяха престанали да се смеят. Фавие придружи госпожа Бутарел до галантерията и когато се завърна, каза на Ютен:

— Вчера всички бяха овернчанки, а днес до една са провансалки… Главата ми се пръска от тях.

Но в този миг Ютен изтича към щанда: бе неговият ред. Позна „красавицата“, очарователната блондинка, която в отдела наричаха така, тъй като не знаеха нищо за нея, нито дори името й. Всички й се усмихваха; не минаваше седмица, без тя да се отбие в „Дамско щастие“, но винаги сама. Този път водеше със себе си четири-петгодишно момченце.

— Значи е омъжена! — учуди се Фавие, когато Ютен се върна от касата, след като бе отнесъл там чек за тридесет метра атлаз.

— Възможно е — отговори Ютен, — макар че този малчуган още нищо не доказва. Може би е син на приятелката й… Но мога със сигурност да кажа, че е плакала. Тя е тъй тъжна и очите й са зачервени!

Настъпи мълчание. Двамата продавачи разсеяно гледаха в дъното на магазина. После Фавие бавно произнесе:

— Ако е омъжена, очевидно съпругът й хубаво я е напердашил.

— Може би — съгласи се Ютен, — или пък някой любовник я е заразял.

И като помълча, добави:

— Това е без значение.

В този момент Дьониз прекосяваше отдела за коприни; тя забави хода си и се огледа наоколо, за да открие Робино. Но тъй като не го виждаше, мина в галерията за бельо, после се върна назад и отново се отправи към копринения отдел. Продавачите отгатнаха маневрата й.

— Господин Робино е в сортировъчното отделение — каза Фавие. — Вероятно ще се върне за закуска. Ако желаете да поговорите с него, ще го намерите тук следобед.

— Пак тази лапнимуха — прошепна Ютен.

— Търси Робино — обясни Фавие. — Нещо вършат двамата. О, не ще да е интересно, Робино е много глупав за такива неща… Разправят, че й бил осигурил някаква малка работа — да шие папионки. Намерили търговия, няма какво да се каже.

Ютен реши да се пошегува зле с девойката. Когато Дьониз мина край него, той я спря и запита:

— Мене ли търсите?

Тя се изчерви силно. След вечерята в Жоанвил, Дьониз не се осмеляваше да надникне в сърцето си, където се бореха неясни чувства. Постоянно си представяше младия човек с червенокосото момиче и ако образът му все още извикваше в нея трепет, то бе трепет, придружен с усещане на горчивина. Обича ли го? Още ли го обича? Не искаше да се докосва до тия тягостни за нея въпроси.

— Не, господине — отвърна тя объркана.

Тогава Ютен реши да я смути още повече:

— Може би желаете да ви го подадат на поднос? Прекрасно! Фавие, поднесете на госпожицата господин Робино!

Тя го погледна втренчено с оня тъжен и спокоен поглед, с какъвто посрещаше язвителните намеци на другарките си. О, той бе зъл, раняваше я не по-малко от другите! И нещо в нея се прекърши, една последна нишка се скъса. По лицето на девойката се изписа такова страдание, че малко отзивчивият по натура Фавие побърза да я успокои.

Дьониз поблагодари и се върна в своя отдел, където я очакваше студеният гняв на госпожа Орели: отсъствувала вече от половин час! Къде се губела? Не в работилницата, разбира се! Девойката сведе глава, мислейки си с какво ожесточение я преследват нещастията. Ако Робино не се върне, всичко пропада. И реши, въпреки рисковете да слезе още веднъж.

Връщането на Робино бе предизвикало в отдела за коприни истински бунт. Продавачите се надяваха, че повече не ще се появи, че най-после го бяха отчаяли постоянно преследващите го неприятности; и в един момент Робино действително бе готов да купи предприятието на Венсар, толкова повече, че последният упорито му натрапваше тази сделка. Подмолната работа на Ютен, мината, която той от дълги месеци поставяше под нозете на своя съперник, трябваше най-после да избухне. В отсъствие на Робино, когато Ютен в качеството си на старши продавач го заместваше, той се постара да го злепостави пред началниците и прояви особено усърдие да се настани на мястото му: откриваше и всячески раздуваше разни дребни неизправности, представяше проекти за подобрения, измисляше нови десени. Впрочем всеки служител в отдел, като се започне от прислужника, мечтаещ да стане продавач и се свърши с първия продавач, стремящ се към положение на акционер, изпитваше само едно настойчиво желание: да измести стоящия над него, а ако той окажеше съпротива — да го глътне; тази борба на апетити, това взаимоунищожение бе условие за добрата работа на машината; то пришпорваше търговията и предизвикваше оня мълниеносен успех, на който се учудваше цял Париж. Зад Ютен стоеше Фавие, зад Фавие — други, още цяла редица. Чуваше се зловещо тракане на челюсти. Робино бе вече обречен и всеки мислено отмъкваше някоя кост. Ето защо появата на Робино предизвика всеобщо негодувание. Да се продължава по-нататък така бе невъзможно: настроението сред продавачите внушаваше на завеждащия такива опасения, че той изпрати Робино в сортировъчното помещение, за да предостави на дирекцията време да обмисли въпроса.

— Ние всички ще си отидем, ако не го отстраните — заяви Ютен.

Тази разпра дотегна на Бутмон, чийто весел нрав трудно понасяте подобни раздори в отдела. Той страдаше, виждайки около себе си само намусени лица, но искаше да бъде справедлив.

— Оставете го на мира, човекът не ви пречи…

Гръмнаха протести:

— Как? Не ни пречел?… Непоносим субект… вечно недоволен… и така вири нос, сякаш е готов да те стъпче!

Отделът бе крайно озлобен. Робино, нервен като жена, бе нетърпим със своя остър нрав и болезнената си чувствителност. На тази тема се разказваха дори анекдоти: разстроил някакво момченце и унизявал клиентки с язвителните си забележки.

— В края на краищата, господа, сам не мога решавам такива въпроси — каза Бутмон. — Доложих вече на дирекцията и сега отново ще разговарям.

Позвъниха за закуска на втората смяна: камбанният ек, излетял от сутерена, се разнесе, далечен и глух, в неподвижния въздух на магазина. Ютен и Фавие слязоха долу. От всички отдели, един по един, продавачите се стичаха безредно, трупайки се пред входа на тесния и влажен кухненски коридор, където винаги горяха газови лампи. Забързаните хора не се смееха, не разговаряха сред нарастващия шум от съдове и остра миризма на храна. В края на коридора всички внезапно се спираха пред гишето. Тук, обкръжен от купчини паници и въоръжен с вилици и лъжици, които потапяше в медните тенджери, готвачът раздаваше порциите. И когато се придвижваше встрани, зад корема му, напиращ под бялата престилка, се виждаше пламтящата пещ.

— В тази барака никога не дават скара! — измърмори Ютен, като погледна менюто, написано на черната дъска над гишето. — Тяхното варено и риба не засищат глада.

Риба, действително, никой не обичаше и съдът с нея не се изпразваше. Но Фавие си взе калкан. Зад него Ютен се наведе и каза:

— Говеждо сос пикант!

Готвачът механично бодна парче месо и го поля със сос. Задъхан от горещите изпарения, долитащи от гишето, Ютен взе порцията си и след него, като ехо, се дочуваха думите. „Говеждо сос пикант! Говеждо сос пикант!“ С бързо и ритмично движение на навит часовник, готвачът подхващаше парчетата месо и ги поливаше със сос.

— Калканът е съвсем студен — заяви Фавие, не усетил с ръката си топлина от блюдото.

Сега всички се придвижваха в едно направление, като държаха в опънатата си ръка блюдото и внимаваха да не се блъснат в съседа си. На десет крачки по-нататък се намираше бюфетът и гишето с тезгях от лъскаво тенеке с наредени на него бутилчици вино, отворени и още мокри от изплакването. Всеки протягаше свободната си ръка, вземаше мимоходом бутилчицата и още по-притеснен в движенията си, съсредоточено се отправяше към масата, стараейки се да запази равновесие.

Ютен глухо роптаеше:

— А сега се разхождай с паница в ръка!

Масата на Ютен и Фавие се намираше в дъното на коридора, в последната трапезария. Тези напълно еднакви трапезарии, с размери четири на пет метра, бяха стари избени помещения, неотдавна измазани и боядисани; но през боята се бе просмукала влага и жълтите стени бяха изпъстрени със зеленикави петна; от тесните прозорчета откъм улицата на равнището на тротоара проникваше белезникава светлина, непрекъснато заслонявана от неясните сенки на минувачите. През юли, както и през декември, тук продавачите еднакво се задушаваха от горещите изпарения, пропити с отвратителни миризми, които се носеха от кухнята.

Ютен бе влязъл пръв. На масата, взидана в стената и покрита с мушама, имаше само чаши, вилици и ножове, според броя на местата; на двата края на масата се издигаха купчинки допълнителни паници, а по средата лежеше голям хляб с втъкнат в него нож. Ютен положи паницата и бутилката на трапезата, взе салфетка от етажерката, която бе единственото украшение на стените и с въздишка седна на мястото си.

— А как съм гладен! — пошепна той.

— Всякога е така — додаде Фавие, който се настани вляво от него. — Нищо няма, когато умираш от глад.

Масата, заредена с двадесет и два прибора, бързо се запълваше. Отначало се чуваше само остро почукване на вилици и мляскане на лакоми здравеняци, чиито стомаси се бяха свили от ежедневната тринадесетчасова изтощителна работа. До неотдавна на продавачите се полагате един час за ядене, и те имаха възможност да си изпият кафето вън от магазина; ето защо бързаха да свършат с обяда за двадесет минути, та по-скоро да се озоват на улицата. Но това твърде много ги развличаше, връщаха се разсеяни и вече не мислеха за търговия; и дирекцията реши повече да не ги освобождава, като ги застави да плащат допълнително три су за чашка кафе, щом то толкова им е необходимо. Затова сега продавачите протакаха обяда и не се стремяха да се върнат в отдела си преди изтичане на обедната почивка. Мнозина от тях, гълтайки големи залъци, четяха вестник, сгънат и подпрян на бутилката.

Други, утолили първия глад, разговаряха шумно, връщайки се отново и отново на вечната тема за лошата храна, за това кой колко печели, как е прекарал миналата неделя и как възнамерява да прекара следващата.

— А какво става с Робино? — запита някой Ютен.

Борбата на продавачите от копринения отдел срещу помощник-завеждащия занимаваше всички останали отдели. В кафене „Сан Рош“ ежедневно разискваха въпроса до среднощ. Ютен, нахвърлил се на парчето говеждо месо, в отговор само измърмори:

— Е, какво, Робино се върна — и внезапно разядосан, извика: — Дявол го взел! Да не са ми пробутали магарешко? Кой ги знае, във всеки случай, отвратително е, честна дума!

— Не се оплаквайте — каза Фавие. — Аз имах глупостта да взема калкан, а той е вмирисан.

Всички говореха едновременно, негодуваха, шегуваха се. В края на масата, до стената, мълчаливо обядваше Делош. За бела той бе надарен с рядък апетит и никога не можеше да се наяде до насита; и тъй като печелеше твърде малко, за да плаща за допълнителни дажби, всякога си режеше огромни филии хляб и с наслада поглъщаше дори най-невкусните гозби. Ето защо му се надсмиваха и подвикваха:

— Фавие, дайте вашия калкан на Делош… Той го обича и такъв…

— А вие вашето говеждо, Ютен. Делош го иска за десерт.

Бедното момче не отвръщаше нито дума, а само вдигаше рамене. Не беше негова вината, че умира от глад. Впрочем, останалите, макар и да недоволствуваха от храната, еднакво ядяха до насита.

Но в този миг някой леко подсвирна и всички млъкнаха. Беше сигнал, че в коридора са се появили Муре и Бурдонкл. От известно време оплакванията на служителите толкова бяха зачестили, че дирекцията реши да слезе долу и лично да провери качеството на храната. От тридесетте су дневно на човек, които дирекцията предоставяше на готвача, последният трябваше да плаща всичко: и провизии, и въглища, и газ, и прислуга; и когато се оказваше, че не всичко е в ред, дирекцията наивно се учудваше. Още сутринта всеки отдел бе избрал свой делегат; Миньо и Лиенар се бяха наели да говорят от името на другарите си. И сега, сред внезапно възцарилото се мълчание, всички наостриха уши, вслушвайки се в гласовете, които достигаха от съседната стая, където Муре и Бурдонкл току-що бяха влезли. Бурдонкл намираше месото за превъзходно; в отговор на това спокойно твърдение Миньо, задъхан от гняв, повтаряше: „Опитайте да го сдъвчете“, а Лиенар, сочейки калкана, кротко настояваше: „Но той вони, господине“. Тогава Муре с най-сърдечни думи изяви готовност да стори всичко възможно, за да подобри положението на своите служители; та нали бил техен баща, предпочитал сам да седне на сух хлебец, но не и да слуша, че ги хранят зле.

— Обещавам ви да проуча въпроса — заяви той в заключение, като повиши глас, за да го чуят чак до другия край на коридора.

Разследването на дирекцията завърши, вилиците отново затракаха.

— Да, слушай големи приказки и пий студена вода — не се стърпя Ютен… — О, на думи те не се скъпят. Искаш обещания — заповядай! А те хранят със стари подметки и те изхвърлят на улицата като псе!

Продавачът, който вече се бе обърнал веднъж към него с този въпрос, повтори:

— Та казвате, че вашият Робино…?

Но шумно тракане на съдове заглуши гласа му. Продавачите сами подменяха паниците си; купчинките, вляво и вдясно се смаляваха. И когато един от помощник-готвачите донесе голямо тенекиено блюдо, Ютен не се сдържа:

— Ориз огретен! Само това липсваше!

— Бива го за евтино лепило — каза Фавие, като си сипа в паницата ориз.

Едни го намираха за добър, други смятаха, че прилича на маджун, а любителите на вестници бяха дотолкова увлечени в поредния фейлетон, че дори не забелязваха какво ядат. Всички бършеха изпотените си чела: тясната трапезария се изпълни с червеникави изпарения, а сенките на минувачите все тъй пробягваха като черни петна по отрупаната със съдове маса.

— Подайте хляба на Делош! — извика някакъв шегобиец.

Всеки си отрязваше филия, после бодваше ножа в кората до самата дръжка и хлябът тръгваше от ръка на ръка.

— Кой би взел ориз срещу десерта?

Сключил сделката с дребен хилав момък, Ютен се опита да замени и виното си. Но желаещ за виното не се обади, всички го намираха за отвратително.

— Вече ви казах, Робино се върна — продължи той сред смях и кръстосани разговори. — О, работата му е сериозна… Представете си, развращава продавачките! Да, доставя им работа — шият папионки!

— По-тихо — пошепна Фавие, — вън решават съдбата му.

Той посочи с поглед Бутмон, който в това време минаваше по коридора между Муре и Бурдонкл; и тримата бяха много съсредоточени и оживено разговаряха шепнешком. Трапезарията, където обядваха завеждащите отдели и помощниците им, се намираше точно отсреща. Когато съгледа Муре, Бутмон, вече завършил обеда си, стана от масата, и заприказва с него за неприятностите, възникнали в отдела. Муре и Бурдонкл го слушаха и все още не се решаваха да пожертвуват Робино, първокласен продавач, останал от времето на госпожа Едуен. Но когато Бутмон разказа историята с папионките, Бурдонкл кипна. Ума си ли бил загубил този момък, та търси допълнителна работа на продавачките? Фирмата достатъчно щедро заплаща труда на тези госпожици, а ако те работят за себе си нощем, разбира се, че ще работят зле в магазина денем. Така те просто ограбват „Дамско щастие“, рискуват здравето си, което не им принадлежи! Нощта е дадена за сън, всички са длъжни да спят — в противен случай ще ги изхвърлят навън.

— Работата става сериозна! — забеляза Ютен.

Всеки път, когато тримата мъже бавно минаваха край трапезарията, продавачите впиваха в тях погледи, стараейки се да изтълкуват и най-малките им жестове. Дори забравяха за ориза, макар един от касиерите да бе намерил в него копче от панталони.

— Дочух думата „папионка“ — каза Фавие. — И забелязахте ли как носът на Бурдонкл отведнъж побеля?

Муре споделяше негодуванието на съдружника си. Продавачка, приела да работи през нощта, посягала, според него, върху самите устои на „Дамско щастие“. Коя била тази глупачка, която не съумява да се задоволи с печалби от продажбата? Но когато Бутмон назова Дьониз, Муре омекна, намери й оправдание. Ах, да, това момиченце ли? Та тя още не била придобила достатъчно сръчност и доколкото знаел, имала задължения към близките си. Бурдонкл го прекъсна, заявявайки, че тозчас трябва да я уволнят. Той всякога твърдеше, че от такава грозотия нищо свястно не ще излезе, с което сякаш й отмъщаваше за някаква обида. Видимо смутен, Муре се престори, че цялата тази история го разсмива. Боже мой, какъв строг човек! Не може ли поне веднъж да прояви великодушие? Би следвало да извикат провинилата се, да я посмъмрят. Всъщност виновен за всичко е само Робино; като стар продавач, познаващ обичаите на фирмата, бил длъжен да я предпази от това.

— Сега пък шефът се смее — учуди се Фавие, когато групата отново мина край вратата.

— А, дявол го взел, ако решат отново да ни го обесят на шията, такъв номер ще им погодим! — закани се Ютен.

Бурдонкл погледна Муре, а после махна презрително с ръка, сякаш искаше да каже, че най-после го е разбрал и намира това за крайно глупаво. Бутмон продължаваше да се оплаква: продавачите заплашват да си отидат, а сред тях има превъзходни работници. Но повече от всичко засегна тези господа слухът, че Робино бил в най-добри отношения с Гожан; а той, разправяха, го подстрекавал да си основе собствено предприятие в квартала, предлагал му неограничени кредити, само за да ощети „Дамско щастие“. Настъпи мълчание. Аха, значи Робино замисля борба! Муре изтръпна, но си даде вид, че всичко му е безразлично и се отказа от решения. Ще си помислят, ще поговорят с него. И започна да се шегува с Бутмон, чийто баща, пристигнал предишната вечер от Монпелие, където имаше магазин, едва не се задушил от смайване и негодувание, когато се озовал в грамадната зала, в която царуваше синът му. Посмяха се и на това, как старецът, придобил в края на краищата отново обичайната си южняшка самоувереност, започнал да отрича всичко и да твърди, че магазините за модни стоки ще завършат с пълно разорение.

— Ето го и Робино — пошепна Бутмон. — Бях го изпратил в сортировъчното отделение, за да се избягнат нежелателни пререкания… Извинете, че така настоявам, но положението е твърде изострено и смятам, че трябва да се действува.

Робино ги поздрави и се отправи към своята маса.

Муре се ограничи с краткото:

— Добре, ще видим.

Отидоха си. Ютен и Фавие все още очакваха да се появят, но като видяха, че не се завръщат, с облекчение въздъхнаха. Нима оттук нататък дирекцията ще слиза така всеки обяд да им брои хапките? Ех, весело ще бъде, щом и на обяд не можеш да се почувствуват свободен! Но истинската причина за неудоволствието им бе, че току-що бяха видели как влиза Робино и как добродушно му се усмихва шефът, а това им внуши страхове за изхода от предприетата борба. И те снишиха гласове и се заловиха да търсят нови поводи за възмущение.

— Умирам! — продължи Ютен вече високо. — Излизаш от трапезарията по-гладен, отколкото си влязъл?

А беше изял две порции конфитюр — своята и онази, която получи в замяна на ориз. И изведнъж извика:

— Ще се разоря с тия допълнителни… Виктор, още една порция конфитюр!

Прислужникът поднасяше последните десерти. После донесе, кафето и желаещите веднага му платиха по три су. Някои продавачи станаха и започнаха да се разхождат из коридора, за да изпушат цигара в тъмните ъгълчета. Други продължаваха да седят отпуснато пред масата, отрупана с мазни паници. Правеха топчици от средата на хляба, отново предъвкваха все същите истории и вече не усещаха нито миризмата на прегоряла мазнина, нито нетърпимата горещина, от която ушите се зачервяваха. Стените бяха запотени, от плесенясалия свод се спускаше умопомрачаваща смрад. Делош, наял се до насита с хляб, се бе опрял на стената и мълчаливо преживяше храната, загледан в малкото прозорче. Всеки ден след закуска се развличаше по този начин, гледайки бързо мяркащите се на тротоара нозе на минувачите — нозе, отрязани от глезена, груби обуща, елегантни ботуши, фини дамски ботинки, — непрекъснат поток от живи нозе, без туловища и глави и много кални при дъжд.

— Как, вече! — извика Ютен.

От дъното на коридора звънна камбанка: трябваше да се освободи място за третата смяна. Появиха се чистачи, понесли ведра с топла вода и големи гъби, за да измият мушамите. Трапезариите бавно се изпразваха, продавачите се отправяха към отделите, пристъпвайки лениво по стълбата. А в кухнята готвачът отново зае място пред гишето, между тенджерите с говеждо, калкан и сос, и отново се въоръжи с вилици и лъжици, все тъй готов да пълни паниците с ритмичните движения на навит часовник.

Ютен и Фавие се позабавиха малко и видяха слизащата Дьониз.

— Господин Робино се върна, госпожице — с насмешлива вежливост каза първият.

— Сега закусва — добави другият, — но ако работата е много спешна, можете да влезете.

Дьониз продължи да слиза по стълбата без да отговори и без да обърне глава. Ала когато мина пред трапезарията, където се хранеха завеждащите и техните помощници, не можа да не погледне към нея. Робино действително бе там. Но реши да поговори с него следобед и тръгна право към своята маса в другия край на коридора.

Жените се хранеха отделно, в две запазени за тях зали. Дьониз влезе в първата. Това бе също такова подземие, превърнато в трапезария, ала обзаведено с по-голям комфорт. Кръглата маса в средата бе заредена за петнадесет човека, но приборите бяха по-разредени, а виното — налято в гарафи; блюдо с калкан и друго с „говеждо сос пикант“ заемаха двата края на масата. Прислужници в бели престилки обслужваха продавачките; по такъв начин те се избавяха от неприятната необходимост сами да получават порциите си на гишето. Дирекцията считаше, че така е по-прилично.

— Защо се забавихте? — запита Полин; вече бе седнала и си режеше хляб.

— Придружих клиентка — излъга Дьониз почервеняла.

Клара бутна с лакет съседката си. Какво става днес с рошавата? Просто не е на себе си. Получила едно след друго няколко писма от любовника си; после хукнала из магазина като побъркана и си измисляла поръчки в работилницата, а сама не се мяркала там. Явно тук имало нещо нередно. И Клара, изгълтала калкана с непретенциозността на момиче, хранило се някога с гранива сланина, започна да приказва за зловещата драма, описанията на която изпълваха всички вестници.

— Четохте ли? Мъж заклал с бръснач любовницата си.

— Какво пък — забеляза младичка продавачка от отдела за бельо с кротко и мило личице, — щом я е заварил с друг, така й се пада!

Но Полин се възмути:

— Как! Нима е позволено да те заколят за това, че си престанал да обичаш някого? О, моля ви се, не! — И, недоизказала мисълта си, извика на прислужника — Пиер, не мога да ям това месо… Кажи там да ми дадат допълнително нещо малко, един омлет, например… и по-мекичък, ако е възможно.

И тъй като джобовете й винаги бяха пълни с лакомства, измъкна няколко шоколадови бонбона и в очакване на поръчката, започна да ги хруска с хляб.

— Разбира се, да имаш работа с такъв човек, не е шега — продължи Клара. — А колко зли са ревнивите! Оня ден някакъв работник хвърлил в кладенец жена си.

Тя не снемаше очи от Дьониз и си мислеше, че е отгатнала от какво е побледняла девойката. Очевидно тази лицемерна се бои да не я наплеска любовникът й, защото тя положително му изменя. Ех, че смях ще падне, ако той я подбере и в магазина, от което изглежда се опасява. Но разговорът взе друга насока: една от продавачките започна да обяснява как се отстраняват петна от кадифе. После заговориха за някаква пиеса в театър „Гете“, където очарователни момиченца танцували къде по-добре от големите. Полин се намуси при вида на прегорелия омлет, но после го намери за добър на вкус и се развесели.

— Подайте ми виното — помоли тя Дьониз. — Вие също би трябвало да си поръчате омлет.

— О, говеждото ми е достатъчно — отвърна девойката. Тя избягваше излишните разходи и се ограничаваше с храната, която даваха в магазина, колкото и да бе противна.

Когато прислужникът донесе ориза, продавачките се възмутиха. Бяха го оставили миналата седмица недокоснат и се надяваха, че повече не ще го предложат. Разсеяна, обезпокоена за Жан от разказите на Клара, Дьониз единствена изяде ориза си и всички останали я гледаха с погнуса. Сега започна истинска вакханалия от допълнителни блюда. Девойките се натъпкаха с конфитюр. Освен това да се храниш на своя сметка бе елегантният тон на деня.

— Знаете ли, мъжете подали молба и дирекцията обещала… — започна нежната продавачка от отдела за бельо.

Прекъснаха я смехове и разговорът се насочи към дирекцията. Всички пиха кафе, с изключение на Дьониз; каза, че не го понася. Разположили се удобно пред чашките си, госпожиците не бързаха да стават: ония от отдела за бельо напомняха във вълнените си рокли простовати дребни буржоазки, затова пък продавачките от конфекцията, пременени в коприна, със салфетка под брадичката, за да се предпазят от петна, приличаха на истински дами, дошли в кухнята да закусят с камериерките си. За да се избавят от застоялия зловонен въздух, продавачките се опитаха да отворят прозорчето, но трябваше тутакси да го затворят, тъй като колелата на файтоните сякаш се затъркаляха по самата маса.

— Тихо! — пошепна Полин. — Старият глупак иде!

Бе инспекторът Жув. Той с удоволствие наобикаляше госпожиците към края на обеда. Впрочем, на него бе възложено да следи за реда в тези трапезарии. Появяваше се с усмихнати очи, обикаляше помещенията, понякога даже влизаше в разговор, осведомяваше се добре ли са закусили госпожиците. Спираше се при всички и така дотягаше, че продавачките бързаха да избягат. Камбаната още не бе звъннала, а Клара вече беше изчезнала, други я последваха. Скоро, в трапезарията останаха само Дьониз и Полин. Полин допи кафето си и сега довършваше бонбоните.

— Знаете ли какво — каза тя като стана от мястото си, — ще изпратя момчето за портокали… Вие идвате ли?

— Ей сега — отвърна Дьониз, която гризеше коричка, решила да си отиде последна, за да поговори пътьом с Робино.

Но когато остана насаме с Жув почувствува неудобство, и упреквайки се за своята несъобразителност, побърза да излезе от трапезарията. Жув обаче видя, че тя се отправя към вратата и й прегради пътя.

— Госпожице Бодю…

Застанал пред лея, той я гледаше с бащинска усмивка. Гъстите посивели мустаци му придаваха вид на почтен воин. И Жув пъчеше гърди, на които грееше червената лента.

— Какво има, господин Жув? — запита тя успокоена.

— Тази сутрин пак ви видях да разговаряте зад килимите. Знаете, че това е против правилника и ако подам рапорт… Вашата приятелка Полин, вижда се, много ви обича?

Мустаците му се раздвижиха, ярка червенина обагри огромния му нос, крив и месест, говорещ за низки инстинкти.

— И защо така се обичате?

Не разбирайки нищо, Дьониз отново се смути. Бе пристъпил съвсем близо и й шепнеше право в лицето.

— Наистина, разговаряхме, господин Жув — промълви тя, — но не е грях да си поприказваш малко… Вие всякога, сте бил добър към мен и аз съм ви много благодарна.

— Не би следвало да бъда така добър — каза той. — Моят дълг е да отстоявам справедливостта. Но такава миличка госпожица като вас…

И Жув се приближи още повече към нея. Сега Дьониз съвсем се изплаши. Припомни си думите на Полин, историите, които се разказваха в магазина за продавачки, заплашвани и после изнудвани от Жув. Впрочем в магазина той се задоволяваше с малки волности: лекичко потупваше с подпухналите си пръсти бузите на подмилкващите му се девойки, и дълго, като че от разсеяност, държеше ръцете им в своите. Всичко излизаше напълно по бащински; на звяра в него той даваше воля само вън от магазина, когато девойки отиваха в квартирата му на улица Моано да похапнат филийки с масло.

— Оставете ме — пошепна Дьониз като отстъпи назад.

— Хайде, хайде, не бъдете такава дивачка с приятел, който винаги ви помага… Направете ми удоволствие, елате при мен тази вечер на чашка чай с филийки. Каня ви най-чистосърдечно.

А тя се отбраняваше:

— Не, не!

Трапезарията бе празна, прислужникът не се вестяваше. Ослушвайки се напрегнато дали не ще дочуе стъпки, Жув хвърли бърз поглед наоколо и, крайно възбуден, загубил обичайното си самообладание и прехвърлил границите на бащинската фамилиарност, поиска да я целуне по врата.

— Лошо, упорито момиченце… Когато имате такива коси, може ли да бъдете тъй глупавичка! Елате тази вечер да се посмеем заедно…

Пламналото лице на стареца се оказа съвсем близо до нейното и девойката усети горещото му дихание; тя обезумя от ужас и възмущение и така поривисто го отблъсна, че той се олюля и едва не падна на масата. За щастие само се строполи върху стола; но от удара една от гарафите се катурна и опръска с вино бялата му вратовръзка и лентата на ордена. Старецът така и замря на стола и задъхвайки се от ярост, дори не се опита да изтрие петната: не очакваше подобна съпротива. И защо? Та той нищо не искаше, не я принуждаваше насила, а само се бе поддал на порива на доброто си сърце!

— О, госпожице, ще се разкайвате, честна дума ви казвам!

Дьониз избяга. И в същия миг камбаната звънна. Развълнувана, трепереща, тя забрави Робино и побърза да се прибере в отдела. Повече не се осмели да слезе. Следобедното слънце дотолкова бе затоплило фасадата откъм площад Гайон, че в залите на мецанина въпреки спуснатите щори, човек можеше да се задуши. Появиха се няколко клиентки, но не купиха нищо, макар и да създадоха немалко работа на продавачите. Целият отдел се прозяваше под сънливия поглед на госпожа Орели. Накрая, към три часа, като видя, че завеждащата е задрямала, Дьониз тихичко се измъкна и все със същия делови вид отново хукна из магазина. За да заблуди любопитните, които можеха да я проследят с поглед, не отиде веднага в отдела за коприни; отначало се престори, че някаква работа я задържа в дантеления отдел и там се обърна към Делош за малка справка; после, на партера се отби в отдела за руански басми и вече влизаше при вратовръзките, когато изведнъж се спря като закована. Пред нея стоеше Жан.

— Как? Ти тук? — прошепна тя, страшно побледняла.

Беше в работна блуза, гологлав, с безредно провиснали руси къдрици по девичата шия. Стоеше пред сандък с евтини черни вратовръзки и изглеждаше дълбоко замислен.

— Какво търсиш тук? — продължи Дьониз.

— Чакам те — отвърна той. — Ти ми забраняваш да идвам. Но аз все пак влязох и никому нищо не съм казал. Можеш да бъдеш спокойна. Ако искаш, престори се, че не ме познаваш.

Продавачи вече ги гледаха и се учудваха. Жан сниши глас.

— Знаеш ли, тя поиска да тръгне с мен. Да, сега е на площада, пред фонтана. Дай ми веднага петнадесет франка, иначе и двамата сме изгубени, уверявам те!

Страшно вълнение обзе Дьониз. Наоколо се вслушваха в разговора им и се подхилваха. Зад отдела за вратовръзки имаше стълба, водеща в сутерена. Дьониз притегли към себе си Жан и го повлече надолу. Там той продължи своя разказ, като в страха си да не загуби доверието на сестра си, се мъчеше да си припомни наскоро измислените факти.

— Парите не са за нея. Тя е прекрасен човек… И мъжът й, дявол го взел, малко иска да знае за петнадесет франка! Той и за милион не би позволил на жена си… Има фабрика за лепило, нали вече ти казах? Много прилични хора… Не, тези пари са за един мерзавец, неин приятел, който ни видя; и сама разбираш, ако не му подхвърля петнадесетте франка тази вечер…

— Мълчи — пошепна Дьониз. — Добре… А сега тръгвай.

Озоваха се в отдела за доставки по домовете. Просторното подземие, слабо осветено от белезникавата светлина, проникваща през малките прозорци, изглеждаше заспало в мъртвия сезон. Тук бе хладно и съвсем тихо. Но в едно от отделенията прислужник подреждаше пакети, предназначени за квартал Мадлен, а на голямата сортировъчна маса седеше, клатейки крака и опулил очи, завеждащият отдела Кампион.

Жан продължи:

— Мъжът има такъв голям нож…

— По-бързо — повтаряше Дьониз, като побутваше брат си.

Минаха по тесен коридор, където денонощно горяха газови лампи. Вдясно и вляво, в дълбочината на мрачни складове, зад дървени решетки се издигаха тъмните маси на резервните стоки. Накрая Дьониз се спря до една от решетките. Тук, разбира се, никой не би дошъл; но задържането по тия коридори бе забранено и студени тръпки пронизаха девойката.

— Ако този мерзавец проговори — отново започна Жан, — мъжът й, а той има такъв огромен нож…

— А как да намеря петнадесет франка? — извика Дьониз в отчаяние. — Значи, ти няма да се вразумиш? С тебе непрекъснато се случват някакви невероятни истории.

Жан започна да се удря в гърдите. Сам той вече не можеше да разбере своите романтични измислици. Просто драматизираше постоянната си нужда от пари и у него винаги се намираше в запас някаква неотложна нужда.

— Кълна ти се във всичко най-свято, че този път говоря истината… Държах я ето така, а тя ме прегръщаше…

Дьониз отново го застави да млъкне; изтерзана, силно подразнена, тя избухна:

— Не желая нищо да слушам. Запази за себе си твоите безобразия. Това вече е прекалено грозно, чуваш ли? Измъчваш ме всяка седмица, а аз се убивам, за да ти осигуря твоите сто су. Да, работя нощем… Не говоря за това, че подяждаш братчето си.

Жан побледня и опули очи. Как? Постъпвал грозно? Не разбираше това, от детство бе свикнал да се отнася със сестра си другарски и му се струваше напълно естествено да излее пред нея душата си. Но бе смаян, когато научи, че тя работи нощем. Мисълта, че я съсипва и отнема залъка на Пепе, дотолкова го потресе, че заплака.

— Права си, негодник съм — извика той. — Но тук няма нищо грозно, не мисли така, напротив; и затова всичко се повтаря… Тази, например, видиш ли, е вече двадесетгодишна. И все си мислеше, че нашето е игра, защото съм само на седемнадесет години… Боже мой, ще се изям от яд! Така се презирам! Той улови ръцете й и ги намокри със сълзите си.

— Дай ми петнадесет франка, за последен път, кълна ти се!… Или не, не ми давай нищо, предпочитам да умра. Ако мъжът й ме убие, поне ще се отървеш от мен.

И тъй като тя също заплака, той почувствува угризения.

— Та аз само така казах, нищо още не зная. Може би не смята никого да убива… Все някак ще се оправим, обещавам ти, сестричке… Хайде, сбогом, тръгвам.

Но в този миг някъде из дъното на коридора достигна шум от стъпки, и двамата се притаиха. Дьониз отново повлече брат си в тъмния ъгъл, към склада за стоки. Известно време не чуваха нищо, освен съскането на газовата лампа. Но стъпките се приближиха, и протягайки глава, Дьониз разпозна инспектора Жув: шествуваше по коридора с обичайния си непреклонен вид. Случайно ли минаваше или някой от пазачите го бе предупредил? Обзе я такъв страх, че съвсем се обърка; и когато измъкна Жан от тъмната ниша, където се бяха спотаили, изтласка го пред себе си и пошепна:

— Бягай, бягай!

И те побягнаха с всички сили, усещайки отдире ускореното дишане на дядо Жув, който ги преследваше. Прекосиха отново отдела за доставки и стигнаха до стълбата, водеща към изхода на улица Мишодиер.

— Бягай — повтаряше Дьониз, — бягай! Ако мога, ще ти изпратя петнадесет франка.

Зашеметен от усилието Жан изчезна. Инспекторът дотичал бързо, успя да забележи само крайчеца на бялата блуза и русите къдрици на Жан, развявани от уличния вятър. Пое дъх няколко секунди, колкото да си възвърне обичайната внушителност. Носеше съвсем нова бяла вратовръзка с широк, белоснежен възел.

— Виж ти, виж! Каква низост, госпожице! — каза той с треперещи устни. — Да, низост, истинска низост!… Не си представяйте, че ще допускам в сутерена подобни низости.

Той я преследваше с тези думи, докато тя се качваше в магазина: бедната девойка се задушаваше от вълнение и не можеше да произнесе нито звук в своя защита. Сега тя горчиво се разкайваше: защо трябваше да бяга? Защо не обясни всичко и не показа брат си? Отново ще измислят всякакви нелепости, и както и да се кълне, няма да й повярват. Дьониз и този път забрави Робино и се върна направо в отдела.

Без да губи време, Жув се отправи към дирекцията, за да доложи за случилото се. Но дежурният го предупреди, че Муре е зает с Бурдонкл и Робино: вече от четвърт час разговаряли… Вратата бе притворена, и се чуваше, как Муре весело подпитва Робино добре ли е прекарал отпуската си, за уволнение не ставаше и дума; напротив, разговорът кръжеше около някои предстоящи мероприятия в отдела.

— Желаете ли нещо, господин Жув? — извика Муре. — Влезте.

Но някакъв инстинкт възпря инспектора. Междувременно Бурдонкл излезе от кабинета и Жув предпочете да разкаже именно на него цялата история. Вървяха бавно в галерията за шалове: единият наведен, говореше много тихо, другият слушаше и нито една черта на строгото, му лице не издаваше неговите чувства.

— Добре — каза Бурдонкл в заключение.

И тъй като се бяха озовали пред конфекцията, Бурдонкл влезе. Госпожа Орели тъкмо мъмреше Дьониз. Къде се била загубила? Този път, вероятно не би се осмелила да каже, че се е отбивала в работилницата. Такова нагло поведение наистина било нетърпимо.

— Госпожа Орели! — прекъсна я Бурдонкл.

Решил се бе на бърза разправа без знанието на Муре, опасявайки се да не би последният отново да прояви излишно великодушие. Завеждащата се приближи и историята отново бе разказана шепнешком. Целият отдел надуши катастрофа и наостри уши. Накрая госпожа Орели тържествено заяви:

— Госпожица Бодю… — Императорският й лик изразяваше неумолимо величие и могъщество. — Минете на касата!

Страшната фраза отекна високо в безлюдния по това време магазин. Едва дишаща, Дьониз се изправи и побледня. После проговори пресекливо:

— Аз? Аз ли?… И защо? Какво съм сторила?

Бурдонкл отвърна сухо, че това й е добре, известно и че би било по-благоразумно от нейна страна да не иска обяснение. Не пропусна да спомене за папионките и добави, че ще бъде зле, ако всички продавачки си устройват в сутерена срещи с мъже.

— Но това е моят брат! — извика тя с горчивина и възмущение.

Маргьорит и Клара се закискаха, а госпожа Фредерик, обикновено тъй сдържана, недоверчиво поклати глава. Вечно този брат: това в края на краищата е просто глупаво! Тогава Дьониз ги погледна един след друг: Бурдонкл, който от първия ден не можеше да я търпи; Жув, останал в отдела в качеството си на свидетел и от когото не можеше да очаква справедливост; и накрая тези госпожици, които така и не можа да трогне с деветмесечното си усърдие и кротост, и тъй щастливи сега, че е изгонена. За какво да се бори? Защо да се натрапва, щом никой не я обича? И си излезе, без да добави нито дума, и дори не хвърли прощален поглед към залата, където тъй дълго бе страдала.

Ала когато се озова сама пред перилото на хола, сърцето й се сви от остра болка. Никой не я обичаше! Тук обаче внезапно си спомни за Муре и съзна, че не трябва така сляпо да се подчинява на съдбата. Не, тя не можеше да се примири с такова уволнение! А може би и той би повярвал на гнусната измислица, за среща с мъж в сутерена? При тази мисъл я обхвана такъв срам и такава потискаща тъга, каквато никога не беше изпитвала. Поиска й се да го потърси, би му обяснила всичко, само за да го осведоми; и би си отишла без гняв и съжаление, ако той знае истината. Предишният трепет, страхът, който я вледеняваше в негово присъствие, внезапно преля в горещо желание да го види, да не напусне магазина, без да му се закълне, че никога никому не е принадлежала.

Беше около пет часа, вечерният въздух се бе освежил, магазинът постепенно започваше да се оживява. Дьониз бързо се отправи към дирекцията. Но пред самата врата на кабинета отново я овладя безнадеждна тъга. Езикът й немееше, животът с тежкото си бреме отново лягаше на плещите й. Муре не ще повярва, ще й се присмее като другите: тези страхове отнеха сетните й сили. Не, всичко е свършено, по-добре да остане сама, да изчезне, да умре. И без да предупреди нито Делош, нито Полин, веднага свърна към касата.

— Отчитат ви се двадесет и два дни, госпожице — каза счетоводителят — това прави осемнадесет франка и седемдесет плюс седем франка проценти и премии… Така ли е?

— Да, господине… Благодаря.

Дьониз си отиваше с парите в ръце, когато най-после срещна Робино. Беше научил за уволнението й и обеща да издири търговката на папионки. Утешаваше я шепнешком, дори се увлече и започна да се възмущава: какъв живот! Да си вечно зависим от нечий каприз, постоянно да трепериш под угрозата, че ще те изхвърлят, без дори да ти платят за цял месец! Дьониз изтича да предупреди госпожа Кабен, че ще се постарае да си вземе багажа до вечерта. Удари пет часа, когато се озова на площад Гайон, зашеметена, сред пешеходци и файтони.

Същата тази вечер, когато се завърна у дома си, Робино получи от дирекцията писмо, в което с четири реда го уведомяваха, че по причини от вътрешен характер, били принудени да се откажат от услугите му. Прослужил бе в „Дамско щастие“ цели осем години и само преди няколко часа бе разговарял с господата от дирекцията: същински удар изневиделица!

В отдела за коприни Ютен и Фавие ликуваха толкова бурно, колкото и Маргьорит и Клара в конфекцията. Добре се отърваха! Чудесно метеше метлата! И само Делош и Полин, когато се срещнеха сред навалицата в отделите, разменяха горестни думи и съжаляваха за тази тъй кротка, тъй честна Дьониз.

— Ако й потръгне някъде на друга служба — казваше младият човек, — много бих искал после да се върне тук, та да стъпи на врата на всички тези нищожества.

Но в цялата тая история Бурдонкл отнесе силния отпор на шефа. Когато научи за уволнението на Дьониз, Муре страшно се възмути. Обикновено малко се занимаваше с персонала, но в дадения случай виждаше посегателство върху неговите права, опит да се заобиколи авторитета му. Значи, той не е вече господар, щом други си позволяват да се разпореждат? Всичко, абсолютно всичко, трябва да се върши само с негово знание: и ще прекърши като сламка всеки, който дръзне да му се противопостави. Явно огорчен, той лично предприе разследване и още повече се разгневи. Бедната девойка не ги заблуждаваше: младежът действително бе нейният брат. Кампион го познал. Тогава, на какво основание я бяха уволнили? Той дори намекна, че би следвало да я вземат обратно.

Бурдонкл, силен с пасивната си съпротива и този път преви гръб под камшика. Но внимателно наблюдаваше Муре. И когато веднъж го видя по-спокоен, осмели се да подхвърли многозначително:

— За всички е по-добре, че тя си отиде.

Муре се смути и кръвта нахлу в лицето му.

— Дявол го взел, — отвърна той със смях, — може би сте прав. А сега да погледнем как върви търговията долу. Работата се разширява, вчера оборотът достигна близо сто хиляди франка.